Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (42)

Алексей Снегир

От Метеха ме преместиха в Ортачала с Фома Комодов. Заедно с тамошните другари решихме да анализираме обстановката и щом възникнат благоприятни условия, да се опитаме да организираме бунт. Фома Комодов работеше в механичните работилници на Бендукидзе. По онова време нямаше повече от тридесет години, но притежаваше огромен опит в нелегалната работа. За какво ли само не го биваше! Красноречие, достатъчно дълбоки политически знания, неповторимо умение да общува с масите, предвидливост, способност бързо да се ориентира в обстановката, изключителна смелост — беше богато надарен с всичко. Човек с огромно лично обаяние и весел нрав, той се ползуваше с голяма популярност особено след като успя да избяга от каторгата. Докаран в Сибир, след три седмици избягал, като прерязал с ножовка оковите. Укривал се седмица, попаднал в клопка и отново бил арестуван. Пак вериги, пак на път към предишното място. Конвоирали го двама войници. Спрели в някакво село да пренощуват. Кметът им отстъпил една стая в къщата си. Войниците дежурели поред. Единият спи, другият пази Фома. Фома забелязал, че и онзи, който го пазел, започнал да клюма. Станал, тихичко отворил прозореца и се пъхнал под кревата. Войникът се събудил, гледа — прозорецът отворен, креватът празен и вдигнал тревога! Вдигнали на крак цялото село, подгонили мъжете да претърсят тайгата, а Фома се измъкнал изпод кревата, намерил пила, скатал каторжните си дрехи и заедно с оковите ги сложил на масата. Преоблякъл се в дрехи на кмета и офейкал. Добрал се до Тифлис и пак се захванал с нелегална работа. След година се публикува октомврийският манифест, последван от амнистия. Фома Комодов получи чист паспорт, но, както и мене, скоро го заловиха и го осъдиха също на осем години.

Та, значи, водят ни от Метеха към Ортачала. Отначало, разбира се, ни обискираха, оформиха всичко, както се полага, и ни поведоха. На улицата ни чакаше конвой от четирима войници и старшията им. Водеха един арестант, не зная отде го бяха взели.

Минахме по Метехския мост, завихме към Ортачала, а аз все се вглеждам в непознатия арестант. Беше педя човек, най-много двайсетгодишен, пък се държеше като господар. Зачовърка ме любопитството — що за птица е пък тоя? А той вървеше до Комодов. Намигнах на Фома — разпитай го, демек. Не е прието да разпитваш непознат човек кой е и откъде е, ще те вземат за невъзпитан, за нахалник, но в затвора е обратното — това е знак на внимание, съчувствуват ти, значи. За какво те затвориха? По кой параграф си? — това са най-честите въпроси.

— Ти какъв си? — обърна се Фома към надутия ни спътник.

— Човек! — небрежно подхвърли той.

На затворнически език това означава „легитимиран крадец“.

— Защо те влачат?

— Така! — хладно отсече онзи.

— Колко имаш? — Фома питаше за срока.

— Колкото имам! — Значи, не е твоя работа.

— По кой параграф си?

— По който съм — отвърна момъкът и очите му злобно блеснаха.

— Ами как се казваш? — не мирясваше Фома.

— Поктиа! — Това означаваше: „Защо не се махнеш?“

— Име или прякор?

— Това е! — „Край на разговора“ — означаваше този отговор.

Всичко беше ясно. Момчето разиграваше крадец, а всъщност беше чист фукльо.

— Сигурно е крал гълъби от сина на пристава — шепнешком потвърди Фома догадката ми.

Поктиа отговаряше точно така, както би отговарял легитимиран крадец, но го издаде тонът му: беше твърде надменен и груб. Крадецът в такива случаи е вежлив, почти любезен. Явно учителят на Поктиа бе пропуснал този момент. Самият Поктиа не се съмняваше, че сме повярвали в неговия „аристократичен произход“ и се пъчеше, убеден, че си е осигурил лек живот в затвора за чужда сметка. Как се разви всичко по-нататък, сега ще ви разкажа.

В Ортачалския затвор пак ни обискираха, пак се проточи скучната процедура на приемането на арестувани — в някакви книги запълваха някакви графи — и накрая ни отведоха в карантинното.

Затракаха катинари и резета, вратата се разтвори, шум и зловоние плиснаха от килията и ни шибнаха в лицата.

— Удгуворник, три ристанта! — извика надзирателят и вратата се затръшна зад гърба ни.

Това беше безкрайно дълга, много тясна, влажна и тъмна килия в сутерена на главния корпус. Непривикналите ни очи различаваха само сенки. Бяха толкова много, че приличаха по-скоро на огромно, фантастично, безплътно мятащо се тяло, отколкото на човешка маса от множество гъмжащи тела.

— Няма място… не могат ли да разберат? Току бутат нови, а къде, да ги пита човек? Разполагайте се, дето сте, няма друго място — стигна до нас през шума и мрака гласът на отговорника.

— Ела тук! — завика му Фома.

Очите ни привикнаха към тъмнината. Отляво имаше напълнена догоре кофа и едва на крачка от нея подът не се виждаше — навсякъде лежаха хора. Имаше и малка масичка, заклещена между телата. Арестантите играеха на домино. По дължината на килията бяха разположени двуетажни нарове, а над тях от три места през прозорците с решетки се промъкваше слаба светлина. Отдясно върху горните нарове се бе настанила малка компания; един нещо разказваше, останалите от време на време гръмогласно се смееха. На другия край, до прозореца, играеха на карти. В същност играеха двама, другите само гледаха.

— Тук съм. Какво искаш? — отзова се отговорникът.

— Нямаме какво да си постелем, не можем да легнем на пода, така че постесни малко народа на наровете.

— Моментално, господине… ето ви дивана, ще донесем и дюшек, и бельо, и самовар ще ви предложим…

— Млъкни! — прекъсна го Фома. — Две места горе, по-бързо!

Отговорникът разбра, че е безсмислено да си прави шеги с нас, че такива не ни минават, но карантинното наистина беше натъпкано до крайност. За кой ли път вече трябваше да сгъстява и притиска хората и ще има ли и сега такава възможност? Но той омекна, макар че продължаваше да мърмори:

— Заповядайте, господине… потърсете… ако намерите — разполагайте се със здраве, не съм против…

Поктиа също не носеше нищо. Със скръстени на гърба ръце започна бързо да мери с крачки тесния проход край наровете — напред и назад, — напред и назад. Добре го правеше — също като ония, които вече са излежали по няколко присъди.

Докато се карахме с отговорника, край нас през цялото време се въртеше някакъв момък. Приближи се до Фома, погледна го в лицето и се скри.

А аз изучавах килията. На горния нар, точно над нас, седеше човек по долни гащи, а панталоните си държеше пред себе си; едва след като се напрегнах силно, видях, че не търси паразити, а си зашива копче. „Как вижда в тая тъмнотия?“ — почудих се аз. До него, подвил крака, тракаше с ахатова броеница и наблюдаваше зашиването на копчето човек на средна възраст с посивяла брада. Напрегнах се да си спомня къде съм го виждал, наистина съм го виждал някъде, но сега не ми беше до стари познати. Трябваше да се настаним.

Момъкът, който се въртеше около нас и се заглеждаше във Фома, отново изникна и като издебна удобен момент, попита шепнешком сред врявата:

— Вие Фома Комодов ли сте?

— Да — отговори Фома, като го огледа внимателно.

— Елате с мен. Аз съм Шалва Тухарели.

Отговорникът изпули очи. Прекрачихме легналите по пода, забързани към пътечката до наровете, когато той най-после дойде на себе си:

— Комодов, друже! Че защо не каза веднага?

Излезе, че политическите бяха заели горните нарове до прозореца в десния ъгъл. Лежаха петима на четири дюшека, имаше достатъчно свободно място и ние двамата се наместихме без особени усилия.

В затвора, при това в разгара на революцията, имаше за какво да се говори. Докато разказвахме новините, докато ги обсъждахме, мина час. Поктиа мереше ли, мереше с крачки пътечката между наровете. С поведението си целеше отговорникът да му обърне внимание като на човек, който нищо не иска, не се нарежда в железния ред, а само бързо и нервно крачи насам-натам. В „железния ред“ на пода се пада по половин лакът на човек.

Може да се лежи само настрана; да се обърнеш насън, значи да разбудиш съседите — веднага започва шум и блъсканица. Затова през нощта целият ред едновременно се обръща на другата страна, по команда на отговорника. Заедно спят, заедно се обръщат, заедно пак заспиват.

Та, Поктиа направи всичко, за да го вземе отговорникът за легитимиран крадец и да му предложи място. Но отговорникът излезе шашкънин, тоест прекрасно познаваше тънкостите на затворническия живот. Играта на Поктиа беше безинтересна за него и той не му обръщаше внимание — нищо му няма, ще походи, ще се умори и преспокойно ще се разположи досами кофата! Като видя, че краченето не дава резултат, Поктиа, както подобава на опитен крадец, реши да опита друг начин — да заеме чуждо място. Избра за жертва арестанта, който си беше шил копчето. От формална гледна точка изборът беше направен правилно: щом човек сам си зашива копчето, значи, не е крадец, защото за един крадец в затвора винаги ще се намерят блюдолизци и ласкатели, „маши“, които ще свършат всяка работа заради него. Пък и не беше облечен като крадец — излиняла гимнастьорка, панталон, напъхан в изкривени, окърпени ботуши. Сега той седеше превит, потънал в мислите си.

Бях вече долу. Искаше ми се да се поразтъпча. По тясната пътечка покрай наровете се разхождаха неколцина души и аз се присъединих към тях. Поктиа се спря пред жертвата си и прегради пътечката. Всички спряха, а аз се намерих на няколко крачки от Поктиа.

— Я слизай, чиче! — произнесе Поктиа с всичката твърдост и властност, на която беше способен.

Чичката не се помръдна, сякаш нищо не беше чул. Само сивобрадият, който седеше до него, изви глава, погледна към Поктиа и пак се извърна.

Дата Туташхиа! Веднага го познах… Но не успях дори да извикам, когато чичката тикна върха на ботуша си в мутрата на Поктиа. Момъкът се олюля, от носа му шурна кръв.

Дата Туташхиа невъзмутимо премяташе зърната на броеницата си, поглеждайки ту към Поктиа, ту към неговия екзекутор, ту към присъствуващите.

По масичката звънко чукаха плочките на доминото.

— Покапа ни, не виждаш ли? — извикаха отдолу и един се отдръпна от Поктиа.

— Върви до кофата! Върви, брат, върви!

Направиха му път и той тръгна да плюе и да се секне в кофата.

— Харчо-джан, защо така, ни жалост, ни снизхождение, биваше ли?

Не зная кой извика, но прякорът ми беше известен. По професия търговец на цветя, по призвание активен педераст, той току се озоваваше в Ортачалския затвор.

— Ха, не е твоя работа, куче! — озъби се Харчо и отново потъна в мислите си, чието мирно течение бе нарушено от визитата на Поктиа.

Той седеше като Шива и изобщо много приличаше на него.

Редичката на разхождащите се пак се раздвижи и аз заедно с нея, „Дата ли е, или не? Може би съм се припознал?“ Реших на връщане да огледам по-добре сивобрадия.

Поктиа се бе навел над кофата и си бършеше кръвта, а после се отпусна до нея, вдигна глава нагоре и притихна. Е, може би не точно до нея, а малко по-настрана, но все пак той седна до кофата. Това значеше, че няма да се нарича „легитимиран крадец“. Добре подкован теоретически, ще разбере: за да издържи, трябва да търси други пътища.

Още няколко пъти минах покрай сивобрадия и като се приближих до нашите хора, попитах Андро Чанеишвили: „Кой е този?“

— Дата Туташхиа. Чувал ли си за него?

Научих, че Дата Туташхиа го осъдили на пет години, и си излежава наказанието тук, в Ортачала. Преди месец го преместили в жандармерийския затвор, но не минали и десет дни и се върнал тук. Целият затвор го познаваше и приятелите му бяха много.

— Как се държи? — попитах аз.

— Ами така, сам за себе си. Никой не го закача. Така си живее.

— Кой ще го пипне! Да не би да не знаят кого да закачат и кого не?

Трябваше да разкажа на новите си приятели откъде познавам Дата Туташхиа.

Поктиа седеше, нещастен и жалък, и току си попипваше носа. Но двата ритника, които беше получил, бяха нищо в сравнение с онова, което в затвора се нарича твърде умерена разправа, и с онова, което ми се е случвало неведнъж да наблюдавам. На други хора подобни грешки им струваха половината живот. Това тъкмо така се наричаше: „вземане на половината живот“.

Отново се спуснах долу и реших да мина покрай Дата още някой и друг път, може би ще ме познае… А ако не ме познае, сам ще му се обадя.

— Ела насам, момче! — извика Харчо на Поктиа.

Поктиа седеше, без да вдига глава — не разбра, че викат него.

— Мърдай де, на кого казвам! Абе я го ръгнете тоя! — заповяда Харчо.

Съседът побутна Поктиа.

Поктиа седеше, сякаш бе закован за пода, и изпод вежди поглеждаше към Харчо. Най-после се надигна и се приближи до него, но само толкова, че Харчо да не може да го досегне с ботуша си.

— Качи се и седни до мене! — дружелюбно го покани Харчо.

Макар и с голямо колебание Поктиа все пак се качи.

Дата изгледа битата му физиономия и се извърна.

Като подви един крак под себе си, а другия провиси от нара, Поктиа напрегнато се вторачи в Харчо.

— Виж какво ще ти кажа, синко — ласкаво подзе Харчо, — онзи, който те е научил на всички тия тънкости, явно е забравил да ти каже какво трябва да правиш, когато чичката откаже да слезе от нара и да ти отстъпи мястото си.

Поктиа го погледна с широко отворени очи и премълча.

— Ето, виждаш ли? Значи, не те е научил. Тогава аз ще те науча, може да ти потрябва.

Харчо скочи долу и се вкопчи в крака на Поктиа.

Поктиа отхвръкна от нара, описа във въздуха дъга над играчите на домино и тупна до кофата.

— Вах! — извика единият играч. — Видя ли?!

— Слагай, слагай! Не се заплесвай!

— Вах! Истина ли не видя?

— Слагай, ти казвам!

— Ама не… не видя ли какво стана?!

— Ще слагаш ли, или не?!

Играчът погледна числата, после плочките си и сложи една.

— Да-а, явно не те е научил на този номер — замислено проточи Харчо, като се покатери на нара и се разположи в предишната поза.

Но в този миг — никой не очакваше — Дата Туташхиа, който се беше отдръпнал малко към стената и бе се опрял с гръб о нея, ритна с двата крака Харчо в задника, Харчо повтори траекторията на Поктиа, но се пльосна върху масичката, на която играеха домино. Масичката беше стара и се разпадна от този удар. Като се опитваше да стане и да запази равновесие, Харчо стъпи с единия крак в кофата. Онези, който седяха или лежаха около нея, скочиха като попарени и се вдигна такъв шум, какъвто рядко ще чуеш дори в затвора.

Невъзможно е да се опише по какъв начин продължиха да се развиват нещата, пък и няма да се опитвам. Веднага на няколко места едновременно избухна бой. Двамата играчи на домино паднаха върху онези, които лежаха около масата; тук се биеха главно с ботуши, тежки обуща и галоши. Железният ред, облян от съдържанието на кофата, се нахвърли върху Харчо. Десетина души едновременно млатеха педераста: кой с юмруци, кой с крака, а един, който беше хванал дебелия капак от бъчвата с вода, го размахваше, но все не можеше да удари Харчо, тъй като се страхуваше да не закачи онези, които го биеха. Най-после замахна, но не улучи Харчо, а някой друг и ето че възникна ново бойно огнище. Поктиа се въртеше около Харчо с намерение да пъхне пръст в окото на мъчителя си.

Щом започна боят, аз потърсих спасение върху горните нарове, отдето се откриваше прекрасна панорама на битката. Твърдя с пълна отговорност — най-малко от всички си изпати Куркала, третият играч на домино. Железноредците го полашкаха по пода, хванаха го за ръцете и краката, разлюляха го като чувал и го хвърлиха върху горните нарове. Той се пльосна между мене и Дата Туташхиа. Имаше късмет, че никого не засегна, та се отърва с два-три лениви ритника, на които благоразумно не обърна внимание и премина по такъв начин в партията на зрителите. Докато долу се млатеха, той все едно си повтаряше:

— Глей к’во става… Е-ех! У-ух! Вай-вай-вай! — Потърка удареното място и пак започне: — Глей к’во става — е-ех! У-ух!

Всъщност никой не разбираше какво става и как бе започнало всичко. — Може би само Харчо си спомняше. Поне така беше в момента, за който ви разказвам сега.

Но над самия Харчо беше надвиснала страшна опасност. Аз дори не бях забелязал как стана това, защото бях погълнат от друг участък на военните действия, но изведнъж отстрани зави Куркала:

— Глей Харчо, Харчо… Не, Дардак глей, Дардак!… Е-е-е, какво става? У-ух! Вай-вай-вай-вай…

Разголения Харчо го бяха превили в кръста и с мъка го удържаха в това положение, защото той се стараеше да се изплъзне от Дардак, свой колега педераст.

Дата Туташхиа пак си седеше по турски, съзерцаваше този жесток и разюздан свят. По лицето му се четеше повече любопитство, отколкото съжаление, че тъкмо той бе забъркал тая каша. Той възприемаше всичко, което ставаше, като огромен оркестър, без ни най-малко да се интересува от изпълнителите на отделните партии.

Не е трудно да си представи човек какъв шум се вдигаше в килията, но изведнъж го проряза такъв вопъл, че неволно отместих очи от Харчо и Дардак. Не можеше да се разбере кой вие така, защото точно под мен, сплетени в огромно кълбо, се търкаляха по пода двайсетина души, нито пък можеше да се разбере кой кого биеше. Четвъртият играч на домино — легитимиран крадец по прякор Тамбиа, обикаляше около кълбото, като се опитваше да измъкне изпод преплетените, задъхващи се тела поне един крак от счупената маса. На няколко пъти успяваше да хване крака, ала по никакъв начин не можеше да го измъкне. През това време цапардосаха Дардак по главата с капака от бъчвата с вода за пиене, зашеметиха го и без да го оставят да падне, внимателно го сложиха да седне право в мръсната кофа. Наистина, той в същия миг се опомни и изскочи от кофата, но, разбира се, след толкова остри усещания пламенността му бе угаснала и Харчо се спаси от професионално оскърбление!

Тамбиа все пак успя най-после да измъкне един крак от масата. Помислих, че ще започне да действува с него като с тояга, но се излъгах — той очевидно нямаше намерение да закача никого, а тръгна покрай наровете, мина край Дата и след още десетина крачки, вдигнал тоягата над главата си, започна да се качва при нас, на горните нарове. Може би искаше да наложи отгоре ония, които се биеха долу, но в последния миг тоягата се намери точно до слепоочието на Туташхиа. Дата мигом се извърна, неизвестно как почувствувал опасността, и тоягата се плъзна по плешките му и се удари в празния нар. След още миг Тамбиа беше обезоръжен и се опита да се спаси, като скочи върху главите на биещите се, но тогава тоягата, която Туташхиа бе взел, го намери, Тамбиа падна почти на ръба на наровете и като мокра връв се изхлузи надолу.

— Е-е-е!… Глей го!… Я го Тамбиа… До крадците стигнаха… Бият крадците… к’во става! — завика Куркала.

В тогавашния затвор крадецът се смяташе за неприкосновена личност. Осмелеше ли се някой да посегне на крадец, то ако не го убиеха, положително му вземаха половината живот. Никой от онези, които се биеха, не допускаше, че противникът му може да е крадец. Крадците изобщо не вземаха участие в подобни сбивания. Те можеха да наблюдават сбиването от горните нарове и си позволяваха само коментарии. Но когато се чу викът, че бият крадците, всеки поиска да се убеди, че не бие крадец. Затова, щом Куркала завика, темпото на боя веднага спадна, но само за две-три секунди, след което избухна с нова сила.

— Къде ги бият? — закрещя Спарапет.

— Кого бият? — наскачаха другите крадци.

— Тамбиа! Вижте Тамбиа!… Бухала го удари, Бухала! — съобщи Куркала и моментално изхвръкна от нара. Дата го прасна с тоягата по гърба и го хвърли долу като шепа тор.

Значи, на Дата му викаха Бухала. Цялата шайка на крадците се устреми към нас. Опитах се да закрия Дата, но ме събориха и се нахвърлиха върху него. Размахал тоягата над главата си, Дата мигом изкара от строя трима или четирима крадци, останалите омекнаха и натискът отслабна.

— Я дай тука тоягата! — Спарапет протегна ръка към нея.

— Ела си я вземи, гълъбче!

— Внимавай, Бухал!… Дойдем ли, ще ти вземем и тоягата, и живота! Хвърли я, ти казвам!

— Не съм започнал пръв! Вижте оня, дето се търкаля долу… Тамбиа ли беше! Негова е тоягата… Така че вървете си по живо, по здраво!

— Не ме интересува кой бил пръв, кой втори. Давай тоягата, докато не е станало късно…

— Хайде, Бухал, давай я! Я преброй колко сме!

— Сега навсякъде се говори: в единството е силата! А кой ги научи на единство? Ние… бога ми!

— Прибирайте си вашия Тамбиа, момчета, и си вървете в мир! — повтори Дата.

— Я го виж ти… Няма да я даде, а?

— Побъркал се е, бога ми, побъркал се е!…

Дата почувствува, че настъпателният дух на крадците е сломен и без да се бави нито секунда, събори още двама-трима, останалите, презглава наскачаха долу. Но в този миг други крадци, които се бяха промъкнали отзад, метнаха едно одеяло върху главата му и почнаха да го бият. Съборените долу крадци мигом се покатериха върху горните нарове и се нахвърлиха върху него като лешояди на мърша. Аз, разбира се, се опитвах да ги отстраня… Дотичаха всички политически и започнаха да ги разтървават, но само да ги разтървават, защото между политическите и крадците имаше негласно съглашение, валидно по цялата територия на Руската империя и при всички обстоятелства — да не се нападат едни други. Дата не спадаше към политзатворниците и ни оставаше само правото да ги разтърваваме. Ако не бяхме ние, онези мръсници можеха да го пречукат. И все пак решаваща бе неговата съпротива. До края на боя не изпусна тоягата от ръцете си, не можаха да му я отнемат. И се защищаваше много умно и вещо. На всеки удар от страна на крадците се падаха по три удара на Дата. Но те бяха двайсетина, а той сам, ако не се броят разтърваващите. Не се наемам да опиша какво ставаше в килията, докато Дата се биеше с крадците — не гледах натам. Но забелязах едно: в боя се включи още сума народ и озверението нарасна. Не знам как би завършило всичко това, ако вратата на килията не беше се отворила и надзирателят не беше викнал:

— Удгуворник, на обе-ед!

Вкараха качетата с чорбата и всичко моментално стихна. И крадците оставиха Дата, защото зад гърба на надзирателя се показа червендалестата муцуна на разносвача на колетите.

— Отговорник, колети-и!

— Оставете го, той е ненормален! — пошепна Спарапет на крадците и те се отдръпнаха в своя ъгъл. Едва сега, когато се възцари пълна тишина, до ушите ни достигна:

— Бият крадците!!!

Виеше целият затвор. Всички корпуси и килии.

Този вой бе организиран от другите крадци в знак на солидарност с колегите им и за да се сплашат всички, които се осмеляваха да засегнат достойнството на крадеца.

Но щом нашата килия затихна, спря и ревът на затвора.

— Аха! Свърши се май! — Отговорникът подаде глава изпод наровете и като се убеди, че всичко е свършило, измъкна се, отърси се и обкръжен от чорбарите, тръгна към вратата.

Крадците с олимпийско спокойствие очакваха да бъдат раздадени колетите, за да получат пая, който им се полагаше.

Дата се изправи, изтри кръвта от лицето си, едва сега ме позна и се разсмя.

Започна раздаването на чорбата, по килията заплува облак от глинени паници и дървени лъжици, а край баките се наредиха дълги опашки. Всички, които до преди минута настървено се налагаха един друг, сега приличаха на скучаещи гуляйджии, уморени от дълго безделие, но съвсем не на кръвни врагове. Някой ще подхвърли на чорбаря: „Разбъркай както трябва и тогава сипвай!“ И пак — мир и тишина.

И Дата се държеше така, сякаш изобщо не се е бил, не са го били и нищо не го боли.

Всички започнаха да сърбат чорба, а фелдшерът Бикентий Иалканидзе минаваше от арестант на арестант и помагаше с каквото може. Той извика някому отвън, че няма да смогне сам, и скоро дойде още един фелдшер.

Донесоха вода и парцали, за да се измие подът. Арестантите, които се бяха изцапали от нечистотиите, изнесоха кофата и бяха отведени в банята.

Най-после започнаха да раздават колетите.

Шоблата раздаде чорбата, долепи се до прозорците, и тръгна да докладва из целия затвор какво се бе случило в нашата килия.

Харчо се върна целият в превръзки, виждаха се само очите му. Едната му ръка висеше на бинт през шията, с другата придържаше панталона си, тъй като в боя бе загубил копчетата, зашити с такова усърдие. Опита се да се покатери върху наровете, но не можа — ръцете и краката не го слушаха.

— Господин Харчо! — каза Дата Туташхиа. За качване може би ще се качиш, ама да слезеш, няма да ти стигнат силиците. По нужда или за нещо друго тук няма да ти донесат кофата. Пък и защо си ми под носа. Хайде бъди така любезен, вземай си партакешите и си намери друго място.

Дата сви възглавницата и вмирисаното одеялце, пъхна ги зад парцала, на който висеше счупената ръка на Харчо, и се обърна към мене:

— Онова момче, дето този го бутна… с вас го догаряха… как се казва?

— Каза, че е Поктиа.

— Поктиа! Ела тук, драги.

Поктиа се приближи.

— Лягай тука. Освободи се място.

Поктиа недоверчиво погледна към Дата.

— Качвай се, драги, качвай се!

Като се убеди, че май няма опасност, Поктиа пъргаво и ловко се покатери при нас.

— Постели моя ямурлук, ще се сместим на него двамата, пък после ще ти донесат да си постелеш нещо от къщи. И не гони затворническото дворянство. Крадец никога не си бил и няма да бъдеш.

Зарадваният Поктиа се изтегна на голите дъски.

— Квимсадзе! Има ли тука Квимсадзе? — закрещя разносвачът на колети.

— Има, има — отзова се отговорникът. — Класион! — Квимсадзе-е! — обърна се той към политзатворниците. — Тебе викат!

— Квимсадзе, Класион Бичиевич! Идвам!

Класион беше към четиридесетгодишен. След осемнайсетгодишна възраст петнадесет години бе прекарал по затвори и заточения, през останалото време се бе готвил за затворите. Така той самият говореше за себе си. Познаваха го всички нелегални в Руската империя, но никой не би могъл да каже към каква цел се стремеше, освен към събарянето на царизма. Смешен, но необходим човек — такава беше репутацията му.

По време на една политическа дискусия го попитали направо:

— Вашата платформа, другарю Класион?

— Риони, приятелю! — отвърнал Класион. Беше син на кутаиски поп, а по железницата можеше да се стигне до Кутаиси само чрез прекачване в Риони.

Та този поп, Бичиа Квимсадзе, бе изпратил сега на сина си огромен колет. Само кокошките бяха цяла дузина.

— Класион, драги, моят баща е дал на баща ти една от тия кокошки — пошегува се някакъв кутаисец.

— Откакто са те затворили, твоят баща няма и кьораво пиле — отвърна му Класион. — На ти една, прати я вкъщи, та да те чака, докато се върнеш, и пак ще си имаш кокошка у дома. Вземи си и хачапури, и шоти си вземи.

Класион остави за нас точно толкова ядене, колкото да не се развали за един ден, а останалото започна да разпраща по различните краища на килията. Андро Чанеишвили подреждаше трапезата.

— Алексей, вземи Дата и елате тука. На вас не ви ли се яде? — повика на Шалва Тухарели.

— Постели ямурлука и лягай! — каза Дата на Поктиа и ние отидохме при нашите.

Класион забързано раздаваше яденето.

— Занеси това на крадците, да им опустее намярата дано! Ей, че ме цапардоса някой, додето ги разтървавахме. Право по опашката ме удари. Мислех, че ще полудея, така ме заболя! Занеси им и хич да не си мислят, че им давам полагаемото. Нищо не им се полага от мене. Давам го така… за гладните… Пай от мене няма да дочакат. Да поживи господ баща ми. „Господи, помилуй, господи, помилу-у-уй!“ Занеси го и предай тихичко думите ми на тия въшкари! Да не забравиш!

— Ама че ги редиш, Класион! Прекрасен поп би излязъл от тебе — каза Шалва Тухарели.

— Ония, които царят подготвя за попове, те ще му видят сметката, помнете ми думата! — каза Класион, като доволно потриваше ръце и разчупваше мчади.

— Такива хачапури пече горката ми Еле — каза Дата. — Откога съм тук, а тя нито веднъж не е дошла. Какво ли й се е случило, хич не ми стига умът.

— Миналата седмица имаше два колета. Кой ти ги донесе? — попита го Шалва Тухарели.

— Снаха ми, жената на братовчед ми.

— Нищо, Дата. Бог е милостив — каза Класион.

— Класион, виждал ли си червенокос негър? — попита Шалва Тухарели.

— Хе, у тоя цар и неговите сатрапи ще видиш нещо свястно! — веднага се отзова Класион. — Защо? Има ли такива негри?

Всички се засмяха и Класион разбра, че го будалкат.

— А ти какво си се захилил? — нахвърли се той върху Дата, за да прикрие смущението си. Радваш се, че остана жив, а? Майчице мила, как са го подредили!

— Да-а… Такова нещо не беше ми се случвало. Ама толкова много се бяха насъбрали!

— С твоя характер още ще има да патиш — предсказа Класион.

— Че какъв ми е толкова характерът?

— Според прякора и характерът. Сам воинът не е воин — не са ли те учили на това? Не можеш да седиш сам като бухал. Трябва да застанеш на нечия страна, че иначе винаги ще те бият. Такъв е животът.

— Ние тука сме шестима — за пръв път заговори с Дата Фома Комодов. — Всеки си има свой път, но ни обединява едно — желанието да се борим за по-добри бъднини на народа. Към каквото и политическо учение да се придържа всеки от нас, крайната цел на всички ни е обща. В това е залогът на нашето единство. И нашата сила!

— То пък сме една сила! Страх да те хване! — прекъсна го Класион. — По-добре мълчи! Толкова сме единни и силни, че с един нищо и никакъв цар не можем да се справим. Краят му не се вижда, гнием по затворите, и толкоз! Виж, тяхното се казва единство — Класион кимна към крадците.

— Тия ли? — каза Дата. — Единството им е в това, че всеки иска да оцелее и да пипне по-голям кокал. Единството на крадците е единство заради собственото благо. А единство заради благото на другия — това е вече друго нещо. И трябва да умееш да направиш добро на друг човек. А сред революционерите неумели колкото щеш. И единството им е неумело, затова революцията все не може да победи.

— Я колко много знаеш, Дата, просто ти се чудя — каза Класион. — Може би ще ни подскажеш от коя страна да натиснем царя?

Дата не обичаше да му се присмиват, помнех това от дете, и се почувствувах неудобно. Другите също почувствуваха, че думите на Класион бяха неуместни, пък и самият Класион се смути, може би най-много, защото шегата му изобщо не подействува на Дата.

— Не се наемам да ви уча какво да правите с царизма, ама като обера тая кълка, ще ви кажа, което знам.

— В какво е единството на крадците — знаеш. Какво значи единство заради чуждото благо, ти е известно по-добре, отколкото на нас. Че стоиш настрана от всички, докато всички се държат един за друг, и затова те насиниха — сам го признаваш… Ако беше застанал на нечия страна, нямаше току-така да те закачат и да те бъхтят бадева… — Класион изведнъж се задави, прекъснат от тежкия поглед на Дата.

— Явно ти поради тази причина си станал революционер. И на мене ли ще наредиш да тичам по същата пътечка?

Класион съвсем се обърка.

— Ако вие безкористно се тревожите за бъдещето на народа и целта ви е човекът да стане по-добър, тогава аз отдавна съм с вас. Много отдавна.

— Обидих те, Дата — промълви Класион. — Прости ми.

— Не съм и мислил да се обиждам…

— Не, невъзможно е да не си се обидил… Прекалих.

— Избий това от главата си. Не съм ти обиден, кълна се в честта си!

— Тогава обясни ми защо не си ми обиден! — каза Класион, като помисли малко.

— Е, ако ти обясня, ти пък ще се обидиш! Да не говорим повече за това!

Дата разряза наполовина един шоти, сложи големичко парче кокоше месо, кашкавал и две яйца и предаде всичко това на Поктиа.

Класион лежеше на една страна и очевидно размишляваше над думите на Дата.

— Та викаш ме да се присъединя към вас — смени темата Дата. — Навярно точно така ще направя, но знаеш ли кога?

— Кажи де!

— Видя ли преди малко това безсмислено скотско побоище? Разбра ли колко енергия и сили има в тая сбирщина? Режимът ги е докарал до скотско състояние. И тук, и там също. — Дата кимна към прозореца. — Знам как да накарам мелничното колело да се върти. Но как да насоча за тяхна полза силата и енергията на тези хора, която отива на вятъра — на това трябва да се науча. Като се науча, тогава ще дойда при вас. — Дата замълча. — Ако някой от вас го знае, ще отида при него и ще се уча.

— Засега не знаем — каза Фома Комодов. — Ако знаехме, нямаше да правим толкова грешки! И революцията отдавна да е победила… Засега наблюдаваме, трупаме опит, учим се. И ще се научим, уверявам те. Но единство е необходимо и за това.

— Чакай си да се научим! — мрачно каза Класион и слезе от нара.

Заговорихме за бунта на арестантите. Но в този миг вратата се разтвори и в килията нахълтаха двайсет и петимата щастливци, които бяха ходили да се изкъпят. След тях на прага се показа Коц, началникът на затвора, а след него — опашка от надзиратели. Отговорникът се хвърли към тях, а килията затихна.

Коц спря сред килията, а от лявата и дясната му страна се появиха по двама жандари. Надзирателите се тълпяха зад гърба му и на вратата.

Не само името на този човек беше странно, но и самият той беше твърде особена личност. Никой от арестантите нито веднъж не бе чул гласа му и не се знаеше дали той изобщо може да говори. И този път Коц не издаде нито звук. Старшият надзирател му пошепна нещо на ухото, Коц едва забележимо кимна, все едно, че изобщо не беше кимал.

— Кой е Поктиа? — закрещя старшият надзирател.

— Аз — надигна се Поктиа.

— Излизай!

Когато Поктиа слезе, началникът на затвора вдигна три пръста — три денонощия карцер. Ритникът на началника на корпуса изхвърли Поктиа в коридора. Старшият надзирател отново се наведе над ухото на началника на затвора и Коц отново кимна.

— Харчо, излез!

Три пръста и ритник.

— Сега е мой ред — каза Дата. — В карцера барем въздухът е по-чист.

Извикаха Туташхиа.

Дата излезе, началникът на затвора го огледа от главата до петите и му направи жест да се върне. Дата беше свободен, а старшият надзирател пак се наведе над ухото на началника на затвора.

Тамбиа, Дардак, Куркала и дори Спарапет — всички получиха по три дни. Списъкът на старшия надзирател очевидно беше изчерпан и Коц самолично пристъпи към работа. Обиколи цялата килия от край до край и когато отново се намери до вратата, още петнайсет арестанти с ритник бяха изхвърлени в коридора. Защо освободи Дата и по какви признаци отдели тези петнайсет арестанти, не мога да кажа, но че докато траеше тая церемония, никой не издаде нито звук, е чиста истина. Накрая началникът на затвора се обърна към отговорника, вдигна под носа му пет пръста и много галантно, като гостоприемен стопанин скъп гост, го покани в коридора.

— Ама защо? — заскимтя отговорникът. — Че аз носа не съм си подавал изпод нара.

С личния ритник на началника на затвора отговорникът беше изхвърлен в коридора. Очевидно Коц бе обиден от скимтенето му — каква неблагодарност за такова любезно отношение.

Карантината продължи още десет дни. Съгласно установения ред тя бе отменена на двайсет и първия ден след приемането на първия арестант. После ни разпределиха по килиите.