Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (22)

Беглар Гвалиа

Бяха кръстили това теле Бочолиа, самият Дата неведнъж ми е разправял тази история, а аз безброй пъти съм я разказвал на други, врязала се е в паметта ми. Дата ми казваше понякога:

— Живееш ли като абраг, скъпи мой Беглар, ако не си кръгъл глупак, щеш не щеш, ще се научиш на хитрост. Мене ме преследваха, право да ти кажа, глупави хора и не можеха да ме хванат тъкмо защото бяха глупави. Не ги биваше да направят истинска клопка и всичките им уловки отдавна ги познавах, още преди да отида в Кубан. Лесно разгадавах номерата им, защото всички издаваха тъпотия. Не абраги, пуйки трябва да гонят такива като тях. Но намесеше ли се в работата един умен човек, веднага изпадах в глупаво положение като хлапак. Така се случва няколко пъти. И сега, повярвай ми, никой от тях пукнат грош не струва, освен един. Тъкмо той ще ме надвие, чувствувам го.

Та разправях ти за Бочолиа… За стадата на Туташхиа някога се говореше из цяла Мегрелия. Какво ти Мегрелия — славата им се носеше от Новоросийск чак до Батуми. Клетият ни баща продаваше добитък навсякъде, дето можеше, нека, казва, добрата порода да се пръсне по цял свят. Затова беше прочута. Подбрани добичета, всички волове черни с бели резки, никъде няма такива. Върви един петгодишен бик, два пъти по-силен от два кварахцелски бика, рогата му цял лакът, помежду им — два лакътя разстояние. Някои мислят, че е хубаво шията на вола да е къса и дебела, краката му също да се дебели и къси, та по-здраво да се опират в земята, а пък главата му да е наведена. Нищо не разбират те от добитък! На добрия вол шията му трябва да е дебела, дума да няма, но ако е къса, яремът бързо ще я протрие. Не, шията трябва да е дълга, и краката също да са дълги, тогава крачката му е широка. А главата си трябва да държи високо като елен. На добрия вол и осанката му трябва да е гиздава. И ако стъпва по земята величествено и спокойно, като цар, да знаеш, че е чудесен вол. Има още нещо, само старците го знаят: ако очите му са сини, ще живее по-дълго от другите и ще работи шест-седем години повече. Клетият ми баща обичаше да казва: „Ние, грузинците, сме потомци на Ной.“ Нали си спомняш, Ной взел в ковчега си и един бик и този бик четиридесет дни и четиридесет нощи нищо друго не виждал, освен небе и вода. Затова очите му станали сини. От този бик започнало нашето стадо.

Когато Дата стигаше до това място, той винаги млъкваше, мълчаливо натъпкваше лулата си и чак след това продължаваше:

— Когато нашият баща го разкъсаха мечки в планината, стадото ни наброяваше шестстотин и четиридесет глави. Докато научим каква беда ни е сполетяла и докато моят вуйчо Магали Зарандиа отиде в планината, мина доста време. Добитъкът, който оцелял и не бил разкъсан, се разпръснал, накъдето му видят очите. А вуйчо ми — ти го знаеш! — е като божа кравичка, всички еднакво жали — честния и крадеца, добряка и хайманата, глас не може да повиши. Дяволът му неден, през целия си живот пукнат грош не е взел от паството. Каква работа може да свърши такъв човек в планината? Събрал триста — триста и петдесет глави и ги дал на Шавдиа, като се разбрали една четвърт от приплода да бъде за нас, а три четвърти — за него. Бях още малчуган тогава, майка ми отдавна не беше между живите, вуйчо Магали Зарандиа и леля Тамар ни взеха със сестра ми Еле в къщата си, обичаха ни като свои деца. Аз, разбира се, тогава нищо не можех да направя. Но като навърших шестнайсет години, отидох в планината и се заех със стадото си. И какво? Шавдиа уж ми върна стадото — колкото бе получил от чичо ми, толкова ми даде. Но вместо волове и крави само телета. Какво да се прави, залових се за работа и за няколко години направих прекрасно стадо. Но на, трябваше да избягам, станах абраг и стадото ни отново остана без стопанин. Еле, сестра ми, беше още малка и, естествено, не можеше да се оправи сама. Пак трябваше да дадем стадото на чужди хора и пак за една четвърта част. Този път не го дадохме на Шавдиа, а на Хацациа. Докато бях в Грузия, договорът се изпълняваше честно: гледаха добитъка както трябва, а една четвърт от доходите редовно даваха на Еле. Но напуснах Грузия и четири години кракът ми не стъпи на родна земя. Хацациа решил, че съм изчезнал завинаги, пропаднал, а може би и загинал… Знаеш ли, че човешката душа се не насища, че нищо не й стига? Накарал ги дяволът да разграбят стадото ми. Когато се върнах, нищо не беше останало от него. В обора на Еле имаше само един бик, огромен като слон, и една дойна крава. С една дума, нищо и половина. Щом се върнах, Хацациа изпрати при мен свои приятели, плачеха и се кълнеха, че добитъка го изтребил мор и сега умът им не стигал какво да правят. А после хората ми казаха, че не е имало никакъв мор, ами били продали стадото ми на ахалкалакските пастири. Какво можех да направя? Мушнаха ми тогава десет хиляди рубли. Взех ги и не се разправях повече с тях. Ей така беше всичко.

При тези думи Дата обикновено пак млъкваше. Само се усмихваше… Знаеш ли как се усмихваше? Като един смутен човек, който си спомня нещо, за което не му е особено приятно да си спомня. Само Дата умееше така да се усмихва. А после продължаваше:

— Когато братовчед ми Мушни Зарандиа издействува да ме помилват, престанах да се крия и се върнах вкъщи. Месец след това нашата крава се отели. Не съм виждал по-красиво теле. Еле място не можеше да си намери от радост. За нея това теле, по-точно телица, беше божи дар, поличба за благополучие и добри дни. От нея ще се възроди пак нашето стадо, радваше се тя, и в нашата къща, както в къщите на нашите деди и бащи, отново ще се възцарят мир и благоденствие. Еле отиде в Мартвили и отслужи там благодарствен молебен, пожертвува сто рубли за манастира.

Чак до пролетта се занимаваше с любимото си теленце, държеше го на топло, обсипваше го с милувки, гледаше го като дете. Бог не й даде деца и тя изливаше цялата си нежност върху това теленце.

Сам разбираш как върви едно стопанство без мъж. Трябваше да запретна ръкави. Ту оран, ту градината, ту лозето, оградата, портата… Имаше много работа, какво да ти разправям. Макар че трябваше всичко да върша сам, ала сколасах и скоро всичко в къщи тръгна както трябва. Към есента чакахме богата реколта, за три семейства щеше да стигне. Не излизах от къщи, не ме теглеше към хората. Именни дни, сватби, кръщавки — всичко минаваше без мене…

Така беше, което е право, право е. Не го теглеше към хората. Ако си говорим истината, имаше си причини. Вие знаете, че Дата Туташхиа такъв се беше родил на света — да не отстъпва нито на крачка от своята истина, да отдаде живота си за нея. Заради това го обичаха хората. Но в един прекрасен ден обърна гръб на всичко, разяри се — защо другите не са като мен, защо са по-лоши, а не по-добри от мен? То ако всички бяха като Дата или като Магали Зарандиа, който го беше възпитал, за какво още би могъл да мечтае бог на небесата и хората на земята? Но не става така.

Какво да се прави, трябва ли заради това да се лютиш така, да отритваш хората и да се отвръщаш от целия свят? А пак по-рано непрекъснато се намесваше в чуждите работи, като че го тласкаше някой. И толкоз врагове си спечели заради това. Враговете, то се знае, са лошави хора, ама от това не му ставаше по-леко, а по-зле: ако те мрази добър човек, няма особено да пострадаш, а лошавият ще гледа да те умори. А Дата тогава не щеше да знае ни добрите, ни лошите, ни теглилата им. И с пълна скорост зави по друг път, и то така рязко, сякаш бе тръгнал за Сухуми, а след това изведнъж излезе на пътя за Поти. Ако знаеш какъв беше тогава, преди Мушни Зарандиа да го примири с властите! Разбира се, зло никому не сторваше, но ако пред очите му намушеха с кинжал самия свети Георгий, пак нямаше да си мръдне пръста. Аз само за ония години говоря. А светът знаеш как върви: ако аз не ти трябвам, ти пък хич не ми трябваш. Като видя народът, че Дата Туташхиа се отвръща от всички хорски нещастия и несправедливости, и той се отвърна от него. Остана в нещастието си без верни приятели, всички загуби по пътя. И още повече се разяри нашият Дата, но не можеше да се смири, не разбираше, че сам си е виновен за всичко. А разните Паташидзе и Килиа, макар да са дотам глупави, та еша си нямат, ама разбраха как да закопаят абрага и започнаха чрез свои хора да разпространяват за него хиляди небивалици, клюки, слухове. Народът на всичко вярваше. И не само вярваше, ами и други измисляше и такива работи взеха да се разправят за Дата, че да ти настръхнат косите. Затова не го теглеше към хората, затова се претрупваше с работа. Та, докъде бях стигнал?

Да, Дата разправяше:

— Беше краят на септември. Бяха изтекли осем месеца от примиряването ми с властта. Една вечер стадото се връща в селото, а нашата теличка я няма. Еле се втурна да я търси, да не би да скубе тревица край някой стобор. Не, не я откри. Тогава аз тръгнах да я търся. Намерих пастирите — казват ми, че сутринта, когато карали стадото на водопой, нашето теле го нямало и решили, че е избягало вкъщи. В чудо се видях. Зная, че седи моята Еле в кухнята с разпуснати коси, плаче и нарежда, горката. За майка ми не плака, тогава току-що я бяха отбили, за татко също не плака, беше на седем години, когато той загина. А сега плаче, облива се в сълзи. Така си е, жената без сълзи не може да живее! Как да се върна с празни ръце? Претърсих всички долове около селото, всички храсталаци и поляни, обиколих всичко на пет-шест версти наоколо. Няма и няма! Започна да се стъмва, но имаше месечина и аз продължих да търся. Като че в земята беше потънала нашата Бочолиа. Нямаше как, трябваше да се прибирам в къщи. Заварих всичко, както си мислех: кравата недоена, питата невадена от печката, Еле си скубе косите, издраскала си бузите до кръв.

— Как не те е срам! — разсърдих се аз. — Колко загуби сме имали, цялото стадо сме губили неведнъж и дваж! А сега — за едно теле! Не се е загубило, сигурен съм. Ще видиш, утре ще го намеря. Ще изляза по-рано и ще го намеря.

Все едно, че нищо не съм й казвал! Затвори се в стаята си, до сутринта стоя на колене пред иконата на свети Георгий, плачеше и се молеше. Заради нея и аз цяла нощ не склопих очи.

— Свети Георгий Илорски! — долиташе до мен гласът й. — Прости ми, че произнасям на глас твоето име, велики боже Туташха! Моля те, обърни взор към моя Дата, помогни му в нещастието.

Щом се съмна, скочих, сложих си ядене за из път, успокоявам Еле, казвам й, че няма да се върна без Бочолиа и че щом свети Георгий Илорски ни я е изпратил като добра поличба, не може да се изгуби. Бях сигурен, че ще успея, но пак започна да се здрачава, а аз не бях намерил и следа от нашата теличка.

Сега вече се убедих, че са я откраднали. Ако я беше разкъсал някой звяр, нямаше да я отмъкне на гърба си я, та тя беше вече на шест месеца. Дори най-якият вълк щеше да я отмъкне някъде наблизо, в някое закътано място, и като се насити, или ще я зареже, или ще я зарови в земята. Но колкото и да търсих, никъде не намерих следи от разкъсана теличка. Значи, я бяха откраднали. Но интересно кой би се решил да открадне нещо от мене? Тъкмо от мене… Та за мен се разправяха такива страхотии, че хората ги беше страх да си имат работа с такъв човек. Аз самият се плашех от тия приказки.

Когато се върнах в къщи, Еле беше в стаята си. А аз се мъчех да обмисля всичко. Ако са я откраднали за дамазлък, та да отгледат туташхиевска порода, за това трябва и бик — крадецът няма да я доведе при нашия, а друг такъв бик няма. Тогава защо да я краде? А може да я откраднал някой дребен крадец, без дори да знае, че тази теличка е моя? Но в такъв случай как я е откарал кучият му син, без да остави никакви следи по пътя?!

Минаха два дни. Отидохме с Еле на полето, имахме нива, засята с царевица, и мислехме кога да я оберем. Виждаме, че от гората идват жени с наръчи вършини.

— Добро утро, Дата батоно.

— Добро утро.

— Знаете ли — обажда се една, — идва човек от полицията, сигурно сте чули какво разправяше?

— Какво? — изпревари ме Еле.

— Казва, че били хванали някакъв крадец и му взели една теличка. Та, вика, ако някой от вашата клисура е пострадал, нека иде в полицията, да каже какво е телето и да си го прибере.

— Ами какво е на цвят, не каза ли? Ами не каза ли колко е голямо? — пита Еле.

Какво ли само няма да й дойде наум на една жена!

— Не, не каза, Еле — отвръща съседката.

И още дълго кудкудякаха дали човекът от полицията е могъл да каже нещо повече за телето, или не.

Жените с дървата си отидоха, а Еле едно си знае:

— Това е нашата Бочолиа! Сърцето ми подсказва.

Когато се върнахме в къщи, започнах да обмислям би ли могла нашата теличка да попадне в полицията и какво ще дири там. Но не можах да открия никакви козни. Не са я откраднали, за да ме подмамят я. Ако са искали да ме арестуват, какво им пречи, полицаите ли са им малко или казаците? Документа за помилването навсякъде го нося със себе си. Възможно ли е наместникът внезапно да е отменил решението си? Пък и братовчедът Мушни няма да допусне да се стигне дотам. Хиляди пъти претеглих всичко, премислих го и не намерих нищо подозрително. И все пак реших — и да е моето теле, и да не е моето, в полицията няма да ида! Никаква сила няма да ме изкара оттук! За нищо на света! — Но знаеш ли какво е, когато една жена се лепне за тебе като репей и ако на всичко отгоре е сестра ти, която цял живот се молила за тебе, а сълзите, които е проляла заради теб, в никаква делва няма да се съберат? Можеш ли да устоиш и да не трепнеш? А Еле не се успокоява, не ме оставя на мира: „Върви, казва, върви! Ако загубим Бочолиа, пак ще рухне нашият дом, нашето семейство, няма вече да имаме свое стадо…“ Какво ли само не й обещавах, как ли не я уговарях! Измислих даже, че породата се изражда, че вече не ми харесва, та ще взема да купя десетина телички от друга порода… Еле прие думите ми на нож. Тогава взех да отстъпвам — ще ида, казвам, в Ахалкалаки и ще докарам теле от нашето старо стадо, което Хацациа продаде на пастирите. Но в отговор чувам само: не, и не! Незаменима е тая Бочолиа, и толкоз! В края на краищата се скарахме. Цяла вечер не си продумахме. Станах на другата сутрин, а Еле никаква я няма. Разпитах съседите, казаха, че тръгнала пеша към полицията за телето. А пътят — четиридесет версти нататък и още толкова обратно. Отначало се ядосах — нека върви, та да й дойде умът в главата. Ала после ми дожаля. Оседлах коня и препуснах. Стигнах я, беше вече далеко. Молих я, увещавах я, едва я придумах да се върне, а аз, ща не ща, препуснах към уездното градче. Все пак бях доволен, че горката Еле няма да ходи да се унижава в полицията. По пътя изобщо не допусках, че това може да е измама.

Конят ми е добър, имаше още много време до вечерта, когато наближих полицейския участък. Скочих от коня, вързах го за едно дърво и влязох в двора. Дворът просторен, ограден от всички страни с висока ограда и с постройки. Знаех, че полицейският началник се намираше на втория етаж. Приближих се към балкона и му викнах:

— Никандро Килиа, излез за минутка, трябваш ми!

Той излезе на балкона, наведе се над перилата.

— Здравей, Дата Туташхиа! — Пък и се усмихва на всичко отгоре, мазникът му такъв. — Защо си дошъл от толкова далече, да ни видиш ли? Да не ти се е случило нещо? Да не те е обидил някой?

— Казват, че имало при вас някакво крадено теле. Искам да го видя, да не е моето.

Едва не се задави от смях подлецът. Успя само да каже:

— От тебе ли… го откраднаха?

— Откраднаха го, от мене. — И на мен самия ми стана смешно.

А Килиа се посмя и попита:

— Кога стана това?

Отвръщам:

— Преди три дни.

— Габисониа — завика той. Ела тук!

Габисониа се измъкна на балкона, изпъна се пред началника си като струна…

— Кога взехме теличката от крадеца?

— Преди два дни.

— Ами каква е на цвят теличката? — попита ме Килиа.

— Я не хитрувай, Никандро Килиа, че ти си я виждал тая теличка! Нали така? Щом си я виждал, знаеш моя ли е, или не. Или си забравил, че добичетата на Туташхиа се черни с бяла рязка… Очите сини…

— Чуден човек! — отвърна Килиа. — Виждал съм ги, разбира се. Затова те питам.

И като се обърна към Габисониа, добави:

— Мисля, че теличката е негова. Ти какво ще кажеш?

— Негова е, негова е! Точно такава е, както каза Дата.

— Е, хубаво, Дата — рече Килиа. — Върви в нашата конюшня, там е теличката. Ако е твоя, взимай я, и толкоз. Тук никой не я е измъчвал, хранена е, поена е, а ако хълбоците й са поодрани, крадецът е виновен. Как я е мъкнал, умът не ми стига! Хайде със здраве, и умната!

Огледах се. Не, не видях нищо подозрително, повярвай ми!… По двора се мотаеше конярят, край оградата дремеше един полицай. Отворих вратата на конюшнята, гледам наистина нашата теличка. Вързана за стълба с конска юзда. Позна ме, горката, замуча. Приближих се до нея, погалих я и какво мислиш? Кълна се в честта си, сините й очи се насълзиха. Е, развързах я, свалих юздата, а какво да правя по-нататък — не знам. Не бях взел със себе си въже — мислил ли съм, че ще я намеря, пък и така се бях развълнувал сутринта, че и не помислих за въже. Но се досетих да сваля колана си и да й го вържа като юлар. Тръгнахме си от конюшнята — аз напред, Бочолиа след мене, подскача, играе. Стигнах до вратата, бутнах я — не ще. Натиснах по-силно — не помръдва. Виждам, че са ме заключили отвън. Излязох от кожата си, засилих се и я блъснах с рамо. Но вратата пак не помръдва, дебела беше, здрава и, изглежда, добре я бяха подпрели от другата страна.

— Какво ти става, Дата Туташхиа? — пита от двора нечий гаден глас. — Не можеш ли да си отвориш? Нищо, потърпи, потърпи!

— Веднага отвори, сополанко! — закрещях аз. — Не съм дошъл тука игра да си играя.

— Че никой не си играе с тебе, Дата Туташхиа — в прозорчето отгоре се показа подпухналата мутра на Килиа. — Да си го знаеш! Арестуван си, престани да викаш!

— Как смееш, кучи сине, аз имам документ от наместника. И Мушни Зарандиа ще ти покаже къде зимуват раците!

— Мушни Зарандиа е далече, гони политическите! А на документа си можеш да плюеш. Не знаеш ли, че в Тифлис има нов наместник и той не отговаря за документите на предишния?

— Нито баща ти имаше съвест, нито дядо ти! — извиках аз. — И никой от вашия род не е имал от първите дни след потопа. Отде ще се вземе съвест у такъв негодник като тебе?

— От осемте коня, които бяха затворени в тая конюшня, шест открадна ти, Дата Туташхиа! От тях два бяха лично мои. Къде беше твоята съвест, когато взе от своя земляк и едноверец конете и ги продаде на турците? Това твоята съвест ли беше или на твоя баща, или на дядо ти, или на всичките ти предци след потопа?

— Не съм крал онези коне — казах аз. — Мога да се закълна. Дрънкаш врели-некипели! Влязла ти е някаква муха в празната глава! И нищо не можеш да докажеш! Всички сте от един дол дренки, какъвто е Паташидзе, такъв си и ти… Като близнаци сте. Може ли да ви разубеди човек?

В действителност Титмериа беше откраднал ония коне от конюшнята, а после ми ги подари. А пък аз бях много задлъжнял на лихваря Кажа Булава. И затова продадох конете на едни турци в Натан. Такава беше истината.

След известно време те все пак отвориха вратата и дебнешком почнаха да се промъкват в конюшнята. Бяха, струва ми се, към осем души, и всички с маузери в ръце. А аз сам срещу тях и както разбираш, нямам нищо, освен ремъка, с който бях вързал теличката. Вярно, ако бях изревал, както си знам, на половината от тях душичките им щяха да отидат в петите. Знам го, опитвал съм не веднъж и дваж.

— Горе ръцете! — извика Килиа, който се бе поколил на вратата.

— Добре, и краката ще си вдигна! — Да се разправям с тях беше безполезно и аз добавих: — Не се правете на тиквеници, ами донасяйте веригите, стига сте се разтакавали.

Зарадваха се като деца, засуетиха се, домъкнаха вериги, надянаха ми ги на краката и пак затвориха вратата след себе си.

Останах в конюшнята до вечерта. А като се стъмни, тихичко ме изведоха оттам и право в кабинета на Килиа. Когато се качвахме по стълбата, думичка не пророниха, само си шепнеха, изглежда, ги беше страх никой да не разбере, че съм арестуван. А и вече се бях досетил, че този номер с теличката не може да го измисли такъв идиот като Килиа. Ала сърцето ми подсказваше, че ще се измъкна и ще си отида. Ти знаеш, предчувствието не ме излъга. Не само че си отидох, но и теличката си отведох. Така свърши тази история, но кой бе откраднал нашата Бочолиа и кой забърка цялата тая каша, и до ден-днешен не зная. През последните десетина години взех да виждам зор. Изглежда, умен човек се е заел да ме улови. Къде по-умен от мене. Като разбера кой е, ще му подаря най-добрия кон на Кавказ. Ще си удържа на думата!

Какво е ставало в полицията и как се е измъкнал оттам — за това Дата Туташхиа не обичаше да разказва. Колко години после прекара като абраг, също не мога да си спомня точно. Но тъкмо по това време чух от него тази история.