Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (11)

Граф Сегеди

… Обстоятелството, че бяха израсли в едно семейство, беше за мен истинска сензация, откритие, което извънредно ме заинтригува. Спецификата на криминалната и следствена практика се състои в това, че, от една страна, е необходимо детайлно да изучиш психиката на преследвания престъпник и следователно ясно да си представяш възможните му постъпки, а от друга страна, да си съставиш точна представа за онзи чиновник или група чиновници, на които е възложено да го открият и заловят. Имам пред вид съвкупността от професионални качества и природни данни. Често се случва преследващият да не се справи със задачата си само защото по натура е коренно различен от престъпника. Например един прекомерно подозрителен детектив може да се окаже безпомощен пред наивен, безхитростен престъпник, тъй като не е в състояние да допусне, че преследваният ще използува толкова примитивни похвати. Именно в такива случаи става необходимо да се съгласуват качествата на единия и на другия, защото е нарушено равновесието между психологическите данни на преследвания и преследвача.

Когато следственото учреждение се занимава с тривиално престъпление (в такива случаи самият престъпник е личност повече или по-малко ординарна), най-важното условие за успешно издирване и арестуване на престъпника е установяването на почерка на престъплението. Това дава възможност престъпникът да бъде причислен към определена група престъпници и издирването му да бъде продължено в кръга на съответната група. Методът на изключването в края на краищата ще доведе до залавяне на търсеното лице, при това, както показва практиката, безпогрешно в деветдесет на сто от случаите.

Много по-сложно е, когато криминалното досие на престъпника съдържа цяла гама от методи на престъплението или дори няколко гами. Тогава не остава друг изход, освен да приемем за почерк на престъпника именно този обширен диапазон, и в този случай само аналогията може да ни открие тайната на неговата психика. За съжаление аналогиите от този тип са малобройни. Затова психо-криминалният тип на подобен престъпник е всъщност уникален и за неговото разкриване и арестуване трябва да се преодолеят такива препятствия, каквито се изправят пред бактериолога при търсенето на неизвестен микроб.

В подобни ситуации криминалистите използуват разнообразни методи. Самият аз често съм прибягвал към метода на двойника, т.е. изучавал съм хора, които според събраните сведения напомнят по характер търсеното лице, без да са извършили престъпление. Да ги наблюдавам и изучавам беше твърде лесно, тъй като тук са възможни и лични връзки. По такъв начин неведнъж съм намирал отговор на изключително важния въпрос — какво представлява престъпникът? Когато този отговор е намерен, може да се смята, че личността на търсения е установена. Налага се да повторя някои неща от казаното досега. Досието на Дата Туташхиа, който вече много години беше абраг, съдържаше цяла клавиатура от престъпления, извършени по най-различни начини. Немислимо беше да извлека едно характерно качество, което да отличава всичките му престъпления. И още по-трудно бе да се определи кое от тези престъпления е извършил той, кое е извършено от други. Следователно психическите особености на Дата Туташхиа не можеха да бъдат изяснени, а при това положение абрагът би попаднал в ръцете ни само случайно.

Човек, който няма възможност да използува определено средство при осъществяване на целите си, прилича на инвалид, на когото, да речем, е отрязана ръката, и всичките си неуспехи обяснява именно с това: ако не бях еднорък, щях да настигна заека. Тъкмо в такова положение бях няколко години, докато съвсем неочаквано се разбра, че моят подчинен Мушни Зарандиа е израснал в едно семейство с Дата Туташхиа — те бяха живели дълги години при едни и същи условия и следователно имаха много сходни черти.

Пристъпвайки към изучаването на някое интересуващо ни лице, аз изхождах, колкото и да противоречи това на професията на жандарма, преди всичко от първото си впечатление от него, а не от изводите, получени посредством анализа на фактите. Винаги съм придавал първостепенно значение на личните достойнства на човека, проявени в неговите действия. Не правех изключение и за себе си, винаги се съобразявах с особеностите на собствената си личност. Че впечатлението, получено от първата среща с човека — твърдя го смело, — никога не ме е лъгало и че тази способност никога не ми е изменяла, аз смятам за свое огромно предимство. Това предимство използувах и сега, като пренебрегнах анализа на фактите, събрани от други и, в разрез с установената ни практика, се доверих на собствената си интуиция. Съставих пълен списък на престъпленията, приписвани на Дата Туташхиа, обърнах се към положителния образ на Мушни Зарандиа, създаден от въображението ми при първата среща с него, и подчинявайки се само на собствената си интуиция, задрасках онези от внесените в списъка престъпления, чието извършване усетът ми не можеше да свърже с Мушни Зарандиа, който ми заменяше Дата Туташхиа. Като препрочетох след това своя списък, бях потресен, защото открих, че изпитвам симпатии към Дата Туташхиа, т.е. съчувствувам на един углавен престъпник, който много години е причинявал безброй неприятности на нашето ведомство, а следователно и на мен самия. Методът си е метод, но пред мен лежеше списъкът на престъпленията на абрага Туташхиа, които в този опит трябваше да приема като основа за по-нататъшно изследване. Казвам „в този опит“, тъй като същият метод включва и друг опит, който не бива да се забравя: трябваше да се съобразя и с отрицателните страни на Мушни Зарандиа и да действувам съобразно с тях. Обаче засега ще се заемем със съдържанието на първия опит.

Ще напомня: своеобразието на метода се състои в това, че качествата на нашия познат предполагаме у един непознат. Нали условният списък на престъпленията на Туташхиа също беше получен по този начин. След това трябваше да намеря отговор на въпроса за качеството на действието. Ще поясня: на младини, когато следвах в Париж, другарувах с един източен аристократ. Той беше роден от морганатичен брак: майка му танцувала и пеела в нощните кабарета на Париж, а баща му бил наследник на престол. Принцът обичаше изкуството и твърде своеобразно съдеше за него, строго и страстно различавайки артистизма от посредствеността. Ако ставаше дума за някой разказ или роман, той го наричаше драсканица, или произведение. Ако се спираше пред някое платно или статуя, то беше сурогат или творба. Когато виждаше някоя танцьорка, можеше да каже: тази танцува. Или: рее се. Първото той смяташе за школовка, навик, рутина. Второто за плод на катарзиса. Според това и литераторите, артистите, художниците също разделяше на две групи: плебеи и аристократи. Но и всички други хора възприемаше по същия начин. Не придаваше никакво значение на произхода и генеалогията и причисляваше всекиго към тази или онази група в зависимост от отношението му към работата, занаята, професията. За него аристократ беше само онзи, който се занимаваше с ежедневната си работа енергично и вдъхновено като творец.

Разбира се, гледището на моя принц беше твърде радикално, но според мен достатъчно основателно. Имах стотици подчинени, но пред най-педантичните, усърдните, изпълнителните предпочитах надарените с въображение, с фантазия, страстно увлечените от своята дейност, макар и донякъде своеволни. От такива може да се очаква и провал в работата, но самите им действия са винаги прекрасни и обещават успех в бъдеще. Да, да, бъдещето е тяхно, тъй като тези хора обогатяват човешкия опит, утвърждават професионализма, превръщат службата си в свещенодействие, белязано със знака на творчеството.

Използувайки класификацията на Източния принц, ще кажа, че преди да му се възложи задача, Мушни Зарандиа биваше чиновник, но от минутата, когато в ръцете му попадаше ново дело, той се превръщаше във вдъхновен артист. Имаше фина интуиция и в разследваното от него дело не оставаха „възли“ или бели полета. Седмината атински мъдреци не биха могли да добавят нищо към дело, което е разследвал Зарандиа. Ако по време на следствието забележеше у своя обвиняем поне една положителна черта, той изпадаше в сурово противоречие със самия себе си. Започваше да обяснява на съдията, на заседателите, на прокурора, на адвоката по какъв начин може да се даде минимална присъда и ревностно защищаваше съображения, противоположни на собствените му заключения. Той притежаваше още една особеност, която също смятам за признак на артистизма — не можеше да понася еднообразната работа. И ако все пак беше принуден да се заеме с такава, против природата му беше да използува известни вече методи и пътища. Такова беше качеството на действията на Мушни Зарандиа и в пълно съответствие с него се оказа качеството на действията, присъщо на престъпленията на Дата Туташхиа.

И така, аз си отговорих на въпроса „как действува“ Дата Туташхиа и оставаше да намеря причината за действията му или отговор на въпроса „какви са подбудите му“. Ще приведа аналогичен случай. Всички печелят пари, но за какво са им необходими? Едни по този начин осигуряват съществуването си. Други са обзети от страстта да трупат пари. Трети ги увлича печеленето на пари посредством пари, т.е. увеличаването на капиталите им. Така е и със службата. Някои служат, защото нямат друг източник за прехрана. Преди революцията се срещаха хора достатъчно богати, но които въпреки това постъпваха на служба, защото тя им даваше възможност да се сближат с хората — в такива случаи службата за тях се превръщаше в арена за филантропия и те затова служеха. Имаше и такива, които служеха от преданост към престола и отечеството и не ламтяха за пари. Но за повечето хора службата все пак беше средство за издигане над околните, арена за кариеристични стремежи. Подобна цел се поражда от тщеславие, от жажда за власт и богатство и от други низки човешки качества. Но според мен използуването на службата за кариера, за издигане, е положителна черта на характера, ако всичко това не се осъществява по забранени начини и нечестни пътища.

С изясняването на причините за действията на Мушни Зарандиа още в първите месеци на службата му се заеха съответните органи на кавказката жандармерия. Минаха няколко години, но определено становище не беше утвърдено — личността на Зарандиа не се побираше в общоприетите рамки. Всичко в този човек беше непонятно. Така например той съвсем своеобразно се отнасяше към възнаграждението за своя труд и служебното си издигане. Веднъж го преместихме на друга, по-нисша длъжност, защото Зарандиа беше нужен именно на това място. Заплатата му бе намалена, но не чухме и дума от него нито за парите, нито за понижението му. При друг случай приятелите на Зарандиа решиха да го преместят на длъжността управител на някакво данъчно ведомство. Той съвсем не изглеждаше признателен или радостен, въпреки че и длъжността беше висока, и заплатата пъти по-голяма, да не говорим за допълнителните доходи, възможни на подобно място. С времето се убедих, че действията на Зарандиа не се обуславяха нито от стремеж да направи кариера, нито от желание да увеличи средствата си. Би било също погрешно да се приписва на верноподанически чувства или великодържавни убеждения онази усърдност, добросъвестност и честност, които Зарандиа — по националност грузинец, по произход селянин — проявяваше в своята дейност. Той беше далеч от подобни чувства и убеждения. При това този човек не правеше впечатление на идеалист, но и не спадаше към онези ограничени субекти, на които от детство им се внушава покорност, послушание и сляпо, фанатично чувство за дълг. С една дума, Зарандиа беше лабиринт, от който можеше да намери изход само случаят или времето.

Настъпи денят, когато случаят потвърди моите предположения, превърна хипотезата във факт и това стана след една разузнавателна операция, която бе замислена толкова сполучливо, че може да се смята за шедьовър на Зарандиа, но която според мен също толкова сполучливо бе проиграна.

В записките си не се стремя да излагам отделни случаи, колкото и занимателни да са те, но именно в определени ситуации хората показват истинското си лице и това дава възможност да се правят обобщения и изводи. В дадения случай разказът е необходим, за да се установи причината за действията на Зарандиа и да се даде отговор на въпроса какви бяха неговите подбуди.

В началото на деветдесетте години получихме шифрована телеграма от нашия резидент в Германия. В телеграмата се съобщаваше, че известен доцент от Московския университет, грузинец, след около месец ще замине за Батуми с парахода „Аделаида“. Доцентът щеше да пренесе забранена литература.

Без много да му мисля, предадох на Зарандиа това дело, както и всички свръзки с резидента. Програмата-максимум, казано на днешен език, предвиждаше конфискация на литературата, арестуване на доставчика й и обезвреждане на групата, за която тази литература бе предназначена. Програма-минимум — в никакъв случай да не се допусне разпространението на забранените книги. След няколко дни Зарандиа представи план за операцията. Стори ни се донякъде обемист, но авторът му настойчиво молеше да го приемем, без да го изменяме. В края на краищата постигна своето и пристъпи към работа.

Започна с това, че изпрати в Германия агента, на когото резидентът „предаде“ доцента. След това агентът се снабди със също такъв куфар, какъвто имаше доцентът. Когато в хотела бе донесена нелегалната литература за доцента, агентът и резидентът провериха в кой куфар се намира тя и колко тежи.

Настана денят, когато на излязлата в открито море „Аделаида“ се намираха доцентът, нашият агент и два напълно еднакви куфара, принадлежащи на тези две лица.

Параходът трябваше да пристигне в Батуми по пладне. През нощта преди пристигането агентът смени куфара на доцента, в който се намираше литературата, със своя куфар. Това беше предвидено в плана на Зарандиа, тъй като по ония времена при пренасянето на забранена литература конспираторите бяха почнали да практикуват такава хитрост: четири-пет часа преди параходът с книгите да влезе в пристанището, към него — обикновено привечер — се приближаваше рибарска платноходка или друг малък плавателен съд. Ако на лодката имаше условен знак и тя се насочваше в същата посока, в която се движеше параходът, привързваха куфара за спасителен пояс и го хвърляха в морето. Рибарят прибираше пояса и ние вече не можехме да открием книгите. Вече няколко пъти ни изиграваха по този начин и сега, дори доцентът да изхвърлеше куфара си, в ръцете на нелегалните би попаднал празният куфар на агента, а не литературата. Искам веднага да направя уговорката, че доцентът не се възползува от тази маневра и че размяната на куфарите от нашия агент беше направена с друга цел. По-късно ще се убедите в това.

„Аделаида“ се доближи до пристанището, доцентът слезе на брега. Слезе и агентът. Неколцина пасажери с техния ръчен багаж, включително и доцентът, бяха поканени от чиновниците в митницата. Разбира се, от минутата, в която доцентът бе слязъл на брега, ние неотстъпно го следяхме: ще се реши ли някой да вземе черния му куфар, а ако се реши, кой именно, и ако го вземе, къде ще го занесе. Адресантите, за които бе предназначена литературата, бяха предпазливи, никой не се приближи към доцента. Нашият агент, в чиито ръце беше куфарът с литературата вместо куфара с лъжлив товар, влезе в митницата през задната врата. Отначало митничарите прегледаха багажа на другите пътници, а след това попитаха доцента какво от неговия багаж подлежи на обмитяване. През цялото това време Зарандиа внимателно следеше жертвата си. Доцентът се вълнуваше и отвърна, че в собствения му багаж няма нищо, което да подлежи на обмитяване, а пък ей в онзи черен куфар и той самият не знае какво има — непознат човек го помолил в Одеса да предаде куфара на някого, който щял да го потърси тук, в Батуми, или в Тифлис. Докато преглеждаха другите куфари, доцентът се държа твърде хладнокръвно, но когато започнаха да отварят черния куфар, той забележимо пребледня и се отпусна на един стол.

— Да не ви е зле, господине? — попита Зарандиа и веднага му донесе вода.

Доцентът допря чашата до устните си и зачака съдбоносната минута, когато от куфара ще бъде извадена литературата. Но там, разбира се, нямаше литература. За чувствата на доцента е излишно да говорим. В куфара имаше пили немско производство, които тежаха колкото книгите. Тази стока подлежеше на обмитяване и докато доцентът изпълняваше необходимите формалности в другата стая, куфарът отново бе подменен.

След половин час доцентът внасяше в хотелската стая куфара с литературата, напълно уверен, че в него има пили. Всичко вървеше по плана на Зарандиа. В него нямаше цинизъм, а още по-малко садизъм, с какъвто котката си играе с уловената мишка: хване я, пусне я, пак я хване. На Зарандиа му беше необходимо доцентът да бъде твърдо убеден в това, че сега той е чист пред закона и е недосегаем за него, че следенето и обискът са вече зад гърба му, а вещественото доказателство, което го освобождава от отговорност, е в ръцете му. Целта на първата замяна на куфарите беше да бъдат заменени повторно, но без доцентът да знае и по такъв начин психиката му да бъде докарана именно в онова състояние, което го бе обхванало при излизането от митницата — обърканост, недоумение, но едновременно и чувство за недосегаемост, което трябваше да доведе до отслабване на бдителността му. Няма да задържам вниманието на бъдещия си читател върху всички варианти на по-нататъшното развитие на събитията, набелязани и предвидени от Зарандиа, но преди да разкажа за финала на операцията, ще отбележа, че теоретически нямаше ни най-малък шанс нито пренесената литература, нито хората, които я бяха изпратили и приели, да бъдат спасени, освен ако не станеше потоп или друг някакъв катаклизъм, при който да загине всичко живо. Проследете още веднъж подробно цялата операция и ще се уверите в това. А сега — финалът, който съвсем не излезе банален.

Доцентът се настани в стаята, после отиде в града, като заключи вратата. Той посети един батумски милионер, грузинец, който ни бе известен със своето фрондьорство и големите пожертвувания в полза на преследвани революционери. Милионерът имаше шест красиви дъщери. Доцентът прекара в тяхната компания час — час и половина, толкова време загуби и за разходка из града и се върна в хотела. Скоро при него дойдоха двама души. Стопанинът пусна гостите и заключи вратата, но след пет минути бе принуден да я отключи — появи се Зарандиа, придружен от двама свои подчинени.

— Интересува ни целта на вашата среща — каза Зарандиа, след като се представи и показа документи, потвърждаващи пълномощията му.

— Вече ви е известно, че пристигнах днес от Германия с парахода „Аделаида“ и донесох една пратка за тези хора — каза доцентът, като помисли малко. — Те дойдоха да си я получат. Това е всичко.

— Потвърждавате ли? — обърна се Зарандиа към гостите на доцента.

— Да — без да се замисля, отвърна единият от тях.

Другият кимна, но някак неохотно.

Зарандиа вписа в протокола въпроса и отговора.

— Моля да потвърдите с подписи верността на вашите отговори.

Доцентът прочете протокола и веднага го подписа. Гостите се бавеха и явно се колебаеха. Най-после единият от тях каза, че пратката е предназначена за него и той ще подпише. Зарандиа не настояваше да получи подписа на другия.

— В кой куфар е пратката? — попита Зарандиа.

— Ето в този, черния — отвърна доцентът, който очевидно вече започваше нещо да подозира.

— Трябва да присъствуваме при предаването на пратката.

Настъпи мълчание.

— Прекрасно — каза доцентът. — Тук има комплект пили. Вие се убедихте в това още в митницата.

Той сложи куфара на масата и го отвори.

Навярно е излишно да казвам, че за арестуването и привличането към отговорност на тези трима души беше изготвена достатъчна и обоснована документация още в Батуми и нищо не би могло да осуети успеха на нашия план. Следственият материал беше изчерпателен. Беше изяснено или по-точно бе потвърдено още веднъж местонаходището на чуждестранния източник на забранена литература, имената на емигрантите, които се занимаваха с нейното препращане в Русия, връзките между лицата, получаващи и разпространяващи тази литература, адресите на явките, местата на срещите, с една дума — всичко, което в подобни случаи интересува следствените органи.

Откарахме виновниците в Тифлис, затворихме ги в Метехската крепост като разследвани и подлежащи на осъждане престъпници.

Доцентът произхождаше от заможен аристократичен род. Неговите роднини имаха голямо влияние в цял Кавказ. Някои от тях бяха мои близки приятели или познати, известни военни, високопоставени длъжностни лица и просто честни интелигенти. Те много пъти ме молиха да помогна на техния роднина. Нещо повече — успяха да накарат самия наместник да се заинтересува от съдбата на доцента. Но независимо от това и по служба ми предстоеше лично да се запозная с делото и с обвиняемия, и аз наредих на Зарандиа да проведе разпит в мое присъствие. Обвиняемите не знаеха кой съм.

В началото на разпита обвиняемите (и доцентът също) напълно и без изменение потвърдиха предишните си показания. Стана ясно, че не ще мога да облекча участта им, а още по-малко да прекратя делото. Върнах се в стаята си потиснат и в онова отвратително настроение, каквото човек има винаги, когато се налага да отказва на молба за помощ. На всичко отгоре Зарандиа водеше разпита така, че да си изясни отношението ми към съдбата на доцента. Той се стремеше да разбере какво целя аз, без да показва своята заинтересованост. Всичко това бе съвсем ясно за мен.

Зарандиа открехна вратата на кабинета ми и поиска разрешение да влезе. Не бяха минали и петнайсет минути, откакто се бяхме разделили, и аз не очаквах идването му.

— Имам една молба към вас, графе.

— Говорете, Мушни.

— Слезте долу, ако имате време и желание… още за половин час.

— Добре — веднага се съгласих аз.

В кабинета на Зарандиа беше само доцентът.

— Господин доцент — попита го Зарандиа, — лично вие какво очаквате от революцията? Отговорете, ако смятате това за възможно и ако ви е ясна същността на въпроса.

Доцентът се усмихна:

— Конфискуване на именията и другото имущество, принадлежащо на мен и на тия като мен, което самият аз бих осъществил отдавна, ако бях единствен техен собственик и освен това, ако не смятах за фанфаронство едноличното предаване земята на селяните при условията на обща частна собственост върху земята. Надявам се, че ще ме лишат от званието, което нося като петел гребена си. Очаквам най-после морално удовлетворение от това, че всички ще имат равни възможности за реализиране на своите способности, а човешкият гений ще получи небивало широка арена за приложение на духовните си сили. Нима не си струва, господин офицер, да се постигнат такива резултати с цената на наказанието, което вие ще ми наложите?

— Би си струвало, ако всичко станеше така, както благоволявате да очаквате, но къде е гаранцията за това? Вие самият абсолютно ли сте сигурен, че революцията ще донесе на човека духовно удовлетворение и щастие? Замисляли ли сте се някога над това, че проповядването на всяка нова идея съдържа значителна доза авантюризъм и щом е така, революционната дейност противоречи до известна степен и на доброто, и на морала?

— Мислил съм, разбира се! И за това съм мислил, и по много други въпроси! — Доцентът видимо се вълнуваше. Зарандиа, изглежда, напипа болното му място. — Мислил съм и за това, че революцията трябва да използува ума и знанията на честните интелигенти и аристократите, а после да си уреди сметките с тях, както френската революция се е разплатила с Мишел Лепелетие и другите. Смятам, че това е закономерност на революцията и въпреки това съм на нейна страна… „Държа на туй и иначе не мога.“ — Доцентът явно бе доволен и окуражен от собствените си думи, защото вече с усмивка запита Зарандиа:

— Знаете ли кой е казал това?

Зарандиа поклати глава. Той изведнъж се замисли и аз забелязах, че тази мисъл го порази. Изобщо не мислеше на кого принадлежи тя.

— „Държа на туй и иначе не мога“ — повтори Зарандиа със спокоен глас и добави: — Не съм чел и не съм чувал толкова лаконично и същевременно изчерпващо обяснение за подбудите на действията на един много рядък тип хора. Прекрасни думи! Кой е казал това, господин доцент?

— Мартин Лутер.

Мълчанието продължи доста дълго.

— Господин доцент — каза Зарандиа, — на вашата вяра и на това, че „иначе не можете“, предстои голямо изпитание. За жалост, още сега… Пред вас е началникът на кавказкото жандармерийско управление генерал граф Сегеди.

От изненада доцентът за миг се смути, а след това направи хладен реверанс. Зарандиа мълчеше. Кълна се в честта си — в този момент с цялото си същество усетих, че сега ще стана свидетел на един от онези трикове на Зарандиа, с които той внасяше в душата ми смут, възторг, тревога, всичко, каквото искате, само не скука и дрямка. Той замисляше нещо, иначе не би ме извикал пак.

— Вашите роднини — продължаваше Зарандиа — с всички сили се стараят да спасят и вас, и вашето име в обществото. От беседата ни ще ви стане ясно, че тези две неща трябва да се спасяват поотделно, затова ще бъдем последователни. Към негово сиятелство граф Сегеди са се обърнали с молба да ви окаже помощ такива хора, че той, изглежда, е вътрешно готов да ви помогне, стига да има такава възможност. От съдбата ви се заинтересува и самият наместник. Най-после и аз не съм враждебно настроен спрямо вас, ако това изобщо има някакво значение. Всичко се обръща така, че след незначителни неприятности вие ще можете да се върнете към своите всекидневни занимания. Необходимо е само да се изяснят и уточнят някои неща.

Зарандиа млъкна. Няма да скрия, и аз, и доцентът с еднакво напрежение очаквахме продължението на сцената.

— За да се заразят умовете с нова идея, или да се разпространи която и да било политическа доктрина, съществуват два пътя: рационален, неизбежно свързан с извъртания, хитрости, лъжа, и пътят на мъченическа жертвоготовност. Това е добре известно. Ние искаме да знаем какво бихте избрали: възможността за освобождение или наказанието. Трябва да ви предупредя обаче, че нямате избор. Участта ви е била предопределена още тогава, когато сте нареждали литературата в куфара. Целта на нашата беседа и същността на моя въпрос е да уточня подробностите.

Зарандиа говореше, без да вдига глава, и погледна доцента едва след като завърши.

— Аз бих постъпил така, както ще е по-добре, по-полезно за делото, служенето на което ме доведе до затвора. Моята постъпка би произтичала от моите убеждения, от особеностите на моя характер. Искам да ви предупредя, господин офицер, че няма да правя никакви сделки, няма да допусна никакви компромиси, макар че съм само един съмишленик, дилетант, а не професионален революционер. Имате ли още въпроси?

— Ние очакваме по-определен отговор. — Зарандиа, изглежда, не обърна внимание на думите на доцента за сделките и компромиса. — Представете си, че вие днес и тук, именно при сегашните обстоятелства, имате две възможности. Бидейки учен и занимавайки се с политическа дейност, какво бихте избрали — свобода, или заточение?… Повтарям: именно при тези обстоятелства — днес и тук!

— Ако искате да знаете, това ми е безразлично! В момента имам две цели. Трябва да завърша един обширен труд за теченията в древногрузинската философия и в същото време ми предстои работа в името на просвещението и развитието на народното политическо самосъзнание. Тези две цели бих могъл да осъществя и в затвора, и на заточение, и в университета.

— Трябва да ви огорча, но втората задача няма да можете да осъществите. Говоря за политическата дейност. Това няма да ви се удаде.

— Но защо, господин офицер? Нали това зависи само от моето желание и от моите способности?

— Не мисля — отвърна Зарандиа, — макар че изход може да се намери. Вие, разбира се, си спомняте какво е казал един софист на бивш свой ученик, които не пожелал да плати за обучението си „Ще те съдя два пъти и по този начин ще получа обещаното възнаграждение.“ Вие ще можете да осъществите целта си, ако след освобождението си отново извършите престъпление.

— Какво пък, ако трябва, може да опитам и това, но не разбирам защо водите този почти безпредметен разговор.

— Защото е невъзможно да бъдете предаден на съд.

— Защо?

— Така беше предвидено от самото начало.

— Извинете… как предвидено? От кого?

— Така беше предвидено в плана на операцията. Във вашето дело е оставена вратичка, която ще ви върне право в университета. Аз ще извикам вашия адвокат и ще му кажа, че съществува протокол, съставен в батумската митница, според който във вашия багаж са намерени и обмитени пили. В протокола не се споменава за забранена литература. Във вашия багаж такава не е намерена. Не доказва ли това, че не сте донесли от Германия нищо подозрително? Не е ли възможен такъв обрат на събитията?

— Но има протокол от обиска в хотела, иззета литература и показания. Показания на трима души.

— Когато към делото се прибави митническият протокол, следствието ще трябва да докаже, че литературата в хотела е донесена от вас. С такива доказателства то не разполага. А ние не можем да изправим пред съда или, иначе казано, да разкрием тайния агент, който два пъти е сменил куфара ви. Но дори и да го направим, съдът няма да приеме да бъде заведено дело въз основа на показанията на сътрудник от охраната, от само себе си ще възникне въпросът кой е внесъл литературата в стаята на доцента? На него трябва да отговори следствието. В противен случай ще излезе, че литературата е внесена от полицията. Това е ясно от само себе си.

— А показанията?

— От показанията човек винаги може да се откаже, стига да се появи по време на процеса възможност за оправдаване и освобождаване.

— Ами ако аз не се откажа от показанията си?

— Ако? Ние не можем да поставим под съмнение дело от държавна важност.

— Господин офицер, но нали вие самият, както и негово сиятелство, и цялото ваше управление не се съмнявате, че литературата съм я донесъл аз…

— Виждате ли — Зарандиа весело се усмихна, — ние с вас си разменихме ролите. Вие, кой знае защо, искате на всяка цена да се изправите пред съда, докато всъщност аз би трябвало да настоявам за това. Вашите усилия са преждевременни и в тази част на нашата беседа — неочаквани. Малко по-късно, след десетина минути, вашата позиция и вашето желание да бъдете съден може би ще се окажат най-добрият изход. А засега да продължим беседата. Ние няма да допуснем този процес да се състои, тъй като нито един от възможните му резултати не ни задоволява. Ако ви осъдят, сред обществото ще се разпространи версията, че сте станали жертва на наша провокация. Ако ви оправдаят, ще се разпространи версията, че сте оправдан поради провал на нашата провокация. Вътрешното положение е такова, че дискредитирането на държавно следствено учреждение е по-опасно, отколкото очакваният ущърб, ако вие и десетина като вас вече разобличени виновници бъдат освободени. Говоря впрочем за виновници от вашия ранг, с вашата известност и възможности.

Зарандиа извади от чекмеджето някакъв документ.

— В ръцете ми е заповедта за освобождаването ви. Тя е попълнена и подписана от мен, необходим е подписът на негово сиятелство и одобрението на прокурора, което, мисля, лесно ще получим. Следствието по вашето дело ще бъде прекратено, но прекратено до подходящ за нас момент, а не окончателно.

Всичко това ми направи толкова силно впечатление, че колкото и да се мъчех, не можах да се заставя да търся грешки в логиката на Зарандиа. Дали доцентът мислеше за интригата му, или зашеметен от освобождаването си, не мислеше за нищо, не се наемам да преценя. Но той се стараеше да не изпуска нишката на интригата.

— Добре, но може да се допусне, че толкова бързото ми освобождаване все пак ще се отрази на общественото мнение като провал на вашата провокация. Води се борба и няма да скрия, че силите, настроени против съществуващата власт, несъмнено ще разпространяват именно версията за провал на провокацията, толкова повече, че всичко това не е много далеч от действителното положение на нещата.

— Да, това е борба и ние допускаме, че може да има такива акции, но със същото право, с което силите, настроени против властта, ще започнат да разпространяват своята версия, със същото това право, господин доцент, ние ще осъществим нашата версия на станалото: ще освободим вас и двамата ви съучастници, ще арестуваме изплувалите в хода на следствието три-четири лица, ще ги предадем на съда и ще разпространим слух, че сте ги издали вие и на тази цена сте получили свободата си. И тази версия, господин доцент, няма да е много далеч от действителното положение на нещата… Аз ви предупреждавах, че вашата вяра и вашата сигурност, че „иначе не можете“, ще бъдат подложени на сериозно изпитание.

Сега ставаше ясно защо Зарандиа толкова упорствуваше планът му за операцията да бъде приет без изменения.

— Господин офицер — промълви доцентът, — вие сте такъв рафиниран негодник, че използуването на вашите способности тук, в това глухо кътче на империята, може да се смята за проява на духовния крах на съществуващата политическа система.

— Благодаря ви и моля да си спомните, че за двата месеца, откакто се познаваме, не сте чули от мен нито грубост, нито оскърбление. Бих сметнал вашите думи за слабост, ако наистина не стояхте пред толкова тежка алтернатива. Ще си позволи само да споделя едно наблюдение: вашето увлечение по революцията напомня пъстървата, която мечтае да стане сьомга. Докато аз съм трева и не се опитвам да стана кедър.

— Нямате право да… Искам процес! — закрещя доцентът.

— За да дадем трибуна на демагози ли? Процес няма да има, вече ви казахме — спокойно отвърна Зарандиа и като помълча, продължи: — Чел съм статии, подписани с вашия псевдоним, в легалния и нелегалния печат. Прекрасни статии. Плод на възвишена и честна мисъл. Революцията ще използува вашия интелект, вече ви обърнах внимание на това. Времето ще покаже как ще постъпи тя с вас след това. Мисля, че в най-добрия случай ви очаква участ на марионетка, да не говоря за забравените гробове и съдбата на емигриралите заради партийни разногласия борци за общочовешка свобода. Но всичко това е възможно само в случай, че останете на арената на политическата борба. Аз се съмнявам в това.

— Целта на този вероломен план е, значи, да бъда компрометиран и по този начин отстранен от политическата борба?

— Не. Официалната цел на плана беше реквизиране на литературата, арестуване и наказване на виновниците. Но ако искате да знаете истината, в основата на плана е собственото ми отношение към вашата личност. Аз използувах служебното си положение за лична изгода, по-точно моите служебни интереси съвпаднаха с личните ми пристрастия. Впрочем няма да скрия от негово сиятелство, че имам и лична полза от службата си на престола и отечеството.

— Но на каква изгода сте разчитали в моя случай?

— Преди всичко аз съм син на своя народ. Оттук произтича представата ми за моите задължения. А също така и съществуването ми извън всякакви партии. Аз, една жива частица от моята родина, съм сам като кукувица. И искам да приобщите моя народ към знанията, създадени от гения на нашите деди, и към онези, родени от вашия талант, от таланта на хора с вашата дарба и натура на грузинец. В близко бъдеще ще се открие грузински университет, ще се възродят древните традиции на натрупване на научни знания и духовни ценности. Дейността на това поприще — вашата и на подобни вам хора — ще донесе на моя народ повече полза, отколкото проповядването на анархистични идеи, да не говорим за вашата смърт вследствие тяхното насилствено насаждане. Аз хранех надеждата да получа за себе си тази изгода, господин доцент!

Обвиняемият дълго разглежда Зарандиа и накрая произнесе:

— Защо толкова преструвки? А ако това не е престореност, защо сте толкова откровен в присъствието на негово сиятелство? Може да ви уволнят от жандармерията, не се ли страхувате от това?

— „Държа на туй и иначе не мога“ — усмихна се Зарандиа.

Този разговор постепенно преставаше да ме интересува, тъй като същността му вече се разсейваше в пререкания. Продължаването му или, във всеки случай, присъствието ми тук повече нямаше смисъл. Откровеността на страните постепенно преминаваше в грубост. Не ми харесваше предизвикателният тон на доцента. Освен това бях разбрал, че изплетената от Зарандиа мрежа ми дава възможност без усложнения да освободя доцента и да доложа на наместника, че делото е приключено.

— Господин доцент! — обърнах се към следствения. — Подписвам заповедта и веднага си заминавате вкъщи. Вие сметнахте за необходимо да ни заявите, че няма да приемете никакви сделки и компромиси. Не мислете, че ще ви предложим нещо подобно. Но мой дълг е да ви кажа: ние никого няма да арестуваме, никого няма да компрометираме, ако стоящите зад гърба ви хора не използуват вашето освобождение против нас. Надявам се, че мисълта ми ще бъде добре разбрана. Мой дълг е също така да ви предупредя: разберем ли, че това условие не е изпълнено, незабавно ще започнем да действуваме и репутацията на предател ще ви остане завинаги. Довиждане.

За да завърша своя разказ, ще кажа, че освобождаването на доцента и неговите съучастници все пак бе използувано против нас. Бяха разпространени слухове, благодарение на които доцентът се прослави като герой, проницателен човек и самоотвержен борец. Тогава ние арестувахме неколцина разкрити по време на следствието лица и ги предадохме на съда. На този процес името на доцента се открои в неблагоприятна за него светлина. След това бяха предприети и други мерки. В края на краищата му беше лепнат етикетът на предател.

Доцентът не пожела да се примири с участта на политически труп, създаде в Московския университет нелегална група на анархо-синдикалисти и скоро беше заточен на Камчатка. Явно се бе възползувал от съвета на Зарандиа — два пъти бе поискал да съди ученика си: повторно се провини, умишлено си навлече наказание и постигна политическа реабилитация пред единомишлениците си. За жалост беше човек със слабо здраве, по време на заточението се разболя и умря.

Вярвам, че „иначе не е могъл“.

Както вече казах, Зарандиа успешно осъществи тази операция и успешно я проигра. Имах пред вид този неин финал, макар че самият Зарандиа не смяташе акцията за провалена.

А сега да премина към заключението, заради което разказах тази дълга история. Времето и ходът на събитията потвърдиха моите предположения. Причината за действията на Мушни Зарандиа произтичаше само от това, че той „иначе не можеше“. Това бе очевидно. Но тук бих искал да споделя някои свои наблюдения за натурите с подобна нравствено-психологическа нагласа и за условията, които ги формират. За да не ме съблазнят отвлечените разсъждения и да не изпадна в многословие, което би замъглило същността на мисълта ми, ще цитирам един наш разговор с Мушни Зарандиа, който превъзходно разкрива същността на въпроса. По онова време предизвика сензация гибелта на един голям пътнически параход и по-голямата част от пътниците му в Атлантическия океан. Корабът се наклонил и за някакъв си час потънал. Тъкмо през това време на борда станала една история, която имаше, макар и комичен, но несравнимо по-широк резонанс от самата трагедия. Когато всички на потъващия параход били обзети от паника, някакъв търговски пътник успял не само да спре истерията на една около тридесет и пет годишна дама и да я успокои, но и да й продаде един корсет, изработен от фирмата „Бриньон“, а заедно с корсета и нова конструкция машинка за мелене на месо. От двеста и петдесет души останали живи единайсет и сред тях — търговският пътник с неговата печалба и, представете си, онази дама с корсета и месомелачката.

— Какво бихте казали за тази история, Мушни? — попитах своя подчинен, почивайки си след едно уморително съвещание.

— Това е смешно, ваше сиятелство, и в същото време крайно интересно. Бих обяснил подобни явления с едностранчивостта на натурата, с превеса на някаква нейна черта над другите. Такива хора много рядко се раждат на тоя свят. Не зная как най-сполучливо бихме могли да ги наречем, но се досещам по какъв начин се появяват те. — Зарандиа се помъчи да концентрира мисълта си и продължи: — Може би един ден науката ще успее да създаде, подобно на Менделеевата таблица, система на нравствените качества на човека. Ще се установи, че съществуват еди-колко си вече известни качества, да речем, любов, омраза, доброта, злоба и още много други, а еди-колко си квадратчета в таблицата ще останат отначало празни. Ще мине време и всички квадратчета ще бъдат запълнени. — Зарандиа, млъкна и ме погледна.

— Продължавайте, Мушни, аз следя мисълта ви.

— Мисля, че у едно нормално новородено има зачатъци на всички нравствени качества.

— Вие имате пред вид само нормалните новородени?

— Да. На изключенията и аномалиите ще се спра после. Едно нормално новородено притежава в зародиш всички нравствени качества и следователно съществува възможност те да се развият, формират и усъвършенствуват.

— Съгласен съм с вас.

— У едно и също новородено различните качества са изразени с различна сила, макар че тия качества едва-едва покълнват. Способността за развитие на едни качества е по-голяма, на други по-малка. Ако средата не предизвика ускореното и усилено развитие на някоя отделна черта, можем да смятаме, че от това новородено ще се формира една напълно нормална личност, в която всички предразположения взаимно ще се уравновесят. Сега за изключенията и отклоненията. Да предположим, че се е родил човек, у когото са особено силни зародишите на алчността, лакомията, грабителството, а кълновете на противоположните свойства са слаби, немощни. Възможно ли е това?

— Възможно е, разбира се.

— Възможно е и нещо друго. Човек да попадне в такива условия на израстване и развитие, при които бурно ще се развият силните му заложби, а слабите ще отслабнат още повече и ще заглъхнат, ще изчезнат.

— И това е възможно.

— Тогава пътят, който ще избере и по който ще тръгне човек, формиран по такъв начин, не предизвиква съмнения, нали?

— Разбирам ви.

— Говорехме за търговския пътник и любителката на корсети и месомелачки. Такива „иначе не могат“, а защо — вече изяснихме. Не знам как да наричам такива хора, но откъде и как се появяват, струва ми се, започвам да разбирам и вече ви казах това. Те са продукт на силно влияещата върху нравствените зачатъци среда. Когато човек е такъв, той и на потъващ кораб ще преодолее истерията на една непозната дама и ще й пробута някакъв корсет. А пък тази особа, овладяла истерията си и въодушевена от възможността да се сдобие с корсет от знаменита фирма и нова месомелачка, ще се успокои и ще купи всичко, което й е писано да купи. И после — с увлечение продължаваше Зарандиа — дори ще си върже на кръста тази месомелачка и ще се хвърли с нея в морето. Такива хора винаги имат късмет — те излизат невредими от всички премеждия.

Може би и той самият не знаеше, че принадлежи към този тип хора. Аномалията и средата бяха действували в една и съща посока, благоприятствуваща за развитието на тази аномалия. Зарандиа „иначе не можеше“.

Най-после установих това негово качество и съгласно метода на двойника същата причина за действие трябваше да предположа у Дата Туташхиа, за да търся тази причина в неговите престъпления като таен знак и белег, като неподражаем печат, на неговите противозаконни постъпки…