Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (14)

Гиго Таташвили

Завърших образованието си, върнах се в Грузия, нямаше от какво да живея и трябваше веднага да си търся работа. В западна Грузия акционерното дружество за чиатурски манган ремонтираше пътища; предложиха ми да снемам профила на местността край Чаладили и аз сключих договор с тях.

Наех двамина местни селяни да носят приборите и снаряжението. Една вечер, когато палатките бяха вече опънати и ние бяхме вечеряли, те помолиха да им изплатя възнаграждението. Срокът, за който ги бях наел, изтичаше и аз им платих. Мушнахме се в палатките си и заспахме. На сутринта не намерих нито работниците, нито конете. Конете бяха откраднати, работниците — изчезнали. Местността беше безлюдна, на десет-петнайсет версти наоколо имаше само блата, над които се носеха облаци маларични комари. Багажът преди едва го мъкнеха двата товарни коня. Какво да правя сега сам, и то обременен с немска измерителна оптика, която по ония времена струваше много скъпо? Натоварих се със сандъците и тръгнах през блатата с надеждата да намеря поне някаква пътека.

Вече преваляше пладне, когато излязох на силно разкалян междуселски път. Но какво ми струваше това! От сандъците и ремъците вече не чувствувах плещите си. Краката ми бяха изранени до кръв. За умората да не говоря. На всичко отгоре, лутайки се през блатата, бях загубил часовника си. Хубав часовник — „Павел Бурѐ“. Седнах край пътя и зачаках да мине каруца или да се зададе някой с коне.

Сума време седях така — не мина жива душа. Само една куца старица с детенце в ръце. Проклинах себе си и целия божи свят, но по-добре да бях киснал в тая кал още три дни и три нощи, отколкото да стане това, което стана. Човек никога не знае какво го чака! Било ми писано да срещна самия Дата Туташхиа!

В тази проклета от бога нощ се случи голямо нещастие. После толкова ме влачиха по участъците и в жандармерията, колкото някои не са ходили и в службата си. Минаха десет, петнайсет, двайсет години, а съвестта все ме мъчеше. Търсех си оправдание и не го намирах. Разкаяние потискаше душата ми, а нямаше пред кого да се открия, пък и не бях склонен към откровеност. Оттогава измина повече от половин век. С времето човек всичко си прощава, с всичко се примирява, за всичко намира оправдание. Вече не ми е толкова тежко да си спомням истината и ще ви разкажа всичко, както си беше.

… Свечеряваше се, а нямаше откъде да чакам помощ. Спомних си, че на седем-осем версти има духан. Бях се отбивал там много пъти и веднъж даже бях нощувал. Този духан носеше името на стопанина си — Дуру Дзигуа. Нямаше повече смисъл да седя и се потътрах по пътя. Набитите ми, подути нозе горяха в ботушите, които изведнъж ми станаха по-тесни и по-тежки. Събух се — още по-зле. Не бях свикнал да ходя бос, изранената кожа на краката ми пареше, сякаш бях влязъл в солена вода.

Като изминах към две версти разбрах, че ако не изгрее луната, няма да мога да направя и крачка в тъмнината. И в този миг дочух тропот на копита. Но не радост, а страх ме обзе. Ами ако ми се е счуло? И наистина, всичко стихна. От отчаяние ми идеше да се бия по главата. Повървях още малко, вслушах се — ясно дочух чаткане на копита и гласове. Седнах край пътя и зачаках; в този миг на света нямаше по-щастлив човек от мен.

… Бяха двамина. Вървяха пеша, но единият от тях водеше за юзда кон. Когато наближиха, видях, че единият е монах — събирал пожертвования за някакъв манастир, както ми каза по-късно. Другият беше богато облечен млад човек. Под разкопчания му ямурлук блестеше златен кинжал, а отстрани имаше маузер в дървен инкрустиран кобур. Акционерното дружество имаше собствена милиция и отначало помислих, че този човек е от нея. На ръст не много висок, широкоплещест, добре сложен, изглеждаше много силен. Този млад човек, както скоро научих, беше Дата Туташхиа.

Когато се изравниха с мене, аз се надигнах и ги поздравих. Монахът спря и попита дали не се нуждая от нещо. Туташхиа дори не забави крачка, сухо се поклони и продължи нататък. Ала на мен монахът не ми трябваше, необходим ми беше конят на Туташхиа и аз извиках:

— Почакай!… Какво минаваш като през турски гробища?…

Спря се.

— Какво желаете, господине? — съвсем доброжелателно запита той. В западна Грузия всички са вежливи, всички са доброжелателни. Гощават доброжелателно; навярно и глави секат също така доброжелателно.

Обясних му положението си и го помолих да ми отстъпи коня, за да закарам приборите до духана на Дуру Дзигуа.

— С нищо не мога да ви помогна, господине — каза Туташхиа и продължи пътя си.

Слисах се. Това беше единственото спасение и то ми се изплъзваше.

— Вие ме изоставяте в беда в този пущинак — закрещях аз.

Той пак се спря, сега вече доста далеч от мен, и пак се замисли.

— Пожали го, и той е божие чадо — рече монахът. — Помогни му и господ ще те възнагради за доброто дело.

Туташхиа се усмихна и продължи пътя си, а монахът потъпка на място, после се върна при мене и се натовари с половината от багажа. Не бяхме извървели и десетина крачки, когато Туташхиа се огледа и започна да затяга ремъка на коня… „Сега ще му се метне и дим да го няма“ — помислих аз, но той ни изчака, взе товара ни и го преметна през седлото.

— Заповядайте, господине, качете се. — И ми помогна да се кача на седлото.

Разбирах, че е неуместно и дори опасно да благодаря и мълчах. Явно, и монахът го разбираше. Туташхиа също мълчеше. Едва след известно време пророни:

— Принудихте ме все пак!

— Бог е милостив — рече монахът, който бе доловил разкаяние в думите на абрага.

— Исках да кажа, че напразно съм ви съжалил, отче! — уточни Туташхиа.

Монахът се прекръсти, а аз мълчах от страх да не ядосам абрага. Ще ме свали от седлото, че и товара ще хвърли. Слава богу, от такива страдания ме избави. „Какво пък, свят широк — мислех аз, като се мъчех да го оправдая, — всеки си има свои представи за добродетелност. Този човек е такъв, какъвто е, и толкоз.“

От храсталака край пътя изскочиха кози. След тях с викове и подсвиркване се носеше Дзоба, момчето на кръчмаря. То рязко спря пред нас и се поклони на всекиго поотделно. Туташхиа го попита за нещо и Дзоба, като взе поводите, отвърна:

— Минаха вече, чичо Дата. Чак утре по пладне ще се вестят.

Аз нищо не разбрах, защото не чух въпроса на Туташхиа — квакане на хиляди жаби ме оглушаваше. И как квакаха, пущините! Всяка посвоему!

Дзоба беше много отракан малчуган. И по-рано ме смайваше природната му интелигентност. Без чужда помощ се беше научил да чете и да смята и даже учеше по-голямата си сестра Кику. Но Кику беше глуповата. Грацията и красотата се съчетаваха у нея с някаква особена ограниченост. Тази особеност беше твърде недвусмислена. Как иначе да си обясня въпроса, който Кику веднъж ми зададе:

— Ами вярно ли е, че децата се раждат, защото жените и мъжете лягат в едно легло?

Слисах се. Питаше ме почти непознато момиче на четиринайсет-петнайсет години. Трябваше да отговоря, че е наистина така. След около час тя отново ме запита: ами как точно става това? Очите й блестяха и се виждаше, че всичко знае, но иска да види как ще се измъкна. Дали е просто глупавичка, или й има нещо… Глупавите жени са леснодостъпни. Мъжете инстинктивно чувствуват това и за посетителите на бащиното й заведение Кику беше много примамлива. С една дума, всичкият ум и способности, с които бог бе дарил семейството на Дуру Дзигуа, бяха отишли у Дзоба, а Кику, както впрочем и самият Дуру Дзигуа, бяха останали онеправдани.

Веднъж Дзоба видя в ръцете ми малка книжка стихове. Дадох му я. Не мина месец и пак се случих в духана. Дзоба знаеше всички стихове наизуст и с какво чувство ги декламираше!… Той помагаше на не особено грамотния си и простоват баща да пресмята разходите и приходите. Момчето никога не беше виждало параход и веднъж ме попита как изглежда. Разказах му и му обясних как се движи. Той седна и нарисува един параход. На рисунката имаше подробности, за които изобщо не бях споменавал. — „Откъде знаеш всичко това?“ — „Иначе не може да бъде!“ — отвърна той. Дзоба бе чувал, че има училища и мечтаеше да завърши гимназия. Дуру имаше брат в Кутаиси и веднъж бе обещал на сина си, че ще го изпрати при чичо му да учи. Момчето искаше да стане художник.

— Е, как я караш, братле? — Туташхиа порови в джоба си и измъкна парче молив.

— Благодаря, чичо Дата, живеем по малко.

— Виж, донесъл съм ти молив.

Дзоба грабна моливчето и го наплюнчи.

— Ами хартия… нямаш ли хартия, чичо Дата?

— Виж, хартия нямам, но другия път непременно ще ти донеса.

Момчето се усмихна и изразът на лицето му изведнъж се промени.

— Ще ми донесеш! Ти никога не ме лъжеш. А пък баща ми откога ме е залъгал: ще идеш, вика, в Кутаиси, в гимназията…

— Аз ще ти дам хартия, Дзоба. Много хартия, цяла тетрадка — обещах на малкия.

Духанът се намираше на кръстопът и беше единственото убежище в цялата околност. Освен него Дуру Дзигуа имаше и парче орна земя. Стопанинът беше и бюфетчик, и готвач — жена му отдавна бе умряла. Кику шеташе, переше, сервираше и се грижеше за спалните стаи. Дзоба изпълняваше дребни поръчки, но рядко, повече се въртеше в духана, учеше тънкостите на кръчмарския занаят.

— Много ли гости имате? — попита Туташхиа, когато духанът се показа.

— Само трима. Ето че идвате още трима. Ставате шестима. Ще сложим в стаите още по един дюшек и ще си починете царски — обнадежди ни Дзоба.

Чудна работа: по тукашните пътища човек можеше с часове да върви, без да срещне жива душа. Но кръчмата винаги имаше посетители. При входа Туташхиа попита Дзоба:

— Кои са ония вътре?

— Бодго Квалтава и двама от хората му.

„Бодго Квалтава и двама от хората му“ — сякаш гръм ме удари. Че това са ония разбойници, които бяха ограбили в Поти една гръцка шхуна, задигнали всички пари и скъпоценности. Може, разбира се, това да е друг Квалтава. Но такова съвпадение?

Дата!… Той явно се крие от някого или се опасява от нещо… Дзоба му бе казал, че ония няма да минат до утре по пладне. Кои са те?… В края на краищата не е задължително този Дата да е непременно абрагът Туташхиа. Но защо тогава мисълта за Дата Туташхиа не излиза от главата ми?…

Като чу за Квалтава, Дата Туташхиа се заколеба. Той не бързаше да прекрачи прага, отдръпна се, пусна пред себе си монаха, помая се още малко и като че махна с ръка — щом си дошъл, влизай! — скри оръжието, загърна се по-добре с ямурлука и последва монаха.

Влязох и аз.

Духанът представляваше едно доста широко помещение с по четири стола край стените и малкия тезгях на Дуру в левия ъгъл. Две врати в единия край на помещението водеха към стаите за гости. В същност нямаше врати, а само отвори. На другия край се намираха кухнята и двете стаи, в които живееха стопаните. Щом Туташхиа престъпи прага, кръчмарят Дуру излезе иззад тезгяха, дойде съвсем близо до Дата и тихо каза:

— Добре дошъл, Дата батоно! Заповядайте.

В този миг се появи и Кику, застана до баща си, поклони се като стопанка на къщата и се вторачи в моите сандъци.

Дуру явно не искаше особената му почтителност към Дата Туташхиа да бъде забелязана от другите, но аз стоях наблизо и не ми убягна, че се държеше раболепно пред абрага. Кръчмарите посрещат обикновените гости с преувеличена учтивост, а знатните посетители — с онзи непресторено искрен възторг, с какъвто Дуру посрещна Туташхиа.

— Кога минаха? — полугласно попита Туташхиа и аз разбрах, че там, на пътя, той не бе чул отговора на Дзоба, пак заради тия проклети жаби.

— Отидоха си, отидоха си, Дата батоно. Най-рано утре по пладне да дойдат. — Дуру повтори отговора на Дзоба. — А тия не знаят как изглеждаш, питаха не съм ли виждал някога Дата Туташхиа. Върви при гостите — заповяда Дуру на дъщеря си — и се усмихвай, както му е редът… Все да те учи човек.

— Те имат много пари, страшно много. — Очите на Кику заблестяха весело и алчно.

Подозренията ми се потвърдиха. Моят спътник наистина беше Дата Туташхиа, а Бодго Квалтава и хората му — прочутите разбойници.

Квалтава и хората му се бяха разположили на масата така, че да не бъдат гърбом към вратата. По столовете им бяха преметнати ямурлуци. Два винчестера с вдигнати спусъци бяха опрени на масата, а трети — на стената. И тримата бяха въоръжени с маузери в дървени кобури и всеки имаше в пояса си пистолет и кинжал, богато инкрустиран със скъпоценни камъни. Бяха пременени като за празник, но погледите им не предвещаваха нищо добро. За пет секунди тия юнаци можеха да оставят на място цяла дузина хора.

Ние с монаха почти не познавахме Туташхиа и би било естествено всеки от нас да седне на отделна маса, но никой от двама ни дори не помисли за това. Мисълта, че седнахме на масата на Туташхиа, за да се скрием зад гърба му, ме развесели. Почувствувах се по-сигурен и можех спокойно да разглеждам опасните гости на кръчмаря Дзигуа.

Бодго Квалтава беше на около тридесет и пет години. Вторият — десетина години по-млад. А третият беше голобрад хлапак, висок и детински безцеремонен. Масата им пращеше от ядене, виното бе налято в огромни чаши и цялата им трапеза изглеждаше наежена и настръхнала, като разтревожен таралеж.

Не зная как се чувствуваше монахът, но за себе си ще кажа, че ме обземаше все по-силен страх. Забравих, че краката ми са изранени, че плещите ме болят и че съм смъртно уморен. Страхът връхлиташе върху ми и по едно време бях готов да скоча и да побягна, накъдето ми видят очите. Като игла ме прободе мисълта, че Туташхиа никак не се радва на нашата компания, че ей сега ще стане и ще се премести на друга маса. Очевидно и монахът се страхуваше от това. Ние едновременно погледнахме към Туташхиа — той беше спокоен и равнодушен. Неговото спокойствие се предаде и на мен. „Да вървят по дяволите — помислих си. — Ако ще да имаха и топове, а на шишовете да беше набучено човешко месо — защо да се страхувам, щом нищо лошо не съм им направил?“

Квалтава и приятелите му също ни оглеждаха внимателно, бавно местеха сънливи погледи по нас. После продължиха да вечерят и като че всичко се уреди.

А през това време Дзоба пренасяше едно по едно нещата ми. Големия тежък сандък влачеха заедно с Кику. После тя се запъти към нас, но я спря груб вик:

— Ей, момиче, ела тук. За какво са ти изтрябвали тия?

— Ей сега, батоно. Да видя какво желаят господата и ще дойда. Една минутка.

— Ти чуваш ли какво ти казвам? — пак закрещя Бодго Квалтава.

— Почакай, Бодго — намеси се най-младият, когото наричаха Куру Кардава. — Та ти не познаваш тия хора.

Но Квалтава не мислеше да отстъпва. И Кику разбра това. Тя повдигна очи, като да искаше извинение и за гостите, и за себе си, и побърза към масата на Квалтава.

Туташхиа като че изобщо не забеляза безцеремонността на Квалтава. На лицето му не можеше да се види и следа от раздразнение. Изглеждаше безразличен и потънал в себе си.

— Донеси ни още една кана вино — каза Квалтава на Кику. — И занеси една на ония там — той кимна към нас. — И дай още кашкавал.

През цялото това време третият, Каза Чхетиа, безочливо заничаше Кику и когато тя забърза към тезгяха, не се сдържа и възкликна:

— О-ох!

В тогавашна Мингрелия този възглас можеше да означава и възторг, и учудване, и страст. Но понякога и омраза.

Каза Чхетиа не можеше да отлепи поглед от Кику. Очите й и целият й вид навяваха представата, че току-що се е събудила и още се излежава в леглото.

Вече съвсем се стъмни. Дзоба запали свещи. Кику донесе кана с вино, друга кана — почерпка от Квалтава — сложи на нашата маса и пак попита какво бихме пожелали за вечеря.

Не помня какво поръчахме ние с Дата. Монахът се отказа от ядене и поиска да му донесе само вода.

И пак, преди Кику да стигне до тезгяха, Квалтава й подвикна:

— Разчисти масата!… Прибери всичко! Остави само виното, краставиците и кашкавала. Забърши и донеси още една свещ.

Кику начаса изпълни всичко.

Каза Чхетиа се опита да надникне в деколтето й, но Кику бързо се прикри с ръка.

— Срамува се, виж я ти! — изкиска се Квалтава, като вадеше от джоба си тесте карти.

Каза Чхетиа плъзгаше поглед по шията, гърдите, бедрата на Кику.

— Засрамила се… няма що, богородица! За пет рубли ей тука гола ще се съблече — каза той, когато Кику се отдалечи.

— Хайде, стига! — сряза го Куру Кардава, най-младият от тях.

— Какво знаеш ти, зелен си още. На жената пари й покажи, за пари на всичко е готова. Породата им е такава. На всички им са къси краката. Загледай се — ще видиш — рече Каза Чхетиа и подхвърли към Квалтава: — Е, раздавай, ако ще раздаваш!

— Къси им са краката ли, викаш? — процеди Квалтава. — Щом донесат свещ, ще ги раздам.

— Да, по-къси, отколкото на мъжете. Затова се правят женските обуща с високи токове. Да им изглеждат по-дълги краката.

Дзоба донесе още една свещ. Квалтава наля вино, тримата пиха и почнаха да играят.

Най-после Кику донесе вечеря и на нас. Монахът си наля вода, добави малко вино от каната, извади от торбата си хляб и го надроби в паничката. Разбойниците много пиеха и играеха на големи суми. Бяха почнали да се препират и за малко щеше да се стигне до бой, но Куру Кардава отстъпи.

— Добре. Вземай двайсет и петте рубли и не се изсилвай толкова. Втори път няма да ти се размине.

Каза Чхетиа сграби парите с такъв вид, сякаш заканата на Куру се отнася за него. Квалтава не се намесваше и не откъсваше поглед от нас.

— Раздавайте. Ей сега се връщам — подхвърли той на приятелите си и тръгна към нашата маса.

Монахът се прекръсти и вдигна очи към него. Погледнах го в лицето и аз, но ми призля и наведох глава. Туташхиа все така не проявяваше ни най-малък интерес към Квалтава, но почувствувах, че се сви като пружина и всеки миг ще избухне.

— Бодго, идвай тука, ако ще играем, да играем! Какво търсиш там? — повика го Куру Кардава.

Срещнах погледа на Каза Чхетиа. Той ме гледаше, както бе гледал Кику. Само че там го привличаше плътта, а тука кръвта.

— Сега ще дойда. Играйте! — Квалтава стоеше пред Туташхиа. — Бих искал да знам защо не пиете виното, с което ви черпя?

Туташхиа наистина не бе се докоснал до виното. Аз също. Нали никой не беше ме канил. Пък и нямах никакво настроение да пия, исках само час по-скоро да си легна.

— Благодарим ви за почерпката. Много съжалявам, но аз не пия — каза Туташхиа.

Лявата вежда на Квалтава се изви и запълзя нагоре като камшик, който след миг ще изплющи.

Това не направи впечатление на Туташхиа. Той лениво дъвчеше парче месо. Квалтава премести върху мен преливащия си от наглост поглед.

— Пием, как да не пием? — засуети се монахът. — Ето, аз с вашето вино си подсилих вечерята.

Но Квалтава не му обърна никакво внимание.

— А ти защо не пиеш? — попита ме той.

— Как да ви кажа, и аз не трябва да пия. Но за ваше здраве — с удоволствие — неочаквано за себе си чух собствения си глас. Изпих на един път виното и обърнах чашата с дъното нагоре. Да не види бял ден, който ви мисли лошото.

Какво друго можех да направя?

— Ха̀ така! — рече Квалтава и рязко се обърна към Туташхиа. — Ти кой си?

— Мене ли питате? — без да вдига глава, попита Туташхиа.

— Тебе. Че кой друг?

— Пътник съм — отвърна Туташхиа.

Квалтава се смути и някак изведнъж омекна.

— Ще играеш или няма? — разнесе се раздразненият глас на Куру Кардава.

Пред Куру Кардава имаше купчина банкноти. На Каза Чхетиа пак нищо не му бе останало.

— Я ми дай, Бодго, хиляда рубли от моя пай. Загубих — рече Каза Чхетиа.

Те се намесиха твърде навреме. Квалтава вече трябваше да напусне масата ни, но не можеше да си отиде с подвита опашка, без да има той последната дума. Той пак щеше да се заяде с Дата и един бог знае какво можеше да се случи. Квалтава измъкна от вътрешния джоб на черкезката си дебела пачка пари, отброи хиляда рубли, надменно огледа всички ни и се върна на масата си.

Кръчмарят облекчено въздъхна.

Покрай нас се плъзна Кику със спално бельо в протегнатите ръце. Как можеше да ходи така — сякаш не докосваше земята!

— О-ох! — въздъхна Каза Чхетиа. — Да не се казвам Каза Чхетиа, ако не се съблече за пет рубли! — каза той, когато Кику изчезна зад завесата.

Тя веднага се върна и Каза Чхетиа я помами. Туташхиа бързо вдигна очи и тутакси отвърна поглед.

В камината запука суха цепеница, избухна пламък и весело затанцува огънят.

Каза Чхетиа сложи пред Кику една жълтица и като погледна към тезгяха — дали не го е видял кръчмарят, — рече:

— Виж тая жълтица! Искаш ли да бъде твоя? Една жълтица баща ти за цял месец не може да изкара. Съблечи се, покажи се гола и я вземай.

— Ти да не си пощурял? — Куру Кардава хвърли монетата към Каза.

Кику проследи проблясващата под пламъка на свещта жълтица и погледна изпод вежди гостите.

— Тебе какво ти става? Я не се бъркай! — Чхетиа скочи иззад масата.

Куру спокойно размесваше картите.

— Седни, за бога. Научи ме първо да се плаша, пък после ме плаши.

Квалтава сложи ръка върху рамото на Чхетиа.

— По-живо, момиче — извика Дуру. — Време е да постилаш леглата. А ти, Дзоба, ела ми помогни да донесем дюшеци.

— Виж какво, Куру — рече Квалтава, когато Кику излезе, — аз лично пет пари не давам да я видя, но всеки отговаря за себе си и не е твоя работа да му се изпречваш на пътя. Това го иска приятелството. Ако си говорим истината, ти си правият, а не Чхетиа. Барем да имаше някаква печалба от тая хубавица. Тогава нищо не можеш да възразиш. Парите са всичко. И жената е пари.

Играта продължи още по-буйно и ожесточено. Куру Кардава все печелеше.

— Залагам хиляда рубли — назаем! — заяви Чхетиа.

— Не, приятелю, такива обещания са вятър работа.

— Ще ти заема, па слагай суха пара, ако искаш.

Куру му наброи парите.

— Дължиш ми хиляда рубли. Бодго, ти си свидетел.

Каза Чхетиа погледна картите си и обяви петстотин рубли. На Куру Кардава това не му хареса, но премълча и даде на партньора си още две карти.

В духана се възцари тишина.

Дата Туташхиа с любопитство наблюдаваше играчите. Когато се разбра, че Каза Чхетиа е направил деветка и е спечелил залога, Туташхиа отново се обърна към камината. За някакви си три-четири минути купчината банкноти на Куру преминаха у Каза Чхетиа.

— Ето ти още една жълтица. — Каза Чхетиа отново извика Кику, сложи върху първата жълтица още една и ги побутна, към нея.

Куру пламна, но този път не каза нито дума. Явно поучението на Квалтава бе свършило работа. Той се обърна гърбом към приятелите си и започна да разглежда една невзрачна икона на стената.

— Ти, момиче, да не си си глътнала езика? Събличай се, щом си намислила — рече Бодго Квалтава.

Кику стоеше, без да помръдне, и само бързо-бързо мигаше.

Монахът стоеше гърбом към нея, нищо не виждаше, но чуваше всичко.

— Господи, помози! Господи, помози! Господи, помози! — прошепна той и три пъти се прекръсти.

Настъпи тишина, пълна с напрежение.

В камината запращяха дърва, но в тишината слабото им пращене прозвуча като изстрел. В задните стаи нещо глухо тропна. Сигурно Дуру и Дзоба местеха одър.

И пак тишина.

— Какви подлеци са само! — тихо, почти на себе си, проговори Туташхиа.

Че го каза, каза го, но ми се стори, че веднага си прехапа езика. Сякаш сам се прекъсна: я не дрънкай, абраг!

Да предложи подобно нещо на едно чисто петнадесетгодишно момиче, чийто баща му бе втълпил една преувеличена представа за силата на парите, можеше само един напълно пропаднал човек. Никой друг! Бях готов да проваля замисъла на Каза Чхетиа, но какво можех да направя сам и без оръжие, вътрешно неподготвен за такава крачка, неопитен в бой?

Кику стоеше, отпуснала глава, впила очи в монетите и аз чувствувах какви трескави усилия й струваше да събере волята и устойчивостта си. Разбираше го и Бодго Квалтава.

— На нея, виждате ли, това й е малко каза той. Погледнете я само. За две жълтици и потийският полицейски началник ще се съблече. Чуваш ли, момиче! Е, хубаво. Ето ти още една жълтица и се събличай… Мисли си, че се къпеш в Риони, от храстите те зяпат, а ти и хабер си нямаш.

Бодго Квалтава хвърли трета жълтица, сякаш хвърляше оглозгана кост на някое куче.

Каза Чхетиа взе монетата и я сложи върху първите две.

Кику цялата потрепери, и то така явно, че всички го забелязаха. Тресеше ме от собственото ми безсилие. Повече не биваше да чакаме.

— Трябва да се намесим — едва чуто прошепнах аз на сътрапезниците си. — Съгласи ли се един път, няма да я удържиш вече. Поти е на две крачки. Ще стане пристанищна проститутка. Някой трябва да се намеси!

Аз гледах към Туташхиа — и с настойчивост, и с упрек, и с молба. Той погледна монаха, премести поглед към мен и с престорено безразличие в гласа каза:

— Това не е моя работа. Няма да се намесвам. — Помълча малко и добави: — Нищо добро няма да излезе от това, само по-лошо може да стане. Ако това й е в кръвта, не можеш да го промениш. Ще направи каквото си иска, дори да си съдерете кожите. Никой не заслужава да се застъпваш за него.

Монахът слушаше, страхуваше се да пророни дума и когато Туташхиа замълча, изведнъж се обърна към Кику и пробърбори:

— Дъще моя, речено е: „Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли го, защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла.“

Разбойниците впериха очи в монаха, като се опитваха да проумеят думите му, но напразно. Кику не вдигаше глава — сякаш изобщо не беше го чула. Тя погледна към монаха едва когато той замълча, после обърна поглед към вратата, отдето трябваше да се появят Дуру и Дзоба. Чхетиа забеляза, че тя се вълнува.

— Затваряй си устата, стар пръч — тропна с крак той, — че на бърза ръка ще забравиш и вехтия, и новия завет.

Монахът се отпусна на стола като подкосен, сгуши глава между раменете си, сякаш очакваше удар, и стихна.

По лицето на Куру Кардава не се четеше нито злост, нито възмущение — той целият гореше от любопитство и възбуда:

— Какво иска тоя дядка, Бодго? Какви ги приказва?

— Ето, значи, каква била работата — проточи Каза Чхетиа, поразен от откритието си. — Срам я е от тях. Я се извърнете! — викна с такъв тон, с какъвто само преди минута навика монаха. — Де не сте виждали! Обръщайте се гърбом по-бързо!

Монахът нямаше нужда да се обръща. Той седеше с гръб към тях и покорно очакваше волята божия. Аз се подчиних с облекчение — поне нямаше да гледам тия отвратителни мутри. Туташхиа спокойно огледа и тримата и спря погледа си върху Кику, която още не отместваше очи от жълтиците.

— На кого говоря? — кипна Каза Чхетиа.

Туташхиа дори не мигна. Чхетиа се изправи зад гърба му и тихо каза:

— Я се обърни насам!

Туташхиа се поколеба, после леко изви глава. Монахът гребна от паницата и се вторачи в разкривеното лице на Каза Чхетиа.

— Къде гледам и на коя страна ще се обърна, си е моя работа. — Той с движение на раменете отметна ямурлука, който увисна върху гърба на стола.

Ръката на Каза Чхетиа се плъзна към маузера, но Туташхиа вече бе извадил маузера си от дървения кобур, без някой да забележи кога. И мигновено се чу изстрел. Наредените една върху друга жълтици, предназначени за развращаването на Кику, със звън се посипаха на пода.

Всички замряха.

Куршумът на Туташхиа мина под лакътя на монаха, профуча покрай слепоочието на Бодго Квалтава, смете жълтиците, остави драскотина върху края на масата и се заби в стената.

Обля ме студена пот.

Монахът застина с лъжица между зъбите.

Квалтава скочи, без да знае върху кого да се нахвърли.

Куру Кардава, засмян, гледаше ту Туташхиа, ту прясната драскотина на масата.

Каза Чхетиа се вцепени. Туташхиа все така през рамо погледна неканения гост, пъхна маузера в кобура, отхапа парче хляб и започна да дъвче.

Без да откъсва очи от монетите, посипани по пода, Кику бавно започна да ги събира, бавно се изправи, като ги стискаше в юмрук, трепна и като куршум излетя от стаята. Вратата се хлопна, скръцнаха портите на конюшнята и всичко стихна.

На вратата се появиха разтревожени Дуру и Дзоба.

— Какво стана? — попита кръчмарят.

— Всичко е наред, Дуру батоно, — беше, каквото беше — отвърна Туташхиа.

Каза Чхетиа се върна на масата си и започна да размесва картите. Отпусна се на стола и Бодго Квалтава. Само Куру Кардава все се усмихваше и въртеше очи.

Бащата и синът потъпкаха още малко на място и отидоха за дюшеци.

Играта се възобнови, но се виждаше, че никой не мислеше за нея. В духана се вмъкна Кику. Тя огледа всички, които бяха вътре, и като се убеди, че не са там нито баща й, нито брат й, притича към стаята на стопанина, надникна и там, ослуша се — никой от близките й не беше наоколо, стрелна се към масата на Квалтава и като хвана полите на роклята си, бързо я смъкна и остана гола.

Тя стоеше, с роклята в едната ръка, с другата прикриваше очите си. На светлината на свещите стройното й, гъвкаво тяло меко блестеше с млечна белота. Кику беше тъничко, пропорционално развито, изящно момиче.

Щом разбойниците извикаха Кику, Туташхиа разбра, че всичко, което трябва да стане, неминуемо ще стане. Обърна се с лице към камината и вече не помръдна. Бодго Квалтава под око погледна Кику. Куру Кардава почервеня, отпусна глава и машинално запрехвърля парите си.

— О-ох! — простена Каза Чхетиа и протегна ръка към гърдите на Кику. Палецът му предпазливо, сякаш изплашено докосна зърното. Кику изведнъж се сепна, навлече роклята си и изскочи навън.

Квалтава кимна към Куру Кардава, който седеше, без да вдигне глава, и се разсмя:

— Какво е зяпнал тоя момчурляк?

Куру само по-силно стисна устни.

Каза Чхетиа победоносно ни огледа.

— Е, казвах ли ви? Ще се съблече, и още как! — това бе подхвърлено към мене.

— За три жълтици и потийският старши ще се съблече — повтори Бодго Квалтава.

Кику се върна заедно с баща си и брат си.

Дуру забърза към тезгяха. Той явно нищо не подозираше и изглеждаше съвсем безгрижен, но Дзоба целият беше настръхнал.

— Върви да спиш, синко — каза Дуру.

Но разтревоженото момче се заинати и баща му строго повтори думите си. Дзоба трябваше да се подчини; нозете му сякаш едва го носеха.

Кику тичаше от стая в стая, постилаше леглата.

— Дуру, я иди да видиш конете — рече Каза Чхетиа.

— Веднага, Каза батоно, отивам! — с готовност отвърна Дуру, изтри чинията и тръгна към конюшнята.

— Ела тука, момиче — повика я след малко Каза Чхетиа.

Кику надникна иззад завесата.

— Какво искаш още?

— Ела тука, ти казвам… ще разбереш какво.

Тя се приближи.

Каза Чхетиа измъкна кесията си, развърза шнурчето и изсипа на дланта си златни монети. Бяха двайсет-двайсет и пет жълтици от по десет и пет рубли. Той бавно поднесе разтворената си длан, върху която проблясваше златото, току до очите на Кику, изсипа монетите обратно в кесията си и я пъхна в джоба.

— Видя ли ги, а?… Ела при мен тая нощ и тия пари всичките ще бъдат твои!

Погледнах Кику. В очите й блестеше алчност, по-силна, отколкото в очите на Каза Чхетиа.

— Ще дойдеш ли?

Тя помълча.

— А какво ще правя при тебе?

— Каквото правят жените при мъжете — усмихна се Каза Чхетиа. Тя се смути и тръгна към стаята си.

— Монахът набързо се помоли и отиде да спи.

Никога не съм бил смелчага и не съм търсил слава на луда глава. Винаги съм бил предпазлив и разумен, но сега сякаш нещо ме носеше към ръба на пропастта. В главата ми мигом се появи план за действие. Казах на Туташхиа:

— Дата Туташхиа! Много хубави неща съм чувал за вас. Вие се ползувате с репутацията на честен, справедлив човек. Защо сте безразличен към това зло? Та тука загива човек!

Туташхиа ме погледна, явно само заради това, че бях назовал истинското му име. После премести поглед към разбойниците, пак само за да разбере дали са чули думите ми. Едва след като се убеди, че никой нищо не е чул, ми каза:

— Не е моя работа. Моя е само когато нещо ме засяга лично. Никой не заслужава да се намесва човек заради него. Кику ще отиде при него тая нощ. Ако се намеся, може и да не отиде. Но после пак ще върши каквото си иска и ще направи още по-лоши неща… Не се меся вече за такива работи.

Аз се хвърлих към Каза Чхетиа и завиках:

— Какво правите? Как не ви е срам?! По-добре насила… Чувате ли?! По-добре да я изнасилите.

Приятелите му ме оглеждаха с интерес като пале, разлаяло се, кой знае защо, докато Каза Чхетиа не ме награди със звънка плесница и не се зае отново с картите.

Туташхиа пушеше лулата си, пускаше причудливи кълбета дим и изглеждаше потънал в някакви свои мисли.

Едва се довлякох до стаята си, паднах на леглото и заплаках.

Скръцна пътната врата на духана, тракнаха резетата. Уплаших се, че Дуру ще чуе хлипането ми, ще заподозре нещо лошо, а тези мерзавци ще решат, че нарочно искам да предупредя стопанина и тогава с мен ще бъде свършено. Преглътнах сълзите си.

През прозореца се виждаше чистото, обсипано с ярки звезди небе. Една звезда се откъсна, пресече небосклона и угасна.

Налегна ме умора, напрежението ме скова и аз заспах.

Не зная колко време е минало. Изскърца нечий нар и се събудих. Откъм постелята на монаха се носеше невъзмутимо хъркане. Туташхиа лежеше под ямурлука несъблечен и гледаше в тавана.

Като червей в дърво ме гризеше мисълта: ще дойде ли Кику да вземе обещаната кесия?

Стаите бяха разделени със стени от кестен. Квалтава и приятелите му бяха заедно. Чуваше се шепот и мощно пиянско хъркане. Не успях да разбера за какво си шепнеха.

Пропяха среднощни петли. Туташхиа се надигна, натъпка лулата си, запуши. После спря да пуши, пак се зави с ямурлука и си легна.

Мина още около час. В съседната стая някой тихо попита:

— Кой е там?

— Аз съм! — сподавено прошепна Кику.

Гласът й звучеше така, сякаш някой я беше хванал за гърлото и я бе принудил да произнесе тези думи.

Зад стената се дочу говор, суетня, после стихнаха и Каза Чхетиа рече:

— Влизай, мила, защо стоиш там?

Туташхиа се приповдигна и отново напълни лулата си. Монахът се завъртя и затихна, като се ослушваше.

По стъпките разбрах, че Бодго Квалтава и Куру Кардава преминаха от стаята в салона и оставиха своя приятел сам.

— Влез, момиче, влез, защо стоиш там? — повтори Каза Чхетиа и отново се възцари тишина.

— Върви, вика те, не чуваш ли? — Това бе гласът на Бодго Квалтава.

Пак тишина.

— Не зная как… страхувам се — дочух гласа на Кику.

— Че то няма какво да знаеш. Ела при мене, милинка, хайде! Ела, ела…

Туташхиа стана, оправи си черкезката, стегна колана с кинжала, затъкна револвера и маузера.

— Дайте ми револвера. Ще ви помогна… ако мога — помолих го.

Не ми отговори. Повторих молбата си, но той мълчеше, сякаш не бе ме чул.

Нарът в съседната стая силно изскърца.

Туташхиа дръпна спусъка на револвера и ми го даде.

Докато бях без оръжие, струваше ми се, че на яростта ми не й достига само спусък и куршум. Но щом усетих допира на смъртоносния метал, мравки пробягаха по тялото ми; смъртта — своя ли, чужда ли — сякаш лъхна в лицето ми… И веднага скрих револвера в джоба си.

— Момчето на кръчмаря обикаля наоколо — пошепна ми Туташхиа. — Сега ще стане нещо още по-лошо. Сигурен съм. Аз си отивам.

Той нахлупи калпака си, оправи полите на черкезката и наметна ямурлука. Не очаквах това от него! Бях уверен, че съвестта му се е пробудила и ще се намеси.

От съседната стая долетя слаб писък.

В салона се дочу забързано тътрене на чехли и веднага след Дзоба се появи Дуру със свещ в ръка.

— Кику! Къде си? — завика той. — Веднага излизай оттам! Чуваш ли? Излизай! Боже мой! Какъв позор!… Как ще живея сега…

— Задръжте тоя кучи син! — закрещя Каза Чхетиа. — Ако се вмъкне тука, ще го заколя като свиня!

— Казвах ли ви аз? Защо се забъркахме в тая мръсотия? — каза Куру Кардава.

— Боже мой! Какво направихте с мене, мерзавци! — пак занарежда Дуру.

— Изчезвай оттука, говедо! На кого се нахвърляш, парцал такъв! — Бодго Квалтава прегради пътя на кръчмаря.

Куру Кардава последва примера на по-стария си приятел. И двамата измъкнаха маузери.

Кръчмарят престана да се щура, замря за миг, отстъпи назад и изхвръкна от стаята, като си остави чехлите.

Туташхиа стана, за да излезе от стаята.

— Ти каза, че тук ще стане и нещо по-лошо — обади се неочаквано монахът. — А пък бягаш. Значи, си страхливец!

— Страхливец? — извърна се Туташхиа.

— Който не служи богу, който не е направил за хората онова, що е могъл, който в беда не е подал ръка на чадото божие, е страхливец и се е обрекъл на самота. Щом си се отвърнал от хората, тогава и ти не им трябваш и съдбата ти е да бъдеш преследван звяр! — завърши спокойно монахът.

Туташхиа ме отстрани от пътя си, влезе в салона, без да бърза, дойде до входната врата и хвана резето.

Дзоба се вкопчи в ямурлука му.

— Чичо Дата, не си отивай… не си отивай, чичо Дата, ще загинем!

Туташхиа се вкамени. Стана много тихо.

Дата Туташхиа се славеше като необикновено смел и решителен човек. Друго мнение за него не бях чувал, пък и нямаше… Но в тази минута той се страхуваше да се обърне, за да не види очите и лицето на Дзоба. И не се обърна.

— Трябва да си отида оттук! — упорито и злобно, сякаш уговаряше себе си, каза той.

Отмести резето и излезе от духана. Обляно в сълзи, детето викна подире му:

— Ти ни изостави, чичо Дата. Защо не ни спаси?… Защо не ни помогна?… — Момчето повтаряше тези думи дори когато Туташхиа не можеше да го чуе — той оседлаваше коня си.

Всичко останало стана за някакви си десетина секунди. Кръчмарят се втурна в стаята със заредена двуцевка в ръце.

— Пуснете дъщеря ми, кучи синове! — закрещя той и изстреля един куршум.

Куру Кардава изпусна маузера и се хвана за дясното рамо.

Бодго Квалтава се прицели в кръчмаря.

— Не стреляй, Бодго!… — извика Куру, но Квалтава стреля два пъти.

Кръчмарят се строполи на пода, хвана се за корема и се затъркаля в гърчове.

— Какво направи, Бодго… Защо уби невинния човек? — промълви Куру.

— Нямаме време сега! — отвърна Квалтава и закрещя: — Каза, остави тая пачавра… Бързо се обличай!… Куру, обличай се!… Чуваш ли?…

— От кого бягаме? — Каза Чхетиа излезе от стаята, като се обличаше вървешком и запасваше оръжието си.

Дзоба коленичи и с ужас се загледа в умиращия си баща.

От стаята на Чхетиа излезе Кику. Тя стъпваше бавно, гледаше някъде в пространството през всички ни и бъбреше:

— Ето парите, татко! Много пари. Ето ги парите, татко!… — и разтърсваше кесията на Каза Чхетиа.

Дуру изхърка:

— Ти ни разсипа… Ти си виновен… Дата Туташхиа…

Не пророни повече нито дума, затихна и предаде богу дух.

Бодго Квалтава и Каза Чхетиа се вцепениха, като чуха името на Туташхиа. Куру Кардава, забравил болката в рамото, гледаше към прага, където току-що бе стоял абрагът.

Откъм двора долетя тропот на копита. Препускаха няколко коня.

Бодго Квалтава вдигна спусъка на маузера и изскочи от духана…

Приятелите му го последваха.

— Той отведе конете ни!

— Защо вземаш конете ни, Дата Туташхиа!

— Веднага ги върни!

— Ще стреляме!

— Вие сте нищожества, които ги бива да стрелят само по един стар кръчмар. По мен не смеете, негодници! Не ви стиска, кучета крастави!…

Това излезе истина… Разбойниците нито веднъж не стреляха, нито помислиха да го преследват. Те стояха до вратата на духана неподвижно и гледаха как Дата Туташхиа откарваше конете им.

Каза Чхетиа се втурна в духана, взе от обезумялата Кику кесията си и се хвърли да догонва приятелите си.

Те изчезнаха и повече не се видяха.

Дзоба вече идваше на себе си и пак се заля в сълзи. Кику, без дори да усети, че са й взели кесията, викаше баща си и му предлагаше парите, като все така гледаше някъде в пространството.

Аз се върнах в стаята. Монахът изобщо не беше ставал от леглото си.

— Ставай, отче! Не е време за спане в деня на Страшния съд!

— Когато човек съгрешава, бог е ням.

Изнесохме дюшека на Дата Туташхиа в кръчмата и сложихме на него покойника.

Двата куршума бяха улучили Дуру в корема. Монахът започна да се моли.

Присви ме корем и излязох на двора. Нощта беше спокойна. На небосклона с червеникава светлина гореше зорницата.

Спомних си, че в джоба си имам револвер. Без всякакви колебания го хвърлих в нужника и изведнъж ми олекна. Ако направят обиск, няма да намерят у мене оръжие. И до ден-днешен не мога да разбера как мисълта дори не да стрелям, а само да извадя оръжие, е могла да ми дойде наум. Изглежда, нещо ми беше подсказало — ако окажа съпротива, свършено е с мене.

Никому не се умира.

Прекарах в тоя край още година, а може би и повече. След тази нощ Кику се побърка. Няколко месеца по-късно Дзоба я намери в гората, седнала под една елша. Мъртва. Умряла, както си седяла.

Не зная какво е станало с Дзоба после. Разправяха, че го бил взел чичо му от Кутаиси.

Навярно така е станало.