Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (49)

Граф Сегеди

Никога не са ме привличали тайните на звездното небе и мистериите на астрологията. Отнасях тази старинна наука към окултните. Това предубеждение е причината и до днес да бъда невежа в тази област. Но звездният небосвод, особено след оставката, стана за мен неизменен събеседник. Когато натрупаните впечатления ме объркваха, когато ми беше трудно да разбера хода и насоката на събитията, аз се вглеждах в глъбините на вселената, в разположените на небосвода дванадесет зодиака и се опитвах да намеря в тайнствените съчетания на небесните знаци бездънни символи и подобия на душите и взаимното привличане на непознати за мен хора. Верандата на моята вила сякаш нарочно е разположена така, че човек, почивайки си в шезлонга, неволно изпитва желание да се вглежда в небосвода. Преди мен вилата беше сменила двама собственици. И те също не можели да устоят на наслаждението да съзерцават трепетно блещукащото южно небе и прекарвали летните вечери на верандата в спокойно уединение. Сегашните стопани на вилата също устремяват взор към небето, щом останат сами.

— Беше към края на май 1909 година. Седях на верандата в очакване на вечерята, когато в десет часа вечерта се дочу шум от приближаваща се карета. Бях самотен, оттеглил се от света човек и твърде рядко ми идваха гости, разбира се, с изключение на Сандро Каридзе. Учудих се, когато каретата спря пред портите ми. Лакеят посрещна госта и веднага доложи, че полковник Мушни Зарандиа моли да го извиня за неуговореното посещение.

Пристигането му много ме зарадва и никак не ме изненада, защото винаги бях смятал Мушни Зарандиа за човек по природа безкористен и доброжелателен. Той винаги помнеше доброто, което му правеха, и ако някой му харесваше, открито показваше благоразположението си. Зарадвах се, защото в тогавашното ми положение можеха да го доведат при мен само добри чувства и чистосърдечен интерес към моето житие-битие. Нищо друго.

Ние дълго беседвахме. Мушни Зарандиа винаги е бил прекрасен събеседник, но сега, през 1909 година, той не беше вече онзи Мушни Зарандиа, когото бях слушал със затаен дъх. Не мислете, че по това време бях стареещ генерал в оставка, отдавна изгубил връзка с предишния си кръг, лишен от възможността да следи най-важните за него проблеми и попиващ като попивателна всякакви мастила. В действителност не беше така, но независимо от всичко посещението на Мушни ми достави истинско наслаждение, подействува ми освежително. У моя гостенин като в резервоар се натрупваха сведения от два съвсем различни източника: той проникваше в плетениците на политическите интриги навярно във всички страни на света и знаеше какво става зад затворените врати на правителствените кабинети на много държави, но същевременно беше осведомен за ежедневието на царския двор във всичките му подробности. В това няма нищо чудно, тъй като Мушни Зарандиа ръководеше политическото разузнаване; разбира се, такъв сведущ и блестящ събеседник беше истински подарък от съдбата. В тогавашния Петербург той беше едно от седемте особено доверени лица, които имаха право по всяко време на денонощието да получат аудиенция при императора. Не зная доколко често Мушни се ползуваше от това право, но не се съмнявам, че при необходимост не би се поколебал да събуди негово величество. Тогава забелязах у него още една важна черта: той благоговейно и с дълбока сърдечност говореше за всички членове на августейшото семейство и в тона му, когато говореше за техния живот, се долавяше почтителността на предан слуга. Може би този малко сервилен тон се бе наложил в двора след оставката ми и за високите длъжностни лица нямаше друг изход, освен да го приемат, но Мушни Зарандиа го приемаше с удоволствие, а не защото обществото го принуждаваше. При неговия характер тази промяна беше поразителна. С учудване открих у него още едно ново качество, което обикновено е присъщо на чиновниците от средна ръка. Онези от тях, които особено жадуват да преуспеят и да се изкачат високо по служебната стълба, обикновено проявяват остър интерес към всякакви служебни размествания, повишения, понижения, награди или възможности за такива. Не е важно кой в каква форма показва този интерес. Важното е, че смилането на подобни сведения се извършва с необичайна енергия, пламенност и душевен трепет. Когато работехме заедно, тази страна в живота на Мушни не съществуваше, той нямаше и време за нея, а сега виждах как затъваше в едно блато, което нямаше никакво отношение към неговите интереси и способности и безспорно потъването в тези слухове и приказки не му беше професионално необходимо. Чувствувах, че се сбъдва предсказанието на баща му. Някога Магали Зарандиа казал на сина си: „Мнозина се изкачват на висока длъжност от възвишени подбуди, но никой, достигнал такава висота, не запазва доброто си сърце.“ Мушни Зарандиа бе станал царедворец до мозъка на костите.

Нашият разговор беше към края си, когато се реших да го попитам за истинската причина за пристигането му в Тифлис. В мъглата от аргументи се мярна името на Дата Туташхиа, но само се мярна — за мен и това беше достатъчно, за да разбера: делото на Дата Туташхиа още не бе изгубило значение за Зарандиа. И изведнъж си спомних, че Сандро Каридзе мимоходом беше подхвърлил, че след бягството си от затвора Дата Туташхиа започнал да се увлича от политика. Мушни Зарандиа не можеше да посрещне равнодушно това ново увлечение на своя братовчед, особено след онези духовни промени, които бяха станали в него, след като бе започнал да се появява в двора. Не скрих догадката си. Напротив, изказах я гласно и твърде подчертано, като изразих и учудването си, че Зарандиа е намерил време да се върне към този въпрос, и съмнението си в правотата на едно толкова упорито преследване на Дата Туташхиа, и то от собствения му братовчед.

— Говорихме до късна нощ и Зарандиа остана да нощува у дома. Вече тръгвайки да си ляга, той каза:

— Искам да се върна към нашия разговор. Моята служебна репутация няма нито да загуби, нито да спечели нещо от това кой ще залови Дата Туташхиа и ще бъде ли заловен изобщо. В случая не се ръководя от никакви кариеристични подбуди.

— Разбира се — съгласих се аз и си помислих: „Но защо се върна към този разговор?“

— Поне вие, графе, знаете, че за мен винаги е най-важно работата да се води разумно, а кой ще пожъне лаврите в случай на успех, ми е безразлично.

— Неведнъж съм виждал на чужди гърди ордени, които по право принадлежат на тебе, Мушни… — „Но защо за него е толкова важно дали ще заловят Дата Туташхиа?“ — помислих си.

— Следователно една или друга акция против Дата Туташхиа не е продиктувана нито от самолюбие, нито от честолюбие. Остава да бъда заподозрян в садистки наклонности, каквито — вие знаете това — никога не съм имал. Той чакаше какво ще отговоря.

Аз само се усмихнах.

— Това дело има и друг, по-висш аспект: Вие, разбира се, го знаете, но бих искал да ви напомня за него.

— Говорете, говорете! Това е много интересно! — „Иска да скрие нещо…“ — мярна се в ума ми.

— Аз си поставих за цел да следвам максимата: предназначението на човека не е само да победи злото, но и да го превърне в добро!

— Безусловно, Мушни, стига да е възможно! — „Явно вече е поставил капани за Дата Туташхиа“ — констатирах аз, разбира се, пак наум.

И пак както преди пет години ми се привидя, че Мушни Зарандиа се е свил на кълбо в креслото и е проточил високо змийската си глава.

Капани, капани, но какви, къде? Паметта услужливо ми подхвърли една подробност, която не помня кога и от кого бях научил: Бечуни Пертиа, любимата на Дата Туташхиа от времето на младостта му, била наела на сина си Гуду учител по руски език, някой си Биктор Самушиа, който по-късно учил момчето на латински. Тъкмо за този Биктор Самушиа ми бяха казали, че е завербуван от полковник Князев по поръчение на Мушни Зарандиа. Навярно би бил необходим отделен чиновник, за да държи под око всички хора, завербувани по различно време за залавянето на Дата Туташхиа. А никакви резултати нямаше. Затова тази новина не ми направи никакво впечатление. И все пак при един удобен случай — не преднамерено, всичко стана от само себе си — поисках да уточня това съобщение и научих, че връстниците на Гуду го наричали копеле, което майка му родила от Дата Туташхиа. Момчето било вече към дванайсетгодишно и с труден характер — затворено, саможиво и мълчаливо. Дори майка си не попитало за нищо. Но след известно време попитало наставника си, Биктор Самушиа му отговорил: „Дата Туташхиа е върл злосторник, разбойник и убиец. Той обича майка ти, идва у вас и, макар майка ти да го мрази, от страх не може да му откаже гостоприемството си. Този негодник използува това и идва тук, позори и двама ви — и теб, и майка ти.“ Тази версия не ме учуди особено. До какво можеше да доведе тя? В най-добрия случай, би могло да се вярва, че Гуду Пертиа ще намери възможност да съобщи на полицията, когато Дата Туташхиа отново дойде у тях. И толкоз. От такива донесения бяха писнали ушите на полицейските началници от няколко околии. И какво от това?

Тогава нямах желание, пък и сега също нямам сили да разнищя откъде, от коя страна като смърч ме връхлетя непреодолимата потребност да разруша, да унищожа още неизвестните за мен козни на Мушни Зарандиа. Помня само, че мислено потривах ръце: „Аз отгледах това кутре, но пак аз ще си разчистя сметките с тебе, мосю сатана.“ Това вече бе решение и същевременно, както винаги в моя живот, веднага в мен заговори крайната предпазливост: да не дам на Зарандиа ни най-малък повод за подозрение! От друга страна, не разполагах с нищо, с което да започна. Бяха ми необходими съвсем пресни, днешни сведения за положението на нещата, но да задавам въпроси, беше немислимо — Зарандиа веднага би се досетил за намеренията ми. Оставаше само да чакам гостенинът ми сам да отрони някоя дума, която поне да ми подскаже нещо определено. Беше вече време да сменя темата на разговора и аз попитах:

— Мушни, не ви ли се е случвало да се запознаете с Вязин, Алексей Викторович? Може би сте го срещали, или сте чували името му? Сега е над петдесетгодишен.

— Вязин?… Вязин?… — Зарандиа се замисли. — Какъв е той, този Вязин?

— Син на единствената ми сестра. Загуби баща си още като невръстно дете, а майка си в последния клас на гимназията. Аз живеех тогава в Париж и го повиках при себе си, за да може да продължи образованието си. Завърши зоология и се посвети на орнитологията. — Не обяснявах на Зарандиа, че на двайсет и една години Вязин бе вече наш таен агент. — Той е известен орнитолог — продължих аз — и по едно време доставяше на музеите на Европа чучела на птици от почти всички континенти. Вече пет години не съм чувал нищо за него, а нямам по-близък роднина.

— Не, графе, не съм чувал това име… — Зарандиа погледна към рояла. — Този роял палисандров ли е?

Виждаше се, че роялът не е палисандров и аз веднага разбрах, че моят племенник е още на тайна служба и в момента се намира в Южна Америка, в Аржентина или Бразилия — палисандърът расте само там.

— Не — казах из и започнах да мисля как да разбера оженил ли се е племенникът ми през тези години или не…

— Миналата година, графе… впрочем, съвсем наскоро имах случай да отида към Енисей. Грандиозно зрелище, потресаващо и, представете си, в тия богати краища на сто версти няма и по един жител.

Охо! Значи, Вязин е в Бразилия, в страната на великата река и живее сам-самичък, щом като е единствен жител. И сведенията не са дори миналогодишни, а съвсем пресни! И досега не разбирам какви обстоятелства — професионални, служебни или съвсем лични — бяха приучили Зарандиа, и при това така бързо, да разговаря с този езоповски език, защо той му бе необходим, пък и в общуване с кого? С мен… Но разговаряше тъкмо така. Ако по-рано дори с мен говореше само онова, което беше необходимо за работата, а не онова, което изобщо можеше да каже, и толкова повече не онова, което можеше да навреди, то сега се изясняваше необикновено обширно, езикът му работеше неуморно, говореше почти всичко и за всичко и при това не казваше нищо — нищо, разбира се, за един страничен слушател, незапознат с тънкостите на нашата професия. С други думи, трябваше да отгатвам онова, което искаше да изрази, да разшифровам иносказанията му.

Разговорът за Вязин беше изчерпан. Чувствувах, че Зарандиа още го сърби езикът. Изгаряше от нетърпение да каже още нещо, свързано с Дата Туташхиа. Така ми подсказваше усетът и не ме лъжеше. Трябваше да налучкам пътечката, която да ни доведе до желания резултат…

— Как мислиш, Мушни, днешното ти положение предел ли е за теб, или е възможно да се изкачиш още по-нагоре? — Усетих се, че през всичките дълги години на нашата съвместна служба съм се обръщал към него ту на „ви“, ту на „ти“, като никога не съм си давал сметка от какво зависи това във всеки конкретен случай.

— В нашето отечество — каза той след малка пауза — за човек, задължен за произхода си на моето съсловие и моята националност, длъжността, която заемам, е най-високата. И все пак — и сега мисля така — трудолюбието и предаността могат да преодолеят всички препятствия… Откровено казано, тъкмо за това се готвих.

Моят гост замълча.

— Размисли ли?

— Неотдавна, графе, случаят ме заведе при гробовете на великия род Щувалови. Обраслите с трева изоставени гробове представляваха същински пущинак. Каква тъга и безизходност!… Да вземем например… Степан Иванович Шешковски. През тристагодишната история на Романови не можете да назовете друг човек, който поне да се приближава до него по способности и по познаване на нашата работа. Но приживе са го презирали, след смъртта само са го хулили, пък и до ден-днешен го благославят както им падне. Днес дори гробът му не може да се намери! Той е забравен от всички, а и да си спомни някой за него, спомнят си го като олицетворение на коварство и вероломство, като изчадие на сатаната. Аз никога няма да направя за престола толкова, колкото е направил Шешковски… След нас, графе, няма да остане нищо, което да служи за пример на бъдните поколения.

— След нас ще остане безупречната ни служба и идеята за държавата като висше благо. Що се отнася до името и славата, те са жребий на героите!

— Но не на онези, които осигуряват безсмъртието на това име! Не е ли така? — прекъсна ме Зарандиа.

— Какво искате да кажете?

— Ами това, че дори от Христа нищо не би останало, ако Юда не беше го предал за тридесет сребърника. Мъченическата смърт на Христос е залог за неговото безсмъртие и за неговата слава. Този финал е бил предвиден от Юда като необходим, заради него той е извършил онова, което е извършил, предварително и точно обмисляйки всички последици. Вече съм твърдо убеден в това.

— Явно Шешковски не е бил толкова твърдо убеден. В противен случай по-напред би продал Пугачов и Радишчев за тридесет сребърника и чак след това би се заел да разследва делата им. — Не съм сигурен, че успях да скрия негодуванието си от Зарандиа.

Той спокойно ме погледна и така рязко смени темата на разговора, както би я сменил само човек, чиято убеденост е расла с години и съмненията са му просто скучни.

На другия ден, като изпроводих Зарандиа, веднага изпратих да повикат Сандро Каридзе от Шиомгвими и го помолих незабавно да дойде. Той не ме накара да го чакам и ние взехме да обмисляме какво да направим, за да предупредим Дата Туташхиа за надвисналата опасност и да разплетем и провалим замислите на Зарандиа. Чак в разговора с Каридзе разбрах, че Мушни Зарандиа напълно съзнателно, с известна само на него цел ми бе казал онова, което ми каза. Какво друго можех да мисля, щом за моя племенник и скитанията му той ми съобщи с помощта на палисандъра, Енисей, непознатия единствен жител на сто версти, а за намерението си да превърне злото, вършено от Дата Туташхиа в добро, ми каза без заобикалки? Какво означаваше това? Хвърляше ми ръкавица? Искаше да кръстосаме шпаги? Да допуснем, че измежду достойните противници аз бях единственият, когото не бе успял да надмине и победи или просто не бе искал това, а сега бе го загризал червеят на суетността и му се бе приискало да защрихова това бяло петно на картата на безбройните си победи? Какво пък, такава версия е възможна, но тогава откъде можеше да знае, че ще ми дойде наум да спасявам Дата Туташхиа и ще приема предизвикателството му?…

Дълго говорихме, мислихме, кроихме и накрая решихме Сандро Каридзе да замине за Западна Грузия, да намери Дата Туташхиа, да се види с него и да го предупреди за опасността. Но името на Мушни Зарандиа не трябваше да бъде споменавано, всичко трябваше да изхожда от мене. А на мен ми предстоеше да замина за Тифлис и да се опитам да проникна в замислите му.

Ето първата важна крачка, която предприех, воден от сърцето си, със здрав разсъдък и ясна памет, против това, което бях в продължение на целия си живот.