Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Димитрий Кодашвили

Още съвсем млад бях изпратен от светейшия и праведен Синод да служа в едно високопланинско село, сгушено сред скалите на Кавказкия хребет. В това село живееха мегрелски пастири-скотовъдци и то се наричаше Луци.

Тамошните жители не почитат много вярата и по внушение на дявола още през първата година на моето служене в Луци бе извършен страшен грях: една нощ бе изклано семейство Тодуа, майка и четирима сина. Оцеля само главата на семейството, Дороте Тодуа, който пасеше в планината стадото си. Приставът ми каза, че това престъпление е извършено от вероотстъпника, врага на престола, разбойника и убиеца Дата Туташхиа. Пред цялата енория проклех грешника и го анатемосах.

Над Луци, в планината, има летни пасбища и пастирски колиби. В тези колиби често се укриваха абраги и Дата Туташхиа всяко лято отиваше там. Пътем се отбиваше в Луци. Когато ни съобщиха, че той изклал семейството на Тодуа, в енорията настана суматоха, тръгнаха приказки и одумки. Ясон Карчава, най-почитаният скотовъдец в селото, пред всички каза на разбойника отсега нататък да не стъпва в това село и при никого да не идва на гости. Туташхиа изслуша спокойно гневните му думи, дръзко заяви, че никого не е убивал и тръгна по пътя си. Повече не гостуваше в селото, но не престана да минава оттук, като че нищо не е станало, и поздравяваше всеки срещнат с изключение на мене! Имаше хора, които с години не отговаряха на поздрава му — той беше отвергнат и властите знаеха това.

Но макар че всички се отвърнаха от него, някои се съмняваха дали приставът е казал истината и дали не си вземаме от излишна доверчивост грях на душите. Мнозина енориаши ме осъждаха зад гърба ми. Туташхиа знаеше, че съм го проклел и аз се страхувах да не ми отмъсти.

Дороте Тодуа беше як старец, но мъките и сълзите го сломиха. Той бързо отпадаше и му беше все по-трудно да се справя със стадото си. Всяка есен казваше, че ще го закара в долината и ще го продаде.

Имах една дойна коза, която се щураше без надзор и една вечер не се върна у дома. Не дойде и на сутринта. Чаках до пладне и тръгнах да я търся.

Вървях по тясна пътечка, която се виеше по ръба на пропаст и на другата страна видях трима пътници. В единия от тях веднага познах Дороте Тодуа. Вървеше бавно, преметнал през рамо кожена торба. Беше ранна пролет и по това време хората откарват стадата от долините в планината, а пък Дороте беше без стадото си.

Помислих си, че най-после го е продал и се загледах в спътниците му. Единият беше с черна чоха и носеше оръжие. Пред пътниците вървеше дорест кон, през седлото на който бе преметнат ямурлук. Познах Дата Туташхиа и се учудих само, че върви заедно с Дороте Тодуа, а че беше нагъл и не се боеше от нищо, знаех и без това. Втория не го познавах. Нямах никакво желание да се срещам с Туташхиа.

Пътечката свърна надясно. Надявах се да намеря козата в дола и също свърнах надясно. Склонът беше стръмен и аз с мъка се изкачвах по него. Вървях дълго и докато се изкатерих догоре, много се уморих. А козата все не се виждаше. Навръх дола растеше огромен габър — трима души едвам биха го обхванали. Целият бе обвит с бръшлян. Помислих си, че ако се кача на дървото, ще мога да огледам всички склонове. Те бяха обрасли с гъсти храсти и сред тази зеленина лесно щях да забележа бялата коза.

Покатерих се на габъра, огледах склоновете, нищо не видях и се натъкмих по-добре, за да си почина, като същевременно не откъсвах поглед от храстите. Чу се чаткане на конски копита.

На десетина крачки отдясно имаше много дълбок, тесен като пукнатина дол с пресъхнало дъно. Пътечката, която идваше отдолу, се прекъсваше отсам дола. През него бе прехвърлена греда и от другата му страна пътечката продължаваше и криволичеше през гората към Луци.

„Ехе-е! — помислих си аз. — Те явно са спирали да си починат, иначе докато се мъкнех из доловете, трябваше отдавна да са задминали Луци.“

Започнах да се спускам от габъра, исках вече да скоча, за да не им се мяркам пред очите, но не успях и се скрих в бръшляна.

Първо се показа дорестият кон на Туташхиа. Той спря пред гредата, прехвърлена през пропастта, и се обърна към стопанина си. Туташхиа вървеше, навел глава, след него чукаше с тоягата си Дороте Тодуа, следван от нисък шишко на около двадесет и пет години.

Като не получи отговор от стопанина си, конят предпазливо премина по гредата, спря се на другата страна и заскуба трева в сянката на габъра.

Дата Туташхиа се приближи до гредата и спря да изчака спътниците си. Дороте Тодуа свали торбата от гърба си и я подаде на Туташхиа. Абрагът я пое, премина по гредата и остави торбата на земята. Извади кесийка с тютюн, напълни лулата си и докато секаше огън, Дороте стъпи на гредата, но изведнъж се спря, не се решаваше да продължи. Непознатият го заобиколи, мина отпреде му и му протегна ръка, канеше го да върви след него. Старецът му подаде не ръка, а тоягата си и те тръгнаха. Непознатият вървеше бавно, водеше го и когато стъпи на земята — старецът в това време беше на средата на гредата, измъкна тоягата от ръката му и го блъсна с нея в гърдите.

Дороте Тодуа полетя надолу, дочу се шум от паднало на дъното тяло.

Туташхиа се обърна.

Непознатият бе коленичил и се вглеждаше в дълбината на дола. Туташхиа се приближи до края на урвата и също погледна в пропастта.

Непознатият бързо се огледа и се спусна към торбата на Дороте Тодуа… Припряно я развърза, изсипа на земята всичко, което беше вътре, грабна една кесия от кози мехур, развърза със зъби здраво затегнатия възел и измъкна парите… Много пари.

Като ги видя, Туташхиа издаде някакъв звук — не можах да разбера дали от учудване или от радост.

— Колко са много! Виж! Виж! — Непознатият, бе изпаднал в транс, гребеше с шепи парите, опитваше тежестта им, сгъваше ги, разглеждаше ги, нареждаше… и изведнъж срещна погледа на Туташхиа.

Замря, както беше коленичил, челюстта му увисна, загледа абрага като пале. Абрагът го оглеждаше мълчаливо, духна в лулата си и пусна струйка дим.

Непознатият наведе очи и започна да дели парите. Не умееше да брои и ги трупаше на две купчини: надясно — наляво, надясно — наляво.

— Половината за тебе, половината за мен. Виж колко са много! — Той раболепно погледна Туташхиа, пак отдолу нагоре, срещна погледа му и се вцепени.

— Наполовина… — Непознатият беше съвсем объркан. — Ти нали си Дата… Дата Туташхиа. А аз съм Звамба… Звамба.

След дълго мълчание абрагът го попита откъде знае, че той е Дата Туташхиа.

Звамба сякаш си бе глътнал езика.

Абрагът чакаше.

Звамба посочи към клисурата.

— От него. Ти вървеше по пътя и той рече: „Това е Дата Туташхиа… И после вика: — Клетият!“ За тебе го каза.

И пак мълчание.

— Остави парите в кесията и не ги пипай! — тихо му заповяда абрагът.

Звамба не можеше да помръдне от страх.

— Мои са! — закрещя Звамба. — Всичките са мои. Давам ти половината, защото си Дата Туташхиа. Да беше друг, нямаше да му дам. Какво искаш още? Всичко ли искаш да вземеш? Всичко?…

Абрагът го гледаше невъзмутимо. Звамба беше като попарен. Събра парите, натъпка ги в кесията, завърза връвта и пак застина.

Не разбрах какво още му каза Туташхиа — говореше много тихо и ниско, но Звамба остави кесията, пак надникна в очите на абрага и припряно запъха нещата на Дороте Тодуа обратно в торбата.

— Нека всичко да бъде за тебе, Дата батоно — каза той, като събра нещата и завърза торбата. — Но знаеш ли колко дни съм го дебнал?… Нямам ли заслуга и аз?

Туташхиа пак пусна дим и му заповяда да донесе тялото на Дороте Тодуа.

Без да каже нито дума, Звамба тръгна по ръба на урвата, като търсеше място, откъдето да се спусне надолу. Не беше направил и десет крачки, когато абрагът измъкна оръжието си и тръгна след него.

Дорестият кон погледна към стопанина си и пак заскуба трева.

Едва след като останах сам, можах да събера мислите си и да дойда на себе си. Зад хълма деца пасяха пуйки. Свлякох се от дървото, дотичах до тях и разказах на синчето на Кокочиа, че Звамба е бутнал в пропастта Дороте и е измъкнал от торбата му кесията с парите, а Дата Туташхиа бе отнел от Звамба тия пари. Разбра ли ме момчето и доколко ме разбра, и аз самият вече не бях в състояние да преценя.

Върнах се на предишното си място и се притаих в храстите.

Дата Туташхиа все още стоеше на края на урвата, без да откъсва поглед от разбойника. Разнесе се шум на търкалящи се надолу камъни. На два пъти дочух ругатните на Звамба.

Най-после се показа и той самият с обезобразеното тяло на Дороте Тодуа на гърба си. Задъхваше се и все така угоднически се взираше в очите на Дата Туташхиа.

Абрагът му даде знак, Звамба пусна тялото на Дороте Тодуа на земята и веднага се хвана за сърцето. Едва се държеше на краката си.

— Донеси тук торбата и кесията! — заповяда Туташхиа.

Звамба затърча, като се спъваше.

— Захапи кесията, а торбата сложи на шията си! — каза Туташхиа, когато онзи се върна. Звамба се помая, но не чака заповедта да му бъде повторена, а направи всичко, което му бе заповядано. Ала метна торбата на гърба си.

— Казах на шията — напомни му абрагът.

Звамба се позачуди, но направи и това. И пак погледна към абрага: какво още да прави?

— На гърба! — каза Туташхиа, като погледна към трупа.

Звамба за миг се вцепени.

— Няма да го взема… да ме убиеш, няма да го взема! Мъртвец!… Страх ме е от умрели… — Гласът му трепереше, дъхът му аха-аха да спре. — Мъкнах ли го отдолу? Мъкнах го… Сърцето ми… Не виждаш ли? Сърцето!

Два куршума изсвириха един след друг. Единият изсъска край ухото ми. Другият се заби пред краката ми — очите ми се напълниха с прах. Исках да бягам, но краката не ме слушаха. Туташхиа пъхна оръжието в кобура си, а аз възнесох молитва към господа, че ме бе спасил от сигурна смърт.

Звамба пребледня, целият се разтрепери и започна да опипва продупчената си под мишницата дреха, после раздраните под корема панталони… Огледа ръцете си — нямаше кръв и той се захили като безумен?

— Както заповядаш, Дата батоно!… Както кажеш… — Той метна на гърба си тялото на Дороте Тодуа и пое по пътечката.

Туташхиа дълго гледа след него и с тихо изсвирване повика коня.

Превит одве, Звамба едва местеше крака. Кесията, която стискаше със зъби, не му позволяваше да диша. Нозете на Дороте Тодуа, проснат на гърба му, се влачеха по земята, ръцете му висяха като камшици. Отзад, на десетина крачки разстояние, вървеше Дата Туташхиа, а след него глухо потропваше с копита по каменистата пътека дорестият му кон.

Като се изравни с мен, Звамба се обърна към Туташхиа:

— Какво искаш, Дата батоно? Дълго ли още ще го влача?

— Докато не издъхнеш, куче! — отвърна Туташхиа и отмина покрай мен.

Без да пророни нито дума, Звамба се помъкна по-нататък, като пъшкаше и се спъваше. Пътеката заобикаляше хълма и те се скриха зад завоя.

А аз, клетият, останах да лежа в бодливия храсталак и мисли, една от друга по-страшни, се блъскаха в главата ми: не бяха ли призраци? Или беше гняв господен? Или оргия на сатаната? Че на всичко отгоре изпратих и онова хлапе в селото. Какво ще стане, когато освирепелите скотовъдци се изстъпят срещу Туташхиа и Звамба? Коя нечиста сила ще възтържествува?

Запретнах расото си и се втурнах по склона. Когато се измъкнах на пътя, расото ми висеше на парцали, панталоните ми бяха целите в бодли, нозете до глезените изподрани до кръв. Отново се шмугнах в храстите — бях капнал, пък и пътят за Луци минаваше през тази клисура и разбойниците неизбежно щяха пак да минат покрай мене.

Като си отдъхнах, погледнах към пътя — никой още не се изкачваше по него, но — чудни са делата ти, господи! — съвсем наблизо пред себе си видях четирима пастири, залегнали в засада, с насочени към пътя пушки.

Извиках им и пушките се насочиха към мене. Едва не ми прилоша.

Задъхвайки се, аз им разказах какво се бе случило. Те започнаха да ме разпитват, но повече не можех да промълвя нито дума. Аз самият не разбирах това, което бях видял, и нищо не можех да обясня както трябва.

И ето че на височинката се показа Звамба с тялото на Дороте Тодуа на гърба. Той вече не се мъкнеше както преди, а тичаше, без да си поема дъх. След него, яхнал коня си, Дата Туташхиа го следваше по петите и го подканваше да тича.

Явно Звамба съвсем бе капнал; той намали темпото. „Не се преструвай!“ — извика Туташхиа и го шибна с камшика.

И нещастният убиец пак затича, превит под тялото на убития.

Те бяха дошли вече почти до нас, а ние се гледахме един друг и господ не ни изпращаше разумение — какво да сторим, как да постъпим?

Изведнъж се разнесе изстрел — откъм нашата страна. Звамба се хвана за сърцето и рухна на утъпканата земя. Ясон Карчава удари с приклада по главата кръчмаря Джонджолиа, а Туташхиа, както си беше на седлото, стреля по посока на барутния дим. Куршумът изсвири в листака над главите ни. Като скочи от коня и се скри зад него, Дата Туташхиа се прицели, вече видял кой е пред него. Двамата братя Чочиа изчезнаха яко дим, все едно, че изобщо не бяха се вестявали тука. Поисках от бога опрощение на греховете си и зачаках своя час.

— Не стреляй, Дата! — закрещя Ясон Карчава, като скочи на крака. — Джонджолиа стреля по тебе, ето го, търкаля се тука кучият син!

Вдигнах глава и погледнах надолу. Туташхиа стоеше на пътя. Лявата му ръка беше в кръв. В дясната държеше кърпа и се готвеше да превърже раната.

— Излизайте на пътя! — високо каза Туташхиа, като притискаше с кърпата раната си. — Ей, вие там!… Джонджолиа, излизай и ти!

Джонджолиа хич и не мислеше да става, докато Ясон Карчава не го ритна.

Излязохме от храстите.

Дата Туташхиа оглеждаше проснатия на земята Звамба и трупа на Дороте Тодуа до него.

— Защо стреля в мене, Джонджолиа? Казвай истината! Само истината, ако искаш да ти простя тази кръв!

Кръчмарят наведе глава.

Звамба беше неподвижен. Сетих се, че се оплакваше на Туташхиа от сърце и че се бе хванал за сърцето, преди да падне.

Наведох се, пипнах пулса му, допрях ухо до гърдите му. Беше мъртъв. От него се вдигаше, лека пара, а зъбите му стискаха кесията на Дороте Тодуа. Прочетох молитва и се отдалечих от покойника.

— Тебе питам, казвай какво искаше от мене. — Туташхиа нямаше намерение да остави Джонджолиа на мира. — Казвай веднага, защо стреля?

— Прости ми, Дата батоно! Умът ми се размъти… Алчността ме заслепи! — занарежда той. — Не оставяй децата ми сираци! Истината ти казвам, от алчност…

Лицето на Туташхиа пребледня.

— Онези пет хиляди, които даваха за главата ми, — правителството ги отмени — промълви той и се отдръпна настрана.

Дълго размишлява, като местеше поглед от кръчмаря към тялото на Звамба, после пак към кръчмаря, докато най-после погледът му се спря върху мене. Той ме пронизваше с очи и мълчеше — разбрах, че очакваше да заговоря.

Какво ли можех да кажа?

— Предаде богу дух грешникът — отроних аз… Изглежда, сърцето му не е издържало. — Говорех за Звамба. Абрагът извади оръжие и го насочи към Джонджолиа. Хвърлих се между тях и възнесох молитва към господа нашего Христа.

— Господи, умиротвори духа на посегналия да убие човек, угаси гнева в душата му и задръж гнева на сърцето му, понеже след смъртта на един петима Джонджолии ще останат сироти, бедни и беззащитни и гонени от злата съдба, ще тръгнат всинца по път неправеден, греховен, по пътя на омразата и злото.

— Мислиш ли, отче Димитрий, че ако самият Джонджолиа ги отгледа и петимата, поне един от тях ще стане по-добър от баща си? Щом те боли душата за участта на децата му, трябва да ме молиш да убия това животно!

Хвърлих се в краката на абрага и отново се замолих. — Господи, отвори окото на разума и разтвори вратата на истината пред раба твоего Дата Туташхиа, да не си вземе грях на душата. Вразуми го: неразумно и неправилно е да се изкоренява злото със зло, понеже злото, дори извършено в името на доброто, ще породи много нови злини и няма да има край това, и гибелно е то…

Чу господ молитвата ми, внуши на абрага да се отрече от онова, що беше намислил. Скри Туташхиа оръжието си.

— Джонджолиа — рече той, — Звамба не направи нищо по-лошо от онова, което мислеше да направиш ти. Знай го! Плачеш за куршум, ала не трябва от моята ръка да те стигне. Ще кажат, че съм те убил, защото си стрелял в мене. А на теб трябва да ти видят сметката не заради това, а задето си способен за пари да убиеш човек. Затова си заслужаваш смъртта, запомни думите ми! Подлостта и вероломството ти ще те довършат, и то много скоро!

Туташхиа скочи на седлото и се заизкачва към планината.

Дороте Тодуа лежеше на гръб. В отворените му очи бяха застинали гняв и ярост. Здраво стиснатите му юмруци бяха вдигнати към вечерното небе.

В едната си ръка стискаше камък.