Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (41)

Роберт Павлович Хаплани

Изглежда, във фоайето на грузинското Архивно управление е окачен афиш, на който е изписан ликът ми, а редовете под него известяват всички, че в продължение на осем месеца наистина съм бил таен агент на кавказката жандармерия. А може би няма никакъв афиш, ами на масата на портиера се мъдри книга, в която служебните ми подвизи са записани с червено мастило. Да, бях агент и неизменно споменавам този факт във всички автобиографии и въпросници, които ми се налага да попълвам. Преди известно време щях да пътувам за Коста Рика на световен конгрес на хелминтолозите. Написах във въпросника, че осем месеца съм бил таен агент. Казаха ми да го задраскам. Аз — и дума да не става. Ако не го задраскаш, няма да заминеш! Въпреки всичко не го задрасках. Такива ми ти работи! Ако наистина има такава книга, не би било лошо да се добави в нея, че съм бил изключен от Московския университет за революционна дейност, че преди Първата световна война два пъти съм арестуван и че съм прекарал три години на заточение в Оренбург. Може да се добави също, че съм член-кореспондент на нашата академия и с трудовете ми са запознати всички хелминтолози в света. Имате ли представа какво е хелминтология?… Още по-добре. Трябва да ви кажа, че по повод на моята служба в жандармерията съм бивал посещаван и по-рано и пак ще бъда посещаван — съвсем сигурен съм. А виж, за отношенията ми с Дата Туташхиа никой не се е интересувал, никой не е идвал. Вие сте първият. Казвам ви, идвали са и пак ще идват. А щом е така, трябва да посрещам всички ви в пълна бойна готовност.

И тъй, да започнем с моята генеалогия. Родословието ми е такова: майка ми е по баща Самадашвили, по майка — Таплианидзе… оттам по възходяща линия всички също са грузинци. А с баща ми работата е по-сложна. Баща ми беше по баща Капланишвили, а по майка — Парлагашвили. По майчина линия при баща ми също всички са грузинци. Баща ми — моля, обърнете внимание! — се пише Капланянц, но бащата на моя баща, тоест дядо ми, е Капланишвили, а бащата на дядо ми, тоест моят прадядо, пак е записан Капланянц и нататък всички са Капланянц. Разбира се, всички са били арменци, а дядо ми е поискал да стане грузинец и се писал Капланишвили.

Баща ми пък поискал да се върне при арменците, писал се Капланянц и така записали и мене. Но понеже като етнически феномен съм три четвърти грузинец, реших да стана Капланишвили. И с това име се водех като таен агент. Когато отидох да уча в Русия, стана ми ясно, че от моята дълга и трудна за произнасяне фамилия нямам никаква полза. Тогава започнах да се наричам Каплани и благополучно живях с тази фамилия, докато оная фанатичка не стреля с револвера си. Оттогава съм Роберт Павлович Хаплани, макар и да ми се налага непрекъснато да обяснявам, че не съм италианец, и че между Хаплани и Каплани има съществена разлика. Ако нещо дотук не ви е ясно, моля — това е фотокопие на моето родословно дърво. Необходими ли са ви подробности? Можете да се обърнете към управлението по хералдика и генеалогия в Лондон, Бейсуотърруд 9. Може би там ще се намери нещо ново по този въпрос. Що се отнася до моя живот от постъпването ми в Московския университет до ден-днешен — моля, тук всичко е описано най-подробно. Вземете, вземете, имам достатъчно екземпляри.

А сега за жандармерията.

Баща ми Павел Капланянц беше шивач. Имаше собствена — моля, обърнете, внимание! — собствена работилница в Тифлис, на улица Пушкинска, до магазина на Аделханев. Това беше нещо като днешните модни ателиета. При него работеха най-добрите майстори на европейски и азиатски дрехи и на военно облекло. Клиенти на баща ми бяха елитът и висшите кръгове на Тифлис.

Тъкмо завърших класическата гимназия, дойде време да ме викат, войник. Баща ми беше категорично против единственото му синче да загине в Японската война и един прекрасен ден узнах, че временно съм назначен в жандармерията.

Службата наистина се оказа временна. Работих малко и край. Оттогава съм освободен от военна повинност. Сега съм хелминтолог. В какво се състоеше службата ми? В следене. Това е стара професия, древна, може да се каже.

Ето че стигнахме и до Дата Туташхиа.

Аз съм свидетел и участник в три революции — от пета година, Февруарската и Октомврийската. Убеден съм, че революцията е възможна само когато цялото общество — мъжете и жените, старците и децата, привържениците на режима и неговите противници, всички говорят за революция. Така беше в навечерието на всяка от тези три революции. На всички ни бучаха главите от тази дума — „революция“. Тъкмо по това време служих в жандармерията. Най-чудното е, че аз самият бях за революцията, а ето че попаднах в жандармерията. Такова време беше, бащината воля стоеше над всички закони — какви ще ги дъвчеш!

Получих задача и заминах за Самтредиа. Според инструкцията от Самтредиа за Тифлис щеше да пътува неизвестен за мен човек. Не ми казаха нито името, нито фамилията му. По-късно се разбра, че бил Дата Туташхиа. Трябваше да проследя с кого ще се срещне на гарата и във влака, какво ще му кажат, какво ще говори той. В Тифлис Туташхиа трябваше да бъде посрещнат от брат си, млад човек, малко по-млад от мене. Ако братята тръгнат заедно, моята мисия можеше да се смята за завършена. Ако пък Дата напусне гарата сам, трябваше да продължа да го следя. Същевременно трябваше да го спася от евентуален арест — за тази цел бях снабден с необходимия документ.

В Самтредиа живееше чичо ми. Гостувах му един ден и получих цяла кошница подаръци, а освен това пълна чанта с провизии за из път. Кошницата и чантата бяха предвидени в операцията — трябваше да правя впечатление на човек, който току-що е гостувал на роднини. Началството ми знаеше, че имам чичо в Самтредиа и че оттам ще ме изпратят както трябва. Всичко беше съобразено и навярно тъкмо затова бях избран за тази операция.

Отидох на гарата и спрях на определеното място. Зрителната ми памет и сега е отлична, а на младини… да не говорим. Отдето и да се покажеше Дата Туташхиа, веднага бих го познал, тъй като преди заминаването моят началник ми показа някакъв шеф от най-висок ранг и каза: запомни го, приличат си като две капки вода! Познах Туташхиа още щом се появи. Веднага го познах. Още повече, че в същия момент към мен се приближи тамошният агент, каза паролата и ми го посочи. Ето го, предавам ти го. Туташхиа мина покрай нас и се запъти към ресторанта. Макар че беше октомври, бе топло като през лятото. Но и за този сезон Туташхиа бе облечен твърде леко — със сукнен панталон и фланела, на главата сванска шапка, беше обут с домашни плетени чорапи и меки чувяки. Под мишницата носеше някакъв вързоп. Влезе в ресторанта и повика келнера, а аз отидох при началника на гарата. Трябваше по възможност да получа място до Туташхиа.

Вмъкнах се с кошниците си в стаята на началника и ето ви пример до каква степен революционната краста бе овладяла всички и колко паразити се бяха развъдили в тоя прогнил строй. Началникът на гарата се мъдреше зад бюрото си. Обърна се, когато скръцна вратата, и без да погледне кой е влязъл, каза на някого във вътрешната стая, чиято врата бе разтворена зад гърба му:

— Чу ли, Бартломе, какъв номер са погодили пак ония кучи синове? Изкарали топове на Махатска и викат: „Стига сте правили митинги в тоя ваш Тифлис, че ще ви премажем като дървеници!“

— Явно царя вече много го стяга шапката — отзова се онзи от вътрешната стая. — Ленин пък казва, че самодържавието, царят и буржоазията няма да дадат нищо, чрез сила трябва да си вземем, каквото ни се полага. И Маркс казвал така. А ако не се откаже от престола, ще видим руския цар изправен до стената. Французите какво направиха с техните?!

— Че е така, така е, но нали чуваш какво разправят за Държавната дума^[1]?

— Държавната дума е празна работа — намесих се в разговора аз. — В Държавната дума царят и приближените му ще сложат свои хора… — Докато казвах това, извадих удостоверението си на таен агент и го показах на началника на гарата. Клетникът пребледня като платно.

— Не те знам кой си и откъде си — чу се от вътрешната стая, — но Държавната дума не е чак толкова лошо нещо.

— Той е прав, прав е! — забърза да се застъпи за мене началникът на гарата, но веднага се сети, че е застанал на болшевишки позиции, и то пред един агент! И брадата на нещастника пак затрепери.

Махнах с ръка — не се плаши, друже — и шепнешком му обясних какво ми трябва. Той изскочи иззад бюрото и тръгна с мен и докато стигнем до вратата, от вътрешната стая се сипеха такива идеи и аргументи, че по ония времена би било голям късмет, ако привърженикът им бъдеше само заточен в Сибир.

Въпроса с билетите уредихме лесно. Взех седемнайсето място в трета класа. Деветнайсетото беше оставено настрана и началникът на гарата го сложи в касата за Дата Туташхиа. Когато той поиска билет за Тифлис, получи тъкмо това деветнайсето място. Изпратих телеграма, че пътувам с еди-кой си вагон, и продължих следенето.

Дата Туташхиа се настани в чакалнята съвсем сам, но не минаха и пет минути и при него седна някой. След десет-петнайсет минути край тях шумеше вече групичка пътници, които, разбира се, подхванаха безкрайни препирни за революцията. Говореха доста високо, но аз бях седнал далечко, не чувах всичко и затова взех багажа си и се преместих по-наблизо.

— Е, та какво казвал оня Санеблидзе или какъв беше? Не ви ли е говорил по селата, че заводите са за работниците, а земята — за селяните?

— Ами как иначе, за какво друго се говори сега?

— То се знае, говори. Вървете, казва, и конфискувайте именията на князете и дворяните!… А пък Кайхосро Цулукидзе от Намашеви има толкова земя! И каква земица! Хо-хо-хо!

— Вървете и я вземайте, какво чакате!

— Право е, право е! Трябва да им се вземе земята!

— Нека първо работниците вземат заводите, пък ние после.

— Защо пък по-напред работниците?

— Ами защото нямат никакъв имот и няма какво да губят. Добре, ще взема земята на Цулукидзе, ами ако утре пак той излезе отгоре? Имам шест десетини царевица — и тях ще ми вземе.

— Да видим руските мужици какво ще направят, па тогава и ние ще се дигнем.

— Както се казва, търпеливият печели.

— Тъй, тъй, братле, търпиш като вол цял живот, а къде ти е печалбата? Нещо не се вижда, а?

— Ами ония в Намашеви какво правят? Готови са да пипнат земята! Има си хас! Ама да им я даде някой наготово, па и да е хубава… Големи шмекери са.

— Къде ти вие, селяците, ще направите революция! Чакай, ако си нямаш работа…

Дата Туташхиа се вслушваше в този разговор, но не проронваше нито дума. Само веднъж се усмихна, когато някой каза:

— Ако ни кажеха по колко земя ще раздадат в Намашеви, щях да си помисля дали си струва да палим княжеските палати, или да почакаме. Ако дадат достатъчно, лично ще отида да подпаля княз Кайхосро Цулукидзе. На мене, селяка, днешното яйце ми е по-скъпо от утрешното агне!

— Ето затова не си потребен на революцията, защото имаш свое яйце — намесих се аз.

Камбанката удари два пъти: значи, влакът беше тръгнал от съседната гара. Всички се разбързаха и излязоха на перона.

След половин час ние с Дата Туташхиа седяхме един срещу друг. Във вагона се говореше само за революцията: кой къде и против кого държал реч — в Москва, в Тифлис или в други градове. Дрънкаха какво ли не, кой каквото му дойдеше, и било, и не било…

— Е, ами за свободата на словото какво се говори? — високо попита някой през две или три купета. И тогава всички загълчаха.

— А ти имаш ли какво да кажеш? Ако имаш, защо си траеш, драги?

— Какво значи: имаш или нямаш? Ако нещо не ти харесва, кажи си го направо и нека властта те изслуша. Мненията управляват света, мненията!

— Ти пък къде си видял такава власт, че да кажеш нещо, а тя да си направи труда да те слуша?

— А-у-у! Я какви ги плещи! Намеква за французите, за тяхната буржоазна революция, между другото. Мненията управлявали света — чуй го само какво му харесало.

— Че какво толкова? — Щом ще има свобода, ще изберем в правителството ония, които ще ни послушат и ще се грижат за нас.

— Трай, коньо! Ти ще го избереш, а той ще се намърда в Държавната дума, няма и да си спомни за тебе. Свобода на словото ще му се даде, дума да няма, само че ще се грижи за собствения си джоб и за собствената си кожа, а за твойта мизерия хич няма да го е еня.

— Ами! Ами! Като се учреди Държавната дума, ще ни дадат свобода! Как иначе ще се уреди всичко, умът не ми стига.

— Чакай си, ей сега ще ти поднесат свободата на тепсия, затекли са се.

— Свободата се добива с борба! — извиках аз. — Никой да не си прави илюзията, че ще му я дадат даром! — Погледнах към Дата.

— Не сте ли съгласен?

— Свободата, братко, всеки сам трябва да си я спечели — каза той.

— Как така? — намеси се съседът ни.

— Не закачай другите, не вреди никому, живей, както душата ти иска — отвърна Дата Туташхиа.

— Де да правеха всички така!… Ала откъде у тоя народ толкова акъл?! — обади се съседът от другата страна.

— Ако имаше такова правителство, че самото то да иска това и да подтиква народа… Тогава хората щяха да са по-умни — обади се някой от съседите.

— Социалната среда трябва да бъде друга — казах аз на Туташхиа.

— Истина е, трябва да бъде друга — съгласи се той, без да се колебае нито за миг.

— В правителството са се намърдали помешчици и капиталисти. Пет пари не дават за бедняците — чу се зад преградката.

— Интересно, ти кои искаш да са в правителството? — попита някой с кахетински акцент тъкмо над главата на Дата Туташхиа.

— Правителството трябва да е работническо-селско, от бедняците!

— Ха, ще мисли твоят бедняк за другите бедняци, как не.

— Ще мисли, че как иначе?

— Погледни богатия, домът му е пълна чаша, нищо не му пречи да помисли и за теб, ама не личи да се е разбързал. А пък беднякът и без туй си няма нищо, та на тебе ли ще ти бере грижата? Твоят бедняк, дето ще влезе в правителството, ще пипне, което му е подръка и което е по-хубаво и ще си го замъкне вкъщи. В своята къща, не в твоята! Додето мигнеш, той ще има и чин, и пари. А на тебе ще ти сложи — сам знаеш какво. — Кахетинецът се обърна гърбом и повече никой не го чу да се обади.

— Другари! По-добре ужасен край, отколкото безкраен ужас! Долу самодържавието!

— Че е така, така е, ама…

— Право казва, право!

— Ще падне царизмът, ще падне, как да не падне!

— Дяволите да ви вземат! Ще почакате да падне. Сам, доброволно! Тая вечер, като легне да спи, утре няма да се събуди!

Разговорът постепенно се раздели на малки ручейчета и пресъхна. Вагонът се успокои. Извадих чантата с яденето от самтредските роднини и поканих Дата Туташхиа да хапне заедно е мен. Към нас се присъединиха още двамина и чак до Зестафони пихме за революцията.

Впрочем тостовете ги вдигахме ние тримата — двамата ни спътници и аз, а Дата Туташхиа повече си мълчеше. Слаба усмивка или едва забележим жест — това беше цялото му отношение към нашите тостове, пък и то можеше да се тълкува двояко. Дали е съгласен, или не, не можеше да се разбере. Той каза, че го наричат Прокопий Чантуриа и през цялото време само веднъж се намеси в приказките ни. Това стана, когато от другия край на вагона някой се обади:

— Народите жадуват свобода! Руската империя е тюрма на народите! Тюрмата трябва да бъде взривена отвътре!

— Я го виж! — кимна Дата.

Погледнах. В коридора стърчеше един шишко, дебел като слон. Тялото му сякаш всеки миг можеше да сцепи дрехите, едва удържали напора на тлъстините. Панталоните едва стигаха до глезените му, ръкавите — до китките. На едното му бедро шевът се беше разпрал и беше небрежно тропосан очевидно с първия конец, който му бе попаднал подръка.

— Ето какво става със селячеството, братко Роберт — заговори Дата. — Потребностите му са нараснали, апетитът му е — да пази бог! — а хлябът и имотът са си толкова, колкото и по-рано. А права, както преди — никакви. Когато селянинът говори за свобода, той под свобода разбира земя. Революция, преврат, разтърсване на основите — за него всичко това е хляб и чорба, за нищо друго не помисля. Сега, представи си, че на тоя затлъстял селянин му ушият нови дрехи, хубави и по мярка, ще стане ли той като човек и гражданин по-добър? Там е цялата работа. Аз самият бих подпалил къщата на тоя Кайхосро Цулукидзе, ако знаех, че от това някой ще стане по-добър.

Минахме Зестафони в три часа през нощта и никой от нас не се събуди. Яденето не беше лошо и ние се налапахме така, че преди да пристигнем в Тифлис, едва успяхме да се умием, макар че имахме голямо закъснение.

Влакът влезе в плътен кордон от войници. Униформени и цивилни полицаи сновяха по перона, проверяваха документите на всички. Подозрителните биваха отвеждани настрана, където скоро се събра внушителна група. Дата Туташхиа бе посрещнат от малкия си брат. Аз — от колегата-агент. Бързо се разбрахме какво да правим. Ако Туташхиа не тръгне с брат си, а кривне на друга страна, трябва да се лепна за него като човек, с когото е пътувал заедно. Ако той се откъсне от мене, преследването ще бъде продължено от трети агент. Той се въртеше наблизо, сред тълпата. Но всичко се разви така, че нито един от участниците в тази операция нямаше възможност да избира.

Изскочих от вагона заедно с Дата Туташхиа. Вторият агент вече ме чакаше на перона, прегърна ме като роднина и пое кошницата и чантата. Едва сварих да запозная Туташхиа с агента, уж мой чичо, когато се появи братът на Туташхиа. Обикновен гимназист, най-много да беше в седми клас. Туташхиа ни запозна с брат си. Време беше вече да тръгваме към изхода, но Туташхиа стоеше като закован и внимателно оглеждаше всичко, което ставаше наоколо.

— Какво става тук? — попита той.

— Кучетата се шляят — каза „чичо“ ми.

— Из целия град е така, навсякъде има вълнения — потвърди думите на „чичо“ малкият брат на Туташхиа. — Дай да го нося — каза той и протегна ръка към пакета, който Туташхиа стискаше под мишница.

— Не ми пречи — каза Туташхиа и впери любопитен поглед в тримата полицаи, които в този момент се приближаваха към нас.

— Следвайте ни! — заповяда един от полицаите, напълно сигурен, че ще се подчиним безпрекословно и се обърна с гръб към нас.

„Чичо“ задърдори, че не бива така, че в нищо не сме се провинили, но полицаите бяха непреклонни и като го стиснаха за лактите, го повлякоха насила. Братът на Туташхиа се хвърли между тях, като се опитваше да закрие „чичо“. Чули шума, дотичаха войници. Докоснах Туташхиа за лакътя и му показах с очи, че не би било лошо да се омитаме. Той не възрази и ние се запътихме в обратна посока. Влакът все още беше обграден и не можеше да се мисли за измъкване от кордона. Без да му мисля много, шмугнах се в един празен вагон. Дата Туташхиа се намъкна след мене.

Създалото се положение бе крайно любопитно. Ние с „чичото“ действувахме строго по инструкцията и всичките ни постъпки бяха оправдани. Малкият брат на Туташхиа, действувайки по първа подбуда, неволно се намеси в работата. Туташхиа, разбира се, би предпочел да се скрие, но когато по-малкият брат се застъпва за по-големия, то и големият трябва да се застъпи за малкия, толкова повече, че пред очите на Дата полицаите извиха ръцете на брат му и го повлякоха. Тъкмо това възбуди съмнението ми. Ако Туташхиа е в нормални отношения с полицията, защо трябваше да бъде следен? И чудно ли е в такъв случай, че иска да се измъкне, без да вдига шум…

— Какво ще им направят сега? — Дата, разбира се, се безпокоеше за съдбата на брат си.

— Търсят някого, може би дори не едного. Всички подозрителни и оказали съпротива ще бъдат отведени в полицията. В града е обявено военно положение. Навярно някои ще бъдат и съдени.

— На твоя чичо и на брат ми нищо не могат да им направят — каза Дата. — Сигурен съм, но хайде, нека да видим.

Притиснати до стената, предпазливо надникнахме през прозореца и в този момент мравки полазиха по кожата ми. Моята тайна можеше всеки миг да излезе на бял свят. Тъкмо така стана. От групата на задържаните, плътно обградена от войници, извеждаха по двама-трима, всекиго щателно обискирваха и проверяваха документите му. Пуснаха почти всички, а задържаните отвеждаха настрана и ги караха да седнат направо на земята. Наблизо се навърташе третият ни агент. Той ни търсеше, тъй като в суматохата ни бе изпуснал от очи и не бе забелязал кога сме се шмугнали в празния вагон. Нямаше никакви основания да се безпокои, тъй като с обекта на преследването, тоест с Дата Туташхиа, бе изчезнал и агентът, тоест аз. Все пак нашата участ го безпокоеше и той час по час се озърташе наоколо. Впрочем имаше и друга грижа: полицаите бяха спипали моя „чичо“ и брата на Туташхиа и те трябваше да бъдат освободени. Първия етап от ролята си осъществи правилно — стоеше и чакаше да види какво ще направят полицаите. Може би ще пуснат и двамата? Тогава нямаше смисъл да отива при офицера, който ръководеше операцията, да се открива и по такъв начин да нарушава правилата на конспирацията. Ако си говорим истината, той и втория етап изпълни правилно; нима можеше да му мине през ума, че Дата Туташхиа ще наблюдава всичко това като на длан? Изведоха заедно „чичото“ и брата на Туташхиа и войниците веднага ги познаха — същите, които се съпротивляваха. Бързо ги опипаха — не намериха у тях оръжие и все пак ги откараха при малобройната група на най-подозрителните. Третият агент се помая още малко, приближи се до офицера, който ръководеше операцията, и му показа документите си. Офицерът лично изведе моя „чичо“ и провери документите му. Поговориха малко и повикаха брата на Дата Туташхиа. Попитаха го нещо, той им отговори и тримата тръгнаха към изхода.

Дата Туташхиа внимателно и весело ме погледна. Аз дори не мигнах.

— Тоя тип, изглежда, познава чичо ми.

— Изглежда, го познава — съгласи се Туташхиа.

Оставаше да дочакаме края на тази бъркотия. Всеки си мислеше своето, но навярно и двамата мислехме за едно и също. Бях разобличен, но реших по никакъв начин да не потвърждавам догадката на Туташхиа, дори ако той се опита да направи това. Полицаите вече си бяха свършили работата, а аз сега какво трябваше да правя? Да се разделя ли с него? Нямах право. Да му призная всичко и да вървя след него, докато той самият не поиска да се раздели с мен? Но да му се откривам, също нямах право.

Ех, че си изпати тогава баща ми! С хубави думички го споменавах в тия минути!

Аз, разобличеният полицейски агент, трябваше сега да треперя от страх пред Дата Туташхиа. Но, чудна работа! — нищо подобно на страх не изпитвах. Нещо ми подсказваше, че този човек няма да ми стори зло. Но какво мислеше Дата Туташхиа, какво смяташе да прави? Този въпрос не ми даваше мира в момента. И изведнъж влакът се люшна и ни помъкна към Молоканския пазар. Блокадата вече се вдигаше, но все пак ни беше приятно, че сме се отървали от войниците.

Когато вагонът ни се изравни с улица Мазутна, влакът спря. Огледахме двете страни на пътя и като не забелязахме нищо подозрително, скочихме от вагона.

— Какво ще правим сега, чичо Прокопий? — попитах аз. — Ще намерите ли сам адреса, или да ви изпратя? — осмелих се да добавя, когато спътникът ми по вагон ме изгледа от главата до петите.

Дата Туташхиа измъкна часовника си, дълго разглежда циферблата и като ме погледна още веднъж, каза:

— Искам да се поразходя из града, да видя какво става, какво е положението. Ако бързаш, братле, върви сам. Ще намеря пътя.

— Ами, за никъде не бързам.

— Е, щом не бързаш, ще се разхождаме заедно. Виждаш ли какво излиза — имаме нужда един от друг. Така ли е? — Той се усмихна лукаво и ми стана ясно, че цялата ми конспирация е напълно и безнадеждно провалена.

— Ако прескочим тази стена, ще излезем на Черкезовска, в града — казах аз.

— Хайде тогава!

Да се прекачим на това място беше рисковано — тъкмо на ъгъла на Черкезовска и Мазутна можеше да има казашки или полицейски патрул и непременно щяха да ни заловят. Спомних си, че малко по-нататък, към Чугурети, между тази стена и къщите имаше много дълъг, тесен проход. Този проход представляваше верига от мънички дворчета, долепени до стената. Тръгнахме нататък.

— Ето тук, чичо Прокопий — казах аз. — Тук не е толкова опасно.

— Щом казваш, тук да е — каза той и долепи ухо до стената. — Там е нещо неспокойно.

Вслушах се и аз.

Иззад стената наистина долиташе глух шум.

Като гущер Дата Туташхиа се изкатери по високата ограда от гладък камък, а имаше вече четиридесет години. Вдигнал глава нагоре, аз го наблюдавах с възхищение и завист. Той възседна стената, доста дълго се взира надолу, най-после се наведе, протегна ръка и измъкна горе и мене.

В дворчетата зад стената се бяха насъбрали стотина души. Стояха на малки групички, подхвърляха си по някоя дума и явно спореха за нещо. Откъм Черкезовска непрекъснато прииждаха още хора. Мнозина държаха под мишница навити плакати. Някои ги бяха опрели на стената.

Седнахме на оградата. Вляво от нас една групичка бе наобиколила светлокос мъж на около тридесет години. Той извади часовник, недоволно поклати глава и каза:

— Да помолим хората да дойдат насам.

Неколцина от групичката моментално се шмугнаха сред тълпата, като викаха всички при светлокосия.

Когато наоколо се събра доста голяма тълпа, светлокосият много тихо каза, че във военната катедрала на Головински проспект са се събрали черносотници, предимно от сектата на архангел Михаил. Точно на обед смятали да започнат манифестация. Отпред щяло да върви духовенството. Полицията и монархистите се надявали, че манифестацията ще засвидетелствува верността на населението от Тифлис и целия Кавказ към царския режим.

— Щом царят и сатрапите му толкова им харесват, нека им се обясняват в любов, защо да им пречим? А нас да ни оставят на мира, и толкоз — какво по-хубаво от това? — извика някой от тълпата. Но веднага го прекъснаха няколко гласа:

— Не дрънкай щуротии! Мълчи по-добре!

— Не са щуротии. Това е провокация. Искат да ни откъснат от руския пролетариат! Разколници!

— Внимание, другари, продължавам! — изкрещя светлокосият. — Представителите на работническата класа и всички революционно настроени слоеве от Нахаловка, Навтлуга, Ортачала, Дидубе, Мтацминда трябва да се съберат в Александровия парк.

— А ще ни пуснат ли?

— Ха-ха! Ей сега ще ти пратят файтон. С файтон ще отидеш!

— Ще пробием, ще минем.

— Нищо не им пречи да блокират и Александровия парк.

— Нека го блокират!

— Внимание, другари, внимание! Имаме малко време — стараеше се да ги умири светлокосият оратор. — Ще излезем заедно от Александровия парк и ще покажем на самодържавието, че краят му наближава. Разбира се, черносотниците ще се опитат, да ни разгонят с помощта на полицията и войската. В отговор ние трябва да покажем на царизма и на тези убийци, упоени от религията и водката, че революционната работническа класа селячеството и всички угнетени народи от Руската империя са здраво сплотени и е невъзможно да бъдат победени! Другари! Революцията твърдо знае какво иска и към какво се стреми. Ние трябва да издигнем лозунги, изразяващи исканията на трудещите се маси…

— Трябва да ги видим тия лозунги! Дай лозунгите!

— Защо да гледаме… Не си ли виждал?

— Трябва, драги, трябва! За някой лозунг може направо на бесилката да те окачат!

Какво настана тогава!… Страхът се изпари, предпазливостта изчезна, полицията и казаците сякаш не съществуваха на света! Всички пак се разделиха на групички, крещяха, спореха, прекъсваха се един друг, отчаяно жестикулираха и едва не се нахвърлиха с юмруци един върху друг. Светлокосият оратор и още неколцина негови приятели се хвърлиха да успокояват народа и се опитваха да въведат ред, но напразно, докато някакъв възрастен господин, улучвайки неочаквана пауза, не извика:

— Другари! Къде ви е революционната съзнателност? — и без да дочака отговор, предложи: — Имаме на разположение още час. Щом като е необходимо, ще обменим мнения, но спокойно и организирано. Предлагам да дадем думата на петима оратори. По пет минути на всеки. Съгласни, ли сте?

— Правилно! Добре! Съгласни сме! — завикаха от различни страни.

Светлокосият се почеса по тила.

— Добре, но при едно условие. Нека всеки обяви лозунгите, с които иска да манифестира! И спокойно, без викане и дискусии. Кой иска думата?

Докато първият оратор се промъкваше към балкона, отдето трябваше да се говори, Дата Туташхиа каза:

— Ако те се биеха срещу царя и неговия строй така, както се бият помежду си, всички отдавна да са забравили, че е имало цар!

— Ние, другари, ще манифестираме с лозунга: „Хляб, земя и осемчасов работен ден!“ — извика от балкона първият оратор.

— Как не! Щом разгърнеш лозунга си, и веднага ще ти дадат печено агне. Надявай се да ти го поднесат на тепсия.

— Кога тия ще престанат да дрънчат ядене?

— Защо искате само хляб? Пишете, че искате и вино. След осемчасовия работен ден ще имате сума свободно време. Яж, пий и спи, на подарена земя защо да не поспиш?

Старецът, който бе предложил на всички да се изкажат, застана до светлокосия:

— По-спокойно, другари! Тихо! Няма нищо смешно! Хлябът управлява света!

Веднага го прекъснаха:

— Другари! Влачат ни назад, към първия етап на революцията, към изходните позиции!

— Революцията трябва да се задълбочава, да се развива!

— Абе остави ги да просят! Може пък царят да им подхвърли хлебец, отде да знаеш.

— Царят нищо няма да ни даде доброволно! — забоботи отдолу един педя човечец, но явно с необикновено мощни гласни струни. Трябва със сила да изтръгнем от царизма правомощната Държавна дума, която с подкрепата на широките трудещи се маси ще учреди демократичен строй в Русия. „Да живее Общоруската демократична република!“ — това е нашият лозунг.

— Изгаряте от нетърпение, щом изскочите от устата на самодържавната монархия, да паднете направо в шкембето на буржоазната демокрация? — високо запита онзи, който бе обявил лозунга: „Хляб, земя, осемчасов работен ден!“

— Я млъкни, моля ти се! Вашето място е пред църковния вход, а не на барикадата. Стойте си там с протегнати ръце!

— Регламента! Регламента! — чу се сред тълпата и по стълбата се заизкачва третият оратор.

— „Право на самоопределение и национална независимост!“ с този лозунг ще излезем на Головинския проспект.

— Нещо друго да искате?! Национална независимост! И то при нашата икономическа изостаналост?! — възмути се притежателят на мощните гласни струни, който искаше установяване на Общоруска демократична република. Че ние нямаме дори и своя буржоазия, да не говорим за развита икономика, без която независимостта е нула!

— Стига! Стига!

— Кой друг има лозунги? — прикани светлокосият.

Докато траеше този митинг или събрание — не зная как да го нарека, — навътре в тълпата съвсем обособено стоеше групичка от десетина души. Те мълчаха, не се намесваха в споровете и много внимателно наблюдаваха всичко, което ставаше около тях. Когато светлокосият отправи към тълпата последната покана и слезе от балкона, от тази група се отдели един човек и като се изкачи на балкона, каза спокойно:

— „Всеобщо въоръжено въстание!“, „Да живее диктатурата на пролетариата!“, „Всички на барикадите!“ Само тези лозунги могат да донесат победа на угнетените народи и експлоатираните класи. Аз свърших.

— Вашите лозунги са правилни, но Русия още не е готова за всеобщо и едновременно въстание. Несъгласуваните действия на отделните отряди на пролетариата и другите революционни класи, ще бъдат лесно парирани от царските сатрапи. Другари, вие фактически призовавате масите към безсмислено, неоправдано кръвопролитие!…

— Кръвта, пролята днес, е залог за победа в бъдещите боеве!

— Кръвта, пролята за справедливо дело, няма да отиде напразно!

— Надявайте се, надявайте се!

— Абе на мирна демонстрация ли отиваме или на клане?!

— Ха, въоръжено въстание с голи ръце, само с лозунги — да се е чуло и видяло такова нещо?

— Достраша ли ви, ренегати?!

— Кои са ренегати? Я се погледнете! Вие тласкате народа към демонстрация, която ще провокира…

Вдигна се такъв шум, че вече не можеше да се чуе нито дума, толкова повече, че никой никого не слушаше, а взаимната ожесточеност се бе усилила до такава степен, че всеки, който се опитваше да успокои страстите, биваше приеман за кръвен враг на всяка от враждуващите страни.

Дата Туташхиа се наведе и закрещя в ухото ми:

— Слушай, аз зная всичките им лозунги наизуст, та те ли да не си ги знаят!… Какво имат да делят, защо се карат да ги пита човек? Никой от тях няма сили да поведе другите след себе си! Нямат водач. А водач е нужен винаги. Нищо, ще се побият, ще побеснуват, ще си изпогризат гърлата, някои от тях все ще имат полза от тоя бой и като укрепнат и наберат сили, работата ще потръгне.

— Ние тръгваме! — заяви притежателят на мощните гласни струни и се отправи към улица Черкезовска, последван от десетина-дванайсет души.

— Нека вървят, няма да им се молим!

— И ние тръгваме! Другари, след мен! — закрещя старецът, който бе предложил на всички да се изкажат и бе казал, че „хлябът управлява света“.

След стареца тръгнаха двайсетина души.

По време на тази суматоха се случи нещо съвсем неочаквано. Откъм онази страна, отдето се бяхме промъкнали, някой цапардоса Дата Туташхиа с нагайка, и то така силно, че той извика. Пък и как да не извика, когато само от свистенето на нагайката можеше на човека да му се пукне тъпанчето. Замахваха пак, но Дата Туташхиа бързо се наведе и скочи долу. Като се обърнах, видях четирима казаци и скочих след него. Едва стъпих на земята и откъм Черкезовска се разнесе пронизително изсвирване и викове: „Казаци! Казаци!“ Напусналите митинга, които вече бяха стигнали до завоя на Черкезовска, се обърнаха и побягнаха назад. Веднага след тях в Мазутна се втурнаха петима казаци на коне и свистенето на нагайките им преряза въздуха. За онова, което се случи после, си струва да се разкаже по-подробно.

Мазутна — вие сте кореняк тифлисец и трябва да знаете — е улица само на думи, а всъщност е сляпа уличка, единият й край опира в оградата, дето върви покрай железопътната линия. Когато казаците се втурнаха в пресечката и подгониха пред себе си ония, които от митинга вече излизаха на Черкезовска, останалите, стълпени в дворчетата и дошли само от любопитство да позяпат демонстрацията, се изсипаха в уличката и гонени от конете, се намериха притиснати до стената. По-пъргавите се покатериха на оградата, но като видяха, че има казаци и от другата страна, наскачаха обратно на земята, както ние с Туташхиа. Нямаше смисъл да се промъкваме през казашката верига, за да излезем на Черкезовска, тъй като оттам се задаваше пеша полиция. В тия минути положението изглеждаше безизходно. Свистяха и звънко удряха нагайките, разиграли се по гърбовете и главите на хората, притиснати към оградата. Ние с Дата също си изпатихме, и то така, че лицето на Дата се изкриви от болка и той дори стисна вързопа, който носеше под мишница. Тогава нямаше време за наблюдения, размишления и изводи, но все пак ми се стори, че първоначалното ми подозрение е вярно — във вързопа имаше оръжие. Ала той не го измъкваше. Ако някой от наша страна изстреляше поне един куршум, казаците щяха да пречукат всички ни като зайци. След тези мрачни минути, когато положението изглеждаше безизходно, се случи онова, което става обикновено с буен планински поток, усмирен от мощна дига — някъде ще пробие преградата, ще изрови ново корито и ще изскочи на свобода. Вече споменах, че между оградата и къщите имаше тесен проход — редица от дворчета, в най-близкото от които бе се състоял митингът на онези, които се готвеха да излязат на демонстрация. Тълпата се юрна към този проход и като заобиколи последния казак заедно с коня му, нахлу в дворчетата, свърломи, погълна онези, които току-що си деряха гърлата в спорове, и като лавина, с писъци, клетви и град от камъни и от всичко друго, което намираше по пътя си, се устреми към Чигурети. Увлякоха и нас, някъде в опашката на потока. Ние тичахме заедно с другите и като всички и аз сграбчвах камъни и парчета от тухли, които не се намираха много, и ги хвърлях по казаците. Онези, които останаха в дворчетата, отказали се от демонстрацията, сега тичаха пред всички, начело на лавината. Като стигнаха до първата пресечка, по която можеше да се излезе на Черкезовска, те за минута забавиха своя бяг, тъй като Черкезовска беше преградена от войници, но пак се устремиха по-напред, направо — покрай железопътната линия, — друг път нямаше. На опашката беше онази малка група, която бе издигнала лозунги за всеобщо въоръжено въстание и зовеше всички на барикадите. Като хора невъоръжени, излезли на демонстрация с голи ръце, те се държаха храбро. Ако не бяха те, казаците щяха да ни стъпчат. Настигнах Дата Туташхиа, който заедно с всички бягаше в тръс. Като ме видя, той се усмихна:

— Не тичаме лошо, братле, хич не тичаме лошо. Виж колко лесно било да се забъркаш в такава работа… Колко лесно!

— За каква работа говориш? — В мен бушуваше злоба.

— За революцията, братле, за революцията.

— Ама и тия кучи синове не изостават от нас! Докога ще ни гонят по петите?

— Казват, че крадеца хем водата го носела, хем пътят му оттам минавал — весело се усмихна Дата Туташхиа. — Ако издържим още десет минути с такова темпо, ще стигнем тъкмо до Александровия парк.

И наистина по някакъв непонятен начин се случи така, че колкото повече тичахме, толкова повече наближавахме онова място, откъдето демонстрантите трябваше да напредват с борба и жертви. Войниците и полицията бяха заградили всички пътища, освен онези, които водеха към Воронцовия площад, тоест към Александровия парк.

Стигнахме до края на оградата. Казаците, които ни изтикваха от линията, кой знае защо, внимаваха никой да не се промъкне наляво, нагоре към Сванетисубани. Продължаваха да ни следват по петите и да ни шибат с нагайките. Достигнахме до върха на Чигурети и тогава се разбра, че една от улиците, които се спускаха към Воронцовия площад, не е блокирана от войници. Първите свиха по нея, останалите — след тях и ето че се намерихме на Гончарна. А казаците все напираха и напираха. Прекосихме пътищата, по които бяха минали конните полицаи, преминахме като вихър през Воронцовия площад, пробягахме моста и на Мадатовия остров ариергардът извика: „Казаците се махнаха! Отидоха си!“

Огледах се. Казаците наистина бяха останали от другата страна на моста и оттам гледаха към нас. Погледнах към Александровия парк и дъхът ми спря: море от народ, а над него червени знамена, лозунги, плакати. Изглежда и казаците се бяха изплашили от тази многохилядна тълпа. Нямаше нито команди, нито призиви, но хората бяха разгънали плакати — някои искаха хляб, други призоваваха на барикадите. Стана така, че казаците с нагайките си ни бяха докарали тук от Мазутна и ние точно навреме успяхме да се присъединим към народа, който се бе събрал в уговорения час в Александровия парк.

Ние с Дата Туташхиа спряхме да си починем до аптеката. Наоколо нямаше нито един полицай, нито един войник. Народът, който бе излязъл на демонстрация, се изкачваше нагоре в Александровия парк и улицата остана безлюдна и спокойна, каквато бива рано сутрин, преди да излязат метачите.

— Да отидем да видим какво става там горе, а? — повика ме Дата Туташхиа и ние бавно се заизкачвахме към Головинския проспект.

Няколко пъти забързвах напред, но отново забавях крачка, защото Дата Туташхиа определяше темпо, което целеше да ни възвърне нормалното дишане. А аз бях под впечатлението от нашето бягане, от тропота на казашките коне; този ритъм още пулсираше в мен и Барятина улица, опустяла, безлюдна, безжизнено-каменна, ме потискаше. Дата Туташхиа не бързаше, а аз изгарях от нетърпение да видя какво ще стане горе.

— Да вървим по-бързо, чичо Прокопий! — казах аз.

— Не трябва да бързаме.

— Защо?

— Защото, когато всички около теб бързат, сноват насам-натам и това бързане, тая блъсканица повлече и тебе, тогава си загубен — вече не можеш да разбереш какво става около теб. Когато препускаш, не виждаш нищо, освен ушите на коня си. Но слезеш ли, ще видиш целия кон такъв, какъвто е. Право ли казвам?

— Да — съгласих се аз. Не бяхме изминали и двайсетина крачки и почувствувах, че спокойствието ми се възвръща и отново си помислих, че полицията сама ни беше докарала до Александровия парк.

— Чудна работа все пак — казах аз смаян. — Как отгатна, чичо Прокопий, че ще се намерим в Александровия парк?

— Че аз нищо не съм отгатвал. Просто се пошегувах, а то така стана. И аз самият не мога да си го обясня.

— А може би нарочно ни докараха дотука? — дойде ми наум. — Дали не е някаква провокация, и то голяма?

— Не прилича на провокация… Пък й какво значение има това, друже Роберт? Този свят е прогнил до такава степен, че каквото щеш да направиш, всичко се обръща против него. Представи си, че си наместник. Какво щеше да направиш, тук и в този момент, когато всеки миг може да започне суматоха?

— Ясно е какво трябва да се направи. Ще хвърля полиция, ще докарам войници, а черносотниците ще разгонят демонстрацията. Разбира се, ще има много убити и ранени, арестувани и изпратени в Сибир…

— Е, и какво ще излезе от това в края на краищата?… Ще ти кажа какво. Народът ще намрази още повече правителството, само че ще стане по-хитър и друг път ще постъпва по-умно. В края на краищата царят и неговото правителство ще загубят играта. Да допуснем сега, че народът успее да разгроми черносотниците и полицията. От това той ще стане по-смел, по-решителен и ще си каже: „Победата зависи от мен!“ А щом народът повярва, че е в състояние да победи — край, вече нищо не може да го спре. Значи, царят пак ще загуби. Такива ми ти работи, господине. Сега си представи, че си цар и със сила нищо не можеш да направиш. Как ще постъпиш?

— Бих им дал Държавната дума. Да си правят избори и да се надлъгват.

— Ако народът си я избере тази твоя глупава Дума или както щеш я наречи и всеки започне да дрънка, каквото му дойде наум, то минала-неминала година и истината за царя и царизма ще се разпространи сред народа. Тогава ти, царят, какво ще правиш? Ти, разобличеният цар, комуто са измъкнали и калта изпод ноктите? Виждаш ли, и така не върви…

— Ами че няма да им давам Думата, тяхната кожа!

— Добре, няма да учредиш Дума. Тогава как ще успокоиш народа? А не го ли успокоиш — амин… Дори да допуснем, че правителството успее да потуши всички тези митинги, демонстрации и въстания. Е, и какво? Политическите водачи ще се поучат от грешките. Народът, притихнал до време, ще намери момент отново да удари царя и тогава отиде, та се не видя и ти, царят, и цялото ти царство. На умиращия, братко Роберт, нищо не може да му помогне, освен причастието и вощеницата. Почти бяхме изкачили Барятина и вече се канехме да свърнем по Головинския проспект, когато аз просто не можах да се сдържа и зададох на Дата Туташхиа един въпрос:

— Ами какво би направил ти, чичо Прокопий? Какво щеше да измислиш?

— На мястото на царя ли? Бих се отрекъл от престола, ако, разбира се, мога да надвия себе си. Бих заминал в чужбина да си живуркам там някъде… Но всичко това са шеги…

— А на мястото на народа?

— Бих правил това, което прави народът. Само че бих почакал малко.

— Че какво ще чакаш?

— Водач. Такъв, който да надвие всички други водачи, да е най-справедлив и да обещае повече от другите.

— Е, и какво? Би ли тръгнал ти след такъв водач?

— Народът ще тръгне. След такъв винаги тръгва.

— А ти самият? — Ти, чичо Прокопий, щеше ли да тръгнеш? Това ме интересува.

— Да, но при две условия. Трябва да се убедя, че този, който ще смете старото, няма да го повтори. За да не постъпят с народа като със заклано пиле: не е за печене, ама бульонът ще стане един път. А възможно ли е това? Да се създаде нещо съвсем ново, ще ти кажа аз, е дяволски трудно, пък и нужно ли е да се създава? Кой знае. А сега второто и главното. Помниш ли, във вагона някой каза: „Мненията управляват света“, а пък в Мазутна друг заяви: „Хлябът управлява света.“ Ако питаш мен, аз ще ти кажа: „Завистта и алчността управляват света.“ Ние, хората, сме още много лоши, много долни, затова става така. Нека се намери такъв, който да ме убеди: ще отхвърлим старото, ще построим новото и това ново ще направи човека по-добър — тогава и аз самият ще тръгна след него и ще му свърша работа поне колкото всеки друг, а може би и по-добра.

Головинският проспект беше натъпкан с народ. Очевидно много хора знаеха, че се готви манифестация. Бяха излезли уж да се поразходят, спираха се с познати, приказваха си, размотаваха се. Но на всеки десет-петнайсет крачки стърчеше полицай и в ушите ни кънтеше тропотът на казашките коне по паважа.

Спряхме до хотела, когато някой извика:

— Идат!

Дата Туташхиа измъкна часовника си, погледна го и започна да се взира в тълпата, сякаш търсеше някого в нея.

Първо се показа духовенството, понесло пред себе си огромна икона с образа на архангел Михаил. Зад иконата се виждаше портретът на Николай II, по-нататък още икони, хоругви и море от хора. Шествието зави към операта, бавно се приближи към Александровия парк, но демонстрантите, събрани в парка, стояха неподвижно и мълчаливо, сякаш очакваха нещо. От двете страни на шествието се точеха казашки редици. Манифестантите престъпваха с тежки, бавни крачки и пееха „Боже, царя пази!“. Над тях също се люшкаха призиви: „За царя и отечеството!“, „Долу бунтовниците!“, „Вяра, надежда, любов!“ и все в този дух. Някои бяха излезли семейно, с деца на раменете.

Изравниха се с нас.

— Усещаш ли как вони? — попита Дата Туташхиа.

Въздухът бе пропит от мирис на тамян, водка и конска пот. Начело на манифестацията вървяха черковни певци с гласове, шлифовани в хоровете на катедралата. Пеенето им звучеше внушително, но в средата и на опашката на манифестацията пееха разпокъсано и нестройно. На един му изневеряваше гласът, на друг слухът, и от всичко това излизаше такъв рев, та човек имаше чувството, че всеки миг ще връхлети нов потоп, а тази огромна тълпа в предчувствие за близкия край надава предсмъртен вой. Черковният хор замлъкна; в средата на тълпата изпищя хармоника, неколцина души започнаха да играят, но онези отпред запяха отново и на танцьорите бе наредено да престанат.

И пак рев.

Отминаха хотела. Казашките коне, които завършваха шествието, изхвърлиха куп тор току под носовете ни. И тогава от Александровия парк потеглиха демонстрантите. Очаквах, че и те ще тръгнат към операта. Но се излъгах. Те разгърнаха лозунгите си, завиха наляво и се отправиха в противоположна посока, към двореца на наместника. Това беше съвсем неочаквано. Черносотниците под конвой от казаци вървяха нагоре по проспекта, а демонстрантите се точеха на обратната страна. Като че всичко беше наред; манифестантите искаха да изкажат чувствата си пред градското население, а демонстрантите — да изложат исканията си пред наместника, като върховен представител на властта. И все пак този обрат озадачи не само мен, но и черносотниците. Манифестантите спряха и се обърнаха с лице към демонстрантите. А от Александровия парк прииждаше непрекъснат, мощен човешки поток.

До нас спря една млада двойка. Той беше грузинец, а тя рускиня. И те като нас внимателно наблюдаваха всичко, което ставаше:

— Виж ги, виж! — извика юношата на спътницата си.

Вдигнали раса, към опашката на манифестацията притичаха неколцина запъхтени попове и изумени се втренчиха в последните демонстранти, които излизаха от Александровия парк. Манифестантите тъпчеха съвършено объркани, а никакви разпоредби не се чуваха.

— Къде сте тръгнали, антихристи? — зави един поп и в този миг от различни страни завикаха:

— Удри ги! Удри!

Манифестантите хукнаха към демонстрантите и се нахвърлиха върху тях.

Поповете се опитаха да удържат паството си, но напиращата отзад маса катурна собствените си първи редове, помитайки заедно с тях и нещастните попове, премина по живите тела и с ожесточение се нахвърли върху ариергарда на демонстрацията.

Разгоря се истински бой. Демонстрантите носеха камъни и буци и още в първите секунди физиономиите на мнозина черносотници бяха разкървавени. Но те моментално вдигнаха камъните, хвърлени по тях, и със същия успех ги използуваха срещу демонстрантите. Артилерийската подготовка завърши и двете страни се впуснаха в ръкопашен бой. Битката беше отчаяна. Казаците, войниците и полицията засега не се намесваха, защото демонстрантите, макар и с бой, отстъпваха назад — към двореца на наместника. На пръв поглед манифестантите надвиваха и блюстителите на реда много-много не се вълнуваха. А в това време демонстрантите, изтласкани от манифестантите към двореца на наместника и по такъв начин постигнали целта си, спряха и разгънаха лозунгите си под носа на наместника. Те останаха там една-две минути и тогава едновременно от различни страни се чу пушечна стрелба и изведнъж от Ермоловска, от портите на двореца, откъм Ереванския площад върху демонстрантите връхлетя казашка конница, а след нея и войници. Покажи ми дебелия край, че да ти покажа как се бяга… Хем никой не се готвеше да нахлува в двореца на наместника, хората бяха дошли на демонстрация, спряха под прозорците на двореца, разгърнаха плакатите си, постояха малко, и толкоз!… Та нямаше да стоят, докато цар Николай от Петербург изпрати телеграма, че се отказва от престола!

— Бягайте, другари! — И за някакви си двайсетина секунди площадът пред двореца опустя. Някои тичаха към заложната къща, други свиха към Калоубанската църква и хукнаха към пазара. Но основната маса започна да се придвижва обратно към Александровия парк. Ала от движение до движение има разлика. Огромната маса като мощна лавина се вряза в своя ариергард, който през това време се сражаваше с черносотниците. Които не бяха смачкани, отстъпиха заедно с цялата лавина назад, към портите на Александровия парк. След минута на Головинския проспект останаха само черносотници и неколцина зяпльовци, ако не се броят полицията, казаците и войниците. Повтори се онова, което днес вече бях наблюдавал. Силата, призвана да провали демонстрацията, действуваше в нейна полза. Демонстрантите бяха отблъснати към двореца на наместника. Като издигнаха и показаха лозунгите си, демонстрантите се разбягаха, а черносотниците, кой знае защо, тържествуваха — дадохме им да разберат! Те се разхождаха по проспекта поединично и на групи, с глупашки победен израз на лицата, надуваха се като пуяци и се заяждаха с минувачите — да не си случайно демонстрант, а?

Някой си оправяше сметките с някого, друг се оправдаваше, трети ругаеше.

За младата двойка до нас се лепнаха трима черносотници: „Вие кои сте? Какво стърчите тука!“

— А вас какво ви засяга? Където искаме, там ще стоим! — отвърна на руски младежът. Звънна шамар, той се олюля и в отговор замахна. Счепкаха се, други се втурнаха да ги разтървават. Двама черносотници измъкнаха щикове с къси дръжки. Онзи, който бе ударил младежа, изглежда, беше с жена си. Тя се промъкна към спътницата на младежа и я удари по лицето. Госпожицата заплака, закрещя и увисна на ръката му, като го молеше да си вървят. Той я послуша, отскубна се с помощта на онези, които ги разтърваваха, и двамата бързо си тръгнаха. Другите се опитаха да ги настигнат и да довършат разправата, но младежът и неговата спътница побързаха да се скрият в най-близкия вход, а после си отидоха и онези, които ги разтърваваха. Жената на черносотника го отведе и с това като че свърши всичко. Двамата, които бяха измъкнали щиковете с къси дръжки, се спряха на десетина крачки от нас, като си говореха тихо и май също се готвеха да си ходят.

— Виж къде отидоха — тихо каза Дата Туташхиа и ме побутна.

— Кой? Къде?

— Ония с щиковете… Тръгнаха след младежа и момичето.

— Не може да бъде! — изплаших се аз.

— Пияни са до козирката. — Дата Туташхиа се запъти към входа, аз след него.

— Дата! — закрещя някой след нас, когато вече бяхме във входа.

Не разбрах дали не чу, или не поиска да се обади пред мене. Продължи да върви, а аз се спрях на прага, за да видя кой го викаше.

— Дата, Дата! — продължаваше да вика човекът, до когото вървеше висок, строен гимназист. Показа ми с ръка, че вика онзи, който се бе скрил във входа. Беше висок господин на около трийсет-трийсет и пет години.

Вървеше бавно, като наваляше на единия крак, както вървят сакатите.

— Чичо Прокопий, викат те!

Дата Туташхиа се озърна и внимателно ме погледна.

— Кой може да ме познава тук? Кого знам аз, кой ме знае мене! — Той продължи нататък по дългия тъмен коридор, а аз неволно пак тръгнах след него.

Отляво на коридора се спускаше стълба. Повървяхме още малко и излязохме на балкона. Откъм двора, който беше като кладенец, образуван от четири здания, този балкон минаваше покрай втория етаж. Под балкона имаше огромен боклукчийски сандък. Не можех да разбера, как изнасяха боклука — изход от този кладенец не се виждаше. На боклукчийския сандък се бяха качили черносотниците и мушкаха с щикове боклука.

— Не мърдайте, кучи синове! — закрещя Дата, мушна пръст в пакета, който носеше под мишница, и измъкна съвсем нов револвер.

Онези скочиха от сандъка и хукнаха да бягат, но Дата Туташхиа стреля два пъти.

Не успях да мигна и двамата вече се търкаляха на земята, а Дата Туташхиа с грохот се спускаше по железните стъпала на стълбата към двора. И отново, не зная защо, го последвах. Като се намерих на балкона на първия етаж, неволно погледнах в боклукчийския сандък. Навярно, както се казва сега, бе заговорило подсъзнанието ми — нима бих могъл да зная защо черносотниците така настървено удряха с щиковете си боклука? Надникнах в сандъка и закрещях. Не можех дума да продумам — само крещях ужасен.

В сандъка, облени в кръв, се гърчеха юношата и момичето.

Не помня колко продължи вцепенението ми. Помня само, че веднага се извърнах и като насън пак се помъкнах след Дата. Единият от черносотниците беше ранен в крака, другият — в бута. Говоря толкова уверено, защото самият Дата установи това. Той стоеше и гледаше какво бе направил.

— Кой от вас иска да живее? — попита най-после с хладен, неестествен глас.

Те мълчаха и го гледаха в очите.

— Един от вас ще остане жив. Кой иска да живее?

Онзи, който беше ранен в крака, очевидно вече не беше с ума си. Нито с поглед, нито със звук можеше да изрази нещо. Във втория явно заговори инстинктът за самосъхранение: той пролази към нозете на Дата, обгърна ги, задавен в сълзи. Дата отблъсна ръката му, освободи крака си.

— Стани!

Помагайки си с щика, черносотникът се изправи.

Дата Туташхиа побутна другия под плешката с върха на обувката си.

— Забий тука щика си!

Онзи, който едва се беше изправил на крака, сякаш се вкамени.

— Хайде, по-бързо! — Дата изстреля под крака му още два куршума.

Другият, който беше на земята, лежеше ничком, забол очи в земята, но когато другарят му замахна с щика, той бързо се обърна на гръб и щикът се заби право в гърдите му, прониза сърцето, влезе в тялото му до дръжката и го прикова за земята.

— Сега върви и продължавай да живееш! — бавно, разчленявайки думите, каза Дата.

Убиецът не можеше да разбере пуска ли го, или му се присмива.

— Върви, ти казвам… живей!

Убиецът се обърна, направи две-три крачки, хвана се за бута и спря. Направи още крачка и в този миг бог знае откъде изпратен куршум отнесе черепа му като капак от кутия.

Куршумът го улучи в средата на челото. Черепната кост издаде странен звук; не зная с какво може да се сравни този звук на куршум, раздробяващ черепа.

Огледах се. На балкона стоеше същият висок, едър, куц човек, а гимназистът, пъхаше револвера във вътрешния джоб на китела си.

Дата Туташхиа доста дълго оглежда гимназиста и после също пъхна револвера в джоба си.

— Все някой ще излезе от къщата и ще извади тези клетници от сандъка — каза той и бавно почна да се качва по стълбата.

На балкона на втория етаж не намерихме вече нито куция, нито гимназиста. Те ни чакаха в коридора.

Куцият се бе облегнал на стената и засукваше мустачките си. Гимназистът ни гледаше с огромните си сини очи, в които бе застинало изумление и безкрайно любопитство.

Не се поздравиха — явно, не им беше до поздрави.

— Толкова кръв! — въздъхна Дата Туташхиа и добави силно и вече злобно: — Не искам да живея в такава държава! Всичко ми е омръзнало! Всичко!

— Виждаш ли колко сме и никой не иска — каза куцият.

— Зная, много сте! Не трябваше да стреляш в него, да беше го оставил да живее…

— Не стрелях аз. Той ме изпревари! — Куцият кимна към гимназиста. — Прощавай, че закъснях… Такава блъсканица беше.

— Как няма да закъснееш… Аз вече бях загубил надежда, че ще се добера до тука — отвърна Туташхиа. — Този изстрел напомня твоя — каза той на куция и погледна гимназиста.

— Вярно — съгласи се куцият.

Минахме коридора и започнахме да се изкачваме по главната стълба.

— Реши ли се? — попита куцият.

— Да, реших се — отвърна Туташхиа, като спря за минута.

На площадката на главната стълба, преди да излезем от входа, Дата Туташхиа пак спря и погледна въпросително куция.

— Минаха пет години, откакто ти казах какво мисля по този въпрос — заговори куцият. — И не е ставало повече дума за това. А сега ще ти кажа: „Правилно постъпваш!“

Очевидно куцият нямаше намерение да говори повече и Дата Туташхиа каза:

— Тогава повтори защо смяташ, че е правилно? Забравил съм докъде бяхме стигнали последния път.

— Добре, ще повторя — усмихна се куцият. — Ти отдавна наблюдаваш хората, съдиш кое у тях е добро и кое лошо, виждаш какви са, виждаш, че човекът е калпав и затова си се отчаял от него, а от народа съвсем си се разочаровал. Но, прости ми, още не си осъзнал най-главното. Човекът като отделна личност почти никога не е прав. А народът е прав винаги. Трябва да опознаеш народа и тогава непременно ще го обикнеш. Ще погледнеш и отделния човек с други очи. Човекът заслужава не презрение, а състрадание, защото е жалък. Трябва да видиш народа и да поживееш сред него, за да обикнеш човека.

— Че тогава по-добре да ида на пазара, там винаги има много народ.

— Пазарът е място за борба и конкуренция. На пазара хората са противопоставени един на друг. Пазарът разединява хората, а мястото, където ти отиваш, обединява дори вчерашните врагове. Целият тамошен живот е борба на хора, свити в един юмрук против насилието и несправедливостта. Там ще видиш какво е това „народ“. Куцият изведнъж се смути. Може би го досрамя от менторския тон, който неволно бе взел в разговора с Дата Туташхиа.

— Какво ли само не съм чувал — каза Дата. — Сигурно не е останал довод, който да е бил пропуснат, когато ме увещаваха доброволно да вляза в затвора. Но това, което ти казваш сега, не съм го чувал от никого и никога. Може и да си ми го казвал преди години, но съм го забравил. Е, какво пък, господине, ще добавя мисълта ти към онова, с което съм снабден от по-рано, и ще отида, където бях тръгнал. — Дата измъкна от джоба си револвера и го даде на куция. Извади от другия джоб шепа патрони и със звън ги изсипа на дланта му. Погледна към гимназиста, дълго стоя така и каза:

— Може би ще успеете да довършите онова, за което сме мечтали ние… Да вървим, братко Роберт, нали сме в една посока…

Той им стисна ръце и ние пак излязохме на проспекта.

— Къде отиваш, чичо Прокопий? — попитах аз.

— В жандармерийското управление. Нали е там, на хълма, към Мтацминда? — каза той и премина на другата страна.

По хълма пътят до жандармерийското управление беше десет минути. През това време нито един от нас не пророни нито дума. Дата вървеше напред, а аз тичах след него като жребче след майка си. И така чак до края. Пред входа той се обърна:

— Е, сбогом! Аз отивам! Остани със здраве.

Не ми подаде ръка и аз останах на улицата, наблюдавах го през парадната врата. Той каза нещо на часовоя, който стоеше до входа; не чух думите му… Не минаха и три минути, и отгоре слезе онзи голям шеф, когото ми бяха показали, преди да замина за Самтредиа, за да запомня, че си приличат с Дата като две капки вода.

Той хвана Дата под ръка и тръгнаха заедно.

Поразително си приличаха.

Оттогава не съм срещал Дата Туташхиа.

Влязох през същата врата, качих се при началника си и се приготвих да рапортувам, но той не поиска да ме изслуша, а ми нареди да отида да си почина и да дойда на другия ден в десет часа сутринта.

Когато останах сам, впечатленията от този ден ме притиснаха с всичката си тежест. Можеше ли това да се нарече почивка? На сутринта се явих в определеното време.

Но и сега началникът не ме остави да говоря. Извика някого, поръча нещо на още някого и ме поведе към другия отдел, като ми каза по пътя, че сега ще ни приеме Зарандиа и трябва за всичко да му доложа.

Разбира се, името на Зарандиа ми беше известно, но не бях го виждал. Бях срещал и по-рано началника, когото ми бяха показали, преди да замина за Самтредиа, но не знаех, че тъкмо той е Зарандиа. Когато влязох в кабинета му и го видях седнал в креслото зад бюрото си, за пръв път обединих вече завинаги запечаталото се в паметта ми лице с името на Зарандиа.

— Седнете, моля — каза той. Аз седнах. Седна и началникът ми.

— Вие сте свободен! — каза му Зарандиа и той излезе с подвита опашка.

Зарандиа ме накара да разкажа най-подробно всичко, от първата до последната минута, прекарани с Туташхиа. После ме разпита за семейството ми, за нашия род и всички прадеди и се поинтересува по какъв начин съм — попаднал в жандармерията. Когато разбра, че ме е довело тук не призванието, а желанието да изклинча от военна служба, той ме попита не искам ли да напусна жандармерията. Разбира се, отговорих, че искам. „С какво ще се заемеш?“ — попита ме той. Казах, че искам да продължа образованието си и да постъпя в Московския университет. Той ме похвали и ме освободи, като ми заръча на другия ден да доведа баща си.

Не беше трудно да се досетя, че искаше да се избави от мене, а пък на мен толкова ми се искаше да се изплъзна от жандармерията! Зарандиа тъкмо от това се възползува. След три дни бях свободен.

След още една седмица влакът ме носеше към Москва.

Сега имах достатъчно време да размишлявам върху седеммесечната си служба в жандармерията.

Нямате ли повече въпроси? Тогава всичко най-хубаво.