Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Граф Сегеди

В началото на август Дата Туташхиа се изкачил нагоре по Ингури, стигнал в Сванетия и спрял за три дни при братята Гуджеджиани. Рано сутринта на четвъртия ден отново тръгнал на път, пренощувал в прохода, слязъл в Балкария, обиколил горното течение на Ваксан и клисурите около него — търсел побратима си абрага Билял Занкши. Роднините на абрага му дали за водач по-малкия братовчед на Билял, който го превел през Чехемската клисура и го срещнал с братовчед си. Абрагите си поговорили насаме и Билял заедно с по-малкия си братовчед се спуснал надолу по Чехем, а след три дни довел на Дата жребеца, който още пролетес бил откраднал от конюшнята на Мухамед Гуте и го скрил в лискенските гори.

Туташхиа бил слушал много за достойнствата и славата на този вихрогон, ала реалността надминала всичките му очаквания. Чак се разтреперал от вълнение. Метнал се на необяздения кон, препускал го до сетни сили, докато не капнал и не вразумил жребеца.

Билял бил в онази щастлива възраст, когато конят, ездачът, оръжието и куршумът, изстрелян от него, изглеждат като монолитно творение на бога. При вида на прочутия беловлас абраг, който сякаш се слял с благородното животно, го задавили сълзи на възторг и гордост. Щом Туташхиа скочил от коня, Билял казал на по-големия си побратим, който сияел от възбуда:

— Само ти в целия божи свят си достоен да седиш на този жребец, кълна се в аллаха, Дата!

— Влезли в къщата, хапнали хампали със сметана и лук и легнали да си починат.

— Не мисли, че съм слабодушен — казал почтително Билял. — В нашето побратимство аз съм по-младият и ако не разбирам нещо, мога да попитам. Човекът, на когото водиш този жребец, е твой враг. Докато той не се появи в нашите краища, толкоз години те преследваха и все залудо, ти си бродеше, дето ти душа иска. А този на всяка крачка ти е сложил капан и ще му подариш жребец за двайсет хиляди. Защо? С какво го е заслужил?

Туташхиа не знаел балкарски, но Билял, грузинец по майчина линия, говорел малко грузински и побратимите се разбирали добре. Законите на рицарството и побратимството диктуват сдържаност, но ако въпросът е вече зададен, трябва да се помъчиш да отговориш. Туташхиа дълго търсил думи, за да отговори на Билял.

— Човекът, за когото споменаваш, не ми е враг. В живота всеки върши своята работа, Билял. Все още са малко на този свят хората, чиято работа да е полезна за всички. Затова пък светът е пълен с хора, чиято работа носи зло на всички. Тогава всички лоши хора ли да смятаме за свои врагове?

— Справедливи са думите ти, кълна се в аллаха.

— Да бъдеш благороден човек и истински абраг, съвсем не значи да те преследват и да бягаш. Напротив, благородният човек сам трябва да бъде преследвач. Той се бори срещу злото, сторено от лошите хора, и го превръща в добро. Иначе каква полза от нашите бягства и скитания, от изкуството да се крием и да изчезваме?

— С твоите уста говори мъдростта на Мохамед, кълна се в аллаха!

— Времето на Мохамед е било друго време, братко Билял. Мохамед и Христос не са говорили за това. Казва го нашето време и нашият живот. — Туташхиа помислил и заговорил отново: — Ако си решил да превърнеш в добро поне едно от безброя лоши дела, вече не можеш да смяташ лошите хора за свои врагове и аз ще ти кажа защо. Светът е пълен с лоши хора. Ако ги смяташ за врагове, тогава от едната страна ще останеш ти, сам-саменичък, а от другата — всички те заедно. И те ще те надвият. Това първо. Ще ти кажа още нещо. Почнеш ли да се биеш с лош човек, дори да надвиеш десет такива като него, животът все ги плоди и плоди — виждаш, че на мястото на твоята десетка са се развъдили рояци мизерници. И ще излезе, че си умножил злото, а не си го унищожил. И друго искам да ти кажа. За каквато и работа да се захванеш, ако не пристъпваш с любов към нея, няма да се справиш. Щом като си решил, че някой ти е враг, ти си го намразил, а омразата няма да ти помогне и няма да те научи как да превърнеш в добро злото, което той е сторил. Затова не трябва в лошия човек да виждаш враг. Нека той да те смята за враг и да се бие с тебе, той да е гонител, а ти да си гонен — тогава хората ще застанат на твоя страна. Не смятай лошия човек нито за враг, нито за приятел. Достатъчно е да виждаш вредата, която причинява, и злото, което върши. Тъкмо тази вреда и това зло трябва да преследваш, за да ги превърнеш в добро. Хората ще видят, че доброто е победило злото и ще започнат да ти подражават, те самите ще станат по-добри, отколкото са били, ще има повече такива хора и лошите дела и мисли все по-трудно ще си намират поприще.

— Святи думи, кълна се в аллаха! — възкликнал Билял и пак се превърнал в слух.

— Ти си ловец и ходиш за диви кози, защото знаеш пътеките им. И онзи, за когото говориш, ходи по стъпките ми, знае всички пътеки и на всяка слага капан. Всички, с които се срещам и при които ходя, той ги разваля. Едни купува с пари, на други взима страха и ги принуждава да ме предават, а най-лошите просто насъсква срещу мен. С една дума, той върши зло. Аз съм абраг, мой дълг е да вървя по същите пътища и да поправям разваленото от него. Така живеем двамата: той върши своето, аз — своето. Така и трябва да бъде. А конят? Този човек знае вече от три години, че се готвя да му направя подарък. Нарочно го казах пред хора, които ще му го предадат. Той знае всичко — чий е конят, кой го е откраднал и по какъв път ще го закарам в Грузия. Виждаш ли, още една своя пътечка съм му издал — нека върши работата си. Но пак нищо няма да направи. Дори и да не проумее, че няма да ме надвие и защо няма да ме надвие, народът ще разбере и ще види, че злото не може да надвие доброто. А за коня не се кахъри — той краден кон няма да вземе. Другата пролет, като се отворят проходите, Мухамед Гуте ще получи синия си кон от ръцете на полицията.

Билял не проронил нито дума.

Пренощували и рано сутринта, съпроводен от побратима си и от братовчед му, Туташхиа поел на път. След два дни стигнали до прохода.

— Голяма мисъл, пося в душата ми, Дата, кълна се в нашето братство — казал Билял, когато се разделяли.

Туташхиа отишъл в Мулахи и до края на октомври гостувал на Гуджеджиани. Стопаните го кандърдисвали да презимува у тях, но го чакала работа. Слязъл към Харнали. Там приятелят му от затвора Бикентий Иалканидзе наемал една кръчма. Не били се виждали повече от година.

Истинската му фамилия била Джмухадзе. Още на младини, решавайки, че е получил тази грапава фамилия заедно с горестната си съдба, той се нарекъл Иалканидзе. Към четиридесетата си година Бикентий Иалканидзе смогнал да обиколи почти цяла Русия и да посети много чужди страни. Нямало занаят, за който да не бил се залавял. Но най-интересното било това, че успял да лежи в затворите на десетина държави и всеки път по една и съща причина — не можел да търпи неприлични хора. Тази непримиримост далеч невинаги го докарвала до затвора — понякога се спасявал с бягство. Всяко бягство го принуждавало да започва нов живот и това винаги, поне на първо време, бивало свързано с лишения, а понякога и с глад. Съдбата наистина не била милостива към Иалканидзе. Веднъж в Нова Гвинея той станал съдружник на някакъв англичанин, който ловял райски птици. Ловяли ги в сърцето на острова; там живеело едно племе, което се назовавало племе на истинските хора. По онова време търговията с препарирани райски птици се смятала в Нова Гвинея за много доходна и работите на съдружниците вървели от добре по-добре. Картрайт ловувал, Иалканидзе откарвал плячката в града, при майстора на чучела. Прибирал готовите чучела на птиците, докарани предишния път, продавал ги, а парите внасял в банката на името на Картрайт и се връщал да докара новата плячка. Пътят от четиристотин мили изминавал през гъста джунгла. Веднаж, като свършил всичките си работи в града, Иалканидзе пътем се разправил в една гостилничка с някакъв австралийски моряк, който се държал неприлично, офейкал от пристанищната полиция и заминал при съдружника си. Оказало се, че главата на съдружника му я отмъкнали истинските хора, за да попълнят колекцията си; по-рано те не предприемали подобни действия, тъй като не колекционирали глави на бели хора. Иалканидзе съобщил на полицията за случая и единадесет месеца лежал в затвора. Когато се изяснило, че не е виновен за смъртта на съдружника си, извинили му се и го освободили, но дори чрез съд не можал да получи своя пай от парите, внесени в банката на името на приятеля му и, според собствените му думи, останал, както го майка родила. Този път го спасило това, че един от готвачите на френски параход заболял от проказа; злополучният приключенец сложил бяла престилка и шапка и заобиколен от тенджери и черпаци, отплувал за Европа.

Животът на Иалканидзе представлявал верига от подобни премеждия. Веднъж в затвора той се досетил, че в крайна сметка сам си е виновен за всичко, или по-точно, характерът му е виновен. Проумял, че причината за всички минали и бъдещи затваряния е една-единствена и те се слели във въображението му в едно голямо затваряне. И тъй като животът на свобода не му носел нищо добро, а в затворите — по силата на някаква тайнствена закономерност — той неизменно се ползувал с всеобщо уважение и винаги можел да оказва помощ на приличните хора, животът започнал да му изглежда едно велико и вечно затваряне или, иначе казано, не дотам отрицателно явление. Отракан по рождение, той забелязал, че във всяка беда смешното е повече от печалното. Оттогава смехът и веселието му станали неизменни спътници. В крайна сметка светът заприличал в очите му на гигантски затвор и му било все едно дали ще търгува с маниста в централна Африка, или ще дискутира за породите ловджийски кучета с компетентни и прилични хора в Тамбовския губернски затвор.

Дата Туташхиа и Иалканидзе доста време лежали заедно. В затвора ги сродила безкористността, присъща на всекиго от тях, и нетърпимостта към неприличните хора. Дори само това било достатъчно всеки да се почувствува длъжник на другия и да смята безропотното изпълнение на дълга си за своя най-важна отговорност. Иалканидзе бил помилван и напускайки затвора, казал на Туташхиа:

— Не тъгувай, скоро ще се върна.

— Страхувам се, че няма да ме завариш.

Това не харесало на Иалканидзе: той се надявал, че приятелят му безгрижно ще доизлежи присъдата си, пък му замирисало на бягство. Затворът живее по свои правила, ала Туташхиа си бил Туташхиа! Затова Иалканидзе не се опитвал да разубеждава приятеля си, а поразмислил и казал:

— В Пески имам чичо. Също Джмухадзе. Коста се казва. Има там гостилничка. Той ще знае къде съм. Всичко става…

— Всичко става — съгласил се Туташхиа.

В Харнали, както и в Централна Африка, дето продавал мъниста, Бикентий Иалканидзе хранел и поял в кръчмата си тамошни и пришълци, като в същото време неотстъпно воювал с неприличните хора и торбата с необходимите за затвора неща му била винаги подръка.

Било вече тъмно, когато Дата Туташхиа наближил къщата на Бикентий Иалканидзе и дочул някакъв шум. Дръпнал поводите и се заслушал: шумът се разнасял далеко в нощната тишина, но въпреки това нищо не можело да се разбере. Пътят водел към обрасъл с храсталаци дол и Туташхиа слязъл надолу, завързал коня си и тръгнал за кръчмата.

— Покрай кръчмата течал ручей. Над него се свеждали няколко плачещи върби. Туташхиа се скрил в сянката им и започнал да наблюдава.

Някакъв препил напирал да влезе в кръчмата, а приятелите му го възпирали. Вдигнал юмруци към балкона, пияният обещавал на Бикентий Иалканидзе страшни мъчения, които щели да свършат с не по-малко мъчителна смърт.

— Върви си вкъщи, Малакиа — дочуло се от разтворената врата на балкона. — Бъди така добър, не ме карай да слизам!

Туташхиа познал баса на Иалканидзе.

— Иалканидзе, излез, ако си мъж! Ако отървеш кожата, барем хубавичко ще те подредя! — перчел се побойникът, като се опитвал да се измъкне от ръцете на приятелите си.

— Ей, Шалико, и ти от Геби, не зная как се казваш… Вашият приятел прекали и ще трябва да го натупам тоя кучи син! Дръжте го здраво да не избяга, щото и вие трябва да търчите след него или на всички ви ще ви потроша ребрата!… Да си дочета, че не ми се оставят тия стихове и слизам. Гледайте да го увардите, инак лошо ви се пише!

Гюрултаджията усетил, че ще го гази мечка и бързо замлъкнал. На прага под балкона се появило някакво хилаво същество и със скръстени на гърдите ръце победоносно се втренчило в притихналия алармаджия.

Малакиа, Шалико и онзи от Геби стоели, жалко изпъчени, като пленени богатири.

— Стига, Малакиа. Заклинам те в твоята Дарико и в децата ти да си вървим, разбери се от дума, — помолил го Шалико.

— Астион, друже — миролюбиво се обърнал оня от Геби към застаналия, на прага дребосък, — кажи ми, ако обичаш, голямо ли е стихотворението, дето го чете Иалканидзе?

Астион показал с пръсти, че е съвсем кратко и че Бикентий всеки миг ще го дочете и ще излезе.

Повече никой не се обадил и Малакиа забързал към мостчето над ручея. Язвителният смях на дребосъка ги придружавал като ругатня.

— Бикентий Иалканидзе — долетял оттатък ручея гласът на Малакиа, — не си прав да ме изхвърляш заради тоя юда Астион. В затвора добри хора му изтръгнаха езика, ти и хабер си нямаш за това. Не е дошъл за добро при тебе и докато не ти е навлякъл беда, откъсни му главата! Чуй ми думата!

Дребосъкът хвърлил камък по Малакиа и се скрил в кръчмата.

— Малакиа, почакай, трябваш ми за малко! — повикал го Туташхиа.

Малакиа трепнал и се вгледал в непрогледния мрак.

— За какво, казваш, изтръгнали езика на тоя човек? Къде е станало това?

Слисаният Малакиа разглеждал със зяпнала уста изникналия от тъмнината човек. Като дошъл на себе си, зашепнал, сякаш му поверявал тайна:

— Навярно сте чували, че в Кавказка затрили едно търговско семейство и отмъкнали сума неща и пари?

— Е, и?

— Астион бил лакей на този търговец. Тъкмо той подучил грабителите… казал им къде са скрити парите на стопанина. Като станала тая беля, нахлула полиция, хванали Астион, накарали го да си признае всичко и той издал грабителите до един. Хванали ги, пък те в затвора му откъснали езика… Аз бях коняр у дворянския предводител и ги знам тия работи… Девет месеца не съм виждал семейството си, идвам си днеска и що да видя — Астион работи при Бикентий Иалканидзе! Изкривих му ченето на тоя мръсник, а Иалканидзе ме изхвърли като мръсно коте от кръчмата. Мисли си… Да знаеше… много кръчмари са минали преди него тука. Ама някои сами се сетиха да избягат, а други ги пречукаха. Прокълнато място е Харнали. А Иалканидзе и хабер си няма.

— Сполай ти, приятелю! Да ви даде господ здраве на всички! — И Туташхиа отишъл за конете си.

На малък хълм до ручея стърчали развалините на стара черква. Туташхиа имал там скривалище. Скрил оръжието и кинжала, а двата маузера сложил в дисагите, по един във всяка торба. Отвързал конете и тръгнал към кръчмата.

Като чул тропота, Астион се показал на прага.

— Отведи конете. Ще пренощувам тука — казал Туташхиа.

Астион поел поводите и внимателно огледал госта. Прекаленото му любопитство не убягнало на Туташхиа.

— Къде е Бикентий? — запитал той.

Слугата посочил стаята до балкона, към която водела стълба, и повел конете към конюшнята. Туташхиа се изкачил по стълбата и спрял на балкона, изпращайки слугата с очи.

Иалканидзе лежал на дивана и четял на светлината на малка лампа.

— Здравей, Бикентий!

Иалканидзе оставил книгата и погледнал към госта.

— Ти т-у-у-у! — тихо проточил той.

— Ти-ту — съгласил се Туташхиа с такъв тон, сякаш си спомнил нещо не съвсем прилично. — Как пък се сети?… Защо тъкмо това? Ти-т-ту?

Иалканидзе прегърнал приятеля си.

— Къде се изгуби, друже?

Туташхиа пуснал дисагите, свалил ямурлука и седнал. Като си поговорили и разказали новините, абрагът попитал:

— Ти чу ли какво казваше Малакия за твоя Астион?

— Чух и го знам. Последния път, когато ти беше тук, на пътя работеха каторжници, старши надзирател им беше един Удодов. Виждал ли си някога човек с бели очи? Тоя Удодов без хляб и вода ще изтрае, ама да не мъчи някого — не. Идва веднъж и ми казва: „Освобождава се едно момче, много приличен човек, бил е дълго лакей при добри стопани. Беше затворен, задето наръгал с нож любовника на жена си. Той е ням, но чува прекрасно.“ Спомена името му и аз веднага разбрах за кого става дума и за какво е лежал. Та можеше ли такъв изверг да ми доведе Астион само от жалост към тоя нещастник?! Полицията е искала да има при мен свой човек. Нищо друго не можеше да се крие зад тази плитка хитрост. Прибрах Астион. Сега живее тука.

— Добре си разсъдил. Но на полицията е бил необходим свой човек, а на тебе защо ти е?…

— Кой?

— Техен човек в твоята кръчма.

— Значи, трябва ми. Нищо не ми струваше да откажа.

Туташхиа излязъл на балкона. Бикентий изнесъл столове и те седнали на въздух.

— За какво ще донася в полицията — колко порции хашлами продава на ден Бикентий Иалканидзе? Явно не са го изпратили за това — върнал се към разговора Иалканидзе. — Нито пък да им съобщава за всички избягали и пришълци, които минават през тази кръчма. Чет нямат разбойниците и всевъзможните тъмни личности, дето са минали оттук за половин година. Астион всичко виждаше, всичко чуваше, но по-далеч ей от онзи нужник не е отишъл. От Харнали до пристана са двайсет версти, до полицията са шейсет. Удодов, като докара Астион, след три дни замина с каторжниците си и ни се чу, ни се видя повече. Даже Астион да искаше — къде, на кого и как да донася? На всичко отгоре е такъв глупак, какъвто още не се е раждал на света! Не, не е доносчик — та ей в оная стая се е настанил Бодго Квалтава…

— Какво каза? — трепнал Туташхиа.

— Бодго Квалтава, разбойникът, бандитът… — Иалканидзе се сепнал, поразен, и някаква догадка озарила лицето му.

— Бодго Квалтава! — промълвил Туташхиа. — Сам ли е, или има някой с него?

Кръчмарят с усилие се откъснал от мислите си.

— Да, какво питаш?… Сам ли е, или не?… Има някакъв приятел с него.

— През последните петнадесет години са обесени петима приятели на Квалтава — бавно казал Туташхиа. — А колцина още е погубил в престрелки!… Много лош човек. Притисне ли го полицията до стената, оставя в ръцете й приятеля си и изчезва. Така е оцелял, затова мъкне приятели със себе си.

Иалканидзе плюл, изругал и отново потънал в мислите, които го обзели при името на Квалтава.

— За какво се замисли, Бикентий? — попитал Дата.

— Хрумна ми нещо. Но за него после. Да ти доразправя за Астион, щом сме почнали за това. Не, не са го пратили, за да доносничи…

— Казваш, че е глупак. И полицията го знае. Такъв и за кука няма да го вземат — съгласи се Туташхиа.

— Няма, прав си. Та какъв е тогава, как мислиш? Ще ти кажа какъв. Палач! Разбрах го още преди да почне работа при мене. Настани се тук, поживя известно време и аз го пратих в селото уж по работа и му претършувах парцалите. Намерих отрова.

— Я виж ти! Колкото е по-тъп човек, толкова по-лесно убива! Добре са го избрали — казал Туташхиа.

— Сега разбра ли защо ми е изтрябвал тука? Ако се откажех от него, щяха да го бутнат на друго място. Какво можех да направя? Нямаше как.

— Правилно си постъпил — тихо проговорил Туташхиа.

Абрагът гледал към небето. Иалканидзе мислел.

— Веднъж подарих на Еле, сестра ми, плат за рокля — казал Туташхиа и в гласа му трепнала печал. — Син и по синия фон поръсени бисери, едри и дребни като тези звезди.

А мислите на Иалканидзе все се въртели около немия слуга. Най-много искал да разбере дали Астион е познал Туташхиа. Тъкмо за това щял да отвори дума, но чувствувал, че гостът му мисли за съвсем други неща и не искал да му пречи.

Повял ветрец, откъм склона лъхнало на гора и Туташхиа почувствувал колко е разтревожен и развълнуван приятелят му.

— Той много внимателно ме погледна, но мисля, че не разбра аз ли съм.

— Толкова време е минало — разсмял се Иалканидзе. — В затвора беше с брада, а обръснат кой ще те познае? Пък и на тъмно… Колко време прекарахте там заедно?

— Два дни, най-много три. Арестантите го разбраха що за птица е, началството се изплаши, че ще го пречукат и го преместиха някъде… Бикентий… доведох коня!…

— Какво? Значи, си научил кой е онзи човек? Говори, за бога!…

Туташхиа дълго пълнил лулата си.

— Верни хора ми казаха, но трябва да попитаме и други… тогава окончателно ще повярвам. А сега пътем ще се видя с едного… ще проверя… — Туташхиа погледнал Иалканидзе и като видял колко разтревожен и напрегнат е, казал:

— Този човек е моят братовчед Мушни Зарандиа.

— Така си и мислех, Дата, но не смеех да ти кажа… Братовчед ти!

Вятърът се усилил, станало хладно. Дълго мълчали, докато Иалканидзе не започнал да трепери.

— Да се прибираме ли?

Взели столовете и затворили вратата на балкона. Туташхиа вдигнал вестника от масата; погледнал датата, хвърлил поглед на заглавията и почнал да чете.

— Ще отворя вратата, тук е задушно. — И кръчмарят разтворил вратата към трапезарията.

Кръчмата била на два етажа. На първия се намирали трапезарията, кухнята и сервизните помещения. На втория — стаите за гости: по три от всяка страна на фасадата и по две отстрани. Всички стаи имали врати към тесен вътрешен балкон, който опасвал като коридор целия салон. От всяка страна на балкона имало стълба към трапезарията. Трапезарията била осветена от огромна газена лампа, окачена на тавана. По желание посетителите можели да запалят малките лампи, сложени по стените.

— Това да не е същият Квалтава, дето погубил семейството на кръчмаря от Чаладиди?… А после си срещнал в Тифлис сина на кръчмаря? Този ли е?

— Да, същият. На колко ли години е сега този Квалтава? Цял живот само обира и граби, почти цялата плячка остава за него, а каква е участта на приятелите му, вече ти казах. Какво прави с тия пари? Интересно защо са му толкова? Ще го застрелят някъде и всичкото му богатство, добито с грабежи, кръв и убийства, ще отиде на вятъра. Нещо не ми е ясна тази работа.

Туташхиа отново взел вестника, а Иалканидзе закрачил назад-напред, като обмислял и тъкмял нещо. Накрая, изглежда, го намислил, седнал до масата и казал:

— Не исках да те тревожа… тук може би ще се вдигне шум…

— Нека шумят, щом трябва — казал Туташхиа, без да откъсва очи от вестника.

— Трябва.

Абрагът придърпал дисагите към себе си и отново потънал в четене. От стаята насреща излезли двамина с великолепни чохи, украсени със скъпи колани и кинжали. Всеки носел маузер.

— Не ги ли позна? — попитал Иалканидзе, когато гостите слезли долу.

— Познах ги. Този негодник се е състарил много. Другият е Дата Чочиа. Изкара петнайсет години каторга и като се върна, уж му беше дошъл умът в главата. Но виждам, че най-после е налучкал онази смъртна пътечка, която му е писана. Той и преди каторгата не оценяваше високо живата душа, а сега за четирийсет копейки глава отсича. Кога дойдоха?

— Днес следобед. Държат се така, сякаш греховете, в които са затънали, са бабини деветини, а ако някой ги преследва, то е само за да им благодари. Астион вече е научил имената им, сега слухти да научи фамилиите им.

— На младини познавах Чочиа. С него сме почти връстници.

Като видял Астион, който се приближавал към гостите, Иалканидзе се надигнал.

— Ще видя какво става там и се връщам.

Бикентий слязъл в кухнята и казал на готвача Закарий как да му отговаря, когато го заговори пред Астион. Готвачът не разбрал веднага какво искат от него, но после научил ролята си, повторил я три пъти на стопанина и успокоеният Бикентий отишъл в трапезарията. Приближил се до гостите, поздравил ги и попитал какво ще вечерят. Повикал Астион и се върнал в кухнята.

— Давай таблата, Астион, — заповядал той, отишъл до печката и започнал да отхлупва казаните, като духал и опитвал ястията.

Закарий се мотаел в ъгъла, но като видял господаря си, изплакнал ръце и се приближил.

— Какво благоволиха да поръчат господата?

Иалканидзе му казал и когато Астион влязъл с подноса, попитал готвача:

— Онзи, дето седи с лице към нас, Дата Туташхиа ли е?

— Че дявол го знае как седи, не го виждам оттука — отвърнал тъпият готвач, на когото било наредено да каже: „Отдръпни се да погледна!“

Астион застинал, застинал и подносът в ръцете му. Иалканидзе забелязал това с крайчеца на окото си, но не показал, че е видял нещо.

— Дата Туташхиа е бръснатият, а Бодго Квалтава е онзи с козята брадичка.

— Интересно как все още се разхождат на свобода?

Астион вече се бил опомнил и подреждал на подноса чинии с вечерята.

— Хайде, върви и внимавай да не ги ядосаш нещо. Да си нямаме работа с тях… Астион, приготви вино. Наточи от малката бъчонка александреули. А вечерята Закарий ще я занесе. Хайде, по-живо!

Мисълта на Астион явно работела трескаво — за да вземе отровата, трябвало да изскочи от кръчмата, и то незабелязано, че и да я сипе във виното; а пък стопанинът, да му се не надяваш, сам уредил всичко. Той грабнал две кани с тесни гърла и изхвръкнал от кухнята с ловкостта и бързината на най-пъргав слуга.

Иалканидзе почакал Астион да изтича до стаята си, да налее вино и да се върне и казал на Закарий:

— Вземи таблата и върви. Останалото ще вземеш от бюфета.

— Бикентий! Готвачът се запънал за миг, но изглежда, любопитството му надделяло и не могъл да се стърпи: — Правичката ми кажи, това наистина ли е Дата Туташхиа?

Иалканидзе само го погледнал изпод вежди, излязъл от кухнята и се запътил към горния етаж.

— Изглежда, ще има война — казал Туташхиа като оставил вестника и се изтегнал на дивана.

Иалканидзе застинал до прозореца, вглеждайки се в тъмнината.

— Пребледнял си като мъртвец, скъпи мой — казал Туташхиа. — Посрещна ме с онова тугушево „ти-ту“, а сега ме е страх, че аз трябва да те свестявам.

— Ти-ту — покорно се съгласил кръчмарят.

Не учудване, нито страх накарали Бикентий да изпее онова „ти-ту“, когато на прага на жилището му застанал Туташхиа, който винаги водел опасност след себе си. Просто паметта на Бикентий била такава — запомнял хората чрез смешното. Този път си спомнил Тугуши, който лежал заедно с тях. По онова време Бикентий бил фелдшер в затвора и веднъж, когато си бъбрел с Туташхиа, при него дошъл Тугуши и се оплакал, че го боли зъб. Бикентий нищо не разбирал от зъболекарство и естествено нямал никакви инструменти. Мушнал на болния някакво прахче, което да успокои болката, но клетникът скоро се върнал — болката не стихвала. Дал му още едно прахче, но онзи пак дошъл и идвал на всеки десет минути, като стенел и го заклинал да извади проклетия зъб. Бикентий имал само едни стари клещи, пъхнал ги под носа на пациента и взел да му обяснява, че с тях не може да хване парчето от зъба, от който били останали само корените. Но Тугуши държал на своето. Нямало какво да се прави — Иалканидзе го накарал да седне на табуретката, избърсал клещите в престилката си и казал на Туташхиа да държи здраво главата на пациента, за да не се дърпа. Болният отворил уста. Туташхиа му затиснал главата с една ръка, а с другата притиснал ръцете му към гърдите. Когато най-после Иалканидзе хванал счупения зъб и се опитал да разклати корена, Тугуши се дръпнал и клещите отскочили.

— Дръж го здраво, на кого говоря!

— Къде по-здраво от това! Да не искаш да го смачкам?!

Туташхиа хванал болния за слепоочията и така му стиснал главата, че на Тугуши му се сторило, че черепът му ще се счупи като орех. Той се тресял и се дърпал, но зъбът не помръдвал.

— Какво човъркаш там?… Та той вече предава богу дух! — кипнал Туташхиа.

— А ти защо пискаш, нали не те боли? Зараснал е за венеца, пущината, не ще да излиза. Дръж го, кучия син! Дръж го! Не го пускай! Па и тия клещи, проклети да са, кел файда от тях! — Иалканидзе плюл и продължил операцията.

Тугуши не изтърпял болката от това двойно менгеме и хванал Иалканидзе за ръката. Тъкмо в този момент коренът се разклатил, но клещите се изплъзнали от тласъка и болният, почувствувал, че са го пуснали, завил колкото му глас държи:

— Ти-тууу![1]

Преди Иалканидзе да изригне трета серия отбрани проклятия, Туташхиа пребледнял и му прилошало. Като се видял свободен, Тугуши изхвръкнал от стаята, а Туташхиа се пльоснал на стола.

— И това ми било разбойник, абраг, страшилището на Кавказ — подиграл му се Иалканидзе. — Че ти една кокошка не можеш да заколиш! — мърморел той, докато свестявал приятеля си.

Оттогава минали много години, но Туташхиа обичал да си спомня тази история и я разказвал винаги надълго и нашироко, подчертавайки някои подробности. А Иалканидзе все мълчал, чакал да се върне Астион.

— Помниш ли какъв огромен нос имаше Тугуши? — не мирясвал Дата.

Иалканидзе бързо се отдръпнал от прозореца — хлопнала вратата за мазето.

— Ами помниш ли как се беше лепнал за мене — вади го, та вади го!… — откликнал се Иалканидзе, но гласът му прозвучал странно, той съвсем не мислел за това.

Приближил се до масата и погледнал през отворената врата в трапезарията.

Гостите вечеряли и току поглеждали към кухнята — все не им донасяли виното.

Скръцнала входната врата и Астион сложил каните на масата. Според лакейския маниер той постоял до масата, да не би да искат още нещо, но гостите мълчали и той се върнал в кухнята.

Чочиа налял вино, чукнал се с приятеля си и пресушил чашата на един дъх. Квалтава отпил по-малко от половината и оставил чашата на масата. Немият не видял всичко това — влязъл в кухнята, оставяйки вратата отворена.

С вестника в ръце Иалканидзе виждал и гостите, и Астион, който се въртял до вратата.

Туташхиа гледал Иалканидзе и се мъчел да отгатне по лицето му какво става долу.

Чочиа попитал нещо Квалтава, но онзи не му отговорил. Иалканидзе се досетил, че Чочиа пита приятеля си защо не си е допил чашата.

Немият не откъсвал очи от гостите, мъчел се да разбере защо не пият.

Изведнъж лицето на Чочиа се изкривило, той пребледнял, искал да каже нещо, устните му мърдали, но звук не се чувал. Бодго Квалтава, вцепенен, гледал приятеля си.

— На масата няма сол! Донесете сол! — закрещял той.

Немият, спрял до вратата на кухнята, треперел и не можел да помръдне.

— Какво зяпаш? Не чуваш ли? На тебе казвам! — закрещял Квалтава, обърнат към кухнята.

Астион притичал до тезгяха, грабнал една солница и я занесъл на масата.

Дата Чочиа седял със затворени очи, накланял се все повече и като че всеки миг щял да се строполи на пода. Квалтава долял чашата си и измъкнал маузера.

— Пий! — подканил той слугата.

Немият погледнал Чочиа, пълната чаша, Бодго Квалтава… Изстрелът на Квалтава прекъснал проточения му, задавен вопъл. Астион паднал, понечил да се надигне, но след втория изстрел вече не мърдал.

— Какво става тук?! — попитал Туташхиа, измъквайки от дисагите двата си маузера.

— Иалканидзе! Мръсник! Куче! Ела тука! Ще ми пийнеш ти от това питие или сам ще те довлека и ще те накарам да пиеш за здравето на ония плъхове, които са те наели за пет гроша! — кънтяла трапезарията.

Туташхиа се хвърлил към балкона, но Иалканидзе блъснал вратата с крак, захлопнал я и сложил резето.

— Астион им е сипал отрова… във виното!

Следващият куршум пробил вратата, оставил следа върху дясната стена, но не се разбрало къде изчезнал.

— Иалканидзе, идвай тука! Не ме карай да се качвам! — крещял Квалтава.

— Изстреля вече три куршума — казал Туташхиа. — А ти знаеше ли за отровата?

— Знаех, аз излъгах Астион, казах му, че бръснатият е Дата Туташхиа. — Бикентий измъкнал от джоба си револвер.

— Щом си решил така, трябваше да предупредиш и мене!… Дружбата си е дружба, но принципите над всичко! Аз не можех да те попитам, Бикентий!

— Иалканидзе! Отвори вратата! — завикал Квалтава вече от стълбата и стрелял още два пъти. Вратата била цялата надупчена, но Туташхиа и Иалканидзе не били засегнати. Абрагът вдигнал два пръста — осведомил Бикентий, че в маузера на Квалтава са останали само два куршума. Иалканидзе му дал знак, че ще заобиколи, прекосил на пръсти стаята, излязъл на балкона и изчезнал в тъмнината.

Туташхиа дръпнал резето и разтворил вратата.

Квалтава и Дата Туташхиа се изправили един срещу друг. Слисаният разбойник стоял пред Туташхиа, отпуснал маузера с дулото надолу.

— Какво искаш, Квалтава? — студено попитал Туташхиа.

— О-ех! — Квалтава още няколко мига оглеждал Туташхиа, после притворил клепачи и се облегнал на стената.

Иалканидзе се прокрадвал на пръсти по стълбата, като през цялото време държал разбойника на мушка. Когато Квалтава вече цял бил пред очите му, отпуснал револвера и го пъхнал в пояса си.

Краката на Квалтава се подгънали и той се накланял към пода. С мъка си поел дъх и отворил очи.

— О-ох! — изхъркал той. — Дата батоно, кажи ми, ти не знаеше ли за това?… Истината ми кажи, не знаеше ли?

— Не знаех! — казал Туташхиа.

Побелелите устни на Квалтава се разтегнали в усмивка. Той се проснал по гръб, маузерът изпаднал от ръката му и се чуло как тупнал в трапезарията.

Плъзнал се от стола и рухнал на земята трупът на Чочиа.

Туташхиа стоял на прага, подпирайки с рамо горния праг на вратата, и гледал надолу, към трапезарията. Напрежението напуснало Иалканидзе, слабост се разляла по тялото му, той седнал на горното стъпало, опрял гръб о стената и вперил неподвижен поглед в тавана.

Настъпила угнетяваща тишина. В конюшнята изцвилил кон и всичко пак стихнало.

Откъм кухнята долетял шум.

— Не се бой, Закарий, излизай! — едва сега Иалканидзе си спомнил за готвача.

Закарий подал глава от прозореца на кухнята, застанал на прага, огледал трапезарията и вдигнал очи към балкона.

— Качи се тука, чуваш ли? — повикал го Иалканидзе.

Готвачът забързал през трапезарията и замрял по средата й, загледан в труповете. Направил още няколко крачки и стигнал до стълбата. Оставали му още няколко стъпала до балкона, когато видял проснатия по гръб Квалтава и отново се вцепенил. Целият бил в брашно и Бикентий разбрал, че още след първия изстрел Закарий се е скрил в килера между чувалите с брашно.

— Бикентий! Колко трупове!… — проговорил готвачът. — И всички ли са наши?

Туташхиа се усмихнал и се върнал в стаята.

— Не, не всички. Половината са на отец Димитрий — отвърнал Иалканидзе. — Додето ида в долината при пристава, докато дойде полицията, ще минат най-малко три дни, те ще се вмиришат. Трябва да ги погребем, преди да тръгна.

Закарий заслизал по стълбата, като умувал нещо, и вече от трапезарията извикал на Бикентий:

— Сетих се нещо… Нали Александър копа яма за нужник, наполовина вече я е изкопал… Таман ще ги събере и тримата.

Иалканидзе одобрил тази идея.

Туташхиа цяла нощ се въртял и заспал едва на разсъмване. А като заспал, засънувал сънища кой от кой по-тревожни. През всички тях преминавал един и същи човек, целият покрит с косми. Държал кана с отровно вино и наливал на всички, но някои умирали, а други не. Когато Иалканидзе го събудил, слънцето било вече високо. Масата била отрупана с ядене. Едва по време на закуската Туташхиа забелязал стари дрехи, прострени да се сушат на слънцето.

— Мислиш, че ще те затворят ли? — попитал той. — Проветряваш затворническите доспехи?

— Че пак ли да бягам дявол знае къде. Омръзна ми да се скитам по белия свят. Ще ме затворят, ще полежа, ще ме пуснат — къде ще се дянат.

Преваляло пладне, когато приятелите стигнали мястото, дето пътят се разклонявал.

— Както искаш, но аз ще предам там да те посрещнат както подобава. Ако те държат повече от месец, ще ти пратим пари.

— Пари си имам.

Иалканидзе дълго гледал приятеля си, който мълчал, и изведнъж почувствал някаква буца на гърлото си… В протокола на разпита му беше записано: „Сърцето ми подсказа, че го виждам за последен път.“

— Да ме пита човек каква муха ме ухапа — проговорил Иалканидзе — Нищо нямаше да стане, ако не бях те видял. А като те видях, ги забърках едни… Не мога да ти обясня… Разбираш ли, в твое присъствие все ми се иска да извърша нещо необикновено… Всеки, който се намери до тебе, изпитва това. Какво толкова има в тебе…

Иалканидзе свърнал надясно, а Туташхиа тръгнал надолу по течението на Ингури. Там, в долината, имал работа. Сменял конете. Яздел ту своя жребец, ту жребеца, доведен от Билял.

Когато Зугдиди останал от лявата му страна, излязъл на пътя за Самурзакано и в полунощ хвърлил камъче в прозореца на Ноко Басилая.

Съседските кучета от другата страна на улицата се разлаяли, предупреждавайки стопаните си, че се е появил чужд човек. Наметнал ямурлука, Ноко Басилая излязъл да посрещне гостенина.

— Здравей, Ноко! Имаш ли котарак? — попитал абрагът. — Ами едно малко чувалче ще ти се намери ли? Пъхни в него котарака и го донеси тука. И една тояжка към аршин дълга, изостри я от единия край, ама да е много остра, и ми я донеси и нея. Котаракът ти ще се върне още тая нощ… Да! Завържи за лапата му въженце, към половин метър дълго!

Кучетата съвсем се били разбеснели и все пак Туташхиа дочул как скръцнала врата в къщурката на Мосе Джагалиа. Абрагът се притиснал до оградата, там било по-тъмно. Мосе Джагалиа пълзял на четири крака право към него, без да му минава през ума, че някой го следи. Кучетата, поразени от странното поведение на стопанина си, веднага млъкнали.

— Мосе, ако си куче, защо не лаеш, а ако си човек, защо си на четири крака? — попитал Туташхиа, като пуснал Мосе почти до краката си.

Джагалиа мълчал — къде да се дява сега?!

— Ти май си бил коняр, Мосе батоно? — попитал Туташхиа.

Джагалиа дълго не можел да разбере дали Туташхиа му се присмива, или не и какво значело всичко това. Нищо разумно не му идвало наум.

— Да, седемнайсет години бях коняр у Дгебуадзе — предпочел да си признае той.

Излизайки от укритието си, Туташхиа рипнал върху оградата и се разположил по-удобно.

— Е, щом е така, разбираш от коне. А сега се изправи, друже, и ела насам. Дошъл съм при тебе по работа. Аз съм Дата Туташхиа.

Сърцето на Джагалиа едва не се пръснало, но какво можел да направи; приближил се съвсем оклюман.

— Водя един кон. Друг такъв няма в цяла Грузия, тук трябват грижи, добри ръце, опитни. Ето ти двайсет и пет рубли… вземи!

Сън ли било, лъжа или капан?… Джагалиа вече се прощавал мислено с децата, внуците и цялата си рода, но все пак протегнал ръка и като почувствувал как парите натежали в джоба му, си помислил: може би не е нито сън, нито капан?

— Ха така. През деня не го извеждай от конюшнята. Храни го и го пой както трябва. Чисти го, гледай го добре. Един мой човек ще дойде да ти каже на кого и кога трябва да отведеш този кон. Хайде сега повтори всичко, което ти казах.

Абрагът накарал Джагалиа да запомни и онова, което трябвало да каже на човека, на когото щял да предаде коня.

— А сега го откарай в конюшнята!

Джагалиа едва се влачел от страх. Излязъл Ноко Басилая с чувал, от който се показвала котешка глава. Котаракът жално мяучел, а Джагалиа не можел да разбере защо на Туташхиа му е изтрябвал съседският котарак. А пък когато Ноко отвел коня на Туташхиа, Мосе Джагалиа си помислил, че Туташхиа е сменил коня си за котарак. Той едва не се побъркал от всичките тия невероятни работи и бог знае какво още щяло да се роди във възпаления му мозък, ако отново не бил чул гласа на Туташхиа.

— Мосе, не мисли, че не знам нищо за твоите тъмни работи. Полицията ти дава три рубли на месец, за да следиш кой идва през нощта при Ноко Басилая. Прощавам ти, но зарежи тая долна работа. Защо ти е на стари години да си продаваш съвестта за грошове? А сега върви, вземай коня, гледай го, пък мисли и за главата си!

Джагалиа отвел коня, а Дата пожелал на Ноко Басилая лека нощ и си отишъл.

Туташхиа не би влязъл в къща, без предварително да разузнае какво става в нея и около нея, толкова повече в тази къща, дето вече два пъти го бяха обкръжавали — не се искаше много ум, за да се сети човек, пък и не мисля да го приписвам на дълбоката мъдрост на Мушни Зарандиа. Неочакваното беше, че Зарандиа бе се опитал да използува тъкмо това обстоятелство. Преди да отиде при Бечуни Пертиа, Туташхиа трябваше да разбере какво става в къщата й, трябваше да наблюдава някъде отблизо. На склона, току над къщата на Бечуни Пертиа, имаше малка мелница. Естествено Туташхиа можеше да се покаже по тия места само през нощта. За разузнаване е необходимо време. Да огледаш веднъж-дваж околността не е достатъчно, трябва да постоиш, да се огледаш внимателно. Кучето на мелничаря ще се разтревожи от продължителното присъствие на непознат човек — тъй или иначе, ще предупреди стопанина си и ще го накара да бъде нащрек. По-нататък всичко зависеше от умението и съобразителността на подкупения от Зарандиа мелничар. В идеалния за Зарандиа случай мелничарят трябваше да убие абрага. В най-лошия случай трябваше да свари да съобщи на полицията, че Туташхиа се намира в къщата на Бечуни Пертиа. Шарухиа, стопанинът на мелницата, би отказал да сътрудничи на полицията дори на младини, а сега, когато беше на преклонна възраст, никаква сила не би могла да го накара да издаде един преследван човек. Беше безсмислено да го вербуват и Зарандиа намери друг изход. Открил подходящ човек, някой си Бониа, дал му петстотин рубли и го подсторил да купи мелницата на Шарухиа. Бониа познавал по физиономия Туташхиа. Довел едно много зло овчарско куче и се настанил в мелницата. През тази дъждовна нощ, когато Туташхиа предал на Джагалиа коня, се навършвали четири месеца, откакто Бониа живеел в мелницата.

Туташхиа изминал дванадесет версти и в три часа през нощта стигнал до мелницата. Кучето лудо се разлаяло и събудило заспалия на миндера Бониа. Туташхиа забил подострения кол на десетина крачки от разбеснялото се овчарско куче, измъкнал от чувала котарака с въженцето на лапата, вързал го за кола и се запътил към мелницата.

Бониа още не бил успял да разбере кой може да иде, когато Туташхиа влязъл. Стопанинът осветил с газениче лицето на влезлия и веднага познал Туташхиа. Револверът му бил под възглавницата, но дали защото разбрал, че няма да успее да стреля пръв, или просто се объркал и нищо подобно не му дошло наум — тъй или иначе, моментът бил пропуснат.

Като подушило котарака, кучето се разлаяло още по-силно. С шум и грохот се въртели воденичните камъни. Туташхиа свалил ямурлука, намерил гвоздей на стената и го окачил над главата на Бониа, който не помръдвал от миндера.

— Бониа, помести се да си почина малко.

Бониа се поместил към възглавницата. Абрагът кимнал към противоположната страна. Бониа се преместил на другия край на дивана, без да каже нито дума. Туташхиа усетил с лакътя си твърд предмет, пъхнал ръка под възглавницата, измъкнал новия револвер и се разсмял от все сърце — как да не се зарадва на своята проницателност! Бониа се отпуснал на пода до коленете на абрага.

— Мизерията ме принуди! Взех си грях на душата! Прости ми, Дата, не ме убивай, не прави децата ми просяци! Всичко ще ти кажа… Ако остана жив, никой няма да ти бъде по-верен от мене!

— Виждам колко си верен, няма що. Седни там на онази табуретка. Нямам намерение да те убивам.

— Ами тогава защо си дошъл, Дата батоно? — с несмела усмивка запитал Бониа.

— Какво ти обещаха за мене? — също се усмихнал абрагът.

Бониа искал да се направи, че нищо не разбира, но разбрал, че този номер няма да мине.

— Купиха ми мелницата, дадоха ми куче, плащат ми петнайсет рубли на месец и…

— Говори!

— Обещаха ми пет хиляди, ако те убия — отронил той.

— Да, голяма загуба и за тебе, и за тях… А ти убивал ли си някога?

Бониа едва забележимо кимнал.

— Научиха ме как да стрелям… в такъв случай… в Кутаиси.

— И как се реши на такова нещо — хем не отбираш от тия работи, хем нищо не умееш?

— Че ако не беше беднотията и мъката, щях ли да се съглася, Дата батоно? Миналата година имаше тиф, двама покойници изнесох от къщи. Скоро ще стане година, ще трябва помен да правя, пък аз и камък още не съм занесъл на гроба… Царевицата и каквото още събера ни стигат за два месеца, повече не можем изкара. Четири имам и все момичета. Ще ги изгледам, ще си стъпят на краката, ама на кого са изтрябвали без зестра? — Бониа едва не плачел.

Разяреното куче се силело да скъса веригата. Под мелницата тъжно се плискала водата.

— Изглежда, че кучето лае приятелите ти, Дата батоно, нека влязат… защо да стоят на дъжда?

Туташхиа се престорил, че не го чува и когато заговорил, Бониа изпърво не можел да разбере към него ли се обръща, или разговаря сам със себе си.

— И вълка го изкарва от леговището му гладното скимтене на вълчетата и той излиза за плячка. Но гладният и зъл вълк мисли не само как да прегризе нечие гърло. Той гледа да не нападне друг звяр, който е по-ловък от него и също би могъл да го изяде. За повече на вълка не му стига ум. Защото е звяр, а не човек от рода человечески. А човекът трябва да мисли: и да изям някого, животът му не трябва да струва повече от моя… — Дата Туташхиа най-после погледнал мелничаря, който не свалял очи от него, и казал: — За да си облекчиш живота, може би не си струва да убиваш такъв като мене? Не ти ли е идвало това наум, а, Бониа?

— Идвало ми е! — бързо се откликнал мелничарят. — Нали знаеш, мелницата е такова място… седиш, мислиш и какво ли само не ти минава през главата…

— Е, и какво?

— Ами ето какво намислих, Дата батоно… — Миролюбието на Туташхиа разсеяло страха му и той дори се настроил да си поприказва с един умен човек. — Виж какво излиза. Всичко, което искаш ти и каквото ти е трябвало, всичко си имаш, Дата батоно, и нищо вече не ти трябва, от нищо вече не се нуждаеш особено. А аз засега нищо си нямам от онова, което искам и от което се нуждая. Всичките си желания ти сам си ги изпълнил, а ако поискаш още нещо — богатство, почести, имот, — нищо не ти струва и това да получиш. А щерките, ако не им дам парче земя и малко пари, кой ще ги вземе?! Жена като моята Дзабуниа нямаше в целия Самурзакано. А да видиш на какво е заприличала, като ощавена е, прости ме, боже, и все от мизерия и грижи… — Бониа преглътнал сълзите си и тежко въздъхнал. — И ако на човек като мене му стане по-лек животът от смъртта на човек като тебе… Ти минаваш за толкова умен… Аз ли да ти казвам, че рано или късно ще се намери някой нехранимайко да ти види сметката — ще паднат тогава тия парички на някой късметлия, дето и без това всичко му е наред, — има ли тогава бог и справедливост, кажи ми?

— Ама и ти си едно куче, Бониа… Според теб на Земята няма по-неправеден и зъл човек от Дата Туташхиа, инак той сам щеше да дойде при тебе и като види дъщерите ти, щеше да му дожалее и да ти каже: за бога, Бониа, вземай пушката, застреляй ме и приготви зестра за ангелчетата си!

Абрагът посегнал към револвера, сложен на дивана, и го хвърлил в краката на Бониа.

— На… Вземи го и стреляй!

Бониа се сгърчил.

— Ако те е страх да не стрелям преди тебе… тогава да легна, да се обърна към стената, а ти стреляй в гърба ми.

— Аз за друго си мисля, Дата батоно — поклатил глава Бониа.

— За какво?

— На двора те чакат приятелите ти… Да не си мисля злото, та да те убия, пък после всичко да иде на вятъра… Мене парите ми трябват жив. Ако стрелям… мигар ще ме пуснат? — Бониа кимнал към вратата.

— Виждам, че си мислил за смъртта ми повече, отколкото аз самият. Но нали не е възможно да ме убиеш и да получиш пари, без да разберат хората кого си убил и за колко. Дали участта, от която се страхуваш, ще те сполети сега или по-късно, ти, все едно, няма да избягаш от нея, щом ти е писано… А парите при всички случаи ще ги получи семейството ти, какво още искаш?

— Ако аз не остана жив, а на дъщерите — зестрата…

— Ти искаш тия пари за себе си. Не меси тука дъщерите си. Но не си и толкова алчен, че да рискуваш живота си за пари. Чел съм една книга, за пиратите. Пирати се наричат морските разбойници. Те натрупват несметни съкровища… С тези пари цели царства могат да се купят. Но къде ти… Въпреки всичко обикалят по света, грабят, плячкосват, загиват или умират от естествена смърт, но рядко… И всичките им бог знае къде заровени съкровища отиват на вятъра. Що за хора са тия пирати, как мислиш? Те са хора на страстта: обичат опасностите, обичат да си мислят, че някъде си, дявол знае сред кои океани, на кои острови, са заровени огромни съкровища. Рискуват не заради самите пари, а за да ги придобиват. Да ги придобиват! Ако обичаха онова, което можеше да се купи с тези богатства, щяха да зарежат всичко и да си живеят спокойно. Нека да са овладени от глупава страст. Но — страст! Някои я наричат алчност, защото така хората по-лесно го разбират. Ето, ти искаш да се сдобиеш с пари, но знаеш ли какво не ти достига за това? Не говоря за любовта към опасностите. У човек като тебе не може да я има. Но поне парите трябва да обичаш дотолкова, че да не се страхуваш заради тях! На теб и такава любов не ти е дал господ. В Кутаиси има един обущар. Нарича се Семьон Сапкарадзе. Четиридесет години живее в мазето на Аданана и шие ботуши. С този занаят Семьон е изгледал вече шест дъщери, всички е оженил, всички е наредил, ала не излиза от мазето. Да беше и ти такъв добър човек, щяха да ти грабнат дъщерите без всякаква зестра. Ала не затова ти заговорих за него, друго исках да ти кажа. Веднъж той ми направи едни ботуши. Премери ги, тежаха повече, отколкото трябва, и колкото и да го молих, не ми ги даде. Сапкарадзе душа дава за занаята си. Така казва за него Филимон Табатадзе. Мнозина мислят, че може да се обичат само близките, някоя жена или шишчета. Гледам те аз тебе, Бониа — не обичаш нито покойниците си, нито дъщерите си, нито своята Дзабуниа, която си докарал дотам, че както сам казваш, приличала на ощавена. Не ги обичаш, инак с пари, получени от убийство, не би поискал да правиш надгробни паметници, да обличаш жена си в коприна и да готвиш зестра на дъщерите си. Без любов и на убийство няма да се решиш. Ако не обичаш родината си, дори враг не можеш да убиеш. Но такива като тебе не могат да разберат това.

Мелничарят седял като попарен, сгушил глава в раменете си.

— Ами ти… Ти какво обичаш, Дата батоно? Към какво те тегли сърцето? — мазно попитал той.

Туташхиа не обърнал внимание на това прикрито ехидство.

— Кучето ти си го бива. От толкоз време съм тука, а не престава да лае. Стига му толкова, нека си почине, че ще остане без глас — казал Туташхиа, надигнал се и излязъл на двора.

Дъждът бил спрял. Небето се прояснило. Греела месечина. Абрагът постоял на прага, докато очите му свикнат с тъмнината, огледал всичко наоколо и направил няколко крачки надолу по склона.

Когато се върнал, Бониа сипвал зърно в коритото. Вратата скръцнала, той се обърнал и видял нещо да шава под мишницата на Туташхиа. Абрагът пуснал на пода котарака с въженцето на задния крак. Револверът вече не бил на пода. Туташхиа погледнал към Бониа.

— Сложих го под възглавницата, мисля си, ако довтасат за тебе и попитат какво става, нали трябва да кажа, че оръжието ми е тука и те чакам да дойдеш… Че то, както е тръгнало, и мелницата ще ми вземат.

Кучето се успокоило.

Котаракът се отърсил и като се постоплил в ъгъла, зажумял и замъркал.

— Значи, с тоя котарак ме мамиш, Дата — рекъл Бониа. — Заради него ли толкова лаеше кучето? Пък аз си мислех, че налита на приятелите ти.

— Ти, Бониа, си страхливец и искаш да се утешиш с лъжа: Туташхиа ме надхитри и не можах да го убия! Я си спомни какво стана: та ти първом всичко ми разказа, молеше ме да ти простя и чак след това забеляза, че кучето се е разлаяло. И не намесвай тук котарака, не съм го домъкнал заради тебе. Не трябва човек да е мъдър като Соломон, за да разбере, че не са те турили за добро в тая мелница. Та на всичко отгоре и котараци ще ти мъкна от толкова далече…

— Ами защо ти трябваше, Дата батоно, кучето да лае непрестанно?

— Лаят му все ще накара някого от селото да дотърчи тука. Не е възможно да са купили само тебе. Ония са си спали спокойно, а лаят ги е сепнал — какво му става на кучето на мелничаря, да не е дошъл Туташхиа и да дебне, скрит в храстите? Докато кучето лаеше, нито един не би излязъл от къщи. Седели са с държавните револвери в ръце и са мечтали за петте хиляди. А като млъкна кучето, са решили, че Туташхиа си е отишъл. Страхливците са любопитни и обичат да клюкарствуват като жени. Място няма да си намерят, докато не се домъкнат тука един по един и не разберат защо кучето ти лая до прегракване цяла нощ. Жалко, че нямам време, иначе бих останал да видя тая сган с очите си. Отивам си. Вземи тези пет рубли. Все ще ти свършат работа, повече нямам.

— Не трябва, недей, Дата батоно…

Туташхиа разбрал, че Бониа наистина не иска да вземе парите.

— При други обстоятелства щеше да ми е все едно взел ли си тия пет рубли, или не. Би било достатъчно да ти ги предложа, пък ти прави каквото знаеш. Ала сега нещата се обърнаха така, че е малко да ти ги предложа, трябва да ги вземеш. Слагай ги в джоба и запомни кои ще дойдат тази нощ или рано сутринта да питат защо е лаяло кучето.

Мелничарят взел парите, измъкнал кесията от джоба си и ги скрил.

— Внимавай, Бониа, не се опитвай да ме измамиш, че ще изхвръкнеш от тая мелница и не за зестра, ами и за качамак ще си петимен и ти, и дъщерите ти.

Бониа държал с две ръце развързаната кесия и не можел да отмести очи от нея, Туташхиа вдигнал от пода котарака и отрязал въженцето от лапата му.

— За какво ми даваш тия пет рубли, Дата Туташхиа!… — закрещял Бониа. — Вземи си ги. Не искам пари, и без тях ще ти кажа кой ще дойде да пита…

— Тс-с-с, Бониа, спокойно! Не ти платих само за това. Гледай, гледай в кесията!

Мелничарят погледнал.

— Гледай и мисли — ще видиш какъв си и какъв трябва да бъде човекът. Затова ти дадох тия пари.

Туташхиа свалил ямурлука от стената и го преметнал на ръката си.

— Дата Туташхиа, по-добре да беше ме убил — ридаел Бониа.

Туташхиа бил вече до вратата, когато Бониа му извикал:

— Почакай, Дата батоно, чуй какво ще ти кажа…

Абрагът се обърнал.

— Знаеш ли кой говори с мене в Кутаиси и ме склони да направя това?

— Кой? — Туташхиа се приближил до мелничаря.

— Там имаше и един жандармерийски началник, тукашен, от Кутаиси, но той си мълчеше, говореше твоят братовчед Мушни Зарандиа. Ала се представи под друго име, мислеше, че не го познавам. Пък аз всичко знам — и че е полковник, и че е голям човек в Петербург. Той ми купи тази мелница от Шарухиа.

Дата Туташхиа стоял като закован, но само миг. Вдигнал газеничето, доближил го до лицето на мелничаря и осветил очите му:

— Кога стана това?

— През юни.

— Не лъже — тихо казал Туташхиа и оставил газеничето на масата.

Абрагът мислел. Мелничарят помълчал, помълчал, па казал:

— Нечестен и хитър човек е той, твоят братовчед, Дата батоно. Пази се, много се пази от него!

— Не ме гони Мушни, ами началството му върви по петите ми, пък на него службата му е такава, няма накъде, прави каквото му нареждат. Пак добре, ако имат двама-трима като него. Не трябва да забравяш това. А за предпазливост, достатъчно съм предпазлив. И ако смъртта ме настигне, няма да е, защото съм се пазил лошо, а защото този час е бил определен от съдбата.

Туташхиа отворил вратата. Котаракът прескочил прага и се затичал право към къщата на Ноко Басилая.

— Породата му се разигра! Брей, тая туташхиевска порода!

Абрагът заобиколил мелницата, затичал по склона, прескочил оградата на Бечуни Пертиа. Изкачил се на пръсти по задната стълба и открехнал вратата. В коридора било тъмно. Абрагът пипнешком намерил вратата, почукал. Почакал малко, никой не му отговорил и той хванал бравата. Зад него подът слабо изскърцал. Туташхиа тръгнал по посока на звука и долепил ухо до вратата, зад която се дочуло скърцането. Отново пълна тишина, но абрагът усещал с цялото си същество, че някой се е притаил зад вратата. Може би чужд? В дъното на коридора светлеел прозорец. Луната не се виждала, само клоните на ореха сребристо проблясвали, а по-нататък, дето свършвал дворът, сред овошките се гушели малки къщурки. Той изведнъж си спомнил стадото си и бичето Кора, което било копие на прадедите си и станало як черен бик с огромно бяло петно на хълбока. Кора въртял сините си, помътени от старост големи очи и абрагът, усмихвайки се на спомена, се любувал на силния бик, който станал собственост на ахалкалакските молокани и който в този миг му бил върнат от въображението.

Почукал.

— Кой е? — чул се зад вратата гласът на Гуду.

Преди Туташхиа да успее да отговори, под пода изкукуригал млад петел — продължително, рязко, пресипнало — явно кукуригал за пръв път.

Туташхиа почакал, докато кукуригането стихне, и казал тихо:

— Аз съм, Дата. Отвори!

— Заповядай! — отвърнало момчето след кратко мълчание.

Резето изтракало.

Дата Туташхиа влязъл, затворил вратата и застанал на прага, загледан в Гудуна Пертиа.

Момчето затворило добре прозореца, приближило се до камината, разровило жарта и започнало да я раздухва. Дори не погледнало гостенина, движело се неохотно, сякаш по принуда.

Дата Туташхиа съсредоточено го оглеждал от висотата на ръста си. Свалил ямурлука.

— Две години не съм идвал тук… Сега на колко си?

— Карам петнайсетата — отвърнал Гудуна Пертиа, откъснал от стената парче от старите тапети и се върнал в ъгъла.

Хартията пламнала.

— Петнайсетата… Да, така е. — Той втренчено се вглеждал в лицето на момчето, осветено от пламъка на горящата хартия.

Гостът и стопанинът стояли и се гледали един друг, докато от хартията останала само пепел и стаята отново потънала в мрак.

— Запали газеничето, недей да палиш лампата — казал Туташхиа.

Момчето отново откъснало парче тапет, запалило свещта и изправено гърбом към абрага, се вторачило в огъня.

Абрагът огледал стаята.

— Когато беше малък, в тези две стаи живееше една учителка, наричаха я Тико, Тинатин Орбелиани… — Той си спомнил отдавнашната, бурна за него нощ и самоотвержеността на квартирантката, която находчиво и умело го прикрила. — Къде е Бечуни, Гуду?

— Вчера закара пуйки на пазара. Сутринта ще се върне.

Туташхиа направил няколко крачки покрай камината, отдръпнал завесата, надзърнал в съседната стая. През прозореца надничала луната, обливайки стаята със слаба светлина. Спомнил си всичко, дори най-малките подробности — там било леглото на Орбелиани, тук той се притиснал до стената, когато тя пъдела казаците и есаула, а ей там се хвърлила на гърдите му и в този миг в прозореца като нажежени въглени светнали очите на Бечуни.

Абрагът тръснал глава и се обърнал.

Момчето било много стройно и изглеждало височко за годините си. Гледало в упор гостенина, сякаш се страхувало да пропусне и най-малкото му движение.

— Е, добре! — казал Туташхиа. — Хайде сега да запалим камината. Мокър съм до кости, ще си изсуша дрехите и ще си поприказваме. Трябва да си отида, преди да съмне.

Туташхиа свалил оръжието, сложил го до себе си, седнал на малкото столче и започнал да се съблича. Гудуна сложил върху горещите въглени сухи трески и ги раздухал. Лумнал пламък. Туташхиа окачил пред камината чорапите и ногавиците си, опрял до горещата стена обущата си. Разпрострял ризата на коленете си, а жилетката подал на момчето.

— Вземи, помогни ми, моля ти се!

Момчето погледнало жилетката изпод вежди, отдръпнало се заедно със столчето, на което седяло, намръщило се и се загледало в камината.

— Какво правиш? Кой те е научил да се държиш така с гостите, а? — изумил се Туташхиа.

Въпросът накарал Гуду да се опомни. Той се смутил и погледнал абрага право в очите, но не намерил в тях и сянка от недоверие, а само усетил топлината, която излъчвали. Страхът му преминал, олекнало му, успокоил се. И разбрал, че вместо да посрещне госта сърдечно и приветливо, както бил намислил, се поддал на скритата омраза и го посрещнал твърде хладно, а това можело да обезпокои Туташхиа и да го накара да бъде нащрек. От жилетката вече се вдигала пара, а той не можел да отрони нито дума, ако не сърдечна, то поне доброжелателна. Изплашил се, че резкият преход от неприязън към любезност може да се стори на госта странен и че от този човек, известен със своята проницателност и хитроумие, не би убягнал и най-малкият фалш в гостоприемството на стопанина. Всички тези мисли силно го развълнували, станало му неудобно да седи на столчето и започнал да нервничи, да се върти.

— Ти си разтревожен, Гуду? Заради мене ли? Ще изсуша ямурлука и ще си отида. Нямаш ли тънки, сухи цепеници?… За да изсуша ямурлука, ще трябва много жар.

От тръпката, която го пронизала и пробягала по цялото му тяло, раменете на момчето потреперили.

— Да не си настинал? — попитал го Туташхиа. — Хайде, аз ще донеса. Къде ги държиш?

— Тук, в килера. Не трябва да се излиза на двора. Сега ще донеса.

Туташхиа започнал да се облича.

— Ти си роден през ноември, под знака на стрелеца, като мене! — казал абрагът.

Гудуна Пертиа взел машата, разровил главните в камината, бавно се надигнал и излязъл от стаята. Спрял в коридора само за миг, отворил вратата на килера и измъкнал измежду цепениците завит в парцал револвер. Сърцето му биело силно, дъхът му спрял, но бързо му минало — в него се възвърнали спокойствието и решителността на прадедите. Отвил оръжието, хвърлил парцала, вдигнал спусъка, скрил револвера в пазвата си и пипнешком започнал да избира дребни цепеници. Избирал и с трясък ги хвърлял на пода, за да се вдигне повече шум.

Под пода в курника отново изкукуригал петелът. Съседският му отвърнал. Момчето се напрегнало. „Скоро ще почне да се разсъмва. Той няма да се бави.“

Нарамило повечко дърва.

Дата Туташхиа бил вече облечен, препасвал колана на чохата си. Придърпал столовете по-близо до огъня и метнал върху тях ямурлука си.

Момчето хвърлило дървата пред камината, сложило няколко цепеници върху въглените и се навело да раздуха огъня.

— Остави на мене. Виж аз как ще го направя — потупал го по рамото абрагът.

Момчето се изправило и се отдръпнало. Туташхиа придърпал столчето, усмихнал се през рамо на момчето, което стояло зад гърба му, навел се и започнал да раздухва огъня с продължително издишване. Гуду Пертиа извадил от пазвата си револвера, опрял го до тила на абрага и натиснал спусъка.

Чул се изстрел. Той отново вдигнал спусъка. Абрагът ударил чело в каменната плоча на камината, успял да се опре с длани на пода и застинал. Момчето отново се прицелило, но не сварило да стреля. Туташхиа се надигнал и още преди да се изправи, револверът на Гуду Пертиа бил в ръцете му.

Те стояли и се гледали в очите — разделяли ги най-много три крачки. Безгранично, безкрайно учудване и глуха смъртна болка изкривили лицето на Туташхиа. Гуду Пертиа напрегнато чакал. Искал само едно — да остане жив — и търсел път, който да го спаси. Не показвал нито обърканост, нито страх и нямал никакво намерение да моли за пощада.

— Какво направи… — провлякъл Туташхиа и със стон разтъркал челото си. — Какво направи, Гудуна!

Топлината на кръвта, която се стичала от тила по шията, накарала абрага да докосне раната. Болката ставала все по-силна. Туташхиа пъхнал в пояса си револвера на Гудуна, сгънал кърпа и превързал раната. Ръцете му треперели. Обзела го слабост, той се отпуснал на стола, навел глава и се вторачил в пода.

Погледът на момчето отскочил към карабината, опряна до стената, но то не можело да я достигне — между него и карабината бил абрагът.

— Не трябва да умирам тук! — промълвил абрагът.

Момчето не разбрало думите му.

Абрагът с усилие се надигнал и станал. Застенал, притиснал слепоочията си, сякаш искал да успокои болката. Постоял така, докато болката утихнала и престанало да му се вие свят, взел от камината оръжието си и отново притихнал.

— Виж какво измислил… Надви ме, успя — казал абрагът и замлъкнал от слабост, а може би се замислил. — Не казвай на майка си, че съм идвал и си стрелял. Нека я съжалим.

Момчето не отговорило.

На прага Дата Туташхиа казал:

— Не вземай парите. Ще те измъчат, ще те затрият… — И се сепнал. — Знам какво да направя… Няма да намерят трупа ми… И ти няма да получиш пари!

Абрагът излязъл на междуселския път и тръгнал към морето.

Гуду Пертиа стоял неподвижно, без да откъсва очи от вратата. Сепнал го мирис на изгоряло, обърнал се и вперил поглед в огъня, който бушувал в камината. Главата му все повече се прояснявала, все по-отчетливо и властно го обземала увереността, че трябва да направи всичко до най-малките подробности така, както му заръчал на тръгване Дата Туташхиа.

Момчето грабнало ямурлука, хвърлило го на пода и стъпкало подпаления край. Забелязало на пода малка локвичка кръв. Донесло парцал и кофа вода, измило и изчистило кръвта. Огледало всичко наоколо и никъде не открило други следи от госта. Свило ямурлука, пъхнало го под мишница, взело кофата и парцала и излязло от стаята. После се върнало, разбъркало главните, позасипало огъня и седнало на леглото.

Мислело, прехвърляло в паметта си всичко от самото начало, още веднъж си спомнило всичко поред и го претеглило крачка по крачка.

— Но къде ще иде… през нощта?…

Изведнъж му хрумнало, че непременно трябва да види онзи, при когото ще отиде Дата Туташхиа. Скочило, наметнало палтенцето си и хукнало навън.

Излязло на улицата и се вслушало в нощната тишина. Никакъв звук, нито стъпки, нито лай на куче — нищо не издавало да върви някой. Втурнало се надясно, пробягало трийсетина крачки, спряло се и се втурнало в противоположната посока. Търсело посоката, без да мисли, подчинявайки се само на усета си, и било сигурно, че ще я налучка.

Вече тичало. От време на време тръгвало бавно, за да си отдъхне. Цялото било превърнато в слух и зрение, та още отдалече да различи в тъмнината човека, който се влачел по пътя.

Изкачило Микорския хълм. Оттук право надолу слизал път към селото. Някъде по средата на склона една сянка прекосила пътя.

Туташхиа?…

Свърнало от пътя и тръгнало през храсталака — абрагът бил още далече и момчето, което го било изпреварило, решило да се скрие до Микорското мостче. Но трябвало да разбере къде отива. Може би този човек не е абрагът?

Стигнало до рекичката и по брега отишло до моста… Сянката, която се люшкала по пътя, била още далече. На брега до мостчето се намирала ковачницата на Малакиа Нинуа. До ковачницата била долепена малка постройка, в която живеел ковачът. Момчето излязло от укритието си и се свило до задната страна на ковачницата така, че да вижда целия път. Пътникът вървял с бавни и несигурни крачки. Спирал се, хващал се за дърветата и тръгвал отново. Момчето вече не се съмнявало — бил Дата Туташхиа.

— Отива в Микори — проблеснало му в ума. — Но при кого отива?…

Дата Туташхиа свърнал към ковачницата и почукал на прозореца на Малакиа.

Момчето все се учудвало, че мине ли край ковачницата, когато отива при микорските момчета, Малакиа Нинуа винаги излизал и му подавал я бонбон, я бухалка, я значка, а понякога нова мотика. А пък да му подкове кон или вол, никога не му вземал пари или вземал наполовина, ако имало чужди хора…

Дата Туташхиа почукал още веднъж. В къщата се раздвижили и прозорецът се отворил.

— Аз съм, Малакиа — тихо казал Туташхиа.

— Сега, сега…

— Не мога да вляза, нямам време, бързам.

Абрагът стоял под прозореца, а момчето, притаено зад ъгъла, се притискало до стената. Разделяли ги не повече от две крачки.

— Какво ти е, Дата, да не си болен? Не можах да ти позная гласа…

— Страшно съм уморен. В пристанището ме чака една турска платноходка. Заминавам за Самсун, имам работа там. — Туташхиа си поел дъх. — Искам да те помоля за нещо. Гледай тия дни да се видиш с Мосе Джагалиа. Конят ми е при него. Сега е ноември. През декември ще пристигне Мушни Зарандиа. Гулиа ще прави сватба, непременно ще го поканят. Нека Джагалиа заведе коня право на сватбата и да го предаде на Мушни. За другото му обясних на тоя подлец как и какво да каже. — Туташхиа застенал и хванал главата си с ръце. — На онези, които обичат да си чешат езиците, казвай, че съм заминал за Турция.

— Никъде няма да те пусна, Дата, кълна се в децата си… Я се виж на какво приличаш…

— Всичко ли запомни, Малакиа?… Изстинал съм, пусто да остане… Главата ми се пръска, костите ме болят… Е, хайде, аз тръгвам…

— Господ здраве да ти дава!… — прошепнал ковачът.

Туташхиа излязъл на пътя и клатушкайки се, тръгнал по моста.

Без да се отделя от стената, Гуду Пертиа гледал след абрага. Дата Туташхиа преминал мостчето. Ако се обърнел, можел да види момчето — то се виждало като на длан. Но той вървял към пристанището, без да се оглежда, и скоро се скрил от очите му.

— Чичо Малакиа знае всичко! — Момчето почакало още малко и си тръгнало.

Като отминал кея, Дата Туташхиа тръгнал наляво по брега. Пристанището било защитено от морето със скалист полуостров, обрасъл с огромни настръхнали борове. Към гребена на скалната верига водела стръмна пътека, по която не всеки здрав човек можел да се изкатери.

Преди да започне да се изкачва, Дата Туташхиа седнал да си почине и в този миг загубил съзнание. Когато отворил очи, започвало да се разсъмва, но слънцето още ще било изгряло. Той събрал силите си и се надигнал, но едва не паднал пак от световъртеж и болки. Вече бил изкачил пътечката до половина, когато си навехнал крака и паднал толкова лошо, че вече не можел да се изправи. До гребена стигнал пълзешком.

На края на скалата, издадена над морето, растял бор. Туташхиа допълзял до него, седнал сред дебелите извити корени и затворил очи. Разяреното море се блъскало в скалата и пръски от бясно издигащите се вълни достигали до изтощения абраг.

Долу в приморската долина вече пасяло стадо. Пастирът изумено се вглеждал в човека, който седял под бора на края на скалата. Свирнал му и му махнал с ръка, но гласът му не достигнал до гребена — Туташхиа бил много високо.

Абрагът гледал слънцето, докато изплувало иззад планините, после свалил башлика, препасал се с него и започнал да го пълни с камъни, като гледал да натъпче колкото може повече. Разкопчал жилетката, напъхал камъни в пазвата си, а после натъпкал и двата си джоба. Толкова тежък труп не може да изплува. Като свършил това, свалил карабината и я хвърлил в морето. След карабината полетели двата маузера, револверът на Гуду, един кинжал и един аджарски нож. Туташхиа допълзял до самия край на скалата, легнал по гръб и замрял, сякаш се вслушвал в шума на наближаващата смърт. Щом загуби съзнание, тялото ще падне в морето.

Само за няколко мига съзнанието му се прояснило, той си спомнил настоятелната Ефимия и чул думите й: „Сине мой, разтопеният восък на догарящата свещ дори сам по себе си е прекрасен, но в него се отразява и онази красота, която тихо е блестяла и е разпръсквала мрака.“ В последна мъка Дата Туташхиа се усмихнал на спомена, който така внезапно го посетил, и пламналата в розово небесна висина отново помръкнала. По тялото му за последен път преминали тръпки, то се вцепенило и, загубвайки последни сили, бавно започнало да се плъзга и се откъснало от скалата.

С установяването на юридическия факт на смъртта се заел лично генерал Суходолски, но не постигнал желания резултат. Според показанията на Гудуна Пертиа Туташхиа бил само ранен, но тъй като нямало други подобни показания, този факт останал под съмнение.

Пастирът, върнал се в селото, разказал за отрупания с оръжие непознат, който се качил на скалата и паднал в морето. На другия ден кметът на селото отишъл заедно с пастира на местопроизшествието, но нито тогава, нито по-късно било открито нещо, което поне отчасти да потвърди неговия разказ. При това пастирът бил слабоумен, съселяните не му повярвали и не съобщили нищо на властите. Следствието също не признало разказа му за достоверен.

Докарали водолази от Батуми да търсят трупа на Туташхиа и предметите, хвърлени от него във водата, но морето на това място било твърде дълбоко, водолазите не стигнали до дъното и нищо не намерили.

От друга страна, ковачът, който бил сред последните, видели Дата Туташхиа, и самият Гуду Пертиа, чул разговора на Туташхиа с ковача, единодушно твърдели, че абрагът заминал за Самсун с някаква турска платноходка. През тази нощ от пристанището действително тръгнала една платноходка, но недостоверното в случая е, че Дата по никакъв начин не би могъл да стигне там навреме. Така следствието се намерило в задънена улица. Невъзможно било да се приключи делото.

Това е един от онези случаи, когато всички са сигурни във факта на смъртта, но доколкото юридическото му потвърждение е невъзможно, той не може да се смята за действителен преди изтичането на предвидения по закон срок. И враговете на Дата Туташхиа, и доброжелателите му бяха сигурни, че абрагът е жив и някой ден ще се появи цял-целеничък. Тази сигурност бе породена от един куриозен случай. Веднъж към три часа през нощта някой свойски почукал на прозореца на Виктор Самушиа, същият онзи учител, който посял в душата на Гуду Пертиа мисълта да убие Дата Туташхиа и оставил тази мисъл да покълне. „Кой си ти и какво искаш?“ — попитал сънено изплашеният Самушиа. „Аз съм Туташхиа, куче краставо!“ — тихо отвърнал гостенинът. Виктор Самушиа умрял на място от сърдечен удар.

Аз самият не се съмнявам, че Дата Туташхиа е свършил така, както разказва пастирът.

Естествено, на Мушни Зарандиа беше съобщено незабавно за станалото с Дата Туташхиа, но той не бързал да пристигне в Грузия и се появил едва на края на декември, когато според предположението му един от капаните, поставени за Дата Туташхиа, трябвало да щракне. Като официална причина за пристигането си Мушни Зарандиа изтъкнал сватбата на близкия си приятел Семьон Гулиа.

След завръщането си в Тифлис, полковник Зарандиа събрал всички сътрудници, които имали отношение към случая „Туташхиа“, и ги изслушал. Не задавал никакви въпроси. Бил съсредоточен и мрачен и в продължение на два часа не погледнал никого в очите. Като пристигнал в Кутаиси, заповядал да му доведат от затвора Иалканидзе и дълго разговарял с него. Запознал се с углавното дело, заведено против Иалканидзе, заповядал то да бъде прекратено и арестуваният — освободен, а самият той заминал при Семьон Гулиа.

На втория ден от сватбата някакъв непознат въвел в двора на Гулиа приказно красив кон и казал, че това е подарък от Дата Туташхиа. Полковникът отвърнал, че много съжалява, но абрагът е сбъркал и този подарък не е за него. Полицията отвела коня.

След няколко дни полковникът, съпроводен от двамина казаци и водач, отишъл на мястото на предполагаемата смърт на Дата Туташхиа.

Известно е, че мястото на престъплението привлича престъпника и рано или късно той отива там. С малко по-друга форма на подобен магнетизъм на мястото се сблъсках веднъж в Швейцарските Алпи. В хотела, дето се бях настанил, мой съсед бе един стар инженер, англичанин. Лошото време ни забави там и ни сближи. Оказа се, че инженерът, който гонеше осемдесетте, бе дошъл да види един загубен сред планините незабележителен мост. Не можех да разбера истинската причина за това толкоз обременително за възрастта му пътешествие и го помолих да я обясни.

— Повика ме творението ми — усмихна се старецът. — От всички мостове, които съм проектирал, този е най-остроумният.

Мисля, че внезапното желание на Мушни Зарандиа също бе обусловено от магнетизма на мястото. Полковникът оставил казаците долу и заедно с водача се изкачил на скалата. Пастирът най-подробно му повторил разказа си и показал мястото, откъдето тялото на Дата паднало в морето. Мушни Зарандиа замислено постоял на края на скалата, обърнал се и тръгнал надолу.

Меланхолията в тежка форма беше първият от телесните и душевните недъзи, които в продължение на три години измъчваха Мушни Зарандиа и в края на краищата го вкараха в гроба. Доколкото можах да установя, пристъпите на меланхолия започнали след последното му посещение в Грузия, за което току-що разказах. Не искам да правя впечатление на човек, склонен към неоснователни изводи, но не мога да не споделя едно свое убеждение: критерий за възможностите на този човек, безспорно надарен с големи способности, бе именно Дата Туташхиа. Ако допуснем, че за да живее и действува, всяка дейна натура трябва да има образец, въплъщаващ представите й за съвършенство — а за Мушни Зарандиа въплъщението на истинската същност на човешкото съществуване беше Дата Туташхиа, то, естествено, след смъртта на Дата Туташхиа трябваше да се пресели на онзи свят и Мушни Зарандиа.

Не бих могъл да смятам тези записки за завършени, ако не спомена още едно обстоятелство. Дълбоко съм убеден, че извънбрачните деца по принцип израстват като енергични, дейни и предприемчиви хора. Могат да се намерят много и много потвърждения и в историята на човечеството, и в съвременния живот. Според думите на учителите му Гуду Пертиа притежавал ясен ум и големи способности. Още от детството върху него се стоварили много горчиви сътресения, на плещите на момчето легнала драмата, която го травматизирала, и това го закалило. Винаги съм мислил, че провидението е готвило на Гудуна Пертиа значително бъдеще. След събитията, за които разказах, започнаха необикновено бурни времена, социалните противоречия се изостриха и пред надарените, енергични хора се откри огромна арена за изява на дарованията и придобиване на известност. Наистина, аз отдавна вече съм в оставка, но живея в Грузия и до ден-днешен неотстъпно наблюдавам хода на събитията и зигзагите на хорските съдби. Нито веднъж не срещнах името на Гудуна Пертиа. Неотдавна имах случай да запитам за Бечуни Пертиа и нейния син един техен земляк. Той ми каза, че майката и синът отдавна напуснали онези места, прекъснали всички връзки със съселяните си и никой нищо не знаел за тях.

Бележки

[1] Олеле, майчице! — Б. а.

Край