Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Васо Годердзишвили

— Бе как ще ми се е сторило! Не беше Дзоба такъв човек, че да каже нещо и да не го направи. Неведнъж и дваж ми е казвал: „Дето го срещна, там ще му е гробът!“ Като срещне някой по-грамотен, веднага захваща да му разправя как е осиротял. Почне, да кажем с това как разбойниците затрили семейството му. Да не беше станало така, вика, тате щеше да ме прати в Кутаиси да уча гимназия и сега щях да съм художник. Много обичаше да рисува. И му идеше отръки къде по-добре от мене. Сега щях да съм художник, вика, па помълчи, а очите му се налеят с кръв и току процеди, от злобно по-злобно:

— Той не излиза от гората, как ще го намеря!… — и заскърца със зъби.

— За кого говориш? — питам, макар и да зная.

— Сто пъти съм ти казвал… Оня абраг… Дата Туташхиа.

Туташхиа бил в кръчмата на Дзобиния баща, когато станали ония работи, ала не казал нито думица, не се намесил, един вид — нищо не знам, не е моя работа, измил си ръцете. То ако слушаш Дзоба, излизаше, че е стигало да каже на разбойниците две думи и те щели да си налегнат парцала, нищо лошо нямало да се случи. По онова време за Туташхиа се носеше добра мълва, но дали е щяло да стане така, както си мислеше Дзоба, не мога да кажа. Като погледнеш, за смъртта на баща си и сестра си той обвиняваше повече Туташхиа, отколкото разбойниците. Туй още се ядва, ама и дето не станал художник, пак Туташхиа му бил крив. То му беше най-голямата мъка. Не му излизаше от ума: срещна ли го, ще се наплатим! Инак беше умен човек, ама заговореше ли за това, замязваше на побъркан — не станах аз художник, и толкоз.

Казваш, че щом Дзоба бил приключил с тъмните работи, нямало да се реши на убийство. Пък Кола Катамадзе, като беше се оттеглил и не се срещаше с никого от предишните си приятелчета, да не мислиш, че стана клисар или латернаджия? Захващаше се с разни работи — или си забравил? Абе какво да ти разправям? Какво ли знаеш ти за това, та да го помниш? Само те питам — помниш ли, не помниш ли?… Пък да ти кажа аз, по-упорит и нахакан човек от Дзоба не съм срещал през живота си. В Баку напечатахме екатеринки, пипнаха ни. Дзоба, като го прихвана нещо, от първия ден, та до края все едно си знаеше: „Аз само осигурих боя и ги напечатах, признавам, но в нищо друго, не съм виновен, пускайте, ме…“ Че в друго може ли да е виновен? Боите и печатането — какво още трябва за фалшиви банкноти?… Добре, че излезе Манифеста, инак…

Па и после — да не мислиш, че щеше да му трепне ръката? За Дзоба по онова време да убие човек или да заколи агне, беше все едно, жалост за пет пари нямаше у него… Заедно с нас караха още един, от Гянджи. Този гянджинец нещо ме ядоса. Мене, не Дзоба. Сега даже не мога да си спомня с какво. Наближаваме Астрахан — караха ни по море, — спряхме до пристана, спускат стълбата — солидна дъска, лакът широка, слизаме по нея. Дзоба се огледа и ритна гянджинеца по задника. Оня — бух във водата, пък ни караха с вериги, не можа да изплува. Потъна. А конвойният си помисли, че е паднал случайно или пък нарочно се е удавил. На Дзоба това убийство му се размина, той изобщо си беше късметлия. Ами това, кажи ми, не е ли късмет? На каторгата веднъж дълбаехме една скала, а с нас един шлосер, и той от каторжниците. Бяхме му пратили Дзоба за помагач. След три дни му се развали машината, нещо трябваше да се отвинти, да се завинти, а пък нямаше инструменти. Шлосерът тръгна да ги донесе, а Дзоба взе клещите и се опита да отвинти гайката. Оня се върна, гледа, че Дзоба се мъчи с гайката, и взе да вика, не знам какво го състигна: грабна клещите от Дзоба, не е, вика, за твоя ум работа, пак добре, ако с чука можеш да се справиш. Пък Дзоба, какъвто е чевръст, взе, че го фрасна с огромния чук по черепа — ха да видим, ще се оправя ли, или не. Шлосерът, както си стоеше, така свърши, чак след това падна. Тъкмо в този момент запалиха фитилите и извикаха всички да се крият. Изпокрихме се кой където види. Динамитът избухна. А като стихна всичко и пак се събрахме, гледаме — шлосерът затрупан със земя и камъни. И това му се размина на Дзоба, и колко работи още — чет нямат. Роден си беше с късмет. А като му се разминаваше и от убийства не се плашеше. Рекли на детето: „Защо ревеш?“ Пък то рекло: „Като минава номерът защо да не рева?“ Пък ти викаш, че който е приключил веднъж с тия работи, няма да извърши убийство.

Ала това не е всичко. Не мога да се сетя през коя година беше… През оная, когато ковачът Сакул построи две кръчми в Пески. Една до друга… И това ли не помниш?

Сега ще ти разправя и ще се сетиш. Кръчмите бяха на сто крачки една от друга. Ама фирмите Сакул нареди да не ги слагат над входа като навсякъде, ами напреко на пътя. Идваш от едната страна и четеш: „Ковач Сакул тука ли е?“ Вървиш обратно: „Тука!“ Тръгнеш, да речем, от Мухранския мост и четеш край първата кръчма: „Ковач Сакул тука ли е?“ Направиш две крачки и пред втората кръчма: „Тука!“ А като идваш от Метеха, пак така става. Не си ли спомни? Е, остави тогава.

Та в оная кръчма, дето е откъм Метеха, работеше една млада вдовичка, помагаше на готвача. Казваха я Маро. Добра жена беше, пък и снажна, и чистница… Харесвахме се с нея и вечер, ако нямаше какво да правя, там си прекарвах времето. А Дзоба къде да е, ако не е с мене. Ние бяхме неразделни. И занаятът ни еднакъв: и двамата бяхме бояджии. А ако нямаше работа, ходехме да зидаме. Една вечер, беше през пролетта, седим с Дзоба в кръчмата. През деветстотин и седма или осма беше, не мога ти каза. Пийваме си, мезето чудесно. Караме си кефа. Музикантите свирят със свирките си. Цолак пее. Ама как пееше… Отде ли само не идваха да го слушат… Та кръчмата се беше напълнила, само до нас имаше една свободна маса. Влиза някакъв човек… Малко над среден ръст… добре облечен. Постоя, огледа се, бавно, важно се приближи и седна на свободната маса. Аз още от по-рано го бях забелязал: преди да влезе, мина веднъж-дваж край кръчмата. Та го запомних. Погледнах Дзоба и що да видя: гледа го така, че мравки полазиха по кожата ми; виждам, ще става нещо. И онзи се огледа, забеляза Дзоба. Май се смути, ала не му личеше, пък и да му ставаше нещо, бързо се окопити. Само това беше, с нищо повече не се издаде. Огледа се и повика с ръка слугата.

— Какво си се вторачил в него? — питам Дзоба. — Чохата му ли ти хареса или шапката?

А Дзоба върти вилицата, мърмори си нещо под нос, нищо не му се разбира.

— Какво си шепнеш? — питам го и вече усещам: объркан е.

Дзоба още веднъж погледна онзи човек и рече:

— Той е.

— Кой?

Дзоба зашепна:

— Той. Дата Туташхиа!… Нещо не мога да го позная, ама не, да не ми е името Дзоба, ако не е той!

Веднъж сънувах, че изляха връз мене кипящ самовар.

Врялата вода се стича по шията ми, влиза ми под ризата, аз се мятам като попарено пале, а не мога да помръдна… сън! Та и сега. А защо? Ами щото, като не си се месил толкоз години в тъмни работи и си изкарваш парчето хляб с честен труд, носиш си кръста, а изведнъж пак ти замирише на затвор, то се знае, няма да ти стане добре. Не можех да оставя Дзоба, толкова години другарувахме с него — това не мож го изхвърли на боклука. Няма накъде, трябва да съм с него. Ако онзи наистина е Дата Туташхиа, Дзоба не мож го спря — или себе си ще затрие, или оня… В ушите ми дрънчат вериги, блъскам си главата какво да правя, що да сторя, как да заобиколя тая беля, дето ни се изпречва на пътя.

— Пък все викаше, че и варен, и печен ще го познаеш.

— И го казвах, мислех… Ама толкоз време е минало! Явно… взел съм да забравям. Че аз тогава бях съвсем малък… Господи, той ли е, или не?! Той е… Наистина е той!

— Според това, дето си ми разправял за него, не изглежда да е той. Я го огледай по-добре: че той прилича на продавач у Алшванг! — Говорех му така, ала той беше точно толкоз продавач у Алшванг, колкото аз момче за всичко у Мирзоев.

— Дата Туташхиа значи маузер и кон… Какво ще търси в тоя капан за плъхове?! Ти само виж как се държи, сякаш никога не е излизал от града. „Не, не е той. Не е той, не е… Почакай… ти изобщо срещал ли си го тук или някъде на друго място?“

Едва не изтърсих, че не само съм го виждал, ами от сума време вече обикаля наоколо като безпризорно куче.

— Не, не съм го срещал.

Дзоба стана и отиде при кръчмаря.

— Казва, че за пръв път го вижда в кръчмата — рече ми той, като се върна.

Не, трябваше да видите Дзоба. Като че треска го тресеше. Не разбирам от кучета, ама веднъж видях един копой, надушил следа; Дзоба сега приличаше на него. Не го свърташе на място, въртеше се на стола, замлъкваше за миг и отново започваше да плещи. „Ще си иде — и няма да го видя повече…“ — „Ами ако не е той…“ Помълча, пак заговори. Пък на мене друго ми е на акъла — как да му попреча? Как да го склоня? Как да го залиша? Ако кажа нещо не на място, ще се дръпне, ще си отиде и какво ще направи без мене, ще науча чак в съда.

В такова положение изпаднах, че по-лошо не може и да се измисли.

Под черепа ми гаче мелница се въртеше — дойде ми наум едно, после друго. И изведнъж се сетих: я, викам си, да му кажа: „Какво правиш ти? Седиш и се чудиш — той ли е, не е ли той? Иди и го попитай. Все нещо ще ти каже. Според отговора ще разберем и другото.“ А си мисля на ума: — Ако наистина е Дата Туташхиа, значи, се крие. Ще умре, но няма да си каже името. Това първо. Второ: Дзоба ми беше разправял, че Туташхиа е много хитър, пък и така личеше що за птица е. Такива ще ги изприказва, в каквото си иска, в това ще убеди Дзоба. Едва не сглупих, не изтърсих: иди го попитай…

Когато ти трепери сърцето, сто пъти ще сбъркаш. Съди сам: защо Дзоба мислеше, че пред него е Туташхиа? Заради вида му, нали така? А ако беше го заговорил, и по гласа можеше да го познае.

Докато се чудех какви да ги дъвча, в кръчмата влизат три контета. Добре, че не управляват света те. Инак спукана му е работата! Такава стока са… Всичко, което бащите и дедите им са съградили за хиляда години, ще го съборят и ще го изплюскат за три дни, без да им мигне окото. Крушата не пада по-далече от корена си. Разни търгаши, маклери, бакали се оядоха, забогатяха, захвърлиха аршините и кантарите и станаха благородници. Наеха на палетата си гувернантки и бони. Че учение, че пиано! А на човещина кой ще ги научи — боните или бащите и майките им? И на човещина трябва да се научиш — това на тях хич не им минава и през ума. Па и тия бащи и майки, и те са празни отвътре — на какво ще научат децата си? Петнайсетгодишни са вече на улицата, мешат се с всякакъв измет и веднага си проличава каква им е породата, постъпките им такива, каквито са и те. Знаеш ли как обущарят събира от тезгяха гвоздеите с магнит? Та и с тия е така. Да не са се научили на нещо добро? Де що лошо видят, попиват го. Щото породата им е калпава. А земи един честен човек, да речем, някой занаятчия, дето с труд изкарва парчето хляб, неговите деца като видят добро, и те така правят, а от лошото бягат, щото породата им е такава… А контетата ни закон, ни съвест признават, не мож им излезе наглава, видят ли слаб човек — ще го оскърбят, ще го стъпчат, милост от тях не чакай. Пък ако срещнат по-силен и от глупост нарушат закона, бащите им са насреща! И пари, и връзки, колкото щеш! Гледаш го, върви, вирнал нос като болярин, надул се като пуяк, а като срещне някой сакат или старец, ако ще да е на сто години, крачка няма да отстъпи, та да пусне човека да мине. Е-ех! Добър е господ, никому не прощава греховете!

Тъй си върви светът, какво да се прави! Та влизат, значи, три контета. Стоят, надуват се като пуяци, търсят свободна маса, ама няма. Пък едни издокарани, да ти е драго да ги гледаш, само дрехите им по осемдесет жълтици чинят. Па и в джобовете да бръкнеш, бая пара ще намериш. Защо ли бяха дошли тука? Явно сръбнали са си някъде, та сега им се е приискало да послушат Цолак, пък няма къде да седнат. И ето че влиза Ташикола, протяга към тях ръка за милостиня. Един от тия лъскачи измъкна нещо от джоба си, пъхна му го в ръката и я стисна здраво, не му дава да си разтвори пръстите. Ташикола се дере като луд, а ония се пукат от смях. Цялата кръчма гледа тоя номер: едни се смеят, други не могат да разберат каква е работата. Най-после Ташикола си измъкна ръката, размаха я като попарен и на пода падна мъничко жабче. Дзоба седи, злоба го души, да го боднеш с нож, капка кръв няма да пусне. Не обичаше такива работи. И оня на съседната маса, и той гледа, да се смее, не се смее, ала и не личи да е недоволен. Горкият Ташикола зина, гледа като теле в железница. Какво му оставаше да прави?… Та такива бяха тия контета. Като видят някой беззащитен клетник, правят го на играчка, мамицата им… Другото конте хвърли на Ташикола грош, третото извади цигара, пъхна му я в устата и даже му поднесе огън. Ташикола беше на седмото небе — тогава само богаташите пушеха цигари, бяха много скъпи. Благодари им и отмина, тръгна по масите. Стигна и до масата на човека, който не излизаше от ума на Дзоба. Той премести стол към Ташикола, предложи му да хапне, наля му вино, Ташикола сложи цигарата на крайчеца на масата и започна да набива. Гледам, контетата поглеждат под око към Ташикола и към оня човек и сякаш очакват нещо. А пък той, усещам, целият се е напрегнал, гледа ту към контетата, ту към масата и като че подушва, че някъде гори нещо, ама не може да разбере откъде мирише.

Един от лъскачите, по-възрастният, повика Шалико — той прислужваше по масите, — пошушна му нещо на ухото, показа с очи към съседната маса и му пъхна три рубли. Докато онзи се приближаваше, нашият съсед поднесе цигарата на Ташикола към носа си, помириса я и хвърли поглед към контетата — ох, че лош поглед!

Шалико се приближи и каза:

— Господине! Дойдоха нови гости, а няма къде да седнат, предлагат ви три рубли, да им отстъпите масата си. Не ми се сърдете, аз съм само слуга.

Докато Шалико говореше, нашият съсед пак помириса димящата цигара на Ташикола и я угаси. Беше много спокоен. А знаеш ли как я угаси? Първо изтупа с пръст огъня, после намери на масата капка вино, внимателно топна в нея угарката, убеди се, че я е угасил, сложи я в джоба си и едва тогава обърна внимание на Шалико.

— Ако бях сам, друг въпрос. Но ние сме двама и трябва да попитам моя гостенин. Върни си, братко, ела след малко.

Шалико се подсмихна в мустаците си.

— Моля ви се, господине! Какво ще го питате? Та това е Ташикола, тукашният просяк! Той за петак ще ви танцува кинтаури чак до Мухранския мост.

А контетата чакаха намръщени.

— Добре, добре, драги, като се върнеш, ще ти отговоря. — И човекът на Дзоба се извърна на другата страна, без да слуша повече Шалико.

— Мирише ми на бой — каза Дзоба — и този човек може да ми се изплъзне, инак, ако ще да са синове на самия Тамамшев, бих им съдрал кожите от бой! — Дзоба плю през зъби.

Ташикола похапна, доволно потри ръце и се приготви да си отива. Съседът ни му подаде тютюн. Клетникът видя, че никой не го гони, сви си цигара, разположи се удобно на стола, преметна крак връз крак и запуши.

Право да си кажа, харесваше ми държанието на Дзобиния враг. Седях и гледах какво още ще направи, как ще се измъкне…

Не щеш ли, влиза Закар Карпович. Ти Закар Карпович помниш ли го?… Асламазов. Не го помниш. Е, на кривогледия Карапет син. Всякакъв печат ще ти изкалъпи, официални документи, всичко, каквото поискаш. Спомни ли си?… „Закар Карпович“ — ама друг път! Никой не го бръснеше за лула тютюн. А пък го бяха нарекли така, щото, ако го погледнеш отдалече, същински министър: с бомбе, връзка, бастун с лакирана дръжка, обуща с гамаши… А като те доближи, всичко изтъркано, излиняло, никой вехтошар даром няма да му вземе парцалите. Сам себе си заблуждаваше, тъй беше. Та, значи, влиза той, оглежда кръчмата и застава до тезгяха. Вратата за кухнята беше отворена и той повика някого с пръст. Излезе Маро, приятелката ми. Закар Карпович й пошушна нещо на ухото и изчезна от кръчмата. Не обърнах внимание. Те с моята Маро бяха комшии, ала дзобиният човек така ги погледна… бога ми, това трябваше да се види.

А Дзоба пие ли, пие, очите му се налели с кръв.

— Дзоба, братле, какво гледаш като бивол… Да не е станало нещо? — Нарочно се шегувам, за да го разсмея, пък и да видя какво му е на ума. — Съвсем се оклюма.

— Какво е станало, питаш. Я го погледни, има револвер в десния джоб. А аз с какво да ида? С голи ръце ли?

Изби ме студена пот. Разбрах, че Дзоба няма да се откаже от думите си, ако ще това да е не Дата Туташхиа, ами самият архангел Гавраил. Ако цял живот другаруваш с някого и си минал с него през огън и вода, то както дякон молитвата, само по една думичка го разбираш целия. Ето например… За синчето на Арутюнов Георгий Матиашвили и момчетата му взеха трийсет хиляди, а после работата се обърна така, че всички ги пратиха на каторга. Дзоба тогава каза веднага: това е работа на Чихо водоносеца, той ги е издал. Викам му: отде го намисли? Кой дявол ти втълпи, че тъкмо той, а не някой друг ги е предал? Тебе какво те засяга, защо ти е да си цапаш ръцете? Къде ти, не ще да ме изслуша. Аз не го знам какво крои, какво върши, а той две години се занимава с това и веднъж ми вика: „Научих съвсем точно, той е издал момчетата.“ Не мога да ти опиша как го молих, само дето в краката му не паднах. А той едната си знае: такова нищожество не заслужава да живее! И намериха водоносеца Чихо с премазана глава. А Дзоба пак ни лук ял, ни лук мирисал, пак всичко остана скрито-покрито… Нали ти казвам, страшен късмет имаше.

Та тоя водоносец Чихо на други беше навредил… А сега седи до нас човекът, когото Дзоба цял живот е търсил и за когото цял живот е мислил, че е погубил семейството му, та какво, жив ли да го пусне? Не би го пуснал, ама съдбата е такава мошеничка, днеска ти се усмихва, а утре…

— Ама и ти си един злопаметен, Дзоба! — Какво ли още можех да му кажа? Той за нищо на света нямаше да се откаже от намерението си. Което е писано, не може да не стане. Да се свърши добре работата, само за това си мечтаех в тоя момент.

От кухнята излезе Маро и се приближи към Дзобиния враг.

— Онзи, когото чакате, каза да ви предам, че си е вкъщи, да отидете там!

Той кимна и помоли Маро да изпрати Шалико.

— Давай онези три рубли и ще освободим масата! — каза му.

Шалико му подаде парите.

— Остави ги! — Дзобиният човек чукна с пръст по масата.

Шалико ги остави.

— Колко ти дължим?

Шалико направи сметката.

Съседът ни плати и рече на Ташикола:

— Вземи тези пари. Твои са… Прибирай ги и си отивай по-скоро, че докато мигнеш, ще ти ги вземат.

Лъскачите тръгнаха към нас и преди Дзобиният враг да стане, се надвесиха над него!

— Ей ти, мръсен дяволе, нашите пари да не би да хапят? — каза най-възрастното конте.

— Те вече не бяха ваши, а мои — отвърна той и ги изгледа с леден поглед. — И аз ги дадох, на когото си поисках.

И толкоз — обърна се и тръгна към вратата. Вече беше излязъл от кръчмата, когато един от лъскачите яката изпсува и се спусна след него, вторият също се надигна, но най-възрастният го натисна по рамото и го накара да седне:

— Да не вдигаме шум. Ще го оправи и ще се върне.

Дзоба ми намигна и ние станахме. Едва излязохме и чуваме, че контето вика: „Почакай!“ Съседът ни спря и се обърна:

— Какво желаете, господине?

Онзи го прасна по лицето и казва:

— Само това. Нищо повече.

А контето беше яко и го мацна здравата.

— Хубаво, щом не искаш нищо повече — рече Дзобиният човек, обърна се и продължи пътя си.

— Брей! — казаха в един глас лъскачът и Дзоба.

Дзобиният враг измина двайсетина крачки, когато контето отново се спусна след него и отново го извика. Онзи намали крачка и когато контето се изравни с него, се обърна и опря револвер в корема му. От гърлото на контето се изтръгна някакъв писък и то вдигна ръце.

— Свали ги! Никой не ти е казал да вдигаш ръце.

Контето свали ръцете си.

— Какво искаш от мене, братле? — рече онзи съвсем дружелюбно. — Не всичко под това небе може да се купи с пари. Исках да го разбереш, затова дадох парите ти на просяка. Вие първо ме наругахте, сега ти ме настигна и ме удари. Нищо не ти казах. Имам си други грижи, пък и ще изтрезнее, мисля си, ще разбере, че е постъпил лошо — и ти простих. А ти не мирясваш. Ако човек ти е простил, не мисли, че е слаб и ти отстъпва от слабост. Сега си в ръцете ми с всичките си карантии, каквото искам, това ще направя с тебе. Ако искам, ще те навикам, ако искам, ще те набия, ако искам, ще те убия, ако искам, ще те накарам да допушиш ей това. Барутът ще избухне и веселието, което ти и приятелите ти готвехте за себе си, ще бъде за мен и за ей тези хора. — Той измъкна от джоба си угарката на Ташикола. — Отвори уста! Така, запуши!

Контето толкова се развълнува, сякаш трябваше да поднесе огънче на наместника.

— Както поискам, така ще е. От мене зависи всичко. А знаеш ли защо? Защото, братле, аз съм по-силен… Изплюй тая пущина от устата си, казвам. Така… А сега какво ще ти направя, как мислиш? Пак ще ти простя. Върви и се постарай да не правиш повече такива работи. А ако някой те обиди, помни, че е по-добре да му простиш, отколкото да се разсърдиш.

Дзобиният човек чакаше контето да си отиде, а то стоеше и не можеше да се опомни.

— Върви си, на тебе казвам! — рече онзи и продължи пътя си, а лъскачът тръгна към кръчмата с наведена глава.

Покрай нас шумно премина каруца с два коня.

— Видя ли? — казах аз. — Лош човек ли е той? — Дзоба сякаш се събуди от сън, потърка лицето си с ръце и скръцна със зъби.

Отива при Закар Карпович. Хайде след него. Нека влезе там, а ти ме чакай на двора. Ще изтичам до вкъщи за нагана. Ако не успея да дойда, тръгни след него, разбери къде се е настанил. Само гледай да не го изгубиш. Върви.

Дзоба затича към Метеха, а Закар Карпович живееше в Чугурети. Знаеш ли в чия къща? На Гео Асламазов… И него ли си забравил? Не помниш ли, шляеше се из града един такъв белокос, с червена муцуна и винаги с чувал на гърба? Види ли тухла на пътя, прибира я и я мъкне вкъщи. Хубав мъж беше, хващаше око, ама нещо дъската му хлопаше. Все току си пееше:

Гео Асламазов,

красавец яснолик…

Та казвам ти аз, че му хлопаше дъската, ама той събираше тухла по тухла и си построи в Чугурети къща с две големи стаи. Закар Карпович се пада племенник на Гео Асламазов. Когато чичо му умря, къщата остана на него. В едната стая живееше той, другата даваше под наем. Тъкмо нея наемаше моята вдовица Маро. Навестявах Маро през ден, а ако ме нямаше два дни, на третия непременно бях там. И къщата, и пътя към нея знаех — със завързани очи можех да я намеря. Та си вървях спокойно след оня човек. А той не бързаше, вървеше по заобиколни пътища и беше нащрек. Личеше, че се страхува да не е тръгнал някой след него, но се безпокоеше и да не обърка пътя. Наблюдавах го отдалече. Както и да клинчи, в края на краищата трябва да отиде там… Вървя си аз спокойно и изведнъж хоп — няма го, — изчезна! Огледах се наоколо, надникнах тук-там, помислих си, че може да е избързал и да се е откъснал от мене. Тръгнах и аз по-бързо, почти тичам, а той не се вижда. Така стигнах или по-точно дотичах до къщата на Закар Карпович. Стоях с отворени уста, а от Дзобиния враг нямаше и помен. Сега какви ще ги дъвча?! Постоях, постоях, изведнъж обърнах глава, и като че с нож ме рязнаха по очите — Дзобиния човек! Мярна се, проблесна като искра и изчезна. Едва не си счупих главата, разбрах, че ме беше изиграл. Разбрал, че го следя и се скрил, пуснал ме напред, а той след мене. Не аз подире му, а той!

Трябваше да си поблъскам главата какво да правя, сам разбираш в какво положение изпаднах. Той видя, че съм стигнал до къщата на Закар Карпович, спря се и стои, очевидно също не знае какво да прави по-нататък. Още тогава, с контетата, ме беше забелязал в кръчмата на Сакул. Естествено, беше разбрал, че ние с Дзоба се интересуваме от него, че очакваме нещо. И ето ме, стоя до къщата на Закар Карпович, поколил съм се и ни насам, ни натам. При това положение, той за нищо на света няма да влезе при Закар Карпович. Даже шапката да му хвърлиш там, няма да иде да си я прибере. Отплеснах се. И двамата разбирахме, че се следим един друг. Да вървя подире му? То не се знаеше кой след кого ще тръгне. Да го настигна? Но той е въоръжен, а аз съм с голи ръце. Па и да имах оръжие, и да го настигнех — какво да кажа, за какво да го питам? И все пак като че камък ми падна от сърцето, толкова ми олекна — щом ни засече, значи, ще се изплъзне от нас, ще си отиде и няма да си навлечем беля на главата…

Мислих, мислих и нищо друго не ми дойде наум, освен да зарежа тая гнила работа, да отида при Закар Карпович и докато дойде Дзоба, с добро или насила, да разбера що за човек е онзи.

Аз и после много съм мислил за това, все се питах правилно ли постъпих тогава, или не, и излизаше, че е правилно. За нещо друго може и да не ми стигне ум, ама в случая ми дойде навреме.

Не се оглеждах повече, тръгнах към къщата. От единия прозорец струеше тънка ивица светлина — кепенците не бяха плътно затворени. Почуках — светлината угасна: Закар Карпович се скри! Не чу почукването, което бяха уговорили с онзи човек, и се скри.

Почуках още веднъж.

Чакай да ти отворят, ако си нямаш работа!

— Карпич, отвори! Знам, че си вкъщи. Не бой се. Аз съм, Васо. Васо, чуваш ли? — тихо се обадих аз.

— Кой е там? — Той все пак се реши да отговори.

— Абе отвори, аз съм, Васо!

— Сбъркал си вратата, Васо. Маро е в другата стая. Няма я още. Не се е върнала от кръчмата.

— Слушай, отваряй, ти казвам. Идвам по работа.

Карпич не отваряше.

— Васо-джан! Моля, заповядай друг път! Не съм сам… с жена съм, разбираш.

— Карпич! — Ядосах се до немай-къде. — Отваряй, ти казвам. Идвам по работа, ще те питам нещо и си тръгвам. Ако не отвориш, ще счупя вратата и ще ви подредя добре и двамата!

А той, кучият син, едната си знае, и толкоз!

Тогава ритнах с крак прозореца и стъклото стана на парчета.

— Утва-рям! Не чупи! Утва-рям!

Още не беше спрял да вие и вратата вече се открехна.

— Молиа, господин!

Докато влизах, Карпич запали лампата, пооправи фитила и се престори на толкова зарадван, сякаш родният му син бе изскочил жив от горяща къща.

— Вах! Васо-джан! Ама наистина си бил ти! Кого виждам! Ами че вие с Дзоба току-що бяхте в кръчмата! Седни, защо стоиш? Извинявай за обстановката.

— Пък казваше, че си с дама! Къде е?

— Ех, Васо-джан! Че защо съм завършил класическа гимназия? Нима такъв възпитан човек ще се изрази по друг начин? Той никога няма да каже на гостенин: сега не си ми изтрябвал, ела друг път… Това са глупости, чисти глупости. Кажи ми, защо идваш посред нощ при мене? За какво ти трябвам?

Опипах с поглед ъглите и погледнах Карпич право в очите.

— Казвай името на този човек!

— Кой човек, Васо-джан?

— Оня, при когото изпрати Маро и който трябва да дойде тука.

— Вай! Какво искаш да кажеш? Няма ли да дойде?

— Няма.

Карпич пребледня, закри устата си с ръка и замълча.

— По-живо!

— Ти да ме погубиш ли искаш, Васо-джан?… Наистина ли няма да дойде, или си правиш майтап с мене? — Можех ли да го питам за нещо, той започна да клинчи и като задърдори — да ти призлее.

Такъв изпечен мошеник като Закар Карпович в цял Тифлис не можеше да се намери. Хем искаше да се измъкне, хем съжаляваше, че Дзобиният човек може да се изплъзне. Тъй или иначе, трябваше да разбера що за птица е тоя човек и да приключа с тая работа. Видях в ъгъла бастуна на Закар Карпович със сребърна инкрустация. Грабнах го.

— Ще кажеш ли, или не?

— Вах! Ами че не знам, пък и да знаех, нямаше да ти кажа. Тайна!

— Я смъквай!… — И вдигнах бастуна над Карпич.

Той се накокошини като януарски врабец, целият се сви одве и физиономията му стана толкова нещастна, че право да си кажа, дожаля ми за него.

— Какво да смъквам?

— Всичко.

Карпич веднага започна да се съблича, но все мърмореше:

— Ще извикам полиция! — Забелязах, че при думата „полиция“ той самият трепна.

— Чудо голямо, полиция… Да не мислиш, че за тебе ще изпратят на каторга половин Тифлис, а другата половина ще окачат на бесилката! Събличай се по-живо!

Нямаше нужда да викам повече. Жилетката и ризата бяха вече преметнати през рамото му, а той държеше панталоните си и ме гледаше в очите: да ги сваля ли, или не? Вдигнах вежда — и Карпич остана, както го е майка родила.

— Какво ще правиш, Васо-джан?

Прекарах длан по масата и сметох на пода всичко, което беше върху нея.

— Лягай! По очи!

— Вах, Васо-джан, защо ще ме биеш? Тука да не е семинария или казарма? — Като казваше това, той вече се разполагаше върху масата и сви ръце, като при теляк в Майдановата баня.

Така го налагах, че се заизвива като смок.

— Инквизиция! Произвол! — виеше Карпич и сълзите му се лееха като река.

Пет пъти вдигах бастуна, а после седнах на единствения стол и казах:

— Кой е той и защо го викаше?

— Защо не ми вярваш? Не му знам нито името, нито фамилията. Буковски от Кутаиси го изпраща при мене, намери му, казва, празен паспорт, сложи печат, а аз ще впиша нужната фамилия. Кълна се в честта си! От мене се иска книжка и печат. Не знам нищо повече.

В тия работи може да има и такъв обрат, това ми беше известно, но разбрах, че Дзобиният враг ми се е изплъзнал, ядосах се, скочих и пак вдигнах бастуна. Карпич предварително се сви и — те ти, булка, Спасовден — Дзобиният враг отвори вратата!

Пуснах бастуна и целият изстинах. Как да не изстинеш! Това пък съвсем не бях го очаквал и после, ако всичко, което тогава се разправяше за Туташхиа, беше вярно поне наполовина, не само ще изстинеш, ами в леден стълб ще се превърнеш. Да оставим това. Но как аз, врял и кипял в такива работи, можах да оставя вратата отворена? Това съвсем ме довърши. Стоя като глупак, мигам на парцали и си мисля кой ли дявол го докара тука? А най-вече на себе си се чудя — какво искам аз в края на краищата? Ако врагът на Дзоба се изплъзваше от ръцете ми, това ме разяряваше — как можах да го изпусна? А когато ми се въртеше пред очите и виждах, че няма да си отиде от нас, започнах да се моля: провали се в дън земя, махни се от очите ми! А пък не знам какво е страх. Може да получа пристъп на тетанус, това е друго нещо. И тогава, у Карпич, не се изплаших, ами като че се вцепених. А като ми мина, веднага съобразих: ако не се махне веднага, Дзоба ще го завари и тогава кръв ще се лее.

Приближава се до нас и ту към мен поглежда, ту към Карпич, който си лежи, опрял муцуна о масата.

— Дойде! — от радост Карпич така скочи, та си помислих, че ще пробие тавана с глава. Краката в панталона и за миг се нагласи като за бал. Даже гамашите намъкна. Гледал съм един в цирка — за пет минути сто пъти се преобличаше. Ама пред Карпич беше чирак в тоя занаят!

— Дойде, скъпи! — Карпич се хвърли към сандъка, който стоеше в ъгъла и започна да го премества:

— Кой си ти и защо искаш да знаеш кой съм? — попита човекът на Дзоба.

Цялата „инквизиция“ и „произвола“ ги беше чул от началото до края! Слисах се, но бързо се съвзех и му отговорих с въпрос:

— Ти Дата Туташхиа ли си?

Като чу това, Карпич престана да мести сандъка, пъхна се в него и не отмества очи от гостенина.

— Каторжник ли си бил?

Кимнах.

— За какво?

— Фалшиви пари. — Този човек бе ме хванал като в примка и ме въртеше, както му текнеше. Исках да му кажа, че не е негова работа дали съм бил каторжник и нека по-добре ми каже Туташхиа ли е, или не, а вместо това виждаш какъв цирк излезе. Но все пак се поинтересувах защо мисли, че съм бил каторжник.

— Влачил си окови. По походката ти личи — отвърна той.

Значи, не само бе вървял подире ми и бе гледал къде ще свия и къде ще отида, ами беше разбрал и че съм каторжник. Сега нищо не му пречеше да ме разпитва какви съм ги вършил и къде — и кой знае, сигурно щеше да ме накара да му кажа всичко. А после щеше да поиска да го изпратя до влака, да му внеса дисагите във вагона, щеше да ми даде двайсет копейки и да ме пусне…

— Аз съм Туташхиа. Дата Туташхиа. Защо питаш?

— Помниш ли Дзоба Дзигуа?

— Помня го. Той ли беше с тебе в кръчмата?

— Той.

Туташхиа помълча и ме погледна:

— Е, после?

— Ами той всеки момент ще цъфне тука. И знаеш ли защо? Да те довърши. Такъв човек е той, не знае що е жалост. Каквото намисли, прави го. Не знам кой кого ще преметне, но кръв ще се лее. Вижда се.

— В моя дом убийство?! В убийство искате да ме замесите? — Карпич се защура около нас като полудял. — Ще извикам полиция. Пристав!

— Успокой се!

— Стига с тия номера, сядай, мамка ти… — Закар Карпич се свлече на сандъка и притихна.

— Дзоба Дзигуа иска да ме убие?… Защо?

— Вие с него по-добре си знаете.

— Е, и какво да правя?

— Свършвай си работите и си отивай, докато не е дошъл.

— Ще помисля — промълви Туташхиа.

Извади от джоба си три стотарки и ги подаде на Карпич.

— Дай онова… за което ме викаше.

Карпич нямаше да е Карпич, ако от всяка работа не извличаше изгода. Знаеш ли какво каза на Туташхиа?

— Онзи човек заръча да ти предам, че само книжката струва четиристотин, а печатът — сто. Значи, петстотин. Кълна се в честта си, щом работата се обръща така, и комисиона не искам. Нищо не искам! Нито копейка…

По-безочливите прекупвачи какво правят? Покаже ти стоката, споразумееш се с него и тръгнеш за парите. Като се върнеш ти сервира, че стопанинът на стоката не е съгласен с тая цена, а иска толкова и толкова… Пък той самият е стопанин на стоката, но вижда, че си на зор, че си натясно, значи, може да те оскубе повече. Какъв ти човек, каква ти комисиона и предплата! Карпич разбираше, че на нас и секундата ни е скъпа, че няма да протакаме заради две стотарки и хайде, взе да скубе. Аз се ядосах, но само едно ме интересуваше — Туташхиа да се омете по-бърже, пък Карпич, ако ще, и хилядарка да смъкне от него.

Туташхиа обърна всичките си джобове, събра още осемдесет рубли.

— Вземай! — казва и се усмихва. Нямам повече, иначе нямаше да се пазаря, щях да ти дам.

— Не мога, гълъбче. Какво, сто и двайсет рубли да доплатя от джоба си? Както искаш, не мога…

А времето върви… А тоя тука мрънка… Разбирах на какво се надява тоя кърлеж. На това, че Васо бърза повече от Туташхиа и ще даде от своите парички. Дори и да имах, щеше да ги види на куково лято! И не само че нищо нямаше да му дам, ако Туташхиа си беше отишъл, щях да измъкна паричките му от Карпич или поне щяхме да си ги поделим наполовина. Тоя мошеник и по-лошо от това си търсеше.

— Добре — каза Туташхиа. — Нека тези триста и осемдесет останат у тебе, а аз ще отида да ти донеса още сто и двайсет. — Туташхиа хвърли парите на масата. — А Дзоба нека ме почака — каза ми той. — Бързо ще се върна. — И тръгна към вратата.

Само това липсваше, мисля си, Туташхиа да се върне и да се срещне с Дзоба! А той непременно ще се върне, изглежда, не лъже… Скочих и грабнах бастуна и преди още някой да си е отворил устата, започнах да налагам Карпич. Той забърза към сандъка. Цапардосах го по шията, запълзя. Удрям го по задника, той човърка катинара. Отключва. Отвори, измъкна завития в хартия паспорт, а аз не отстъпвам — с пръчката по чутурата, по гърба, по краката. Чак като го сложи на масата, престанах. И виж кое е най-интересното: колкото и да го шибах, не се дърпаше, не викаше, като че нищо не усещаше. Щото беше вкусил истински страх, надникнал бе в очите на смъртта и му се беше изпарило желанието да прави циркаджилъци.

— Защо така? Ако беше нужно, да не мислиш, че нямаше да мога и аз? — каза Туташхиа.

— За това, да си вземеш паспорта и да се махаш от тука!…

Казвам му го, ама като с чужд глас, виждам по очите му — няма да излезе. Сякаш ми пошушна някой: такъв човек няма да избяга от никого, от нищо.

Туташхиа придърпа един стол към масата, седна и започна да разглежда работата на Карпич.

Който го е изпитал, ще потвърди, че е така: продължителният страх се изпарява от само себе си. Как ли! Ами настъпва момент, когато забелязваш, че смъртта те следва по петите или нещо друго ти се мотае из краката, хвърля примки около тебе, а ти за какво си мислиш? Например, че като малък си имал бухалка, здрава като камък, и като си се къпал в Кура, тя е паднала във водата. Или си гледаш ноктите и се чудиш: имаше бели точици, няма ги, къде ли са се дянали?… Вече ти е все едно какво те чака — ще дойде ли оная с косата, или няма да дойде, ще ти се случи ли беда, или ще те отмине… Та така беше и с мене тогава.

Приближих се да видя и аз паспорта: Туташхиа ми го подаде — демек, виж добре ли е направен. Чиста работа! Карпич работеше без грешка, биваше го, което е право, право е.

Чувам, като че се скръцна навън, но вече ми беше все едно. Затова пък Карпич се замята насам-натам. Ту в един ъгъл се свре, ту в друг. И пак се втурна да отваря сандъка.

— Дзоба иде, кълна се в бога! — казва Карпич, а гласът му трепери и той целият се тресе. — По-добро място от това няма, вече се убедих.

Туташхиа надникна в отворения сандък, разбра, че го канят да влезе вътре и се разсмя. Пъхна паспорта в джоба си и измъкна табакера.

А Закар Карпич се вмъкна в сандъка и захлупи капака.

Туташхиа извади цигара.

Е, мисля си, при интересни хора попаднах. И излязох навън. Вървя към портичката, а насреща ми — Дзоба.

— Къде е? — От Дзоба лъхаше на водка.

А пък когато ходеше по такива работи, не близваше спирт, ако ще да го убиеш. Много се учудих, че е в такова състояние.

Разказах му всичко, както си беше, без да скрия или да измисля нещо. Дали се страхувах, или не от това убийство, е отделен въпрос, но нашата дружба не ми даваше право да лъжа. Дзоба ме слушаше и както ситата кокошка кълве най-хубавите зрънца от храната, така и той избираше най-интересното от онова, което му говорех.

— Значи, тръгна след тебе?… Знаеше, че си при Карпич и все пак влезе?… Аз съм Дата Туташхиа, защо питаш?… Ти му казваш: „Дзоба ще дойде да те убие, върви си!“ А той: „Няма да си отида… Ей сега ще се върна, ще донеса сто и двайсет рубли?“ Ясно, щеше да дойде на всяка цена!… А Карпич искаше да го пъхне в сандъка? Седи и ме чака? Не си отива… Този няма да си отиде, не-е!

Вече бях свършил, а Дзоба все мислеше и търкаше лицето си с ръка.

— Как да се откаже човек от заветната си мечта? — промълви той само.

А аз изведнъж си спомних за Буковски от Кутаиси и си помислих колко правилно бе постъпил, като не беше казал на Закар Карпич името на Туташхиа и му бе поръчал да приготви чист паспорт. Закар Карпич е такава пиявица, не само от паспорти изкарваше пари. Шест години преди това Чиорадзе си бе направил инженерска диплома. С всичката си наивност дал на Карпич да я попълни. С тази диплома Чиорадзе си намери хубаво място, стана прекупвач и забогатя от държавни пари. Тогава Закар Карпич пошепна на Ника от Кучешката махала и на харпухския Арам — те бяха спецове по шантажа, — че Чиорадзе има фалшива диплома, идете при него, измъкнете парички. Какво можеше да направи човекът, когато с тази фалшива диплома бе станал инженер и беше забогатял? Вече се мешаше с големците и, ако го изкарат мошеник, трябваше или да загуби всичко, или да се откупи от шантажистите. Дал им три хиляди като поп. На Карпич, който беше замислил тая работа, му се падаха хиляда, такава им беше уговорката. Но те му дадоха двеста рубли, а осемстотинте сложиха в джобовете си. Закар Карпич и на двеста се радва. Затвори си устата. Па и да не си я затвореше, какво можеше да направи? А ония момчета, като утъпкаха веднъж пътечка към Чиорадзе, ходят си при него и туйто. Все едно, че заплата им плащаше. Доде най-после не изстреля в Ника от Кучешката махала два куршума и не го остави на място. На Чиорадзе му се размина, той тогава гребеше пари с лопата. И сега е жив, маклер е. Имаше си хора, помогнаха му. А харпухския Арам го пратиха на каторга, никой не го видя повече…

Стоя аз, размишлявам какво ще става сега, а през това време вратата се отваря и Дата Туташхиа излиза. Луната увиснала насред небето, светло като ден. Туташхиа спря до нас. Ръцете му скръстени на гърдите. Дзоба се вторачи в него, не откъсва очи от лицето му. Постояха така, помълчаха. Дзоба измъкна от джоба си револвер, изстреля два куршума един след друг, обърна се и излезе от двора.

Нощта беше тиха и дълго се чуваше как тича по склона. А Туташхиа не мърдаше. Приближих се до него. Изпод мишницата му стърчеше револвер, с дръжката навън.

— И двата във въздуха — каза той.

Минаха към три месеца. Веднъж стоим заедно на едно скеле, рисуваме тавана. Дзоба весел, пее. Питам го между другото какво му стана, че не го уби. А той:

— Такъв човек не трябва да се убива!

— Защо стреля тогава?

Той дълго мълча. Не зная какви мисли му минаваха през главата. После топна четката в боята, тръсна я и рече:

— Не можех и да не стрелям!

Но му се отщя да пее. Чак до вечерта дума не обели.

След седмица отново седяхме в кръчмата. Имаше един Вано, от Сололаки, по прякор Махорката. Седна при нас и помоли Дзоба да му заеме револвера за два дни. Дзоба му отказа, не, вика, нямам никакво оръжие. Махорката не му повярва, но какво да прави, стана и си отиде. Право да си кажа, тогава помислих, че Дзоба просто искаше да пропъди Махорката. Но не беше така. Той живя още двайсет и пет години, останахме си неразделни, както бяхме, но повече не видях у него оръжие и не чух някой друг да е виждал.

Оттогава никога не носеше оръжие.