Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Граф Сегеди

Може да се каже, че изчерпателно, до пикантни подробности бях осведомен за развитието на бунта. Един от моите бивши подчинени бе свидетел на събитията от началото до края, но, подчертавам, само свидетел и наблюдател. Независимо от това, че управлението на затворите беше едно от подвластните му учреждения, той нямаше в него дори съвещателен глас. Вече споменах, че така бе решено в столицата. Но, тъй или иначе, един час след превземането на затвора от арестантите моят бивш подчинен вече се намира в караулната кула и ето какво се разкрива оттам.

Из тъмния двор сноват стотици хора. Около корпуса вече се извисяват огромни купчини от камък и тухли — арсенал, в случай че затворът бъде щурмуван отвън. Скърцат скелите на строящия се корпус, с грохот падат на земята дъски, хората се въоръжават — кой с тояга, кой с камъни, кой с кирка или лост.

Някой изкарва от килиите петдесетина арестанти. Те мъкнат дървен материал от строящото се здание и издигат барикади. Работата спори, отдалече се чуват къси разпореждания, очевидно на сведущи хора.

Малко по-късно докарват до барикадата групичката надзиратели и със свиркане и дюдюкане ги принуждават да се прекачат през нея. Външната врата се отваря и войниците, залегнали отвън, преброяват надзирателите като арестанти и ги пускат на свобода. Вратата се затваря. На разсъмване затворът представлява добре укрепено фортификационно съоръжение. На барикадите се е събрал сума народ. Бойният дух, въоръжението — планини от камъни и натрошени тухли — говорят, че в работата участвуват опитни хора. Кухнята започва да раздава утринната чорба. Най-напред занасят закуска на позицията. Обслугата работи като часовник и безпрекословно изпълнява разпоредбите на дежурните и интендантите.

Веднага след закуската в двора се разнася страшна воня, като при чистене на канали. Един от главатарите води отряд, който носи нечистотии и ги излива направо върху барикадата пред главния вход. Този главатар е арестантът Класион Квимсадзе. Същият Квимсадзе ръководи монтажа на някакво странно съоръжение върху площадката на третия етаж на строящия се корпус. Другите главатари още не се показват.

Първият контакт с разбунтувания затвор е установен посредством интенданта Чарадзе. Отварят му вратичката в портала и той провира глава.

— Не мога да вкарам провизиите през това вонящо купище — крещи Чарадзе. — За пет хиляди човека, хем за три дни!… Пфу, как сте омърляли всичко! Хайде, разчистете пътя!

Всички мълчат.

— Да не сте оглушали?… На вас казвам!

— Нека свалят решетките поне от един прозорец на административния корпус и да я предадат оттам — казва високо някой.

— Как не! — Ще ви свалят решетките?! — подхвърля Чарадзе и вратичката в портала с грохот се затръшва. Към десет часа сутринта наместникът утвърждава състава на оперативния щаб. Потушаването на бунта е възложено на полковник Кубасаридзе. След кратко съвещание до един от прозорците на административния корпус застават войници и започват да свалят решетката. Изсипалите се на двора арестанти отпразнуват първата победа с невероятен рев и интендантът Чарадзе предава тридневната дажба за целия контингент на изпратен от бунтовниците представител, арестанта Шалва Тухарели. Той е още жив и живее на село и работи като заместник-директор на средно училище. Онази част от записките ми, която разказва за вътрешните, неизвестни на следствието отношения, е написана въз основа на разказите на Шалва Тухарели.

Приемането на провизиите продължава не повече от петнайсет минути и самият Шалва Тухарели тръгва след последния чувал. Войниците помитат прозореца с метла, избърсват го първо с мокър, после със сух парцал и на прозореца се показва полковник Кубасаридзе.

— Здравейте, арестанти! — извиква полковникът.

Никой не отговаря на поздрава му.

Кубасаридзе се оглежда през рамо и от двете му страни цъфват двама офицери с по-малък чин.

— Арестанти! — произнася любезно полковникът. — Не разбирам от какво сте развълнувани, защо е тази бъркотия?

Нито звук в отговор.

— Например вие!… Заповядайте напред, излезте, излезте! — поканва някого от шоблата един от офицерите. Очевидно към поканения за пръв път се обръщат на „вие“, и то толкова учтиво, та нещастникът машинално се подчинява и прави две крачки напред.

— Прекрасно! — заговаря полковникът. — Вашето име, младежо?

Младежът навежда глава и е трудно да се предположи, че полковникът някога ще чуе името му.

— Не се бой, синко, кажи как се казваш. Ето, аз например… аз се казвам Станислав Кайхосрович Кубасаридзе, а ти?

Шоблата мълчи като пън. Тълпата безмълвно се вслушва в тишината.

— Кажи — гука полковникът, — аз се представих, представи се и ти.

След дълга пауза от утробата на тълпата се дочува като от гроб:

— Брей, колко бил хитър! Изтрябвало му е името ти, голям армаган, сега ще си го отнесе у дома! Добре де, като го научи, защо му е?… Виж, ако ти научиш неговото… лошо му се пише. Затова си трае. Искал да му знае името! Много искаш!

Полковникът, очевидно непривикнал на такова дръзко държане, се обърква.

— Добре де — обажда се вторият офицер, — не е необходимо да си казваш името. Кажи на господин полковника от какво си недоволен, с какво са те обидили, кой те е обидил, как…

— Така… — неочаквано гръмогласно и сърдито заговаря арестантът — цял месец пътува писмото да ми донесат ядене от къщи и все не носят… Чакам, ама няма нищо!

Офицерите се споглеждат, полковникът се гласи да каже нещо… Но авторът на неполучените писма не го оставя да говори:

— Не пускат писмата, не ги носят в пощата. Затворът не ги пуска!

— А-а! — съобразява полковникът. — Ще изясним това, непременно ще го изясним и ще накажем виновните. Върви напиши писмо, аз сам ще го пусна в пощенската кутия. Върви, синко, пиши!

— Бачиев се казвам, Фридон Николаевич! — макар и със закъснение, но гордо и отчетливо се представя шоблата на полковника и хуква да пише писмо.

Докато един от офицерите записва в бележника си „Бачиев, Фридон Николаевич“, полковникът отново се обръща към тълпата.

— Е, кой има да каже още нещо? Слушам.

— Крадат месото! — извиква някой.

— Не крадат, а ходят в кухнята и плюскат!

— Ха, че това не е ли кражба?

— Кражба е, кражба!

— Солта, олиото, всичко измъкват!

— Измъкват го, измъкват го!

Полковникът едва успява, да извика сред този шум:

— Кой краде, господа, откъде и къде го занася?… Говорете поред, нека започне един!

Вдигна се страшна глъчка, защото всеки си въобразява, че щом като ще се говори поред, то именно той трябва да започне.

Офицерът едва успява да записва: месо, сол, олио, нечии имена и когато обществото малко се успокоява, полковникът заговаря отново:

— Давам ви честната си дума на дворянин, че ще изясня всичко и строго ще накажа виновните. Най-строго!… Какво още ви безпокои, какви оплаквания имате?

Тълпата разбира, че е по-добре да се говори поред, но не може да разбере, че говори с представителя на властта за житейските дреболии, докато бунтът има съвсем друга основа и цели. Полковникът не бърза, изчаква да се стигне до същината на работата.

— Кофите са стари, да се сменят!

Полковникът си записва, обещава незабавно да уреди и това и в този момент някой се обажда:

— Нека отворят килиите, както по-рано!

— А-а! Наистина! Е-е-е!

Народът отново зашумява. Сякаш едва сега си спомнят, че са забравили най-важното.

Налага се полковникът да чака доста дълго, докато шумът стихне, след което заявява, сякаш нищо не е станало:

— Властите не знаеха, че килиите се заключват. Това е самоволна постъпка на началника на затвора. Непременно ще го накажем. Сега отключени ли са? Нека останат отключени, никой няма да посмее пак да ги заключи… Ще се заключват само през нощта, както по-рано — до шест сутринта. Заповядайте, какво още ви вълнува?

В тълпата някой високо се обажда: „През нощта ще ги заключат, а на сутринта няма да ги отключат.“ Но полковникът си прави оглушки, толкова повече, че Галамбо му идва на помощ:

— В банята не ни пускат, в банята!

— Я го чуйте! — разнася се сред тълпата. — Ти ли бе, Галамбо, си се залетял да се къпеш?

Впоследствие научих, че тъжителят Галамбо с месеци не се миел, а да го накараш да отиде на баня било просто невъзможно. Но полковникът нарежда да се запише и това оплакване и произнася тронно слово:

— … Поданиците на нашия обожаван цар-император обичат от време на време да създават безпорядък, вълнения, бунтове и всякакви бъркотии, но Негово Величество смята това явление за израз на възвишен дух, и е абсолютно прав. Защото и с добичетата се случва: заинати се и не мърда от мястото си. Тука боят не помага, трябва да се изчака!… Ще мине малко време, ще му омръзне да се инати, ще тръгне, ще потегли колата и всичко ще си върви добре, както преди! Още повече пък вие, господа! Ето, затворени сте в това отвратително държавно здание. Естествено омръзнало ви е еднообразието и душите ви са се разбунтували. Вълнувайте се, викайте, бунтувайте се, разрешавам ви. Ще потърпим, ще почакаме, рано или късно всичко ще тръгне както преди!…

Полковникът изважда голяма носна кърпа и махва с нея към барикадата, която достига до портала.

— Не е необходимо, не влачите повече нечистотии тука, много лошо мирише… така, а сега имам още една работа с вас, господа!… — Полковникът търси с очи някого сред тълпата, спира погледа си върху едного и го кани: — Ето, вие, да, да, вие, ако обичате, елате по-насам, господине. Гласът ми е слаб, боли ме гърлото.

Излиза Класион.

— Имате вид на интелигент. Как е фамилията ви, господине? — учтиво се обръща към него полковникът.

— Квимсадзе, Класион Бичиевич, телеграфист! — С такъв тон се казва: „Върви на майната си!“

— Много ми е приятно — отзовава се полковникът. — Още сутринта ви забелязах. Струва ми се, вие благоволихте да ръководите монтирането на някакво съоръжение. Нали така?

Класион се обърква: какво да отговаря? Как да се държи? Но полковникът сам го извежда от затруднението:

— Щом ръководите издигането на тази кула, явно разбирате от такива работи. — Полковникът показва с ръка към двора. — Има още един, забелязах, че приемаше провизиите, но сега го няма тука. Да, трябва ни господин Коц и освен това при вас има още един надзирател… непременно трябва да ни ги предадете. Иначе не можем да ги накажем, ясно, нали? Вървете да ги доведете тук!

Класион поглежда изпод вежди полковника и казва:

— Нека се предаде, господин полковник, тогава ще го пуснем.

— Как така да се предаде? — Полковникът решава, че работата не е чак толкова лоша, щом подчинените му още не са се предали, и повишава глас.

— Офицер на Негово Величество… е-ъ-ъ… На кого трябва да се предаде?

— Ами поне на Харчо, господине!

— Какво благоволихте да кажете? На Харчо ли? — Полковникът объркано поглежда своя офицер:

— Е, ако не иска да се предаде на Харчо, тогава да се предаде на Дардак!

Полковникът поглежда втория офицер. Онзи вдига рамене.

— Това прякори ли са, господин Квимсадзе? — Очевидно някой е обяснил на полковника каква е работата.

— Да, ваше сиятелство.

— Офицер на Негово Величество да се предаде в плен?! В никакъв случай! — възмущава се полковникът.

— Моля ви се, ваше превъзходителство, какъв плен, та той седи по гащи в килията на педерастите… Нека си избере, който му хареса, и да се предаде. Ако не иска Харчо или Дардак, моля, има един прекрасен образован човек, Рудолф Валентинович…

— Млък! — реве полковникът.

— Ама как, милостиви господине… Къде ще му намерим други? Няма. Може, разбира се, на самия Коц да му хареса някой друг, но в такъв случай нашият разговор с вас е съвсем излишен.

— Имената им, как благоволихте да ги наречете, господин Керкадзе? — кротко произнася един от офицерите и измъква бележника си.

— Аз съм Квимсадзе, Класион Бичиевич! Телеграфист!

— Да, господин Квимсадзе, как благоволихте да ги наречете?

— Харчо, Дарчо, Алискер, Диглиа, Дардак, Рудолф Валентинович, може да потърсим и други, ако желаете…

— Варвари! — реве пак полковникът.

— Научихме се от вашия Коц, господине, не ни връзвайте кусур! — смирено възразява Класион.

Както виждате, дипломатическият талант на полковник Кубасаридзе е още в ембрионално състояние и той така мощно избухва, че е трудно да си представим следващата му крачка, но ни идва на помощ едно съвсем неочаквано обстоятелство.

— Моля да ме извините, господа, моля да ме извините! — Това е гласът на Рудолф Валентинович.

Тълпата се отдръпва. Полковникът застава нащрек. Рудолф Валентинович не е сам. Пред него върви и му проправя път през тълпата педерастът с прякор Дардак.

Излизат, тъй да се каже, на авансцената. Приличат на пътуващи певци, които се подвизават из улиците.

— Сега ти говори! — казва Дардак на спътника си.

— Не, моля ви се! Вече в три килии се изповядах. Сега е ваш ред, господине — възразява Рудолф Валентинович.

— Абе ти ще го кажеш по-засукано, ти си учен човек, хайде, почвай! — настоява Дардак.

— Не, не! Ваш ред е, господине!

Дардак изругава цветисто и започва:

— Аз тоя път за нищо не съм виновен, честен кръст! — И наистина се прекръства. — А миналия път ставаха разни работи, така е, не ща да си кривя душата. Но по моя вина — нито веднъж. Коц ме извика и казва — ако ти е скучно, имам начин да те развеселя. Сега ще ви кажа всичко, както си беше, но ми обещайте, че няма да ме бият, в две килии вече ме биха! Ако бях млад, друг въпрос. Но здравето ми вече не го бива.

Тълпата затаява дъх. Полковникът окончателно се обърква — не разбира какво искат от него.

— Ти по-хубаво го разправяш! — отново, моли Дардак колегата си, но Рудолф Валентинович държи на своето.

— Заповядайте, господине, заповядайте. Слушаме ви. — В Кубасаридзе заговаря любопитството. — Не се бойте… Не мога да разбера за какво са ви били и защо могат да ви бият тука?!

Дардак навярно схваща, че сега няма да ги бият, и подробно разказва — какво е станало предишния път, когато лежал в същия затвор. Оказва се, че арестантите, които писмено се оплаквали от беззаконията и произвола на Коц, били затваряни, под претекст, че нарушавали дисциплината, в единични килии и през нощта пускали при тях педерасти. Повечето от оскърбените, разбира се, предпочитали да мълчат и отмъщението на Коц оставало безнаказано. Дардак казва още, че имало случаи, когато някои, уповавайки се на защитата на закона, успявали дори да обжалват тези действия на Коц, но за онези, които разглеждали жалбите, цинизмът на началника на затвора явно изглеждал толкова невероятен, че те смятали автора на жалбата за луд. Възможно е, разбира се, Коц да е действувал по указания отгоре. Тъй или иначе, изяснява се, че това било обичайна мярка, а не единичен случай.

— А ти откъде знаеш, че Коц те пуска, за да накаже тъжителя? — запитва един от офицерите.

— Първо не знаех, ама после вече знаех!

— Кой ти каза?

— Той ми каза.

— Кой?

— Вах, ами че един, при когото ме вкараха… А пък веднъж, като излязох от килията, Канарейка казва: „Ха да го видим сега как ще драще!“ — „Какво, казвам, да драще?“ „Жалби“ Аз, братко, всички ги познавам — разправя разпалено Дардак, — много са грамотни, умеят добре да питат, опасен народ! Това нищо не е, един от тях ми написа молба до Държавната дума, честен кръст! — И Дардак отново се прекръства.

— Да, но откъде Коц е знаел кой се оплаква от него и кой не?

— Моля ви се, господа! — намесва се Рудолф Валентинович. — Всички жалби срещу администрацията на затвора, постъпили в което и да било учреждение на Руската империя, се изпращат за разглеждане на началника на съответния затвор. Нима не знаете? Това е всеизвестно.

— И вие какво, ходите двамата и се изповядвате поред? — Полковникът кимва към Рудолф Валентинович.

— Повече той, ама и аз също! — отвръща Дардак.

— Вас принудиха ли ви? — обръща се Кубасаридзе към Рудолф Валентинович.

— Никой не ме е принуждавал. Аз в името на свободата… — казва просветеният педераст и продължава: — Приемете най-искрените ми извинения, ваше превъзходителство, и безкрайните ми съжаления, ако бъда принуден да оскърбя вашия слух и чувството ви за нравствена чистоплътност, но… — По прозорците веднага се натрупват офицери.

— Бре, че се юрнаха! — ахва Дардак.

Рудолф Валентинович знае ролята си като „Отче наш“, и слушателите също я знаят, но този педераст се оказва натура, надарена с живо въображение — той не само украсява речта си с нови живописни подробности, неизвестни преди на неговата аудитория, но напълно изменя тона и стила на повествованието си, като открива изведнъж в дейността на Коц лиризъм, остроумие и дори известна сантименталност, след което престъплението на началника на затвора е окончателно разкрито, в истинската му пъклена същност.

Полковникът прилича на котел, сложен на силен огън: отначало съска, после от дъното започват да се издигат мехурчета и изведнъж забълбуква, закипява и водата заедно с парата започва да прелива навън.

— Мълчи, мръснико!

— А пък ти, Стаска, имаш кила! И освен това, Стаска Кубасаридзе, тебе те изхвърлиха от полка за разхищение на държавни пари. Та сега, подлецо, си измиваш позора в жандармерията — спокойно отговаря Рудолф Валентинович и обръща гръб на полковника.

— Какво е това кила? — върти се Дардак около Рудолф Валентинович, който спокойно и гордо шествува през отдръпващата се тълпа.

Полковникът изчезва. Прозорецът се затваря.

Така завършва първата среща на Кубасаридзе с бунтовниците. Втората среща има военен характер и преминава по следния начин: полковникът дава заповед за бойна готовност и събира щаба. Въпреки желанието на наместника да разреши конфликта чрез политически методи, Кубасаридзе натрапва на съвещанието военна намеса. Като главен аргумент на становището си изтъква „неизвестните бойни качества“ на оръжието, създадено от арестанта Квимсадзе. Относно споменатото „бойно оръжие“ се знае, че за помпата на допотопната парна машина са закрепени пожарникарските маркучи, чиито краища се намират бог знае къде. И освен това до помпата кипят два грамадни котела от по хиляда литра… Когато Кубасаридзе сериозно се разпростира относно неизвестното оръжие, някои от присъствуващите се поусмихват, но полковникът веднага напомня за безпомощното, оскърбително състояние на господин Коц и още един надзирател и постига своето.

Операцията, в която за бойно оръжие служат тояги, огромни щитове и леки стълби за щурмуване на стени, е наречена „Безкръвна атака“. Петстотин войници обкръжават затвора от всички страни. Над портала се отварят два прозореца, войниците измъкват пожарникарски помпи и започват да мият обляната с нечистотии барикада.

Разнася се команда и от барикадата на втора линия към административния корпус политат камъни. Войниците захвърлят пожарникарските помпи и моментално изчезват. След минута по прозорците на административния корпус не остава нито едно здраво стъкло.

Огънят е прекратен, а с него стихва и победният рев, предизвикан от първото огъване на противника. На прозореца, чиито стъкла са избити, отново се появява полковник Кубасаридзе. В ръцете му блести сребърен рупор.

— Арестанти, внимание! — вика той през рупора. — Хванали сте се на въдицата на шепа авантюристи! До един ще ги избесим! Всеки от вас ще отговаря пред военнополевия съд, но още имате възможност да изкупите вината си. Как? Хванете авантюристите, вържете ги, предайте ни ги и ще ви бъде простено!…

От барикадата скачат двайсетина души, започват да събират камъни и да ги връщат обратно на барикадата. Един от арестантите, който събира камъни, се озовава до прозореца, дето се перчи полковникът, изправя се и с удоволствие плюе в лицето на господин Кубасаридзе. Полковникът изчезва.

По заповед на оскърбения полковник незабавно започва атаката.

Отваря се малката вратичка в портала и след унтера влизат въоръжени с тояги и щитове войници. Подпират с щитове барикадата, натискат я така здраво, че, представете си, барикадата се раздвижва и започва бавно да пълзи. Едва започнала да се движи, порталът се разтваря широко и се втурва още една рота войници. В този момент заработва оръдието на Класион Квимсадзе — това велико чудо на техниката — и върху атакуващите се излива мощна струя вода. Отначало тя е умерено топла и този душ не прави особено впечатление на войниците, но когато бликва врялата вода от големите бански котли, ефектът надминава всички очаквания: войниците с вопли се скриват във входа и порталът стремително се затваря. На бойното поле остават като трофеи десетина щита и тояги. Отбраняващите се веднага ги събират.

Атаката откъм портите е отразена, но сега войниците щурмуват трите стени на двора. Ала щом някой войник се покаже на стената, върху него начаса се посипва със свистене град от камъни и натрошени тухли, пред които щитовете са безсилни. Камъните, хвърлени от покрива, имат такава ударна сила, че обсаждащите падат заедно с щитовете си. Щурмът продължава повече от половин час. Офицерите, които ръководят атаката, разчитат, че запасът на арестантите ще се свърши, но той е неизчерпаем, тъй като стените на строящия се корпус непрекъснато се разграждат и извадените тухли бързо се подават нагоре.

Атаката стихва, войниците отстъпват далеч от стените и се разпръскват на групи.

Полковник Кубасаридзе нарежда да се извлекат на най-близкия склон две оръдия и да се насочат дулата към затвора. В отговор въстаниците изпращат към войниците залп от прокламации. Това е първият опит за подобна стрелба. Повечето войници изобщо не докосват прокламациите, но някои все пак не се посвеняват да нарушат воинския устав, вземат позивите, прочитат ги и дори предават на другарите си какво пише там. Това предизвиква пререкания между войници и офицери. Вдигат взвода от позицията и докарват пресни сили. Въстаниците се убеждават в ефективността на пропагандата си и засилват действията си. Кубасаридзе е изправен пред заплахата войниците да не се подчинят и стига до единственото според него правилно решение: да атакува, докато войниците се подчиняват!

От наблюдателните си пунктове по покривите на корпусите въстаниците вероятно навреме са разгадали плановете на обсаждащите. Кубасаридзе разделя въоръжените си сили на два ешелона. Първият ешелон е от офицери и младшия команден състав, сто души с дъждобрани и въоръжени със сопи и щитове. Вторият ешелон — от редници със същото оръжие, но без дъждобрани. Отрядите са готови за атака и от прозореца на горния етаж на административния корпус загърмява рупорът:

— Арестанти! Ще взривим барикадата пред портала! Отстъпете на сто крачки! Взривяваме… — Полковник Кубасаридзе повтаря тази новина няколко пъти и се отдалечава.

Разбира се, никой не помисля да отстъпва на сто крачки, но десетина души все пак предпочитат да се махнат от барикадата. Настигат ги, събарят ги и здраво ги налагат. Портите се пооткрехват и през процепа се посипват войници. Разхвърлят пред барикадата пачки динамит и изчезват. Фитилите са много дълги или може би влажни — минава доста време, докато над двора се заизвие тънка струйка син дим. След десет секунди на мястото на барикадата пред портала зейва огромна яма.

И тогава още неколцина души се опитват да напуснат позициите. Но предварително предупредените задни редове посрещат бегълците с градушка от камъни и малодушните отново се връщат по местата си.

— Господа офицери, напред! — Бият на барабани и през разтворените порти на затвора влиза първата верига на офицерския отряд. Отпред, прикрит с огромен щит, върви самият полковник Кубасаридзе. Очите и фуражката му се виждат иззад щита… Целият отряд по фланговете и отгоре е брониран с такива щитове. Тази движеща се крепост създава впечатлението, че няма да трепне, дори ако върху нея се стовари лавина.

До строящия се корпус остават не повече от шестдесет крачки. Също толкова — до втората линия на барикадите и още двайсетина крачки до главния вход на корпуса. Целта на щурмуващите, разбира се, е да разгонят бунтовниците, да се вмъкнат в корпуса и да освободят Коц и надзирателя. Задачата на отбраняващите се е да пуснат през портите само авангарда на офицерския отряд, да открият масиран огън и да смажат следващите редове.

По команда от покривите на главния корпус и болницата и от скелите на строящото се здание върху офицерите се изсипва лавина от камъни и парчета тухли, които забарабаняват по щитовете, прикриващи офицерите. Но строят върви напред, предполага се, че от барикадите ще полети нов поток от камъни, щом отрядът се приближи на най-удобно разстояние, но когато в двора прониква вече половината отряд, неочаквано заработва помпата на Класион Квимсадзе. Не, това не е вода, а мощна, дебела колкото конска опашка струя синкава течност, която разпръсква гнусно зловоние. Струята се излива върху атакуващите, но офицерите вървят, без да трепнат и без да намалят крачка. Ала когато течността, изпомпвана от канализацията на затвора, потича във вратовете на господа офицерите, редовете им се объркват и придвижването им започва да става бавно и хаотично.

Полковник Кубасаридзе, който върви начело на отряда, изведнъж заляга на земята и се покрива с щита си. Офицерите се объркват. Върху тях се стоварва град от камъни и тухли. Порой от помия и отпадъци ги залива отгоре. А на земята лежи проснат техният полковник!… Офицерските отряди, гордост и опора на Негово императорско Величество изоставят своя командир на произвола на съдбата и се хвърлят към портала, но тук ги среща вторият хвърлен в атака ешелон.

Вторият ешелон се състои поне от двеста войници и е невъзможно да бъде описана борбата и блъсканицата, която избухва в портите на затвора. Ще кажа само, че помпата с луда упоритост полива това човешко месиво, докато то не се изхлузва зад вратите и само двайсетина замаяни, пребити и изпотъпкани офицери пълзят сред нечистотиите, опитвайки се да се измъкнат от огневата зона. Наредено е да се спре градушката от камъни и тогава изпод щита, който прикрива полковник Кубасаридзе, се разнася храбра команда:

— Господа офицери, за царя и отечеството, по лакти, напред!

Затворът избухва в смях.

Полковникът съобразява, че нещо не е в ред, внимателно се измъква изпод щита, оглежда пространството около себе си, нищо не се лее и не се сипе нито отгоре, нито отпред, и се обръща към портала. Много дълго и замислено гледа към него, сетне се надига и като оставя щита на земята и отпуска глава на гърдите си, се повлича нататък, където се изнизват последните му офицери. Почти достига портите, когато от един прозорец на строящото се здание се измъква някакъв арестант, който внимателно крепи бъчонка с нечистотии. Тези бъчонки служеха за кофи в карцера. Арестантът се промъква към полковника изотзад, нахлупва бъчонката на главата му и хуква стремглаво назад, гонен от страх пред собствената си дързост. Полковникът смъква бъчонката от главата си, захвърля я и като изтрива лицето си с полата на плаща си, се скрива зад портала.

Арестантът се прекачва през барикадата и се разридава, обливайки се в сълзи на възторг и гордост.

А затворът не престава да ехти от смях.

 

 

След този инцидент участниците в атаката три-четири дни „лекуват раните си“ с топла сярна вода в баните на Тифлис, наместникът говори по телефона със столицата и по нареждане на самия министър-председател полковник Кубасаридзе получава заслужен отпуск. Прибрани са оръдията от склона на Ортачалската планина и за да бъде решен конфликтът посредством политически методи, на прозореца на затвора вместо полковник Кубасаридзе се появява прокурорът, господин Калюзе.

— Арестанти, нека ваш представител да заповяда за преговори — обръща се той към въстаниците.

Бунтовниците изпращат за преговори с началството и другите представители на властта двама души, споменавани неведнъж в моите записки: господин Гоги Цуладзе и писателя-революционер господин Лука Петрович Дембин. Без да се бавят, парламентьорите се приближават към прозореца. Представят се и предават на прокурора молбата на арестантите военният лекар Шчелкунов да възобнови изпълнението на своите задължения, тоест да посещава болните. Както се изяснява по-късно, повод за тази молба е тежкото заболяване на Класион Квимсадзе. Прокурорът незабавно се съгласява и изпраща Шчелкунов в затвора.

Господин Калюзе започва преговорите без заобикалки:

— Докога смятате да задържате господин Коц и онзи надзирател?

— Господин Коц и онзи мръсник Палаша си излежават наказанието, господин прокурор! — рапортува Гоги Цуладзе.

— В какво са обвинени? — усмихва се прокурорът.

— В оскърбяване на човешкото достойнство, съучастие в хомосексуализъм, изпълняване на противозаконни разпореждания на властта — отвръща Лука Петрович Дембин?

— Сериозни обвинения! — клати глава Калюзе. — На колко ги осъдихте?

— Не сме упълномощени да разгласяваме срока на наказанието, но ние сме хуманни хора и не съдим строго за престъпления, извършени по нареждане отгоре. Ние знаем от кого да искаме отговор и когато дойде време, ще го поискаме! — отвръща Цуладзе.

Прокурорът Калюзе сяда на прозореца, прехвърлил крака към двора, и като изважда със снежнобяла кърпа една прашинка от окото си, казва:

— Както ви е известно, смяната на главата на правителството означава промяна на политическия курс. Ако лидерът на правителството притежава също така и портфейла на министър на вътрешните работи, това значи, че той се готви да акцентира върху вътрешнополитическите проблеми. Съгласни ли сте с мен?

— Да — отговаря Цуладзе.

— То се вижда — реакция и терор — забелязва Дембин. — Впрочем във всички други отношения положението не се е променило.

— Ами! — възразява прокурорът. — Променило се е и, ако не възразявате, мога да ви приведа едно твърде сериозно доказателство.

— Слушаме ви.

— Съвсем наскоро Негово императорско Величество заповядал да събудят в три часа през нощта господин Пьотр Аркадиевич Столипин и да му предадат незабавно да отиде при него. Негово императорско Величество бил в много лошо настроение. „Господин Столипин — казал му той с укор в гласа. Вие ми се заклехте, че в най-скоро време ще изведете моята империя от състоянието на вълнения и безпорядък. Какво става с вашето обещание? Какво значи ей това?!“ И господарят-император хвърлил на масата някакво съчинение — петнайсетина страници, написани на ръка.

С разрешението на Негово Величество господин Столипин се въоръжил с червен молив и започнал да чете. Трима студенти от Петербургския университет били съставили проект за реорганизация на Руската империя посредством провеждане на коренни реформи. Проектът започвал с тезата, че царят трябва да се отрече от престола и завършвал с призив за ликвидиране на частната собственост.

— Каква прекрасна младеж расте, господин прокурор! — не се сдържа Лука Петрович Дембин.

— Великолепна, господин Дембин, блестяща, но… разрешете да продължа… Докато господарят-император се разхождал разстроен из кабинета си, господин Столипин все чел и отбелязвал нещо с червения молив. — Е, какво? — попитал императорът, когато председателят на Министерския съвет свършил да чете.

— Имам една молба към вас, Ваше Величество!

— Говорете!

— Аз, Ваше Величество, не съм лишен от вниманието и доверието ви. Това ми дава право да ви помоля да издадете такава заповед: „Занапред, преди да овладеете правилата на руския правопис, не пишете държавни проекти, не ми губете времето! Николай“. На тези шестнайсет страници са допуснати шестдесет и няколко стилистични, правописни и пунктуационни грешки, ваше сиятелство. Ще препратя заповедта ви на авторите на писмото, ще установя надзор над тях и ще ви доложа за резултатите.

Господарят-император се съгласил. Ръкописът бил върнат на студентите в университета. Пликът с щемпела на Негово Величество естествено предизвикал голям интерес сред студентството, към двеста младежи се събрали за тържественото отваряне и прочитане на писмото. Резултатът: двама от авторите напуснали университета и заминали при родителите си, в именията им, чиято експроприация толкова разпалено изисквали в своя проект. Третият се пропил! Царят остана на трона си, необходимите реформи се осъществяват от господин Столипин. А вие казвате, че нищо не се е променило! Как би постъпил предшественикът на господин Столипин? Щеше да ги изпрати в Сибир… Искам да ви съобщя, че господин Столипин е осведомен за вашия бунт и от днес всичко ще се върши въз основа на неговите разпореждания.

— Любопитни сме да знаем какво ще се върши? — запитва Гоги Цуладзе.

— Нищо ново. Абсолютно нищо. Разбрахте ли ме? — усмихна се Калюзе.

— Как така нищо? — учудва се Лука Петрович Дембин.

— Разбира се, малко прекалих. Как нищо наистина! Ще има нововъведения, непременно ще има! Например ще ви оставят да действувате, както намерите за необходимо, в границите на затвора и законността. Тъкмо това е новото! По-нататък: вие сте признати от съда за виновни и ви е произнесена съответна присъда. Присъдата е закон, а законът трябва да се спазва при всички условия. Както са казвали в древността: Pereat mundus, fiat iustitia![1] Следователно вие ще останете в затвора, докато не си излежите наказанието докрай. Трябва да ви съобщя също, че учрежденията, които разглеждат жалбите и молбите за помилване, ще действуват както преди и няма да предприемат извънредни мерки спрямо бунтовниците. Да, какво още исках да кажа?… А-ха, спомних си: както и по-рано излежалите присъдата си ще бъдат освобождавани и както винаги ще бъдат приемани нови групи осъдени. Освен това ще ни предадете заложниците, както обещахте, и ще ги накажем според заслугите им. Май друго няма. Струва ми се, че нищо не съм забравил. За провиненията, извършени в затвора до днес, държавата няма да ви търси сметка. Достатъчно е и това, което се прави. С други думи, вие си излежавате наказанието. Живейте, както искате, но имайте пред вид, че едно ново престъпление няма да ви бъде простено…

Прокурорът Калюзе не изчаква да чуе как парламентьорите ще реагират на думите му, пожелава им всичко хубаво и се отдалечава.

Това е всичко.

А реакцията, откровено казано, била поразителна — парламентьорите стояли като идиоти, вторачени в празния прозорец. Дългото мълчание било прекъснато от смеха на Гоги Цуладзе.

— Браво бе, Столипин! — промълвил Лука Петрович Дембин.

Прокурорът скрива, а може би просто забравя едно немаловажно обстоятелство. Ето какво станало: конвоят на затвора бил сменен, докарана била нова военна част и забранените зони били разширени до сто метра. Смисълът на тази идея е ясен: в затвора не се осъществявал непосредствен надзор и властта се застраховала от евентуално прокопаване на тунел — кой би могъл да изкопае сто метра? Историята на затворите не познава такъв случай. Впрочем тази мярка била излишна: в затвор, откъдето всеки ден освобождават някого, не е възможно прокопаването на тунел да остане в тайна, още повече, ако всеки се шляе по своя воля, където и когато си иска.

Бележки

[1] Макар и светът да погине, да възтържествува справедливостта! (лат.)