Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Точи Микашавриа

По времето, когато станах абраг, другите се помиряваха с правителството и се връщаха при семействата си. Имах двама братовчеди по майчина линия, абрагите Чантуриа, и се скрих при тях. Тогава карах петнайсет. Защо трябваше да стана абраг, вече съм ви разказвал, няма да го повтарям.

Същата година отново забягна и Дата Туташхиа. Дойде в Мухурските планини, намери ни… Говоря, разбира се, за братовчедите си, на мен гледаха още като на дете — притрябвал съм им!… Отпратиха ме, не помня за какво, а те се изприказваха на воля. Когато се върнах, Дата вече го нямаше. Много по-късно научих за какво бяха говорили и защо той отново бе станал абраг. Дата бе казал на братовчедите ми: „По кои пътища ходите, къде се криете и какво правите — не знам и не искам да знам. Но ако стане нещо с вас — нямам пръст в тая работа. Запомнете го.“

Горите в Мухурските планини са такива, че и сто абраги да се скрият, няма да знаят един за друг. Защо да се махаме оттук? И Дата Туташхиа не си отиваше — имаше някаква работа. Може би чакаше някого?… Рядко се съглеждахме един друг, и то отдалече. Така си живеехме.

Трудно е да си абраг дори ако никой не може да те залови и си намерил такова място, че не могат да те открият. Безделието те довършва. Идва ти до гуша… Затова понякога абрагът забравя предпазливостта и попада в капана. На братовчедите ми им беше по-лесно, все пак бяха големи. Но как аз, хлапакът, да се свъртя на едно място? Току се шляех насам-натам. Всички склонове и скали изкатерих, всички гори пребродих. Дървета, долчинки, пещери — знаех ги наизуст.

Бях открил една полянка, обградена с хълмове. Необикновено тихо беше това място. На полянката някога имало къща и в нея живеел човек, на име Буху. Разправяха, че убил брат си. И той не знаел как е станало. Като се върнал от затвора, не поискал повече да живее в селото, а си харесал тази уединена полянка и живял тук до края на дните си. От къщата няма и помен, но мястото оттогава се нарича Бухува поляна. Наблизо нямало вода и Буху изкопал кладенец. Над кладенеца построил барака без врата — ако щеш, влизай! Кладенецът беше много дълбок. Извикаш ли в него, дълго трябва да чакаш, докато се върне ехото. Когато завърнех по тия места, непременно се спусках към кладенеца, дълго седях там и си представях как е живял тук Буху. Като ми омръзнеше да мисля, почвах да викам и да слушам ехото. Намерих си развлечение. Но не мислете, че се шляех из планините и горите съвсем без напрежение и страх. Пък и братовчедите не биха ми позволили. До най-близкото село имаше към петнайсет-двайсет версти път. Тук никой не се изкачваше, мястото минаваше за безлюдно. Бързо се научих да наблюдавам и забелязвам — децата имат добри очи. Смачкана трева, счупен клон, преместен камък — всичко забелязвах.

Слязох веднъж към Бухувата поляна, спрях на разстояние един изстрел, огледах всичко наоколо — като че нямаше нищо подозрително; слязох още по-ниско, гледам, под един орех седи човек. Дулото на пушката му насочено право към мене. И ме гледа в упор. Познах го. Беше Дата Туташхиа.

— Здравей, чичо Дата.

— Здрасти, абраг! — весело отвърна той. — Ела насам, само че заобиколи кладенеца изотзад.

Приближих се, поприказвахме за туй, онуй, разпита ме за братовчедите ми и разговорът взе да гасне…

— Чичо Дата, защо ме накара да заобиколя кладенеца? — реших се да попитам аз.

— Трети ден те чакам тука. Ти нали обичаш да се провикваш в кладенеца?

— Обичам. Е, та какво?

— Ами това, че сега в тая барака не може да се влиза. — Дата ме гледаше весело както преди.

„Крие нещо от мене“ обърках се аз.

— Щом казваш да не ходя, няма да ходя. То се знае, чичо Дата.

— Не е там работата. За отиване — ще отидем, само че внимателно. Върви след мен.

Така и направихме. Дата Туташхиа се приближи до барачката откъм задната страна. Барачката беше от бъчвени дъги. Всяка дъга около три аршина дълга, два пръста дебела и педя широка. Той размести дъските, влезе вътре, аз след него. Кладенецът бе обграден с камъни, които стигаха горе-долу до кръста на възрастен човек. Клекнахме до кладенеца и когато очите ни посвикваха с тъмнината, Дата Туташхиа ме попита:

— Точи, братле, виждаш ли сред камъните дръжката на маузер?

— Виждам.

— Дулото му е насочено към входа, отгоре маузерът не се вижда, прикрит е с камъни…

И сега ме избива пот, като си спомня това, а какво да кажем за един хлапак? Сърчицето ми се блъскаше като уловена птица. И как са го измислили: ще влезе някой, ще престъпи прага, още една крачка — и ще стъпи точно до камъка, зад който е маузерът. Изстрел — и колкото и да си висок, все някъде между корема и гърлото ще те улучи куршумът, съвсем сигурно е.

— А сега слушай! Виждаш ли това въже? Прережи го внимателно, много внимателно. Само че с много остър нож — тогава не е опасно. И режи оттук, откъм задната страна. Дори да стреля, куршумът ще излети по посока на входа, а ти ще си от обратната страна. После ще раздигаш тия камъни тука и вместо куршум ще получиш маузер. А сега да си вървим.

Излязохме навън.

— Чичо Дата, това за нас ли са го нагласили?

— Мисля, че за тебе. Тая работа не е за стар абраг.

Старият абраг в такова тихо място няма да се вмъкне през вратата. Онзи, който е поставил капана, е знаел, че обичаш да идваш тук и влизаш без страх.

— Значи, мене са искали да убият?

— Мисля, че тебе. — И като помълча малко, Дата Туташхиа каза: — Точи, братле, ако някой те удари, без да има защо, а ти не му отвърнеш, той ще си продължи по пътя и непременно ще съжали за постъпката си; този човек няма да ти стане враг, запомни това. Но ако и ти го удариш, той вече ти е враг. Ти затова си станал абраг, защото си си върнал на някого, който те е ударил, без да има защо. И той ти е станал враг. Властта и законът — това са твоите врагове. Помисли си добре откъде се е взела тази клопка с маузера и тогава ще разбереш кой е врагът ти. Разбра ли ме?

— Разбрах, чичо Дата. Вече ще знам.

— Ха така. Да ти даде бог мир и победа над врага. Аз ще тръгвам.

Дата Туташхиа ме прегърна и започна да се спуска по склона. Тогава не знаех, че зад хълма го чакаха двамина. Моите братовчеди го бяха проследили. Явно, Дата Туташхиа бе дошъл в Мухурската гора, за да се срещне с приятели…

— Къде отиваш, чичо Дата? Въпросът ми беше наивен, разбира се.

— Трябва да изплевя градината! — отвърна той.

Беше късна есен.

— Намерил си време да плевиш — разсмях се аз. Откъде бих могъл да зная какво се криеше в тези думи?

— Още не е късно. Градината и нивата, които са ми дадени, трябва да се плевят и да се прекопават и зиме, и лете.

Разделихме се.

— Кой е направил това? — извиках след него, когато вече се бе отдалечил надолу по склона…

— Ража Сарчимелиа или Поко Качава… Тяхна ръка е пипала. Няма кой друг. Друг няма да се захване с такава работа, освен тия плъхове. Разкажи всичко на Максим и Платон. Те ще разберат.

Сега остава да ви разкажа какво направихме с тях и да свършвам.

Пресрещнахме Ража Сарчимелиа на пътя. Аз седях до един голям чувал с царевица. Максим и Платон се бяха скрили в храстите. Ето ти го насреща Сарчимелиа. Помислил си е, седи си хлапакът до чувала, няма страшно. Той се приближи и ние направихме с него това, което правеше той самият, когато грабеше народа: накарахме го да вдигне ръце, свалихме го от коня, взехме му оръжието и го поведохме към гората. Платон каза: „Ти си мушнал един маузер в кладенеца на Бухува поляна, а сега хайде да го извадиш! Хич не ни е еня какви ги вършиш, на нас ни трябва вода, трябва ни този кладенец.“ Той почна да отрича. Нищичко не бил чувал нито за кладенеца, нито за маузера. Ние го вързахме здраво и го пуснахме напред. Вървяхме цял ден и цяла нощ и го доведохме на Бухува поляна.

— Влизай! — каза Максим.

Той се просна в краката ни и какво ли само не ни наобеща — един господ знае. Ние държахме на своето. Но този негодник за нищо на света не искаше да влезе в бараката. Стана ми жал за него, стрелях и му пръснах черепа.

След две седмици тръгнахме да търсим Поко Качава. Но бяхме закъснели. Някой го бе довършил пет дни преди това.