Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (12)

Куджи Ториа

Както разбирам, интересува ви не само Дата Туташхиа, но всичко, което ставаше около него. Мога да ви разкажа защо често споменаваше плъховете и ги сравняваше с хората. Много съм разправял за това. На различни хора. Навярно някой от тях ви е изпратил при мене. И вие дойдохте. Е, добре, ще ви разкажа.

Отдавна съм го забелязал — много хора търсят да се запознаят с някой голям човек, та после да се хвалят: на, виждаш ли с кого съм ял и пил вчера!

В това винаги съм съзирал честолюбие и корист. И винаги съм стоял настрана от големи хора. Никога не съм бил в близки отношения с Дата Туташхиа. Но преди четирийсет години ми се случи да прекарам с него месец или малко повече. По това време бях вече на двайсет години, а за пръв път го видях, когато бях на дванайсет. Не, не че го видях, ами живееше у нас. Тогава семейството ни се беше преселило в Турция, в град Самсун, и Туташхиа бе дошъл на гости на брата на майка ми. Две седмици прекара у нас. Добре го запомних. Когато след осем години го видях за втори път, веднага го познах. Дори не трябваше да си припомням. Стори ми се, че и той ме позна, а каква разлика има между един дванайсетгодишен момчурляк и момък на двайсет години! Аз много се бях променил и той навярно не можа да разбере веднага кой съм, пък и нямаше защо да му се представям. За бога, да не помислите, че от предпазливост; демек, той е абраг, опасно е да се познаваш с него, ще кажат, че му помагаш. Нищо подобно! Ако бях такъв подлец… та за залавянето на Туташхиа по това време даваха големи пари. Само да исках, можех да имам тия пари. Но такова нещо дори през ум не ми мина. А не поисках пръв да се открия, защото не обичам хората, които правят така. Те са търсачи на име и слава, авантюристи. За най-голямо достойнство на човека смятам умението му да уважава хората. На това са ме учили от дете. Туташхиа, както разбирате, малко ме интересуваше. Ще разкажа само за това, което съм видял с очите си. И между другото, повярвайте ми, той с нищо особено не се прояви. Може би няма да ви е интересно, но щом искате, слушайте.

Нашата фамилия е Ториа. Звучи като колхидска. А всъщност никой от нашето семейство не знае откъде сме. Може би мои прадеди отдавна-отдавна са се преселили от Колхида. Хора със същата фамилия и наши далечни роднини и до ден-днешен живеят в приморските градове. Там са заседнали. Моят баща, като отишъл в Самсун, си взел жена от лазко семейство. А това, че всички Ториа живеят в приморски градове, е свързано с нашия родов занаят. Има семейства, които от поколение на поколение правят лекарства, мехлеми и всякакви еликсири… Така и ние. Само че не правим лекарства, ами отглеждаме плъхове, плъхояди. Наричат се още самояди. Знаете ли що за занаят е това? В старо време корабите били целите от дърво. Затова гризачите причинявали страшна вреда на товарите и на съдовете. Но ако на кораба се пусне един плъхояд, той ще почне да изтребва гризачите, дори да са хиляди. А които успеят да отърват кожата, сами ще наскачат от борда във водата. Такъв плъх струваше много скъпо, за един плъхояд плащаха по петдесет-шестдесет жълтици. Единствено нашият род знаеше тайната на тяхното отглеждане, никой друг не я знаеше. Може би на нашия родов занаят дължа това, че когато започнах да следвам медицина, избрах специалност хигиена.

Най-напред ще ви разкажа за моя чичо Мурман Ториа, пък после ще говорим как се срещнах с Дата Туташхиа. Чичо ми Мурман Ториа го изпратили във фелдшерско училище. Изучил се той и трийсет години плава като корабен фелдшер. Ни жена, ни деца имаше. Лекуваше като истински доктор. И най-важното, в източните страни се беше запознал с древната медицина, лекуваше според нейните методи и правеше това превъзходно. След години, като му омръзна да скита по моретата, струпа си къщичка и пак се зае да лекува, сега на сушата. За кратко време си спечели име на добър лекар. Откъде ли само не идваха при него хора, с какви ли не болести, и най-безнадеждни… Тъй вървяха работите, че трябваше да отвори постоянна лечебница. И той уреди в къщурката си малък лазарет за десет души. И ходещи приемаше, и лежащи лекуваше, и всичкото самичък. Имаше един-единствен санитар, съвсем стар беше, викаха му Хосро. Само той му помагаше. Работлив човек беше моят чичо Мурман. Не знаеше що е сън и почивка. Все болните, та болните. И плащането при него ставаше бамбашка. Дойде при него някой болен, като го погледнеш, няма да кажеш, че е беден, той не му взема нито грош, а тоя болен има да лежи половин година. Дойде някой друг, гол като сокол, той само веднъж го прегледа и давай парите. Вземаше кога както му скимне. Но, види се, имаше си свои мерки и правила, по които определяше таксата. Което не знам, не знам. Ей такъв човек беше моят чичо Мурман Ториа.

Като гимназист често прекарвах ваканциите при него. При родителите си в Самсун отивах само за по две седмици, и то през лятото. В лазарета ми беше по-интересно и по-полезно. Нали мечтаех да получа медицинско образование. Лазаретът ми даваше възможност да практикувам и при това се учех от чичо си на мъдростите на източната медицина. По това време, за което сега ще ви разкажа, бях вече завършил гимназия и току-що бях пристигнал от Самсун при чичо Мурман. В къщата на Мурман имаше три стаи. В едната живееше той самият, там приемаше и болните; нямаше къде да се сложи още един одър и затова Хосро спеше на пода, подал се до кръста изпод масата. Но това ставаше, когато аз идвах на гости. Другата стая беше за болни мъже с шест легла. Третата се смяташе за женска стая, но жени при Мурман Ториа не идваха и в нея спях аз, когато му гостувах, а иначе там спеше Хосро. В тази стая имаше две легла, умивалник и маса. От мъжката стая ме отделяше дори не врата, а ниша, закрита със завеса. Виждах и чувах всичко, което ставаше в голямата стая, а мене не ме виждаха оттам.

Една сутрин ме събуди някакъв шум. Чувам, чичо ми след визитацията разговаря с болните.

— Вие и четиримата сте вече по-добре — чух гласа на чичо Мурман. — За да оздравеете напълно, трябва да имате силна храна. Сега за всички вас най-важното е това… Средствата ми не позволяват да ви храня, пък и тук няма такава възможност. Сами виждате това, виждат го и вашите роднини. Навярно те ще ви носят ядене и занапред. Ако някому не стигне, нека другите му дадат. Да не разделиш с болния парче хляб, значи да приближиш часа на смъртта му. Лекарствата, които съм ви предписал, както винаги ще ви донася Хосро. Трябва да ги вземате, както ви е казано. Квишиладзе, гледай да не си простудиш краката, дръж ги винаги на топло. Аз тръгвам. Не се отпускайте. Тъгата и тягостните мисли усилват болестта, помнете това.

Щом Мурман излезе от стаята, Чониа каза на Квишиладзе:

— Кучулориа и Варамиа вчера изтърсиха последното брашно от чувалчетата си. Какво ще правим по-нататък, ми кажи, какво ще ядем, как ще живеем?

Чичо Мурман наистина не можеше да храни болните. Такива, които се нуждаеха от специална диета, той не приемаше в своя лазарет. Пък и селяните по ония времена бяха бедни, дори и да чувствуваха края си, пак не можеха или пък не искаха да плащат пълен пансион. Болните си носеха провизии, а като ги привършеха, пак им донасяха нещичко от къщи.

Чониа, когото споменах, бе дошъл в лазарета по-късно от другите и беше страшно слаб. Кожа и кости. Тогава мнозина живееха лошо, но такова изтощено същество човек рядко можеше да види. Мурман го прие в лазарета и Чониа зае посоченото му легло. Първия ден не хапна нито залък — нищо не си беше донесъл. На сутринта взе бъркалката от Кучулориа, който от болки в гръбнака беше блед като платно. Все едно му казва, нямаш сили да бъркаш гоми^[1], пък и нищо не разбираш от тая работа. Той свари гоми и коричката се падна на него. Квишиладзе, двайсет и пет годишен момък, който беше прикован на легло, също му подхвърли малко от своята порция. Новоизпеченият готвач веднага глътна и това заедно с парчето кашкавал, което му бе дал Варамиа. Така Чониа се нареди за готвач, а Кучулориа дори дума не обели — не беше по силите му да вари качамак, толкова беше изтощен. На Варамиа и двете му ръце от мишниците до края на пръстите бяха гипсирани — не можеше сам дори да се нахрани, камо ли да готви. Квишиладзе и Кучулориа го хранеха поред, добре, че леглото му беше между техните.

Когато Чониа каза: „Какво ще ядем сега, как ще живеем?“, Квишиладзе, разбира се, схвана, че става дума за неговото брашно. Явно беше мислил за това и беше подготвен за този обрат.

— Ето го моето брашно — той посочи с пръст чувалчето, което висеше на стената, — за два дни ще стигне за всички, ако го стопанисваме добре. А през това време все трябва да дойдат при някого от нас.

Чониа свали чувалчето от гвоздея и го понесе към печката. Квишиладзе с тъжен поглед проследи изчезването на последните си запаси.

— Добър човек си ти, Квишиладзе. Ако ще даваш, давай така — с открита душа, без да мислиш, без да правиш сметки, без да се маеш — каза Варамиа след дълго мълчание и опря гипсираните си ръце о стената, сякаш бяха дървени.

— Ами, не бил мислил, не бил правил сметки! Да беше го чул как му спря дишането. А като погледна как свалям чувалчето, насмалко да се хвърли като ястреб на пъдпъдък. Каква му е била сметката? Ако изям брашното си сам, за повече от три дни и без туй няма да ми стигне. А ако дойдат при някого от нас, ония нищичко няма да ми дадат. Затова се отпусна, а иначе… Направил си е той сметката, братко — рече Чониа и усилено завъртя бъркалката.

Кучулориа се опита да оправи възглавницата си, забравил, че всяко движение предизвиква остра болка в гръбнака, и извика.

— Откъде знаеш дали съм помислил така или другояче? — каза Квишиладзе. — Даже само сметката да ми е на ума, и тя не е крива, и постъпката ми не е лоша, а да деля последния си залък с такова нищожество като теб, хич не ми е весело, ама дългът си е дълг и аз съм длъжен да постъпя човешки.

— Такива като тебе, Чониа, винаги са готови да окалят човека — застъпи се Варамиа. — Квишиладзе раздели с нас брашното си, нима това е лошо? Ама така си е, винаги ще се намерят хора да омърсят доброто дело. Щом ти влезе лоша мисъл в главата, гони я по-далеч. А на тебе ти дава сърцето не само да си помислиш, ами и да наговориш лошави неща.

— Стига сте се карали за глупости — спря ги Кучулориа. За два дни ще ни стигне, а после ще дойде жената на Квишиладзе… Как се казваше жена ти, Квишиладзе?

— Тя не му е жена — злорадно вмъкна Чониа, — казва се Цуца и е чужда жена. Квишиладзе сам ми го каза.

Всички се умълчаха. Кучулориа запремига често и току местеше поглед от Чониа към Квишиладзе. Няма да скрия, че техният разговор ме заинтригува и аз все по-внимателно се вслушвах иззад завесата.

Чониа събра съдинките на всички, подели качамака; от кашкавала не бе останало нито парче. Те гълтаха постния качамак и мълчаха.

— Та, значи, тая Цуца не ти е жена — заговори най-после Кучулориа. — Ами чия жена е тя? — Квишиладзе си облиза пръстите и каза:

— Беше женена за Спиридон Сиоридзе. Той изчезна, нищо не се знае за него. Може и да не е вече между живите. А за Цуца не мога да се оженя, докато не разбера жив ли е, или не. И свещеникът каза, докато не разбереш точно, не можеш да се жениш, а като разбереш, тогава вече може.

— Е, добре, ами тоя Спиридон Сиоридзе, или как беше, защо е изчезнал, а? — попита Кучулориа.

— Да им опустее намярата на тия жени, заслужават да ги изтрепеш до една — забоботи изведнъж Чониа. — Кой знае как му е яла душицата на тоя Сиоридзе любовницата на нашия мил Квишиладзе. Сигурно не е могъл да търпи повече и е запрашил, накъдето му видят очите.

— Не ми е любовница Цуца, жена ми е, само че не иска да ме нарече свой мъж. „Не мога, казва, додето пред бога и пред хората не съм ти жена.“

— Щом е женена за друг, как е станала твоя? — попита Чониа.

— Я разкажи… Да послушаме за тоя Спиридон Сиоридзе, каква ще е тая история? — обади се Кучулориа.

— Така да бъде. Като си доям, ще ви разкажа — след кратко мълчание се съгласи Квишиладзе.

Всички се приготвиха да слушат. Чониа бързо събра съдовете, сложи ги в котела и седна на табуретката, цял превърнат в слух.

Квишиладзе най-после престана да дъвче, още веднъж си облиза пръстите, пъхна под гърба си възглавницата, обиколи с поглед стаята и рече:

— Вижда бог, не знам какво да ви кажа. Преди три години Спиридон Сиоридзе взе, че изчезна. Туйто.

Всички очакваха да чуят дълга история и сега объркано гледаха Квишиладзе.

— Ей тъй взел, че изчезнал? И само толкоз ли? — подзе Кучулориа.

Квишиладзе кимна.

— Сигурно е имало причина. Ей така без нищо да вземе да изчезне — кому ще дойде наум? — каза Чониа.

— Сигурно е имало, как иначе! — съгласи се Квишиладзе.

— Че барем най-напред къде ще иде, не е ли казвал? — попита Варамиа.

— Нищо, нищичко не казал.

— Явно, такъв човек и да го чакаш, и да не го чакаш, няма да се обади — предположи Кучулориа.

— Защо пък?! — учуди се Чониа.

Кучулориа замислено се почеса по тила.

— Човек, който ще вземе да си замине, да изчезне, дявол знае де, и преди това дума да не каже закъде е тръгнал. Нима такъв човек ще вземе да си чеше езика къде и за какво отива? Не, няма да каже!

— Какви ги меле тоя? Срамота! — възмути се Чониа. — Коскоджа човек, а пък мозъкът му кокоши! Майко мила, защо си се разкудкудякал такъв! Е, и какво стана по-нататък? Обаждал ли се е поне веднъж, или не?

— Не, не се е обаждал. Казвам ти, изчезна. Може и да не е жив вече, знам ли.

— И какво, тази Беридзева жена, твоята Цуца де, нищичко ли не знае за мъжа си, за тоя Спиридон Сиоридзе? — не повярва Чониа.

— Тя не е никаква Беридзе, а Догонадзе, но редът си е ред, пише се по мъж. Нищо не знае за Спиридон. Щеше да ми каже, ако знаеше. Какво ти Цуца?! Нашето село Квеши е толкова голямо, ама да попиташ за Спиридон, никой нищо не може ти каза.

И пак стихнаха. Поседяха, помълчаха и изведнъж като се отприщиха… Цели пет дни бърбориха и все за Спиридон Сиоридзе — кой е и какъв е. За всичко разпитаха, всичко разузнаха, даже какви обуща носел и обичал ли да си похапва, и какво ядене и пиене предпочитал — всичко изясниха от игла до конец. Ала защо и къде бе изчезнал — за това препирните им нямаха край. Тоя Спиридон Сиоридзе вече ми беше дошел до гуша, почна да ми прилошава само като чуех името му. И таман мислех да им забраня да говорят за него, Чониа ме изпревари. Изведнъж скочи от кревата, грабна една цепеница и изрева:

— Само някой още един път да ми излае за него… видите ли тая цепеница? Ще му смажа главата като на куче.

Всички млъкнаха и никой вече не продума за Спиридон Сиоридзе, че то малко оставаше — бога ми, щях да се побъркам.

Всичко това, както вече казах, стана по-късно, на петия или шестия ден, а преди това се случи следното. Брашното на Квишиладзе наистина го изядоха за два дни. На третия ден всички, кой както можеше, се долепиха до прозорците, но не дойде никой. Вечерта, вече по тъмно, Чониа ме причака на балкона и поиска плик: ще напиша, казва, на семейството си, да ме навестят, че ще пукна от глад. Отидох в стаята на чичо, където бяха нещата ми, и донесох на Чониа плик, хартия, перо, мастило. Той веднага седна да пише.

— Недей да пишеш на тъмно, Чониа, ще си развалиш очите — каза Кучулориа, очевидно с надеждата да подразбере на кого пише Чониа.

— По-добре моите очи да изтекат, братле, отколкото всички да изпукаме. Имам един роднина в Самтредиа, все ще даде нещичко, барем по залък за всеки, че то никой не идва при нас — отговори Чониа, разбирайки, че трябва да утоли любопитството на съседите си.

Вече беше време за сън. Седим ние тримата — аз, чичо Мурман и Хосро, — запалили сме лампата, вечеряме. Гледам, на масичката лежи пликът, който бях дал на Чониа, вглеждам се в адреса и що да видя — името на Цуца Сиоридзе, възлюбената на Квишиладзе.

— Какво е това? — питам аз близките си.

— Ами Чониа го донесе. Квишиладзе бил неграмотен, та той го написал заради него. Вземи го, казва, и като отидеш в Поти, пусни го в кутията.

— Навярно Квишиладзе иска храна. Не трябва да бавим писмото, пък и трябва да вземем лекарства от Поти — каза чичо Мурман.

Вечеряме ние, а аз все си мисля затова, че на мен Чониа ми каза едно, а на Хосро — друго и че адресът на плика е съвсем различен. Но нищо не рекох. Аз самият трябваше да ходя в Поти, да докарам плъхове. Миналото лято бях отгледал един плъхояд, бях го кръстил Фараон. Тогава не можах да намеря купувач. От глупост го пуснах в лазарета. А после се намери купувач, ама ми беше жал да се разделя с Фараон — чудесен плъхояд стана и струваше много повече, отколкото ми даваше купувачът. И остана в лазарета, всички плъхове унищожи, на верста наоколо един не можеш намери. Та сега сам ще трябва да ходя за плъхове в Поти, да ги ловя в магазините на Потийското пристанище, там бях поставил капани. Бях намислил да взема със себе си Фараон, в Поти бях намерил нов клиент.

— Аз утре ще ходя в Поти — казах на Хосро.

— Тогава вземи и лекарствата, а аз ще отида за дърва — зарадва се Хосро.

Така се споразумяхме.

Сложих във вътрешния си джоб писмото на Чониа и всички се разотидохме да спим. На разсъмване започнах да търся Фараон, но него, подлеца, никакъв го нямаше, явно беше отишъл на лов някъде далече. Махнах с ръка и заминах сам. Градът беше близо, лазаретът на чичо ми беше в едно от предградията. Бях изминал вече доста път, когато почна да ме гризе любопитството. Измъкнах от джоба писмото на Чониа, повъртях го в ръцете си, срам ме бе да го отворя, но… слабост човешка, не издържах. Пликът беше залепен много старателно, ала аз го наплюнчих, лепилото се размекна и отворих плика, без ни най-малко да го повредя. Чониа пишеше на Цуца Сиоридзе от Квеши уж от името на Квишиладзе и й съобщаваше, че нейният Спиридон Сиоридзе се намерил и лежал заедно с него тук, в лазарета. Яденето ни се свърши, донеси ни нещо да ядем и ела заради нашата любов, само че не се отбивай в лазарета, иначе Спиридон ще се сети, че си дошла при мене. А в еди-кой си ден моят приятел Чониа ще те чака на пътя за лазарета. Край пътя има елхова горичка и храсти покрай канавката, та там ще те чака, а ти му дай всичко, за което те моля. А я молеше и за десет рубли — за доктора били, трябвало да му се плати. Като видиш Чониа, той ще ти разправи всичко и за Спиридон, и за мен, и изобщо как живеем тука.

Замислих се какво да правя. В първия момент исках да скъсам писмото и да го хвърля. После си помислих дали да опиша отдолу всичко, както си е, и така да го изпратя на Цуца Сиоридзе. Налегнаха ме облак мисли, нищо не можах да реша. А вече бях стигнал в Поти. Ето я и пощата. Пратих всичко по дяволите, казах си, че никога няма да е късно да се разкрие цялата тая мръсотия и пуснах плика в кутията. Пуснах го и още повече се замислих — това ли трябваше да направя, друго ли? Страшно се измъчих, цял ден не можах за нищо друго да мисля.

Взех лекарствата от аптеката, обиколих магазините, събрах в една клетка плъхове и тръгнах към къщи. Додето наглася зверчетата, както беше редно, и ето че взе да се мръква. Вечеряхме и аз заспах като пребит, без крака бях останал този ден.

Сутринта, още не бях се разсънил напълно, чувам гласа на Кучулориа:

— Сънувах нещо тая нощ — сигурно ще дойдат при някого от нас. Помнете ми думата — ще дойдат.

Всички взеха да молят Кучулориа да им разкаже съня си. Той разправя цял час, докато задухът не го прекъсна.

Вече четвърти ден гладуваха и на мене също взе да ми се струва, че при някого от тях непременно трябва да дойдат. Но и този ден мина, а никой не се вести.

… Именно тази вечер се случи нашата история, но коя година беше — да ме убиете, не мога да си спомня. Не ми се изчислява, пък и не е чак толкова важно. Отдавна се беше стъмнило, към единайсет часа трябва да е било… Седим си ние с чичо Мурман, играем на зарове. До нас Хосро ту клюма, ту наблюдава играта. Като сега чувам — долетя отдалече тропот на копита.

— Хосро, приготвил ли си леглата? — попита чичо.

Хосро кимна.

— Кого чакате толкова късно? — полюбопитствувах аз.

Чичо помълча малко и отвърна:

— Едни болни. Днеска дойде някакъв скотовъдец, върна се да доведе другаря си. Сигурно са те, кой друг може да е?…

— А какво им е?

Чичо Мурман пак не бърза да ми отговори.

— Мечки ги нападнали — рече той колебливо.

Почувствувах, че чичо крие нещо. Да видим, мисля си, докога ще издържи.

А тропотът все повече се приближава.

— Мурман батоно! — извикаха от двора.

Чичо ми заръча да изляза с лампа при гостите, а на Хосро да отведе конете им в конюшнята.

Единият слезе сам. На другия му помогна Хосро, кракът му беше тежко наранен.

Сложих лампата на масата и погледнах първо куция, после приятеля му. Куция никога не бях го виждал, а другият беше Дата Туташхиа. Веднага го познах! Никак не беше се изменил, само дето слепоочията му бяха малко побелели. Той също ме погледна, като че си припомняше нещо, но го направи така, че можех и да не забележа вниманието му към моята особа. Както и да е! Защо да показвам, че съм го познал?

Трябваше да се прегледат и почистят раните, но пак усетих, че моят чичо Мурман протака нещо — не иска да започне прегледа пред мене. Пък и аз защо ли съм му? Всичко ми беше ясно, нямаше смисъл да оставам повече при тях.

Казвам им „лека нощ!“, тръгвам към вратата и що да видя — моят Фараон благоволил да се върне: седнал на задника си, изпънал — крачета, люшка се насам-натам. Яд ме беше, че вчера сутринта не можах да го намеря, тоя подлец, и му викнах:

— Марш оттука!

Фараон обидено ме погледна и се измъкна от стаята.

— Прасенце да беше, пак нямаше да е такова тлъсто и охранено. Пък на всичко отгоре и питомно — каза спътникът на Туташхиа.

Премълчах. Туташхиа едва забележимо се усмихна и също не каза нищо. През цялото време, което прекарахме заедно в лазарета, това беше единственият знак от негова страна, че ме е познал.

Нашата фамилна професия отдавна е отмряла и това, което ще ви разкажа, вече не е тайна. Пък и цялата тая плъховска работа е тясно свързана с историята, която искате да чуете от мене, и нищо няма да разберете, ако не ви разкажа за плъховете.

Плъхояди могат да се отгледат по два начина — чрез гладуване и чрез преяждане. И по единия, и по другия начин ще стане плъхояд, но аз предпочитах глада — по-малко време се губи. Вземат се непременно седем или девет плъха. Уловените животни се слагат в празна бъчва. Ако искате да отгледате плъхояд чрез гладуване, бъчвата трябва да бъде желязна. Иначе, като изгладнеят, плъховете ще прогризят дървото и ще избягат. Ако предпочитате преяждането, добра е и обикновена бъчва — ситите животни седят мирно, не закачат стените и дъното. Необходима е още тъмнина. Без тъмнина няма да получите плъхояд. В бъчвата, на самото й дъно, е пълен мрак. Разбира се, ако човек сам не се пъхне там със свещ. Ако ги отглеждате чрез гладуване, трябва да ги държите само на вода. Ако е чрез преяждане, дава им се ядене, колкото могат да изядат, само че все едно и също, например царевица или пшеница, каквото имате подръка. Аз ви разправям всичко съвсем накратко, а всъщност това е цяла педагогическа система.

Та оставих аз гостите, реших никого да не чакам. Легнах да спя и даже не съм чул кога Хосро е довел новите болни при мен в стаята.

На сутринта, както винаги, се събудих от шума в голямата стая. Дата Туташхиа лежеше с лице към стената и не се виждаше дали спи, или не. Приятелят му гледаше в тавана и като видя, че съм се събудил, ми пожела добро утро. Малко по-късно дойде Хосро и наля вода в умивалника.

— Бесо батоно — каза той, — когато пожелаете да хапнете, извикайте ме, ще ви донесе яденето.

Чух добре това име — Бесо, но също така добре разбирах, че човекът, дошъл с Дата Туташхиа, няма да каже истинското си име. Носеха се слухове, че Дата Туташхиа си е намерил нов приятел, Мосе Замтарадзе. „Това навярно е той“ — помислих си. Така и излезе.

— Отиа батоно, събуди се, време е да закусваме — будеше Замтарадзе Дата Туташхиа.

Те с мъка се надигнаха и се измиха, като си помагаха един на друг. Хосро им донесе свинско печено, пържени яйца, картофи и по чаша водка. Мосе Замтарадзе хапна и пак си легна, а Туташхиа извади от дисагите си „Витяз в тигрова кожа“ и потъна в четене.

— Ти казваше — обърна се Замтарадзе към Туташхиа, — че от страх пред Фараон нито един плъх не припарва даже на оръдеен изстрел от къщата, а тука е пълно с плъхове. Под кревата ми или по̀ към стената, не мога да ти кажа точно, тая сутрин сватба ли правиха, на свой плъховски пазар ли се бяха събрали, не знам… — В стаята беше тихо и Замтарадзе се заслуша. — Ето и сега дявол знае какво ги прихваща!

Леглата на съседите ми бяха близо до стената, зад която беше балконът, а там се намираше моята бъчва с плъховете.

Туташхиа се заслуша и аз почувствувах как се напрегна.

— Днес пак е мрачно — каза той и стана.

Беше му счупена ключицата и вървеше с мъка. За да излезе на балкона, трябваше да мине през голямата стая, като се промъкне през тясната пролука между печката и едното легло. В пролуката стоеше Чониа. Туташхиа се извърна настрана, за да не го закачи. Щеше да мине, но Чониа му прегради пътя.

— Тука двама не могат да се разминат. Не виждаш ли, че трябва да заобиколиш от другата страна!

Абрагът неволно се подчини, обърна се и заобиколи печката от другата страна.

— Ха така! — каза Чониа.

Туташхиа се спря и го измери от глава до пети. Е, мисля си, Чониа си намери майстора, тук неговата простащина няма да мине.

Чониа гледаше Туташхиа с наглите си зелени очи. „Тука аз съм стопанин — сякаш казваше той — и ще се подчиняваш на реда, който ми харесва на мене. Иначе ще ти дам да разбереш, който и да си.“ А редът беше такъв — Чониа се бе качил на главите на всички.

Дата Туташхиа разглеждаше Чониа, както някой малчуган гледа новата задача, току-що написана на черната дъска. Той едва забележимо се усмихна и това напомняше радост, онази радост, когато на човек вече му идва наум някакво решение. Като че се съгласяваше със собствените си мисли: да, да, ясно… — наклони глава и излезе на балкона.

Скочих от леглото и почнах да се обличам. Мосе Замтарадзе ме хвана за ръкава и пошепна:

— Моля да ме извините, батоно, искам да видя кой е този…

Отдръпнах се. Той хвърли бегъл поглед към Чониа и пак се отпусна на леглото. Чониа разбута въглените в печката и пламъкът избухна с шум и пукот. С надеждата, че Чониа няма да го чуе, Квишиладзе тихичко каза на Кучулориа:

— Видя ли как нареди новия?

Кучулориа погледна под око към Чониа и като се убеди, че онзи не го вижда, плахо се усмихна на Квишиладзе. Чониа притвори вратичката на печката, изкашля се като оратор, които се готви да се изказва, и започна:

— Бива те да дрънкаш, батоно Квишиладзе, ама ако трябва да си напрегнеш акъла, хич те няма. Ето ни тука четирима сакати, а от колко дни залък не сме слагали в устата си — помислил ли си за това? И пари нямаме. Пък и да имахме, ето ти например не можеш да вървиш. Може ли барем един от нас да прескочи плета на Мурман Ториа? Пък да се добере до Поти, да купи ядене и да го домъкне дотук — хич да не говорим… красноречието на Чониа изведнъж пресъхна и той млъкна, без да завърши мисълта си.

— Право казваш! — Кучулориа изрече тези думи така разпалено, че Чониа насмалко да продължи.

— Че е право, право е, ала питам ви аз, какво е виновен новият, че сме свършили провизиите и сега умираме от глад? Какво искате от него? — попита Варамиа.

— Знам аз какво говоря, клетнико Варамиа! — отсече Чониа. — Тия двамината дойдоха тука през нощта. Мислиш, че дисагите им са празни ли? Влез тогава при тях и им кажи: хора сме, дайте да си разделим каквото е дал господ, а като се свърши вашето, все някой ще дойде при нас, тогава и нашето ще разделим за всички. А те какво правят? Ще ти кажа какво — преяждат печено и задушено, а до тях лежат гладни хора, коремите им стържат, а пък тия на всичко отгоре се шляят насам-натам… Аз от тяхното „здрасте“ няма да се наям…

— Е, добре де, те какво да правят? — пак попита Варамиа.

— Ако имаха поне капка човещина, поне капка ум в главата, щяха да направят така, както казвам. Ама хубаво ще ги наредя аз тях. Нека само да ги чуя през нощта да мляскат под одеялото… Не ми е за първи път. Много неща съм видял, все ще измисля как да се справя с тия юнаци… вярвай ми.

— Ще ни притиснеш, казваш, така, че залъка няма да можем да си преглътнем и ще си гризем питата нечути-невидени? — засмя се Замтарадзе.

— Точно така! — потвърди Чониа.

— Брей, че бил страшен тоя, виж ти! Що ли не го духнем оттука, доде е време, майчице мила!

В стаята стана тихо. Приближих се до вратата на балкона, погледнах зверчетата си и исках да я отворя, но Замтарадзе отново се обади зад гърба ми:

— Ако искаш да знаеш, нямаме нищо, но и да имахме, както си се засилил да делиш, троха нямаше да видиш от нас. Не ти ли минава през ума такова нещо?

— Какво ми минава и какво не, сам ще видиш! Чониа не си хвърля думите на вятъра. Вие ще плюскате месо, а ние ще вием от глад, така ли? Няма да я бъде!

— Слушай, друже, ние нямаме нищо. Разбрахме се с Хосро, че той ще ни храни, а ние ще му плащаме. Какво искаш от нас? Като сте гладни вие и ние ли да гладуваме?

— Как не, такъв като тебе такова нещо не сторва, додето е жив. Да беше на твое място някой що-годе свестен човек, щяхме да му намерим колая… Стига си циврил. От твоето циврене му идва на човека да побегне оттук.

— Виждам, че на тебе, подлецо, ти се ще да идеш на оня свят…

— Ами, чак пък на оня свят. Я не си отваряй много устата! Няма да изкараш дълго, мършо такава. Пък и да изкараш, каква ти е сметката? Мене да ми удариш един в зъбите, и ще опъна краката. А ти ще се люлееш на бесилката — друг няма да отиде вместо тебе. И затова си помисли, ако още ти сече пипето.

Замтарадзе премълча. Огънят гореше и само пукането на вършините нарушаваше тишината.

Излязох на балкона. Дата се мотаеше из двора около къщата. Аз съм участвувал в Първата световна война и знам, че това, което правеше той, по военному се нарича рекогносцировка.

Надникнах в бъчвата. Животинките бяха катурнали буркана с водата. Налях вода и сложих буркана на място. Като ме видя, Туташхиа се качи на балкона, постоя, погледа плъховете и попита:

— Един от тях ще стане ли плъхояд?

— Да.

— Нагладували ли са се вече?

— Нагладували са се, но истинското гладуване е още далече. Трябва време, много време, докато настъпи истинският глад.

След час отидох при Хосро да закусвам. Чичо го нямаше, бяха го откарали при някакъв болен, а аз изгарях от нетърпение да разкажа някому какво ставаше в стаята и как гладуваха нашите болни. Като се нахраних, излязох на балкона. Гледам, Дата седи на перилата, припича се на слънце и чете. Трябваше да уча, върнах се в стаята си и седнах на масата.

След малко Замтарадзе ме бутна с пръст в гърба и ми направи знак да отида при него. Виждам, че иска нещо да каже, а не го казва.

— С какво мога да ви бъда полезен, батоно — питам го аз.

— М-м-м… Ами по-нататък какво ще правим? — каза той едва чуто.

Разбирах, че трябва да говоря шепнешком, но не ми беше ясно защо.

— Чу ли Отиа разговора ми с тоя подлец Чониа, как мислите?

— Не, не го чу. Той се разхождаше на двора.

— Виждате ли — каза Замтарадзе, като помисли, — макар и да е гад тоя Чониа, ама казва истината. Ние тук да се тъпчем, а те да гладуват. Не е хубаво.

— Чичо ми Мурман е беден човек. Каквото има, изразходва го за болните, и лекарства им купува. Толкова хора не може да нахрани. Даже на Хосро от осем месеца не е плащал заплатата. Няма отде да вземе пари.

— Не исках това да кажа, пазил ме бог. За друго мисля. По-рано не се ли е случвало да гладуват? Какво правехте тогава?

— Право да ви кажа, не помня да се е случвало друг път такова нещо… Ама вие с приятеля ви, ако имате пари, купете един пуд царевично брашно и малко кашкавал… Ще ви излезе евтино. И те ще бъдат сити, и вие ще сте спокойни. А през това време все ще дойде някой при тях, ще им донесе нещичко. Така ще е най-добре.

— И аз така мисля, но моят приятел няма да се съгласи.

— Защо?

— Попитайте него.

— А как би постъпил той?

— Как би постъпил ли?… Няма и да погледне ядене, докато не получат и те, можете да ми вярвате. Но той самият няма да им помогне и на мене няма да позволи. Това ми е съвсем ясно. Така се е зарекъл да постъпва и няма да се откаже.

Какво можех да отговоря?

В голямата стая влезе Хосро, раздаде лекарства и се зае да почиства.

— В нашето село има един човек — чух пак гласа на Квишиладзе, — бил на война, воювал с турците. Разправя, че яли там шишчета от конско месо. Не е такъв човек, че да лъже, пък и аз си мисля, какво им е лошото на шишчетата от конско месо? То, ако си помисли човек, с какво ги хранят армейските коне? С трева, сено, ечемик, овес. Само това им дават.

— За конското месо не мога да кажа, не съм го опитвал — каза Кучулориа, — ама с дивеча знаете ли какво се случва: като не го изтърбушиш веднага, месото се повмирише, мислиш го развалено, ама не — месо като месо. Случи се някой път заек да убиеш, донесеш го в къщи, а той вони — направо да го изхвърлиш. Обаче не! Изкорми го, одери му кожата, измий го обилно и да ти е сладко! Не е по-лош от друго ядене, а пък ако си говорим истината, дори е по-вкусен. Набучиш го на шиш, повъртиш го над огъня и като ти замирише едно хубаво, а пък масчицата като закапе и зацвърчи — да не ви разправям!

Хосро огледа стаята, поклати глава и излезе.

— Взе ми думите от устата, Кучулориа — рече Квишиладзе, — тъкмо за това си мислех. Спомням си, бях намерил в гората убита яребица. Трябва да бяха минали три дни, ако не и повече…

— Не разбирате ли, че гладът ни кара да водим тоя разговор — прекъсна ги Варамиа. — Не трябва да се говори за ядене, когато човек гладува, още по-лошо става. Само се дразните напразно. Бог е милостив, всичко ще се нареди.

— Да не съм чул повече нито дума за ядене! — заповяда Чониа.

И всички млъкнаха.

— А-у-у-у! Отидоха си хорицата! — Замтарадзе се обърна към мен и зашепна: — Ето ви пари, млади човече. Да им ги дадем на ръка — не е работа, ще тръгнат да благодарят; Отиа ще разбере откъде са намерили ядене и край на приятелството ни. Моля ви, дайте тия пари на Хосро, нека купи в Поти ядене и да го раздаде от името на Мурман.

Не минаха и два часа, когато Хосро от името на чичо Мурман внесе в стаята голямо количество брашно и шест-седем фунта сулугуни.

Всички замряха и само Варамиа се окопити и започна да благодари на чичо Хосро, който вече излизаше от стаята.

По това време Туташхиа вече се бе върнал в стаята и прелистваше „Витяз в тигрова кожа“, очевидно търсеше любимите си места, но и той като Замтарадзе бе изцяло погълнат от онова, което ставаше в голямата стая.

Нашите съседи още дълго мълчаха и изведнъж — като се отпушиха! Чониа грабна котела, донесе вода, раздуха огъня в печката, развърза чувала, опита брашното с език да не е развалено… Останалите почнаха да превъзнасят до небето чичо Мурман. Квишиладзе започна да разправя как някой си някъде направил еди-каква си добрина. Кучулориа взе да спори, че не можело да има по-добър и по-щедър човек от нашия доктор. В стаята се вдигна страшна олелия. Докато варяха гоми и се гласяха да ядат, езиците им не спряха нито за минута, толкоз шум, сякаш чудо бе станало. Този ден Чониа още веднъж свари гоми и нахрани всички. Беше вече след полунощ, когато Кучулориа се обади: дали да не сварим още един път? Всички се съгласиха, пак загълчаха и току тракаше вратичката на печката.

Гълчаха почти до разсъмване, съвсем ми пропъдиха съня. В колко часа съм се събудил, сега не мога да си спомня. Било е към единайсет, а може би по-късно, но пак миришеше на току-що сварен качамак и стаята шумеше като кошер. Дата Туташхиа го нямаше. Замтарадзе ми се усмихна и каза:

— Дълго спахте днеска. — И добави малко по-тихо: — От сутринта вече втори път варят. Докато не се насити окото, коремът не се напълва. Това е гладът.

— Нали е чуждо, лапат като невидели, зер ще го жалят — рекох аз.

Хосро донесе закуска за Замтарадзе и Туташхиа. Замтарадзе беше бодър и весел, понадигна се и се загледа в чиниите.

— Както нареди Отиа — рече той. — Гоми и сулугуни. Каза нищо друго да не давам.

Замтарадзе погледна към мене, после към Хосро:

— Дали не е подушил… че аз съм дал парите. Не му ли е казал някой?

— Не, май не спомена — отвърна Хосро.

— Откъде би могъл да научи? — добавих аз.

Замтарадзе се поуспокои, легна по гръб и зачака приятеля си. Дойде Туташхиа и започнаха да закусват.

— Не си спомням, Отиа батоно, ти да си постил някога?

— Каквото подобава, това ще ядем и няма много-много да си отпускаме каишите — каза Туташхиа.

През следващите пет дни не се случи нищо особено. На Замтарадзе му спадна подутината на крака, раната очевидно зарастваше. Той смело тръгна с патерици. На Дата Туташхиа болките му също минаха, той движеше ръката си почти свободно. Всичко, което беше донесъл Хосро, болните го изядоха до последната троха. Замтарадзе трябваше пак да разтвори кесията си. За конско месо и вмирисан дивеч никой вече не си спомняше. Ядяха, когато искаха и колкото коремите им можеха да поемат.

И някак си подозрително мълчеха. Разговаряха рядко; голямата стая се изпълваше с някакво странно напрежение.

Една сутрин ние със Замтарадзе си приказвахме — той ме разпитваше за грузинските племена в Турция. Туташхиа, както винаги, беше на двора. В голямата стая се готвеха да закусват.

— Чониа, ей, Чониа! — чу се гласът на Квишиладзе. — Цяла седмица вече те гледам и знаеш ли какво… Гледам те, все те гледам… е, ти, разбира се, дели гоми и кашкавала, но недей да забравяш, че на всички трябва да се падне по равно!

Паницата с гоми, която Чониа в този момент подаваше на Кучулориа, увисна във въздуха.

— Виж ги, пак започват — зашепна Замтарадзе. — Всички ядат едно и също, ама с тия гладни очи му се е сторило, че в неговата паница сипват по-малко.

— Я го виж ти! — развика се Чониа. — Излиза, че на теб слагам по-малко, а на себе си повече. Това ли искаш да кажеш?

— Че слагаш на себе си повече и на всичко отгоре взимаш и коричката, иди-доди: щом си до котела, имаш право. Но че даваш на Кучулориа повече, отколкото на мен и Варамиа, това не е работа. Да не се повтаря повече! — каза Квишиладзе.

— Какви ги разправяш пък ти, не ми дава по-малко, отколкото на другите. Какви ги измисляш? — забърбори Варамиа, изплашен, че ще почне караница.

— Чониа няма да направи такова нещо — застъпи се Кучулориа. — Пък ти по-добре си гледай своята паница, в чуждата не си пъхай мутрата!

— Не ти ли харесва, както деля аз? Ето ти брашното и кашкавала, ето ти огъня и си го вари сам. На тебе повече няма да ти варя, край!

— Е, не се карайте де, стига толкова — опита се да ги успокои Варамиа. — И да бяхме гладни, пак трябваше да се сдържаме, защо сега да се ядем с парцалите? На мен и половината от моя пай ми е достатъчна, и без това насила ям. Вземете от мен и ще ви стигне.

— Повече няма да варя за Квишиладзе, и толкоз! — упорствуваше Чониа.

— Ние с Кучулориа не можем да готвим. Сега какво, да гладуваме ли, а, Квишиладзе?

— Нищо не знам!…

В стаята влезе Туташхиа и разговорът секна.

— Наплюскаха се, пресяда им вече, сега се нахвърлиха един върху друг — прошепна Замтарадзе. — Преситиха се!

Туташхиа явно беше развълнуван. Не го свърташе на едно място, залък не сложи в уста. Походи из стаята и тихо, сякаш ми доверяваше важна тайна, каза:

— Нещо става в бъчвата.

— Какво? — попитах спокойно аз.

— Един плъх седи по средата и май че издъхва. Другите — около него и гледат… явно чакат кога ще свърши.

За мен това не беше изненада. Когато най-гладният плъх приумира, другите се хвърлят върху него и го изяждат. Ето в този момент трябва да се запомни кой плъх ще се хвърли пръв. Него трябва да пазиш, да се грижиш за него, да го защищаваш. Когато всички плъхове се нахвърлят върху един, започва бой между тях и се случва да изпохапят онзи, който се е хвърлил пръв. От ухапванията той може да отслабне и те го изяждат. Понякога, когато отглеждаш плъхояд, загива и последният плъх — ухапаното не зараства, раната загноява и плъхът умира. Тогава целият ти труд отива на вятъра.

— Това е вече истинският глад, Отиа батоно — казах аз и тръгнах към балкона.

Туташхиа ме последва, но в бъчвата нямаше нищо интересно, само дето вместо седем вътре имаше шест плъха. Един от тях бе спечелил опашката на изядения плъх и лениво я ръфаше. Не забелязах никакви рани по плъховете, а това означаваше, че този ден канибалството няма да се повтори.

Дата Туташхиа седна на перилата и се загледа към морето.

Когато се върнах и седнах на масата, от съседната стая се дочу гласът на Варамиа. Той говореше отмерено и очевидно обмисляше всяка дума:

— Господин Мурман ни храни и не се меси, не ни казва: ето ви да се наядете веднъж и повече не искайте. Защо да спорим и да се караме? Ако за някой от нас не стига, ще сварим повече, и толкоз. Няма защо да говориш, Квишиладзе батоно, че Чониа ти сипва по-малко, отколкото на другите. Очите те лъжат, затова приказваш лоши неща. А ти, Чониа батоно, недей се обижда напразно. Случва се човек да го прихване нещо, да изтърси някоя приказка не за пред хора и става лошо, а задето ти се обиждаш и сърдиш, още повече поразии ще направи. Ако се инатиш, така ще стане. Няма защо да трупаме обиди и да си разчистваме сметките. Дребнава е кавгата ви — защо се карате?

— Ти случайно да не си поп, Варамиа? — попита Чониа.

Варамиа пак премести неподвижните си ръце и легна на хълбок.

— Не, не съм духовно лице — рече той, гърбом към всички.

— Тогава стига проповеди! Никой не те пита какво да прави.

Кучулориа гръмко се разсмя — смехът му беше такъв, че Чониа и Варамиа с еднаква увереност биха могли да мислят, че Кучулориа е на тяхна страна.

По пладне Чониа сложи котела на огъня и отмери както винаги брашно за четирима. Вече си мислех, че е забравил заплахата си. Но се излъгах. Дали защото и без това бе решил да не дава нищо на Квишиладзе, или пък защото, преди да започне да сипва гоми в чиниите, Квишиладзе взе да ги дрънка едни ни в клин, ни в ръкав — не знам защо, но Чониа раздели яденето на три, а не на четири пая.

А ето какво бе казал Квишиладзе:

— Варамиа батоно, личи си, че си разумен човек. Обясни ми нещо. Евангелието казва: протегни ръка на давещия се и го измъкни от водата. А пък в живота не става така. Чувал съм, че този, който измислил вярата и Евангелието, веднъж се давел, а онзи, за когото бил измислил вярата и Евангелието, минавал оттам. Станало му жал за потъващия, взел, че му протегнал ръка и го измъкнал от водата. А спасеният взел, че изял спасителя си като пиле. Разбира се, човек трябва да знае това, на което ни учат вярата и Евангелието, ала трябва да прави тъкмо наопаки: видиш ли, че потъващият вече се измъква от водата, ритни го, нека се удави, че излезе ли, ще те излапа.

Варамиа искаше да му отговори нещо, но като видя, че Чониа не е дал гоми на Квишиладзе, се надигна и каза:

— Вземи, Квишиладзе батоно, моя гоми, изяж половината, а после ще нахраниш и мене.

Чониа се подсмихва.

Квишиладзе не ще и да чуе, по-добре да умра, казва, но няма да хапна. Варамиа държи на своето: ако не вземеш, и аз няма да ям. Но Квишиладзе неговата си знае.

Кучулориа изяде своя пай и казва на Варамиа:

— Аз вече се нахраних, обърни се насам, ще те нахраня.

Варамиа отказа. Кучулориа го моли, увещава го — напразно, Варамиа не ще и да чуе. И нищо не яде. Което си е истина, в милосърдието на Кучулориа имаше нещо фалшиво. Той уж искаше Варамиа да се нахрани, но и нямаше нищо против да не докосне яденето.

— Ако не ядеш, Варамиа батоно, ще изстине твоя гоми, ще си загуби вкуса. — Кучулориа посочи с пръст паницата на Варамиа.

— Той вече не е мой — каза Варамиа.

— Щом не е твой, тогава не е на никого… — Кучулориа взе яденето и започна бързо да дъвче — явно се страхуваше, че Варамиа ще размисли и ще си поиска паницата.

С това караницата завърши.

— Тоя гоми ще ги погуби, ще видиш — пошепна Замтарадзе на Туташхиа.

— Изглежда, че така ще стане — отвърна Туташхиа. — Всичко иде от препълнения тумбак. Те са обречени.

— Замтарадзе не разбра какво искаше да каже Туташхиа и със знак го помоли да обясни.

— Да беше тук Сетура с неговите девет имена, та да подхвърли, макар нищожна, надеждица на тая паплач… Дори може и да не е надежда… Ако се намереше добра душа да додаде към техния гоми и кашкавал едно бурканче ткемала, те щяха да се успокоят поне за известно време. За известно време, казвам. Дано, Бесо батоно — добави след кратка пауза Дата, — да не ни се случи да сърбаме същата попара, както на Саирме. Страх ме е само, че друг такъв лазарет няма да намериш. И къде ще се дяваме тогава?

Не разбрах какво искаше да каже Дата Туташхиа, но Замтарадзе се изчерви като хлапак. Дата Туташхиа вече не се съмняваше кой е нахранил голямата стая.

— Те искаха да ядат, какво можех да сторя? — измънка Замтарадзе.

— Ти ги нахрани, а те почнаха един друг да се ядат — каза Туташхиа. — Не ти трябваше да им обръщаш внимание.

Вечерта Чониа пак свари гоми. Този път и на Варамиа нищо не даде. Старецът си мълчеше, по Чониа взе да обяснява:

— Ти и без това не ядеш, и не ти направих. Каквото сам не щеш, нека и господ не ти го дава.

— Я го гледайте тоя просяк! — възмути се Квишиладзе. — Добре, на мене ми се зъбиш. Но какво ти е направил горкият Варамиа, куче такова? Той ми предложи своя пай, а ти заради това и с него се заяждаш? Забрави ли, че той раздели с теб последното си парче хляб? Ти се довлече тука като просяк, нахранихме те, а сега се перчиш като турчин и искаш да ни умориш от глад. Бива си те и тебе, няма що!

— Квишиладзе батоно — прекъсна го Варамиа, — недей забравя, че да разделиш последното парче хляб не е благодеяние и не е добродетел. Това е човешки дълг. Ако го разбереш, никого няма да упрекваш и съвестта ти ще е чиста. Всичките ни разправии ще отминат, ще се забравят, а ти колкото пъти си спомниш за своите упреци, толкова пъти ще се червиш и камък ще ти тежи на душата. Недей повече да говориш така.

— Тоя бандит ни краде и не се изчервява, а аз защо да се изчервявам?

— Въздръж се от това, за което после ще съжаляваш. Ще потърпим. Все някой ще дойде при нас. Рано или късно ще дойде — увещаваше го Варамиа.

— Ваша работа, дрънкайте си, колкото щете — уверено и спокойно каза Чониа и аз си спомних, че след два дни той трябва да се срещне с Квишиладзевата Цуца.

В стаята влезе Хосро с кутия лекарства и караницата стихна.

— Чониа — каза той, когато раздаде лекарствата и вече се канеше да излиза, — гледай само Мурман да не разбере какво правиш, че ще те изпъди от лазарета.

Квишиладзе прихна.

— Какво се смееш, свиня такава! — прекъсна го Чониа.

Кучулориа изплашено завъртя очи и се надигна със стон.

— Господи, никога не ме е болял така коремът. Какво ли пък толкова съм ял?

— Ако можех да си стоя на краката, щеше да разбереш кой е свиня — изрева Квишиладзе.

Кучулориа се хвана за корема и излезе на балкона.

— Коремът го заболял тоя шмекер! — каза Замтарадзе и като се приповдигна, погледна през прозореца към балкона. — Ей го там, залепил ухо на вратата.

— А Хосро откъде е научил всичко? — тихо попита Туташхиа и аз долових в гласа му упрек към Замтарадзе.

— От мен, но и без това вече се досещаше — казах аз. — Хосро е умен човек. Някой трябва да им налее ум в главата, че иначе ще си изпочупят кокалите, а може и нещо по-лошо да стане… Жал ми е, все пак.

— Себе си трябва да пожалим, че сме принудени да гледаме мръсотиите им — каза Туташхиа. — Те не могат да бъдат други, това им е животът.

— Виж какво, Чониа — високо каза Хосро, — ти си прави оглушки, ако някой те обиди. По-здрав си от другите, трябва да помагаш на всички. А и вие не се отпускайте! Скучно е, разбира се, по цял ден да се гледате един друг, оттук идват и кавгите ви. Но това е изкушение. Не му се поддавайте!

— Хосро батоно — рече Чониа, — никой не ми е омръзнал. Нито тоя кучи син Квишиладзе, нито някой друг. Плюя на всички обиди. Зле ми е, слаб съм. Не мога да държа котела и бъркалката. Кажете ми: иди се хвърли във водата, Чониа — ще отида и ще се хвърля. Ако утре сутринта ми е така лошо като днеска, няма да мога да сваря гоми. Кълна се в гробовете на близките си на земята и в бога на небето, не лъжа.

Вратата откъм балкона скръцна и в притихналата стая влезе Кучулориа.

— Добре, няма да създаваме толкова грижи на Хосро — рече той, сякаш не беше излизал от стаята. — Може пък наистина Чониа да е изнемощял. Напоследък съм по-добре. Аз ще готвя. Какво да се прави, в живота всичко се случва.

— Много хубаво. Хайде, Кучулориа, заемай се с котела. — Хосро се усмихна лукаво и излезе.

— Кучулориа си върна котела, бъркалката и коричката — отбеляза Замтарадзе. — Смени се губернаторът.

Мина около час. Кучулориа стана и заяви:

— Мурман нареди всички да се хранят, както трябва. Всички го чуха, нали? Аз ще готвя, но ти, Квишиладзе батоно, ще делиш, нищо, че не можеш да станеш. И никой да не спори, припасите са общи, общо трябва да ги стопанисваме.

Решителният тон на Кучулориа и новата делба оказаха своето въздействие. Всички ядяха с охота, освен Варамиа. Когато Квишиладзе поднасяше лъжицата към устата му, неохотно отваряше уста, съкрушено дъвчеше и плачеше.

На другия ден Туташхиа ми съобщи, че в бъчвата се готви разправа със следващия плъх. Абрагът с такова усърдие ми помагаше в отглеждането на плъхояд, като че ми беше съдружник.

— Куджи, батоно, те са изгладнели и се изяждат един друг — всичко това е ясно. Но вие казвахте, че плъхояд може да се отгледа и чрез преяждане. Щом като са сити, как става тогава? Никак не мога да разбера.

— Че ще са сити, сити ще са, ала само от едно ядене — от царевица например, или от пшеница, безразлично от какво. Когато се наядат до втръсване и затлъстеят, трябва да им се хвърли едно парченце опушена свинска кожа. Който е по-силен, ще грабне това парченце, но няма да може да го изяде — кожата е твърда като камък, а няма да иска и да я изпусне — много вкусно мирише. Именно тази миризма привлича всички. Владетелят на парчето няма да го отстъпи никому, ако щеш да го убиеш. В края на краищата го нападат всички заедно. Започва бой и поне един плъх ще бъде изяден, а кожата пак някому ще остане. После ще дойде и неговият ред, и така един след друг…

До тук добре, но утре предстоеше срещата на Чониа с Квишиладзевата Цуца, а това е най-важното! Мислих, кроих — какво да направя, как да се държа? Няма да повярвате, но всичко това толкова ме вълнуваше, че заспах късно след полунощ. Едва почваше да се развиделява и се събудих. Не бях успял да си съставя някакъв план, нито да взема някакво решение. Всичко стана от само себе си. Закусих, улових Фараон, пъхнах го в джоба си и тръгнах към Поти да го продавам.

Продадох го много бързо, после почувствувах глад и се отбих в една кръчма. До идването на Цуциния влак оставаха два часа. Трябваше да бързам, та да отида на мястото на срещата по-раничко, иначе Чониа щеше да ме изпревари и тогава нямаше да мога нито да се скрия, нито да се потуля. Стигнах навреме, обиколих наоколо, огледах обстановката и предпазливо се промъкнах до уреченото място. Чониа още го нямаше. До края на пътя, сред елшите, бяха разхвърляни сума дърва, аз ги събрах и си построих нещо като колибка, в която можеше дори да се легне. Отгоре я затрупах с по-малки цепеници — никой не би ме открил. Скрих се чудесно! Само едно ме безпокоеше — дано Чониа и Цуца Квишиладзе да застанат така, че да мога да ги чувам, а за виждане — виждах на цяла верста наоколо.

Беше краят на декември или началото на януари. Ветровете по това време на годината са откъм морето. Духаше, но все пак беше топло.

Скоро се появи господин Чониа. Личеше, че добре знае кога идва влакът, пък и явно не за пръв път се занимаваше с такива работи, вървеше важно като пуяк, сигурен в себе си и в успеха си. Отначало погледна към дървата. После мина на другата страна на пътя, където имаше храсталак, и седна на един камък. Изглежда, че му стана студено на задника, върна се откъм моята страна, избра една цепеница, подложи си я и седна на същото място. След малко извади пунгия с тютюн и запуши. Когато изплю угарката и си затананика нещо под нос, край Потийския семафор се разнесе свирка на локомотив.

Колко дребен и слаб беше, когато дойде в лазарета! Тогава го взех за дете. По-късно позаякна, но въпреки това беше много кльощав. Гледах го от скривалището си и се чудех от какво ли живее тоя дребосък. Да вземе лопата или мотика, ще падне при второто замахване. Не беше грамотен, за да бъде чиновник. Навярно се бе подредил някъде пазач или прислужник в някоя кръчма. Чониа започна да си подсвирква кучешки валс, при това с вариации, и тогава се сетих. А-ха, знам къде е служил — у дъщерите на полицейския началник, е, не като гуверньор, разбира се, а в конюшнята, чистил е конете на госпожиците. Но нали и за това трябва сила… Така се забавлявах и се чувствувах прекрасно, когато изведнъж чух зад себе си шумолене. Обърнах се, но какво можех да видя: като строях крепостта си, не бях съобразил, че някой може да се приближи и отзад и не бях оставил никакъв отвор за наблюдение. Поглеждах през цепнатините, не видях никого, а шумът се превърна вече в ясен звук от стъпки — някой се приближаваше към моето убежище. „Ами ако стопанинът иде за дървата си? — помислих си. — Ще изплаши оногова, пък и мен ще сгащи — какво ще правя тогава, какви ще ги дъвча?“ И ето че в една от пролуките видях нечии крака и ръце. Някой стоеше на четири крака. Лицето, и фигурата му не се виждаха. От обърканост, надявайки се поне нещо да видя, аз се мятах от една пролука към друга, докато не си ударих главата о горната цепеница, и то, да си призная, твърде силно. И тогава видях Дата Туташхиа! Очите му бяха като кинжали, това и по-рано го бях забелязвал. Той гледаше право към моето убежище, без да отклонява поглед. Явно беше усетил, че нещо се движи сред купчината дърва, не зная дали се беше изплашил, но в ръката си държеше огромен маузер и кълна се, ако, без да иска, бе натиснал спусъка, куршумът щеше да ме улучи право между веждите.

— Я излизай! — шепнешком заповяда абрагът, но този шепот ми се стори по-силен от гръм, защото не го очаквах.

Разредих цепениците на задната стена и си показах носа, за да ме види. Мълчаливо се гледахме един друг. Дата прибра маузера зад гърба си и с жест ме попита: какво правиш тука? Аз му обясних със знак, че наблюдавам Чониа. Напуши го смях, дори прикри устата си с ръка. Извиках го в убежището си — оттука, казвам, по-добре се вижда. Той помисли, помисли, па влезе при мене.

— Какво става тук? — попита той.

Разказах му всичко поред. Абрагът се разсмя, прикрил лице с башлика си^[2]. Този човек имаше една странна особеност: или потъваше в дълбок размисъл, или се веселеше. Колкото и да го наблюдавах в лазарета, средно състояние не забелязах.

Нашушукахме се до насита, но не можах да разбера защо му беше изтрябвало да следи Чониа. Точно това обмислях, докато чаках срещата между Чониа и Цуца. Може би у Туташхиа бе заговорила страстта към приключения, естествена за абрага, и любопитството му го бе докарало тук? А може би, забелязвайки, че Чониа се гласи да драсне от лазарета, бе решил от предпазливост да го проследи: дали тоя негодник няма да иде в полицията, подушил, че те със Замтарадзе са подозрителни хора?

Туташхиа ме блъсна с лакът — не изпускай Чониа от очи. Чониа все още се кипреше на пъна, загледан съсредоточено към пътя, който водеше за Поти. Няколко пъти дори допря длан до челото си, стана, подръпна палтенцето си, пак седна и обронил глава, потъна в размисъл. Стори ми се, че нарочно си придаде вид на човек, измъчен от очакване. „С каква скучна работа ме натовариха“ — сякаш казваше цялата му жалка фигура.

Скоро и ние забелязахме онова, което с толкова усилия се стараеше да види Чониа. По пътя крачеше яко женище. На рамото й — дисаги, подобаващи на ръста й. В ръката — огромна кошница.

Тя вървеше, както бивол отива на водопой, с чинно и тежко отмерени стъпки.

— Виждали ли сте някога такава грамада? — попитах аз Туташхиа.

Абрагът широко се усмихна.

А жената наближаваше като голям кораб и щом се изравни с нас, спря.

Чониа лениво вдигна глава и я огледа с пълно безразличие.

— Какво си ме зяпнала такава?

Жената остави кошницата на земята и сложи ръце на хълбоците си.

— А тебе, приятелче, майка ти и баща ти не са ли те учили да поздравяваш?! Какво съм те зяпнала ли? Сигурно такъв левент и хубавец като тебе не съм виждала.

— Върви си, накъдето си тръгнала, че… — Чониа стана, подръпна сакото си и закрачи нагоре-надолу.

Крачеше с голямо удоволствие, но размахваше ръце като неопитно първолаче.

— Ах, мале мила, как важно се разхожда тоя дребосък! — искрено се учуди жената. — Момче, ти чий си? Мене един човек трябваше да ме чака тука, дето е храсталакът и дървата.

Чониа се спря, вгледа се в лицето на жената, слезе на пътя и каза възмутено:

— Ти да не си случайно Цуца Догонадзе, жената на Спиридон Сиоридзе, и да отиваш при Бесиа Квишиладзе?

— Да, точно така.

— Точно така, казваш? А къде ти е съвестта, толкоз време те чакам. Твоят Бесиа ме погна по никое време — с утринния влак, вика, ще дойде. Аз съм Чониа. Хайде, по-бързо давай, каквото трябва да предам, че нямам време за губене.

— Вземай го, я колко ми наказа да домъкна моят глупчо. Даже аз едва го влача. А пък ти, пиленце, от място няма да можеш да го помръднеш.

— Стига си дрънкала. На два пъти ще го занеса.

Квишиладзевата Цуца пак се усмихна и хвана кошницата.

— Е, как я карат мойте момчета?… Я да идем до дървата, да поседнем, че да ми разкажеш всичко поред.

Жената сложи багажа си току под носа ни. Чониа се намести от другата страна на дисагите и кошницата. Докато той я лъжеше за житието-битието на Квишиладзе и Сиоридзе, жената измъкна от дисагите една варена кокошка, пресен кашкавал, пушено свинско и водка. Извади две дебели стъклени чаши, чукнаха се, пийнаха.

Чониа, разбира се, беше запомнил говореното в лазарета за Сиоридзе. Друг може да чуе какво ли не за някой непознат, но за нищо на света няма да успее да го разкаже така, та да му повярват, че самият той познава този човек. А в искреността на Чониа дори дяволът не би се усъмнил. Ала защо да търся примери, дори аз насмалко да повярвам, че двамата със Спиридон Сиоридзе са неразделни.

— Изгладнели са, това е — заключи жената. — Ами Спиридон, кучият му син, знае ли, че Бесиа се натиска да ми стане мъж?

— Тебе да не ти хлопа нещо? Че те ще се изпотрепят.

— Ще се изпотрепят, ами… А Спиридон сигур има вече бели коси?

— Че той, твоят Спиридон, от пет години косъм няма на главата си. Какво ще му побелява, кажи де!

— Ами ти отде знаеш какво е имало на главата му преди пет години?!

— Как да не зная, на Аджаметската гара заедно сме работили. Спиридон беше стрелочник, додето един локомотив не излезе от релсите. А пък аз се занимавах с траверсите. Като изгониха Спиридон, исках да се наредя на неговото място, ама Ертаоз Николадзе не ме взе.

— Ами той какво е правил в Аджамети?

— Какво е правил ли? Броил е на твоя Спиридон пръстите на краката, това! Какво е имало да прави, като беше началник на станцията, тоя Ертаоз Николадзе, пък казват, че и до ден-днешен си е там. Отдавна не съм бил по тия краища, може наистина да е там, пък може и да не е вече.

Квишиладзевата Цуца и Чониа гаврътнаха още по чашка.

— Право думаш, Спиридон имаше шест пръста… Само едно не мога да разбера — как ти, дето си една курешка, си носил там траверси, а?

Жената присви очи и се вгледа в Чониа.

— Налегнат ли те болестите, какъвто щеш да си, ще ти видят сметката. Такъв ли бях аз тогава?!

— Жената помисли, помисли, гаврътна още една чашка, но на Чониа не даде — хич те няма вече, вика, едва се държиш на краката си, няма да домъкнеш багажа до лазарета.

— Е, не ти ли каза де се е губил толкоз време?

— Нищо не казва. Трае си. Накара твоя Бесиа да се закълне нищо да не ти казва за него.

В настъпилото мълчание Чониа неспирно мърдаше челюсти — дъвчеше и гълташе, гълташе и дъвчеше. А жената бе потънала в някакви свои мисли.

— Ами моят Бесиа скоро ли ще се върне у дома? Какво казва докторът, кога ще го пусне?

— Докторът каза, че след две седмици ще може да ходи. Тогава ще си дойде.

— Много те бива да лъжеш, пък си такъв поплювко! — учуди се Квишиладзевата Цуца. — Добре, ще сложа нещо от дисагите в тоя чувал, а ти по-бързо, че докато идеш дотам и се върнеш, а после още веднъж, току-виж, влакът заминал.

Жената бързо приготви чувала, пийна си още водка, пъхна бутилката в чувала на Чониа и му го метна на гърба.

— Хайде, по-живо!

Чониа и без товар не беше много пъргав. Как се наемаше да домъкне такава тежест до лазарета, беше необяснимо! Но алчността и успешният обрат на работата, изглежда, му придадоха сили и той закрачи учудващо бързо.

— Ще се измъчи горкият, ама какво да правя. Затова пък моите момчета ще имат за две седмици — приказваше жената сама на себе си. — И къде се е видяло на тоя свят двама мъже на една жена да лежат в един лазарет, и то един до друг, а? Квишиладзевата Цуца щеше да избухне в смях, но веднага запуши уста с юмрук и се огледа: — Господи! Господи! Да ме види някой — ще си рече, че ми хлопа дъската! Мъж — няма що! Затова се ожени за мене, че цяла десетина царевица мога да изплевя за ден, пък и каква снага имам — не само тоя негодник Спиридон, ами всеки мъж ще се радва да легне с мене. Жена и половина съм, всички ми го казват, ама аз и без тях го зная. Ами ако и Бесиа затова се лепи за мене? Нима знаят те как се обича жена? Та поне веднъж сети ли се някой от тях барем едно бонбонче да ми купи? Трябвам им за работа, като кон или вол… — Цуца се разрида, обля се в сълзи и занарежда: — Проклет да е този ден, когато съм се родила жена! Само тегло да теглиш, а беди до гуша. Жена да не си! Пак добре, ако господ ти даде дечица, че иначе и последният мухльо няма да те брои за човек. Гръб да превива — жената, покойник да оплаква — пак жената, а мъжете, за какво са? Седи си на помена, кърка си виното — и за това да му благодариш. На сватба, докато мъжете не се напият, докато не почнат да падат, жената само да седи и да ги гледа. Като станат пияни-заляни, съвсем изглупяват. Па и от трезвен каква ли радост виждаш? Ами от пиян? Мъкни го на гръб до вкъщи, а у дома се нахвърля върху тебе с юмруци. Ех, да бях мъж! И какво щеше да стане? Как какво? Щях да си доведа в къщи жена, да ми народи деца, пък после да им бере грижата, а аз да си живея, да се радвам на белия свят. Не, не е хубаво сама да се мъчи, не. Хич нямаше и да се оженя. — Жената избърса сълзите с кърпата, престана да хлипа. — Нямаше да се женя, и толкоз! Чунким малко жени има на света… щях да си намеря, стига да поискам. Щях да отида… дето са ония с пушките… патрул щях да стана. Че аз съм такава бабанка, та работа ли нямаше да си намеря! Каквато съм снажна — навсякъде ще ме вземат. Чакай, чакай! При борците, само при борците — там ми е мястото. Че аз тия дребосъци ще ги натръшкам за едното чудо! Да вземем Симоник Вачарадзе. Кажи-речи, няма по-силни от него сред тия, дето по градовете с борба си вадят хляба? Хич и не търси, няма да намериш. Пък аз тоя Симоник на Пелагеината сватба на гърба си го мъкнах. Като какалашка можех да го захвърля, където си поискам… Щях да изуча техния занаят и да ходя по градищата слава да събирам. Ей, че си щурава и ти, Цуцо Догунадзе! Ни баща имаш, ни майка, ни мъж, ни деца. Само вятър в главата, и толкоз… — И пак занарежда: — Барем брат или сестра да ми беше дал господ, че съм си сал сама на белия свят.

Но да не забавям разказа. Поплака си Квишиладзевата Цуца, поплака си и май не забеляза как започна тихичко да си пее, а после замлъкна — сънят я обори. Наоколо разхвърляни елхови цепеници, а Цуца си спи тихо, тихо, и ти е жал за нея до немай-къде.

Дата Туташхиа лежеше, извърнал лице, и можеше да си помисли човек, че е заспал преди Цуца. Не му продумах, нямаше смисъл — докато ония не се разделят, не можем се измъкна оттук. След малко Туташхиа вдигна глава и ми даде знак — приближаваше се Чониа. Не мога да кажа, че Цуца хъркаше, това не беше хъркане, но сумтеше, и то твърде звучно. Чониа се наведе над нея, убеди се, че спи, претършува празните дисаги и като не намери нищо, започна да рови в кошницата. Жената се размърда. Чониа се изправи и рече високо:

— Ставай, Цуцо, вече съм тука!

Тя разтърка очи, седна и започна да прехвърля от кошницата в чувала торбички, буркани, пакетчета, Чониа седна до нея и я зяпна, като че за пръв път я виждаше.

— На колко си години, Цуцо?

— На колко? На трийсет и две. Защо питаш?

— Никой няма да ти даде трийсет и две. Най-много двайсет и пет, двайсет и шест. Много си хубава, жено, цъфтиш…

Тя замря и пак започна да прехвърля буркани и пакетчета от кошницата в чувала.

— Всичко си имаш. Ала как, в най-хубавите си години и при твойта хубост, можеш без мъж, просто се чудя…

— Хайде, стига! — Цуца се смути и изведнъж се окопити: — Как ти се обръща езикът да питаш за такова нещо? Търпя, и толкоз. Ами какво да правя, освен да търпя? — завърши тя искрено и печално.

— Къде са му били очите на тоя Спиридон Сиоридзе? Какво повече иска от такава жена? Подлец с подлец… Че за теб ли няма да се намерят мъже, дето биха искали да те вземат? Аз самият колкото искаш ще ти намеря — превземаше се Чониа.

Квишиладзевата Цуца сияеше. Примираше от дрънкането на Чониа като момиченце се смущаваше това женище.

— Господ ни е забравил. Справедливостта му не е за нас. Само една сладост е дал на човека, оттам нататък — мъки и тегло. А на теб и тая радост едничка ти е отнел. Че за какво?

— Несретна съм аз, Чониа, без късмет съм — отвърна Цуца. — Не ми даде господ ни семейство, ни огнище.

— Че ти сама си търсиш нещастието, глупава жено… — ласкаво я упрекна Чониа. — Когато си спомняш за мъжовите ласки, какво ти става?

— Какво ще ми става? Търпя! Къде да се дяна? Я за кравите си спомня, за прасето или за кокошките, я за градината или нивата ще ми дойде наум, мисля, премислям, и току забравя и мъже, и всичко. Ама не ми говори за това, какво си ме заял? — неочаквано се разсърди Цуца.

— Е-е-х! — въздъхна Чониа. — На ти сега божия справедливост.

Той изведнъж помръкна и се оклюма, и то така горестно, та ми се стори, че още малко и ще заплаче. Но не заплака, а заговори задушевно и ласкаво:

— Агънце невинно, пиле райско, Цуцико, душо моя, та кой е казал, че няма бог на небето! Ако нямаше господ, кой щеше да ни събере нас двамата? Ето, аз съм до тебе, ще те прегърна, ще те стопля и няма да забравиш любовта ми никога, докато си жива. Така ще е, помни ми думата.

Очите на Чониа се плъзнаха по гърдите на Цуца. Той се примъкна по-близо до нея и като че щеше вече да посегне, но се позабави. А Квишиладзевата Цуца все прехвърляше и прехвърляше яденето в очакване какво още ще каже и ще си позволи Чониа. Кошницата беше вече празна, Чониа очевидно съобрази, че не може да протака повече работата и ръката му, като гущер се плъзна по грамадната Цуцина гръд. Жената се откъсна от кошницата и се вторачи в съблазнителя си.

— Аз съм силен, много съм силен. Ела при мен, такъв като мене не си имала никога, сама ще видиш.

Тя се разкиска.

— Какво искаш, Чониа? Кажи, за бога?

Чониа се хвърли към устните й, но тя стисна с длани слепоочията му, отметна глава и попита:

— Ами ако сега отворя уста, поема дълбоко дъх и те глътна заедно с въздуха, какво ще правиш, а?

Цуца, изглежда, живо си представи тази картинка и й стана толкова весело, че от смях й потекоха сълзи. Но смехът й изведнъж секна и тя се нахвърли върху Чониа с юмруци… Господи, как го млатеше! Налагаше го с все сила, налагаше го и му говореше:

— Ти ли си бил приятел на моите момчета? Значи, с жената на приятелите си поиска да си поиграеш? А? На ти, на ти, на ти! Силен бил, леле, колко силен! Всички ви бива да се хвалите, кучета крастави! А още преди да притвориш очи, като побягнат, сатаната няма да ги догони! На ти още, на ти, та да не забравиш — щом всички сте такива силни, значи, от вас по-силни няма.

Цуца така подреди пациента на моя чичо Мурман, че ние с Дата Туташхиа едва не изскочихме от засадата си, за да укротим разярената жена.

Чониа не се съпротивяваше. Само прикриваше лицето си с ръце, докато не отпадна така, че ги отпусна и Цуца му нашари цялата физиономия.

— А сега взимай чувала и се махай оттука! — Изглежда, че на нея самата й омръзна тая разправия.

Чониа едва се вдигна. Цуца му трупна чувала и го побутна по гърба. Чониа тръгна, но не бе направил и десетина крачки, когато жената го извика:

— Остави чувала и ела тук!

Чониа се подчини, но твърде колебливо — личеше, че се страхува.

Жената, го сграбчи за яката, бръкна в пазвата си с късите си дебели пръсти, измъкна прегъната банкнота, мушна я в джоба на Чониа, обърна го към чувала, повдигна го и го отхвърли напред. Той падна до чувала.

— А сега ставай и сам вдигай чувала. Дадох ти десет рубли. За доктора. Дай парите на Бесиа, негоднико мръсен, че ще дойда другата неделя и ще ти покажа колко си силен, че и нещо повече!

Жената гледаше след Чониа, който едва местеше крака, докато той не се скри зад хълма.

— Май много му дойде — промълви тя. — Наредих го… а на него душата му в зъбите!

Връщахме се бавно и мълчахме. Вече се виждаше лазаретът, когато Туташхиа рече:

— Бих искал да зная как ще свърши цялата тая работа.

— Коя работа? — В първия момент не разбрах за какво говори Дата.

Моят спътник вървеше дълбоко замислен. Минахме още стотина крачки, преди да се сепне. Вече бях забравил, че не ми отговори.

— Ами всичките тия работи, че една ръка ги е забъркала.

— А аз какво да правя, как ще ме посъветвате? Та Чониа може да присвои парите, предназначени за моя чичо Мурман!

— Може, разбира се, че може.

Стигнахме мълчешком до лазарета и вече се изкачвахме към балкона, когато Туташхиа каза:

— Струва ми се, че всичко ще се нареди от само себе си. Ще видим. Те ще се споразумеят помежду си и парите сами ще си намерят стопанина.

На балкона погледнах в бъчвата. Там още имаше четири плъха. Поразгледах ги и като не забелязах особени изменения, казах на Туташхиа:

— Кир ще бъде изяден.

— Но вие казвахте, че тъкмо Кир ще оцелее.

— Сега е станало нещо друго. Този плъх е много по-здрав и по-силен, от другите. Кир победи всички и когато бяха разкъсани първите два плъха, той получи най-големия пай. Преял е. Няма да може да смеле всичко. Ще пукне. Виждате ли как се е сгърчил? Ако не днес, утре непременно ще го довършат.

В голямата стая Чониа изваждаше провизиите от чувала, сортираше ги, подреждаше, окачваше. Погледна ни и аз почувствувах, че у него се породи подозрение. А може би застана нащрек, защото видяхме у него такова изобилие от ядене, паднало сякаш от небето, докато той уверяваше чичо Мурман, че си няма никого на света и изобщо не очаква някой да го посети.

Болните, разбира се, не вземаха никакво участие в продоволствената шетня на Чониа. Изглеждаше, че не забелязват нито него, нито богатството му, но явно всички чезнеха в догадки по какъв начин се е изсипала върху него тази манна небесна.

На перваза вече нямаше място от всевъзможните бутилки и буркани. Чониа използува и гвоздеите, които стърчаха на стената — на един висеше чувалче с брашно, на друг връзки лук и чесън, на трети — чушки и сулугуни, нанизани на конец. Висяха дебели късове пушено и сушено месо. С една дума, стаята сега приличаше на богаташки килер и същевременно на крепостно укрепление, под което са сложени бъчви с барут.

Чониа довърши шетнята си и пристъпи към вечерята. Затопли си хачапури, пийна си водка, хапна варен сом с лют сос. След това, кой знае защо, му се прииска студен чурек с чесън, а за десерт посмука захар на пясък. Като че се бе наситил! Събра остатъците от вечерята, изми чинията и се накани да си легне, но се сети за пеламуши и в пълните захлупци това лакомство видимо намаля. Той ядеше с такава стръв, сякаш не бяха хвърчали само преди час към главите ни костички от кокошката на Квишиладзевата Цуца.

Варамиа лежеше с лице към стената и като че спеше. Квишиладзе прехвърляше броеницата си и нито веднъж не погледна към Чониа. Кучулориа изпод вежди, но много внимателно наблюдаваше вечерята му, различните ястия, и като се убеди, че Чониа няма никакво намерение да го гощава, ехидно подхвърли:

— Бих искал да знам отде такъв сиромах като тебе е намерил толкоз ядене?

На Чониа окото му не мигна.

Дата Туташхиа увлечено разправяше на Замтарадзе за нашите приключения и за срещата. Замтарадзе едва се сдържаше и когато не можеше да се стърпи, стените трепереха от взривовете на неговия смях.

— Кучулориа, гаси лампата, време е за спане! — решително заповяда Чониа.

Всички се слисаха.

— Моля ти се, ние да не сме кокошки, та да се качваме на пръта, щом се стъмни — меко забеляза Кучулориа, след като помълча малко. — Ще сварим гоми, ще остържем остатъците от кашкавала, ще хапнем, а дали ще спим, или не, за това ще си поговорим после.

— Какво ме интересува яли ли сте, или не, и какво имате за вечеря, парче кашкавал или трици! Казах — гасете лампата и да спим! И да не съм чул да гъкне някой! Че съм капнал от умора!

Никой не му възрази.

— Не си човек ти, това ще ти кажа! — едва чуто промърмори Варамиа.

— Гасете, гасете! Нямам време да си чеша езика с вас! — Чониа огледа болните и като разбра, че нямат намерение да му се подчинят, стана, намали фитила и легна.

Квишилазде без чужда помощ не можеше да стане от леглото, пък и лампата беше далече от него, което си е право, право е, но поне с думи не можеше ли да му се опре? Дума не обели. Варамиа можеше и да става, и да ходи, но ръцете му бяха гипсирани — той ли да се разправя с фитила? Пък и трудно беше да се очаква от такъв човек повече от онова, което вече бе казал. Кучулориа нито с дума, нито с постъпка не показа отношението си към това, което ставаше. По всичко изглеждаше, че бе писано фитилът да остане намален, а вечерният качамак — неизяден.

Минаха десетина-петнайсет минути и звук на фанфари се разнесе от другия край на стаята. По-бърз от обикновено, Чониа скочи от леглото и стремглаво се хвърли към балкона… Балконът, разбира се, нямаше нищо общо с това място, закъдето бързаше Чониа, а то съвсем не беше близо, ако, разбира се, не нарушеше многократните и строги заръки на Хосро.

Вратата се затвори и Квишиладзе се закиска.

— Какво се смееш, глупако? — нахвърли се върху него Кучулориа.

Квишиладзе се слиса.

— Че какво има?

— Как какво?… — Кучулориа погледна към нашата стая, притича до Квишиладзе и се наведе над ухото му.

— Какво-о?… Ка-аак?… — закрещя Квишиладзе. — Донеси ги тука!

Кучулориа вдигна фитила, донесе на Квишиладзе съда с пеламуши и посочи с пръст дръжката.

— А-у-у-у! — зави Квишиладзе. — У-у-у-у!

Варамиа се обърна.

— А-у-у-у! Захлупците на моята Цуца!

— Да, Чониа ще бъде изяден като две и две четири! — рече Замтарадзе.

— Мислиш ли, че ще му надвият? Много нагъл е станал тоя мръсник — усъмни се Туташхиа.

— Такива, дори да са царе, ги изяждат заедно с войската им — увери го Замтарадзе.

— Захлупците на моята Цуца! А-у-у-у! — нищо друго не можеше да каже потресеният от откритието си Квишиладзе.

— Опомни се! Защо пък да са на твоята Цуца? Из цяла Гурия и Аджария е пълно с такива захлупци, пък и в Имеретия не са по-малко — каза Варамиа.

— Я да млъкнеш! — сряза го Кучулориа. — Цуцините захлупци не само Квишиладзе, но и аз между сто други дори със затворени очи ще ги позная. Цуцините захлупци от двете страни имат писани кръстове. Я чуй, Квишиладзе! Лежи си и си трай, а захлупците дръж в ръце. Като влезе, ще го видим какво ще каже, подлецът му с подлец!

Всички стихнаха в очакване, но Чониа не се показваше.

— Като си помисля само! Как плюскаше чуждия хляб, а? Ехе-е! — Гласът на Кучулориа разсече като гръм напрегнатата до разкъсване тишина.

И пак стана тихо. Квишиладзе се втренчи в Кучулориа и а-ха пак да завие, но Кучулориа го заплаши с пръст и вопълът на Цуциния възлюбен застина на устните му.

В стаята влезе Чониа.

— Кой усили лампата? — Той произнесе тези думи така, сякаш сигурна смърт очакваше онзи, който бе извършил това.

Квишиладзе хлопна капачето на захлупците. Чониа се обърна; слисването му трая не повече от секунда. Той скочи като котка и се вкопчи в захлупците. Квишиладзе хвана с ръка Чониа за ревера, а с другата вдигна една цепеница и го прасна до главата. Чониа се строполи на пода. Кучулориа мигом се намери до него и докато се сетя да изляза и да ги разтърва, той с такава ловкост и пъргавина налагаше заглавилия се между леглата Чониа, сякаш никога не беше чувал за болки в гръбнака. Дочули виковете и врявата, в стаята се втурнаха чичо Мурман и Хосро. Всички обитатели на лазарета на Мурман Ториа се стекоха на местопроизшествието.

— Какво става тука?! — закрещя Хосро.

На Чониа му дадоха да помирише нишадър и го свестиха…

— Нищо особено, Мурман батоно, пошегувах се малко — простена Чониа и укорно се обърна към Квишиладзе. — Толкова пък да не разбирате от шега?!

— Я го вижте, моля ви се!… — възкликна Квишиладзе и веднага прехапа език. Мурман дълго чака да му обяснят какво се е случило, но всички предпочитаха да мълчат.

Чичо Мурман погледна и към мен. Направих му знак, че после ще му обясня всичко.

— Никакви пакости! Без кавги и без бой! — каза чичо Мурман и излезе.

Върнахме се в стаята си и ние.

Чониа лежеше под одеялото, свит на кравай като куче. Конфискувал всичките продукти на Цуца Догонадзе, Кучулориа започна да ги пренася на други места, послушно изпълнявайки разпоредбите на законния притежател, слагаше яденето под леглото и до възглавето му.

— Чониа е изяден! — подхвърли Замтарадзе.

Като сложи всичко на място, Кучулориа взе котела и се залови да готви вечеря. Докато правеха гоми, Чониа току търчеше до двора със стонове и проклятия. Всеки път го следваха солените забележки на Квишиладзе и Кучулориа. Варамиа се преобръщаше от хълбок на хълбок и стенеше. Беше много разстроен. Квишиладзе направи царска вечеря, даже наля на всички по чаша водка. Наядоха се до пръсване. Побърбориха, пуснаха по някоя шега и лазаретът стихна.

На сутринта ме събуди Замтарадзе, който викаше при себе си Чониа.

Чониа отдръпна завеската и се спря на прага.

— Ела по-насам! — каза Замтарадзе.

Чониа се подчини.

— Какво мислиш да правиш с парите, които Цуца Догонадзе е пратила на Квишиладзе за доктора? — попита го абрагът.

Чониа се наежи, взе да отрича, но изведнъж се умърлуши и като пъхна ръка в пазвата си, измъкна парите на Цуца Догонадзе.

— Откъде знаеш? — шепнешком попита той, като протягаше банкнотата към Замтарадзе.

— Що ми я пъхаш, аз да не съм Мурман Ториа?

Чониа се обърка.

— Ами какво да правя?

— Трябва да я върнеш на стопанина й.

— Че кой е той? Квишиладзе или доктор Мурман?

— Квишиладзе. Той трябва да я даде на Мурман?

— Пак ще ме бият. За трети път. Ще ме убият.

Замтарадзе помисли и рече:

— Не трябва да се стига дотам, че да те бият. Това са пари на доктора, но трябва да му ги даде Квишиладзе.

— И вие не трябваше да докарвате работата дотам, че да ви бият… Там! — процеди през зъби Чониа.

Замтарадзе изпули очи.

— Къде, момчето ми?

— Че там, в Саирме.

Нищо не разбирах. Ясно ми беше само, че Чониа е видял някъде да бият Замтарадзе. Замтарадзе би трябвало да възразява, да протестира, но той мълчеше, вглеждаше се в лицето на Чониа и мислеше, мислеше…

Чониа се оживи, объркването на Замтарадзе бе добре дошло за него и той, без да се бави, изтърси:

— Когато Цуца ми ги даваше, рече: дай ги на доктора ти.

Той си пое дъх — измъкнах се; даже му стана приятно.

— Тогава ги занеси и му ги дай — махна с ръка Замтарадзе.

Чониа почука на вратата на чичо Мурман и влезе.

— Не казвайте на Отиа за нашия разговор с Чониа — помоли ме Замтарадзе.

Когато след закуската се върнах в стаята, Кучулориа вече бе сварил утринния гоми. На масата имаше четири паници. Бутна табуретката, върху която се мъдреше котелът с гоми, по-близо до Квишиладзе, донесе кашкавал и както бе прието през последните дни, Квишиладзе почна да дели храната, без обаче да сложи нещо в паницата на Чониа. Пъхна ръка под кревата, извади парче пушено месо, наряза тънки парченца и сложи във всяка паница.

— Ще го полеем с ткемали, има цяло шише — каза той. — Трябва да го пестим, кой знае какво ни чака нататък.

Кучулориа сложи паницата си до Варамиа. Личеше, че не е в настроение — явно, беше се надявал закуската да е по-силна.

— Заедно ще ядем — каза Кучулориа на Варамиа. — Лъжица от твоето — на тебе, лъжица от моето — на мене, че иначе, докато те нахраня, яденето ми ще изстине, ще си загуби вкуса.

— Защо не даде на Чониа? — попита Варамиа.

— Коремът го боли, не трябва — изсумтя Кучулориа.

— Вчера се мъчи, днеска май му е по-добре.

— Той от моето, слава богу, си похапна както трябва. Толкова се наплюска, че чак му прилоша. Всичко е мое и аз по-добре знам на кого да давам и на кого не! — отсече Квишиладзе.

— Нима казвам да го храниш от своето? — застъпи се Варамиа. — Гоми и кашкавалът са от доктор Мурман. Той ги даде за всички. Че Чониа е виновен пред бога и пред тебе, това е друг въпрос. А гоми и кашкавал му се полагат и вие трябва да му дадете неговия пай. Щом ще говорим за справедливост, това е справедливото.

— Ти да не си се побъркал? Каква справедливост, стига си дрънкал! — кипна Квишиладзе.

— Да, да, разбира се, разбира се — забърбори Кучулориа. — Какво се застъпваш за тоя подлец? Това как да го разбираме, а?

— Никога и за никого не се застъпвам просто така — спокойно отвърна Варамиа. Какво ще каже доктор Мурман, ако разбере? Аз съм за справедливостта. Дайте на Чониа неговия пай от това, което даде Мурман!

И всички пак стихнаха.

— Какво иска още тоя нещастник? — казах на Замтарадзе. — Той самият без чужда помощ залък не може да сложи в уста. Ще ядоса всички и няма да има кой да го храни. И няма да се оплаче, не е такъв човек. От глад ще предаде богу дух.

— Вижте какво измислих! — заяви Квишиладзе. — Кучулориа, вземи от паницата на Варамиа парчето свинско за себе си. Ха така. Сега ела тук и дай това гоми на Чониа. — Квишиладзе извади от паницата си парчетата пушено месо и я отблъсна от себе си. — Варамиа батоно, аз няма да ям гоми и кашкавал, поднесени от Мурман, имам си свое ядене и съм благодарен на доктор Мурман — той ми помогна да изкарам, докато нямах свое. Е, какво? Сега справедливо ли е?

— Сега да. Нека да е така! — съгласи се Варамиа, но беше ясно, че не бе очаквал такъв поврат.

— Донеси паницата си, Кучулориа, и остави на мира тия справедливи и честни хора! — бавно и отчетливо произнесе Квишиладзе.

Кучулориа изяде своя гоми с парчетата кашкавал и сдъвка парченцата месо. Квишиладзе лапаше здравата. Варамиа седеше на леглото си и унило гледаше в паницата си. Чониа лежеше гърбом към всички, не мърдаше, и очевидно размишляваше какво да направи сега. Изведнъж скочи, отиде при Варамиа, седна до него и поднесе към устните му лъжица гоми.

Влезе Туташхиа.

— Всичко изстина! — посрещна го Замтарадзе.

— Как само те подредиха, момче — чухме гласа на Варамиа. — Може ли така да обезобразиш човека?

— И ти, Варамиа, бая си изпати. Яж и си трай.

— Най-много от всички и най-зле си патят все такива като Варамиа — тихо каза Туташхиа. — Вярвайте ми.

— И все пак ти излезе прав, Отиа батоно — промълви след малко Мосе Замтарадзе.

Дата Туташхиа го погледна учудено.

— Ето че всичко се нареди — каза Замтарадзе. — Всяка жаба си намери гьола. Вижте ги: Квишиладзе обича да намаже. И успя да намаже. Кучулориа е лисица, такива от лакейство живеят. И той си отиде на мястото. — Чониа наистина не получи, колкото заслужаваше, ала все пак го понатупаха, слава богу. Само честният е нещастен. Справедливият трябва да има хляб, но само хляб, нищо повече. Вижте, Варамиа не получи нищо, освен гоми. Всичко се нареди от само себе си.

— Че е така, така е — каза Туташхиа. — Но така ли трябва да става? Те се изпоядоха един друг и сега вече не са хора.

— Ти имаш прекалено добро мнение за хората. Пък те — ей, ги какви са, Отиа батоно! — Замтарадзе кимна към голямата стая. — Каквито са, такъв им е и животът. Ти пръв ми каза това, сега и сам го разбрах — човек никога не трябва да се намесва в чуждите работи и в чуждата съдба. Колко ги хранихме, а излезе ли нещо добро от това?

— Не съм казвал, че никога не трябва да се намесваш. Няма да се намесвам дотогава, докато не разбера кое е по-правилно — да се намеся или да остана настрана. — Туташхиа взе книгата и тръгна към балкона.

В лазарета наистина се възцари спокойствие. На другия ден чичо ми предписа на Квишиладзе разходки по един час три пъти на ден и свали гипса от ръцете на Варамиа.

Минаха още три-четири дни. Всичко си вървеше постарому. Чониа и Варамиа ядяха гоми и кашкавал, дадени от Мосе Замтарадзе, и продължаваха да смятат, че ги гощава Мурман Ториа. Кучулориа получаваше своя пай от тия дарове, а Квишиладзе всяка сутрин му отрязваше по парченце месо. Затова пък самият той лапаше и се тъпчеше, колкото можеше. Наблюдавах го и останах с впечатлението, че се сили колкото може по-бързо да изплюска всичко, което бе получил.

Замтарадзе почти се оправи, само леко понакуцваше. Така се нижеха дните, през който никой от болните не проговаряше, сякаш бяха дали обет да мълчат.

Една нощ към три часа в стаята се разнесе вопълът на Квишиладзе:

— Кучулориа, запали лампата! Веднага! Кой кучи син я е угасил? Само да разбера! Веднага запали лампата!

— Какво има? Какво си се развикал посред нощ? Каква щръклица те е ухапала? — откликна се Варамиа.

— Пали лампата, Кучулориа, пали, не се мотай — крещеше Квишиладзе. — Стой, Чониа, крадецо неден, подлецо! А-а, сега няма да ми избягаш. Хич не ми се тегли, няма да се изскубнеш!

В стаята се суетяха и се налагаха един друг, но не бързаха да запалят лампата.

Мосе Замтарадзе стана, запали лампата и се канеше да влезе в голямата стая.

— Остави лампата на място и лягай, в името на всички светии — с леден глас го спря Туташхиа.

Замтарадзе се учуди, очевидно не беше свикнал да му говорят с такъв тон, но не остави лампата.

— Ще се изпотрепят и ще се изпоядат един друг. — Замтарадзе срещна погледа на Туташхиа и се обърна. — А ние да си седим със скръстени ръце ли?

— Да, докато не ни стане ясно какво да правим.

— Никога няма да ни стане ясно — каза Замтарадзе, предавайки се, и сложи лампата на масата.

— Донесете лампа, хора ли сте, или не сте! Ей, не чувате ли какво става тука?! — крещеше Квишиладзе.

Взех лампата и отидох в голямата стая.

Варамиа седеше на леглото си с опулени очи. Чониа лежеше на хълбок с длан под бузата и ехидно примижал, очакваше развръзката.

Кучулориа лежеше на пода с лице надолу, а лявата му ръка бе стисната като в менгеме от двете ръце на Квишиладзе.

Чичо Мурман и Хосро тази нощ ги нямаше в лазарета — бяха отишли при болен много далеч, иначе Хосро пръв щеше да дотича, като чуеше врява.

Квишиладзе пусна жертвата си. Кучулориа бавно се надигна, като се озърташе наоколо, совна се от мястото си и мигом изскочи на балкона. В нощната тишина шляпането на чехлите му долетя откъм пътя за Поти.

— А-у-у-у! — изрева Квишиладзе. — Змия съм топлил на гърдите си, змия!

Мосе Замтарадзе се разсмя и отново си легна.

— „Стой, Чониа, кучи сине! Няма да ми се измъкнеш от ръцете!“ подметна Чониа на Квишиладзе и като се обърна с лице към стената, добави надменно: — Да беше способен Чониа на такива работи, че да те видя тогава!

Разсъмна се.

Ние с Дата Туташхиа стояхме на балкона и наблюдавахме моите животинки. В бъчвата бяха останали два плъха и вече нямаше съмнение кой от тях ще бъде продаден на шкиперите. Туташхиа пръв забеляза някакъв млад човек, който идваше към лазарета, още дълго се вглежда в него, после се завтече по стълбата и тръгна да го посрещне. Те размениха няколко думи и младежът си отиде. Надвечер абрагите оседлаха конете си и се простиха с нас. Оттогава не съм срещал никого от тях. Това е всичко, което зная за Дата Туташхиа.

При Варамиа дойде брат му, донесе цял куп ядене, но Варамиа не поиска да остане повече в лазарета, разплати се с Мурман и като остави на Чониа всичко, което му бяха донесли, си отиде.

Преваляше пладне, когато Квишиладзе взе патериците и слезе на двора да се поразходи. Чониа подреди провизиите, оставени от Варамиа, завърза всичко в една бохча, прехвърли я през рамо и закрачи към Поти. Квишиладзе го изпрати с поглед, върна се в стаята, провери всичките си припаси — да не е взел някой от заминалите нещо от неговото богатство.

Торбички, вързопчета, захлупци… Някои бяха напълнени с пръст, други с пепел…

Така завърши тази история.