Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Вано Натопришвили

— Бе аз с очите си го видях! Хич не беше така, както са ти го разправяли. Не, ти трябва да питаш други как е станало, няма да разбереш, преди мене никой не беше ги зърнал. Аз пръв ги видях.

… Първом вървяха през градините. Отпред Ламаз-Кола, след него оня мегрелец, Дата. Как ги видях ли? Над казармите, на хълма, имаше тухларна фабрика — тя и сега си е там. Стопанин й беше един персиец, цаних се при него като пазач в тухларницата. Беше неделя. Още сутринта забелязах, че един войник доведе до казармите двамина арестанти, остави ги при дървата — режат ги, цепят ги, нареждат ги, а като свиха през градините, веднага се сетих: фъснали са момчетата, бягат. Пушка имам, ама как да стрелям? Може пък да имат там братя, роднини?… Па и какво ми влиза в работата, аз фабриката вардя. Ама и да не стреляш, не иде, ще те пипнат и право в метехския затвор. Ще кажат: видял си бегълците, пушка имаш, защо не си стрелял? И аз гръмнах във въздуха. Заредих — и пак: два изстрела са сигнал за бягство. Та така я наредих: хем не си взех грях на душата, не стрелях по арестантите, хем дадох сигнал за бягство. Стрелях заради вахмистъра. Харно, мисля си, ще се усетят и ще хукнат след тях, а през това време… и вълкът сит, и агнето цяло.

Войникът, дето ги пазеше, дремеше, ама като гръмнах първия път, отвори очи и още сънен, стреля и той два пъти. Вахмистърът изскочи от казармата. Свирна — изскочиха още трима войници и четвърти с куче. Ей така изведнъж изскочиха, братко! Е, мисля си, спукана им е работата на момчетата, няма да избягат, гледам вахмистърът и войниците вече тичат надолу по склона. Край пънчетата кучето подуши следите, дръпна силно, едва не скъса ремъка… С една дума, вървяха много спорно, ама докато стигнат до водата, Ламаз-Кола и Туташхиа вече бяха на средата на Кура.

Както тичаше, вахмистърът се бухна в реката чак до задника, но му натежаха ботушите и спря. Дивакът му с дивак, да не е Христос, та да върви по водата. Постоя, постоя, па се върна на брега, заповяда на войниците да стрелят. Те — на коляно, че като запукаха, мале мила!

Ония се скриха под водата. И войниците не стрелят, Ламаз-Кола изплува и завика на вахмистъра: „Не стреляйте, ще се върна!“ Градският крадец си е хитър — взе да се връща, че като нищо могат да го пречукат. Заплува към брега, войниците не стрелят, чакат. За Ламаз-Кола не ги беше много грижа, все гледаха към водата, дали ще се покаже Туташхиа.

Вахмистърът вика на Ламаз-Кола: „Къде е мегрелецът?“ Крадецът се обърна и взе да вика: „Дата! Дата-а! Върни се, че ще ме пречукат!“

А Дата никакъв го няма, Ламаз-Кола пак заплува към брега, но течението го носеше надолу и войниците се помъкнаха след него по брега: едното око в Ламаз-Кола, другото — назад, Дата чакат. „Сигур са го улучили — мисля си, — или е ранен, или убит и е потънал.“ Ами! Изплува и знаеш ли къде? Почти до другия бряг. Не го видях само аз, и вахмистърът го видя и пак заповяда да стрелят. Шум, пукотевица, пази боже!

А пък реката беше придошла, Туташхиа доста се бе отдалечил. Нито един куршум не го закачи. Като се гмурна — ха уцели го де!

А Ламаз-Кола течението го отнесе много далече. Войниците пак затичаха надолу по брега. Само конникът с кучето изостана — не ще да върви след него пустото куче, и толкоз! Той го дърпа надолу след другите, а то се тегли нагоре по течението. Той насам, то — нататък. Че като се разлюти, като го зарита, къде ще иде? Повлече се след него…

Ламаз-Кола стъпи на дъното, вдигна ръце и тръгна към брега. Удариха го с приклад в гърдите, повалиха го, обърнаха го с лице към земята, лежи ничком. Войникът с кучето остана при него, а вахмистърът и другите войници продължиха надолу по брега.

Е, викам си, тухларницата без мене няма да изгори, пък и персиецът в неделя няма работа тука, няма да дойде. Махнах с ръка, спуснах се към брега, отивам при войниците.

Право казват: „Магарето засърби ли го гърбът, тича на мелницата“. Та и аз така. Чуй как стана всичко.

Таман се приближавам до тях, те пак се разгълчаха. Гледам, на другия бряг стои на едно хълмче Дата Туташхиа, ръцете му на хълбоците, същински герест петел. После бръкна в пазвата си, извади сванската си шапка — все с нея ходеше, — изстиска я и я нахлупи. После погледна към небето.

Денят беше мрачен, ръмеше.

Какво ли стои там, мисля си. Войниците гърмят по него — едва успяват да зареждат. А той се обърна и право в младата горичка. И си върви яваш-яваш, като да не летят край него куршуми, ами комари пищят.

Избяга им!

Ония си изхабиха всичките куршуми, ала не можаха да го улучат. Избяга им, и толкоз!

Вахмистърът се обърна към мене, облещи се и завика: „Ти, говедо, защо стреля във въздуха, в тях трябваше!“

— Ваш’ скородие — казвам…

— Аха, сковородие[1]… — Мацна ми един по мутрата, ама така силно, че и в тухларната щяха да го чуят, ако имаше някой. — Една сковорода, — вика. И по другата буза фрас! — Две сковороди!

Закрих лицето си с ръце, ще ме остави, мисля си, ама къде ти — ритна ме с ботуша в корема, аз бух във водата, а той: — Три сковороди! — и хукна към Ламаз-Кола.

Излязох от водата, качих се в тухларницата, взех да се суша. Голяма беда ми се размина тогава. Леко се отървах, по-леко от това — къде? Че те можеха да ми вземат здравето!…

Както ти го разправих, така беше. Аз най-добре зная, нали стана пред очите ми…

Бележки

[1] Игра на думи: високоблагородие и тиган (сковорода). — Б.пр.