Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Бекар Джейранашвили

Метнахме косите на рамо, пуснахме напреде си Дастуридзе и поехме към Цхрамуха. Свечеряваше се. Къщата на управителя на княз Амилахвари беше неугледна: горе две стаички и антре, долу марани и още някакво помещение. Затова пък каква овощна градина имаше — аферим!

Кучето, цяло теленце, бе вързано с верига, ушите му подрязани, нашийникът окичен с някакви дрънкулки. Като се разлая — ще ни проглуши! Вратата на марани беше отворена. Показа се Шалибашвили — нисък, набит мъж. Без да се бави нито секунда, без дори да ни погледне както трябва, той тръгна по пътечката и широко разтвори пътната врата, като ни канеше да влезем.

— Добър вечер, Нико!

— Да ви даде бог мир и здраве! Влизайте, влизайте, защо стоите?

— Почакай, Нико… Чуй какво ще ти кажа — подзе Дастуридзе, но Шалибашвили го прекъсна:

— После, после… Влезте, моля ви! Влизайте де!

Стопанинът ни поведе към къщата.

Минете от тая страна, по-насам, ха така, оттука! Страшно куче, да пази господ… Като се шляеш по чуждите имения, собственото ти куче вълк става. И върху мене се хвърля тоя проклетник… оттука, оттука! Е, тук вече не може да ни достигне. Заповядайте в къщи. Хайде, хайде…

Влязохме в кухнята.

— Мир и благополучие на този дом! — благослови Дата на своето мегрелско наречие. Пожелахме благоденствие на стопанина и ние.

— И на вас господ здраве да ви дава — отвърна той. — Ти седни тука. Вие — тук. Сядайте, сядайте!… Стопанке! Имаме гости… Чуваш ли ме? — извика той на някого горе и като се върна в кухнята, продължи едва чуто, така че не само стопанката, но и ние едва го разбирахме: — Да не забравиш тушинския кашкавал и осолената риба. Вчерашното говеждо го донеси студено, ние тук сами ще си го нарежем… Казвах ти аз: опечи хляб! Така ти се пада, сега се сърди на себе си! Подгряваш вчерашните хлебчета, да не ми ги донесеш незатоплени, че ще ти дам да се разбереш! Ей сега ще плюна и докато изсъхне, да си тука… — Шалибашвили наистина плюна, обърна се към мене и каза високо: — Изглежда, че те бива да отваряш бъчонки. — След това се обърна към Дата: — Ела тука, — Дата се изправи и отиде при него. Ето ти двайсет копейки… Дръж, дръж!… — Сега си наречи за тия две бъчонки и хвърляй… На която страна падне, тая бъчонка ще отвориш. Хвърляй, какво се бавиш! — Дата си нарече и хвърли монетата. — Тая се падна, тая! — Шалибашвили запляска с ръце, зарадва се до немай-къде. Едва не започна да играе. — Върви я отвори! — завика ми той. — Върви, върви! Виното си го бива, по-хубаво няма да намерите! — Аз отварях бъчонката, Дата учудено гледаше Шалибашвили, а Шалибашвили се радваше явно от все сърце: — Ето, върви сеячът, хвърля семето и говори: това за птиците небесни, това за разплаканите вдовици, това за гостите… Нали така? Та и аз… И аз като него. Три бъчонки съм напълнил за гости. Вижда господ, истината ви казвам! Но защо се случи толкова лошава тая година! Къде се изподяваха гостите? Никой не ми идва…

— Влезе стопанката. На подноса й — всичко каквото беше прошепнал Шалибашвили… Да пукна, ако лъжа! Ние с Дата станахме и й се поклонихме. Дастуридзе не се и помръдна, докато не го ръгнах скришом. Брей, че гиздосия! И хубава, и стройна жена му беше дал господ! Такава една… такава… Аз, грешният, си помислих: „Тоя кучи син има вкъщи такава хубавица, а се помъкнал по любовници!“ Но къде ще избяга човек от себе си? Всичко му е малко, все не му стига. А Шалибашвили бръщолевеше ли, бръщолевеше, без да си затваря устата:

— Вие ме извикахте, пък аз тъкмо седях и си мислех: „Сигурно господ ме наказва, лоша поличба е това — бъчонките си стоят ненапити.“ И току чувам, вика се: „Нико, Нико!“ Да ви даде господ всичко най-добро, от сърце съм му благодарен, че ви изпрати тъкмо навреме, като балсам за тъгата и мъката ми… Коста, я подай насам ония рогове! Ей ги там… Само да не си сипал вода! С вино ще ги изплакнем, с вино… А за това трябва мъжка ръка, няма нужда от женска помощ, я ги изплакни… дай да налея… У-ха! Добре! Този на теб, този на теб, този на теб! А ей този — на мене… Да станем! Прави пийте!… Да ни закрилят мощта и сполуката на всичките триста шейсет и пет свети Георгиевци! Да бъдем благословени! Да ни съпътствува благодатта на божията майка дева Мария! Светата Троица и всичките четири Евангелия да пребъдат с нас и нине, и присно, и вовеки веков! Да пием, братя мои! — Ние пресушихме роговете и седнахме край ниската софра. — А сега ето ги тия рогове, тия два чифта! Съвсем еднакви са… Имах два бика, като тях в цяла Картли други нямаше! Тия рогове са от тях. Съвсем еднакви. На йота не се различават! Ако искате, да ги премерим! Коста, какви хора си ми довел?… Залък не слагат в уста… Вземете си от това. И това опитайте. Личи си, че са добри хора. Казвам, личи си, пък бог да ги съди…

— Ами ти остави ли ме да си отворя устата? — казва Коста. — Още при пътната врата исках да ви запозная, а ти — после, после!

— После, разбира се, за къде да бързаме? Гони ли ни някой? А ако не искат да говорят, тяхна работа. Гостенинът бог го праща. И… да вдигнем по една наздравица…

— Ако твоят вълкодав беше с тебе в обора на Ростомашвили, Табисонашвили щеше да се вмъкне вътре на куковден! — улучих аз една пауза в бръщолевенето на стопанина.

— Право казваш, никой нямаше да се вмъкне… това не е куче, а дявол! А ти откъде знаеш дали е бил Табисонашвили или Белтиклапиашвили, или Джиркигледиашвили? Това и властта не го знае, а ти отде ще знаеш? Кучето си го бива, такова не е имал нито баща ми, нито дядо ми, нито прадядо ми… Ами за Табисонашвили кой ти каза?

— Той! — Аз посочих Дастуридзе.

— А-а, тая лисица всичко знае! Нали е човек на оня тъп мошеник! По-рано и двамата крадяха на дребно, а сега им порасна работата… Лисица! По̀ оня ден щях да ударя една лисица, ама ми избяга пущината, не улучих, много беше далече.

— Аз ли да съм казвал? Аз ли? Нищо не съм казвал! Нищо не знам. Искате да ви доведа при Шалибашвили, доведох ви. А иначе нищо не съм ви казвал, нищо…

— Я млъкни, Коста, за бога! Не се прави на глупак!

Той притихна и докато говорехме, мълча като мъртъв.

— Говореше за някакъв тъп мошеник, кой е той? — попита Дата.

— Кандури… Колко главоболия ми е създал, чет нямат. Но аз държа на своето. И няма да отстъпя. Нека първо ми върне ония мехове, дето ми ги сви на горийския пазар.

— Чакай, кой ти е откраднал меховете? Кандури ли?

— Той. Сега е навлякъл расо, пуснал е брада до пояс и се е захванал да учи народа на ум и на съвест… Не на мене тия! Да не мислите, че меховете бяха празни?! Два големи меха и четири по-малки. Големите бяха биволски. А знаете ли колко вино събира най-големият биволски мех? Не знаете? Бих ви казал, ама съм забравил… Оттогава не съм имал биволски мехове, та затова съм забравил. Минаха петнайсет години, откакто ги отмъкна. Ако помнех, нямаше и да питам. Подайте роговете да наливам!

— Когато сториха оня мискинлък и тръгнаха да си ходят, какво ти каза Табисонашвили? — попита Дата.

— Хайде де, че аз да не съм глупак? Мене ли ще ме метне! Ако ще на кайма да накълцат Табисонашвили, пак ще го позная. Притиснах го аз, та си призна — не съм го измислил аз, вика, не дойдох по своя воля. Знае, кучият син, че няма да го издам, затова ми каза. А да го съдя за какво? Гарван гарвану око не вади, то се знае… Раздрънках се, може да съм наприказвал излишни неща — какво да правя, такъв съм си. Мислите, че не зная защо сте дошли? Тук седи пред нас Коста, лисица и мошеник. Там — Табисонашвили и Кандури. Табисонашвили вика: „Аз съм Дата Туташхиа. Като разправяш за своите работи, да не забравиш и моите.“ Искате да знаете аз ли съм измислил това, или го е казал Табисонашвили? И ако го е казал, то кой му е наредил? И какво е кроял този, дето го е научил да постъпи така, и на какво е разчитал?… Казах ви вече — и не защото съм пийнал, — виждам, че грижа ви мъчи, затова ви казах. Не съм се страхувал от тях и не се страхувам. — Шалибашвили чукна Дастуридзе по челото. — Такива работи. Но повече от това, което ви казах, няма да чуете от мене. Кандури е в Хашури, там пие и там спи, а Табисонашвили слухти пред вратата му… Останалото, както го чуете, така го разбирайте. А аз нищо не ща да зная, докато не ми върне меховете. Сега — да се веселим!… Във веселба и на трапеза трябва да си знаем имената, без име няма наздравица. Ти — усещам по приказката ти — Шалибашвили помисли малко, — ти си рачинец, Симоника ще ти е името, а пък ти — той пак се запъна, — ти си мохевец, ти ще се казваш Шиола. Да пием за тези, които са ни родили, дали са ни име и ум, кърмили са ни и са печелили хляб за нас, да пием за тях, а покойните — мир на праха им! — Шалибашвили на един дъх пресуши рога.

Седяхме още дълго. Стопанинът бъбреше, без да спира, но нищо, дето да ни върши работа, не казваше. Не го и карахме.

Тостовете свършиха… Дата извади часовника си „Павел Буре“. Беше към десет. Надигнахме се. Шалибашвили взе бичите рога, напълни ги и ни ги подаде. „Отиваме по работа — каза Дата, — не трябва да пием повече.“ Дълго се препирахме — да пием или да не пием, докато Шалибашвили не изля в устата си своя рог, после и нашите, а рога на Дастуридзе, огромен бичи рог, изля в шията му, след като Дастуридзе отказа да пие. Сбогувахме се. Дастуридзе трепереше от студ и сипеше ругатни по адрес на Шалибашвили. Изпатихме си и ние:

— Не му се карай, Коста, той е свестен човек, и при това умник.

— Дявол е той и кучи син — не се съгласи Дастуридзе. — Веднъж в Хони одрали една бълха и хвърлили в Кура кожата й, реката я изхвърлила в Гори и горийците казали, че по кожата е останало много месо. Един от тези горийци се пада дядо на Шалибашвили. Викали му Брони.

— И силен е, и смел е. И не меховете си чака — каза Дата.

— Мехове, как не! — подхили се Дастуридзе — Кандури не спи по цяла нощ, все си блъска главата, все гадае защо Шалибашвили не си отмъщава, какво си е наумил.

— А ти самият как мислиш, какво си е наумил?

— Кой го знае… Обича да си повтаря една поговорка: „Ако бикът се нахвърли на бивола, ще си счупи рогата“. Няма да надвие Кандури. Знае това и изчаква.

— Какво изчаква?

— Ами да се спъне Кандури. Тогава ще се нахвърли върху него. Шалибашвили не забравя лошото.

— Има още една поговорка: „Не е бивало камила да не вдигне магарешки товар“.

— Шалибашвили сигурно не я знае — рече Дастуридзе.

— Не е там работата — каза Дата, — съвсем не е там.

— А сега, драги Коста, ни заведи при Табисонашвили. Трябва да разберем кой го е накарал да пръсне този мръсен слух.

— Кой го е накарал ли? На когото е човек, той го е накарал.

— Шалибашвили каза, че Табисонашвили клечи пред някаква врата. Пред вратата на Кандури ли?

— Той му е охрана. Вярно е, клечи като куче пред вратата му.

— Хайде да отидем да я видим тая врата.

Дастуридзе замълча и заговори отново едва когато се показаха първите къщи на Хашури.

— Какво мислите да правите?

— Засега не знаем. Ще видим накъде ще повее вятърът, а ти ще правиш, каквото ти кажем?

Приближихме се към дома на Кандури. Това, ще ви кажа, не беше къщицата на Шалибашвили — стояхме пред същински палат. И у най-големите богаташи не съм виждал такава огромна, просторна и красива къща. Беше двуетажна, от едната страна имаше надстроен трети етаж. Наоколо — голяма градина, заобиколена с измазана и боядисана тухлена ограда. Над оградата три реда бодлива тел. На втория и третия етаж беше тъмно. От прозорците на първия се лееше светлина.

Железните порти бяха здраво заключени. Бяха боядисани със златна боя и толкова високи и яки, че и великан не можеше да ги прескочи. Коста ни поведе по заобиколен път — някъде в оградата трябваше да намери и отвори малка вратичка. Всичко това Дастуридзе вършеше с такава готовност и охота, че като помислих на какво ли можеха да се дължат, разбрах: човекът се бе наплашил и разчиташе на милостта на съдбата. Но се излъгах. Скоро се разбра защо беше толкова пъргав.

Натиснахме вратата. Беше затворена отвътре. Не можехме да разберем къде е резето и да отворим, както и с голямата порта. Не ми оставаше нищо друго — намерих две пръчки, покачих се на раменете на Дастуридзе, пъхнах пръчките между двата реда бодлива тел, те се раздалечиха, проврях се между тях и скочих в градината. На вратата имаше голямо резе, подсилено и с кука. Измъкнах куката, дръпнах резето, пуснах Дата и Коста и отново затворих вратата, както си беше.

На първия етаж откъм задната страна имаше две малки прозорчета. Оттам се лееше светлина. Ние се промъкнахме и надникнахме вътре.

Това се казва марани — с кон да играеш по него. Такова не бях виждал. В един голям ъгъл се виждаха бъчви, винарска преса и купища съдове. В най-отдалечения от нас ъгъл се издигаше камината — в нея можеше да бъде изпечена двугърба камила, заедно с всичките й денкове. В камината горяха с пукот и искри огромни дъбови пънове. По средата имаше дълга-предълга маса и около нея кресла — към петдесет души, ако не и повече, можеха да се съберат на тази маса. В третия ъгъл имаше тоне[1] със златист чадър за изтегляне на дима. Стените бяха облицовани с тедзамски камък с изрязани фигури от бял мрамор — и голи жени, и момичета, и момчета, както ги майка родила, и бичи глави, и огромни птици, може би пуйки, може би орли, и всякакви други чудесии!… Едната страна цялата представляваше портрет на царя-господар, направен от дребни камъчета, разноцветни и блестящи, а на отсрещната страна бе Исус Христос, разпънатият Христос, също от камъчета и стъкълца. От тавана се спускаше огромен полилей с петстотин свещи. И по всички стени и ъгли сума свещи в огромни свещници — кой ти има време да ги брои? Пред камината имаше масичка със струговани крачета. Паници, чинии, кани, блюда — всичко беше от сребро. Зад масичката седяха двамина попове без раса, а срещу тях върху лъвски и тигрови кожи се беше излегнал мъж с дълга брада, облечен в червен халат. Кожите бяха постлани върху някакво ниско легло, нещо средно между кресло и миндер. Леглото беше под ъгъл към камината, но на какво се държеше цялото това съоръжение, не можеше да се разбере. Освен това от тавана висяха две газени лампи — от двете страни на миндера на Кандури; едната с жълто шише, другата — със зелено. Онзи с червения халат от едната страна изглеждаше жълто-червен, а от другата — червено-зелен.

Ще ми повярвате ли, все ми се струваше, че спя и сънувам всичко това. Коста ни пошушна, че онзи с червения халат бил Кандури, Табисонашвили никакъв не се виждаше. Коста каза, че или седи пред балконската врата, или хърка в коридора.

Дата заобиколи къщата отдясно, а ние с Дастуридзе — отляво. Табисонашвили седеше на балкона. Беше тъмно, той пушеше и ние го видяхме. Отдясно се мярна сянката на Дата — той се промъкваше покрай стената. Когато от Табисонашвили го деляха десетина крачки, аз кихнах. Табисонашвили погледна към нас, гледа, гледа, но какво ще види, щом е тъмно като в рог, а пък ние се бяхме проснали на земята. Плеснах с ръце. Табисонашвили се надигна и бавно тръгна по посока на звука. В отпуснатите му ръце имаше по един маузер, в устата му — цигара. Як беше негодникът. Вървеше като изправена на задните си лапи мечка. След него се промъкваше Дата. Настигна го, опря дулото на нагана до гърлото му и прошепна:

— Хвърли оръжието!

Цигарата падна от устата на Табисонашвили, а маузерите от ръцете му. Аз станах и ги взех. Претърсих го много старателно, но освен един кинжал, друго оръжие у него не намерих. Бутнахме го да върви пред нас, заведохме го надалеч в градината и го накарахме да седне на земята.

— Защо нямате куче, а?… Долу, долу ръцете!

Табисонашвили не можеше да отвори уста, сякаш го бяха цапнали с брадва по главата; чак след като го ръгнах с маузера в ребрата, почна да идва на себе си.

— Ако почне да лае, нищо няма да чуя… А вие… ще ме пречукате ли?… Ще ме убиете… или какво?

— По-тихо!

— Когато се вмъкна с ония лакеи при Шалибашвили и изнасили жената, защо ти трябваше да се наречеш Дата Туташхиа?

— Ако не ме убиете, ще ви кажа.

— То се знае, че няма да кажеш, ако те убием. Кажи, пък ще видим дали да те убиваме, или не, според настроението.

— Кандури ме накара…

— Ще потвърдиш ли това пред него?

— Разбира се, стига да не ме убиете!

— Потвърди, пък може и да не те убием!

Дастуридзе вдигна ръка — искаше да каже нещо.

— Виждал ли си по ръцете на Кандури пръстени с големи камъни?

— Виждал съм.

— Ами пръстен с много голям брилянт?

— Има един голям камък, ама какъв е, не знам.

— Прилича ли на стъкло?

— Да, съвсем като стъкло и лъщи като стъкло.

— И сега ли е на него?

— Днес го видях.

— Да е колкото кайсиева костилка?

— Точно такъв е!

Дастуридзе плесна с ръце от радост. В тишината ехото прозвуча като изстрел. Цапардосах го по бузата и пак всичко стихна.

— Ще намериш ли въже? — попитах Табисонашвили.

— Въже?… Въже, въже, въже… Имам, разбира се! Под крушата има люлка — екстра въжета!

Бързо срязах въжетата.

— Застани на четири крака!

Табисонашвили не се съпротивляваше. Вързах го. Добре стана — можеше свободно да се движи на четири крака, но не можеше да се изправя, нито да върши нещо друго. На Алазани така спъвахме магаретата.

— Върви пред нас и ни пусни в къщата!

Табисонашвили на четири крака, ние след него. Открехна вратата на коридора, ние — след него. Открехна вратата на марани — и ние там. Ритнах го, Табисонашвили запълзя и замря насред марани.

Онези трима вътре, загубили способността да говорят, гледаха с отворени уста — нас и Табисонашвили, а ние гледахме тях. Изведнъж виждам — Дастуридзе го няма. Огледах се — стърчи зад открехнатата врата, наднича през цепнатината.

— Преброй, преброй… парите обичат да ги броят! — каза някой.

Кой още можеше да бъде тук? Огледах се и що да видя — един папагал. Клетката му голяма, боядисана също със златна боя. Ех, че беше красив кучият му син! Не можех да се сдържа, приближих се. А Табисонашвили стои посред марани на четири крака, навел глава като старо муле.

— Махайте се! — закрещя един от поповете, по-дебелият. Даже ме опръска със слюнка.

— Полиция, викайте полиция! — закрещя вторият.

Бяхме се уговорили Дата да започне пръв, а ние да мълчим, да не отваряме уста и да не реагираме на нищо. Аз трябваше да обиколя марани и добре да огледам всичко. Дата трябваше да ги следи, без да откъсва очи от тях. Отдалечих се от папагала и се запътих право към бъчвите. Оттам — към тоне. Движех се бавно с такъв вид, сякаш освен мене вътре нямаше никой друг.

— Махайте се! — закрещя отново по-дебелият.

— Полиция! Полиция! — завика пак вторият.

— Преброй, преброй!… Парите обичат да ги броят!…

Имаме в пояса по един маузер и в ръцете по един наган — ще се махнем, как не! И освен това интересно кой ще извика полицията — да не би Табисонашвили? На четири крака и до сутринта няма да стигне до полицията, даже да го пуснем.

Разхождайки се така, аз се приближих до камината. Обискирах свещениците. Те нямаха оръжие. От кончова на Кандури измъкнах солиден нож, направен от кинжал. Хубав нож беше, служи ми десет години след това. Огледах ръцете му. На големия пръст на дясната му ръка имаше голям брилянтен пръстен с камък, колкото кайсиева костилка. Разгледах всички пръстени и се наведох да видя върху какво се беше излегнал Кандури. Вдигнах лъвските и тигрови кожи, погледнах под тях.

Под кожите имаше огромни, плътно натъпкани и здраво зашити чували. Кожите прикриваха това ложе.

Промуших с ножа на Кандури единия от чувалите. Посипа се ориз. Мушнах друг — заструи ечемик. От трети — елда. Пъхнах нагана под мишница, взех по шепа ориз и ечемик и отидох при Дата.

— Обърнете се към тях със слово божие, понеже „в начало бе словото и словото беше у бога; и словото бе бог“ — подхвърли Кандури на поповете.

Баща ми беше клисар, като момче ме прати да уча в семинария. Останало ми е нещо в главата, та затова съм запомнил приказките им.

Докато стигнах до Дата, единият поп изрече: „… не само с хляб ще живее човек“, а вторият почна да му приглася: „Не е ли животът повече от храната, и тялото от дрехите.“

Разтворих шепите си и рекох на Дата:

— В другите чували… има и елда…

Дата погледа-погледа как се сипе зърното от ръцете ми и изведнъж изразът му се измени, от гърлото му излезе някакво хриптене и той закри лицето си с ръка.

Поповете поред мрънкаха Евангелието.

А Дастуридзе, който не се показваше иззад вратата, беше видял, че оглеждам ръцете на Кандури, но не можеше да разбере свалил ли съм пръстена, или не. Когато разтворих пред Дата пълните си със зърно шепи, неговата чакалска натура го накара да си помисли, че му показвам пръстените, свалени от Кандури. Не можа да се стърпи, втурна се в марани и като се совна към нас, заврещя:

— Какво… какво… какво е това? Пръстените ли?… Пръстените? А? Къде са пръстените?

— Там, където си бяха.

— Не мърдай, Коста! — пошепна му Дата. — Върху чувала ей с такова богатство си почива главатарят ви.

Дастуридзе изпули очи, вторачи се в зърното.

— Той обичаше каша. — Нали ви казвах, „Кашата“ му викаха.

Дастуридзе понечи да плесне с ръце, но веднага прикри лицето си — изплаши се да не го цапардосам пак по муцуната.

Поповете все мърмореха, а Табисонашвили ги слушаше все така оклюман като уморено муле.

Дата седна на масичката до камината. Ние с Коста се изправихме до него.

— Седнете! — Дата удари по масичката с ръкохватката на маузера.

Двамата свещеници се отпуснаха като подкосени.

— Табисонашвили, ела тука!

— Телохранителят на Кандури се приближи до него.

— Какво ти поръча този да кажеш, когато те пращаше да изнасилиш любовницата на Шалибашвили?

Кандури погледна към Дата, лицето му посиня. Табисонашвили разказа всичко от игла до конец.

— А защо набеди тъкмо Дата Туташхиа!

Още не бях си затворил устата, когато Дастуридзе се нахвърли върху Кандури и се вкопчи в пръстените му. Сборичкаха се, ту единият надвиваше, ту другият, а по-дебелият поп скочи и забоботи:

— „Внимавайте и пазете се от всяко користолюбие, защото животът на човека не се състои в изобилието на имота му…“

Най-после Кандури освободи ръцете си, удари на Дастуридзе един юмрук в челюстта и го отхвърли с ритник като коте.

— Я да сядаш! — закрещях аз на попа.

Той седна, без да престава да се кръсти.

— Аз казах ли ти нещо, Коста? — обади се Дата и се обърна към Кандури: — Говори истината, че иначе още днеска ще се пържиш във врялата смола! И още сто години!

— „В пъкъла… в пъкъла… в пъкъла“ закрещя в тишината папагалът.

— Ако ти си Туташхиа… Много злини се вършат от твое име. Пък и ти самият не си по-добър… Лесно е да се повярва, че ти си го направил, и аз се прикрих с твоето име.

— И още защо?

— Само затова…

— Я не си играй, Кандури! Името и чинът на онзи, който ти нареди да назовеш името ми!

— Никой не ми е нареждал!

Три или четири куршума изсвириха един след друг. От пробитите кожи замириса на опърлена вълна.

Кандури опипа гърдите си, корема, главата.

— Един от помощниците на екзарха! А кой му е наредил, да ме убиете, не знам!

— Не знаеш ли?

— Кълна се в бога!

— Стани!

Кандури се изправи.

— Върви към пещта!

Кандури едва се влачеше. Поповете заохкаха и се закръстиха.

Кандури се добра до пещта.

— Застани с гръб към мене!

Той се обърна.

— Името и службата!

— Не знам, наистина не знам.

Прицелих се. Не се прицелих, разбира се, а си дадох вид, че се целя, и стрелях.

— Сети ли се?

— Казвам ви… Не знам кой му е наредил!

Стрелях още няколко пъти и стана така, както бяхме предвидили: Кандури се хвана за гърлото и се строполи в пещта.

Нямахме намерение да го убиваме. Дори една драскотина нямаше, но ние знаехме, че този хитрец непременно ще се престори на убит и ще се строполи в пещта.

Стана толкова тихо, че се чуваше как куркат червата на Табисонашвили. Поповете не мърдаха, а челюстта на Табисонашвили беше така увиснала, че в устата му би могла да се събере цяла квачка с пиленцата си.

Дастуридзе се хвърли след Кандури, явно искаше да му смъкне пръстена, но преди да дотича до пещта, Дата завика:

— Стреляй, ще хвърлим и него там!

Стрелях. Дастуридзе се спусна назад и в миг се намери на същото място, отдето се беше втурнал след Кандури.

Вържи попа, да е мирно селото…

Дата взе едно Евангелие от камината, прелисти го и го протегна на по-дебелия свещеник.

— Чети високо! От Лука, единайсет, петдесет и две. После дай на него — Дата кимна към другия свещеник, — нека почете и той, ама по-силно и по-ясно!

Свещеникът се прокашля веднъж, дваж, книгата трепереше в ръцете му.

„Горко на вас, законници! Защото отнехте ключа на знанието; сами вие не влязохте, и на влизащите попречихте.“

Вторият свещеник повтори тези думи.

Дата затвори Евангелието и пак го сложи върху камината.

— Да погребем представилия се во Христе раб божий! — рече Дата.

За това не бяхме се уговаряли и аз вече не знаех какво мисли да прави.

— Махнете кожите! — заповяда Дата на поповете.

Те вдигаха кожите една по една и ги хвърляха на пода.

Имаше дванайсет чувала със зърно.

— Пренесете, чувалите и засипете покойника!

Като пъшкаха и се спъваха, поповете едва довлякоха един чувал до пещта. Разпрах го, те с мъка го повдигнаха и го изсипаха върху Кандури. Това беше елда.

— Всички чували изсипете! И по-бързо шавайте! Не сте изпосталели от глад! По-бързо, по-бързо, мърдайте!

На осмия чувал Дастуридзе все пак рипна и се бухна в пещта. Шум, пращене, пукане… и Дастуридзе зарева като теле, подкарано към кланицата:

— Няма ги… Пръстените ги няма!… Брилянтът, колкото кайсиева костилка!… Брилянтът, колкото сливова костилка… А казваше, че е дал по-големия брилянт на наместника, а по-малкия на екзарха! Взел ги е за себе си подлецът… Той ги е носил… Вие видяхте, пръстените бяха на ръцете му. Няма ги! Къде са? Кой ги е взел? Брилянтът, колкото кайсиева костилка, брилянтът, колкото сливова…

Поповете пъшкаха, влачеха чувалите, изсипваха ги в пещта. А отвътре долитаха воплите на Дастуридзе: „… колкото кайсиева костилка… колкото сливова…“

Още щом бе паднал в пещта, Кандури бе смъкнал пръстените и ги беше пъхнал явно някъде надълбоко. Той, разбира се, знаеше, че Дастуридзе ще се хвърли след него.

Поповете изсипаха последния чувал.

А ние се измъкнахме и право в Квишхети.

Грях не грях, ако не беше Дата, щях да ги пипна аз тия брилянтчета. „Който открадне от крадец, блажен е“ — не съм ги измислил аз тези думи.

Бележки

[1] Тоне — изкопана в земята пещ за печене на грузински хляб.