Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Шалва Тухарели

Отначало в организационния комитет бяхме седмина: Фома Комодов, Андро Чанеишвили, Алексей Снегир, Амбо Хългатян, Езиз Челидзе, Пьотр Андрашчук и аз, Шалва Тухарели. Дата Туташхиа, разбира се, не влезе в комитета, но лежахме един до друг и той не само че беше осведомен за всичко, но се оказа неволен участник във всички обсъждания и планове. Направихме Класион Квимсадзе отговорник на килията. Той трябваше да наблюдава подозрителните арестанти и да осигури конспирацията.

Затворът си е затвор, някои неща вървят от само себе си, други никак не са ти по волята, но си принуден да се примиряваш и дори да се приспособяваш към тях. Думата ми е за Дата Туташхиа, който не поиска да се раздели с Поктиа, доведе го в килията и го сложи да спи до него. В края на краищата Поктиа излезе чудесно момче, но той беше непроверен човек и това дълго ни безпокои. Най-чудното е, че предположението на Фома Комодов, дето Поктиа бил откраднал гълъбите на сина на пристава, излезе вярно, ако не смятаме една подробност: гълъбите били на издънката на военния прокурор! Поктиа скоро разбра какво сериозно и опасно дело подготвяме, сметна за чест да участвува в него и безпрекословно, внимателно и разумно изпълняваше всички поръчения, между който някои твърде рисковани. Както казах, безпокоеше ни това, че той не беше проверен. Никой от нас не очакваше от него съзнателна измяна, но всички се опасявахме от неговата неопитност. Имаше обаче и един успокояващ фактор: Поктиа смяташе Дата Туташхиа за божество, слязло от небето на земята, и му се подчиняваше безпрекословно.

— Ако можехме някак си да се сдобием с ключове от килиите и корпусите! — каза веднъж Пьотр Андрашчук.

— Е, и какво от това? Само афект може да взриви масата, а не обстоятелството, че в един прекрасен миг ще се отключат килиите. Те и без това винаги са отворени… Необходим е афект. А за да го предизвикаме, ни трябва повод, причина — не знам за кой път подчерта Фома Комодов.

— Един умен човек ще подбутне администрацията — каза Класион, — ще измисли нещо такова, че… да я накара да прибегне до крайни мерки — и ето ви взрив!

— Това, което предлагаш, е мошеничество — възрази Фома Комодов. — Да, строят е толкова прогнил, правителството е толкова озверяло, че не трябва да имаш много ум, за да провокираш метеж. Но масата инстинктивно чувствува провокацията. На такава стръв тя няма да налети. Или ще клъвне, ще я опита и ще я изплюе, тоест ще ни зареже още при първите крачки. А един такъв провал е достатъчен, за да загуби завинаги доверие и уважение към политическата група, която е провокирала бунта. Затова не трябва да се постъпва така, Класион!

— Е, какво пък, сложете си бели ръкавици, да ви видим какъв бунт ще направите! — озъби се Класион. — Ще поживеем, ще видим, аз няма закъде да бързам!

Наистина, оставаше ни само да чакаме. Изглеждаше, че сме в задънена улица и трябва да се откажем от намерението си, но всички имаха предчувствие или надежда, а някои бяха дори сигурни, че повод ще се намери. Всичко, което ставаше около нас, оценявахме от една гледна точка — дали е повод, или не.

— Проповедникът е близо до откритието, помни ми думата. — Дата Туташхиа понякога наричаше Класион проповедник.

Започнах да се заглеждам в него. И наистина, в очите на Класион, който се разхождаше насам-натам, блестяха лукави пламъчета. Два-три дни той изобщо не разговаря с нас, но от разстояние се долавяше, че мозъкът му работи не по-зле от парна машина — чуваше се дори съскането. Най-после резервите от вода и въглища, изглежда, се свършиха и Класион ми пошепна:

— Шалва, знам какво смята да прави Коц с нашите момчета.

— Какво?

— Къде са карцерите?… В сутерена, нали така?

— Е, и?

— От едната страна на коридора са карцерите, а от другата килиите… Така ли е?

— Да, килиите на карантинното и още няколко други. И откъм карцерите има килии, две или три…

— А кой е затворен в тия килии, помниш ли?

— В двете има венерически… а в другите… не, не помня.

— Я помисли, помисли… в осма килия срещу карцерите!… — Класион излизаше от кожата си заради моята несъобразителност.

— Абе не помня, казвам ти… Изпит ли е това, какво е? Казвай каквото има да казваш!

— Педерастите са в осма килия, педерастите, тикво такава!… Диглиа, Дардак, Харчо, Дарчо, Аликсер, Рудолф Валентинович… Чакай, кой още беше?…

— После, после… — Вече май започвах да се досещам.

— После ли? В карцерите Коц е затворил по един гимназист! Сега, представи си, че през нощта Коц отвори вратата и пусне при нашия слабичък Какалашвили тоя слон Дардак!

Причерня ми… Най-напред си помислих, че такава гадост не може да хрумне на никой друг, освен на Класион.

— Бива си го поводът, а? — Той сияеше като военачалник след победа или откривател на неизвестен материк. — Представи си сега, че затворът научи за това!…

— Никому нито дума, Класион!

— Тоест… защо?

— Коц може би и не помисля за такова нещо, но ако идеята ти стигне до ушите му, непременно ще я осъществи!

— Там е цялата работа!

— Каква работа, дявол да те вземе? Дори това изобщо да не се случи, а само версията да бъде разпространена… Разбираш ли, че човекът ще бъде компрометиран завинаги! Как после ще се покаже пред хората?… Всеки ще рече — този деец, този оратор е бил жена на Дардак — няма що! — Нито дума за това, нито звук!

— Какви ги дрънкаш, драги? Да не мислиш, че между хиляда и четиристотин души няма да се намери нито един по-умен от мене?… Защо да ходим далече, нашият абраг вече се е сетил за всичко, бог да ме убие, ако не се е сетил.

— Защо мислиш така?

— Ами защо да не мисля, като снощи след разходката каза на Поктиа да изостане и да разузнае кои са в карцерите и по колко души има във всеки. Защо му е това, можеш ли да ми кажеш? Добре, от твоя Дата и с ченгел нищо няма да измъкнеш, ама и друг може да се сети и слухът ще плъзне като змия, то се знае.

В края на краищата ние с Класион решихме да кажем съображенията си пред комитета.

Трябва ли да казвам каква реакция предизвика нашето съобщение. Когато стихна първата вълна на изумлението, започнахме да мислим — подходяща ли е тази ситуация като повод за въстание, или не и какво да правим.

Ако работата се свърши със слухове, клюки и приказки за намеренията на Коц, този повод е съвсем недостатъчен за взрив — категорично заяви Класион.

— Съгласен съм — подкрепи го Фома Комодов.

— Кое ще бъде достатъчен повод? — попита Пьотр Андрашчук.

Всеки от нас разбираше, че взривът може да избухне само ако тази гнусотия действително бъде извършена или пък стане някакво друго, също толкова гнусно безобразие. Но кой би се решил да принесе в жертва другар, съратник или дори страничен човек?

— Революцията е чисто дело, тук не трябва да си служим с кал — каза Амбо и всички почувствуваха облекчение, че бе казано онова, което трябваше.

— Което е истина, истина е, Амбо, приятелю — откликна се Класион, — но революцията е борба, а борбата изисква жертви, загуби и когато се касае за бунт…

— По-кратко! — прекъсна го Амбо.

Класион се запъна. Фома и Амбо както преди го гледаха в очите. Дата Туташхиа, който ни слушаше полулегнал, се изправи и също се вторачи в Класион. Останалите седяха с наведени глави. Аз местех поглед от един към друг.

— Това трябва да стане… ако искате бунт, непременно трябва да стане! — твърдо каза Класион. — Всички мислите така, но ви е страх да си признаете.

Сега всички гледаха Класион, но в нито един поглед нямаше отрицание или осъждане. Не, в очите на всеки се четеше едно: нека да пропадне един сигурен повод за въстание, но това не трябва да се допусне!!!

Дата Туташхиа извади хартия и молив, бързо надраска две страници — голямо писмо според затворническите понятия, смачка го на мъничка топчица, завърза го с конец и го предаде на Поктиа:

— В килията на каторжниците се намира Гоги Цуладзе, еднокрак, показвал съм ти го. Ще му го предадеш. Аз не трябва да се приближавам към тях. Запомни: писмото в никакъв случай не бива да попада в чужди ръце!

Килията на каторжниците се намираше на нашия етаж. Поктиа можеше да предаде писмото, когато отиваше на разходка или на връщане. Това не представляваше особена трудност.

Скоро ни извикаха на разходка и ние излязохме.

В двора за разходки се случи нещо, което според мен обуслови всичко по-нататък. Някой прехвърли иззад стената привързана с камъче бележка. Един от шоблата я хвана и, разбира се, я даде на Спарапет. Спарапет беше патриархът на крадците, знаменит престъпник, майстор в своята работа. Беше към трийсет и пет годишен. Той свали конеца от бележката, разгъна я, прочете я и я пъхна в джоба си. Повървя малко и се приближи към Фома Комодов:

— Фома-джан, подхвърлиха ни нещо… не е за нас, пише: „За Бухала“… Но там… има такива работи… може би трябва първо ти да го прочетеш? Ще го вземеш ли, или да го дам на Бухала?

— За когото са го хвърлили, на него го дай!

— А? — Спарапет се колебаеше. — Е, както кажеш.

— Дата! — подвикна Фома.

Туташхиа се приближи, прочете бележката и я подаде на Фома.

Това е почеркът на Бикентий Иалканидзе. Фелдшера. Той ми е приятел.

За няколко минути бележката обиколи всички членове на комитета. В нея се съобщаваше, че Коц има намерение да използува против агитаторите компанията на Дардак. Това трябваше да стане за пръв път през смяната на Палаша по-следващата нощ.

Изпитах чувството, че бележката е инспирирана от Класион.

— Ще остана да видя Бикентий — каза Дата, мушна една рубла на надзирателя и се запъти към болницата.

Всички ние твърде много бяхме скитали по затвори и заточения, но съдържанието на тази записка беше тежко изпитание дори за нервите на Фома Комодов. Никога в живота си не бях се чувствувал толкова отвратително. Как да ви кажа… сякаш са те потопили в нечистотия и са ти забранили да се измиеш.

Дата не ни съобщи нищо ново, освен това, че Бикентий му посочил първоизточника на тази новина — началника на болницата, военния лекар Шчелкунов. Но защо на жандарма му беше необходимо да поверява на Бикентий държавна тайна?!

Едва на разсъмване престанахме да си шепнем.

— Какво да предприемем, за да предотвратим това злодеяние? — постави въпроса Фома Комодов.

— Има ли във всяка килия поне по един наш човек — запита Езиз Челидзе. — Ще известим всички. Ще накараме целия затвор да се развика и ще принудим администрацията да се откаже от намеренията си. Жандармите, то се знае, ги е страх от шума…

— И на Дардаковата компания трябва да предадем, ако се съгласят на тази мръсотия, да не ни се мяркат — ще ги пребием един по един, и виновните, и невинните — добави Андро Чанеишвили.

— Може да организираме такъв шум, че да дойде прокурор, да му предадем петиция против администрацията на затвора и те няма да посмеят — каза Пьотр Андрашчук.

— Да, да — развесели се Класион, — ще прочетат петицията ни, ще се изчервят всички — от царя до Коц — и ще ни пуснат да си вървим вкъщи!

— Този път не е правилен, другари! — намесих се аз. — Същността на нашата революция е в това, че тя се бори не с някакво отделно зло, а с цялата ситуация, която поражда злото. Можем ли да ликвидираме самата ситуация? За това трябва да мислим, а да спасим Какалашвили или Иванов, не е толкова сложно.

— Само бунтът може да ги спаси. А бунт няма да има, ако тази подлост не бъде извършена — държеше на своето Класион Квимсадзе.

— Мисля, че вече има повод, но относно това, какво е нужно за въстанието, искам да поговоря на четири очи с Фома — заяви Дата Туташхиа.

Всички бяхме достатъчно опитни, но смятахме Туташхиа за сила от съвсем особен ранг. Знаехме, че дойде ли времето, той ще каже своята и единствено своя дума.

— Съгласни ли сте? — попита Дата.

— Така да бъде! — каза Амбо.

Дата се отдели от нас, избра уединено място и повика Фома. Говориха дълго, после повикаха и мене.

— Претеглил ли си добре всичко? Ще се справиш ли? — запита го Фома Комодов, когато отидох при тях.

— Тази работа не е особено интересна за мене тъкмо защото ще мога да я свърша. Един достоен човек трябва да се стреми да прави неща, които не е правил по-рано и които му изглеждат невъзможни. Вие, Фома, се залавяте за нещо, което ви изглежда невъзможно, и аз се оказах с вас само защото не бих могъл да постъпя иначе.

— Не би могъл ли? — попита Фома. — Можеш ли да ми кажеш, Дата, защо поемаш такъв голям риск?

— Непременно ли трябва да отговоря?

— Това е само молба. Искам да знам за себе си.

— Ще опитам… — Дата се замисли. — Виж какво, когато злото се извършва пред очите ти, е лесно да го преодолееш, много лесно. Да се превърне злото в добро, е много по-трудно, но все пак е възможно. Но и доброто, и злото имат свое гнездо, както го има впрочем всичко съществуващо на тоя свят. Ако не разрушим гнездото на злото, то ще израсне на други места. А да се разруши гнездото на злото, е много голямо дело, толкова голямо, че заради него си струва и да пострадаш, и да загинеш. Затова ще ви помогна, с каквото мога, но съвсем не смятам, че се излагам на голям риск. Искам да знаеш това.

Фома слушаше, без да откъсва очи от лицето на Дата. Изглежда очакваше да чуе още нещо.

— Е, вече ти казах всичко — какво мисля и защо се заемам с вашата работа.

— Добре! — каза Фома след дълго мълчание. — Шалва! Дата обещава утре през нощта да ни намери ключовете от всички корпуси и килии, но не иска да каже на никого… освен на мене по какъв начин смята да го направи. Трябва да приемем това условие. Ще съобщя на членовете на комитета и ще решим да започваме ли бунт, или не. Дата няма нужда от нашата помощ. Вика само тебе! Трудна и рискована работа е.

Не оставих Фома да довърши:

— Готов съм. Ако не иска да зная всичко, не е необходимо. Ще отида и така.

Защо да си кривя душата: всички членове на комитета се колебаеха, аз също. Всички бяхме възбудени и неизказано се радвахме, че наближава решаващият час и все пак в дъното на душите ни тлееше надеждата, че Дата Туташхиа няма да успее да изпълни обещанието си! Това е обяснимо. Трудно е да залагаш живота си на карта, дори ако правиш това, след като хладнокръвно си пресметнал и обмислил всичко. Трудно е, дори ако се вдигаш срещу врага на отечеството и зад теб стоят твоят народ, твоите деца и законът на твоята държава, който не само ти позволява да станеш убиец, но и ти обещава да запази доброто ти име. Какво остава за шепа единомишленици, които се нахвърлят върху една мощна империя и върху закон, който веднага ще ги обяви за убийци, изменници, долни хора. Това е тежък товар, дори ако човек е изпълнен с вяра, че се решава на такава крачка заради по-доброто бъдеще на своя народ!

— Другари! Ако някой иска да се оттегли от нашата работа, не е късно и не е срамно да го направи — каза Фома Комодов. — Нека напусне и ние до време няма да го питаме нищо.

Кой би могъл да се нарече страхливец?

Всички бяхме готови за действие. Само Андро Чанеишвили попита:

— Но защо Дата Туташхиа иска сляпо да го следваме?

— Дата Туташхиа нищо не иска от нас, — възрази Фома. — Той само ни съобщи, че утре вечерта от десет до единайсет ключовете ще бъдат в ръцете му. От нас зависи дали ще се възползуваме от това, или не.

— Какво мислиш да правиш, защо криеш? — Класион хвана за ръката Дата Туташхиа, който отиваше при Дембин.

— Само не се обиждайте. — Дата приседна до Класион. — Никой от вас няма нужда да му давам акъл, а за работата, за която се захващам, и един акъл е предостатъчен. Ако ви кажа какво смятам да правя, ще започнете да обсъждате и да ми давате съвети. Може да ви послушам и вашият съвет да ме разколебае. А съмненията и колебанията са лоши помощници в такава работа. Затова не ви казвам нищо.

— Ами ако от твоята идея пострадаме и ние, и нашето дело, тогава? — попита Амбо.

— Приятелю Амбо, цар Николашка ти е сторил толкова зло, че мога ли да ти навредя повече? Ние сме в затвор, а законите на затвора ти ги знаеш по-добре от мен. Какво смятам да правя, и какво искам, си е лично моя работа. Правя това, което смятам за необходимо, а дали вие ще се възползувате от него, или не, не искам да зная. Ала всичко може да се развие така, че да ви дотрябвам много.

— Къде не е прав този човек? — попита Фома Комодов.

— Прав е до небесата — каза Езиз Челидзе.

— Не разбирам защо се засягате?! — каза Пьотр Андрашчук. Какво повече искате? Ако искаме, ще се възползуваме. Така ли е? Хайде да спим.

— Ако някой не иска, да каже! — повтори Комодов. — Няма ли такива? Тогава да започнем.

Решихме да започнем на другия ден вечерта, когато на смяна застъпи Палаша. Ако Дата наистина се сдобие с ключовете, ще отворим килиите и това само по себе си ще стане сигнал за започване на метежа.

През тази нощ никой не затвори очи. Криехме един от друг, че не спим, всеки искаше да изглежда храбрец в очите на другарите си, пък се и страхувахме да не заразим с вълнението си и другите.

Най-после съмна. Вдигнахме се, хапнахме и започнахме да се съвещаваме.

Най-близката ни цел беше да превземем затвора, в който лежахме. Това означаваше: да прогоним администрацията, да преградим входовете, да издигнем барикади и да стоим въоръжени, докато развитието на събитията не ни изправи пред нови алтернативи. Много неща зависеха от това, как ще реагират Метехският затвор, Тифлиският нелегален комитет, тифлиската работническа класа и най-после царят и Държавната дума, ако новината за нашия бунт стигне до ушите им. Главното ни изискване беше безпрекословното изпълнение на предвидените в Манифеста от 17 октомври обещания, а по-нататък следваха още единадесет точки: облекчаване на условията на затворническия режим, незабавно освобождаване на инвалидите, болните, затворниците с малки присъди, жените и т.н.

Съвещавахме се до разходката. Почти всички въпроси бяха решени, задълженията разпределени, написани няколко необходими бележки и текст на възванието, където се обясняваха както общите цели на бунта, така и безчинствата на Коц. След това оставаше само да чакаме.

Слушах другите, говорех аз самият и през цялото време не ме напускаше чувството, че тази раздвоеност, за която говорих, сякаш се бе усилила у всички ни и бе прераснала в сигурност, че операцията с ключовете няма да се осъществи и няма да се наложи да се излагаме на смъртен риск.

За миг дори си помислих, че Дата Туташхиа ще ни даде ключовете, а ние нищо няма да можем да направим.

Не откъсвах очи от него. След закуската той чак до обяд игра на зарове. После цял час си чесаха езиците със Спарапет. Двамата се веселяха от сърце. После още един час се разхожда с художника Лоладзе — имаше и такъв в килията. После седна при Дембин и Лука Петрович се отплесна в спомени за живота си по време на заточенията. С една дума, разкарваше се из килията, като да не замисляше нищо. И не ме викаше! А оставаха броени часове! Може би се беше отказал? Обнадеждаваше ме само това, че Поктиа два пъти изскача от килията: първия път помогна при изливането и донасянето на водата, при което на излизане изнесе едно черно хлебче. Надзирателят дълго се препира с него за това хлебче. Погледнах Туташхиа — той крадешком наблюдаваше Поктиа. Сутринта Дата беше взел хлебчето от крадците и бе скрил в него кама. Никой, освен мене, не бе забелязал това. На надзирателя най-после му омръзна да се препира с Поктиа и го пусна. Поктиа се върна, разбира се, без хляба и сега ме човъркаше мисълта защо Дата в най-решаващия момент се бе постарал да се избави от единственото си оръжие. Втория път Поктиа изнесе кофата заедно с чистача. За пръв път, откакто беше тук, я докосваше. Този път отнесе една бележка и като се върна, пошепна нещо на Дата. Забелязах още, че след разговора с Дата Лоладзе обиколи цялата килия, събра всички моливи, колкото ги имаше — сини, червени, черни, зелени, — стри графита и започна да го смесва. Колкото и да си блъсках главата, в края на краищата реших, че намеренията на Дата не са свързани с поведението на Лоладзе.

Изведоха ни на разходка към пет часа. В шест надзирателите се сменяха и затова ни позволиха да се разхождаме само половин час — а ни се полагаше цял. През този половин час Поктиа не откъсваше очи от стената, която ни отделяше от затворническата болница. Явно очакваше бележка и когато ни заявиха, че разходката е свършена, не издържа и започна да се препира с надзирателя.

— Умири го! — каза ми Дата.

Побързах да го отведа, защото можеха да го пратят в карцера. Дата ни догони и смъмри своя адютант. Поктиа наведе глава.

Първите бяха вече влезли в главния вход на корпуса, когато покрай нас се промъкна чистачката Нене и хвърли в краката ни нещо, завито в парцал.

— Вдигни го! — каза ми с очи Дата.

Наведох се. Надзирателите не забелязаха нищо. Ако Поктиа беше на мое място, начаса щяха да се лепнат за него — твърде много им се беше въртял днес пред очите.

— Какво има тука? — попитах аз.

— Коси.

В килията разгърнах парцалчето. В него наистина имаше косми — дебели, груби, побелели, смесени с черни. Дата ги даде на Лоладзе. Художникът ги погледна, попипа ги, явно остана доволен и се зае веднага да майстори перука и мустаци с умение, което ме смая. „Сигурно е бил гримьор в някой театър“ — помислих си аз.

Смени се надзирателят на нашия етаж. Значи и Палаша бе приел сутерена. Някога Палаша бил палач. После го назначили за началник на мул-етапа — така в Ортачалския затвор се наричаше малката двуколка, в която бе запрегнато муле. С нея изкарваха покойниците и ги погребваха наблизо, по най-близките склонове на Телетските планини. Най-после го бяха повишили — бе назначен за надзирател и очевидно за особени заслуги и в знак на доверие му повериха най-трудния участък — подземието.

И така, Палаша и другите надзиратели от смяната му застъпиха в шест часа вечерта. По същото време се правеше проверка, за което отиваше един час. От седем до осем бе вечерята. От осем до десет — изнасяне на кофите, тоалет, зареждане на вода. В десет часа отбой. В този час дежурният комендант лично обикаляше всички етажи. Тази нощ дежуреше Канарейка. Канарейка беше фамилно име, а не прякор. Той надничаше в шпионките на почти всички килии, за да се увери, че в поверените му владения цари мир, порядък и райско смирение. Арестантите оставиха господин Канарейка с името му заради контраста: той беше дебел, черен, наполовина побелял, дългомустакат тип — по-добър прякор от канарче едва ли можеше да му се измисли. Въпреки че надзирателят на всеки етаж притежаваше пълен комплект ключове от своите килии, самите надзиратели също бяха затворени, тъй като площадките между етажите бяха преградени с решетки от дебели стоманени пръти, а вратите, монтирани в тези решетки, се заключваха с огромни катинари, чиито ключове се поверяваха на дежурния комендант. По такъв начин надзирателите се намираха в плен на господин Канарейка и ако Дата Туташхиа бе обещал да ни предаде ключовете от всички корпуси и килии, значи, той трябваше най-напред да се сдобие с комендантските ключове, та с тяхна помощ да се добере до надзирателите, у които бяха ключовете от килиите… За да ограбим Канарейка, трябваше да заловим нашия надзирател, да му вземем ключовете и да направим засада на Канарейка. Не беше по силите ми да разгадая всички ходове на този замисъл и неспокойното ми очакване свърши с това, че когато изкарахме в коридора празните бъчви от донесената за вечеря чорба — това беше в осем часа вечерта, Дата ме извика и ми каза:

— Шалва, тази вечер тоалетът трябва да започне от нас. Тогава каторжниците последни ще тръгнат.

— А после?

— Ей там седи старият Миндадзе. Нали сте земляци? Този надзирател се отнася добре с него, струва ми се, че са от едно село. Ти често говориш с Миндадзе и понякога го черпиш…

— Какво трябва да правя?

— Нека Миндадзе помоли надзирателя да ни изведат първи. Кажи на Миндадзе, че много те боли коремът, нека помоли. Надзирателят няма да му откаже. Ако пък този номер не мине, каторжниците ще измислят причина — при всички случаи няма да излязат първи и ще се намерят на опашката, но… да не заподозрат нещо…

След пет минути вратата се отвори и надзирателят ни поведе към клозета. Поктиа побягна към килията на каторжниците и като се върна, съобщи на Дата:

— Там всичко е наред. — Питат как е при нас. Казах, че и ние сме готови.

— Какво могат да направят тези оковани хора? — попитах аз Дата, когато се върнахме в килията.

— Ти да не си забравил? Оковани са само онези, на които са произнесени каторжните присъди. Останалите нямат окови.

— Много сте ни необходим, Лука Петрович. — Дата ме отведе при Дембин. — Молбата ни не е съвсем обикновена и работата е твърде рискована…

— Слушам ви, господа… По възможност… С каквото мога!…

— За половин час, най-много за час, трябва да се преоблечете като надзирател. Извинете, но се налага.

— Като надзирател ли? — изуми се Лука Петрович — Аз да облека униформата на надзирател? За нищо на света! Вие оскърбявате моите убеждения. Да намъкна кучешка кожа? Никога!

— Лука Петрович, скъпи! — прекъснах аз разбушувалия се писател-либерал. — Това е необходимо за делото, за революцията!

— Слушайте, миличък — лицето на Лука Петрович се озари от надежда, — в тази постановка, струва ми се, за мене може да се намери някоя друга роля. Вие сигурно имате много роли, а за тази… да потърсим друг.

— Лука Петрович — замолих го аз, вие с нашия днешен надзирател сте като близнаци. Вашият отказ заплашва с провал цялата операция!

Дата Туташхиа му внушаваше, че революционер е онзи, който заради революцията е готов да се преоблече дори като жандарм.

Най-после Дембин се съгласи.

Дойде моят ред. Лоладзе ме омота с някакви парцали, напъха ми разни подплънки и, когато според него придобих габаритите на господин Канарейка, започна да ми прави мустаци. Тази процедура не можеше да се укрие. Решили, че подготвяме поредното затворническо представление, арестантите ни наобиколиха, весело предвкусвайки предстоящото забавление.

Не можете да си представите с какво увлечение се грижеше Лоладзе за всяко косъмче. Подрязваше, сресваше, приглаждаше… Отстъпваше крачка назад, притичваше, поправяше, отдалечаваше се и пак ми се любуваше.

— Ти, брат, си бил истински художник! — каза му Лука Петрович.

— Не, драги ми, истинското изкуство започва тогава, когато човек е сит или убеди самия себе си, че е сит — тъй казваше моят учител Иван Никифорович Страстнов — велик човек беше той! И много обичаше такива сентенции.

Опашката вече бе стигнала до другия край на коридора, когато забелязах, че Дата май се вълнува. Състоянието му се предаде на всички членове на комитета. Уговорката беше всеки да се държи както винаги — един да лежи, друг да играе на табла, трети просто да се шляе из килията. Но всичко ставаше наопаки. Всички седяха по наровете си и мислеха, мислеха, мислеха…

Ние с Дата се долепихме до вратата, ловяхме всеки звук откъм коридора.

Ето, влезе в килията си и последният арестант.

Ето, тракна резето и издрънчаха ключовете.

Килията се затвори.

Надзирателят отключва килията на каторжниците. Пак звънтене на ключове, скърцане на резе, което се вдига, дрънчене на ударен в стената метал… Стъпки… Шляпане на множество крака и… пълна, затаена тишина.

… Крачки към нашата килия… Двама или може би трима души…

— Хванали са го! — прошепна Дата.

Вратата на клозета заскърца и шумно се захлопна. Някой с бързи, шляпащи, неспокойни крачки се приближи към килията на каторжниците, сложи резето и превъртя ключа.

Отново крачки към нас. Същият бърз, шляпащ звук. Някой надникна в шпионката на нашата килия. Шпионката се затвори и вратата се открехна. Зад нея се мярна и изчезна фигурата на Гоги Цуладзе. Дембин, аз, Лоладзе и Дата Туташхиа излязохме в коридора. На прага на килията изведнъж ме обхвана остро желание да хвърля поглед към нашите… Но не успях.

— Поне да ни беше казал някой какво ни очаква! — пошегува се Класион.

Шегата увисна във въздуха. Дата взе от Гоги връзката ключове и заключи килията ни. Гоги тръгна напред. Ние тримата го последвахме към клозета.

Надзирателят с вързани очи, само по бельо и бос, стоеше в ъгъла, с гръб към нас. На тила му стърчеше дебел възел, краищата на пешкира падаха върху раменете му.

Дата влезе след нас и със знак нареди на Дембин да се преоблече. Униформата на надзирателя беше в ръцете на единия от двамата неизвестни, които заварихме вътре. И двамата бяха с маски. Гоги подаде маски и на нас с Лоладзе.

Спомням си, че Дембин все не можеше да пъхне крака си в надзирателския ботуш, все не можеше да се задържи на един крак и Дата го подкрепяше. Ръцете не го слушаха, пръстите му трепереха. Най-после го нагласихме. Художникът накара писателя да отпусне колана си, надипли отгоре ризата, поправи шинела, нахлупи шапката малко накриво, както правеше нашият надзирател. С една дума, придаде му по-натурален вид.

Когато прозвуча отбоят, Дембин и Дата излязоха в коридора, а ние всички останахме в клозета. Един от каторжниците държеше до хълбока на надзирателя голям саморъчно изработен нож.

След няколко минути чухме звук от превъртане на ключ. Дембин бе пуснал Дата в килията.

Предстоеше ни да чакаме, докато комендантът Канарейка благоволи да дойде на нашия етаж. Трябваше да чакаме петнайсет-двайсет минути, може би половин час.

— Да излезем да видим какво става — пошепнах на Гоги.

Гоги разбра, че бездействието ме измъчва. Той също беше силно развълнуван и с крайно напрежение на волята запазваше спокойствие.

Излязохме в коридора. Дембин стоеше на площадката на етажа и гледаше надолу.

— Канарейка е в подземието — каза той. — А Дата казваше, че първо ще се качи тук… И Коц е с него в подземието.

— Ще дойде — като помисли малко, каза Гоги. — Всичко е наред. Разбира се… Днес имат работа там…

Гоги се приближи на пръсти до нашата килия, отвори шпионката и започна да си шепне с някого. Изглежда, Дата стоеше от другата страна на вратата. Вратата, която водеше към подземието, се затръшна, но не щракна резе, не издрънчаха ключове. Канарейка излезе от подземието, без да затвори вратата! Значи, смяташе веднага да се върне. Комендантът се качваше при нас. И то сам! Дембин замря пред вратата на килията на каторжниците. Ние се скрихме в клозета. Гоги угаси свещта — това също беше важен детайл от операцията…

Само след миг Канарейка влезе в осветения с две слаби крушки дълъг коридор на нашия етаж. Лука Петрович се долепи до шпионката и както му бе наредил Дата, силно удари по вратата с връзката ключове. Звукът се понесе по целия коридор и привлече вниманието на Канарейка. Дембин се откъсна от шпионката на килията на каторжниците, обърна се и заби нос в шпионката на отсрещната килия. Канарейка по навик тръгна към противоположния край на коридора и като измина няколко крачки, веднага откри нарушението — от едва открехнатата врата на клозета не се процеждаше светлина. Той разтвори вратата и влезе, но слабата светлина откъм коридора не можеше да разпръсне натрупания в помещението мрак. Ние се бяхме притаили до вратата, залепени до стената. Канарейка влезе и още преди да успее да забележи сенките ни, усети докосването на ножове до гърлото и до сърцето си. След миг и неговите очи бяха завързани с пешкир. Той вдигна ръце и връзката ключове от етажите се намери в ръцете ми. След не повече от две минути Канарейка беше само по бельо, а аз се кипрех в неговия мундир. Лоладзе бързо ми залепи мустаците, повъртя се около мен, постара се да постигне сходство — образецът беше до него и това не бе трудна работа, — огледа ме още веднъж и ме пусна, като театрално разпери ръце:

— Feci quod potui, faciant meliora potentes![1] — произнесе той и излезе в коридора.

Канарейка и надзирателят останаха в клозета под охраната на двамата каторжници с маски. Гоги с жест им заповяда да си отварят очите на четири и ние излязохме след Лоладзе.

Отключих нашата килия и Дата Туташхиа, Поктиа, членовете на комитета и още неколцина доброволци излязоха в коридора. Помня, че преди да пристъпи прага, Пьотр Андрашчук се прекръсти и пошепна нещо, очевидно молитва. Позабави се и Класион.

— Класион Квимсадзе! — тържествено прошепна той. — Настъпи най-великата минута в твоя живот! — Сведе очи към прага и чак след това го прекрачи.

Дата Туташхиа предаде ключовете от нашия етаж на Фома Комодов. Фома повтори шепнешком по два пъти задачата на всеки и разпредели задълженията. Изглежда, хората бяха загубили способността да мислят, да слушат и да помнят. Най-после Дембин и аз — тоест надзирателят и комендантът Канарейка, — водейки под охрана Дата Туташхиа, Поктиа, Андро Чанеишвили, Алексей Снегир, Езиз Челидзе, Пьотр Андрашчук и Класион Квимсадзе заслизахме надолу. Фома Комодов, Амбо Хългатян и Гоги Цуладзе останаха горе и тръгнаха по килиите да разясняват положението, да четат възванието, да събират доброволци… Работа имаше, колкото щеш.

Катинарът на третия етаж заяде. Ръцете ми трепереха, може би защото се притеснявах, че зад гърба ми хората губят търпение, излизат от кожата си и всеки миг някой ще ми каже: „Дай аз да отворя!“ Не зная дали надзирателят беше наблизо, или пък се бе приближил, за да види защо се бавя, но едва отворих вратата и той се изпъна пред мене.

— Кръ-ъ-гом! Говедо! — Преди да довърша, видях гърба му и краищата на пешкира, обвил главата му.

На този етаж останаха Андро Чанеишвили и Езиз Челидзе. Слязохме на втория етаж, после на първия. И тука се повтори почти същото, което стана при нас. С две думи, прага на подземния коридор пристъпихме само двамата с Лука Петрович. Класион Квимсадзе, Поктиа и Дата Туташхиа останаха зад вратата.

Дата Туташхиа неведнъж ми беше втълпявал, че смелостта е навик. За малкото време, през което слязохме от нашия етаж до подземието, аз дотолкова свикнах да залавям надзирателите, че като видях обожаемия Коц и още по-обожаемия Палаш, се запътих право към тях. Вървях бавно, като дрънках ключовете. На пет-шест крачки от мен, навел глава, много уверено крачеше Дембин. Спрях до една килия и надникнах през шпионката. Същото направи и Дембин — така бяхме се разбрали… Коц седеше на един стол в дъното на коридора. До него се бе изпънал Палаша. Когато влязох в коридора, Коц плъзна по мен поглед и със скучаещ вид се обърна настрана.

Ударих по вратата на килията с връзката ключове и при този сигнал в коридора се втурнаха Дата, Поктиа и Класион. В тесния коридор Коц и Палаша не можаха да разберат кой тича зад гърба ми. При това всички бяха с маски, пък и осветлението беше като навсякъде — два пъти, а може би три пъти по-слабо от обикновеното.

— Стани, говедо! Обърни се към стената! — прошепнах аз. Палаша едва не припадна, а Коц дори не можа да се помръдне, та Поктиа и Класион го обърнаха към стената заедно със стола.

Дата взе от Палаша ключовете, завърза му очите, а ние обработвахме Коц.

Огледах се — Дембин припряно се събличаше и така далеко захвърли надзирателския ботуш, че едва не улучи Фома Комодов, който тъкмо в това време влизаше в подземието.

Дата тръгна по карцерите и изкара всички оттам. Нещастният Какалашвили не можеше да разбере какво става, изпули очи, искаше да каже нещо, но Фома допря пръст до устните си, с което съвсем обърка бедния гимназист. Дардак също искаше да излезе, но Фома Комодов го натика обратно в карцера.

Дембин по долни гащи избяга от коридора.

Дата кимна на Класион да затворят Коц в един от карцерите. Класион се приближи до него, вдигна осем пръста и кимна към осма килия, до която стояхме. Дата го погледна, без да разбира какво иска да каже. Класион се потупа по задника и Дата се разсмя. Докато схвана, че този кучи син Класион предлагаше да тикнем началника на затвора при педерастите, зад гърба ми екна дружен смях. В коридора вече се въртяха двайсетина души и всички се смееха. Някои от тях не познавах дори по физиономия. Смехът пробяга по килиите и след някаква си половин минута се смееше целият затвор — четири хиляди души.

Отворихме осма килия и вкарахме в нея Коц. Разбира се, никой не би го пипнал, но само мисълта да го тикнем при педерастите беше достатъчна да опозори за цял живот началника на затвора.

— Развържете му ръцете, и свалете превръзката от очите му! — заповяда Фома.

Педерастите стояха, скупчени в един ъгъл, и нищо не разбираха. Пръв се приближи Харчо и започна да развързва ръцете на Коц. Събра смелост и Алискер, който свали кърпата от очите му.

— Бисмаллах, кой е това? — Изплашеният Алискер заотстъпва заднишком към своите.

Харчо надникна в лицето на началника на затвора:

— Брей, той е, бога ми!… — Не, ама погледни го! Коц! Наистина е Коц!

— Моля ви се, нима господарят-император вече се е отрекъл от престола? — попита Рудолф Валентинович.

— Отваряйте си очите! Пази боже да започне да писка — на всички ви ще преброя ребрата! — заплаши ги някой зад гърба ми.

Огледах се — беше Чалаб.

Съдбата ме срещна с Чалаб, когато излежавах първата си присъда. Той беше мирен ножар. Бяха го затворили, защото услужил някому с револвер и с него бил убит един жандарм. Чалаб нямаше никакво отношение към революцията и аз бях поразен, виждайки го за втори път в ролята на политзатворник. Обадих му се. Оказа се, че е затворен вече за трети път след историята с револвера — и двата пъти за безмилостен побой на полицаи. Всеки си е башка луд — той мразеше полицаите и по време на следствието от някакво необяснимо упорство, обяснявал постъпките си с омраза към царизма. Затова го съдеха като политически.

Когато затворихме вратата на осма килия, Чалаб каза на Фома:

— Тук трябва да има стопанин. Щом оставяме Канарейка и Палаша…

— Оставяме ги.

— Опасно е… Ами ако арестантите разбият вратата и им направят нещо! Това не трябва да се допуска…

Фома кимна, но нищо не каза.

— Дай ключовете, аз ще имам грижата — каза Чалаб.

Фома му подаде връзката ключове.

— Тогава намери хора, сам няма да се справиш…

— Изобщо необходим е ред, революционна дисциплина — казах аз.

— Всичко ще бъде тип-топ! — успокои ме Чалаб.

— Освободете коридора! — извика някой и коридорът в миг опустя. Пред осма килия останахме трима — Фома Комодов, Дата Туташхиа и аз.

— Не трябва така! — проговори Фома.

— Прав си, не трябва! — потвърди Дата.

— Чалаб, ела тук! — повика го Фома.

Чалаб тъкмо въвеждаше в килията Палаша. Затвори вратата след него и се приближи към нас.

— Заведи го при Палаша! — Фома кимна към осма килия.

— Кого?

— Коц.

— Коц ли? Мислех, че говориш за някой от тези… Коц? Да изведа Коц? — Чалаб недоверчиво погледна Фома. — Защо?

— Затова… лошата власт върши лоши работи, затова народът иска да свали Николашка — каза Дата Туташхиа. — А на нас не ни прилича, така мисля аз. Заведи го при Палаша! — повтори Фома и ние тръгнахме към изхода.

— Както кажете! — неохотно се съгласи Чалаб.

Бележки

[1] Направих каквото можах, който може, да го направи по-добре (лат.).