Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Граф Сегеди

Пирът свърши и беше вече време след махмурлука да осъзная какво бе станало. Самият полковник Сахнов и участта, която го бе сполетяла, вече малко ме интересуваха. Зарандиа също не ме интересуваше така, както преди, когато тази история току-що започваше. Опитвах се окончателно, ясно и недвусмислено да разбера какъв духовен ущърб съм понесъл и понесъл ли съм го изобщо. Бях ли останал през последните години на висотата на своите принципи, или бях се превърнал в страшилище за мишки от евтините картинки? В душата ми цареше хаос, нито едно от предположенията, които ми хрумнаха, не ми изглеждаше справедливо и убедително. В мен трябваше да се извърши прелом. С всеки час чувствувах приближаването му.

Състоянието, в което се намирах, изискваше незабавно да извикам Зарандиа, да изясня отношенията ни и да намеря в този разговор правилната оценка на всичко, което бе станало. Възпираха ме обаче препятствия от съвсем особен характер. Когато двама души са си позволили веднъж да пропуснат един разговор, необходим и за двамата, втори път са го отложили за неопределено време, а третия път са го намерили за съвсем неуместен и в края на краищата са оставили събитията да следват собствения си ход — в такива случаи подобен разговор с времето изглежда все по-труден, тягостен и дори невъзможен. Спомням си как през студентските години един приятел ми поиска назаем малка сума. Не можа да ми я върне навреме и започна да ме избягва, без в края на краищата да ми върне парите, защото срамът, че не беше удържал думата си, постепенно се сля със срама за борча, който бе вече много просрочен. Мисля, че този пример добре пояснява мисълта ми. Освен това разговорът ми със Зарандиа можеше да потвърди съществуването на някои неприятни обстоятелства, които ми изглеждаха малко вероятни и затова не тревожеха особено съвестта ми, а разговорът ни би могъл да ги констатира като аксиома. Но дойде денят, когато всички тези подсъзнателни съображения се изправиха пред мен в откровената си голота и аз се ужасих от себе си, като видях колко съм страхлив, безнадеждно притиснат от обстоятелствата и безпомощен. Тогава отложих всичките си работи и извиках Зарандиа. Той само преди два-три дни се бе върнал от Петербург.

Зарандиа влезе и седна, явно разбрал защо съм го извикал. За миг това ме възпря да заговоря, но надвих себе си и казах:

— Мушни, това, за което искам да говоря с вас, е твърде сериозно. Очаквам да бъдете напълно искрен и открит. От това, как ще протече нашата беседа, зависи много, твърде много.

— Ваше сиятелство, цял съм слух!

Тъкмо се опитах да започна, когато ми се стори, че всичко и без това е ясно и в същност няма за какво да говорим.

Зарандиа чакаше. Първият въпрос беше много труден за мен. Не защото ми беше трудно да определя темата на беседата, а защото не можех да доловя главното в тази сложна плетеница от явления. Може би ми пречеше страхът, тъй като се боях, че още в първите ми думи ще проличат объркването и слабостта, които ме бяха овладели.

— Бих искал да зная какво мислите за правомерността и справедливостта на действията, които предприехте спрямо полковник Сахнов?

Зарандиа не бързаше да ми отговори, замисли се. За какво? Отговорът на моя въпрос му беше ясен от самото начало във всичките му безбройни нюанси, в противен случай той не би започнал кампания против Сахнов. Опитът от взаимоотношенията ми със Зарандиа ме караше да не се съмнявам в това.

— Ваше сиятелство, бих искал да уточните въпроса си: какво мисля за подобни действия изобщо или имате пред вид само случая с полковник Сахнов?

Разсмях се от все сърце — съвсем ясно ми беше защо Зарандиа се бе бавил и размишлявал.

— Мушни, начините, посредством които изграждате отношенията си с хората, са се превърнали в неотделими и постоянни качества на вашата психика. Механизмът на тези отношения действува в душата ви винаги, независимо дали това е необходимо, или не. Въпросът, който сега ми зададохте, беше контра въпрос, породен от вашето може би подсъзнателно желание веднага да вземете инициативата в предстоящия разговор. Но този път аз ще направлявам беседата. Отговаряйте, и колкото е възможно по-кратко.

— Може би сте прав, ваше сиятелство, не съм се замислял за това. Ала едва ли качеството, за което говорите, е отрицателно. Сега ще отговоря на въпроса ви: действувах аз, ваше сиятелство, в никакъв случай ние.

— Аз не ви попречих, не ви спрях, макар да знаех само главното, а второстепенното само го чувствувах. Действувахме ние, а не вие сам. Продължавайте!

— Има и друг отговор: действуваше Сахнов, а не ние.

— Не сме щрауси, Мушни! Нека не си заравяме главите в пясъка! Да признаем за безспорно положението, че действувахме заедно.

— Вие отричате версията, която министърът на вътрешните работи и шефът на жандармите, независимо един от друг, признаха за единствено правилна?

— Те я приеха от вас и я приеха само защото другите версии не ги задоволяваха.

— Отлично! Сега, за да установим правилни ли са нашите действия, нека се изясни от какво изхождахме. От интересите на държавата и престола. Не е ли вярно?

— Вярно е. Но, правилната изходна позиция е едно, а доколко действието, предприето от правилни позиции, е правилно само по себе си, е друго нещо.

— От гледна точка на позицията, от която трябва да изхождаме и във всички случай изхождаме, считам нашите действия спрямо Сахнов за целесъобразни и правомерни — твърдо заяви Зарандиа и още по-твърдо продължи: — Да оставим в ръцете му важни функции на управлението, най-важните в държавата? Не, немислимо! „Нищ духом!“ — това вие го казахте за него, аз споделям мнението ви и съм готов да го отстоявам. Единственият аргумент, графе, който бихте могли да представите като възражение, е възражението против методите ни, които можеха да бъдат други — общоприети и узаконени. Но как трябваше да постъпим, какво трябваше да предприемем, за да получим желания резултат? Никой от хората, които мислят като вас, няма да отговори и не би могъл да отговори на този въпрос. Защо? Затова, защото други пътища просто нямаше. Говоря, разбира се, за реални и правилни пътища, а не за онези съмнителни и несигурни полумерки, които биха могли само да заздравят положението на Сахнов, но не и нашето. Онова, което предприехме, беше необходимо преди всичко на държавата и чак след това на вас и на мен.

— Нашите оръжия бяха провокацията, вероломството, мръсотията, господин Зарандиа… — Веселият, открит смях на Зарандиа ме прекъсна. — На какво се смеете? Не съм ли прав?

— О не, ваше сиятелство, вие сте прав както преди, както преди, но… моля да ми простите, вие сте седнали в друго кресло и говорите от там! От гледна точка на абстрактната нравственост всичко, което казвате, е справедливо! Съвсем справедливо! Но аз не току-тъй ви попитах какъв отговор чакате от мен — общ или съвсем конкретен, засягащ само Сахнов, единствено него? Quod licet Jovi, non licet bovi.[1] В наше време е немислимо да се запази благоденствието на държавата, без да се нарушават нормите на общочовешката справедливост и нравственост. Изключено е! Но ако повечето хора престанат да спазват тези норми — тогава край не само на държавата, но и на самия живот. Коварството и злото са оръжия на държавата, посредством които тя трябва да принуди обществото да спазва нормите на справедливостта и доброто. Забележете, графе, аз казвам: трябва да принуди да спазва.

— Това е макиавелизъм, господин Зарандиа!

— Да, макиавелизъм! Той е мъдър и добър, този човек, но е прието да го смятат за негодник, само защото откровено е казал на целия свят онова, което другите правят под маската на доброто, нарушавайки всички норми и принципи. Провокацията, вероломството, мръсотията — всичко това са ваши думи, — които ние използвахме против Сахнов, произтичаха от интереса на държавата.

— Тогава и вие смятате държавата за зло начало?

— Империята — да! Но човечеството неуморно се стреми да направи държавата истински източник на доброто.

— Излиза, че вие и приятелите на вашия братовчед имате еднакви възгледи, Мушни!

— Само с тази разлика, ваше сиятелство, че ако зависеше от тях, те още днес биха унищожили империята. Докато аз предпочитам да чакам.

Не говорихме повече. Тогава за пръв път почувствувах как с нарастваща сила се разгаря всемирният дух за разрушаване на държавата. Стоях в центъра на събитията и знаех, че в целия свят неимоверно се е увеличил броят на хората, които смятат разрушението за панацея против всички обществени беди. Не рецептите на Прудон и Бакунин, които призоваваха да се унищожи самият институт на държавата, а разрушаването на империята, с цел да се създаде съвсем нова държава. Този дух бе овладял всички слоеве на обществото и ни принуждаваше да се съобразяваме с него. Какво ни очаква? Може би се намираме в навечерието на онзи исторически период, когато изведнъж ще се появи някакъв случаен минувач и ще каже: „Аз съм царевич Дмитрий“ — и руската земя ще бъде обхваната от вълнения и метежи? Или някой нов Емелка Пугачов ще заяви: „Аз съм възкръсналият Петър III, принц Голщински“ и милионни тълпи с коси, вили и сопи ще тръгнат срещу топовете? Или ще възникне нещо ново, което нашата страна никога преди не е познавала и не е изпитвала? Ако всяка империя, включително и нашата собствена, се бе превърнала в действен източник на злото, значи, аз, неин покорен и верен слуга, бях отдавал опита, знанията, енергията и способностите си, за да се осъществи това зло. Повечето от политическите затворници, преминали през ръцете ми, бяха честни, чистосърдечни и благородни хора. Именно те, а не изметът на обществото, се стремяха да разрушат империята.

Тогава къде е мястото на благородния човек, на верния син на своето отечество? От каква концепция да се ръководя? Каква нравствена позиция да заема, макар и абстрактна?

Дните се нижеха един след друг, месец след месец отминаваха, а в съзнанието ми се въртяха като натрапчив мотив всевъзможни доводи и съображения, прочетени, чути или извлечени от собствения ми опит. Веднъж, докато дремех на бръснарския стол, си помислих, че ще е най-добре да си подам оставката и да наблюдавам събитията отстрана. Постепенно започвах да разбирам, че само като се отдалеча от работата си, ще мога да имам справедливи убеждения и достойно място в живота. Тази мисъл като гвоздей заседна в съзнанието ми и всеки довод в полза на оставката като чук удряше по нея.

Най-после дойде денят, когато в съзнанието ми не остана нито един аргумент против оставката, и аз не чаках повече. В началото на пролетта на 1904 година подадох до министъра рапорт за оставка и се притаих като лалугер в очакване на отговора. Логиката на обстоятелствата показваше, че молбата ми непременно ще бъде удовлетворена. Великият княз с нескривано раздразнение бе попитал министъра на вътрешните работи как сме могли толкова лесно да отстраним неговия кръщелник. Министърът отговорил, че нямало друг изход, но че враговете на кръщелника на великия княз ще си получат заслуженото. Моята оставка му даваше възможност да изпълни обещанието си: предстоеше му да доложи на княза, че не може да върне кръщелника му, но затова пък граф Сегеди (ето го изпълненото обещание!) си е подал оставката.

Но и това не ме успокои. Към предишните ми грижи се прибави още една — дали ще ме пуснат, или не? Със задоволство или със съжаление? Достойно, или ще ме изхвърлят като огризка. На моята възраст би трябвало да се ръководя от жизнения си опит и придобитата мъдрост, но душата ми — признавам — бе обзета от суета. Всеки знае, че когато го мъчи някаква грижа, непоносимо му се иска да сподели тревогите си и да намери умен, проницателен събеседник, сведущ в подобни работи и изпълнен с доброжелателство. В своя кръг не можех да намеря такъв събеседник, ако не смятаме Зарандиа, а един господ знае какъв червей ме гризеше, как ме измъчваше жаждата да говоря за онова, което ме опечаляваше. Останех ли сам, мислите ме връхлитаха и аз напразно се ровех в паметта си, търсейки с кого бих могъл да поговоря за съмненията, които ме измъчваха. И веднъж пред мен изплува фигурата на Сандро Каридзе. Прогоних това видение — как бих могъл да споделя душевните си мъки с човек, който ми е толкова далечен, но веднага си помислих, че с удоволствие бих прекарал една-две вечери с такъв човек, какъвто ми изглеждаше Сандро Каридзе. Мина съвсем малко време и неговата личност пак възникна в съзнанието ми; аз отново отхвърлих мисълта за среща с него, но, против волята си, все по-настойчиво започнах да си припомням къде се намираха сега хората, които обкръжаваха някога Дата Туташхиа и Нано. Спомнях си за всекиго от тях, нито един не можеше да ми помогне в моите несгоди и все пак — неочаквано за самия себе си — внезапно извиках своя помощник и му заповядах да разбере къде се намира понастоящем Сандро Каридзе. Помощникът ми беше вече на вратата, когато го спрях и му заповядах да донесе също и досието на Каридзе.

След един час вече знаех, че Сандро Каридзе, един от най-просветените хора на своето време и своя народ, оставил мирската суета и станал монах в Шиомгвимския манастир. Там не бил обременен с никакви задължения. Напротив, бил му даден послушник, който изпълнявал ролята на негов личен секретар и иконом. Било му позволено да вземе огромната си библиотека и той посвещавал на книгите всичкото си време. Известно беше, че Сандро Каридзе много пише. Какво? И това се знаеше. Не, не пишеше теологически трактати. Трудовете му бяха на социална, нравствена или политическа тематика. Самите им заглавия красноречиво говореха за това: „Човекът и неговото предназначение“, „История и нравственост“, „Личност, народ, човечество“, „Политически дейци и народи“. В досието се съдържаше и заключението на нашия агент: „Писанията на господин Каридзе подронват християнската вяра и са насочени против престола.“ Тук имаше известна доза ирония, тъй като същото досие твърдеше, че Сандро Каридзе е започнал живота си като краен монархист. Какво да се прави, и тук същата картина: Mutantur tempora et nos mutamur in illis[2].

Дори тези сведения бяха много важни за мен, но когато прегледах всички материали, натрупани в досието на Сандро Каридзе, дъхът ми спря. Съпоставяйки няколко агентурни донесения, изясних, че при Каридзе четири пъти бе ходил човек, чиято външност, маниери, мегрелски акцент и още някои признаци свидетелствуваха, че Сандро Каридзе бе посещаван от господин Дата Туташхиа… или пък от господин Мушни Зарандиа!…

Това приличаше на спиритически сеанс с тази разлика, че бях извикал дух не от онзи, а от този свят. Реших незабавно да се видя със Сандро Каридзе, но загубих още доста време за нови съмнения и размисли относно уреждането на тази среща. Тя трябваше да изглежда случайна. За целта трябваше да изуча дневния режим на Сандро Каридзе, времето, по което излизаше от манастира, любимите му места за разходки и тъй нататък. И още нещо: Зарандиа не трябваше да знае за срещата ми с Каридзе, във всеки случай не трябваше да знае, преди тя да се осъществи. Исках тази среща по лични съображения и Зарандиа, тоест службата, нямаха нищо общо с нея. И друго: ако неизвестният човек, който бе посетил четири пъти Каридзе, беше Дата Туташхиа, аз, разбира се, бих се опитал да го видя, но воден само от собствения си интерес към него, не от служебния си дълг. И от тази гледна точка намесата на Зарандиа би била нежелателна за мен. Напълно вероятно бе при Каридзе да са били двама души — и Туташхиа, и Зарандиа, и агентът да е приел за едно лице братовчедите, които си приличаха като близнаци. Зарандиа, разбира се, не е бил с еполети, а Туташхиа не е бил отрупан с оръжие; навярно бяха се явили при Каридзе в обикновено, градско облекло.

Трябваше да бъда внимателен и да предвидя всички дреболии още и поради това, че нашият агент можеше да съобщи на този, който го бе вербувал, за посещението ми. Първата среща трябваше да стане извън стените на манастира, на някое случайно място, например на гарата. И на четири очи, без послушника. Скицата на плана беше вече готова в главата ми и аз започнах с това, че установих за кого работеше прикрепеният към Каридзе агент.

За Зарандиа!

Всичко рухна и аз си помислих, че фигурата на Зарандиа вече няколко години се върти около мен, преследва ме като сянка. Още малко и в психиката ми ще настъпят промени, ще започна постепенно да се побърквам. На едно мога да се уповавам — на здравите си нерви и на твърдото си убеждение, че животът наистина трябва да се състои от изненади.

С една дума, не ми оставаше нищо друго, освен да се откажа от намерението си или да се възползувам от пътищата, които ми откриваше Зарандиа. Докато направя избор, отиде доста време. В края на краищата реших пак да поговоря със Зарандиа и веднъж, когато бяхме сами, го попитах:

— Мушни, къде се намира сега бившият сътрудник на цензурата и приятел на господин Туташхиа, Сандро Каридзе?

— В Шиомгвимския манастир, ваше сиятелство. Той се покалугери. — Зарандиа се усмихваше.

— Знам. Какви са причините за тази метаморфоза? Казват, че по характер е съвсем светски човек.

— Всичко е изяснено, графе. С Каридзе работят двама агенти, независимо един от друг. Това ни дава възможност да проверяваме сведенията. Той пише политически трактати и търси пътища за реформация на християнската вяра. Поне до такова заключение стигнал единият агент. По всичко изглежда, че тъкмо тези занимания са довели Каридзе в манастира. Ала не е изключено и семейните неприятности да са изиграли известна роля. Монасите не обичат Каридзе, наричат го зад гърба му кърлеж и безделник. Затова пък го покровителствува игуменът, с когото са единомишленици. Той насърчава Каридзе в неговата дейност.

— Какво ви накара да се заинтересувате от Каридзе?

— Заинтересува се щабскапитан Лямин. Беше му необходимо да разбере с какво се занимава Каридзе и ме запита имам ли агент в манастира. Нямах, но можех да изпратя. Отначало един, после втори. Докато Лямин изясняваше онова, което го интересуваше, случайно се разкри, че Каридзе не е прекъсвал връзките си с Дата Туташхиа.

— Сигурен ли сте, Мушни, че лицето, което е посетило четири пъти Каридзе, е именно Дата Туташхиа?

— Четири посещения са отбелязани в досието, ваше сиятелство — разсмя се Зарандиа. — А иначе… той се е появявал в този манастир и преди там да започнат да работят нашите агенти. От тези четири посещения две са на Дата Туташхиа, две — мои. Първия път отидох просто да поговоря със Сандро Каридзе и да го помоля да ми посредничи в преговорите с Дата Туташхиа. Втория път трябваше да разбера съгласен ли е Туташхиа да се срещне с мен.

— И какво? Съгласи ли се?

— Не, ваше сиятелство.

— Защо?

— „Каквото и да ми кажеш, няма да бъде ново за мен, а ако е необходимо да се видим, аз ще те намеря.“ — Зарандиа беше весел.

— Бих искал да се срещна с Каридзе, Мушни.

— Ще му предам това, графе, той няма да ви откаже. Имам само една молба… вземете ме със себе си.

— С удоволствие! — Не се колебах нито секунда.

Тази среща стана в Схалтба и оттогава започна нашето сближаване. По това време бях вече в оставка. По-късно купих вила в Армази и по-голямата част от времето си прекарвах там. От Армази до Шиомгвимския манастир са само седем-осем версти и това още повече ме улесни да се сближа със Сандро Каридзе. Не минаваше месец, без да се видим, а се случваше да се виждаме и по няколко пъти. Но по-напред за първата среща.

Схалтба е разположена над Шиомгвимските скали. Както бе уговорено, отидохме у старейшината, който имаше къщурка с две стаи.

— Стопанино! — повика Зарандиа.

Къщата бе обградена с висока ограда, но от седлото можеше да се разгледа целият двор. В края на градината като огромен чадър се извисяваше дива круша. Под нея имаше маса и пейки, на които седяха двама души. Единият от тях веднага стана и тръгна към вратата. Другият, монахът, естествено беше Сандро Каридзе.

Старейшината беше албинос и докато ни оглеждаше, често мигаше с белите си ресници. Слязохме от конете и влязохме в двора. Синът на старейшината отведе конете. Стопанинът ни поведе към крушата, до която имаше към сто крачки.

Поздравихме се. Сандро Каридзе малко се вълнуваше. Очевидно причината за това бях аз. Не беше никак чудно, че визитата на такова високо длъжностно лице го бе обезпокоила така. Когато седнахме, настъпи мълчание, тягостно и напрегнато. Старейшината заснова насам-натам, разшета се, наля вино, започна да ни гощава; не миряса, докато не взехме ножовете и вилиците. Сандро Каридзе дълго гледа към нивите, които зеленееха по склона и заговори за изгледите за реколтата. Говори обстойно и дълго, очевидно чувствуваше, че трябва да запълни паузата.

Изведнъж ми хрумна, че не би било лошо сега да се появи изневиделица Дата Туташхиа. Как ли биха се срещнали братовчедите? Наистина просто изгарях от любопитство да видя една среща между Мушни Зарандиа и Дата Туташхиа. Вече споменах, че Зарандиа го обичаше до самозабрава, имаше го за роден брат и считаше за трагедия скиталческата му орис. В това чувство се проявяваше истинската човешка същност на Мушни Зарандиа, но съвсем обособено в него живееше и действуваше непреклонното и непоколебимо чувство за дълг и служебна отговорност, което също произтичаше от искрени и дълбоки лични убеждения. Не злоба или омраза подхранваха тези убеждения. Владееше го демон, един много особен демон, който „иначе не можеше“. С поразителна настойчивост и стръв, до край се бореше той с Дата Туташхиа… не, не с него — с феномена Дата Туташхиа. Тези две начала, човешкото и демоничното, действуваха едновременно, без да пораждат душевна раздвоеност, и в това се изразяваше монолитността и своеобразието на натурата на Мушни Зарандиа.

Старейшината каза, че има работа, извини се и ни остави. Дали че бе изчерпал съображенията си относно бъдещата реколта, или пък защото реши, че трябва да даде възможност и на другите да си отворят устата, но Сандро Каридзе замълча. Почувствувах, че е дошъл моят ред да смекча напрегнатото мълчание и казах:

— В тия гори има ли хищни зверове?

— Да, ваше сиятелство. В гората често се чуват изстрели. Сигурно са ловци…

— Може би Дата Туташхиа сега ни гледа с бинокъл от някое дърво на склона? — каза Зарандиа, като обгърна с поглед заобикалящите ни скали.

Щях да се разсмея, но като видях как се намръщи Каридзе и с какво недоволство погледна Зарандиа, неволно застанах нащрек.

— Ако вие, господин Зарандиа, благоволихте да се пошегувате, трябва да забележа, че тази шега е много неуместна. Ако пък предположението ви е сериозно, тогава то е кощунствено!

Ние с Мушни Зарандиа не бяхме очаквали да намерим в Сандро Каридзе духовен наставник и, да си призная, бяхме объркани.

— Дата Туташхиа е толкова предвидлив и внимателен — продължи Каридзе, — че в наше време, когато малодушието е обхванало всички и всекиго, е невъзможно той да се довери на когото и да било и на нас впрочем също. При това той е толкова великодушен, че няма да си позволи с каквото и да било да изрази недоверието си към вас. Говоря именно за проявата на недоверие.

— Господин Сандро — казах аз, — ние и двамата сме напълно съгласни с вас. — И за да смекча неудобството, тягостно за всички, добавих: — В наше време, когато, според вас, малодушието е овладяло всички и всекиго, не ви ли изглеждат анахронични великодушието и благородството на Дата Туташхиа?

— Анахронични ли? — учуди се Каридзе. — Как мислите, графе, по времето на Ной имало ли е бутилки и тапи?

Не можех да разбера накъде клони и за да не се покажа несъобразителен, се усмихнах.

— По времето на Ной е имало вино — побърза да ми помогне Мушни, — значи е имало и съдове с тапи.

— Разбира се, имало е, имало е — потвърди Каридзе, сякаш говореше на себе си. — Тогава навярно се е случило така: в ковчега не е останало свободно място и, за да спаси Дата Туташхиа, Ной го е превърнал в джудже, запушил е бутилката и я хвърлил далеч в морето, та след потопа да бъде изхвърлена някъде и Дата Туташхиа да може да започне нов живот. Чрез ръцете на Ной бог е съхранил за човечеството великодушието и висшата нравственост.

— За разлика от боговете вие, господин Сандро, прекалено високо оценявате нравствеността на хората от времената на Ной — забеляза Зарандиа. — Нали е казано, че хората паднали извънредно низко и затова бог направил потоп!

— Ако Дата Туташхиа притежаваше нравствеността от времето на Ной, той не би избягвал участта на останалото човечество. Той и тогава е бил анахронизъм, но този анахронизъм е извечно необходим.

— Искате да кажете, че всичко минава и само възвишената нравственост е вечна?

— Точно така, независимо дали е възвеличена нравствеността, или е дотолкова потъпкана, че само единици я изповядват. Все едно, тя е вечна. Останалото ту съществува, ту престава да съществува. Колкото и ниско да пада човешкият род, колкото и да затъва в разврат, колкото пъти да го пращат боговете на гибел, в края на краищата провидението неизменно спасява Дата Туташхиа като мая, като закваска. А нима вашият опит не потвърждава мисълта ми? Говоря за това, че и до ден-днешен не сте успели да го хванете.

— Та вие сте мистик, господни Сандро — казах аз. — Сега цялото човечество говори за нов потоп и жадува всеобщи катаклизми. Може би работата отива натам, че Дата Туташхиа пак ще го пъхнат в бутилка?

Аз се шегувах, но в шегата ми се криеше намек, че познаваме съчиненията на Каридзе и, значи, ни е известно, че той предсказва неизбежна революция.

— Потопът наближава — каза Сандро Каридзе. — Това значи, че старото ще бъде унищожено и ще бъде създадено нещо ново. В един или друг вариант ще възникнат и Ной, и ковчегът, защото те са неизбежни спътници на подобни събития. И Дата Туташхиа ще намери своята бутилка — това е също неизбежен атрибут.

— Господин Сандро, разговаряли ли сте с Дата на тази тема? — попита Зарандиа.

— Дори неведнъж, но само между другото. А защо се интересувате?

— Защото Ной — това съм аз. В едната си ръка държа бутилка, в другата тапа. Вече трета година търча подир собствения си братовчед, мъча се да го склоня: свий се, смали се и влез в бутилката! Нищо не става.

— Знам. — Сандро беше съвсем сериозен. — Може би вие наистина сте Ной?

Не говорихме повече за бутилката и тапата. Разговорът се прехвърли върху дребни неща. Гощавката свърши и ние станахме, за да разгледаме градината, лозето, марани, пресите на нашия стопанин. Когато се върнахме на масата, Сандро Каридзе попита:

— Ето вий, ваше сиятелство, като началник на жандармерийското управление и…

— Вече не, господин Сандро… По-точно, още една-две седмици и повече няма да бъда такъв!

Зарандиа и Каридзе се вторачиха в мен поразени.

— Преди месец и половина подадох молба за оставка. Онзи ден ми отговориха утвърдително. Ще ми връчат заповедта, ще назначат нов началник, ще му предам работата и… свобода, свобода! Стига толкова!

— Не може да бъде! — отрони Зарандиа. — Министърът беше категорично против… Аз лично го чух.

— Може да съм намерил подкрепа в лицето на великия княз.

— А-а-а! — изтръгна се от Зарандиа и той задълго се затвори в себе си.

А Каридзе най-после се опомни и се върна към нашия разговор.

— Ето вие, ваше сиятелство, сте руски патриот, изтънчен интелигент, ревностен пазител на трона и съществуващия ред… човек мислещ, разбиращ. Много ме интересува… впрочем може би нямам право да питам…

— Говорете, моля ви, говорете.

Но Каридзе продължително се замисли, преди да зададе въпроса.

— Какво може да израсне върху развалините на Руската империя… по-точно, вие какво бихте искали да видите? — Той попита така, сякаш бе прежалил себе си.

Е, какво пък, аз все още бях началник на кавказката жандармерия.

— Искам обединението на цяла Русия… в рамките на една държава.

— Труден проблем, но ми се струва, че тъкмо така ще стане.

— Повечето политически течения предвиждат правото на народите на самоопределение, тоест разчленяване на империята.

— Ще победи онази политическа сила, която запази държавата посредством предоставяне на народите право на самоопределение — рече Каридзе.

— Правото на самоопределение — възразих аз — означава национална независимост, а националната независимост на народите от Руската империя означава на свой ред разпадане на империята на съставните й части. За единна руска държава ще може само да се мечтае.

— О, не! — Каридзе разтърси рошавата си глава, сякаш се сърдеше. — За всяка нация независимостта е необходима дотолкова, доколкото тя трябва непременно да удовлетворява своите национални, граждански и културно-икономически интереси. Но ако се появи политическа сила, която под знамето на бъдещата общоруска държава да даде на народите от Руската империя гаранция за пълно удовлетворяване на всичките им национални, граждански и културно-икономически интереси? Тогава кому ще е необходима независимост и защо?

— Вие не искате да вземете пред вид сепаратистките, центробежните настроения, които са се вкоренили сред народите на Руската империя — казах аз. — Те съществуват, независимо от това дали ние го искаме, или не.

— Това са настроения на националната буржоазия и разорената аристокрация, но не на масите, които при сегашната историческа обстановка са станали решаваща сила и тази роля им е дадена от самия ход на историята.

— Ще може ли политическата мисъл в Русия да предложи такъв модус на съществуване, че освободените народи да предпочетат да запазят единната държава? От това зависи всичко, в това е същността на цялата работа.

— Но, съществува ли в Русия политическа сила, способна да запази единството на държавата? Познавате ли такава сила?

— Вие, графе, не ползувате ли литературата, внесена в Index librorum prohibitorum[3]?

— Ползувам я. Служебно съм задължен. Чета всичко… запознат съм с всичко, разбира се, не основно.

— Тогава сте запознат и с програмата на социалдемократите, по-точно, с програмата на болшевиките?

— Имате пред вид крилото на Улянов?

— Да.

— Политическата доктрина на болшевиките… не, те още не са съзрели за решаването на този проблем — казах аз.

— Прав сте. Още не са съзрели… Но се приближават към това. Ще съществуват още двайсетина години, не повече. Но те са единствената партия, която разбира, че да се създаде нова, единна руска държава е възможно само ако бъдат максимално удовлетворени националните и културно-икономическите потребности на народите от Руската империя. Тази цел не може да бъде осъществена по друг път.

— Политиците винаги са били щедри на обещания — заговори най-после Мушни Зарандиа.

— Така е, но Улянов е искрен и честен човек. С всичките си идеи той действително желае благоденствието на народите от цялата Руска империя. Правдата и честността са в основите на неговото учение. Масите имат силно развито чувство за правдата и когато дойде часът, тръгват след благородните идеи.

— Та вие сте болшевик — разсмях се аз.

— Съвсем не. И Каридзе отново разтърси рошавата си глава, сякаш се сърдеше.

— Изобщо вие безпартиен ли сте, или сте като мене член на партия от един човек? — попита Мушни.

Каридзе го погледна, като се опитваше да разбере дали Мушни не му се подиграва.

— Партията е нещо конкретно.

— А вие разполагате с обобщаващо учение, така ли? — Зарандиа явно имаше настроение за шеги.

— Имам известна система от възгледи! — Сандро Каридзе беше сериозен както преди.

— А девизът?

— Не разбирам. — Каридзе обърна глава към мен.

— Девизът на социалдемократите е „народът“. Това е донякъде условно. А какъв е вашият девиз?

— „Нацията“. Но и това е твърде условно.

— Каква е разликата между народ и нация?

— Не съм готов за разговор на тази тема. Позволете да го отложим за друг път. Ако даде господ, пак ще се срещнем.

Мръкваше се и може би затова Сандро Каридзе побърза да завърши нашата беседа, а може би просто се бе уморил или пък шеговитият тон на Зарандиа му се бе сторил несериозен и той се обиди. Поговорихме още петнайсетина минути на общи теми и се разделихме. Искаше ми се да си определим нова среща, но нещо ме възпря — та нашата беседа ни най-малко не беше ни сближила.

Бележки

[1] Което подобава на Юпитер, не подобава на вола (лат.).

[2] Времената се менят и ние се меним с тях (лат.)

[3] Списък на забранените книги (лат.).