Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Саломе Базиерашвили-Одишариа и Шалва Зарандиа

Що се отнася, до клюките и новините, ние, жените, далеч сме надминали мъжете и по любопитство, и по любознателност. А за женския манастир да не приказваме!… Бяхме подробно осведомени не само за Дата Туташхиа, но за всичко, което ставаше на сто версти наоколо. Да ме убият, няма да разбера как всяка празна измишльотина се разнася, докато мигнеш. Да се разказват новини и клюки, в манастира се смята за грях, но нашата игуменка най-напред научаваше всичко и с подробности, каквито не бяхме и сънували. И знаете ли, тя имаше дарба, истинска дарба да различава истината от лъжата. Имаше необикновен нюх за достоверното. Ние обичахме „… похвалата от човеците повече от похвалата от бога“. От Йоана, дванадесет; четиридесет и три.

Баща ми беше по-малък брат на настоятелната Ефимия, значи, тя произхождаше от рода Базиерашвили. Майка й беше по баща Туташхиа, но не беше роднина на тия Туташхиа, само съименничка. Не знам кой и как ги бе запознал, но Дата Туташхиа и настоятелката Ефимия бяха близки приятели. Аз бях попаднала при нея, защото на четиринадесет години се влюбих безумно и родителите ми ме скриха по-далеч от греха. Леля Ефимия ме изучава цяла година, кой знае защо, реши, че от мен ще излезе прекрасна игуменка и започна да ме подготвя за това поприще. Имах великолепна памет и за мен беше играчка да науча наизуст четирите евангелия и почти целия Вехт завет. Тя споделяше с мен и тънкостите на своя занаят, тоест как да държа изкъсо, в смирение и богобоязън стотина-двеста жени. Но духовническата дейност никак не ме привличаше. Бях на осемнайсет години, времето летеше бързо и безгрижно сред развлечения и лудории. Бедната ми леля — моя възпитателка и наставница — беше за мен мишена за тайни насмешки и беззлобни пакости. Тя недочуваше и това много ми облекчаваше живота. Блестящо образована, тя говореше еднакво добре френски, английски, руски и учеше на езици и мене. В манастира бе забранена светската литература и игуменката получаваше чуждестранни и руски книги и списания на адреса на Магали Зарандиа. А за грузинската литература да не говорим — познаваше я основно.

Веднъж късно вечерта, към единайсет часа — беше през зимата, — в килията на Ефимия се почука. Тя обикновено си лягаше след полунощ и веднага отвори. До мен долетя шепот. Познах гласа на пазача. Когато той си отиде, леля ми каза да се облека по-топло и да тръгвам с нея.

Пред портите на манастира ни чакаше Шалва Зарандиа с фенер в ръка. Докато дошляпаме през калта до селото, докато изстържем калта от обущата си, преди да се качим в дома на Зарандиа, мина цял час…

ШАЛВА ЗАРАНДИА. Игуменката Ефимия бе помолила баща ни Магали да я извика, ако дойде Дата. Щом дойде Дата, баща ни му каза, че игуменката иска да го види. Дата се зарадва и начаса ме прати да я доведа. Когато вие дойдохте, той вече си беше починал, седеше до огнището и слагаше съчки под гърнето с фасула.

Още щом престъпихме прага, разбрах, че нашата нощна разходка беше заради този човек с черна риза, кафяви ногавици и ниски ботуши. Той почтително се изправи срещу нас и се наведе над ръката на леля, а на мене само се усмихна. Поведоха ни към масата, сложена като за велики пости. Едва там научих, че този човек е Дата Туташхиа. Той беше доста красив, но най-поразителното в него бяха осанката и фигурата му. Седях, без да вдигам очи, както беше ме учила майка Ефимия, толкова повече, че ми бе заповядано да не поглеждам мъж. То се знае, не можех да се стърпя и крадешком поглеждах Дата. Трябваше непременно да бъда от лявата страна на игуменката, независимо права или седнала, и всеки път, когато тя се обърнеше към някого (нямаше значение дали към мъж или жена) и ми направеше знак, да казвам наизуст цитат от Евангелието, чийто смисъл да съответствува на думите й. Макар и да недочуваше, по движението на устните ми тя безпогрешно отгатваше какво казвам. Затова лъжата ми оставаше ненаказана само ако гледаше на другата страна. Ние непрекъснато бяхме във война и заради друго: много рядко бях съгласна с възгледите и съжденията на моята наставница, а евангелските изречения, които изтърсвах, щом махнеше с ръка, понякога означаваха нещо съвсем различно от онова, което в момента отговаряше на намеренията и желанията й. Често се случваше да кажа дори нещо напълно противоположно на поученията и назиданията й и това предизвикваше у нея буря от възмущение. Веждите й плъзваха нагоре и срещнала погледа ми, тя подземаше: „Аз… на моята възраст…“ Останалото се подразбираше от само себе си и не променяше абсолютно нищо в нашата безкрайна война.

За Дата Туташхиа знаех всичко и дори повече, отколкото трябва — пламенното ми момичешко въображение дообрисуваше онова, което мълвата премълчаваше. Пък и моите знания се градяха не само върху клюките и приказките, които се носеха в манастира. Самата майка Ефимия ми беше неволна просветителка: като ме учеше да различавам доброто от злото, тя постоянно ми даваше за пример постъпките на Дата Туташхиа, а понякога, за назидание, гласно размишляваше върху тях… Още по онова време неведнъж ми бе минавала през ума мисълта, че за майка Ефимия — разбира се, отдавна, отдавна, в далечното минало — Дата Туташхиа не е бил само абраг. Тя през цялото време пишеше нещо и пазеше записките си с три-четири катинара; това бе навярно единственото място, до което ръката и очите ми не можеха да достигнат.

— Моля ви се, госпожа Саломе! Та майка Ефимия беше десетина години по-възрастна от Дата Туташхиа. Не мисля, че е могло да ги свързва някакво чувство или увлечение…

— Не зная, много неща не са ми ясни и сега, но че са имали любов — голяма и съвсем необикновена, — е несъмнено… Тъй или иначе, седим ние: Тамар и Магали Зарандиа, Дата Туташхиа, Шалва и ние с леля ми, и пием чай. Встъпителният разговор вече заглъхваше, час по час прекъсван от мълчание. И изведнаж майка Ефимия се обади:

— Неправеден живот водиш, Дата!… Подир греховете човешки иде божият гняв. Човешкият род и без това е подложен на достатъчно изпитания. А колко беди се трупат даже тук заради твоите грехове! — Майка Ефимия вдигна показалеца на лявата си ръка и дойде моят ред — „И тъй, всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и в огъня се хвърля.“ От Матея, три; десет.

Но Ефимия добре разбра думите ми и като ме погледна в очите, попита строго:

— Защо казваш това?

— „Защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси.“ От Лука, четиринадесет; единадесет — изтърсих първото, което ми дойде наум.

Игуменката ме погледна въпросително и замислено промълви:

— В случая е по-уместно да се каже: „Обичайте неприятелите си, правете добро на тия, които ви мразят…“

— От Лука, шест; двадесет и седем — уточних аз, а наставницата ми продължи:

— „С каквато мярка мерите, ще ви се отмери и ще ви се прибави.“

— От Марка, четири; двадесет и четири — отзовах се веднага аз и игуменката милостиво кимна.

— Всичко е от бога! — промълви Дата Туташхиа.

На нея й се стори, че той се шегува.

— Не! — възрази тя — „Градината трябва да се плеви…“ Това ти го е внушил сатаната. Ти въстана срещу злото, но няма да убиеш злото със зло. Когато тръгнеш с насилие срещу насилието, може някъде да го изтръгнеш, но после там ще израсте още повече зло. Ти не виждаш ли това, или не искаш да го видиш? — И пак вдигна ръка, и пак погледна към мене.

Къде ли можех да се скрия от ястребовия й поглед!

— Писано е: „Моят дом е дом за молитва, а вие го направихте разбойнически вертеп!“ От Лука, деветнадесет; четиридесет и шест.

Ефимия отвърна поглед от мен и аз изрекох:

— „А когато чуете за войни и за военни слухове, недейте се смущава; това трябва да стане.“ От Марка, тринадесет; седем.

Магали Зарандиа не издържа и се разсмя. Ефимия подозрително ни огледа.

— Прощавай, майко! — Лицето на Магали Зарандиа придоби благочестив израз. — Стана ми чудно, че момичето толкова добре знае Евангелието.

— Не момиче, а раба божия — строго го поправи майка Ефимия и се обърна към Дата. — Няма цел, която би могла да оправдае толкова грехове, с колкото си се натоварил ти. Знаеш не по-зле от мен до какво довеждат делата ти. Когато Килиа те настигнал и обкръжил къщата на Бечуни Пертиа, твоите приятели взели момчетата на Куруа за заложници. По-малкият се побъркал и досега не се е оправил, все боледува… — Ефимия се прекръсти. — Ти избра Куруа, за да изкорениш злото в това място. Но пред кого и за какво е виновно момчето му?! В Хашури сте се вмъкнали в дома на Кандури и сте накарали гостите му да засипят стопанина със зърно. Смешно ли е? Няма нищо смешно! — Кандури удушил оня Дастуридзе или как му казвали, а набедил вас. Управителят на Амилахвари до ден-днешен е в затвора, не може да докаже, че не ви е показал той къщата на Кандури. Уж сте се справили с този негодник, изтръгнали сте злото, а виж колко зло е пораснало на мястото на старото зло! И още колко твои постъпки и грехове мога да изброя! Но нима ще изброиш всички злодеяния, сторени в Грузия от твое име, откакто си се заловил „да плевиш градината“… Е, накарал си Тордуа да убие Коториа! И този Тордуа повтарял, както си го научил: „Не съм го убил аз, а Дата Туташхиа!“ Ала никой не му повярвал и го заточили, клетника, каторжник е сега…

— Коториа изнасилил жената на Тордуа пред очите му: Какво чудно има, че е убил насилника?

— Но този насилник си го хванал ти. И ти си го завел в кошарата на Тордуа. И оръжието е било твое. Ако не беше направил това, на нашата грешна земя щеше да има едно убийство по-малко. И бог щеше да има четирима сираци по-малко. Пък и клетият Тордуа щеше да си седи у дома, да си гледа децата, а не да гние в каторгата. Е, и какво? Унищожи ли злото? Че ти си обикновен смъртен! Кой ти е позволил да живееш така, както си започнал да живееш? „Не дойдох да поставя мир, а нож“ — това е позволено само на месиите…

— От Матея, десет; тридесет и четири — известих аз.

— … Само на месиите — продължаваше Ефимия. — Пък и на тях само тогава, когато е ударил часът и необходимостта е съзряла, а не когато им скимне.

И пак вдигна ръка.

— „Тогава отдавайте кесаревото на кесаря, а божието на бога.“ От Лука, двадесет; двадесет и пет — измънках под носа си и казах високо: — „Който ходи в тъмнината, не знае къде отива.“ От Йоана, дванадесет; тридесет и пет.

Майка Ефимия чу и едното, и другото, но не каза нито дума. Тогава разбрах, а после напълно се убедих, че с течение на времето моята наставница се бе увлякла от играта ми с Евангелието. Разбрах това, когато веднъж поиска да цитирам изречение, потвърждаващо мисълта и, и веднага след това ме накара да приведа друго, противоположно по смисъл. Аз отговорих, без да се бавя нито минута, а тя дълго мълча, потънала в мислите си. „Това ти е от сатаната“ — каза ми тя тогава.

— Големи са греховете ти, Дата — продължаваше майка Ефимия, — големи са и чет нямат. Искам да знам от коя страна се е добрал до тебе сатаната, по каква пътечка е вървял, през каква пукнатина се е промъкнал в душата ти. И как е успял да изгони от тебе божията благодат… Кажи ми, защо правиш всичко това?

— Нима не е ясно? — Дата Туташхиа обгърна с очи всички, които бяха в стаята.

— Никак не е ясно! — отвърна майка Ефимия.

— И ти ли не разбираш, татко? — обърна се Дата към Магали.

Баща ни искаше да премълчи, но като видя, че мълчанието става тягостно, проговори тихо:

— То аз знам, ала…

— Какво знаеш? — обърна се към него игуменката.

— Защо прави това…

— Защо?

— Затова, че не може да не го прави!…

— Какво искаш да кажеш? Да не можеш да постъпиш другояче — това още не е причина. Но аз питам за целта… Впрочем… бих искала да знам защо не може иначе?

— А защо, кажи ми, църквата проповядва: „Не убивай! Не кради! Не лъжесвидетелствувай! Не прелюбодействувай! Почитай баща си и майка си!“ — попита Магали Зарандиа, а аз веднага добавих: „От Марка, десет; деветнадесет.“

— В името на твърдостта на нравите, в името на възвеличаването на любовта и в името на изкореняването на злото в човека…

— А защо е необходимо това?

— Злият човек е враг на народа си, той изтребва и разлага своя народ. А добрият човек е сила, която обединява народа и допринася за неговото величие, той е народен закрилник. Не чакай от злия любов към народа, нито към родината. Сърцето му е алчно, духът — самолюбив. Но онзи, чийто дух е възвишен, смята за свой дълг да ратува за благото на отечеството, народа и ближния си, а удари ли часът, ще принесе и живота си в жертва пред този олтар. Ето защо са нужни заветите на нашата църква! — Игуменката говореше много пламенно.

— Излиза, че предаността към отечеството и себеотрицанието са жребий само за благородните хора — каза Магали Зарандиа. — Но нали в сражението загиват и лоши хора?

— Преследвани са, затова загиват. Едни се страхуват от съд, други — от куршум в гърба. — Ефимия вдигна ръка. Не бях успяла да вникна нито във въпроса на Магали, нито в отговора на игуменката и избърборих първото, което ми дойде наум:

— „Защото мнозина са поканени, а малцина — избрани.“ От Матея, двадесет и две; четиринадесет.

— Строго съдите, майко! Син е на своята земя и онзи, когото тя е повикала да изпълни дълга си, и той е тръгнал и е загинал за нея. Така е по-добре да се каже! — възрази Магали Зарандиа. — Народ и отечество… А ти, майко, как си ни учила? — обърна се той към Тамар Зарандиа.

— Преди да направиш или да кажеш нещо, първом помисли ще бъде ли делото ти полезно за народа, за отечеството, за ближния. — Тамар говореше бавно, сякаш на себе си. Така ви учих, деца мои. И вашият баща ви учеше на това. И всички бащи и деди на нашия род така са учили децата си.

— Ето ви и причината, и целта — завърши мисълта на жена си Магали Зарандиа.

— Не съм имал друга причина и друга цел в живота си — каза Дата Туташхиа. — Само с проповеди нищо не може да се постигне. Сами виждате — изродил се е народът. Сила е необходима. Страхът ражда любов. Страхът! В борбата със злото не можеш да бъдеш винаги добър.

— „По-добре един човек да умре за людете, а не да загине целият народ.“ От Йоана, единадесет; петдесет.

Този път майка Ефимия ме чу:

— „Бяс има и луд е“ — рече игуменката и на мене ми се стори, че казваше това и за мен, и за Дата Туташхиа.

— От Йоана, десет; двадесет — проговорих аз, като вече разбирах по лицето и, че утре ще бъда обречена на глад, ако, разбира се, моята наставница не измислеше някое по-строго наказание.

— А сега чуй какво ще ти кажа. — Магали Зарандиа гледаше в този момент само своя Дата. — Не мисля, че всичко на света е тъй, както го говори майка Ефимия. Но тя пося в душата ми съмнение. Ти искаш да изкорениш злото, нали? А от твоите дела злото сред народа се множи и ти не получаваш плодовете, които очакваш… Разбираш ли ме?… Дето е имало едно зло, надигнали са се пет и още по-малко съвест е останала у народа. Излиза тъкмо обратното на онова, което си замислил!…

— Всичко съм проверил. Друг път няма, друг изход не може да се намери — в отговора на Дата имаше и твърдост, и дори инат.

— Има! — не отстъпваше и игуменката.

— Къде, как и в какво? — попита Дата.

— В добродетелността, грешна душо, в добродетелността!

— А какво е това добродетелност? — разсмя се Дата.

— Добродетелността?… Не изпадай в крайности, нито когато придобиваш, нито когато даваш. Добродетелността се намира по средата, между неправедното плячкосване и безцелната разточителност. Дето силата е забравила за справедливостта и мъдростта, там добродетелност не търси. Ти си човек на крайностите, а добродетелността е умереност. Разбираш ли ме? — попита майка Ефимия.

— Да служа на Отечеството с умереност и добродетелност… И то тъкмо в нашата страна? Сред нашия народ?… Немислимо!… — възкликна Дата Туташхиа.

— Тогава иди в такава страна, където е възможно!

— А къде е тази страна?!

— Големи са греховете ти, Дата, и не си такъв човек, че да махнеш с ръка на всичко, което е зад тебе, да го забравиш и без угризения и грижа да доживееш живота си. Ще се изтормозиш, ще те изтерзае съвестта, душата ти ще те повика да се молиш за опрощение за греховете си. Трябва доброволно да приемеш страданието! В думите на игуменката прозвуча някакъв важен и неясен смисъл, който тя бе вложила в тях. Но Дата Туташхиа сякаш го долови, усети го и се наклони напред, изпълнен с любопитство и желание да вникне в него. — Сред грузинците е имало хора, които животът е принудил да станат насилници и които е трябвало да загинат, без да измолят опрощение за греховете си. Народът ги е забравил. Имало е и такива, които са се разкаяли за стореното зло и доброволно се обрекли на мъки, за да изкупят вината си. Тези хора са затворили кръга на своя живот и земната им съдба е придобила завършеност, осенили са стореното зло с ореола на доброта и мъченичество и сега народът им се покланя като на идоли. Насилието, дори да е извършено заради народното добруване и благо, ще бъде оправдано в очите на народа, само ако бъде изкупено с трънения венец на мъченичеството.

— Какъв съвет ще ми дадеш, майко Ефимия? — с лукава усмивка попита Дата Туташхиа.

Игуменката беше объркана; за пръв път я виждах такава. Очаквах, че ще започне да говори твърдо и прямо, тъй като имаше за всичко отговор и собствено мнение, но това не стана. Като наведе глава и се вторачи в диплите на роклята си, тя заговори едва чуто:

— Ти си човек, когото господ е надарил с много таланти. Дори дребните грешки на такива като теб струват на народа скъпо, много скъпо. Дарбата е по-страшна от бездарието, ако не я охраняват висша нравственост и страх от бога. Във всяка постъпка на надарения човек хората виждат пример за подражание. Не бива да бъдеш повече мирянин… Трябва… да се покалугериш. Ще ти помогна… Ще те приеме… под чуждо име един манастир в Русия.

Куките замряха в ръцете на Тамар Зарандиа. Тя не можеше да откъсне поглед от игуменката, която седеше все така с наведена глава. Шалва изплашено гледаше Дата — нима наистина ще се погребе в някои манастир? Магали Зарандиа весело поглеждаше сина си, предварително убеден, че пожеланието на игуменката е немислимо за него. Аз издебнах подходящ момент и погледнах към Дата откровено и безстрашно, забелязах сините му очи, широката гръд…

Изведнъж лицето на Ефимия се измени, тя вдигна глава и впи ястребов поглед в Дата:

— Станал си враг на народа и страната. И го знаеш, но си оставаш същият, защото не си създаден да седиш със скръстени ръце. Природата ти е такава — непременно да действуваш, непрекъснато да предприемаш нещо. Какво именно? Сега и ти самият не знаеш и няма да го знаеш, докато не проникнеш в глъбината на душата си, докато лавина от нови впечатления и знания не нахлуе в твоя разум… Манастир, молитви, размишления, търсене на истината — нямаш друг път!

Тя вдигна ръка.

— „И никой не налива ново вино във вехти мехове; инак новото вино ще пръсне меховете, и то само ще изтече и меховете ще се изхабят.“ От Лука, пет; тридесет и седем — изрекох това ясно, на срички, пък и от какво ли имаше да се плаша, след като за утре гладуването и уединението ми бяха в кърпа вързани.

Игуменката ме погледна, върху лицето й изведнъж грейна усмивка, и то толкова нежна усмивка, сякаш ми благодареше, че съм намерила думи, противоречащи на мислите й, и съм ги казала бързо, с хубава дикция.

— Ще помисля за това — каза Дата Туташхиа и повече не говориха за манастира.

След година, година и нещо попитах веднъж игуменката:

— Ще се покалугери ли Дата Туташхиа?

— Никога!

— Трябваше ли ти време, за да разбереш това?

— Знаех го още тогава.

— Но защо го увещаваше?

— Така ми повеляваше дългът. Пред господа и пред Дата! Страхувах се, че ще го убият. И сега се страхувам! — Ефимия вдигна ръка.

— „Лисиците си имат леговища и небесните птици — гнезда. А човешкият син няма де глава да подслони.“ От Лука, девет; петдесет и осем — казах аз и Ефимия се прекръсти.

Това бе единственият случай, когато видях сълзи по суровото и лице.

ШАЛВА ЗАРАНДИА. Вече наближаваше разсъмване, когато запалих фенера и тръгнах да изпратя до манастира настоятелката и госпожа Саломе. Добре си спомням, ето и госпожа Саломе ще ви каже, че след този разговор Дата Туташхиа беше непрекъснато умислен. Случва се да ти се върти в главата някаква мисъл, но докато не я изкаже просто и ясно някой друг, не спираш вниманието си върху нея. По онова време Дата Туташхиа идва при нас няколко пъти поред. Сега ясно виждам и разбирам, че тогава той бе много потиснат. Не мога да бъда напълно сигурен, но ми се струва, че всичко, което бяха изрекли през оная нощ игуменката Ефимия и баща ни Магали, повлия върху решението на Дата Туташхиа доброволно да отиде в затвора. Сега не мога да си спомня точно колко време след този разговор, за който разказа госпожа Саломе, във всеки случай след доста време в нашия дом се състоя още един разговор, на който също присъствувах. Вече е късно, идете да си починете, а утре сутринта ще ви разправям за онзи разговор; ще успея да ви го разкажа, преди да тръгнете за гарата…