Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (28)

Граф Сегеди

По това време на Кавказ съществуваше един постоянен и неразрешим проблем, който непрекъснато създаваше грижи на тайната полиция. Имам пред вид проникването на влиянието на Турция сред мюсюлманите, особено в Дагестан. В началото на двайсети век това влияние придоби черти на теоретична система, на цялостно учение, което бе наречено панислямизъм. Резидентите и шпионите на султана енергично подпомагаха в Кавказ всичко, което беше насочено против интересите на Руската империя. Тази дейност изискваше солидни разходи, в условията на Кавказ предимно в злато, и турците трябваше да търсят все нови и нови пътища за внасянето му в Кавказ.

Трябва да направя едно малко пояснение. Използуването на кавказките планински племена от страна на турците и персите срещу християнска Грузия има многовековна история, чието начало трябва да се търси още преди рескрипта на император Александър Първи. Грузинците имаха голям опит в противопоставянето на султанските шпиони и в умението да присвояват висококаратното султанско злато. Не беше минал напразно за тях и деветнайсети век, когато в грузинския опит се вля и нашият, така че в навечерието на двайсети век бяхме вече изучили добре каналите, по които златото от Турция стигаше до Кавказ, и твърде щателно ги контролирахме. Пред турците непрекъснато възникваха препятствия, които те все по-трудно преодоляваха, но и ние понякога се обърквахме като слепци. Успехът в това състезание преминаваше ту на едната, ту на другата страна. По времето, когато Сахнов си присвои авторството на „Киликия“, турците вече пет години ни превъзхождаха и златото им, както беше видно от донесенията на агентурата, безпрепятствено достигаше до получателите си, а как ги намираше, по какви пътища, чрез чии ръце — не можехме да установим. Зарандиа предполагаше (и бе говорил за това в много доклади и на много съвещания), че на територията на Кавказ има постоянен ковчежник, който снабдява със злато нелегалната мрежа на панислямистите. Този ковчежник навярно имаше влог в някоя чуждестранна банка, турците внасяха там на негово име суми, които трябваше да бъдат изплатени на резидентите, а на ковчежника съобщаваха на кого колко трябва да даде. За да се потвърди тази хипотеза, трябваше да се намерят доказателства, търсехме ги постоянно и по най-различни начини, но резултати все нямаше и нямаше. С годините работата се усложняваше и от това, че с увеличаването на добива и преработката на кавказкия нефт капиталите се увеличаваха и се появяваха все повече новозабогатели хора. Иди разбери кой от тях можеше да бъде този загадъчен ковчежник, кого трябваше да следим и кого да проучваме. Да се осъществи толкова обширно следене, беше физически невъзможно. Необходимо беше да се изработи нова методика, защото старата вече не даваше никакви резултати.

Както е известно, един от крайъгълните камъни на правото във всяко цивилизовано общество се основава на това, че законът, който предвижда наказание за извършено престъпление, влиза в сила едва когато има улики срещу престъпника. С други думи, колкото и да е убедено следствието, че дадено престъпление е извършено именно от този и този човек, той се ползува с неприкосновеност дотогава, докато не му бъдат представени неоспорими доказателства или за даденото престъпление, или за някакво друго, може би съвсем ново. Същото се отнасяше и за цялата враждебна дейност на турците, независимо от това дали тя се прикриваше зад панислямизма или от някаква друга маска.

Мюсюлманското вероизповедание и следователно коранът се ползуваше в Руската империя със свобода. Идеята за панислямизма е заложена в самия коран, изповядването му не противоречи на закона и да уличаваш в престъпление, да прилагаш закона там, дето ставаше дума уж само за проповядване на панислямизма, значеше да се поставиш в твърде съмнително положение. Единственият въпрос, който можехме да зададем на панислямистите, беше: под чия егида виждате обединението на ислямския свят? На това проповедниците на панислямизма отговаряха: нима призоваваме към излизане от Руската империя? Кой и къде е чул такова нещо? След което ни оставаше само борбата с частни прояви на сепаратизма, която осъществявахме с по-голям или по-малък успех.

Къде по-лесно беше да осъдиш и накажеш един разбойник, бандит и всяка подобна съпротива срещу властите или подстрекателство към такава съпротива! Тук вината винаги беше налице, оставаше само престъпникът да бъде разобличен и наказан.

Що се отнася до панислямистите, ние не прекратявахме борбата с тях и често постигахме победи, но дори в такива случаи се изясняваше, че сме отсекли само малки клонки и филизи, а ни беше необходимо да повалим цялото дърво и да изскубнем корените му. Беше невъзможно да постигнем това, докато не бъдат прекъснати каналите, по които течаха живителни сокове за панислямизма. Духовното противодействие срещу панислямизма, тоест борбата със самата идея, се осъществяваше от християнската църква. С материалната храна, която го поддържаше, тоест златото, се занимаваха тайната полиция и жандармерийското управление. Успяхме да хванем неколцина куриери, забързани към резидентите със значителни суми. Ние знаехме точно за кого бяха предназначени тия пари, но това не ги обърка ни най-малко! Отговорът беше винаги един и същ: парите са мои. Ако ги хванехме — непосредствено при предаването на парите, пак нищо: аз му дължах тия пари, твърдеше единият; той ми връща дълга си, потвърждаваше другият. Въртяхме се по този кръг като сляп кон около кладенец, а на турците, разбира се, им оставаше само да се радват и да тържествуват.

Разказах всичко това, за да стане ясно при какво състояние на нещата трябваше да започне Мушни Зарандиа борбата за султанското злато, и справедливостта изисква да отбележа, че първоначално той не разполагаше с нищо, което би могло да му помогне да развърже този възел.

В моето ведомство никой не би се справил с това по-добре от Зарандиа и действително, едва застанал начело на новия отдел, той веднага постави проблема за султанското злато на дневен ред. Но времето минаваше, а не личеше Зарандиа да е налучкал някакъв обещаващ път. Веднъж го попитах какво се прави от наша страна против турците.

— Ваше сиятелство знае — каза той, — че има и други задачи от подобно естество, които не са по-маловажни, и между всички тях навярно съществува връзка. Обмислям метод, който би позволил да се разрешат наведнъж ако не всички проблеми, то поне някаква тяхна съвкупност. Дайте ми още мъничко време, да речем, месец — месец и половина.

А подобни дела наистина имаше много. Ето едно от тях.

Заповедите по извънредно важните или особено секретни задачи фиксирах с номера, които завършваха с нула: 70, 120, 410 и тъй нататък. Документ, отбелязан с такъв номер, изискваше незабавно придвижване или отговор. Но едно е да издадеш заповед, друго да я изпълниш. На новата си длъжност Зарандиа намери няколко неизпълнени заповеди, отбелязани с нула на края. Една от тях се основаваше на съобщението на нашето разузнаване, че генералният щаб на австро-унгарската армия получава тайни донесения от територията на Закавказкия военен, окръг. Австрийците разполагали с данни от служебните досиета на офицерския състав на артилерийските части, дислоцирани в Закавказието, както и за броя на бойните оръдия. Освен това разполагаха с подробни сведения за политическите настроения както сред градското население, така и сред военнослужещите в Закавказието. Сведения от такъв род бяха достъпни за мнозина офицери и чиновници от нашия окръг, а и от съседните, и именно това най-много пречеше да бъде решен този ребус. Само за да се хванат следите на виновника, трябваше да се обединят усилията на няколко родствени ведомства и да се приведе в действие цяла система от практически мероприятия. Зарандиа виждаше всички трудности, които се изправяха пред него, но проблемът го заинтригува и той незабавно започна да решава въпроса за австрийския шпионаж едновременно с други, също неотложни, задачи. И тук, както и в историята със султанското злато, той не разполагаше с нищо, освен със заповед, отбелязана с нула. А му предстоеше извънредно обемиста работа. Трябваше най-подробно да изучи всички закавказки връзки с чужбина и с чужденци, при това на територия, където почти една десета част от градското население имаше чуждо поданство. Такова проучване беше необходимо изобщо по линията на политическото разузнаване, а също така и за да се изпълни моята заповед. На пръв поглед тази задача може да не изглежда сложна, но на практика тя е почти неразрешима.

Като изучи съобщението на нашата австрийска агентура, въз основа на което бе издадена моята заповед, и като съпостави този документ с реалното положение на нещата, Зарандиа се убеди, че има работа с много опитен и образован резидент и че агентите на този резидент са свързани с твърде компетентни лица. Колекционирането на подобни сведения — тук Зарандиа беше несъмнено прав — не можеше да се дължи на любителска страст, а фактът, че сведенията се изпращаха за Австрия, доказваше, че патриотичните мотиви тук са изключени. Беше очевидно, че съществуват предател и купувач или пък доставчик на факти и изнудван, който го шантажира. Мина още известно време и Зарандиа установи, че същите сведения, с които разполагаха австрийците, са попаднали и в ръцете на турците и персийците. Това означаваше, че на Кавказ действуваха шпиони на три държави или шпионинът беше един, но работеше за трима господари.

Сега за метода, който Зарандиа избра, за да установи онази група лица, която трябваше да бъде следена и проучена. В неговия метод долових нещо метафизично, но нали изключението във всички случаи е по-реално от тривиалността и предизвиква несравнимо по-остър интерес.

Първият извод на Зарандиа беше, че сведенията за артилерийското въоръжение и служебните досиета на офицерите се изпращаха от едно лице, а донесенията за политическите настроения в армията и обществото — от друго. Нямаше никакво съмнение, че Зарандиа е прав, но тъй като от точността на този извод зависеха всички следващи наши действия, бяха необходими неопровержими доказателства за верността му. Независимо от това, че Зарандиа нямаше абсолютно никакво доказателство, той започна да действува, изхождайки от горното предположение за съществуването на двама доносници.

Правилна беше и втората му крачка, доколкото действие, произтичащо от предположения и неподкрепено с доказателства, може да се счита за правилно. Зарандиа състави три списъка. В първия се изброяваха лицата, които биха могли да бъдат осведомени за количеството и типа на нашето артилерийско въоръжение и при това имаха широки връзки сред офицерството. Във втория списък попаднаха лица, чийто интелект и образование им позволяваха да правят наблюдения върху политическите настроения в обществото. Третият списък съдържаше имената на възможните резиденти.

След това отново свърна от утъпкания и общоприет път и се зае с една на пръв поглед напълно безнадеждна работа. Не започна да разчиства и съкращава списъците чрез изключване на лицата, които поради своя характер, начин на живот и материално положение не биха могли да се занимават с подобна дейност. Съвсем не. От първите два списъка той избра по един човек, който се намираше във връзка с някого от предполагаемите резиденти от третия списък. Зарандиа получи около тридесет такива тричленни комбинации и чак след това прибягна до метода на изключването. В края на краищата той сложи на бюрото ми един списък, в който имаше само шест групи.

— Сега остава само да се разследват тези групи, ваше сиятелство.

Всичко това изглеждаше толкова произволно, че повече приличаше на шега или на празна игра, отколкото на сериозна работа.

Аз се разсмях. След мен се разсмя и Зарандиа.

— На какво се смеете, Мушни?

— Радвам се, графе!

— Какво ви е зарадвало толкова?

— Те са тук, при мен. Зарандиа нежно потупа купчината папки, които държеше под мишница.

— Кои те? — Неговата упорита самонадеяност вече започваше да ме дразни.

— Шпионите. Във всеки случай поне един. Като начало и един ни стига. А тук имам досиетата на двадесет души. Не би било лошо да се запознаете с тях. Разбира се, когато имате свободно време.

Зарандиа сложи на бюрото ми купчината папки. Взех най-горната и я разтворих. Без да прегледам и половината документи, неволно престанах да чета. Досието в едно следствено ведомство наистина е нещо поразително! Неправилно е да се мисли, че това е натрупване само на отрицателни данни за интересуващото ни лице. Съвсем не! Тук са споменати заслугите и наградите, отбелязани са най-високи човешки и граждански достойнства. И все пак досието е съвкупност от документи, подбрани против определено лице, и дори да сте изпълнени с най-пламенно доброжелателство, запознавайки се с него, ще започнете да търсите у това лице нарушителя на законите, човека с нарушен морал, престъпника. Случвало ми се е да чета досиета на хора, смятани за гордост на нацията и обществото, и ако не бях опитен читател, непременно бих си помислил, че пред мен са разгърнати деянията на някой долен човек, зрял за бесилото. Така беше и с тези двадесет души. Всеки от тях лесно можеше да бъде заподозрян в държавно престъпление, да бъде обвинен, че е шпионин на дузина държави, за другите смъртни грехове да не говорим.

— Е, и какво? — Аз откъснах очи от досието и се вторачих в Зарандиа.

— Засега нищо. Но мисля, че скоро ще разполагаме с нещичко.

— От това ли изхождате? — Сложих ръка върху купчината папки и тутакси разбрах, че сякаш удрям плесница на Зарандиа. Но изразът на лицето му не се промени.

— Не, ваше сиятелство — спокойно каза той, — стигнах до това.

Впоследствие този списък от двадесет души неведнъж бе прекрояван. Едни и същи имена преминаваха от група в група и така възникваха съвсем нови комбинации. В края на краищата останаха само две звена. Едното от тях се състоеше от четирима души и се намираше в Баку.

— Всички материали за тези четирима, заедно с инструкциите и задачите, бяха препратени в бакинския подотдел. Воденето на това дело Зарандиа предостави на заместника си, като, естествено, си запази ръководството и правото на контрол. Второто звено се състоеше от шестима тифлисци. Надеждите на Зарандиа бяха съсредоточени именно върху него.

Ето кои бяха тези хора:

Полковник Андрей Николаевич Глебич, петдесетгодишен, инспектор от артилерията на Закавказкия военен окръг. Богатирско телосложение. Баща на шест деца. Гуляйджия, комарджия, любител на анекдоти и веселяк, душа на всяка компания.

Мстислав Старин-Ковалски, поручик, адютант на Глебич. Рязък, насмешлив, зъл, циничен, бонвиван, има слабост към жените и към парите им.

Пьотр Михайлович Кулагин, над шестдесетгодишен. На младини завършил духовна семинария, но, кой знае защо, се отказал да служи на бога, редактира вестник и е политически консултант на Синода, съветник на щаба на Закавказкия военен окръг по религиозните въпроси, нещатен сътрудник на цензурата, доброволен старейшина на тифлиския военен сбор. Бездетен. Затворен и мълчалив. Съпруг на младата, красива, склонна към флиртове госпожа Лариса Кулагина.

Хаджи Сеид, по паспорт Расулов, тифлиски персиец. Едър търговец, но толкова необразован, че едва се подписва, а смята с помощта на броеницата си. Изкупува килими, ръчно декорирани тъкани и ювелирни изделия от местните занаятчии. Посредниците му изнасят тези стоки в европейските столици, пласират ги на тамошните антиквари. Самият Хаджи Сеид не си подава носа извън Тифлис. От къщи — в джамията и веднъж седмично на баня. Други маршрути няма. Изключение правят само извънредно редките визити при мадмоазел Жанет де Ламие, които според някои се дължат на нежна привързаност, а според други — на делови връзки, тъй като се предполага, че са съдружници. Хаджи Сеид бе започнал своята дейност като теляк в тифлиските бани, после, с торба на поклонник през рамо, поел към Мека и Медина, отдето се върнал с много пари, станал търговец и продължил да трупа богатство.

Ефенди Искандер Юнус-оглу беше секретар и касиер на Хаджи Сеид. Владееше почти всички езици, необходими за водене на търговия в Азия. Според източните критерии беше високо образован. Освен в Отоманската империя, този потурчен грузинец бе служил и в Персия, Афганистан, Египет, в Москва и Петербург и винаги като секретар, преводач, консултант на едри търговци. Останал без близки и роднини, шестдесетгодишният Искандер бе самотен и хранеше нежна склонност към най-евтини проститутки. В джамията не ходеше, капка в уста не слагаше, а свободното си време убиваше в чайните, потънал в размишления. Нямахме никакви други сведения за него, които да ни влязат в работа.

Мамзел Жанет де Ламие, близо тридесет и пет годишна, беше французойка по произход, твърде привлекателна и пикантна. Ореол от романтични любовни приключения обкръжаваше името й. Тя бе притежателка на тифлиския магазин за дамско бельо на една френска фирма и дамите от тифлиското висше общество предпочитаха да купуват от нея, тъй като именно при мадмоазел Ламие биваха осведомявани за последните новости на парижката мода. Задграничната ни агентура бе установила, че произхожда от семейство на разорен дворянин, който станал пътуващ цирков артист. До седемнадесетата си година тя пътувала с цирка на родителите си, после танцувала в едно вариете, била шивачка на бельо и така до двадесет и седмата си година, когато следите й изведнъж се изгубват за цели четири години, докато най-после, вече трийсетгодишна, се появява в Тифлис като притежателка на голям магазин.

Всички тези сведения до известна степен приближаваха Зарандиа към истината, но самият той смяташе, че държи в джоба си ключа за разкриване на престъплението. Що се отнася до мен, би било странно да не предположа, че на същите основания можеше да избере шест други досиета, които също толкова аргументирано да свидетелствуват за престъпление, колкото и ония, на които бе спрял вниманието си. С една дума, не бях склонен да споделям неговия оптимизъм. Нито един от моите подчинени не можеше да получи право на по-нататъшни действия, ако аз се съмнявах в целесъобразността на операцията. Изключение правеше само Мушни Зарандиа. В края на краищата, за кой ли път си помислих аз — най-важното е неговото отношение към работата, а резултатът ще дойде от само себе си. Както винаги, така и сега, отношението му към работата бе проникнато от ум и добросъвестност; можех ли в такъв случай да го лиша от правото да предприеме нещо? И аз махнах с ръка — да прави каквото знае.