Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (20)

Жълтата тетрадка

Минаха единадесет години, откакто завинаги изчезна от живота ми Дата Туташхиа, и седем години от деня, в който Нано Тавкелишвили-Ширер напусна нашата страна и замина за Калифорния.

Според приетите у нас юридически норми и нотариални закони тъкмо по това време изтече срокът за съхранение на документите, които тези двама необикновени клиенти ми бяха поверили. Някои пакети ми бяха дали сами, други изпращаха после по различни пътища. И двамата повече от седем години не се бяха обаждали и аз бях длъжен да отворя пакетите, за да разбера не хвърлят ли те някаква светлина върху тайната за живота на техните стопани, няма ли там някакви преки разпореждания и молби, на които по някакви причини не са могли да дадат гласност по-рано.

Единадесет — и седем години! Достатъчно дълъг срок, за да забравя нашата дружба, топлината на нашите срещи. Достатъчно дълъг срок, за да може един човек с моята професия да вземе ножа и хладнокръвно, като месар, да разреже пликовете. Но аз ги прехвърлях един по един, а ръцете ми трепереха. След това оставих ножа, с мъка сдържайки напиращите сълзи. Разбира се, аз и преди бях мислил много за тези дни, но днешните ми спомени бяха изпълнени с особена печал, с особена тъга по тия хора, които в такъв кратък срок и толкова бурно разтърсиха живота ми, а изчезнаха тъй стремително, както изчезва паднала от небето звезда.

Изчезнаха — навеки!

Вахтанг Шалитури завърши диво озлобения си живот като офицер по време на обсадата на Порт Артур — един снаряд не оставил и следа от него. Сандро Каридзе стигна до извода, че манастирът е най-подходящото място за уединение и философски размисли, заряза службата и стана монах. Веднъж се сблъсках с него на гара Дзегви, но той извърна глава и се престори, че не ме е познал.

А Елизбар Каричашвили съвсем изчезна от моя хоризонт. Казват, че имал на село стара-престара къща и парче изоставена земя. Заселил се там, стопанисвал къщата и отглеждал цветя. На Гоги му дотегна ресторантският живот, участвува в една сериозна политическа акция; на дървения му крак отново сложиха вериги и го изпратиха в Сибир. Всеки месец му изпращах по десет рубли, докато беше жив.

Вече казах, че от Нано нямаше ни вест, ви кост… Ако беше жива, все щеше да ми се обади, макар с две думи. Значи, тя не бе вече между живите… Но мълвата за живота на Дата Туташхиа от време на време достигаше до мене. Той живееше, той яростно се бореше със себе си, той оставаше такъв, какъвто беше винаги — прекрасен, единствен, неповторим. Във всеки случай, поне до преди половин година. А по времето, когато отворих пликовете, може би и него вече го нямаше на света.

В пакетите, които се пазеха в моята кантора, открих важни документи и преписката между тези двама души. Всички писма от Дата Нано бе запазила в отделен пакет. Писмата на Нано бяха най-голямата ценност на Дата Туташхиа. Съвестта ми беше чиста пред тях, бях изпълнил всичко, с което ме натовариха. Пазих писмата им дълго, до последния ден на съществуването на моята адвокатска кантора. А когато удари часът и трябваше да изгоря архива, не можах да изгоря веднага писмата на Дата и Нано, а по-напред ги преписах в тази тетрадка.

„Лаз! Трябва да ти кажа… Но хората ми пречат, а ние никога не сме сами. Страхът ми затиска устата — ами ако мислиш, че една жена не трябва да се меси в такива работи?

Вчерашният ден беше за мене също така необичаен и тревожен, както онзи отдавнашен ден, когато за пръв път те видях на пътя в околностите на Очамчири. Изглежда, че ни е било писано и предопределено от съдбата да се срещаме при такива загадъчни, невероятни обстоятелства.

Помисли и ми кажи — не съм ли права?

Вчера дълго не можах да заспя, все заради нашата среща. И се питах защо непрекъснато мисля за нея, както тогава, през онази нощ в Очамчири. Чак на разсъмване се унесох, без да разбирам какво става с мене.

А на сутринта всичко ми се проясни в главата, всичко отиде на мястото си и аз най-после разбрах причината за това безкрайно вълнение. Разбира се, няма да ти открия нищо ново, но не мога да не ти кажа — ти се държиш така безразсъдно, лаз!

Ираклий според мен е твърдо убеден, че ти си Арзнев Мускиа. Но дори и да знаеше истината, от него не може да се очаква нищо лошо. Работата не е в него, а в теб самия, в това, че вчера в Ортачадската градина ти беше гибелно непредпазлив! Ти знаеш много добре, че за залавянето ти е обещана награда и някой подлец ще бъде щастлив, ако може да стреля в гърба ти.

Защо правиш всичко това? Защо си дошъл тук? Нямам право да питам, но от решетките те дели само крачка… За бога, скрий се по-скоро, заминавай! Изпращам ти този пръстен за спомен от нашата чиста дружба. Аметистът е любимият ми камък и камък на месеца, през който съм родена.

Лаз, заминавай!

Н.“

„Госпожа Нано! Бях поразен, когато получих писмото ви. А после се радвах като дете. Защото, повярвайте ми, никога през живота си не съм получавал нито едно писмо. Нямах на кого, нямах къде да пиша. И все пак аз съм щастливец, не се смейте, така е. И по-рано съм го казвал, но всички се смееха, като знаеха как живея. Но ако не бях щастливец, нима бих ви срещнал в Очамчири? И после да живея и да се скитам по света само за да ви срещна втори път! Такива чудеса могат да се случат само на един любимец на съдбата. И днес още едно чудо — първото в живота ми писмо, написано от най-прелестната ръка на света! Естествено, вие самата не можете да разберете какво значи за мен вашето писмо. Никой не ще го разбере. Един човек като мен не би могъл да оцелее на земята, ако няма поне една душа, която да помисли и да се разтревожи за него. А аз отдавна живея така, че съм принуден в пълна самота да мисля и за себе си, и за всичко на света. Сам трябва да нося тези два товара. Те не могат да бъдат разделени и да ги носиш поотделно, нито своеволно да метнеш на плещите си само единия от тях… И навярно е добре, че съм сам и че целият свят е единствено в мен. Но човек като мене в края на краищата забравя, че за него може да мисли друг човек. Забравя… И потребността от такова чувство се притъпява и сякаш отмира, сякаш се покрива с пепел и обраства с мъх. Живееш си така — ту ти е тежко, ту леко, ту весело, ту печално — и дори не подозираш, че човекът е надарен с още една прекрасна способност — да се радва, че някой друг мисли за него, че искрено и безкористно се безпокои за съдбата му. Като скъпоценен камък е рядка и скъпа тази радост. Колко невидими за нас усилия се извършват на небето, за да ни бъде пратен този дар. Убеден съм, че всевишният прави това само за своите избраници. Такъв избраник станах и аз… Как да не се смятам за щастливец, след като ми дарихте такава радост?

Питате защо съм дошъл тук… Би трябвало дълго да пиша… Но когато се срещнем, може би ще успеем да поговорим за това — така ми подсказва сърцето. Нека нищо не ви тревожи, госпожа Нано, аз нямам лоши предчувствия… Не мислете, че напълно се доверявам на случая, не, аз вярвам в своя дар да предвиждам. Как да не вярвам?… Природата ми го е дала навит като часовник и аз съм имал хиляди възможности да проверя неговата изправност. Само не мислете, за бога, че съм егоист, който мисли само за себе си. Но на човек, прекарал като мен целия си живот в гонения, в търсене на убежище и укритие, му е пределно ясно, че сполуките изцяло зависят от хората, с които е свързан, благодарение на които е жив… Ако аз самият искам да бъда на свобода, трябва да мисля за свободата на онези, които са ми протегнали ръка за помощ, за това, да не ги заплашва законът, да не ги сполети разплата и наказание. Тази проста истина за мен е като заповед — ако твой приятел е в беда, то и ти си в беда. Същото е, както за двата товара. Взел съм мерки, знайте това, госпожа Нано, и няма да навлека беда на никого от хората, с които се срещам сега в Тифлис.

Вашият безценен дар ме изпълни със смут. Аз съм този, който би трябвало да ви поднесе подарък, но се страхувах да не ви изглеждам натрапчив и фамилиарен. Приемам този камък като дар на царица и най-покорно ви благодаря като ваш рицар и един от поданиците на вашето царство.

Пиша това писмо във вътрешната стая на кантората на Ираклий, ще ви го донесе верен човек… Моля ви за едно: вярвайте ми, доверете ми се, не ме избягвайте, не ме изоставяйте. Без вас животът ми ще загуби смисъла си.

Ваш верен роб Д. Т.“

„Бях смазан от това, че ви обидих, госпожа Нано. Казахте ми: «Ти ме оскърби, лаз! Ти се държа недостойно!» С тези думи вие слязохте от каретата, набързо се сбогувахте с мене и се изкачихте по стълбата на вашия дом, отидохте си, както човек си отива навеки. Едва не се побърках от мъка и престанал да се владея, исках да побягна след вас, да моля за прошка… Добре, че навреме се опомних и успях да съобразя, че може да приемете това като оскърбление. Върнах се в хотела пеш, потиснат и нещастен.

Цяла нощ ви писах това писмо. Моля бога само за едно — да не би в гнева си да ми го върнете неразпечатано.

Кълна се в живота ви — най-скъпото, в което мога да се закълна на този свят, — че всичко, което направих, го направих заради вас. Мислех за себе си само тогава, когато ви попитах защо сте в лошо настроение. Попитах, за да получа вашия отговор и да съумея да се оправдая.

Но вие не ми дадохте тази възможност и аз съм принуден да пиша, а да пишеш е по-трудно, отколкото да говориш. И аз се мъча, не намирам верните думи, задрасквам и пак пиша. А това, което излиза изпод перото, е толкова далеч от онова, което изпълва душата ми!

Помните ли — когато влязохме в салона, вие се опряхте на ръката ми. Ираклий малко изостана и вниманието на всички присъствуващи се насочи към нас, по-точно — към мене, защото тук малцина ме познават. Забелязах усмивчици и намигания… А когато ни поканиха да седнем и при нас дотича същата онази госпожа Мариам, с която се запознах във вашия дом, веднага разбрах, че е успяла да обиколи всички и да им съобщи, че не за пръв път ни вижда заедно. Кажете, нима не бях длъжен да предприема нещо, за да разсея клюките, които се развихриха около вашето име?

И тъкмо навреме Ираклий ми предаде, че госпожа Елисо Церетели искала да се запознае с мен, тъй като лазите изключително много я интересували. Аз се извиних и се отдалечих от вас. Това беше още преди да започнат танците.

Спомнете си, госпожа Нано, какво се случи после. Естествено всички решиха, че сте останали сама и всички тия големци почнаха да се въртят около вас — и Багратиони, и Дадиани, и Гуриели. И всеки от тях в надпревара с другите искаше да ви покори, да ви развлече и увлече. Днес всички те навярно са обхванати от униние, тъй като никой от тях не завоюва палмата на първенството, не постигна успех и победа. Но нима те биха могли да ви погледнат така, както аз ви гледах от своя ъгъл, и да оценят с преклонение как великолепно се държите сред тези неотразими велможи. Но клюкарите веднага го разтълкуваха посвоему и Елисо Церетели нарочно повиши глас, за да я чуят всички наоколо, и ме попита: «Как постигнахте това — тази прелестна жена да не смее дори да погледне към другите мъже?» Отговорих й равнодушно, че се заблуждава и че с вас нищо не ме свързва, освен вашето гостоприемство. До този момент бяхме говорили за лазите и Елисо Церетели се държеше крайно закачливо, а след тези мои думи пусна в ход цялото си кокетство. Започнах да се държа като нея — нека всички видят, че ухажвам тази жена, че нямам нищо общо с Нано Тавкелишвили. Това целях. А когато ни поканиха на масата и Елисо Церетели поиска да седна до нея, аз се съгласих. И останах с нея през цялата вечер. Когато излизахме от салона, някой каза високо: «Ще отведат нашата Елисо в Лазистан!» Това, разбира се, стигна и до вас. Да, аз се държах така, за да не помрачават името ви клюки и лоши приказки. Това е всичко.

Като че ли… И в същото време: «Ти се държа недостойно, лаз!» И това е истина, и моята царица действително беше оскърбена!… Струва ми се, че разбирам каква е работата и тъй като не сме на деветнайсет години, трябва да пиша и за това.

Госпожа Нано, вие сте огън и вашето желание да представите пред обществото Арзнев Мускиа като ваш рицар се дължеше на този огън. Вашето прекрасно, изпълнено с благородство сърце ви повеляваше да принесете в жертва женската си чест, та в живота на Дата Туташхиа да има още една щастлива вечер. Но студът на моята каменна душа ме възпира пред съблазните на простите житейски радости. Аз съм отшелник и съм дал клетва да не чакам благодарност за молитвите си, а да получавам награда само за изпълнен дълг.

Искахте да ми направите подарък. Не го приех. Виновен съм, че не намерих по-добър начин да не го приема. Нека моята царица ми прости. Уповавам се на нейната доброта и великодушие.

Наказаният от вас раб Д. Т.“

„Ех, лаз! Причината е там, че аз съм жена, а ти — мъж. Затова изтълкувахме един и същи епизод по различен начин.

Знаеш ли за какво мечтаех онази вечер? — Най-благородният рицар да бъде непрекъснато до мен и това да носи и на него радост, както и на мене. Само за това. Нима съм искала да ми завиждат? Та нали никой никога не ще узнае, че ти не си лазки дворянин, а Дата Туташхиа. Разбира се, може да съм се ръководила и от незлобивото си честолюбие, но, повярвай ми, най-много исках ти да се чувствуваш добре. Не си ли струва заради това да пожертвувам честта и доброто си име? Една жена винаги е готова да го направи.

Ти поиска да ме защитиш… Не за да се прославиш като благороден рицар, зная това. Да, нима би се досетил някой, че ще ти бъде трудно да прекараш цялата вечер с Елисо Церетели вместо с мене? Ти изпълни дълга си и получи духовно удовлетворение за себе си. Лесно е да се пожертвува заради това една «проста радост», както ти нарече моята компания. Такава е мъжката натура.

Тайната на моята женска природа е недостъпна за теб, както и на твоята — за мен. Какво да се прави, щом сме се срещнали като два противоположни полюса! Но да ги примири и да ги съедини в едно може само бог. Така е прието да се смята във философията. За мен бог значи добро и любов. И ако доброто може да намери в човека най-съвършения си израз, то ти си именно такъв човек.

Във всеки случай близо си до това…

И ти, естествено, си прав, а аз, естествено, не съм права, ако се съди по резултатите. Истина е, онази вечер мислех не само за теб, но и за себе си. Да, ти за нищо не си виновен… Виновен, е само лумналият пламък!

Прости ми!

Препрочетох писмото си… Може би наистина би било по-добре, ако бяхме деветнайсетгодишни?

Н.

P.S. Ираклий те смята за приятел и, струва ми се, не е хубаво, че не знае кой си. Трябва поне да му намекнем. Ако си съгласен с мен, дай ми знак днес в ресторанта на Гоги, ще измисля нещо.“

„Когато някой ни вижда заедно, госпожа Нано, недоумявайки и завиждайки, че редом с един скитник като мене се намира такава прекрасна жена — ще се съгласите, нали, че радостта на един такъв скитник е проста радост. Това исках да кажа, когато ви писах. Може би не съм го казал точно — виновен е лошият ми грузински език.

Вчера у Гоги бях непредпазлив, права сте, но с такива хора като Шалигури е невъзможно да се държиш по друг начин. Те винаги се стремят да ти се качат на главата. Зная, че не могат да бъдат напълно превъзпитани. Но от уроци като вчерашния все пак има полза — друг път той няма да бъде толкова нагъл, вярвайте ми.

Когато казахте в каретата: «Лаз, зная кой си!», видях, че Ираклий застана нащрек. Струва ми се, че и по-рано подозираше нещо, толкова странни съвпадения стават около него, но той не би могъл да ги свърже в един възел без наша помощ. Не е ли по-добре направо да му кажем всичко? Вие измислихте онази фраза, за да го насочите приятелски по верния път, а всъщност го изправихме пред още по-голяма главоблъсканица. Вината е моя и не е трудно да я поправя… Просто да му разкажа всичко, както си е. Когато ви дадох знак в ресторанта, мислех именно за това. Но не стана! И все пак какво е по-добре да направя — да му открия всичко или да мълча?

Мисля, че в подобни случаи най-правилното е да се мълчи. За него самия е най-добре нищо да не знае. Тогава, в случай че ме заловят, той няма да бъде виновен за нищо. Не е престъпил закона, не е съучастник… Той не отговаря за мен. А ако му кажа всичко, тогава, тъй или иначе, ще го принудят да признае. Нашият договор няма да важи и кой знае какво може да се случи с Ираклий… Разбира се, по-лесно е да не му казвам нищо, но не зная… Решете вие, госпожа Нано, както кажете, така ще бъде.

Говорил съм ви за това, че бях на шестнайсет години, когато започнах самостоятелен живот. На седемнайсет вече имах голям запас от наблюдения. А на осемнайсет разбрах, че всяка жена в отношенията си с мъжа е винаги духовно угнетена. Любовта й е съпроводена от хиляди страхове. Те я терзаят, измъчват я. И най-големият й страх е да не загуби любимия, да не й го отнеме някой, да не я изостави той самият по непонятна за нея причина. Разбира се, това се случва понякога и с мъжете, но те страдат несравнимо по-малко. И когато го разбрах, общуването с жени започна да става все по-трудно за мен… Не можех да бъда сигурен в себе си и се страхувах, че няма да остана верен докрай, че ще изстина, ще охладнея, ще се разочаровам и ще я обрека на вечни мъчения. През целия си живот не съм написал нито едно любовно писмо… Но нашата преписка ме накара да се обърна назад и да си представя какво би се случило, ако бях ви срещнал на деветнайсет години, какво писмо бих ви написал тогава. Ето какво бях ви писал: «Нашата среща и нашата любов, Нано — това е нашата съдба, която ни е предопределена на небесата, и ние не можем да се скрием от нея, не можем никъде да избягаме от нея. И може би хиляди причини ще ни принуждават да отстъпваме по хиляди пътища, но те няма да ни разделят, да ни отнемат един от друг, да ни откъснат един от друг. Знай, че нашата любов е благословена от бога! И ако висшите сили поискат да ме освободят от моя дълг пред теб, пак няма да се разделя с него и ще го нося цял живот, защото нашите сърца никога няма да ни позволят да се разделим, любима моя. Помни, небесата ще ни простят, ако се отречем от техния дар, и бог също няма да ни прости — нито този, в който вярваме ние, нито онзи, в когото са вярвали дедите ни!

Любовта носи щастие само на смелите, само на онези, които без колебания се хвърлят в нейните води. А любовта на страхливеца е спъната от страх и пресметливост. Той не заслужава дори трошица щастие.

Живот мой, моя Нано, не се бой от нищо, не мисли за нищо, покори се на зова на сърцето си, не гадай къде ще те отведе то и какво те очаква. Да бъдем заедно, е наша съдба. Пази се от участта на страхливците, не сменяй радостта със страх, желана моя!

Тичам, за да се поклоня отново пред тебе. Но ако пак ми кажеш: „Не“, ще те отнеса през девет земи в десета, без да искам твоето съгласие.

Ще те обичам до гроб на този свят, а на онзи всичко ще започне отначало.»

Госпожа Нано, аз почувствувах страха ви, макар и да казахте, че сте го победили. Помните ли, когато се срещнахме в кантората на Ираклий… И добавихте, че можете да допуснете в живота си каквото искате, защото сте свободна винаги и във всичко. В това, че сте победили страха, бих могъл криво-ляво да повярвам, но че сте свободна… Не, не вярвам! Според мен вие го казахте, за да ни убедите, че клеветите на Ветров са безпочвени. А вие сте съвсем друга, не сте онази, за каквато искахте тогава да се представите, кълна се, че е така.

Простете ми, че си позволих толкова да се приближа до вас, покорно моля да не смятате писмото ми за дързост.

Вечно ваш Д.Т.“

„Вчера ти отново заговори за страха — този вечен спътник на женската любов. Зная, че искаше да ме въвлечеш в разговор на тази тема, но аз не поисках това. Не защото той е невъзможен, а защото е възможен само когато сме сами.

Искам да отговоря на твоето «любовно писмо». За да ти кажа какво мисля и да ти се отблагодаря за тия редове, които ми донесоха такава радост, на каквато съм се надявала само в най-пламенните си девически мечти. Бих искала да получиш в дар от мене поне няколко трошици също такава радост.

Ти си щастлив човек, ти можеш да си въобразиш, че си на деветнайсет години и да говориш за любовта на езика на онези години. Ти си щастлив човек, защото и сега в гърдите ти бие юношеско сърце, и така ще бъде винаги, докато те има. А аз не мога да ти предложа тази наивна любов, нямам сили да се погледна с такива очи, не смея да стана по-различна от това, което съм. Да, чисти човече, аз те обичам трийсет и шест годишна и ти пиша писмо от сегашните си, а не от миналите години.

Не, не съм ти давала повод да видиш страх в любовта ми. Нима още първия ден не се устремих към теб? Не разбираш ли, че не искам да зная за другите, че искам само едно — робски да се покоря на зова на сърцето си. Само ми дай знак, че ме викаш, и аз ще дойда. Всичко, което имам, ти принадлежи. А на мен, за да бъда щастлива, ще ми стига гордостта, че съм била твоя, че си ме обичал и си бил с мене, докато си ме обичал. Ще дойде ден и ти ще си отидеш, а аз ще остана тук и ще зная, че си бил длъжен да си отидеш. Първо разгадах душата ти, а после дойде любовта. Искам да внеса в живота ти поне трошица щастие и мисля само за теб. Обичам те заради теб самия, не заради себе си, разбираш ли? И значи, обичам те като смел човек, не като страхливка! Готова съм на всичко, чакам те, зова те… Но мисля, че няма да дойдеш.

Закъснях — цели два дни писах това писмо. Лесно е да се говори, трудно е да се пише — хартията не търпи хаос и неяснота. Много време загубих, а нищо не можах да ти докажа.

Твоя Н.“

„При нас всичко става твърде сложно, госпожа Нано, но сигурно не бихме могли иначе, ето къде е причината на всички причини. Нашите размисли и колебания се разраснаха и се превърнаха в пречка за любовта ни. В първа младост, слава богу, не е така. Ако Адам и Ева толкова яростно търсеха истината, ако се колебаеха и изясняваха отношенията си, човешкият род не би съществувал на нашата земя.

Мъжът може да търси близост с една жена само ако се смята достоен за нея. Навярно и жената изпитва същите чувства, ако при това е и човек. Тя няма да приеме доброволно любовта на мъжа, ако смята, че той е по-лош от нея. Много мислих за това и разбрах, че не ви заслужавам. Вие сама ще се съгласите, че е така. И, значи, вашата готовност на всичко е просто подарък или връщане на дълг. Преди мислех другояче, но като ви опознах по-отблизо, разбрах, че съм взел за сияние на доброто жаждата да се отплатиш за доброто. А върналият своя дълг какво може да получи в отговор? Навярно само благодарност. Но аз вече ви писах, че не искам благодарност за молитвите си и не приемам награди за неизпълнен дълг.

Но има още една причина. По волята на случая аз бях човекът, който спаси от позор спътницата в живота на господин Ширер. Мога ли да се превърна в човек, който после да я принуди към изневяра? Разбира се, в живота всичко е по-лесно и по-просто, но аз се познавам, познавам съвестта си, която ще ми изгризе душата заради това, че безсъвестно съм приел такава отплата.

Разберете, вие сте еднакво необходима за преклонение на всички наши приятели. Нашата близост, както и да я крием, неизбежно ще ни отдалечи от тях, ще ни огради, ако не с каменна стена, то във всеки случай с плътна ограда. Имаме ли право на това? И заслужили ли са теза благородни хора такъв удар от нас?

Госпожа Нано! Ако знаехте колко силно ви обичам! Толкова силно, че се страхувам от любовта си. Тя е препълнила душата ми. Такова чувство при първата близост или избухва мигновено, като барут, и изгаря също така мигновено, като оставя след себе си само лек дим, или тлее и дими досадно и тежко, като влажна трепетлика. Лесно е да дойда — ще дойда, но какво ще стане, ако моята несретна съдба превърне това идване от първо в последно, от радостно — в горестно? Тогава какво ще ви остане, за да си спомняте за мен? И какво ще отнеса със себе си като мечта?

Съдете сама, достоен ли е за вашата любов такъв мъж… Викате го, а той не идва, мисли, чуди се, намира куп причини. Но какво да се прави, не съм на деветнайсет години, а бог ми е дал този ярем на мисълта.

Но аз зная, госпожа Нано, зная, че има вихър, който връхлита, зашеметява, отнася, без да пита за нищо. Чувствувам, че той приближава. Тогава ще бъда прав пред бога и пред хората въпреки всичко, дори ако вие не поискате да дойда.

Целувам ръцете ви — Д. Т.“