Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (46)

Шалва Тухарели

Комитетът ми възложи да наблюдавам настроението на масите, взаимоотношенията на различните групи и слоеве на затворническото население и общото положение. Ходех, слушах, гледах, не се намесвах в нищо — разбира се, ако не беше крайно необходимо — и докладвах впечатленията и изводите си на Фома Комодов и Андро Чанеишвили. На Дата Туташхиа не бяхме възложили нищо, пък и той не поемаше никакви ангажименти. Но ме следваше навсякъде, макар че би било по-вярно да кажа, че аз го следвах. Дали че му вървеше, или че по природа бе надарен с рядка интуиция, но краката винаги го довеждаха тъкмо там, дето ставаше нещо важно — разговор, спор, някаква кавга. Готов съм да се закълна в каквото щете, че не само нямах намерение да се обграждам с агенти, но изобщо не мислех да използувам чужди донесения. Ала човешката маса, народът, обществото — наричайте го както искате — е нещо необяснимо, тайнствено. Кой, откъде и как бе отгатнал за какъв съм назначен и каква е мисията ми? Не се наемам да отговоря на този въпрос, но не минаха и два часа след първото заседание на комитета, на което ми бе възложена тази роля, и аз вече разполагах с цял щат от доброволни сътрудници. Идваха различни непознати хора и без молби от моя страна, без обяснения и уточнения, сякаш това беше в реда на нещата, ми даваха отчет за видяното и чутото и което е поразително — почти всеки знаеше какво точно ми е необходимо, тоест какво е необходимо на комитета и на бунта.

Тъй като ние с Дата ходехме заедно и в крайна сметка заедно се отчитахме пред комитета, задълженията, които ми бяха възложени, неусетно станаха общи.

Това беше неповторима школа за изучаване психиката на човека, на масите и в същото време прекрасно развлечение. Сега всичко ми изглежда много по-забавно, гледам го отстрана и мога с весела душа, да разказвам на приятели и потомци за най-острите преживявания от младостта си. Какво да ви разкажа още?… В смисъл нещо значително… Случвало се е какво ли не, но все пак предпочитам да осмисля още веднъж най-важните според мен резултати от онези събития.

Веднъж, още преди началото на бунта, при един разговор с Фома Комодов Дата Туташхиа рече:

— Неотдавна някой от вас спомена, че революцията трябва да се бори срещу цялостното положение, а не с някаква отделна ситуация. Казвам ти, пък и ти самият го знаеш, никога не съм искал от човека нищо друго, освен да бъде добър и справедлив. Ако срещнеш унижен, пострадал човек, постарай се да облекчиш участта му. Ала и този страдалец също трябва да поразмърда мозъка си, за да помогне и на себе си, и на другите. Но опитай се да му покажеш кой го измъчва, обясни му кой е причина за страданията му. Мислиш, че ще ти благодари и ще тръгне да воюва ли? Ами! Дори пръста няма да си помръдне, няма да трепне: няма да му стиска да направи нещо. Та искам да се науча как да накарам този мъченик да си мърда плавниците и да се защищава. Веднъж ти се изпусна: „И ние не знаем, а като посъберем опит, ще ни стане ясно как да се борим с царя!“ И аз мисля така, ала това, на което вие се готвите да се учите, и това, за което се готвя аз, са различни неща, макар между тях да има нещо общо. Само че моята работа е къде по-трудна.

Обърнете внимание, по този начин Дата Туташхиа обясни причината за участието си в бунта: значи, искал, да се научи как да накара мъченика да се защищава. Страхът и решителността са начало и същност, основа и опора на всяко масово движение… Може би тъкмо това е условието на всяка съзнателна крачка изобщо, но нека си дойдем на думата. В хода на борбата излезе наяве известна скованост, плахост, съмнение в правото ни да оказваме съпротива на властите. Работата е там, че чувството за вина, дори съвсем незначителна и измислена, действува угнетяващо на арестанта. Рядко се среща арестант, който да се смята напълно виновен за онова, за което е осъден. Колко пъти всеки от нас нарича себе си глупак, ала опитайте се да намерите човек, който действително да мисли така за себе си. Но в същото време почти няма да намерите арестант, който поне отчасти да не се смята за виновен, тъй като няма нормален човек, който насаме със себе си да не смята, че е поне малко глупак. Тъкмо това унизително чувство за вина поражда у арестантите съмнения в правото им на бунт, на съпротива. За да усилим боеспособността на въстаналите, беше необходимо да ликвидираме този угнетяващ фактор, което можеше да се постигне с разяснителна работа, от една страна, и с пряко участие във въстанието, от друга. Дата Туташхиа обичаше да казва, че смелостта е въпрос на навик, че с нея се свиква. Искам да подкрепя това с няколко примера.

Първата атака беше отбита. Ние с Дата слизахме по стълбата — искахме да излезем на двора. Забелязахме един човек, който много предпазливо, сякаш всеки миг щеше да предаде богу дух от страх, се прокрадваше надолу.

— Това е Токадзе, показвал съм ти го. От Поти е, тука се меша с шоблата.

Спомних си как го видях за пръв път. Тогава Токадзе бе сгушил глава в раменете си, забол очи в земята, сякаш се бе вторачил в собствения си гроб, а в ръце държеше по една тухла. А пък веднъж, когато администрацията отказа да приеме колетите, а пред затвора се блъскаха към петстотин жени с кошници, ние противопоставихме на мярката на началството съответна акция — всеобщ вик! Поктиа получи указание и след две минути затворът избухна в безумен рев. Момчетата на Амбо Хългатян опънаха между прозорците на третия етаж лозунг: „Дайте колетите!“ Затворът почна да скандира тези думи. Тълпата от роднини зад оградата прочете лозунга и също зашумя.

Логоите изгонваха на двора шоблата от всички корпуси. Гонеха ги с пръчки, някои дори размахваха ножове. Един логой по прякор Черпака, който имаше реален шанс всеки момент да стане легитимиран крадец, държеше в едната си ръка дебела сопа и млатеше с нея гърбовете на съпротивляващата се шобла, а с другата стискаше огромен нож и твърде рисковано го размахваше. Този нож можеше да подгони и покойник, но независимо от това шоблата не бързаше.

— Няма що. Черпака ще стане дворянин — каза Дата Туташхиа.

— Давай, давай, на кого казвам! — подвикваше Черпака на стадото си. — Да плюскате хачапури ви бива, ама дойде ли работата до викане, никакви ви няма! Я по-бързо, по-бързо, казвам ви! — И сопата играеше по главите им.

В двора шоблата бе посрещната от хората на Поктиа, които я караха да се запасява с камъни. Обхванатата от страх и паника тълпа грабваше не по един, а по три-четири камъка и както й бе заповядано, заставаше до стената.

Зрелището беше внушително. Представете си: цял затвор, четири хиляди души, реве, без да си поема дъх. Зад оградата истерично вият жените. Шоблата беше събрала камъни, което само по себе си значеше, че е против онези, чийто предан роб е била цял живот. И при това, забележете, щастлива от своето робство. Обаче хората са потиснати, треперят от страх и всеки миг ще се строполят от слабост в коленете. Някои викат, други просто си отварят устата, давайки си вид, че крещят и си мислят, че са метнали някого. Ала и да ги наблюдава някой, ще разбере ли сред този вой кой действително крещи и кой само си отваря устата? Щом я отваря, значи вика, а щом вика, значи е на страната на въстаналите!… Разбира се, шоблата държи камъните, ала ги държи така, сякаш току-що са измъкнати от огъня и са й пъхнати нажежени в ръцете… С една дума, по-изразителен пример за безпомощност и действия против собствената воля никога през живота си не съм виждал. Тъкмо тогава Дата ми показа онзи Токадзе.

— Що за човек е той? — попитах тогава Дата.

— Дявол го знае. Драскаше нещо там, в Поти, пишеше и сам си го четеше, мисля, че нямаше други читатели.

— Защо са му печатали, като не умее да пише?

— Безцеремонен човек е, нагъл, всички се страхуваха от него. Гледали са навярно да се отърват от кавги и доноси. Не знам, отде да знам?

— Ами какво е писал?

— Пишеше в полза на правителството и тъй нататък. Биеха го през ден, нещастника. А сега и той е тука. За какво ли са го тикнали?

Такъв видях Токадзе за пръв път.

… Бяхме вече на двора. Измъкна се и той. Беше напрегнат като стрела, която всеки момент ще излети неизвестно накъде и ще се изгуби.

… Затворът празнуваше победата. Наоколо бързо и енергично сновяха групи хора. Всеки беше дълбоко убеден, че именно той е внесъл най-важната лепта в отбраната и сега бърза по особено важна работа.

След десет минути се намерихме до строящия се корпус. И ето че Токадзе пак се появи. Стоеше пред главния вход и ораторствуваше:

— Съвсем се обърка тоя народ. Не водата, с която поляхте войниците, реши работата. Всички се объркаха — и главатарите, и цялата тая сбирщина. — Той с презрение посочи към барикадите. — Ние с Авксентий Шарикадзе се промъкнахме ей там, в онзи недостроен приют, и ги обсипахме с град от камъни. Хвърлим ги в стената, а камъните рикошират — и право по войниците. И оттук трябваше така да мятат. Ама кой да се сети за това?!

— Петя Токадзе, какво толкова се хвалиш? Та ти през цялото време се кри в клозета на втория етаж — забеляза някой.

— Ти, Коля Шилакадзе — мигом се обърна към него драскачът, си затворен за изнасилване на балдъзата си, да не мислиш, че не знам. Върви, разкажи за това по всички килии, пък не забравяй, че си се опитвал да изнасилиш и тъща си, ала прокурорът не е успял да го докаже.

Шилакадзе се вцепени.

Токадзе се върна при слушателите си, чеса си езика още малко и тръгна към болницата. Вървеше нехайно, някак нагло, нямаше и помен от предишния му смъртен страх.

А Шилакадзе все не можеше да помръдне от мястото си. Кълна се в каквото щете, той не само не беше сторил нищо подобно, но не беше и чувал, че по света стават такива работи.

Най-после се опомни от шока и ни погледна, зачервен като рак.

— Ще ти кажа как ще свърши цялата тази работа, Коля, ако искаш да знаеш — обърна се Класион Квимсадзе към жертвата на Токадзе. — И ние, и ти ще пукнем в Сибир, революцията в края на краищата ще победи, а този гаден драскач Токадзе — чак сега се сетих колко пъти го бяха били за доноси — ще напише мемоари и всичко хубаво ще припише на себе си, а в лошото ще обвини нас.

На другия ден, когато полковник Кубасаридзе лично предвождаше масираната атака, а Класион Квимсадзе обливаше с нечистотии господа офицерите, Петя Токадзе беше същият онзи арестант, който нахлупи на главата на полковника пълната догоре кофа. Приведох този пример не за да покажа как от страхливец тъкмо Токадзе стана смелчак; долни хора като него не могат да служат истински на революцията и такива хора не са й нужни. Опитах се само накратко да обясня как се случва страхливци да бъдат овладявани от самоотвержена, почти безумна смелост. Ето друг, още по-забавен случай. Трябваше да се състои митинг, на който да бъде прочетена петицията до Държавната дума и правителството, а също така да се съберат подписи тук, на място. Бяхме се подготвили добре за този митинг. Почти три четвърти от арестантите бяха излезли на двора. Останалите слушаха, надвесени от прозорците. Лука Петрович четеше текста на руски, а трима други го повтаряха на основните езици на Закавказието. Плътно стълпената маса от няколко хиляди души слушаше внимателно четеца. Очевидно в задните редове лошо се чуваше и хората се накачиха по скелите на строящото се здание. Мнозина се бяха покатерили по пожарната стълба на главния корпус. Най-отгоре на стълбата, наравно с тавана на втория етаж, седяха двама Жоровци, приятели — Жора Кашиа и Жора Бадалянц, и двамата крайно предпазливо настроени към бунта. Под стълбата бе изкопано езеро за пожарни нужди, широко около три метра и също толкова дълбоко. За митинга бяхме избрали място, от което да не се виждат оръдията, изкарани на склона на планината. Бяхме почти сигурни, че няма да стрелят по затвора, но оръдието си е оръдие и видът му можеше да разкандърдиса много хора да изслушат обръщението към Държавната дума, още повече, че то съдържаше и политически искания. Ние, тоест всички членове на комитета и активистите, се смесихме с тълпата, за да осигурим необходимото настроение сред участниците в митинга, да възпрепятствуваме евентуална провокация и да усмирим опонентите и неканените съветници. С една дума, всичко беше предвидено и обмислено. Ала не мина без инцидент. Четенето беше вече към края си, когато отдалеч долетя глух тътнеж — сякаш се сгромоляса на земята голяма желязна плоча или пък изтрещя самотен оръдеен изстрел.

— Спасявайте се, братя, гърмят!

— Не мърдайте, това е провокация! — чуха се няколко гласа едновременно от няколко страни. Викаха наши, предварително подготвени хора, ала напразно.

Как можа такава тълпа да се изпари за миг — и до ден-днешен не мога да проумея. Не успях да си отворя устата, за да извикам: „Стой!“ и на плаца останаха не повече от четиридесет души!… Някъде отзад, зад мене, се разнесе дружен вопъл. Озърнах се: от онези, дето се бяха разположили на долните стъпала на пожарната стълба, нямаше и помен. Седналите на средните стъпала, стремглаво летяха надолу, настъпваха се по ръцете и главите и озверено ругаеха, а двамата Жоровци, дето седяха най-отгоре, явно решиха, че няма друг изход и едновременно се бухнаха в езерото. Хвърлих се да им помогна. Първо изплува единият, после другият. Протегнах ръка на единия, измъкнах и другия… Те стояха един до друг жалки, бледи, треперещи и от тях на вади се стичаше вода.

— Дай ми молив и лист! — много решително каза Жора Кашиа на Жора Бадалянц.

Жора Бадалянц пъхна ръка в джоба си и оттам като фонтанче бликна вода.

— Какво искаш? Какво да ти дам?

— Молив и лист!

Физиономията на Жора Бадалянц се изкриви, сякаш бе лапнал нещо невероятно кисело:

— Какъв лист бе, какъв молив, мамицата ти!…

Кашиа му обърна гръб и тръгна към килията. Бадалянц се потътри след него, като сипеше най-отбрани ругатни.

— Не ми ли се е счуло, Шалва, — стъписано се обади Дата, като гледаше след тях, — наистина ли единият Жора поиска от другия молив и лист?

Когато дойдох на себе си от учудване и смях, Дата беше откъснал поглед от двамата Жоровци и гледаше в земята, право под краката си. Погледнах и аз… Боже милостиви! Стотици гуменки и чехли се въргаляха на земята. Някои бяха разположени така естествено, сякаш краката на стопаните им и сега бяха в тях. Да успееш да избягаш от собствените си чехли, даже без да ги помръднеш от мястото им!…

— Я виж, някой е духнал с едната, а другата я е захвърлил! — смееше се Дата.

Приближих се. На две крачки гърбом към нас се бе поколил грамаден човек. Левият му крак беше бос, а на десния имаше гуменка. Ешът на същата гуменка, която бе забелязал Дата. Дата отиде да види кой е този, сякаш вовеки веков вкаменен човек, но тутакси отскочи, затискайки носа си с длан:

— Фу-у, че вони!…

Това беше Дардак.

— Слизайте, приберете си барем обущата! Аз ли ще ви ги нося? — крещеше Поктиа на арестантите, които плахо се показваха по прозорците.

Малко по малко пак се събра народ, но повечето от тези, които дойдоха, смятаха мълниеносното си бягство за оправдано. Други се срамуваха от слабостта си, трети още не бяха се опомнили от страха. Момчетата на Поктиа загубиха почти четвърт час, за да съберат отново всички.

До мен спря Спарапет и зашепна:

— На… като рекохте народ, та народ… Е, сега? Видяхте ли ги? Това хора ли са? И да са, бог ги е създал само да блъскат, за нищо друго не ги бива, а порядъчният човек трябва да плюска — той само за това мисли. Такива ми ти работи, драги!

— Ами ти къде беше? — попитах негово крадливо превъзходителство.

— Че дето съм сега, там си и бях! Къде да бъда? Ако не вярваш, питай Бухала!

Митингът завърши, събрахме около две хиляди и петстотин подписа. За повече нямахме хартия, пък и не бяха необходими.

Разбира се, от Дардак нищо свястно не можеше да се очаква, но Жоровците впоследствие станаха пример за смелост и храброст. След две години те организираха също такъв бунт в армавирския затвор и до края много добре го ръководиха.

Това е, което исках да кажа за страха и смелостта. Сега — два интересни според мен случая, а после ще ви разкажа за „Ортачалската демокрация“.

До западната стена седеше, потънал в мислите си, Вано Тархнишвили. Пред него се извисяваше грамада камъни. Миналото на господин Вано беше поразително и неповторимо. На двайсет години той бе се включил в нелегална дейност и, овладян от идеята за възстановяване на грузинската монархия, цял живот неуморно бе се борил с режима, предоставил на най-близките му роднини висши чинове, награди, длъжности, богатства и всички възможни блага. От всичко това не бе лишен и самият господин Вано. Ала княз Вано Тархнишвили четиридесет от шейсетте си години бе прекарал по безброй заточения, доброволна и принудителна емиграция и затвори, затвори, затвори. Това, което ставаше в Ортачалския затвор, му бе по сърце. Княз Вано командуваше западния участък на отбраната.

— Моите почитания, княз Вано! — поздрави го Дата Туташхиа.

— Господ здраве да ви дава! — Старецът дълбоко въздъхна.

— Как сте, Иван Дариспанович? — попитах аз.

— Уморен съм, Шалва… Безкрайно съм уморен! Кога ли ще му дойде краят на всичко това?

Изглежда, че силите наистина го бяха напуснали.

— Знаете ли за какво мисля, господа?

— Слушаме…

— Аз съм пряк потомък на Георгий Саакадзе. Прадедите ми са преживели последните триста години в неспирни метежи и размирици. Очевидно в мен се е натрупала умората на всички поколения от моя род. Сега, в заника на живота си, го чувствувам… Изнемогнал съм.

— Починете си, княз Вано — каза Дата. — Нека младите се бунтуват, вие сте изпълнили дълга си и с лихвите. Всички го знаят.

— Не. Моето място е тук. — Господин Вано Тархнишвили отпусна глава на гърдите си и отново потъна в себе си.

— Този няма да си отиде оттука! — каза Дата Туташхиа, когато се отдалечихме.

Запомнил съм майката на Гоги Цуладзе. Тази почтена дама идваше веднъж на три дни и независимо от това кога успяваше да предаде колета си и да получи отговор, оставаше чак до тъмно. Такива близки са рядкост, още повече пък ако са възрастни. Това е участ за млади мечтателки, романтично влюбени в мъжете си. Уж всичко е направено и можеш да се връщаш вкъщи със сладостното чувство за изпълнен дълг, ала не!… Стои до своята любов и беда! Писмата на майката на Гоги Цуладзе бяха станали в затвора постоянен повод за тъжни шеги. Всички започваха така: „Гоги, синко миличък. Нося ти готвено само чахохбили, болят ме коленете, трудно ми е да стоя до печката. Другото — минах през пазара и ти пращам…“ Следваше подробен списък на изпратените провизии и накрая винаги добавка: „Арчил е съвсем подивял, все ме ядосва, но е много умен.“ Арчил беше единствен син на овдовелия Гоги Цуладзе, палавник и умник като повечето момчета на неговата възраст. А краката на Нино, макар и да не я държаха до печката, но край стените на затвора удържаха тази пълна жена до тъмна нощ.

Необходима е голяма душевна сила, за да гледаш старата си майка зад стените на затвора и да не се прекършиш. Близките не разбират това и стоят с часове, а в гърлото на арестанта като грапава буца се изкачва злобата и той се шегува — какво ли друго му остава!

Падна ми се да дежуря от полунощ същия ден до пладне на другия ден и този път ми провървя, тъй като главното сражение на нашия бунт се разгоря именно през моето дежурство.

— Ти бил ли си някога женен? — попитах Дата, когато след заседанието отидохме да си починем.

— Не.

— Е, поне приятелка имал ли си?… Обичал ли си?

— За истинска любов трябва време, Шалва — отвърна Дата Туташхиа. — А на мен съдбата не ми отреди свободно време.

— Не мога да те разбера! Че нали има и любов от пръв поглед!

— В песните.

— Защо само в песните? Не ти ли се е случвало да видиш някоя жена и — край! — Аз наистина не го разбирах.

— Мисля, че това не е любов.

— Ами какво е?

— Не знам как да ти кажа… Симпатия, увлечение може би. Физическо. А любовта е духовна. Трябва хората поне малко да са заедно, да надникнат в душата си… и когато нейната душа стане необходима на твоята, това може да се нарече любов. А ако тази жена е и майка на децата ти, тогава любовта към нея е още по-силна.

— Може би си прав — съгласих се аз. Но поне някакво сериозно увлечение имал ли си, бил ли си влюбен?

След безсънната нощ Дата изглеждаше уморен и все пак в очите му нещо припламна, но мигом угасна и той отново помръкна:

— Веднъж… мисля, че беше любов… но… нека по-добре да подремнем, Шалва.

Той се обърна настрана и повече нищо не каза.

Казваме за някои хора, че са цялостни натури. Лично аз смятах за тъкмо такъв човек Класион Квимсадзе, вечна му памет. Цялостен, защото еднакво ярко проявяваше всичките си човешки качества, включително и отрицателните, но постъпките му винаги биваха изпълнени с великодушие и висша нравственост. Тъкмо това разбирам аз под цялостна натура. Едва ли някой друг, освен Класион, би могъл да се сети за асенизационните фонтани, веществен резултат от които бе не само отбиването на атаката, но и това, че помийните ями бяха изкарани извън пределите на затворите в цялата Руска империя, а всеки участник в атаката получи прякора …яд. Имаше случаи, когато се стигаше до дуел. Във връзка с разпространението на споменатото прозвище беше издадена заповед на военния министър. Разбира се, тази заповед даде осезаемо противоположен резултат.

Искам да ви разкажа за създаването на парламента, но в моята памет парламентът и Класион Квимсадзе, кой знае защо, са фиксирани заедно, въпреки че Класион беше яростен противник на парламента и кракът му не стъпваше на заседанията, ако не се брои едно-единствено посещение.

Наистина, всичко вървеше добре, ние успяхме да отразим няколко атаки на жандармите, но бунтът имаше много явни и тайни противници. Опозицията, както се знае, е задължителен атрибут на всички въстания и революции, спътник на всевъзможни социални реформи и промени. Чалаб например представи на комитета няколко записки, в които шоблата предаваше на обсаждащите сведения за положението и дори ги съветваше как да потушат бунта. От друга страна, имаше много прояви на открито недоволство, както и призиви против въстанието. Навсякъде се събираха големи групи хора и обсъждаха нещо. Подчертавам — големи групи, защото преди отразяването на атаката се събираха най-много по трима-четирима души и разговорите бяха тихи, предпазливи. Станала бе поразителна промяна. Този вечно мълчалив, обзет от страх народ заговори, придоби глас, никой вече не се страхуваше да изрази мислите и мненията си.

В една от групите затворническият шивач се оплакваше:

— Не минаваше месец да не си докарам трийсет — четирийсет рубли. Как живеех? Бая добре си живеех. А сега, да не би да стане по-хубаво? Ще видиш какво ще направят с нас!

— Не бой се, докато се държи царската власт, и затвори ще има. Седи и си ший — успокои го някой.

В друга група обсъждаха как да организират масово бягство.

— Пет пари не давам за тия техни дандании. Искам да изляза на свобода. Десет годинки ден след ден да дрънкам веригите… Как не!

— Че почакай, погледай накъде ще завие народът. Хитър е той, знае си работата. Дръж се по-близо до него и не се навирай никому в очите. Ако излезе нещо свястно, и ти ще намажеш. Ако не излезе — колкото си имал, толкова ще ти остане!

— То за мене и да спечелят, и да не спечелят, все тая е. Година ми остава да лежа. Една година и на кол да ме набучат, пак ще я изкарам… а те да си правят революцията.

Когато пак доложих на комитета за тези настроения, Класион избухна, не остави никого да си отвори устата:

— Казвах ви аз, че шоблата още първия ден трябваше да я изхвърлим до крак от затвора. В астраханския затвор имаше такъв случай: двама портиери, асенизаторът и още двамина мръсници намерили отнякъде водка, натаралянкали се и подхванали: „Боже, царя ни пази…“ И петимата ги тикнали в карцера. На другия ден надвечер началникът на затвора заповядва да му доведат певците и казва: „Губернаторът нареди и петимата да ви обесят още утре сутринта, в седем часа да сте тука, до входа.“ Какво излезе от това, как мислите? Единият през нощта получи сърдечен пристъп и хвърли топа. Останалите четирима се явиха на определеното място точно в седем сутринта. Със здрави, отлично изработени примки от собствени въжета, а в джобовете на двама от тях намериха молби за прошка до астраханския епископ. С очите си го видях. От такива хаир няма да видим. Да ги гоним, докато не е късно, това е!

Не зная кой повярва и кой не повярва на тая история с примките и молбите за прошка, но че от тая прослойка не можем да очакваме нищо друго, освен вреда, беше ясно за всички.

Въпросът очевидно назряваше и след оживени спорове на едно от заседанията си комитетът с мнозинство провъзгласи свобода на съвестта, правото на всеки да има свой поглед върху това, което ставаше, и свое отношение към бунта. Беше отбелязано също, че едно или друго мнение, след като то съществува, непременно отразява мисленето на една или друга прослойка и бунтът трябва да се развива съобразно изискванията на всички прослойки, но по програма, приета от мнозинството. Отношението на всички прослойки към въстанието не можеше да се определи без изборен съвещателен орган, в който да бъдат представени всички нации, класи и социални групи. Този орган трябваше да обобщава техните възгледи и да изработва обща позиция.

— Другари, трябва да им дадем парламент — посъветва ни Класион Квимсадзе. — Силата и мнозинството ще са наши, а те нека си дрънкат, много важно! Затова пък ще знаем кой какво иска и тогава ще ги видим как ще ни вредят тайно, зад гърба ни!

На Андро Чанеишвили беше възложено да създаде двукамерен парламент и още на другия ден всеки желаещ можеше да послуша дебатите, които се развихриха в карантинното.

След първата атака Класион силно се простуди. Това беше много опасно, тъй като в него се бе притаила стара туберкулоза. Той не послуша съветите ни да легне, не се подчини и на заповедта на комитета. Единственият компромис от негова страна бе, че довери оръдието на помощника си, а той самият се залови с други неща.

Спомням си, че преди втората атака стояхме заедно и той учеше Поктиа:

— Ти знаеш ли какво е въстание и революция, а? Ще ти обясня: това става, когато плюеш на старите закони, пратиш ги по дяволите и въведеш свои, нови. На какво се радва този народ, как мислиш? Сега той не е длъжен да се подчинява на никакви закони. Народът, който е сега пред очите ти, представлява разпасана, отхвърлила законите тълпа, но революцията никога няма да победи, ако не го подчини на законите, които са й необходими… Много трудна работа е да подчиниш народа на революционната законност.

Тъкмо в този момент се отвори порталът, влезе отрядът под ръководството на полковник Кубасаридзе и върху офицерите се изсипаха нечистотиите от оръдието на Класион.

— Това е да се довериш на идиот — закрещя Класион. — Ей, Чониа! Я размахай… размахай маркуча! Какво поливаш само на едно място, дръвник такъв!

Чониа размаха маркуча и в този момент по фланговата броня на отряда забарабани дъжд от камъни откъм барикадите.

Когато атаката отслабна и посраменият полковник се скри във входа, Класион незабавно се обърна към Поктиа и завърши започнатото преди атаката поучение:

— Революцията, братко, е школа! — Отметна глава към небето и извика към топчиите: — Ей, Чониа!… Я слез тука!

— Чониа ли? — каза Дата. — Кой е този?

— Чониа там ми е главен! — Класион посочи към оръдието.

Чониа се довлече, омазан от главата до петите в нечистотии. Повъртя се край нас и тръгна към двора, където помоли да го облеят с вода от пожарната помпа.

— Нищо, Чониа, вчера и мене ме окъпаха? — ободри го Класион, когато Чониа се реши най-после да се приближи до командира си.

— Тебе, Класион, с вода те окъпаха, а мене… — в гласа на Чониа имаше укор.

— Здравей, Чониа! Не ме ли познаваш? — каза Дата Туташхиа.

— Миналата есен, като ме докараха, веднага те познах.

— Как живееш, какво правиш?

— Какво правя ли? Сам виждаш как се разправих с техни благородия! Уча се да правя добро и, изглежда, вече съм се научил. В Аджамети имаше един началник-гара, Ертаоз Николадзе. Та той веднъж ми каза: „Още в майчината утроба можеш да се сдобиеш с хубав глас, ама без обучение няма да се научиш хубаво да пееш.“ Добро сърце също можеш да получиш от майчицата природа, ала да правиш добро — на това трябва да се научиш. И така е на белия свят с всеки занаят. Та сега се уча, уча се да правя добро. Ей така живея!

— Тогава направи още едно добро — прекъсна го Класион, — махни се оттука, за бога, че не се трае! Измий се, па после ще дойдеш да ни разкажеш как си се справял там, горе.

Чониа заситни към банята.

Класион изведнъж започна да се дави от изтощителна кашлица.

— Май съм настинал вчера — каза той, като едва си пое дъх. — Нещо не ми е добре.

Едва го склонихме да отиде при Бикентий Иалканидзе, който по това време командуваше затворническата болница. Класион легна и повече не стана, но за това — по-късно.

— Казват, че там станала голяма кавга, едва не се стигнало до ръкопашен бой — каза Дата Туташхиа. — Я да идем да видим що за парламент е това?

С нас тръгна и Поктиа. Слязохме в карантинното.

— Я ги вижте тия недоносчета — възмути се Поктиа, — колко тухли са надомъкнали! И за какво, моля ви се.

В карантинното, тоест в парламента, бяха се събрали стотина души и всеки се мъдреше на стол, направен от тухли. От тухли — нашето основно оръжие! Не беше по силите на Поктиа да понесе такава гледка и той ритна стола на първия заседател, който му попадна пред очите. Депутатът се пльосна на пода, но никой не посмя да роптае, защото всички знаеха, че Поктиа се разпорежда с човешките и материалните ресурси за въоръжените сили на въстанието. Само от един далечен ъгъл долетя тънък като котешко мяукане писък:

— Много важно, ще свършим и ще ги върнем. Щом трябва, ще ги отнесем, разбира се, че как иначе!

Поктиа изгледа страшно всички присъствуващи и се отдалечи.

— Да продължим, господа. Защо да се възмущаваме? Ето ви пример, пряка съпоставка с проблема, който обсъждаме: военното положение и законите, които то диктува! Да, та за какво говорех?… Вие, господин Пхакадзе, заявихте от тази трибуна, че спрямо вас е било нарушено, по-точно, неправилно приложено, правилото за раздаване на обяда, правило, установено за дадената конкретна ситуация. Защо се случи това, господа! — Ораторът разпери патетично ръце, но го прекъснаха:

— Самото правило не чини, трябва да се измени!

— Защо да не чини?! — възмути се ораторът.

— Негоден е онзи закон, онова правно статукво, дори онази ситуация, която сама поражда възможност и условие за опорочаването си! — страстно формулира опонентът.

— Правилно, справедливо: негоден е онзи метод, чието прилагане поражда последствия, противоположни на предназначението му! — подкрепи го нечий бас от дъното на карантинното.

— Дупка, спокойно! — подвикна ораторът.

— Така мисли не само Дупката. На същата позиция е и дясното крило на „дезинфекторите“! — извика някой.

В килията се втурна едно момче вестовой и като свикна с тъмнината след ослепяващата дневна светлина, позна оратора, плесна с ръце и звънко извика:

— Ехе-ей! Керкадзе, едва те намерих бе! Пускат те! А ти тука си чешеш езика!

Съобщението беше интересно, доколкото през тези два дни от метежа бе изтекъл срокът на неколцина арестанти, но това беше първият случай, когато извикаха някого за освобождаване.

— Колко души всичко освобождават? — попита Дата вестовоя.

— Осемнайсет, но си отиват тринайсет, а за петима ще пишат… как се казваше?…

— Ще оформят…

— Да, да, ще оформят… ей, Керкадзе, ти ще тръгваш ли?

— За съжаление трябва да ви напусна, господа… иначе щяхме да намерим разрешение на този въпрос. Негоден е методът, чиито последици са противоположни на предназначението му… нали така?

— Ще си идеш ли, или не в края на краищата? — подбраха го от другия ъгъл.

Керкадзе напусна трибуната.

— На такива друго не им трябва, само им дай да си чешат езиците — пошепнах аз на Дата.

— Ти какво искаш? — отвърна той. — Толкова време не му даваха да си отвори устата и той гледа да се изприказва, радва се до немай-къде, горкият. Това е освобождаване само на думи, а в същност пак робство го чака. Сам го разбира, затова не бърза.

В двора ни пресрещна Бикентий Иалканидзе.

— Нося писмо… бележка… за Фома — каза той. — Надписано е с партийния му прякор. Тук не мога да ви го предам. Да идем в килията… така… между другото, уж че се разхождаме… А пък Класион има температура. Шчелкунов го прегледа, казва, че може да е даже възпаление на белите дробове.

Възпаление на белите дробове за него… в такова време…

Бикентий мушна бележката на Дата Туташхиа и се изпари. Ние се качихме в комитета, Фома отвори писмото. Дълго го чете и препрочита, а после ни го предаде и закрачи нагоре-надолу.

Писмото беше от тифлиския нелегален комитет.

„В настоящата ситуация сериозна помощ или демонстрация в знак на солидарност са изключени, предвид разгула на реакцията. Въпроса за продължаване или прекратяване на бунта решавайте на място. Задачата е — да се запазят закалените в боеве участници.“

Всички присъствуващи членове на комитета се запознаха със съдържанието на писмото. Обхвана ни обърканост и безнадеждност. За пръв път през тези дни Дата Туташхиа измъкна кехлибарената си броеница — сигурен признак, че е развълнуван.

— Колко души прочетоха писмото? — попита Фома Комодов.

Преброих:

— Седем!

— Унищожете го!

Амбо Хългатян го изгори.

На вечерното заседание на комитета, безброй пъти прекъсвано и възобновявано, беше направена равносметката. И тъй, предприетата от нас акция бе постигнала целта си, доколкото формален повод за бунта бе възмутителната дейност на господин Коц и тя повече не можеше да се повтори. Създадохме прецедент за другите затвори, което имаше огромно значение. В хода на бунта четири хиляди и петстотин души в една или друга степен бяха приобщени към опита на борбата и в това се състоеше възпитателното значение на акцията ни. През тези дни целият град, а след него и целият Кавказ говореха за нашето въстание, за него бе доложено и на правителството в Петербург. Наистина със закъснение, ала новината стигна и до Държавната дума — в това се състоеше политическата функция на нашето начинание. Най-после, твърде съществен резултат бе, че на нас, професионалните революционери не ни достигаше опит в организиране на масови прояви и сега го придобихме.

— А по-нататък какво да правим?

— Ще обясним на народа, че целта е постигната… — продължи някой, но го прекъснаха:

— Какво ще обясним? Че сме искали, значи, да видим какво ще излезе от всичко това?

— Масата си е маса и тя иска да види с очите си и да пипне с ръцете си онова, което е било постигнато с цената на толкова жертви.

— Не й ли дадеш в ръцете нещо реално, веществено, значи, си авантюрист!

— Казвам, че трябва да разясним! Какви веществени резултати могат да искат?

— Ние сме професионални революционери и, честно казано, ние самите не разбираме напълно какво сме направили. А ти искаш да го проумее някой си Токадзе?!

— Опитай се да обясниш на някого, че освободителното революционно движение е своего рода каса. Необходими са толкова протести, бунтове, демонстрации, въстания, дори само скандирани лозунги, за да се препълни касата и да започне да изтича.

— Ние хвърлихме в нея само едно малко камъче…

— А той ще се обърне и ще ти каже: „Заради това малко камъче ли ме водихте на смърт?!“

— Трябва или да възглавите народа и да го поведете след себе си, или да го изоставите и да спасявате кожата си — обади се в настъпилата тишина Дата Туташхиа. — А къде ще го водите, когато сте отделени с четири стени от света? Само на смърт! Не трябва толкова своеволно и безразсъдно да тласкате към гибел тези хора, те и без това скъпо заплатиха, ала в края на краищата по дяволите риска, ако има друга, по-възвишена цел. Но аз не я виждам. Да ги изоставим ли? Тогава те ще запомнят: ей този ни изостави, предаде ни и всеки отдалече ще го заобикаля. Две поколения няма да стигнат, за да се забрави това! Мисля, че главната ни грижа сега е да не позволим на тия хора да почнат да се ядат с парцалите и ако е възможно, да ги научим на нещо повече, да ги направим по-добри, отколкото са били.

— За това е необходима борба. А ония не искат да се борят с нас, не видя ли, че махнаха топовете!

— Е, ами ако бяхме на свобода и пак бяхме вдигнали бунт? Тогава какво щеше да стане?

— Ако бяхме на свобода, Столипин щеше да ни изтреби с шрапнели, а онези, които не ги стигне куршумът… казват, че имало влакове и за Сибир, и за нашето пътешествие са приготвени нови вагони!

Три дни продължиха тия препирни и краят им не се виждаше.

А на хората им омръзна да стърчат по барикадите. Едни поискаха да се качат на покрива като наблюдатели. Други се престориха на болни и си отидоха. Нюхът подсказа на народа, че повече не е нужен на барикадите. Сред обслугата започнаха саботажи. Това е естествено, доколкото целта на арестанта, който отива в обслугата, е да прислужва не на другите арестанти, а на жандармерията и по този начин да си осигури по-сит и свободен живот. При Новите условия жандарми нямаше и от тази относителна свобода се ползуваха всички еднакво. Тогава защо да се престарават? Освен доктор Шчелкунов на територията на затвора се появи само един жандарм — дългошиестият интендант Чарадзе, и още двамина пожарникари, които ненатрапчиво и плахо започнаха да привеждат в ред стопанството си и чак след седмица, все така стеснително и плахо, поискаха да им върнем маркучите, завързани за оръдието на Класион. Излежалите присъдите си биваха освобождавани постарому. Пристигна дори нова група от Сухуми. С една дума, прокурорът Калюзе беше верен на обещанията си.

Температурата на Класион спадна, но той беше вече пътник — и Шчелкунов го казваше, и по болния личеше. Дата повече не идваше в комитета и дни наред седеше в парламента заедно с неразделния от него Поктиа.

Там, в задните редове, задръстени от народ, надошъл от барикадите, веднъж намерих Дата в компанията на Поктиа и Бикентий Иалканидзе.

— Искаме за всички еднакви условия на живот и равни граждански права, в противен случай си отиваме! — това бе първото, което чух, влизайки в тази огромна килия.

— Къде си отивате, Тариел Автандилович, там, дето условията и правата са още по-неравни ли?

— Правилно — запази самообладание ораторът. — Днес в Руската империя няма друго място, дето личността да се ползува с по-широки свободи и където демокрацията да е по-пълна, отколкото тук при нас, в Ортачалския затвор. Бих нарекъл нашата малка община „Ортачалска демокрация“.

Аплодисменти.

— … Но когато говорим за излизане, ние подразбираме излизане от империята, излизане от една държава, в която има угнетители и угнетени. Ние ще останем само в случай, че на всекиго бъдат гарантирани равни условия и права!…

— Шалва, ела тук, ще се сместим — повика ме Бикентий Иалканидзе.

Промъкнах се и седнах при тях.

— Какво правите тука? — попитах Бикентий.

— Как какво? Къде ще видиш толкова диванета, събрани на едно място? Същинска лудница… Те и профсъюзи учредиха, профсъюзи — възторжено ми шепнеше на ухото Бикентий, — отделно за кухненските работници, отделно — за медицината и хигиената… И мене ме викат, предлагат ми длъжност… Виж, и Рудолф Валентинович е цъфнал тук. Явно и педерастите искат да си организират профсъюз.

На заседание на комитета Дата Туташхиа се появи чак след три дни. Беше петият ден на въстанието. Дата дълго слуша другите, а после взе думата:

— Истинските революционери, доколкото разбирам, искат да свалят стария строй и да вземат властта от царя, за да я предадат на народа — каза той. — Струва ми се, че вече е време да помислите за предаването на властта, а вие сте се вкопчили в нея и не я пускате от ръцете си. Докога ще протакате? Какво още чакате? Да ви намрази народът ли? Та тука, при нас, в Ортачалския затвор, се е образувала държава в държава — и собствена полиция, и армия, и разузнаване, и стопанство, и пропаганда, и дипломация, че и парламент си създадохме и дявол знае какво още няма. За какво повече се борим? Към какво се стремим? Както и да го въртим, нищо няма да измъдрим. Едно ни остана — да натиснем оградата на затвора, да я съборим и нека нашият бунт излезе на свобода… Ала ни казаха да не чакаме подкрепа, значи, ще ни изпотрепят като пилци, ако не преустановим бунта.

— Революционерът не трябва да се бои от нищо, Дата Туташхиа! — възкликна Езиз Челидзе.

— От нищо… освен от безсмислената гибел и неоправданата загуба на хора, закалени в борбата! — парира призива Дата. — Това, което казах, на друго място и при други обстоятелства може би нямаше да има смисъл да го казвам, но сега е тъкмо на място. Предайте властта на парламента, отстранете се и укрийте онези, които са нужни за бъдещи схватки. Нека управляват другите! Ако работата тръгне постарому и жандармите намислят да въведат старите порядки, хората, способни за борба, ще бъдат цели-целенички и дори парламентът да не успее да отстои нашите завоевания, вие нали сте тук, здрави и читави, и положението е във ваши ръце! Това исках да ви кажа.

— Какво, да предадем властта на ония дръвници, дето си чешат езиците в карантинното ли? — възмутих се аз.

— Там дръвници колкото щеш, Шалва, но и умни ще се намерят не по-малко и не повече, отколкото всякъде другаде — възрази Дата Туташхиа. — Не са дръвници, а народ. Народ е това!!! Дайте му възможност и той ще направи, каквото трябва да се направи…

— На тях и две гъски не можеш им повери — каза Пьотр Андрашчук.

— Ами защо да не им доверим гъските или властта, а? — отново се надигна от пода Дата Туташхиа. — Ето, Андро Чанеишвили отлично разпределя провизиите. Пьотр и Езиз накараха Поктиа да осигури запас от камъни и той прекрасно се справи с това. А Гоги успя да смъкне панталоните на някакъв гаден надзирател — е, да не мислите, че с тия работи никой друг на света нямаше да се справи? Дайте им власт и при необходимост ще се намери кой да смъкне шинела на садиста Коц и да вземе връзката ключове от Канарейка.

— Добре, няма да спорим… Понякога споровете вредят на работата, зависи от обстоятелствата. Може и да не съм прав. Дайте да помислим. Бързането е лош съветник.

— А ти самият какво смяташ да правиш? С кого си — запита Фома Комодов.

— Ще остана, дето съм — в затвора… с вас! — Дата помълча. — Ти навярно си спомняш, Фома, как след онова сбиване Коц измъкна от карантинното и вкара в карцера двайсетина души, а мене ме пусна?

— Помня, и какво от това?

— Имам един братовчед, вие знаете това, Мушни Зарандиа. Той е заповядал на тукашните плъхове косъм да не падне от главата ми, а на тях страхът им е занаятът, та не ме закачат, не смеят. Не се тревожа за себе си, а за делото, за всекиго от вас.

Дата Туташхиа пося зърно в пръстта и си отиде. Ние спорихме две денонощия, едва не се стигна до бой. Дата не присъствуваше на тези заседания. Ние, които искахме властта да бъде предадена на парламента, взехме превес над нашите противници. На деветия ден от въстанието Андро Чанеишвили представи на комитета съставено от нас и единодушно прието от парламента искане комитетът да се откаже от пълномощията си. За предаването на властта изпратихме Лука Петрович Дембин. Той прочете написаната от Фома Комодов декларация. „Пратениците на народа“ слушаха и знаете ли какво им бе? Сякаш от тавана падаше град колкото ябълки, а те не знаеха къде да сврат глави и къде да се дянат. Най-после осъзнаха какво става, мигом се окуражиха и започнаха да се държат така, сякаш не бяхме им предали властта, а те сами я бяха изтръгнали от нас.

— Можете да си задържите тия тухли! — заяви Поктиа след тържествената церемония и повече не го видяха в карантинното.

След седмица затворът беше изчистен, изстърган, изтъркан. Възцари се пълна демокрация и всичко това без нас! Ние си убивахме времето в игра на шах и домино. На десетия ден парламентът удовлетвори молбата на Коц и Палаша за помилване и те бяха освободени. Беше издадено постановление за сваляне на решетките, но не успяха да го осъществят. Нямаше инструменти. Това постановление малко по малко се забрави и решетките останаха, както си бяха. Изигра роля и обстоятелството, че бяхме арестанти и поне малко — не толкова, разбира се, колкото бяхме обвинени, пази боже… но все пак всеки от нас се чувствуваше поне малко виновен, а без решетки — наказание ли е наказанието и затворът затвор ли е?

В един прекрасен ден прокурорът Калюзе благоволи да ни посети и остана много учуден, че за преговорите с него се явиха съвсем други хора. За предишните, тоест за Гоги Цуладзе и Лука Петрович Дембин, той се осведоми с много симпатии и помоли да му се даде право да посети затвора. Разрешиха му. Той изслуша арестантите, записа си жалбите и си отиде. На другия ден дългошиестият интендант Чарадзе предаде думите му: „Умна идея — самоуправление! Защо хазната трябва да плаща на администрацията такива големи заплати?!“ Относно смяната на правителството Калюзе не изказа мнението си.

По това време Дата научи за смъртта на единствената си сестра. Не помня вече от какво беше умряла, но клетият Дата понесе много тежко тази вест. Не съм мислил, че някога ще видя сълзи в очите му. Той не спеше, не ядеше и не говореше. Отслабна страшно — какво искате, два месеца почти не поглеждаше ядене, само крачеше от ъгъл до ъгъл, потраквайки с броеницата си, или лежеше, затворил очи, но не спеше.

Разбира се, назначиха нов началник на затвора. Казваше се Копляков. Първия ден, след като ни се представи, той се помота из затвора петнайсетина минути и си отиде. И така едва ли не всеки ден — дотича, повърти се четвърт час, попита не ни ли е необходимо нещо, остави книги на библиотекаря и пак ни се вижда, ни се чува. Арестантите скоро започнаха да го наричат Сополяков. Беше твърде забележителна личност, не странеше от прогресивните идеи на века. Веднъж месечно в затвора прожектираха филм. Тогава киното беше още задморска чудесия. На втория или третия месец от службата си Копляков поиска разрешение да присъствува на сесията на парламента. Разрешиха му и той с часове слушаше дебатите.

Единственият, който прие трагично предаването на властта на парламента, беше клетият Класион Квимсадзе.

— Какво сте направили! Така добре уредена работа да оставите в ръцете на дрънкала, квачки… на Дардак?! — Изброяването бе съпроводено от растящо възмущение и свърши с това, че Класион в изнемога отпусна издигнатите си към небето ръце.

Клетникът бе станал кожа и кости, не можеше да се държи на краката си, но все пак осъществи едно свое съкровено желание — помоли Чониа да го отведе на заседание на парламента. Първо спокойно, доколкото му позволяваше непрекъснатата кашлица, слушаше ораторите, а после поиска думата. Дадоха му я. Като се извини за това, че тежката болест го принуждава да говори от място, той се обърна към заседателите:

— Да оставим мюсюлманите и евреите настрана, но с християните жандармите ще постъпят така: ще нахлуят в един прекрасен ден в тази ваша говорилня и ще проведат масово обрязване с тъпи ножове… — При тези думи Класион се задави от пристъп на кашлица и трябваше да го отнесат в болницата.

Запомнил съм този ден и с това, че в един случаен разговор Дата подхвърли между другото:

— Нямам повече работа тук!

Беше решил да бяга.

Страшно яка душа носеше Класион Квимсадзе. Всеки ден, който го видеше, си мислеше, че няма да изкара до утре, но той живееше сякаш напук на душманите. Живя точно до преврата: на четвърти юни 1907 година, да не греша, именно четвърти, а не трети юни. За това ще доразправя по-късно.

Веднъж Класион помоли да му доведат Дата Туташхиа. Дата ходеше при него всеки ден и този път си беше отишъл само преди час. Когато Дата се върна Класион му предаде едно писмо в незапечатан плик.

— Отивам си, Дата.

— Никъде няма да отидеш, Класион, — прекъсва го Дата, — твоят любим господар-император няма да те пусне, докато не си излежиш присъдата.

— Добре, братле, така да е, но на този плик има адрес, а жандармите не обискират твоите посетители на свижданията, дай им го, нека го предадат…

Те поговориха още малко и Дата си отиде. Пликът не беше запечатан, което значеше, че на приятелите се разрешава да прочетат писмото. Ето какво беше написано там: „Отивам си, сине мой, и помни винаги, че изпълних призванието на човек, както и доколкото ми позволи природата. Ето моята молба и завет към теб: достойният човек трябва да гори като борина, като свещ, като огън, като слънце според това, колко му е дала съдбата. Трябва да се стремиш също така, когато угаснеш, около теб или поне на онова парче земя, на което стоиш, да не се възцари мрак. Докато гориш, гори така, сине мой, че твоят живот да запалва и другите. Тогава, след като си отидеш, няма да има мрак. Вярвам, че така ще живееш и си отивам спокоен. Катя, предай това писмо на момчето, когато стане на осемнайсет години.“

Както е известно, на трети юни 1907 година шестдесет и пет депутати от фракцията на социалдемократите в Държавната дума бяха арестувани и изпратени на заточение. Това събитие влезе в историята под названието третоюнски преврат. На четвърти юни 1907 година престана да съществува „Ортачалската Демокрация“. В затвора нахлуха жандарми. Всичко това завърши с възстановяването на порядките от времето на Коц, а самото събитие остана в паметта на участниците като „превратът от четвърти юни“.

Преди да ви разкажа края на тази дълга история, ще спомена — може би ще ви бъде интересно — за съдбата на всекиго от нас. Фома Комодов бе убит от белогвардейците през 1920 година при превземането на Одеса. Беше политкомисар на дивизия. Андро Чанеишвили по време на кубанския саботаж бе изпратен от партията да участвува в борбата против кулаците. Той остана там, след време стана директор на голям совхоз и, струва ми се, е жив и досега. Пьотр Андрашчук умря през Отечествената война като генерал — имаше болно сърце. Езиз Челидзе работеше в ЧК, беше голям човек. Контрареволюционери хвърлиха в кабинета му бомба. Амбо Хългатян умря в Тбилиси, а бедният Гоги Цуладзе — на каторга; през 1905 година някакъв гимназист убил двама черносотници, Гоги искал да спаси младежа от каторга и поел вината върху себе си. Дембин и Бикентий Иалканидзе отдавна не са между живите. Поктиа през тридесетте години беше директор на голям комбинат в Средна Азия, през същия период загина. Дата Туташхиа избяга от затвора в края на септември 1907 година. Останалото го знаете. За Чониа не зная нищо, но ще ви кажа за Токадзе. През двайсетте години работех в съветското посолство в Белгия, тогава Токадзе беше шофьор на такси в Лиеж.

Казах, че на четвърти юни в Ортачала нахлуха жандарми. Бедният Класион беше на смъртно легло, но надви себе си, на пети юни се надигна от леглото и застана до вратата на стаята. Беше по време на вечерна проверка. Влезе комендантът. Класион се спусна и го хвана за гърлото. Но какво можеше да направи! Биха го безпощадно. Той загуби съзнание и умря, без да дойде на себе си.

Парламентът прекрати съществованието си по много интересен начин. Жандармите смъкнаха Тариел Автандилович направо от трибуната, извлякоха го от килията и докато го влачеха по коридорите на затвора, той и не мислеше да свършва речта си:

— Горко ви, будали такива! Сега се убедихте, че демокрацията има ахилесова пета и тираните знаят това най-добре, от всички!