Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Граф Сегеди

… По това време Мушни Зарандиа вече заемаше длъжността офицер за специални поръчения. Ние бяхме повикани от наместника, явихме се в определеното време и бяхме приети незабавно. В кабинета на наместника ни очакваше пристигналият от Петербург полковник Сахнов, един от помощниците на шефа на жандармерията. Неговото присъствие не ме учуди, тъй като от три дни той пребиваваше в Тифлис, макар че не ни се обади. Това, изглежда, не се дължеше на пренебрежението, с което се отнасяше към мен. Знаех за пристигането му от донесенията на агентурата. По това време в Закавказието не ставаше нищо дотам забележително, че да предизвика визитата на такава важна персона. Затова инкогнитото на полковник Сахнов възбуди любопитството ми. Разликата между нас в служебната йерархия беше малка и нямаше значение за мен. Освен това Сахнов беше твърде лекомислен човек; неведнъж ми се бе случвало да се убеждавам в неговата ограниченост. Високото положение, което заемаше, се дължеше на това, че като кръщелник на великия княз му се прощаваше всичко. В заключение ще кажа, че когато по-късно Сахнов си подаде оставката, неговото място в Петербург зае Мушни Зарандиа. Дейността на Зарандиа в Петербург започна именно от тази длъжност.

Не ми убягна, че сериозността на наместника беше престорена. Тайнственият израз на Сахнов можеше да предизвика само усмивка. Нямаше съмнение, че наместникът и полковникът възнамеряваха да проведат много важно съвещание. За да привлекат вниманието ми, едва ли беше необходимо да разиграват подобна комедия. Явно тя бе предназначена за Зарандиа. Но, за свое нещастие, авторите на този фарс не знаеха с кого имат работа. Само веднъж погледнах Зарандиа и ми стана ясно, че той разбира всичко. Вече знаеше накъде да насочи събитията. Казвам „да насочи“, защото не си спомням начинание, в което интересуващите го неща да не се развият така, както желаеше той самият. Почувствувах съжаление към наместника и Сахнов и собственото ми добросърдечие ме зарадва — нали снизхождението към глупците е най-верният признак за добродетелност. Стана ми по-леко на душата, макар че против всички правила наместникът не беше ме осведомил предварително какво ще разискваме и дори когато влизах в кабинета му, не знаех за какво ще се говори. За да дам известна представа за състоянието си, ще кажа, че ме бе овладяло безгрижно любопитство: предчувствувах, че ще се забавлявам.

Разменихме си любезности и светски новини от Петербург и Тифлис, след което началникът предложи да започнем, като помоли Сахнов да ръководи нашето малко събрание.

— В каква родствена връзка се намирате с престъпника Туташхиа? — веднага запита полковникът Зарандиа.

Такова начало не очаквах дори и аз. Зарандиа беше явно зарадван от глупостта на питащия.

— Моят баща и майка му са брат и сестра — спокойно отвърна той. И двамата сме израсли в семейството на моя баща. Дата Туташхиа и неговата сестра Еле останаха сираци още от ранна възраст. И макар с него да сме израсли като родни братя, трябва да ви уведомя, че откакто е станал абраг, не съм го виждал нито веднъж и няма да го видя, ако служебният ми дълг не изисква това.

Вторият въпрос, който трябваше да зададе човек с толкова беден ум като Сахнов, беше: в какви отношения са били по това време Зарандиа и неговият братовчед, станал след това абраг. Но Зарандиа успя да предотврати въпроса, който Сахнов още обмисляше. Полковникът изглеждаше като човек, комуто са издърпали стола тъкмо когато се е готвел да седне. По подобен начин при други обстоятелства Зарандиа няколко пъти бе постъпил и с мен. Той обясняваше това с желанието да спести време, а в същност се стремеше да обърка мислите на противника. Сега, в беседата със Сахнов, това му се удаде във висша степен. Полковникът дълго не можа да преодолее своята обърканост, но като дойде на себе си и погледна в разгънатото пред него листче, попита:

— Истина ли е, че братята на арестувания от вас евреин-контрабандист са поднесли на жена ви брилянтни обеци на стойност пет хиляди рубли?

— Абсолютна истина! — Зарандиа разтвори чантата си и започна да рови в нея.

— Сахнов се развесели, погледна наместника, после с укор се взря в мен и като се обърна към Зарандиа, понечи да го попита още нещо… но не успя. Зарандиа му подаде някакъв документ, който бе измъкнал от чантата си.

— Тази операция осъществихме през май — каза той. — По време на следствието, вече през септември, братята на евреина-контрабандист ми предложиха рушвет. Предложението беше направено в такава форма и при такива обстоятелства, че ми бе невъзможно да ги изоблича в зъл умисъл. Да ги накарам да ми предложат рушвет по-откровено, би означавало да се поставя в положението на виновен. Единствената възможност, която ми оставаше, беше да ги обнадеждя, като им кажа, че брат им поради незначителността на обвинението ще се отърве, за щастие, само и единствено с две години затвор. След това ги оставих да вървят, където им видят очите. След три дни, пак през септември, жена ми получи обиците, за които се говореше толкова неопределено. Научих го след една седмица, а няколко дни по-късно, на трети октомври, нотариусът в Кутаиси състави и завери този документ.

Документът вече обикаляше от Сахнов и наместника към мен. Кутаиският нотариус удостоверяваше връщането на обиците на евреите.

— Аз се засмях. Наместникът пийна малко вода от чашата и тихо каза на Сахнов:

— Il vous assure qu’il est un vrai diable![1]

Самият Зарандиа добре знаеше какъв е и колко струва. Той не се нуждаеше от ходатайството на наместника.

— Господин Зарандиа, надявам се, че не ви е засегнала допуснатата в нашата беседа неловкост, която беше само неизбежна формалност? — попита наместникът.

— Безусловно не! — възкликна Зарандиа и в кабинета настъпи мълчание.

Наместникът погледна Сахнов веднъж, дваж, сякаш искаше да попита защо мълчи господин полковникът. Сахнов прелистваше книжата си, явно желаейки да каже: ето, свършвам и ще преминем по-нататък. Мушни Зарандиа излъчваше доволство. Опитвах се да разгадая защо беше необходимо това съвещание, обвито с такава тайнственост. Та Сахнов не беше дошъл тук от Петербург, за да задава на Зарандиа наивните си въпроси.

Най-после полковникът събра мислите си, изкашля се и изрече:

— Вътрешното положение в империята е такова, че е необходимо по възможност по-бързо да се завършат всички изоставени или отложени дела. В подведомствената ви област безчинствуват шайки разбойници, не по-малко от двайсет на брой, а също така и безброй лица, които злочинствуват самостоятелно. Всички усилия, предприети, за да се въдвори спокойствие, не са довели до нищо. С какво може да бъде оправдан подобен неуспех?

Сахнов очакваше аз да отговоря на този въпрос. Веднъж на два-три месеца нашето ведомство изпращаше в Петербург доклади и той бе осведомен по всички въпроси. Но искаше нови разяснения. Не си позволих подробности и отговорих лаконично:

— Първо, ние се борим срещу бандитизма с остарели, негодни средства. Второ, борбата се води едновременно от няколко ведомства: полицията, жандармерията, военното окръжие, а всъщност — от нито едно. Действията на споменатите ведомства често си противоречат и затова са безуспешни. И трето, бандитите са обградени от съчувствието на народа, намират в него надеждна опора и се ползуват от неговата помощ. Ние сме напълно лишени от подобна подкрепа. Четвърто, с тази борба се занимават хора с ограничени способности и беден ум, докато всеки от бандитите е смела личност, с богат опит. Казвам — личност. Разбойниците, които по ум и душевност не превъзхождат своите преследвачи, ги излавяме лесно. За последните пет години са заловени около петдесет такива!

— Вие на какво мнение сте? — обърна се Сахнов към Зарандиа.

— Казаното от негово сиятелство произтича от дългогодишни наблюдения и многократно проверен опит. Смятам съображенията на негово сиятелство за безспорна истина.

Физиономията на Сахнов се изкриви в гримаса: какво търси тука този йезуит? Изразът му не убягна от очите на наместника и той цял почервеня. И не защото отговорът на Зарандиа го беше засегнал, а защото всичко, за което бях говорил, само повтаряше безбройните доклади, които с одобрението на наместника се изпращаха в Петербург. Гримасата на Сахнов, адресирана към наместника, принизяваше неговото мнение.

— Графът е прав! — произнесе наместникът с твърд глас.

— И на мене ми се струва така — прибързано се съгласи Сахнов и като помълча, заговори, сякаш решавайки за себе си: — И тъй, трябва да се промени начинът на борба с бандитизма, да се предаде тази работа само на едно ведомство, да се подкопае опората на бандитизма сред народа, като се лишат бандитите от народното съчувствие и се привлекат към работата ни хора мислещи и с богат опит.

За да се направи подобно умозаключение след всичко, което бях казал, не се изискваше голям ум. Изводът, очевиден и достъпен, вече лежеше на повърхността. Пък и както вече казах, бяхме изпращали в Петербург доклад след доклад. И все пак съобразителността на Сахнов ме озадачи, докато не забелязах как той скришом наднича в книжата си, сред които погледът ми фиксира познати страници от нашите доклади.

— Събрали сме се тук, за да намерим изход от това положение. Очаквам вашите съображения, господа — Сахнов впери поглед в наместника.

— Графът в докладите си недвусмислено насочваше вниманието на всички ни върху действителното състояние на нещата. То е известно и на вас, но ако негово сиятелство пожелае, можем да го изслушаме отново.

Досадно ми беше да говоря за неща, за които бе говорено, писано и докладвано хилядократно. Принуждаваха ме да преливам от пусто в празно и аз, едва сдържайки се, казах:

— На наместника на негово величество в Кавказ трябва да бъдат предоставени специални пълномощия. Това ще ни позволи да действуваме всеки път според ситуацията и ще ни осигури успех. Негово императорско величество няма да откаже тази привилегия на своя наместник, ако бъде спазена една тънкост — началникът на жандармерията трябва да потвърди необходимостта от специални пълномощия първо пред министъра на вътрешните работи, а после и пред негово величество. За да стане това, вие трябва да споделите възгледите ни по този въпрос и да убедите началника на жандармерията в целесъобразността на нашите претенции.

— Какви специални пълномощия имате пред вид?

— Наместникът трябва да получи правото да амнистира минали престъпления на бандити и право да ги помилва. Заповедта на наместника за помилване трябва да има силата на закон.

Сахнов се замисли и явно от желание да се покаже любезен се обърна към Мушни Зарандиа:

— А вие как мислите?

— Господин полковник! Аз смятам, че заключението, което направихте от думите на негово сиятелство граф Сегеди, определя нашите постъпки и ни дава програма, с която не можем да не се съгласим. Ако разрешите, ще си позволя само да разгърна вашата мисъл, да й придам яснота и форма единствено с тази цел, да я направя отчетлива и разбираема докрай за самия себе си…

— По-късно, господин Зарандиа… Друг път! — спря го Сахнов.

— Бих помолил господин полковника да позволи на господин Зарандиа да вземе участие в нашата беседа и да изложи съображенията си — казах хладно аз.

Бях настойчив, защото Зарандиа принадлежеше към хората, които по всеки въпрос имат собствено мнение и са способни да съставят разумен план на действие. Неговите планове биваха винаги остроумни и предполагаха твърде енергични действия. В тях имаше и риск, и странност, и необичайност, поради което на лица ограничени или малко сведущи в работата си изглеждаха съмнителни и почти неосъществими. Поради това Зарандиа най-често и, трябва да отбележа, достатъчно безцеремонно приписваше своя план на най-значителното лице от участниците в обсъждането, имайки пред вид, че влиянието на това лице ще издигне този план на висота, недостъпна засега за самия Зарандиа. По такъв начин Зарандиа спечелваше за своя план благоразположението на важната личност и съдбата на плана се решаваше щастливо, тъй като влиятелният човек охотно и бързо започваше да смята себе си за истинския създател на остроумния план. Същото беше правил и с мен, и то неведнъж. Трябва да си призная, че лесно се поддавах на това заблуждение поради една лесно обяснима човешка особеност — в глъбините на ума ни винаги се таи мисъл или зачатък на мисъл относно нещо, което веднъж вече е привлякло вниманието ни, и когато съвсем друг човек внезапно произнесе тази мисъл, изразявайки я отчетливо, на нас тя може да ни се стори истина, вече позната, при това открита именно от нас.

Още от първите думи на Мушни Зарандиа разбрах, че планът му е готов и за Сахнов е предопределена ролята на негов мним създател. С еднакъв интерес зачаках излагането на плана и баламосването на Сахнов.

Сахнов не успя да каже нито дума, защото наместникът помоли Зарандиа да не прекъсва мисълта си.

Смутено усмихнат, Зарандиа му отвърна с почтително и благодарно кимване.

— Господин полковникът — започна Зарандиа — намери за най-важно в нашата работа изкореняването на подкрепата, която бандитът намира сред народа, непрестанно облагодетелствуван от неговата помощ и съчувствие. Мнението на господин полковника е разбираемо и правилно, доколкото тъкмо това е действително най-сложният и труден проблем. И все пак той е разрешим, ако към работата привлечем опитни и способни хора. Преведени на езика на практическите действия, мислите на господин полковника могат да се изразят със следната дефиниция: изкореняване доверието и помощта, оказвана на бандита от страна на населението, посредством компрометиране на съответния бандит. Следващата стъпка е примиряването на бандита с властите. И накрая — привличането му на служба при нас, за да бъде използуван в борбата ни против другите бандити.

— Ако съм разбрал правилно господин полковника, нашите действия, произтичащи от това положение, ще бъдат осъществявани в следния ред: разпространяване на компрометиращи слухове, умно и хитро съчинени от нас, също така далновидна и фина имитация на действията на бандита, насочени уж срещу простолюдието: заплашване, ограбване, шантаж, убийства на невинни жертви и други подобни действия, целещи опетняване на бандита и превръщането му в очите на народа от герой в негодник. В края на краищата пред нас ще застане човек обезоръжен и изпаднал в отчаяние, който или ще ни се предаде доброволно, или ще приеме условията на примирието, които му предложим. Възможно е също той да ни бъде предаден от някой завербуван от нас човек, който ще направи това без особени усилия и без особени угризения на съвестта. Разбира се, всичко това няма да стане за ден и два, няма да бъде еднократна кампания, а ще изиска продължителен и упорит труд. Трябва обаче да имаме пред вид, че по отношение на някои бандити и този метод ще се окаже безсилен, но както обича да казва в такива случаи негово сиятелство граф Сегеди, изключенията само потвърждават правилото, а разумността на нашето правило ще бъде потвърдена. С това, господа, завършва първият етап на нашето начинание.

Сега за последователността на нашите действия през втория етап. Заповедта на наместника за помилване ще опрощава престъпления, извършени в миналото, но няма да бъде гаранция за бъдеща неприкосновеност. Новото престъпление, извършено от бандита, ще води, разбира се, до привличане към нова отговорност. Инспирирането на престъпление, последвано от завербуване на падналия в капана престъпник и използуването му за нашите цели при умел подход не е чак толкова трудна задача. Когато господин полковникът предлагаше да привлечем на работа способни и опитни хора, той без съмнение е имал пред вид именно този източник за попълване на нашите сили. Остава да разкрием още две становища, изразени от господин полковника и свързани помежду си: доколкото методът, предложен от господин полковника — а той е необикновено своеобразен, — още не е прилаган в борбата с бандитите, от само себе си се разбира, че е необходимо тази борба да бъде съсредоточена в ръцете на жандармерията.

Така разбрах аз програмата за действията, продиктувана ни от господин полковника. Тя непременно изисква на наместника, на негово величество в Кавказ да бъдат предоставени специални пълномощия. Смятам за свой дълг да кажа, че съм изцяло съгласен с плана на господин полковника и ще смятам за особена чест участието си в неговото осъществяване.

Мушни Зарандиа млъкна.

Само в първия момент Сахнов изглеждаше объркан от откритието, че е автор на неизвестен за него план. Следващите разсъждения на Зарандиа изслушваше вече, както учител изслушва назубрения отговор на изоставащ ученик. И щом Зарандиа свърши, той поде с менторски тон:

— Господа! Надявам се, сега вече ви е ясно защо по-рано не ходатайствувахме пред негово величество да бъдат дадени специални пълномощия на наместника на Кавказ. Министърът на вътрешните работи, шефът на жандармерията и аз не разполагахме с план, чието осъществяване би изисквало особени пълномощия. Сега, когато проучих всичко, обемът и подробностите ми станаха ясни и както можахте да се убедите, дори съм набелязал план на действие. Надявам се, че той ще получи височайшето одобрение и ще бъде осъществен.

Наглостта на Сахнов надмина всичките ми очаквания.

Подобно безочие дотогава наистина не бях срещал.

— Обещавам ви — продължи Сахнов, — че наместникът на негово величество на Кавказ скоро ще получи тези пълномощия. Остава да помислим за още две неща. Планът трябва да получи свое наименование, чийто смисъл ще бъде достъпен само за няколко доверени лица… — Сахнов за миг се замисли. — Да… да, ето това подхожда… „Киликия“! Доколкото си спомням, Юлий Цезар, действувайки по подобен начин, е победил киликийските пирати. И тъй, „Киликия“! Сега, господа, моля да ми назовете името на чиновника, под чието ръководство ще се осъществява планът.

Доста би се позабавлявал онзи, който в това време би могъл да наблюдава мен и заместника. Това беше нещо повече от шок — струваше ми се, че губя разсъдъка си. Мозъкът ми отказваше да смели това месиво от противоположности. Йезуитско извъртане, най-строга логика и… поразителна глупост.

— Обаче Юлий Цезар не се е ограничавал в избора на средствата — произнесе наместникът. — Ваше сиятелство, кого бихте могли да предложите на господин полковника?

— Офицера за специални поръчения от нашето ведомство, господин Мушни Зарандиа.

— Съгласен съм с вас — без да се бави нито за момент, каза наместникът. — Очаквам вашето писмено представяне.

— Щом смятате така, не възразявам. — Сахнов направи жест, означаващ великодушно съгласие.

Не се съмнявам, че Зарандиа вече обмисляше подробностите на предстоящите операции, когато наместникът го попита:

— Надявам се, господин Зарандиа, че вашият братовчед Дата Туташхиа ще се окаже в полето на вашето внимание и вашите действия?

— Безусловно, ваше превъзходителство! Признавам, той пробужда стръв в мене. Дата Туташхиа е достоен противник. Умен, смел, надарен с изключителна интуиция.

Наместникът изви поглед — залюбува се на пейзажа зад разтворения прозорец.

— Великолепно! — възкликна Сахнов. — Покрай всичко останало… господин Зарандиа заслужава да бъде представен за по-висок чин. Новият подотдел „Киликия“ също ще бъде възглавен от господин Зарандиа. Определете му заплата за сметка на имперското управление. Това ще го стимулира, ще го настърви. За отдела ще отговарям аз.

Зарандиа благодари с лек поклон, но перспективата да бъде под опекунството на Сахнов явно не го радваше.

Наместникът най-сетне се отдръпна от прозореца.

— Господа! Нашето съвещание свърши.

Зарандиа веднага се изправи, за да се сбогува. Наместникът му направи знак да почака и му протегна ръка. Това означаваше, че отсега нататък Зарандиа ще бъде приеман в двореца на наместника на негово величество на Кавказ като лице приближено и желано. Офицерът прие тази почест със сдържана благодарност. Но щом той напусна кабинета, наместникът извади кърпа и изтри ръката си, която току-що беше стиснал истинският автор на „Киликия“.

Последиците от това съвещание не закъсняха. След месец наместникът наистина получи специални пълномощия, създадохме нов подотдел и неговият началник Мушни Зарандиа разгърна дейността си с всичката енергия, на която беше способен. Ще говоря за канавата на неговите действия само в случай на необходимост. Несравнимо повече ме вълнуваха нравствените принципи на тези действия, тъй като тяхното изучаване ме доближаваше до изясняването на нравствените принципи в действията на Туташхиа. Всичко това бе за мен по-скоро увлечение, каприз, отколкото занимание, продиктувано от служебния дълг. Но подобен анализ не бе в ущърб на работата. В съзнанието ми се бяха сблъскали две противоположни нравствени тенденции и това по един неочакван начин повлия върху собствения ми живот… Но да проследим събитията, без да нарушаваме тяхната последователност.

Прието е да се смята, че животът на човека представлява съвкупност от постъпки, повече или по-малко значителни. Всеки от нас непрекъснато действува, създава и разрушава, но непременно намира нравствени основания за всяка своя постъпка. Сградата на делата ни се издига върху фундамента на нашата нравственост. Едни първо действуват, а после търсят оправдания за действията си или си ги измислят, ако не са успели да намерят нещо подходящо. Други, от страх пред закона или общественото мнение, грижливо маскират лошите си постъпки, хвърляйки върху тях булото на благородство и безкористност. Трети отначало обмислят предстоящата крачка, съгласуват я с нравствените си убеждения и едва тогава си позволяват да действуват или пък се въздържат от действие. Но се срещат и хора, за които не е необходимо предварително да обмислят постъпките си, нито да ги съгласуват с нравствените си убеждения, нито да им търсят оправдание — постъпките им винаги са вдъхновявани от доброто и справедливостта. Тук имам пред вид една операция, проведена от Зарандиа по времето, когато той създаваше системата си за разпространяване на слухове и събиране на циркулиращите сред обществото сведения и новини.

Във всеки околийски град или по-голямо селище имахме наш чиновник, който се занимаваше с разпространяване на слухове. Тайната се спазваше стриктно и местният началник не беше осведомен за новите функции на своя сътрудник. Този чиновник бе подчинен само на Зарандиа и разпространяваше сведения, получени само от него. Зарандиа си бе подбрал още по един сътрудник за събиране на сведения, които трябваше да му се изпращат лично. Съществуването на тези агенти също се държеше в тайна от местното началство. Нещо повече: двамата сътрудници от едно и също ведомство действуваха независимо един от друг. Навярно се познаваха, действувайки в границите на една околия, но изобщо не подозираха, че са брънки от една и съща верига. Механизмът за събиране на слухове е прост, сигурен и безопасен. За да бъде приведен в действие, достатъчни са двама клюкари. Докато разпространяването на слухове е изключително деликатна работа, която изисква специален подход. Не можеш да направиш свой агент човек от простолюдието, защото при евентуален въпрос на събеседника откъде е научил тези новини, той ще трябва да посочи някакъв източник. Естествено не може да признае, че е агент и му е наредено да разпространява слухове. Забъркването на интелигенти в такава работа е опасно. Психологическата нагласа на всеки втори интелигент е фрондьорството, затова разкриването и скандалът са почти сигурни. Остава малобройната каста на верноподаниците, на които местното население не се доверява. Но най-голямата беда е там, че умственият диапазон на тези адепти на режима по правило се побира в тясното пространство между наивността и глупостта. Само печалната необходимост може да принуди някого да им довери такава работа. Чиновникът, който отговаря за разпространяването на слухове, не би могъл да мине без пет-шест добре подготвени агенти. Всичко това ми беше ясно от самото начало. Очаквах Мушни Зарандиа да разреши тази трудност по най-простия начин — като заплати добре, тоест като подбере подходящи за работата хора измежду обеднялото дворянство. Но всичко стана другояче.

Когато дойде време службата за разпространяване на слухове да започне да действува, Зарандиа ми доложи, че всичко е готово и може да се направи първата проба. Попитах го колко ще ни струва възнаграждението на агентите. Финансовата страна на въпроса имаше голямо значение — поддържането на сто-сто и петдесет агенти в тридесет околии можеше да ни коства към сто хиляди рубли годишно. Много трудно би било да издействуваме такива субсидии.

— Ваше сиятелство — каза Зарандиа, — заплащането за разпространяване на слуховете няма да надвишава пощенските разходи. Доставянето на събраните сведения няма да струва нито копейка, доколкото докладните записки от всички околии ще постъпват чрез щатните фелдегери[2].

— Любопитно! Да нямате намерение да препращате материалите с обикновената поща?

— Именно! Материалът, подлежащ на разпространение, ще се изпраща на резидента като препоръчано писмо от близък приятел. Дори тази кореспонденция да попадне в чужди ръце, от това нашето дело няма да пострада. Напротив, неочакваният адресат ще ни направи услуга, ако разгласи съдържанието на писмото. При това писмата ще се изпращат в два екземпляра и резидентът ще трябва да потвърди получаването им.

— Ясно — промълвих аз, погълнат от наплива на неочаквани мисли… Мислех си, че за остроумните изобретения, големите политически и военни победи, шедьоврите на изкуството, е характерен един и същи белег — простотата. Започвах да разбирам също, че този човек нямаше никакво намерение да разрешава задачите по сложен и помпозен начин. Той имаше прост, ясен ум и създаваше прости, ясни планове. Преминаването му от акциза в жандармерията се базираше на проста и затова здрава философска основа. В паметта ми оживяха всички хитроумни похвати, открити от Зарандиа, всичко, което му беше създало голямо име сред колегите и бе осигурило блестящото му придвижване нагоре… Всички тези похвати, всеки поотделно и всички като цяло, бяха класически образец на простота! Връхлетя ме тъга. И досега не мога да разбера защо. Безучастно и вяло попитах какви хора служат като агенти на резидентите ни.

— Обикновено неверни жени. По-рядко — неверни мъже.

— С какво не ви допадат верните?

— Абсолютно с нищо, но те по правило си седят вкъщи и си гледат децата. Неверните са друго нещо. За да си побъбрят и да научат новини, посещават по четири-пет къщи на ден.

— Нима само неверните жени ходят на гости?

— От десет верни жени, ваше сиятелство, по гости обича да търчи само една, а от десет неверни девет предпочитат да прекарват много повече време в чуждите къщи, отколкото да си седят у дома.

— Лекомислен народ!… Да се опираш на тях в толкова сериозна работа?!

— Лекомислен ли? Пристрастието на неверните жени към дрънкане и клюки не е чак толкова невинно и безцелно. Те постоянно трябва да проверяват не е ли плъзнала сред обществото тяхната тайна. Не е изключено да греша. Но за нас е важно друго нещо. Преди всичко това, че те са неверни жени и че наистина обичат да ходят на гости и да се въртят в обществото. Неверността им улеснява сближаването с тях. Увлечението им по светските удоволствия открива широко поле за разпространяване на необходимите ни слухове.

Тук Зарандиа беше абсолютно прав и не само поради съображенията, които посочи. Страхът, че любовната й връзка може да се разкрие, принуждава завербуваната от нас жена да изпълнява нашите поръчения безупречно, а да признае, че има нещо общо с жандармерията, не би могла да я накара дори Светата инквизиция. Това вдъхваше надежди, но в същото време опитът ни в агентурната работа с жени беше малък, пък и самият аз не бях вътрешно подготвен за нея. Приобщаването на жени към такава сериозна работа ме смущаваше и аз уж на шега казах на Зарандиа:

— В извършеното от вас, господине, може да се долови достигаща до садизъм омраза към жените. — И добавих, вече без сянка от ирония: — Нашата вяра в бога през последните векове не можа с нищо да обогати човешкия дух. Тя само се напъва да запази предишните завоевания, като се противопоставя на жестокостта, безсърдечието и злобата. Дълг на всеки, който иска да служи на доброто, е да съумее да подчини дейността си на най-висшата цел, достъпна на човека — да не накърни, да не ограби, да не унизи духа — нито в себе си, нито в ближния си. Убеден съм, че това е първото предназначение на нашата служба. А вие?

Моят подчинен беше олицетворение на вниманието. Безкрайно го порази фактът, че с истини, прозрени, както бе му се струвало, само от него, оперираше друг, и то не кой да е, а началникът на кавказката жандармерия.

— На мен, ваше сиятелство, не са ми напълно ясни причините за вашите опасения — не без учтивост промълви той.

— Не са ви ясни ли? — Погледнах го право в лицето — исках да разбера наистина ли не ме разбира, или се преструва.

Но той изглеждаше твърде спокоен и аз не промених тона.

— У вашите агенти, представяни от по-добрата половина на човешкия род, моминските мечти за щастие и безоблачно бъдеще са се превърнали в измяна на съпруга. Колкото и жалко да е, това е нещо обикновено. Казано е: „Не прелюбодействувай!“, но грехът е сладък, още повече — грехът на тайната любов. Бедната жена е като в менгеме — мъчи я съвестта и я блазни сладостта на греха. И ето че се появява сатаната в образа на вашия резидент и като й обещава да не разгласява скандалната тайна, я принуждава да разпространява мръсни слухове. Сега тя е двойно по-грешна и десеторно по-измъчена. Тези неверни жени — почти всички — имат деца. Какво може да им даде една майка, въвлечена в калта, опустошена от вероломството? Как ще възпитава тя децата си?… Колко такива агенти са на разположение на агентите ви?

— Сто трийсет и три, ваше сиятелство.

— М-да, сто трийсет и три майки и децата им, това са четири-петстотин души, ако не и повече. Пресметнете: едно ваше движение — и е стъпкано достойнството на шестстотин души! И това било метод!… Господи, никога не съм мислил, че ще се наложи да преброяваме неверните жени на Кавказ!

Зарандиа се разсмя. Бях толкова възбуден от мислите си, че също се разсмях неочаквано за самия себе си.

— Ваше сиятелство! Тези дами дрънкат за собствено удоволствие и без сами да подозират, неволно ни оказват услуга. Изневерите им помагат на нашите резиденти да завържат по-тясно познанство с тях, но не е имало случай да бъдат принуждавани или шантажирани. В това отношение съм наложил най-строга забрана и доколкото ми е известно, никой не я е нарушавал. Нашите резиденти създадоха близки, приятелски отношения с нужните ни хора — това е цялата полза. Колкото до разпространяването на слухове и събирането на сведения, това става от само себе си, бързо и без да засяга никого. Бъбрейки с дамата, която е взел на мушка, нашият агент уж между другото споменава новината, която пускаме в оборот. След два-три дни тази новина вече се знае в няколко къщи. Прислугата на тези къщи и сбирщината, която се прехранва около богатите семейства, изнасят новината на улицата, сред тълпата, и кръгът на разпространяването и се разширява безкрайно. За събирането на сведения да не говорим — запушиш ли си ушите, клюката ще пропълзи в тебе през ноздрите. На другия резидент му остава само да дращи донесенията си.

Сега пред очите ми се откри съвсем друга картина. Новата тактика на Зарандиа можеше да се сравни с използуването на енергията на вятъра.

— Отлично си обмислил всичко, Мушни — казах аз. Дружеската фамилиарност, която си позволих, беше равносилна на награда. А той наистина заслужаваше награда. — Предполагах, че само парите биха ви помогнали да се справите със задачата.

— Това изобщо не ми е идвало наум, но сега, докато разговаряхме с вас, разбрах, че парите наистина не биха могли с нищо да помогнат. Да се разчита на тях в тази работа би било толкова безсмислено, колкото да се разчита на мъжкото посредничество. Мъжете не могат без вяра, само хлябът не ги задоволява. Един от стълбовете на тази вяра е честта и лоялността на престола и неговите учреждения. Когато под прикритието на светостта един истински мъж бива принуждаван към вероломство, вярата му започва да се разклаща, нравствената почва се изплъзва изпод краката му и колкото и солидно да е възнаграждението, разрушаването на вярата в светостта на съществуващия режим вече не може да се спре. Нравствеността на човека, приобщен към нашата работа, е накърнена, а един безнравствен човек заради благополучието си е готов на всичко и на първо място направо или по заобиколен път сам започва да руши основите на държавата. Нашето предназначение и призвание е да се борим против това — завърши мисълта си Зарандиа.

… Никъде не се борави толкова грижливо и педантично със златото, както в монетния двор. Ако някоя от пуснатите монети тежи дори с една стотна част повече или по-малко от необходимото, мащабът на предизвиканата катастрофа би бил невероятен. Службата, призвана да охранява устоите на държавата, трябва да смята нравствеността и достойнството на поданиците за главен обект на своето попечителство. Грижливото и внимателно отношение към тях е основна необходимост. Това звучи парадоксално, но за посветените е елементарна истина. Вече говорих за Зарандиа. Той никога не анализираше действията, които му предстоеше да извърши, и не търсеше оправдания на вече извършените и въпреки това всяка направена от него крачка се оказваше единствено правилна. Бях забелязал тази негова характерна особеност още през първата година на службата му при мен, но все пак възможно ли е човек, който действува импулсивно, по усет, нито веднъж и никъде да не се спъне…

— Господин Зарандиа, вие казахте, че никога не сте се замисляли над нравствената същност на вашите действия. Наистина ли?

— Разбира се. И при всички други жизнени обстоятелства не размишлявам върху това. Мисля само какво е необходимо да се направи, а с какви средства да го постигна, ми подсказва интуицията. И през ум не ми минава да сверявам с нравствените норми това, което ми подсказва интуицията. Продиктуваното от нея навярно и без намесата ми е било вече проверено от моята нравственост.

— Следователно тронът и държавата тук нямат нищо общо и вие служите само на себе си?

— Аз служа на трона и държавата, но в същото време не отстъпвам от принципите си и не жертвувам нищо в душата си. Всичко става от само себе си. Моята нравственост няма да допусне компромис, навярно и при заплаха от катастрофа. Тя няма да отстъпи дори частица от влиянието си върху мен и работата съвсем не е в педантизма — просто такава е моята натура, върху която са сложили своя отпечатък и наследствеността, и възпитанието. В нашето семейство всички сме такива.

— И вашият братовчед Дата Туташхиа ли?

— Да! При това той е надарен със страшно силна воля, много по-силна от моята.

Беше ми известно какво се е случило в лазарета на Мурман Ториа, знаех и за трагедията в духана на Дуру Дзигуа. Зарандиа беше прав. Но в действията на Туташхиа откривах не само воля, а и омраза към целия човешки род. Ако не беше така, би ли могло да се случи всичко, което се бе случило?

Беседата ми с Мушни Зарандиа се върна към изходната си точка, и се завъртя около службата за слухове, проверяването на нейната сигурност, използуването на събраните сведения и новини и възможностите за контролиране на разпространяването им. Мина съвсем малко време и тя даде такива неочаквани и внушителни резултати, че привлече вниманието на имперското ведомство. Но това е вече друга история, твърде слабо свързана с основната тема на моите записки, и затова ще се огранича с един пример, включващ в себе си подробности, които по-нататък ще бъдат необходими за моето повествование.

Тази изключително важна работа, каквато е изкореняването на бандитизма, има една особеност. За нея не е прието да се споменава в официални разговори. Служебната етика смята това за лош тон. Като разказвах за съвещанието при наместника, премълчах за политическия смисъл на мероприятията, които замисляхме. Тогава не бе казана нито дума в тази връзка, но безопасността на държавата като главна цел на нашите усилия се подразбираше от само себе си. Сега на всички е известно, че една от главните цели на Руско-японската война бе да се намали брожението, усилило се сред всички слоеве на населението на Руската империя. Недоволството на народа, пробуденият протест срещу съществуващия ред трябваше да се насочат по изгодно за държавата русло. Отдавна се знае, че разпалването на патриотичен великодържавен дух е спасителният изход от подобни ситуации. Ще кажа само, че вътрешният отдел на Зарандиа бе създаден в годините непосредствено преди Руско-японската война, когато брожението сред народа се усилваше и назряваха политически страсти. Ние разгърнахме действията си в такова време, когато по стечение на обстоятелствата знаменитият абраг, почитан от народа като благороден разбойник, можеше лесно да се превърне в главатар на шайка, склонна към бунтарство. Абрагът е неуловим и дори само това показва достатъчно красноречиво, че той е личност необикновена и способна да се превърне в сериозен противник на силите, призвани да охраняват съществуващия порядък. С една дума, острието на новосъздадената служба беше насочено срещу утрешните вождове. Направих това отклонение, за да обясня истинското значение на дейността на Мушни Зарандиа.

В тогавашна Грузия бяха разпространени три вида бандитизъм. Към първия спадаха грабителите, подбуждани изключително от жаждата за плячка. Към втория — абрагите, които избягваха грабежите и защищаваха справедливостта от онези, които я погазваха. В техните действия виждам протест от социално и национално естество. С третия вид бандитизъм се занимаваха последователите на антидържавни революционни учения, които осъществяваха терористични актове и експроприации на парични средства по поръчение на нелегални центрове.

Ограничавайки се в пределите на Мингрелия и Самурзакано, Мушни Зарандиа си набеляза във всеки от трите вида по един бандит, смятан в своя клан за първи по могъщество и слава. Победата над най-силния, както предполагаше създателят на плана, трябваше да отвори път към унищожаване на по-дребните. Обаче това съображение бе уязвимо: ако планът се провалеше, бандитите с по-малки достойнства само биха се оживили, преследването им би станало още по-сложно. Рискът беше несъмнен и не бе по силите на всеки. Но Зарандиа си имаше нещо наум, държеше се уверено и твърдо и макар че не липсваха предупреждения и съвети от началството, държеше на своето.

Ето тези трима души.

Ража Сарчимелиа, трийсет и четири годишен. Нагъл, безжалостен и алчен грабител. Укрива се от преследване вече девет години. Преди това пет години затвор за кражба. Неграмотен.

Дата Туташхиа. По това време на трийсет и две. Укрива се почти дванайсет години.

Буду Накашиа, на двайсет и седем години. Предпазлив, умен. Член на нелегална националистическа организация. Терорист. Четири години абраг заедно е брат си Лука Накашиа. Син на свещеник. Завършил шести гимназиален клас.

Започнахме с това, че се опитахме да предложим мир на Ража Сарчимелиа. Не успяхме. Естествено не сме се и надявали, че той веднага и без колебание ще се помири с нас. Но трябваше да посеем объркване в душата му, да нахълтаме в психиката му, да я накараме да вибрира, да възбудим в съзнанието му мисълта за възможно примирение. Човекът, изпратен при него уж от името на околийския полицейски началник, след като чул отказа и вече си тръгвал, подхвърлил на разбойника: пак си помисли! Имаш още половин година, ако ти потрябвам, потърси ме!

Същото предложихме на Лука Накашиа, именно на Лука, а не на големия му брат Буду. Разбира се, не постигнахме съгласие, но зърното на изкушението и съмнението бе хвърлено и тук.

Последва разпространяване на лъжливи слухове. В своя кръг ние ги наричахме версии. Всекидневно и методично подотделът на Зарандиа разпръскваше клевети, компрометиращи всеки от тримата в очите на народа. Грижливо разработените версии имаха за цел да свържат в триъгълник трите независими една от друга линии, т.е. между Сарчимелиа, Туташхиа и братята Накашиа трябваше да избухне смъртна вражда.

Първата версия беше адресирана до Дата Туташхиа и той я научи от ковача Малакиа Нинуа. Нинуа минаваше за един от най-близките приятели на абрага, макар полицията да не бе успяла нито веднъж досега да го изобличи, че го укрива или му помага. Вероятно Туташхиа избягваше да се среща с него и те се виждаха само в краен случай, за кратко време и положително вън от дома на Нинуа. Те предвиждаха тези особени случаи, предварително уговаряха явките си. Всичко това ни беше известно.

Една вербувана от нашите агенти дама точно според графика на операцията тръгна от Зугдиди за Самурзакано да се види с роднини. Мъжът й, от нежелание да показва разяждащата го ревност, изпрати да я съпровождат по-малкият й брат и братовчед му под предлог, че е опасно за сама жена да пътува на такъв дълъг път. Пътниците спрели до ковачницата на Малакиа Нинуа, тъй като на коня, който яздеше госпожата, му се разхлабила подковата.

— Твоят кон май е от ония, дето Дата Туташхиа ги откраднал от Бодго Квалтава и приятелите му? — попитал жената братовчедът на мъжа й.

Дамата звънко се разсмяла.

— Леван, братле, ти всичко си объркал също като дядо Чичико, пък още не си толкова стар. Какъв Туташхиа те е патил?

— Но нали тоя кон бил откраднат?

— Че са го крали, крали са го, но Дата Туташхиа няма пръст в тази работа — намесил се братът на госпожата. — Коня откраднал Ража Сарчимелиа, продал го и чак след това полицията го намерила и го върнала на Давид.

— Да, да, точно така! — спомнил си братовчедът на мъжа. — Казват, че Ража Сарчимелиа спрял файтона на околийския началник, обрал семейството му, даже на момите ризите смъкнал…

— Откъде го измисли? — попитала госпожата.

— Как така откъде? — пламнал братовчедът. — Че нали в твое присъствие го разказваше началникът на полицията, Никандро Килиа.

Госпожата съвсем се развеселила.

— Сега разбирам защо всичко така ти се е объркало в главата.

— Какво искаш да кажеш? — обидил се братовчедът.

— Какво ли? Никандро Килиа каза, че Ража Сарчимелиа съумял да предаде на околийския началник: аз пък не се изплаших от вашия Туташхиа и виж как го наредих. Не ме ли оставиш на мира, същото ще се случи с жена ти и с дъщерите ти. А сега виж какво излиза при тебе: от цялата тая история в паметта ти се врязал Туташхиа. Че коня го е взела полицията, си знаел от по-рано. Всичко така се е объркало в главата ти, че се е получило това, което сега изприказва.

На братовчеда му станало неудобно и за да излезе от това положение, казал:

— Така да е, но какво толкова е направил Сарчимелиа на Туташхиа, че да наплаши околийския началник?

— Отнел му любовницата, това… Една хубавица, Бечуни Пертиа. Отвел я със себе си!

— Как не, тоя сополанко Сарчимелиа да се реши на такова нещо?!… — усъмнил се братът на дамата. — Намерила си на какво да вярваш… Чиста лъжа!

Дамата предпочела да премълчи.

— Че какво пък толкова — застъпил се за нея братовчедът на мъжа й. — Сарчимелиа си служи с карабината и маузера не по-зле от Туташхиа.

— Замълчи, за бога! Любовница не се отнема с карабини и маузери.

Всичко това се говорело с умисъл да бъде чуто от ковача. Така и станало. По това време конят бил вече подкован, пътниците наскачали по седлата и продължили пътя си, а Малакиа Нинуа, без да губи време, се погрижил всичко това по-скоро да стигне до ушите на Туташхиа.

На пръв поглед тази версия изглежда наивна и създадена за глупаци, толкова повече, че и целта й беше съвсем прозрачна — да предизвика Туташхиа към рязък отпор. Туташхиа беше твърде проницателен, за да клъвне на такава въдица. И все пак замисълът постигна целта си. Зарандиа се ръководеше от класическия принцип: ако искаш да ти повярват, лъжата трябва да бъде зашеметяваща. Освен това той знаеше, че Сарчимелиа винаги държеше в пазвата си камък за Туташхиа. Веднъж заедно с приятелите си направил засада на пътя, замъкнали в гората — по един, по двама, по трима — петдесетина души и ги обрали до шушка. Точно тогава се появил Туташхиа и заповядал да се върне ограбеното. В боя един от грабителите бил изпратен на оня свят, а Сарчимелиа и двама негови приятели едва отървали кожата. По-късно Сарчимелиа сам казвал, че Туташхиа ги оставил да избягат. Върнали плячката на стопаните й и славата за това приключение на Туташхиа се разнесла навсякъде. Оттогава Сарчимелиа само чакал случай да му отмъсти — все едно направо или косвено. Но той ли да не знае, че да си имаш работа с Туташхиа е опасно и че краят би могъл да бъде плачевен? Пък и времето си вземало своето, Сарчимелиа отдавна можеше да е прежалил и убития приятел, и отнетата плячка. Планът на Зарандиа бе съобразен още с един факт — Сарчимелиа наистина беше заклет женкар. Дата Туташхиа спокойно би могъл да повярва, че за да си отмъсти, му е отнел любовницата. И дори да не повярва в измяната й — Зарандиа бе предвидил и този вариант, — все едно, не би простил на Сарчимелиа позора, на който го бяха изложили брътвежите му.

Така беше построен първият ъгъл на триъгълника.

По-нататък. За разлика от пиратите, Ража Сарчимелиа не закопаваше награбеното на някакъв необитаем остров, нито го криеше в голямата Каска скала, като Арсен Одзелашвили. По онова време в Сухуми живееше една гъркиня, Евтерпия Триандофилиди, самотна жена на около четиридесет години, много бедна и необикновено алчна. Тя искаше на всяка цена да забогатее и лека-полека стана върла лихварка. Още преди Сарчимелиа да бъде за пръв път затворен за кражба, тя вземала от него крадени неща, отстъпвайки му от печалбата в най-добрия случай една третина, а най-често само четвъртината. В търговията с крадено е така, откак свят светува.

… Най-добрите идеи и планове осеняват крадците, грабителите и търговците в затвора. Като си излежал наказанието, Ража Сарчимелиа занесъл скритите си пари на Триандофилиди, за да ги дава под лихва. Така бил създаден съюзът на грабителя и лихварката, който дал допълнителен доход на нея, а на него — допълнителен стимул за грабежи. След известно време съдружниците разполагали с твърде значителни суми. Лихварката се бе обзавела с къщичка с градина и купувала вече участъци земя. Нейните отношения със Сарчимелиа станаха известни на криминалния отдел на полицията, но все не успявахме да се сдобием с някакви веществени доказателства. Малко по-късно успяхме да заловим Евтерпия Триандофилиди с подозрителна стока — при акостирането на един параход в Поти у нея бяха намерени петдесет топа платове. Полицията установи, че стоката е крадена и е продадена на гъркинята от господин Сарчимелиа. Беше открит и собственикът, но лихварката успя да се измъкне — посочи едно лице, което й било продало стоката. То бе затворено, а Евтерпия се отърва с глоба. Но оттогава криминалният отдел не я изпускаше от очи.

Когато бе натрупан достатъчно материал, за да бъде арестуван Ража Сарчимелиа, от неговата личност се заинтересува жандармерията, по-специално отделът на Зарандиа. След като получи от криминалния отдел твърде внушителното досие на Сарчимелиа, Зарандиа се задълбочи в изучаването му и тогава от само себе си изплува фигурата на Евтерпия Триандофилиди. Ако се вярва на криминалния отдел, разбойникът рядко се срещал с нея. Предаването на награбеното се осъществявало без съмнение чрез посредник. Предстоеше той да бъде намерен, но Зарандиа не бързаше. Изчакваше.

След месец-два една нощ по пътя от Ахалсенаки за Зугдиди богат офицер, и неговият ординарец били нападнати от двамина непознати. Офицерът се простил с кесията си, конете и великолепното си оръжие (сабя, кинжал, револвер), инкрустирано със скъпоценни камъни. Ординарецът се отървал с няколко юмрука в гърба заради това, че е тръгнал на толкова дълго пътешествие само с три рубли в джоба. Зарандиа моментално се озовал на местопрестъплението. Почеркът на ограбването недвусмислено издавал Ража Сарчимелиа. Същото име назовал и ординарецът. Сега всичко зависело от късмета и от търпението му — дали посредникът ще достави плячката при Триандофилиди и ако я предаде, то кога. Къщата й била поставена под наблюдение, изключително зорко и добре замаскирано. В продължение на десетина дни лихварката била посетена от седем души. Единият носел под мишница пакет, в който явно личало оръжието на ограбения офицер. Не било трудно да се установи, че от тях шестима били обикновени клиенти на лихварката, а седмият — собственик на кафене в Сухуми, на име Мушег. Позволили му да се отдалечи на стотина крачки и го докарали при следователя в полицията. Нисичкият невзрачен човечец излезе костелив орех и твърдо отричаше доставянето на пакета и изобщо познанството си с мадам Триандофилиди. Но боят и обещанието да го пуснем свършиха работа — Зарандиа получи от следователя показанията на Мушег, според които Ража Сарчимелиа криел награбеното в уговорено скривалище, а оттам собственикът на кафенето го препращал на Евтерпия или на други хора срещу проценти, отчислявани от награбеното. Установени бяха останалите адреси, намери се и човекът, който съобщавал на Мушег, че в скривалището се е появила стока.

Следователят взел писмено уверение от собственика на кафенето, че няма да разгласява нищо, взел му и залог, като го накарал да донесе всички ценности, които има в къщата си, и го уверил, че ще му се прости престъплението, ако наистина мълчи, после го пуснал на свобода, но му заповядал да не прекъсва връзката си с Ража Сарчимелиа.

През това време Зарандиа заедно с подчинените си беседвал с госпожа Триандофилиди в собствената й къща. Един от подчинените беше същият богат офицер, когото Сарчимелиа ограбил. Трима други с по-малък чин правели обиск. Оръжието на офицера се намерило без усилия, тъй като стопанката не беше успяла да го скрие, но все не можеха да открият скривалището. Зарандиа обаче ни най-малко не се отчайваше от това. Той не се съмняваше, че ще накара своята подследствена да направи всичко необходимо за осъществяване на плана.

Двубоят между първокласния агент и опитната престъпничка продължи четири дни. Очевидно Хермес бил надарил Пандора само с капчица коварство, хитрост, лъжа и красноречие. Останалото дал на мадам Триандофилиди, но за нейна беда, освен тези качества, зад гърба й сега нямаше нищо друго. Докато Зарандиа, освен с изтънчения си професионализъм и неуязвима честност, разполагаше с внушителен том донесения от криминалното отделение и точно направени изводи от тези материали, с чистосърдечните признания на човека, който срещу добро заплащане се беше съгласил да остане малко в затвора по повод историята с платовете, и с изчерпателните показания на собственика на кафенето, подкрепени с цял списък от клиенти и съучастници на лихварката. Имаше и веществени доказателства — оръжието на ограбения офицер и много други. Евтерпия Триандофилиди беше заплашена от реалната опасност не само да загуби имуществото си, спечелено с цената на постоянен страх и риск, но и да се намери в затвора за доста продължително време. При такива ситуации хора с нравствени устои като нейните са способни на всякакви компромиси, за да отърват кожата. Евтерпия Триандофилиди се впуснала в тъй наречените „чистосърдечни“ признания и се показала толкова изкусна в тая роля, че дори самият Зарандиа понякога не можел да разбере кой стои пред него — обвиняем или обвинител.

Тази операция донесе, на хазната печалба от двеста и шестдесет хиляди рубли: деветдесет бяха конфискувани от Сарчимелиа, а делът на Евтерпия Триандофилиди възлизаше на сто и седемдесет хиляди. Обаче госпожата остана притежателка на движимото и недвижимото си имущество и на полици в размер на десет хиляди рубли, дадени под лихва. Тя получи от наместника уверение, че й се прощава, а също и малка месечна заплата на таен агент на Сухумската полиция. Зарандиа постигна онова, което искаше — Евтерпия Триандофилиди чрез стопанина на кафенето изпрати на Ража Сарчимелиа едно делово писмо, от което се разбираше, че целият им общ капитал е похитен от Буду и Лука Накашиа.

Това беше вторият ъгъл на триъгълника.

Поради характера на службата ми бях добре осведомен за кавказкия живот. До мен стигаше всичко що-годе забележително и най-вече куриозните произшествия. Любители на побоища и сбивания навсякъде имаше достатъчно. Но семейството на Дороте Тодуа от едно планинско мингрелско селце бе надминало всички. Семейството се състоеше от шест души: бащата — Дороте Тодуа, майката — Нуца, произхождаща от рода Накашиа, и четирима дангалаци, един от друг по-силни. Традицията беше създал Дороте Тодуа, прославил се още в ранна възраст като върл побойник и ненадминат майстор на юмручния бой. Сбиванията бяха смисъл на неговия живот, негова духовна храна. Това беше страст, която достигаше до фанатизъм, и докато силите му позволяваха да се бие, той не се женеше и не помисляше да живее като всички, а бродеше по света, търсейки приключения. Биеше и биваше бит, докато годините не си казаха думата. На четиридесетгодишна възраст за пръв път се сдоби със стадо, на четиридесет и пет с жена от рода Накашиа, на петдесет почна да учи на юмручен бой четиримата си малчугани. Момчетата се бяха метнали на баща си, но много го бяха надминали. На това поприще се беше прославила и Нуца Накашиа-Тодуа. И не само като жена и майка на знаменити юмручни борци, но най-вече като голяма майсторка на мехлеми и мазила за ударено, синини и рани. Тя умееше и да намества кости, да оправя изкълчвания и да лекува счупвания. С една дума, семейство Тодуа беше грузински вариант на английските Hooligan’s, с тази разлика, че до един бяха трудолюбиви и сред тогавашните селяни минаваха за заможни.

Но в едно отношение бащата се различаваше от синовете си. Дороте Тодуа обичаше в боя да си премери силите, ценеше в него играта, състезанието, страстта. Според днешните понятия той обичаше спорта. Синовете ги привличаше в боя възможността да унизят противника, да се подиграят, да се погаврят с по-слабия. Щом се появеха на някоя сватба, на някоя веселба, навсякъде, където се сбираше народ, всички, които ги познаваха, бързаха по-скоро да си оберат крушите. Не си ли идеш, ще си изпатиш. Затова враговете им чет нямаха. Не всеки прощава оскърбленията — и четиримата братя, кой по веднъж, кой по два пъти, бяха ранявани или с кинжал, или с куршум. Баща им не жалеше време — учеше ги на ум и разум, ала братята едно си знаеха. На стария му бе омръзнало, бе махнал с ръка, пасеше си стадото и рядко се прибираше в къщи.

Дата Туташхиа и Дороте Тодуа се бяха срещнали по пастирските пътеки. Двамата дълбоко се почитаха: Туташхиа уважаваше Дороте заради възрастта му, рядкото благородство и добротата, Тодуа ценеше Дата като безстрашен и справедлив абраг. Няколко пъти Дата Туташхиа бе гостувал на семейството му. Младите Тодуа, нагли по природа, се опитвали да фамилиарничат с абрага и веднъж някъде по планинските пасбища, когато в палатката им имало веселба, те се заяли с Туташхиа за някаква дреболия. Долнопробните побойници особено обичат да се заяждат с подобни хора. Те разчитат на тяхното търпение и на нежеланието им да се бият за празни работи. Дори и да им се свърши търпението, такива хора се стараят да не докарват работата до крайност. От друга страна, да пребиеш един знаменит човек, е по-изгодно, отколкото десетина поплювковци. Това е капитал, който се пуска в оборот при следващите сбивания. Заяждайки се с Туташхиа, братята се надявали, влагайки малък капитал, да спечелят голям. От уважение към Дороте Тодуа Туташхиа търпял докрай. Но братята, налитали и в края на краищата го обезобразили от бой. На Дата нищо не му струвало да ги усмири с оръжие и не само да ги усмири, но той решил да претърпи, изтрил кръвта от лицето си и казал на тръгване: „Ще видя бедата, която си търсите.“ Оттогава Дата прекъснал всякакви отношения със семейство Тодуа. След по-малко от година всички Тодуа, с изключение на стареца, който бродел някъде със стадото си, ги изклали за една нощ — и четиримата братя, и майката! Явно убийците много бързали — един от полицаите, пристигнали на местопрестъплението, вдигнал завити в пъстра кърпа украшения и незабелязано ги пъхнал в джоба си. Това били украшенията на Нуца. Без да се впускам в подробности, ще кажа, че след година тези украшения, заедно с кърпата, преминаха в сейфа на околийския полицейски началник. Това бе доложено на Зарандиа, който заповяда да не се съобщава на Дороте Тодуа за находката, докато не бъде разкрито престъплението.

Престъпниците бяха изчезнали без следа, а сред народа плъзнаха най-противоречиви слухове, между които слухът, че това кърваво престъпление е дело на Дата Туташхиа. Като доказателство се привеждаше заканата, която битият абраг отправил за сбогом към братята Тодуа. Престъплението остана неразкрито. Сигурен съм, че Туташхиа изобщо не е бил замесен в него, но на Зарандиа му беше необходимо народът и най-вече братята Буду и Лука Накашиа да бъдат убедени, че човекът, извършил това страшно престъпление, е Дата Туташхиа. Нуца Накашиа, майката на убитите братя, се падаше леля на Буду и Лука Накашиа, а най-близката цел на Зарандиа беше да разпали смъртна вражда между братята Накашиа и Дата Туташхиа. Задействувана бе службата за разпространяване на слухове и клюката скоро стигна до ушите на братя Накашиа. За тях тя вече не беше новина, но тъй като я бяха чули от различни места, решиха да разберат откъде излиза.

Това беше третият ъгъл на триъгълника.

А сега ще разкажа как Мушни Зарандиа събра начертаните от него ъгли в една геометрична фигура, което впрочем беше не по-малко трудна работа. Трябваше всяка версия, достигнала до разбойниците, да има неопровержими доказателства. Те всички бяха изпипали майсторлъка да отгатват всевъзможни хитроумни ребуси, загадки и уравнения с много неизвестни и никак не беше лесно да ги заблудиш. Можеха да повярват само на нещо, дето, както се казва, можеш с ръка да го пипнеш, на факт, на веществено доказателство, в краен случай — на думите на сигурен човек. На Туташхиа трябваше да се подхвърли ново доказателство, че Сарчимелиа наистина му е отнел любовницата или поне разправя, че му я отнел, за да си разчисти сметките с него. Сарчимелиа трябваше окончателно да повярва, че Буду и Лука Накашиа са ограбили Евтерпия Триандофилиди и са взели парите и цялото му имане. Братята Накашиа пък трябваше да се освободят от всякакви съмнения относно това, че Дата Туташхиа е убил леля им и четиримата им братовчеди.

Зарандиа виртуозно се справи и с тази задача. В плана му бе взета пред вид и следната подробност: Туташхиа можеше да не предприеме нищо, но този слух не би могъл да не го заинтересува. Затова беше пуснат още един слух — при кого именно се била освободила Бечуни Пертиа от последствията на любовната си връзка с Ража Сарчимелиа. След десетина дни при акушерката, чието име бе използувано в тази версия, се яви една уважавана в обществото дама, княгиня Терезиа Чичуа. Като разговаряла с акушерката за разни дреболии, княгинята между другото проявила интерес към връзката между Бечуни Пертиа и Ража Сарчимелиа и акушерката, преструвайки се, че й доверява тайна, потвърдила, че именно тя е помогнала на Бечуни Пертиа. С един куршум Зарандиа уби два заека — установи, че, тъй или иначе, Туташхиа бе лапнал тази стръв и откри неизвестната дотогава за него връзка на абрага с княгинята. Туташхиа несъмнено щеше да предприеме нещо против Сарчимелиа.

Нашето ведомство предварително бе установило времето и мястото на терористичния акт, възложен на Буду Накашиа четири години преди описваните събития. Терористът попадна в капана, не успя да изпълни задачата, уби двама казаци и се скри в гората. По-малкият брат, Лука Накашиа, не бе участвувал в тази работа, тъй като по рождение бе слабоумен. Когато Буду Накашиа стана абраг и се прослави на това поприще, Лука си събра партакешите, намери брат си и категорично отказа да се върне в къщи. Така и той стана абраг. Против Лука Накашиа нашите учреждения не разполагаха с никакви материали. Знаехме само, че не се криеше много-много и навярно изпълняваше поръченията на по-големия си брат. Хрумна ни да хванем Лука и да сплашим Буду, че ако не се предаде, по-малкият брат ще бъде окован във вериги и изпратен в Сибир, но някой си спомни, че Лука е малоумен, не подлежи на съд и Буду, който знаеше това не по-зле от нас, не би и помислил да се предава. Лука обаче не беше дотолкова слабоумен, че да издаде брат си, но да скрие от полицията пътищата, по които се движеше, все пак не му достигаше ум. За Зарандиа и това не беше малко. На пътеката, по която минаваше Лука, бе подхвърлен един великолепен маузер. Човекът, на когото бе поръчано да осъществи тази малка хитрост, ни уверяваше, че Лука поне половин час разглеждал оръжието, без да го докосне. Изглежда, за този половин час мозъкът му обхванал ситуацията във всичките й измерения, достъпни за него, и не открил опасност, защото грабнал маузера, напето го затъкнал в пояса си и си тръгнал по пътя, подсвирквайки същата песничка, която си подсвирквал, преди да се натъкне на тази находка. Буду Накашиа, твърде озадачен от находката на по-малкия си брат, също обмислил положението от всички страни, но като не открил нищо подозрително, приписал всичко на случайността. Маузерът, задигнат от богатия офицер и след това иззет от Евтерпия Триандофилиди, стана собственост на Лука Накашиа. Сега трябваше Сарчимелиа да го види със собствените си очи…

Струва ми се, вече споменах, че Дата и Еле Туташхиа бяха отгледани и възпитани в семейството на Мушни Зарандиа. Ще добавя, че между членовете на това семейство царяла най-нежна обич и всеки бил обкръжен от грижите на останалите. Известно ми е абсолютно достоверно колко присърце взимаше Мушни Зарандиа съдбата на Дата и Еле и че страданието му беше истинско и дълбоко. Той не само помагаше на Еле Туташхиа с пари, както помагаше на родителите си и на по-големия си брат, но се грижеше за дома и стопанството на тази самотна неомъжена жена. И Мушни, и по-големият му брат, и старите им родители бяха за Еле и Дата толкова близки, колкото могат да бъдат само родни братя и собствени родители. За старите Зарандиа съдбата на осиротелите им възпитаници беше постоянен извор на мъка и сълзи. Твърдо съм убеден, че макар животът да бе разделил пътищата на Мушни Зарандиа и Дата Туташхиа в съвсем противоположни посоки, уважението им един към друг и кръвната им братска обич бяха останали ненакърнени. Такава е истината, колкото и парадоксално да звучи, и ако не съм прав, нека бог съди и трагичната съдба на тези хора, и моето отношение към тях.

По времето, когато Мушни Зарандиа започна да строи своя триъгълник, Еле му гостуваше в Тифлис. Старата селска къща на Туташхиа отдавна се нуждаеше от ремонт и Мушни Зарандиа дал на Еле пари, за да препокрие покрива, а за останалото, рекъл й той, ще помислим по-късно. Посочил й човек, който да намери добри майстори, качил братовчедка си на влака и я изпратил в къщи. Когато Еле отишла при препоръчания от него човек, онзи й казал, че майсторите сега са заети на друго място и щом свършат там, ще й ги изпрати. Разбира се, този човек беше наш агент и задържаше майсторите до ново нареждане на Зарандиа. Еле Туташхиа не трябваше да чака кой знае колко. В едно прекрасно утро майсторите дошли и работата закипяла. Един от тях в удобен момент скрил на определено място на тавана украшенията на Нуца Тодуа, завити в същата кърпа. Като покрили къщата, майсторите си заминали, а Еле Туташхиа трябвало пак да замине за Тифлис, където била извикана по спешност, тъй като жената на Мушни Зарандиа се разболяла. Тя заминала, заключвайки къщата, но на тавана останало вещественото доказателство, че именно нейният брат е унищожил семейство Тодуа. Сега трябвало братята Накашиа да се промъкнат в къщата на Дата Туташхиа и да намерят там кърпата с украшенията.

На този стадий Зарандиа предаде работата на един свой подчинен и се върна в Тифлис, където го чакаха други задачи. Трябва да кажа, че Зарандиа бе започнал едновременно още пет такива акции в различни райони на Кавказ. Знаех, че до края на тази операция има още много време и неговото завръщане ме учуди. Той дойде при мен, преди да успея да го извикам, и ми доложи как вървят нещата.

— Ще се върнете ли там? — попитах.

— Не, там вече нямам работа.

— Какви резултати очаквате?

— Може да се предвиди само приблизително… още повече за такива неща. Вие го знаете по-добре от мен. Но предполагам, че това, което сме замислили, ще се осъществи.

— Тоест ще бъде ликвидиран по-големият Накашиа или и двамата; Сарчимелиа ще се предаде и ще го използуваме по-нататък в нашата работа; Дата Туташхиа ще бъде компрометиран до такава степен, че няма да му остане друг изход, освен да се примири с нас… така ли да ви разбирам?

— Точно така — потвърди Зарандиа. — Но всичко това може да стане само ако Туташхиа не размотае нашето кълбо и не успее да извести и успокои останалите престъпници. Колкото повече време минава, толкова по-реална става тази опасност.

— Ако братята Накашиа открият на тавана на Туташхиа украшенията на леля си Нуца, нима влиянието на Туташхиа би могло все още да провали нашия замисъл?

— Всичко става — каза Зарандиа, — но, така или иначе, моето присъствие там няма да промени нищо.

Имаше един въпрос, който ме вълнуваше от самото начало, но все не можех да намеря момента, в който да го задам. Беше ми неудобно и сега, възпираха ме съмнения, докато най-после не си рекох, че всеки момент е удобен, стига да не ми изневери смелостта.

— При тези обстоятелства — попитах аз Зарандиа — не е изключен вариантът да бъде убит само Туташхиа, а всичко друго да остане непроменено. Нали?

— Изключено! В два от трите ъгъла непременно ще бъде прието решение, желателно за нас, и при всички случаи Туташхиа ще остане жив.

— Защо сте толкова сигурен?

— Защото Туташхиа е много по-силен от Сарчимелиа и двамата Накашиа, взети заедно!…

— Защо са толкова различни възможностите им?

— Така е поискала природата, надарявайки ги с различни способности. И освен това неговата нравственост, която при това е шлифована от възпитанието. Знам, хората не могат да достигнат съвършенство, но Туташхиа е от онези, които са най-близо до него.

— Човек предполага, бог разполага. Е, ами ако все пак всичко протече така, че Туташхиа загине? — не отстъпвах аз.

— Това може да стане, ако той се окаже по-слаб от другите. Ще загуби непременно най-слабият. С това нямаме нищо общо. Но, повтарям, с Туташхиа нищо няма да се случи.

Така завърши нашият разговор.

Братята Накашиа намерили онзи субект, който твърдеше, че Дата Туташхиа бил унищожил семейство Тодуа, и го поканили на предварително уговорено място заедно с човека, който помогнал на братята да открият обвинителя.

— Почтени Гентор Куправа, откъде знаете, че нашата леля Нуца и нейните синове са убити от Дата Туташхиа? — запитал Буду Накашиа.

— Откъде да знам?… Нищо не знам аз! — заскимтял Куправа.

— Я го виж ти! — възмутил се посредникът. — Та ти сам ми каза, че той е свършил тази работа.

Куправа пак почнал да отрича, но в думите му явно личали страх и лъжа. Накашиа настоявали. Куправа едно си знаел, докато не се стигнало до заплахи и насочени към него пистолети.

— Буду батоно! — хвърлил се той в краката на братята. — Не оставяй децата ми сираци! Всичко ще кажа, само не ме издавайте! Малко ли грехове и убийства има под слънцето! Ако си отворя устата, ще има едно убийство повече… Не ме мъчете! Заклевам ви в бога на небето и във всички, които са ви скъпи на земята!

— Казвай, че ще ти пръсна черепа! — подвикнал Лука Накашиа.

— Преди Дороте Тодуа да вземе за жена нещастната Нуца, май току-що си бяхте построили нова къща, тъкмо преди това беше, нали? — попитал ги Куправа.

— Така беше… е, и какво от това? — спомнил си Буду.

— Ами помните ли, че майсторите, които ви работиха, много добре познаваха вашата Нуца и бяха там, когато дойдоха шаферите на Тодуа?

— Май бяха.

— Бяха, точно тъй, бяха. Аз нали бях там и си спомням, че и те бяха. Може би и за мене не си спомняш? — обидил се Куправа.

— Стига де, помня.

— Та как Дороте Тодуа е поднасял украшенията на вашата Нуца и как я е сватосвал, това наистина не мога да кажа, каквото не помня, не помня, ама майсторите и досега помнят. Имало един сребърен пръстен с тюркоази — три огромни камъка, брошката и тя сребърна с тюркоаз и също такива обици. Нуца, казват те, оттогава не ги сваляше, все с тях ходеше, та сме ги запомнили. А сега ми кажи, имаше ли клетата Нуца такива тюркоази?

На лицето на Буду Накашиа вече не била останала капчица кръв и целият треперел.

— Имаше. Носеше ги. Всичко е истина!

— Та тези майстори, за които ви разправям… видели преди известно време Нуцините скъпоценности.

— Къде?

— Сменяли покрива на Туташхиа… Намерили ги на…

— И мястото ли ти казаха? — попитал Буду след дълго, мрачно мълчание.

Куправа го оборили съмнения. Едва-едва процедил:

— За казване, казаха ми го, ама ако лъжат, ако не намериш нищо там, какво ще стане с мене?

Братята не обърнали внимание на последните му думи. Накарали го бързо да каже проклетото място и преди още да съмне, били вече при къщата на Туташхиа, проверили пълзешком всичко наоколо и като не забелязали никаква опасност, прескочили стобора на здраво заключената къща. След няколко минути в ръцете им се пъстреела кърпата на леля им Нуца, в която били завити украшенията. Лука разбил вратата на килера, измъкнал газ, ливнал по стените на къщата и я запалил. Всичко това станало пред очите на цялото село и било съпроводено с подробни и убедителни разяснения, на каквито братята не се скъпели, желаейки да бъдат добре разбрани от местната публика.

Що се отнася до Сарчимелиа, той естествено не повярвал на своята съдружница. Имаше достатъчно основания и преди всичко това, че той самият беше способен на всякакви измами дори заради нищожна сума.

Евтерпия Триандофилиди беше от същата порода — за печалба беше готова на всичко. За Зарандиа не бе трудно да предвиди, че такъв закоравял скептик като Сарчимелиа може да бъде убеден само с пресни и силни доказателства. Самата мадам Триандофилиди беше безсилна да му ги даде. Затова следващата сцена беше разиграна в собствената й къща и, разбира се, с нейно съгласие. В едната стая, където по всичко личеше, че току-що е правен обиск, където всичко бе преобърнато с краката нагоре и цареше неописуем хаос, бе оставена завързана с въжета мадам Триандофилиди. Половин час след като Зарандиа напуснал дома й, тя се измъкна на улицата и воплите й се разнесоха наоколо. Събра се народ, дойде полиция и откри на улицата част от вещите, уж разграбени от братята Накашиа. Разследването продължи два-три дни и, разбира се, за ограбването научи целият град. Усърдната полиция направи поголовни обиски у всички роднини на братята Накашиа, в каквито и краища и в какъвто и пущинак да живееха. Бяха арестувани, разпитани, задържани за известно време, а след това пуснати под гаранция една трета, а може би дори половината от всичките съдружници на мадам Триандофилиди, включително и стопанинът на кафенето, с когото Сарчимелиа малко по-късно имал особен разговор. При това всичко изглеждаше така, сякаш полицията се интересуваше само от едно — кой е насочил братята Накашиа към къщата на Триандофилиди? Сарчимелиа се губел в догадки и колкото повече размишлявал в търсене на истината, толкова по-очевидна ставала за него невинността на съдружницата му, недоверието му към нея гаснело, а необходимостта да се срещне с Накашиа все повече завладявала ума му. Но за да се срещне с тях и да поиска да му върнат парите, трябвало да има в ръцете си необорими доказателства. Затова, без да се задоволява с фактите, научени от сигурни хора, решил да разпита слабоумния Лука. Сарчимелиа познавал по-добре от полицията тайните пътища на по-младия Накашиа — не минали и две седмици и тази среща се състояла. Сарчимелиа веднага забелязал оръжието на Лука Накашиа — още докато се поздравявали. Не му били необходими никакви усилия да установи, че маузерът, затъкнат в пояса на Лука, е взетият от богатия офицер на пътя между Ахалсенаки и Зугдиди, а после препратен на мадам Триандофилиди. Достатъчен му бил един-единствен поглед. Не станало нужда да говорят, бандитите веднага се разделили. Фактът бил установен и за Ража Сарчимелиа вече нямало две мнения по този въпрос. Това не пречело, разбира се, да провери и мадам Триандофилиди и да разбере каква е загубата. Изложил се на голям риск — отишъл в Сухуми. Не преставахме да го следим, но на полицаите бе наредено да не го закачат дори ако сам влезе в капана. Сарчимелиа навестил съдружницата си и като се убедил, че морските пирати и Арсен Одзелашвили са постъпвали къде по-умно от него, побързал да изчезне, размишлявайки за предстоящите преговори с братята Накашиа. Вече не се съмнявал, че те са похитили парите му, но се съмнявал, че ще му ги върнат.

— Ами! Та те са политически, не знаеш ли? Предали са вече парите ми на своите хора — отвърнал Сарчимелиа на един от приятелите си, който го посъветвал да намери братята и да си поиска парите.

— Тогава трябва да вземеш със себе си човек, когото Накашиа уважават и ще го послушат.

— Този съвет се сторил на Сарчимелиа разумен, но кого да вземе? Тогава се родила мисълта да повика Туташхиа. Препятствията сега били големи. Първо, старите сметки, второ, слуховете, че уж му бил отнел любовницата, вече били стигнали до Сарчимелиа и следователно не можеше да не са достигнали и до Туташхиа. От друга страна, за посредничество и преговори, за въздействие и натиск не би могъл да намери по-подходящ човек от Туташхиа. Тази мисъл много го привличала, но можем да разберем и съмненията му. Кой знае дали ще намери общ език с Туташхиа. И изведнъж чува, че братята Накашиа изгорили къщата му и научава защо са я изгорили. Без да му мисли много, се втурнал да го търси, разбира се! Не само да повлияе на братята — двамата вече имат общ интерес и на съюз срещу Накашиа можело да се разчита.

Но едно е да искаш, друго — да го изпълниш. За Сарчимелиа беше също така трудно да намери Дата Туташхиа, както и за полицията. Работата по компрометирането му, макар и бавно, но вече даваше плодове, и то твърде внушителни. На много места, където по-рано го приемаха с отворени обятия, абрагът вече не се появяваше. Двама-трима предишни негови почитатели му казали в очите да не разчита повече на уважението и доверието им. Други нямали толкова смелост, но Дата сам почувствувал студенината им и прекъснал старата дружба. Пред никого не се оправдавал, не опровергавал слуховете и не удостоявал никого с обяснения. С изключение на един случай. Игуменката на един женски манастир с рязкост, каквато си позволяват само ортодоксите, го обвинила в греховете, които му били приписани.

— Не съм такъв човек, майко, та да го направя! — Само това й казал.

И отговорът му, и спокойствието му я озадачили.

— Народът е повярвал — казала тя разколебана.

За да се превърне версията, пусната от Зарандиа, в аксиома на общественото съзнание, беше необходимо твърде малко. Кърпата с украшенията и изгорената къща на Туташхиа превърнаха смътните догадки във факт, чиято реалност вече никой не оспорваше. Туташхиа откри, че от благороден абраг, почитан и уважаван от всички, се е превърнал в очите на народа в злодей, опръскан с кръвта на невинни жертви. Не му оставаше нищо друго, освен доброволно да се обрече на изгнание и отшелничество.

А Ража Сарчимелиа душеше като чакал и все го търсеше. Туташхиа още имаше привърженици, хора с трезви и ясни глави. Сарчимелиа ги беше обиколил до един, увещавал ги да му уредят среща с Дата. Разбира се, предавали му тези молби, но до разбойника не стигал никакъв отговор. Той не мирясвал, търсел го. В края на краищата на Туташхиа или му омръзнало да се крие от Сарчимелиа, или пък му хрумнали някакви нови идеи и определил среща на разбойника в Бандза, в колибата на слепия Мордухай. Сарчимелиа се появил след полунощ. Вратата не била затворена. Когато влязъл, Мордухай лежал на одъра. Идването на нощния гостенин не го учудило, но и не мислел да става, а лежал изпънат, приличен на мумия.

— Живо-здраво, евреино Мордухай!

— Господ здраве да ти дава, ако за добро ходиш по света. — Ръката на Мордухай се протегнала към другия миндер — старецът давал на разбойника приют.

Повече нито дума не проронил. Туташхиа ги накарал да го чакат три денонощия. Изглежда, обикалял наоколо, за да разбере дали това не е капан. Чак на третия ден Мордухай заговорил. „Ще дойде“ — казал, чувствувайки, че Сарчимелиа губи търпение.

Туташхиа дошъл, когато Сарчимелиа спял. Преди да дойде, Мордухай незабелязано извадил патроните от карабината и револвера на разбойника и ги сложил на масата. Туташхиа хвърлил ямурлука и се разположил на пейката до огнището. Мордухай разпалил огъня и когато запукали дървата, разбойникът се надигнал и потъркал очи.

— Здраве желая, Дата батоно! Щях да си отида, ако и днеска не беше дошел.

Туташхиа наклонил глава. Разбойникът не разбрал отговаря ли Дата на неговото приветствие, или си мисли за нещо друго. Сарчимелиа се държал мъжествено — искало му се да направи на Туташхиа впечатление на смел и силен човек.

— Бих искал да си поговоря с теб на четири очи — кимнал Сарчимелиа към Мордухай.

Туташхиа вдигнал ръка и Сарчимелиа разбрал, че не трябва да настоява.

— Няма да го усуквам, Дата батоно, ти не беше прав, когато ни взе хората, които бяхме задържали, но аз не помня лошото и не крия камък в пазвата си. Лъжа е и това, че имам нещо общо е Бечуни Пертиа. Чиста клевета! — Сарчимелиа почакал отговора на Дата Туташхиа, но абрагът не проронил нито звук, загледан в осветеното от огъня лице на събеседника си.

— Сарчимелиа си помислил, че Туташхиа мълчи, потиснат от твърдия му тон, но в позата на абрага имало само умора и спокойствие.

— Дата Туташхиа — заговорил той, вече развълнуван, — за никого от нас не е от полза да се караме. Имаме общ враг и ще бъде по-добре, ако го притиснем заедно. — Сарчимелиа пак замълчал, чакал какво ще каже Туташхиа, но отговор пак не последвал.

На разбойника му станало ясно, че не е заговорил както трябва, и се смутил.

— Дата батоно, Накашиа изгориха къщата ти. Ако те намерят, ще те убият. Аз си пазех парите у една жена в Сухуми, но те ги взеха, а имах толкова, че с тях можеха да се построят сто къщи като твоята, че и повече.

И пак никаква реакция. Нито мускул не трепнал по лицето на Туташхиа. И както преди, не отмествал поглед от лицето на Сарчимелиа.

— Хайде заедно да поискаме от тях всеки своето. По-добре ще бъде.

Мордухай седнал до Дата Туташхиа. Разбойникът се втренчил в слепеца, сякаш искал да го накара да измъкне поне една дума от Дата. Разбира се, Мордухай не можел да види този поглед и не казал нито дума, но разбойникът почувствувал, че старецът всеки момент ще го накара да си отиде.

— Ти какво си мислиш, Дата батоно, че аз ще им видя сметката на братя Накашиа, а ти — ни лук ял, ни лук мирисал, а? Може и така да стане, ама все пак твоите грехове върху теб ще тежат. Само се ослушай какво говорят за тебе хората… Ти си умен човек… — Сарчимелиа вече се задъхвал, но Дата мълчал. — Дата батоно, само тебе ще послушат Накашиа. Помогни ми да си взема парите от тях. Половината са твои.

Слаба усмивка се плъзнала по лицето на Туташхиа, а може би искра проблеснала в очите му и угаснала. Сарчимелиа не разбрал, че напереният му тон отдавна е преминал в молба и че Туташхиа няма да дойде с него при братята Накашиа, но все пак на разбойника му се искало да чуе от Дата поне една дума.

— Ража, братко, върви си по пътя — казал Дата.

Мордухай пошарил с ръце по масата, напипал патроните и ги подал на разбойника. Сарчимелиа се помаял, преди да стане, скрил в пояса оръжието си и излязъл.

Долетял лаят на съседските кучета, отначало наблизо, после по-надалече, и всичко стихнало.

Влязъл Исак, внукът на Мордухай, и започнал да слага вечеря.

— Всичко това е работа на едни ръце, Дата — рекъл Мордухай. — От една глава е измислено. С една връв е усукано. Прекалено добре се връзва всичко.

— Кой ли е той, този човек? И защо такива умни хора отиват на служба при тях, кажи ми? — попитал Дата.

— Всекиму своето. Бог на мнозина е дал ум, а с разум е наградил малцина. Какъвто е разумът на човека, такива са и делата му. Тези, за които говориш, имат мръсен разум. Какви искаш да бъдат делата им?

— Ами ти, когато си започнал живота си, Мордухай батоно, какъв ти беше разумът?

— Изгода и печалба.

— Е, а после?

— Разбрах, че всичко това е суета, но нищо по-добро не ми се изпречи на пътя и тогава отидох докрай — трупах и умножавах натрупаното. И така почти до сто години. — В камината цвърчеше влажен пън. — Добре си хапвах, добре си пийвах, хубаво се обличах, но на другия ден вече нищо не помнех. Всичко се стопяваше. — Мордухай помълча. — А знаеш ли какво ми е останало в паметта от всичко това?… Веднъж на пазара в Мартвили един момчурляк продаваше коза. Дрешките му бяха такива мръсни и покъсани, каквито не съм виждал през живота си. За козата се пазареше една бабичка, вдовица: мор беше помел цялото й семейство, само един внук й беше останал, кърмаче. Та за да го отгледа, искаше да купи козата. Обливаше се в сълзи, молеше момчето да отстъпи добичето за шейсет копейки. Повече нито грош нямаше! Момчето не ще и да чуе. Пък аз тогава продавах една черкеска, беше ми паднала много евтино. Дадох му черкеската даром, нищо не му исках. Не мога да забравя очите му: хем вярва, хем не вярва, радва се до немай-къде, а учудването му край няма. И още помня: взе от мен черкеската и веднага даде на бабичката козата за шейсет копейки. Аз — на него, той — на нея.

Туташхиа откъснал най-после очи от огъня и погледнал слепия Мордухай.

— Опитвах и аз като тебе, сам знаеш колко пъти съм опитвал.

— Е, и какво?

— Когото облякох и обух, той ме събу и съблече. Ако не мене, то другиго. Няма никаква разлика. — Туташхиа си налял водка.

— Ами ако ти не беше го облякъл и обул, да не мислиш, че този човек нямаше да свали ризата от гърба на някого? Или дори на теб, нали няма никаква разлика?

— Това не ми е идвало наум — рекъл Туташхиа и изпразнил чашката.

Нахранили се, Туташхиа запалил лулата си.

— Няма да иде сам при братята Накашиа — рекъл Мордухай. Не му стиска. Но и няма да се успокои, докато не си отмъсти.

Исак прибрал съдовете. Избърсал масата.

— Намери, братко, Буду Накашиа — рекъл Дата на Исак — и му разправи всичко. Че иначе много ще си изпатят от тоя чакал.

На сутринта Исак събрал малко дребна стока и тръгнал да обикаля планинските селца, но братята Накашиа били заличили следите си, както никога по-рано. Ха намери ги де! Преди думите на Дата да стигнат до тях, случи се това, което беше писано да се случи: Сарчимелиа ги издебнал и с един изстрел оставил на място Буду. Лука помислил, че ги преследва полиция, и избягал. Сарчимелиа се яви при посредника, помири се с полицията, съгласи се да й служи и след две седмици излезе на лов за разбойници.

Лука Накашиа се укрива още няколко месеца, от време на време се връщаше в къщи да погостува за седмица, и пак в гората. Малко по малко привикна към дома и ние не го безпокояхме. Когато най-после съвсем му омръзна да си играе на „казаци и разбойници“, хвана мотиката?

Както се били уговорили, след месец Туташхиа се появил в колибата на слепия Мордухай. Влязъл и поздравил, без да отрони нито дума. Старецът разбрал, че Дата знае и за убийството на Буду Накашиа, и за всичко останало.

— Знаеш ли, че Сарчимелиа е отишъл да им служи и сега дебне абрагите? — попитал стопанинът.

— Знам. Направиха от плъха людоед.

Мордухай не разбрал за какво става дума, но не разпитвал.

— Мордухай, приятелю, кажи, какво да прави човек, който не знае как да живее по-нататък?

— Вашата вяра ви дава изход, от който няма по-добър в другите вери. Манастирът!

Дата поклатил глава.

— Разбирам всички религии и нашето Евангелие, докато говорят какъв трябва да бъде човекът. Останалото за нищо не струва и никому не носи полза. И най-трудното е, че хората се покалугеряват, за да се затрият тъкмо заради това, което не е нужно никому. А за да вършиш добри дела, трябва да живееш светски живот. Това е истината. Монашеството не е за мене. Ще замина.

— Къде?

— С мен и около мен се случиха такива неща, че не разбирам вече как да живея и какво да правя по-нататък. А трябва да знам, не мога инак. Искам да огледам всичко отдалече. Може би там, където отивам, ще разбера какво трябва да правя. Може би там ме чака това, което търся. Ще отида, ще видя. — И след малко добавил: — Мордухай, приятелю, трябват ми още днес десет хиляди. Ако не се върна, язък за парите ти. Ако не те намеря жив, ще ги върна на Исак. Ако останем живи и двамата, каквото съм взел, няма да се загуби, знаеш.

Слепият станал, взел патерицата си и като се върнал след четвърт час, сложил пред Дата парите.

Бележки

[1] Той ви показа, че е истински дявол! (фр.)

[2] Военни или правителствени куриери в царска Русия. — Б.пр.