Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (39)

Шалва Зарандиа

Този ден Дата дойде към единадесет часа вечерта. Спомням си добре, че беше през зимната ваканция. Дата почука на прозореца на баща ни Магали. Те си имаха условен знак, но аз не го знаех, затова и отидох с Магали да отварям вратата.

Дата хвърли ямурлука и каза, че го е повикал Мушни и му е определил този ден и час.

Запалихме лампата. Поговорихме за семейните работи, за работите на Дата. Излезе и майка ни Тамар, изхлипа, горката, като го видя, но и се зарадва, че поне ще види и двамата си сина — от двайсетина години не бяха се появявали в къщи едновременно. Събудиха Лиза, едно сираче, което се възпитаваше у нас. Тя още е жива, чудесен човек е, чудесен… Жените се заеха да готвят вечерята.

— А не е ли предал Мушни за какво му трябваш? — попита Тамар.

— Не. Казал само, че непременно трябвало да се видим по някаква неотложна работа.

Въпросът на майка ни разсмя Магали, но тя толкова искаше да види синовете си, толкова й бе домъчняло за тях, та беше попитала — какво толкова?

Не мина и половин час, откакто бе дошъл Дата, и дочухме тропот на копита. Излязох да видя дали не е Мушни. Конникът наистина спря пред нашите порти.

Мушни скочи от коня, прегърна ме и като ме отрупваше с въпроси, сам отведе коня в конюшнята, сам го разседла и му даде зоб и едва след това ме прати да му донеса вода да се умие.

Кога и на коя гара бе слязъл, не зная. Но да рискуваш да яздиш сам в такава непрогледна тъмнина!… Вече ви казах, че в Мегрелия, включително по нашите пътища, никак не беше безопасно да излизаш след полунощ. Не се сдържах и докато му поливах, го попитах как се е решил на такова пътешествие…

— Шалва — разсмя се Мушни, — ако имаше толкова разбойници, колкото се приказва, че имало, нашата страна отдавна да е в техни ръце.

— Ами и татко точно така казва.

— Той има пред вид други разбойници, не ония, които вземат дисагите на бабичките по пътищата. Е, да вървим!…

Сега ще видя Дата и Мушни заедно! Докато се качвахме по стълбите, сърцето ми трепкаше и се блъскаше като затворено птиче. Единият абраг, другият — началник на политическото разузнаване. А са братя…

Мушни се приближи първо към майка ни, целуна й ръка; после целуна и нея, и баща ни. Дата го посрещна прав и няколко мига братята се гледаха един друг. Мушни направи крачка — тръгна към него и Дата. Стиснаха си ръце и се прегърнаха. Виждах само лицето на Мушни. Той сложи глава върху рамото на Дата и затихна. А после заговори… Заговори колко се е изменил брат му, колко се е състарил („повече, отколкото съм очаквал…“) и заплака. Стори ми се, че още малко и ще заридае.

Занарежда Тамар. Магали се спусна да я успокоява — внимавай, ще дотичат съседите да питат каква беда ни е сполетяла.

Тръгнахме към масата; братята ми седнаха един срещу друг. Мушни все въздишаше и бършеше сълзите си.

— Нека твоите работи да вървят добре, братко!… А аз ще я карам някак… — каза Дата и отпи от виното си.

На никого не му се ядеше, но вечерята беше сложена и в края на краищата в това безмълвие трябваше да се прави нещо. Баща ни благослови трапезата, всички се прекръстихме и започнахме да ядем.

— Виждам, Дата — обади се Мушни, — че си дошъл точно в определеното време. Изменил си на изпитания навик?

— Ти още не си заслужил оскърбление от мен.

— Не те разбирам.

— Дойдох по това време, което определи ти. Викаше ме моят брат, честен човек и, ако не бях дошъл навреме, това би означавало, че се съмнявам, че си мой брат и рицар. Не можех да си позволя да се усъмня в тебе.

Магали се усмихна, горд от отговора на Дата. Тамар се наведе над ръкоделието си — единият син не трябваше да забележи радостта, която и бяха доставили думите на другия.

— А какво щеше да сториш, ако някой от мое име ти беше направил тук клопка? — усмихнато го попита Мушни.

Дата не подкрепи шегата му.

— Твоята молба ми предаде Еле — каза той — и условията на срещата ми съобщи тя, а ти научи за съгласието ми от нея. Чужди хора не са се намесвали в нашите преговори. Кой би могъл да ми постави клопка, Мушни?

— Случаят — Мушни все се усмихваше.

— Случаят ли? — Дата го погледна, сякаш за да разбере накъде бие. За случая трябва да съм готов винаги.

Парчето месо, което Мушни поднасяше към устата си, се върна в чинията. Той се изправи и погледът му опипа всички стени и ъгли.

— Къде е оръжието ти, Дата?

— Нося само това. — Дата сложи ръка върху чохата. — Другото е скрито… Да идвам тука въоръжен?… Какво би си помислил ти?

— Ами това в пазвата ти? — Как да го смятаме? — след кратка пауза попита Мушни.

— Свикнал съм с оръжие. Без него аз не съм аз. Така го смятай.

Вечеряхме мълчаливо, всеки гледаше в чинията си, а аз крадешком поглеждах ту братята, ту родителите ни, ту сестрата.

— Какво имаш там? — Мушни не вдигаше очи.

— Наган.

По това време възрастта и мъките съвсем бяха сломили майка Тамар. Тя цялата се беше превила. Но в този миг се изпъна като струна и седеше изправена и напрегната. Странно беше да гледаш това. Местеше поглед, от единия син към другия и погледът й бе строг и непримирим. Тя ме бе възпитала и аз познавах това нейно състояние — то овладяваше майка ни, когато тя се чувствуваше оскърбена или сърцето й предусещаше беда, надвиснала над децата й. В тези минути тя беше като див козел на ръба на пропаст. Напрегна се и Мушни. Той остави ножа и вилицата, дълго се вглежда в лицето на Дата и накрая каза:

— Дай го. Искам да го видя.

Дата не го разбра.

Мушни посочи с поглед към гърдите му.

Дата се поколеба, навярно за не повече от секунда, измъкна нагана от пазвата си, сложи го върху дланта си и я протегна към Мушни. Мушни разглеждаше оръжието, без да го докосва, а после го взе и като отвори барабана, ни го показа.

В цилиндъра имаше само един патрон.

— Нервите ти, както виждам, са взели, да изтъняват! — каза Мушни, затвори нагана и го върна на Дата. — Почнал си да старееш. Не е ли рано още?

— Какво става тук? — Гласът на Магали беше строг и студен.

— Нека той каже! — откликна се Мушни.

Аз нищо не можех да разбера, но дъхът ми спря, целият пламнах, главата ми сякаш бе затисната в менгеме.

— Нима страхът от смъртта толкова е овладял душата ти, че си готов да се самоубиеш? — попита майка ни. Дата се разсмя и поклати глава.

Скулите на Мушни трепнаха, стори ми се, че трепна и брадата му.

— Какво… — гласът му пресекна и трябваше да започне отначало. — Какво си очаквал?

— Ти сам каза — всичко се случва! — спокойно отвърна Дата.

— Престанете! — заповяда майка ни и всички замлъкнаха. — Такава смърт нямаше да бъде само твоя смърт, Дата… Нека го знае и Мушни. Това е позор за цялото семейство!

Излизаше, че Мушни е способен на измяна и клопка. Той разбра това и пламна, но не посмя да възрази на майка ни и като се овладя, с мъка отрони:

— Ако падна до това, в което Дата и ти, майко, ме заподозряхте, то наистина би било по-добре да се самоубиете, отколкото да имате такъв син и такъв брат.

— Какви ги приказваш… — започна Дата, но майка, ни го прекъсна:

— Нашето семейство и нашият род не започват с вас и не свършват с вас. Помнете това! Ние с баща ви имаме синове и внуци, преди нас е имало деди и прадеди и костите им още не са изтлели. Имаме голяма рода. Човекът с хора живее!

— И двамата знаем това, майко — тихо каза Дата. — И никой от нас още нито веднъж не е посрамил семейството ни с лоша постъпка.

— Да не говорим повече за това — хладно отвърна Тамар, но баща ни я прекъсна:

— Ако още веднъж Мушни те повика, но червеят на съмнението започне да те гризе, Дата, иди при него с оръжие. Ако срещнеш измяна, ще бъдеш въоръжен, ще избягаш от засадата, няма да ти е за пръв път. Ако разбереш, че Мушни ти е направил клопката, постъпвай, както знаеш, но така, че никой на този свят, нито една жива душа да не разбере каква е работата. Когато в едно честно семейство се появи подлец и негодник, никой в семейството няма право да превръща извършеното злодеяние в проклятие за целия род. Честта на семейството трябва да остане неопетнена и в настоящето, и в бъдещето. Учил съм ви така: в своята страна ти си пратеник на своето семейство, извън страната си пратеник на своята родина, защото в родината твоите постъпки са лицето на семейството ти, а извън границите й са лицето на твоя народ. В това се състои праведният живот, Дата. И ти, Мушни, също трябва да го разбереш.

— Аз вече казах, а сега кажи ти, татко, оскърбление ли е, или не да дойдеш при брат си с оръжие? — попита Дата.

— Но нали… — започна Мушни, ала Дата вдигна ръка:

— Чакай малко… Нали не трябва да изключваме случая, както каза Мушни, или нещо от тоя род?

— Всичко се случва — съгласи се Мушни.

— Да речем, че ме нападнат, надвият ме, вържат ми ръцете и краката — може да се случи… Какво ще кажат тогава хората? Че братът е изпратил брата си на каторга или на бесилото. Ако се случи това, какво да избера, какво да предпочета?

— Дори да ти вържат ръцете и краката, дори да те влачат към бесилото, и тогава викай на всеки срещнат, че брат ти не е виновен. Враговете на брат ти — те са виновни!

— Добре, татко, но докато враговете ме довлекат до бесилото, кое да крепи, на какво да се уповават разумът и сърцето ми? Има ли за тях пристан?

— Твоят жребий е страданието, твоята участ — мъченичеството. Тъй е поискал господ-бог. Ти си си поставил цел, достойна за страданието. В това, което си направил — Магали насочи поглед към оръжието в пазвата на Дата, — личи грижа само за теб самия, за твоето сърце и разум, Дата, а до какво ще доведе това, ти е било все едно.

— Значи, излиза, че човек няма право да се разпорежда дори със смъртта си? — усмихна се Дата.

Дълго мълчаха:

— Толкова години не сте се виждали и не намерихте да приказвате за нещо по-добро — каза Тамар. — Не съумях да посея в сърцата ви обич един към друг.

— Тъкмо обратното, майко — ядоса се Мушни. — Но провидението ни посочи по толкова различни пътища, че… Други братя на наше място отдавна да са станали смъртни врагове.

— Време е да поговорим по работа — каза Дата. — Трябва да си отида още тази нощ.

— Така е по-добре — оживи се Мушни. Но не му беше лесно да започне. Той въртеше и сучеше, прокрадваше се много предпазливо към същността на работата.

Много умен беше Мушни. Беше събрал, обмислил, обобщил всичко, което различни хора и по различно време бяха говорили на Дата или пък го бяха съветвали, и бе се приготвил да му го изложи. Дата стареел и от ден на ден все повече помръквали способностите, без които абрагът не може да оцелее, и вече много лесно щял да се намери човек, който без особени усилия да го убие. Препречвал пътя на братята си, а старите заради него се изтормозили и се измъчили. Водел неправеден живот, много грехове тежали на съвестта му, а други хора, за да му подражават, вършели злодеяния. И в крайна сметка народните теглила ставали много повече. Не забрави да го упрекне и за това, че предишните му покровители и благодетели се били превърнали в негови врагове и че всичко, което Дата правел за народа, всъщност се обръщало против народа. Какво ли само не му припомни Мушни — един бог знае! Доводите му дотолкова ми напомняха онова, което вече бях чувал, всичко се повтаряше просто дума по дума, та си помислих дали не бе уговарял предварително ония хора? Може би и Дата си мислеше същото, но той имаше навика понякога да слуша така, сякаш не чува за какво се говори, а е потънал в свои мисли. Час и половина Мушни му налива в главата онова, което си беше наумил, и накрая рече:

— Такова е положението, братко, и сега бих искал да зная как смяташ да живееш по-нататък.

— Мечтае за манастир… — разсмя се Магали. — Иска да се покалугери. Игуменката Ефимия обеща да го уреди под чуждо име някъде по-далеч, в руски манастир.

Дата се усмихваше и както ми се струваше, нямаше намерение да отговаря, но Мушни го гледаше в упор и чакаше.

— Всичко, което каза, се отнасяше за мене. Но кажи, какво искаш ти самият, Мушни. Тогава вече ще помисля дали да ти отговоря, или не — каза Дата.

— Преместват ме в Петербург, Дата!

Всички на масата се вторачиха в Мушни със затаен дъх. Само Дата не вдигна очи.

— И сигурно на висока длъжност? — Той все така не вдигаше глава.

— Много висока. Нали се запозна с полковник Сахнов, този кучи син… На неговото място… Ще поработя една година, а после обещават да ме преместят по-нагоре… Но какво, това място е… Естествено, министър няма да стана, но във външните работи от държавно значение царят и министрите му няма да правят нито стъпка без мене. Говоря за разумни стъпки.

— А какво ще стане с полковника? — попита Дата.

— Няма да остане без място. Ще го наредят.

Тамар едва сега откъсна поглед от сина си и отново се наведе над ръкоделието. Забелязах сълзи в очите и. Забеляза ги и Магали.

— Те стареят, жена. Всеки си има свой път. Защо плачеш?

— Като стана голям човек, мамо, ще ми бъде по-лесно да бъда за вас добър син — успокои я Мушни.

— Какво ще ти даде тази промяна? — попита Дата.

— Чин на таен съветник — усмихна се Магали.

— Чинът се дава според длъжността — студено забеляза Мушни. — Очаквам много. Ще мога да принеса на народа и родината си много по-голяма полза, отколкото по-рано. Това очаквам преди всичко. Сега съм нищо, никой не ме познава и нямам намерение да искам нещо от когото и да било. Но и до настоящия момент съм постигнал много. От тази висота, на която сега мога да се издигна, ще бъда в състояние още повече да видя и да направя.

— На тази висота мнозина се изкачват с товар от добри намерения и обещания, пък после, като погледнеш, нищо не остава от тях — каза Магали. — Така е, когато ставаш голям човек на чужда служба. На държавна служба ще правиш онова, което е изгодно на царя и вредно за твоя народ.

— Не съм такъв човек, татко. Аз служа на престола само защото засега не виждам по-добро настояще и по-добро бъдеще за родината и народа си. И до днес, и днес, и в този час правя както винаги само онова, което смятам, че е полезно за моята страна. Така ще бъде, докато съм жив. Ако политиците и революционерите намерят път, който трябва да доведе моя народ до по-добро бъдеще, и аз повярвам в този път, пръв ще премина на тяхна страна. От новото си поприще очаквам още нещо. Вече успях да разреша доста тежки и объркани дела. На сегашната служба повече не мога да постигна, сегашното поприще ми е вече тясно. Аз съм жив човек, мога повече, отколкото правя, и искам да зная границата на възможностите си. Необходим ми е простор.

— Правилно си решил, Мушни — каза Дата. — Но виждам, че нещо ти пречи. Кажи какво?

— Ясно е като бял ден. Единият брат двайсет години е абраг. А другият ще заема високо положение при двора? — Никак не върви! — Мушни изрече тия думи високо и раздразнено.

— Е, и после? — Баща ни Магали изведнъж се оживи и като опря гърди на масата, се вторачи в по-големия си син.

Вдигна глава и Дата.

— Всичко е обсъждано вече много пъти — каза Мушни. — Защо да го повтарям? А къде е изходът, за това нито веднъж не сме говорили, ако не се смята съветът на игуменката Ефимия да идеш в манастир. Има изход, за който аз лично съм се разбрал с министъра на вътрешните работи. Дата трябва да се предаде и доброволно да отиде в затвора. Ще го осъдят на пет години. Ще излежи наказанието си в Грузия. После ще го освободят като всички, чийто срок е изтекъл. Че всичко ще стане именно така, аз отговарям пред цялото семейство, пред брат си и пред собствената си съвест.

Магали искаше да заговори, но Мушни го спря.

— Почакай, татко! Да не говорим за това сега. Нека Дата да го обмисли. Има половин година на разположение. Ако е съгласен с това, което казах, аз съм насреща! Ако ли не, ще останем за него такива, каквито сме били винаги. Мисля, че сега е излишно да говорим повече.

— Така да бъде! — каза Магали. И повече никой не отрони нито дума.

След десетина минути Дата стана, облече се, сбогува се с всички и чак от прага каза на Мушни: „Ще помисля.“ Но тутакси се обърна, приближи се към него, прегърна го, целуна го и каза:

— Чистотата на нашето братство е по-важна от твоите и моите работи, Мушни.

Не зная колко време мина, след като Дата си отиде, и колко продължи нашето мълчание.

— Той е прав! — сякаш на самия себе си каза Мушни.

Ето как стана всичко.

Разбира се, за такъв честен човек като Дата нямаше друг изход, освен да отиде в затвора. И все пак, сигурен съм, че е имало още нещо, което го е накарало да направи тази крачка.

Не зная нищо повече, а че самият Мушни не разбираше как брат му се е решил на това, вече ви казвах.