Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Алексей Снегир

Родом съм от Солдатска, голяма кубанска станица. Баща си едва го помня — веднъж се беше напил, простуди се и умря. Останахме двама братя близнаци и майка ни. Бяхме по на дванайсет години, когато мама се разболя и легна на легло. Стана трудно да се живее, стопанството ни съвсем западна. Имахме малко земица, кон, крава, свиня и гъски. Гъски в станицата отглеждаха почти всички. Лете ги пасяха, наесен ги продаваха. Ние продавахме най-много до сто и петдесет, но някои семейства гледаха до пет-шестстотин.

Майка ни от ден на ден все по̀ на зле отиваше. Ние с брат ми не знаехме за кое по-напред да се заловим, нищо не ни спореше. Съседите ни посъветваха да вземем квартирант. Тъй и решихме да направим. Квартирантът беше към двадесет и пет годишен. Спазарихме се да ни плаща по три рубли на месец. За първия месец плети предварително, а като поживя у нас и видя на какъв хал сме, даде пари за още пет месеца напред и каза да извикаме доктор за мама. Каза ни, че се нарича Лука, но истинското му име беше Дата Туташхиа. Това научих много по-късно. Доведохме ние с брат ми доктор, той прегледа майка ни и каза, че вече нищо не може да се направи. Пари не ни взе. Лука ни накара да доведем друг, но и той не помогна. Майка ни имаше охтика и се топеше като свещ. Още дишаше, когато се появи Маруда и поиска да му върнем капарото.

Маруда идваше в станицата в началото на пролетта, обикаляше всички къщи, договаряше закупуването на гъските и даваше предплата с разписка. Наесен се разплащаше и откарваше гъските. Занимаваше се с още една доходна работа — на панаира, но за това после. Не беше тукашен, фамилното му име беше Малиновски. Маруда го бяха кръстили затуй, че беше винаги мръсен, кирлив, същински просяк. Дебел, подпухнал, с увиснала долна устна и малки свински очички, той ходеше винаги със зяпнала уста, като че от рождение му бяха дали някаква задача, все решава, ама не му стига умът да я реши. Дали защото беше научил, че майка ни умира или по някаква друга причина, но той заяви, че гъски не му трябват, а той си иска капарото. Този ден беше мой ред да паса гъските. У дома бе останал брат ми. Той казал, че нямаме нито грош и не можем да платим. Маруда поискал да му дадем гъски. Брат ми казал, че са още малки. Маруда не искал да чака — или давайте гъските, или върнете капарото, и толкоз. Майка ми отдавна не беше ставала от леглото, но като чула тоя разговор, събрала силите си и се надигнала, тръгнала към прозореца, но й се подкосили краката и тя паднала и се ударила във вратата. Съседите чули шума, дотичали, набили Маруда и го изгонили. Той подал жалба срещу нас. След седмица дойде един пристав и откара гъските. Лука го нямаше вкъщи. Върна се вечерта. Представете си картинката: на една страна охка майка ни, на друга пищим ние с брат ми. Той започна да ни утешава и ни даде четиридесет рубли. Но добрината му не можеше вече да помогне на майка ни. Тя се мъчи още седмица и предаде богу дух. Лука донесе ковчег, съседите изкопаха гроб. Погребахме мама, поплакахме и се успокоихме. Трябва да се живее някак. Останахме кръгли сираци, но благодарение на Лука не се отчаяхме. Все пак имахме някакъв имотец. Почнахме да го стопанисваме, както можехме.

Нито брат ми, нито аз се бяхме замислили тогава кой е Лука, отде е дошъл в нашия край, къде се губи по цели дни. Глупави бяхме. Чак след време разбрах всичко, когато станах при Маруда момче за всичко.

Ето как стана това. Мама вече три месеца, откак бе умряла, беше есен, помня, носех яйца на бакалина. Насреща се задава Маруда с една малка масичка под мишница. Повика ме и аз се приближих, не съм злопаметен. „Ела, казва, при мене. Трябва ми един помощник. По петдесет копейки на ден ще ти плащам.“ Петдесет копейки по онова време не бяха малко пари, особено за хлапе като мене. „Ама ти си имаш момче“ — отвръщам. „Изгоних го — казва, — крадеше пари.“ Познавах го аз онова момче и каква му беше службата при Маруда също знаех.

Масичката, която носеше Маруда, беше игрална. На нея бяха нарисувани шест квадрата. Във всеки квадрат имаше точки — в първия една, във втория две, в третия три и така нататък, като на заровете. Всяка точка си имаше отделно название: як, ду, се, чар, пандж, шап.[1] Маруда занасяше масичката си на пазара, слагаше я някъде, дето се събираше повече народ, момчето вземаше една чашка с чинийка и захлупваше с чашката заровете. Маруда се провикваше:

— Заложиш ли петак, ще вземеш два, ако си с късмет — и двайсетак! Около масичката се събираше тълпа. Да речем, някой заложи пет копейки на квадрата „як“ — момчето разтърсва чашката с чинийката, разбърква заровете, вдига чашката. Ако на единия зар има „як“, притежателят на петака получава десет копейки, ако и на двата зара има „як“ — Маруда дава двайсет копейки, а ако нито на един няма „як“, — петака го прибира Маруда. Онова момче ми разправяше, че понякога Маруда отнасял от пазара по петнайсет рубли, а друг път едва пет успявал да събере.

Зарадвах се на думите на Маруда до немай-къде. Колко бях завиждал на момчето, което му помагаше — разтърси чашката, зачукат заровете, а на мен ми се свива сърцето — мъкни се към дома, кукувай в празната стая. Нямаше по-нещастен от мене тогава. Как да не се съглася! Казах на Маруда, че ще изтичам при бакалина да му дам яйцата и веднага ще дойда при него.

Дните минаваха. Веднъж Лука ме запита къде се губя по цял ден. Казах му, че работя при Маруда. Лука се замисли, но нищо повече не ми каза. Може би три дни след този разговор Маруда ме изпрати да разваля три рубли. Затичах се към сергиите с шапки, които бяха близо до нас. С шапкарство се занимаваха обикновено грузинци. Втурнах се в работилницата на един шапкар и видях Лука. Той стоеше гърбом към вратата и наблюдаваше една игра на табла. Докато шапкарят, които се казваше Гедеван, ми разваляше парите, играта свърши и играчите станаха. Първият, в черна чоха, беше черкезинът Махмуд; другия, Селим, също го познавах, той продаваше бурета. Селим кацарят измъкна от джоба си смачкан куп банкноти и почна да ги подрежда. Бяха ми развалили вече трите рубли, но — и сега си спомням — краката ми като че се залепиха за пода: толкова пари не бях виждал през живота си. Селим нареди парите, прегъна пачката през средата, сложи я в джоба си, свали колана си и като го хвърли върху таблата, почна да оправя дрехите си.

— Вземай заровете, Селим! — чух аз гласа на Лука.

— Защо? — попита Селим, усмихвайки се.

— Вземай ги, ти казвам.

Селим се препаса, взе заровете и ги подхвърли върху дланта си:

— Е, взех ги, сега какво?

— Хвърли шестица!

Бъчварят сложи заровете върху таблата.

— Я си гледай работата! — Той размаха ръка току под носа на Лука. Лука измъкна от пазвата си револвер, вдигна спусъка и като насочи дулото към Селим, му заповяда да седне. Селим разбра, че работата е лоша, и се отпусна на стола, блед като мъртвец.

В работилницата стана тихо.

— Вземай заровете! — процеди Лука. — Шестица хвърли, шестица!

Селим взе заровете, разбърка ги — някак особено го правеше — и ги хвърли на дъската. И наистина шестица излезе.

— Вземи ги още веднъж и хвърли четворка — каза Лука.

Селим беше бледен, челото му в пот, очите — от зли по-зли.

— Хвърляй, хвърляй! — повтори Лука. — Хвърли четворка!

Селим хвърли и излезе четворка.

— Сега извади парите и ги дай на Махмуд!

Селим се бавеше.

Чакаше и Лука. Селим погледна изпод вежди към дулото на револвера, почти опряно на гърдите му, измъкна парите и ги хвърли на масата.

— Вземи своите — каза Лука на Махмуд.

Черкезинът преброи парите, прибра три четвърти от тях, останалите хвърли обратно.

Дълго мълчаха.

— Защо ми ги взе? — тихо попита Селим.

— С лъжа ги спечели.

— Всеки прави, каквото си иска — каза Селим. — Аз играя на табла.

— И аз направих, каквото поисках — каза Лука. — Взех от теб, дадох на него.

Селим тръгна към вратата. На прага се обърна:

— Искаше да покажеш какъв си храбрец ли?… И без това го знаем. Няма да си кривя душата — не съм срещал много като тебе.

— Затова пък като теб има много. А аз съм обикновен човек. И не се хваля с храброст.

— И тука си прав, Дата. — Селим не прекрачваше прага. — Като мен има много, всички на света са такива. На твоите години и аз бях като теб, може би малко по-лош. Годините си казват думата. Отказах се да променям тоя свят. Продавам бурета. Светът — той кимна към Махмуд — е пълен с такива като него. Няма да го поправиш. Знае, че срещу мен не може да спечели, а сяда да играе. Ако не днеска, утре пак ще загуби от мене. Защо? Надява се да спечели, много е алчен.

Черкезинът се хвърли към Селим. Чу се звук от плесница.

— Другия път повече.

Селим излезе, без да каже нито дума. Отиде си и Лука.

— Ама наистина — обади се някой от чираците, — какво му влиза в работата шмекеруват ли, или не?

— Такъв си е. Не обича… — Гедеван прекъсна думите си и ме потупа по врата. — Върви, момче.

Изскочих от работилницата.

„Къде се забави? — нахвърли се върху мен Маруда. — Къде, по дяволите, си се мъкнал?“ Бях толкова поразен от това, което видях, че и да не беше ме попитал, щях да му кажа всичко, от игла до конец. Свързано, подробно, дума по дума, аз му разказах цялата история. „Тоя черкезин със светла коса ли е?“ — попита Маруда. „Със светла“ — казвам. Мина доста време. „Оня дявол мръсен се казва Лука, а Селим, значи, му викал Дата?“ — „Да“ — казах аз и изведнаж ме хвана страх. Аз не разбирах какво ме изплаши, но чувствувах, че постъпвам лошо.

Лука се върна рано в къщи. След вечерята го попитах:

— Ти взе парите на Селим, защото той лъже, така ли?

Лука кимна.

— Всяка игра е лъжа — изтърсих аз.

— Така е — съгласи се той. — Ами откъде го знаеш?

— Маруда ми каза. Каза още, че всички на света се лъжат един друг.

Лука дълго мълча, изглеждаше, като че е забравил за мен.

— Не всички. Повечето — изведнъж се обърна той към мен.

Рядко срещах Лука на пазара и затова се учудих, когато на другия ден той се приближи към нашата игрална маса и започна да наблюдава играта. Цял час стоя и си отиде. После се върна и хвърли двайсет копейки върху квадрата с три точки — „се“. Той бавно губеше — казвам бавно, защото играта е такава — ще загубиш три или четири пъти, а един или може би два пъти ще спечелиш. Но в края на краищата положително ще си в загуба. За половин час Лука загуби три рубли. Правех му знаци да не играе повече, да се откаже. Той загуби всичките си пари и си отиде.

У дома го заварих седнал на масата пред купчинка монети и един лист, разчертан като нашата масичка. Лука играеше сам срещу себе си. Игра дълго и все се радваше на нещо. И колкото повече играеше, толкова повече се радваше. Най-после се откъсна от играта.

— Маруда знае ли, че съм ти квартирант? Казвал ли си му това? Спомни си.

Дълго рових в паметта си. Толкова неща съм му изприказвал, може да съм изтърсил и това. Не, май не съм му казвал.

— Запомни — каза Лука, — ако те пита за мене, отговаряй каквото ти дойде наум, но за това — той посочи към масата — нито дума, разбра ли?

На сутринта отново го видях на пазара. Той стоеше настрана и хвърляше коси погледи към нашата маса. Когато се насъбраха хора, той се приближи и започна да играе.

След час Маруда натовари масичката на гърба ми и ние напуснахме пазара.

— Трийсет и пет рубли бях взел със себе си. Ни копейка не остана — каза господарят ми. — Обра ме. Нищо не разбирам…

И аз самият нищо не разбирах. За всичкото време, откакто работех при него, такова нещо не беше се случвало. И не можеше да се случи — така ми се струваше.

Домъкнахме се до коптора на Маруда. Той измъкна шише водка, извади кисело зеле и се замисли. Аз дъвчех зеле, гледах Маруда, чаках какво ще измисли — той изпи половин бутилка и ми заповяда да занеса масичката на пазара. Щял да ме настигне.

Бях изминал вече половината път, когато той ме настигна. Небето беше чисто, безоблачно. Времето беше добро за игра. До входа на пазара Маруда ми даде петдесет рубли и ми каза да отида да ми ги развалят. Аз изтичах при седларите и видях там Лука. Сега ми стана ясно, че той прекарваше всичкото си време в дюкянчетата и магазинчетата на земляците си.

— Пак ли дойдохте? — попита ме той.

Кимнах мълчаливо.

Натрупаха се хора веднага щом сложихме масичката. Дойде и Лука. Не мина и час и не остана нищо нито от петдесетте рубли на Маруда, нито от ония пари, които бе успял да спечели. Господарят пак ме натовари с масичката и ние се потътрихме към къщи.

— Грузинецът печели — каза Маруда. Лука се казва, нали така? Не съм виждал толкова да му върви на човек. През цялото време му върви. И печели тъкмо тогава, когато залага много. Е, добре! Ще видим дълго ли ще му върви.

И на третия ден Лука ни обра, а на четвъртия, когато сложи пари на масата, Маруда отказа да играе с него. Лука си отиде. Изглеждаше, че е дошъл краят на несполуките на моя господар, ала не беше така — всеки ден се прибирахме оскубани като кокошки. Кой ли не печелеше от нас, но най-много занаятчиите грузинци. От деня, когато за пръв път загубихме от Лука, бяха минали две седмици. На Маруда не му остана нищо. Нямаше смисъл да се играе повече — все губеше, спукана му беше работата. Но не само това тормозеше моя господар. Как успяваха да спечелят хората, изпращани от Лука — това не можеше да разбере. Той беснееше от злоба и се разоряваше. Гъските, както сега разбрах, той ги купувал със спечелените от игра пари. А сега няма с какво да купува и капарото пропадаше. Но не ме пускаше. Службата, демек, си е служба. Повече от двайсет копейки вече не ми даваше, но на мен и това не ми беше малко. По цели дни седяхме в неговата съборетина. Той пиеше и си замезваше със зеле. Аз ядях зеле с хляб. След първата чашка го налягаха мисли.

— След месец трябва да се изкупуват гъските, а с какво? Капарото вече няма да ми го върнат — есента наближава, прави са. Значи, пропада ми капарото. Да взема назаем? Отде? От кого?

— Няма го вече оня пазар — оплакваше се той след втората чашка. — Свърши се с играта. Да ида в друга станица? И какво? И да играя, и да не играя, за един месец няма да спечеля за гъските.

— Казват, че имало господ — косеше се той след третата чашка. — Ако имаше, щеше ли да допусне така да се обърнат работите? Пропадна играта, пропадна капарото…

Тук господарят ми се обливаше в сълзи и заспиваше. Аз си отивах у дома, а на сутринта всичко започваше отначало.

Веднъж Маруда сръбна от първата чашка и се вторачи в мене.

— Лука се казва, думаш, а Селим му викал Дата?

На мен езикът ми залепна за небцето, но моят отговор вече не интересуваше Маруда, той сръбна пак, подъвка зеле и пак потъна в размисли. Господ ми е свидетел, че не лъжа, цял час седя, без да помръдне. После стана и ме извика да вървя с него.

Беше неделя. Пазарът гъмжеше от народ. Пъстрата тълпа шляпаше по рядката кал. До пладне Маруда обикаля кръчмите, работилниците, бакалниците, шепнеше, с когото му падне. Мен не ме вземаше със себе си, оставяше ме на улицата. За какво шушукаше, какви работи уреждаше, аз не можех да разбера, но нещо ми тежеше на сърцето и се мъкнех след Маруда като пребит. Най-после се отби при Селим бъчваря. Дълго стоя при него. Излязоха двамата и все си шепнеха нещо. Все едно, че сега го виждам, Селим нещо се страхуваше.

— Виждал ли си Хасан? — попита ме Маруда, когато останахме сами.

— Отиде надолу.

Хасан беше стражар на пазара. Така си беше наредил работата, че всички кръчмари, търговци, посредници, прекупвачи всеки ден като данък да му дават подкуп. Алчен беше — и от петачета не се отказваше. Когато Маруда идваше с масичката, също даваше пари на Хасан.

Намерихме го там, дето се продаваше добитък. Караше се с един циганин, крещеше, че конят му бил краден. Циганинът пъхна в джоба му петдесет копейки и Хасан притихна. Маруда незабелязано му направи знак.

— Има една работа за тебе — пошушна той на Хасан, като го отведе настрана. — Трябва да хванем, тука един.

— Кого?

— Ами един.

— Какво е направил?

— Тебе какво те интересува? Арестувай го и го дръж в участъка, докато отида да доведа полицейския началник. Колко ще вземеш за това?

— Шевелихин ще викаш, значи. На Шевелихин днеска не си му притрябвал, има гости.

— И това не е твоя работа. Ще го доведа. Колко ще струва това?

— Има ли оръжие?

— У себе си, изглежда, няма, но сам няма да го хванеш, ще трябват още двамина, че и трима да повикаш.

— Че какъв ще е пък тоя?… Трима полицаи, казваш?… И за тях трябва да дадеш нещо.

— Как не… Надявай се ти…

— Даром няма да дойдат.

— Е, колко ще искаш за тримата?

— По три рубли на човек.

— Че това са девет рубли?!

— Десет. Една за водка и мезе.

— А за тебе?

— За мене? — Хасан се замисли. — За мене пет рубли.

— Как така бе, келеш такъв? Стражарят излиза по-скъп, от полицейския началник!

— Както искаш… Иди си проветри главата, па пак ела. Сега за петнайсет рубли ти се свиди, ама утре за пет пъти по толкоз няма да склоня. Не е чиста тая работа, не ми ги разправяй ти на мене.

Хасан се обърна и си тръгна. Маруда се спусна след него.

— Добре, разбрахме се. Върви го хвани. После ще се наплатим.

— Дръж ми шапката. — Хасан пак му обърна гръб.

Нямаше какво да се прави. Маруда измъкна пари.

— Вземай! Пет рубли — и след мене.

Хасан се озърна наоколо, подвикна на някого… Маруда му пъхна в джоба жълтица. Ръката на Хасан веднага опипа монетата — да провери златна ли е.

— Кой е той и къде да го хванем?

— Първо доведи полицаите.

Не чакахме и пет минути и ето че Хасан изведе от участъка трима полицаи, пошушна си нещо с Маруда — аз не можах да разбера нито дума, — вече по пътя обясни нещо и на полицаите. Ние с Маруда останахме да чакаме до работилницата на ножарите. Хасан и полицаите се втурнаха в кръчмата на Папчук, бързо изведоха оттам вързания през ръцете Лука и го поведоха към участъка.

— Е, ще паднат сега парички — радваше се Маруда, като гледаше след тях. — Пет хиляди — по-малко няма да взема. На Шевелихин половината, повече хич и да не иска. Ако получа две хиляди и петстотин, давам ти петдесет златни рубли. Заслужил си ги. Без тебе тая работа нямаше да стане. А сега — при полицейския началник. Ще ни пуснат. Днеска е неделя. Хайде.

Аз неохотно се помъкнах след него. Отначало се стараех да не изоставам, но после в тълпата загубих Маруда от очи. Не тръгнах да го търся. Бях като в мъгла. Стоя, краката ми не мърдат — някой ме блъсне с рамо, друг ме блъсне, лашкат ме насам-натам, а на мене ми е все едно, нищо не виждам, нищо не чувам и започна да ми се струва, че панаирът е някъде далече-далече, а аз съм сам и около мене няма жива душа, само в очите ми все се мярка нещо… Вече не зная как се намерих при шапкарите.

В работилницата всичко си вървеше постарому. Чичо Гедеван кроеше каракулени кожички и ги хвърляше на калфите. В далечния ъгъл на стаята се чуваше тракане на зарове — играеше се табла.

— Чичо Гедеван — казах аз като насън, — арестуваха Лука.

Гедеван вдигна очи към мен, дълго ме оглежда, направи ми знак да се доближа, разпита ме и каза новината на онези, които играеха табла. Единият от тях беше Махмуд. Разказах и на тях всичко така, както си беше.

— Право казваше Селим — каза вторият играч в настъпилата тишина. — Не му харесва белият свят, тръгнал е да го оправя! Казвах му аз — не закачай Маруда, няма да излезе на добре тая работа… Хвърляй!…

— Да хвърлям ли? Щом е пълен светът с такива калтаци като тебе, значи, и слънце да не свети?! Не е за твоя кокоши ум да съдиш постъпките на един благороден човек. Махай се!

Партньорът на Махмуд искаше да възрази, но размисли, бутна таблата и излезе.

И пак настъпи тишина. „Щом толкова големи мислят как да спасят Лука, може пък и наистина някак да го отърват“ — зарадвах се аз.

— Значи, Хасан стражарят не знае кого и за какво е арестувал? — наруши мълчанието Махмуд.

— Не, не знае — бързо отвърнах аз. — Моят господар му каза, че това не е негова работа.

— Маруда при Шевелихин ли отиде?

— При Шевелихин. Каза, че щели да го пуснат при него.

— Мисли го ти за глупак тоя Маруда, а той така да ни подхлъзне. — Махмуд изпука с пръсти. — Аз сега такъв номер ще му погодя, че и внуците да се смеят, додето са живи.

Гедеван му подаде пари.

— Остави. Много са. В нашата държава законът е най-евтината стока. Цената на тая стока е от чаша водка до десет жълтици. Затова си обичам отечеството, че да направиш добрина в него, не струва скъпо. А иначе щях да се преселя някъде по-далеч.

Махмуд излезе от работилницата и аз се стараех да не изоставам от него. При Гуряновата къща, която се намира срещу участъка, той спря, заръча ми да вляза там откъм двора и да видя какво става в участъка. Промъкнах се до решетъчния прозорец и бързо се върнах при Махмуд.

— В стаята отляво има трима полицаи — двамата спят, третият пуши махорка. В другата стая Хасан приставът седи до масата, а Лука — на пейката… Други няма.

— Сега иди да извикаш Хасан. Кажи му, че го викам по спешна работа. Само гледай никой да не те чуе.

Минах покрай полицаите и извиках Хасан, както ми заръча Махмуд. Като чу името му, приставът застана нащрек и мълчаливо кимна.

Аз изхвърчах из участъка, прескочих пак Гуряновия стобор и се притаих.

Озъртайки се, Хасан се приближи до Махмуд.

— Какво искаш?

— За колко ще пуснеш оня човек?

— Какъв човек бе?

— По-тихо. Оня, дето си го арестувал за Маруда.

Хасан мълчаливо се вторачи в Махмуд.

— Вчера Шевелихин ме питаше не зная ли къде са изчезнали конете на Бастанов — сякаш между другото пророни Махмуд, — той е готов лично да ги откупи, със собствени пари, майната им, казва, на крадците, не ми е до тях.

— А ти какво му каза? — Гласът на пристава затрепери, но той веднага се овладя и престорено се прозина.

— Нима можех да му кажа, че приставът Хасан е взел конете от крадците и ги е продал на землемерите в Пашковска по седемдесет рубли конят? — дружелюбно каза Махмуд.

— Големи приятели сте станали с моя началник, няма що! И то след като му помогна да продаде мястото на пристава! — Хасан скръбно поклати глава. — Е-ех ти, добри човече, срама нямаш, да ти кажа! Взе от Гашоков за мястото на пристава седемстотин и петдесет рубли, а на Шевелихин даде само двеста и петдесет? Къде са другите?

— Това само ние с Шевелихин го знаем. Не си въвирай муцуната в работите на благородните хора. Я ми кажи по-добре колко ще вземеш за този човек и да си уреждаме сметките.

— Не мога да го пусна! — отсече Хасан.

— Защо така?

— Маруда отиде да извика Шевелихин.

— Че ти затвори друг.

— Кого?

— Малко ли хора има? Я погледни колко се шляят! — Махмуд измъкна от джоба си двайсет и пет рубли.

Очите на Хасан пламнаха, той се огледа — нагоре по улицата, като се хващаше за стените и стоборите, се катереше пиян казак.

— Ела тука! — изрева Хасан.

Казакът не разбра, че викат него, и продължи нагоре. Хасан му изкрещя пак и казакът се повлече към участъка.

— Фамилия?

— Чертков.

— Върви си по пътя.

— Защо го пусна? — ядоса се Махмуд.

— Че това е братовчедът на есаул Чертков, не виждаш ли?

— Е, та какво?

— Ще вика.

— Всеки ще вика. Няма глупаци.

— Шевелихин ще пита защо вика.

— Тогава намери такъв, дето да не вика. За какво вземаш пари?

— Няма време да търся. Шевелихин всеки момент ще дойде. Сам намери и доведи някой, който да не вика, ама по-бързо. — Хасан протегна ръка към парите.

— И човек да ти доведа, и двайсет и пет рубли на тепсия да ти поднеса — кога стана такъв големец!

Настроението на Хасан явно се развали.

— По дяволите, вземай ги и ми върни десет златни рубли, ресто — заповяда Махмуд. — Хайде, по-живо!

Съвсем неохотно Хасан му подаде една жълтица.

— Хайде, довеждай някого — вяло каза той и се потътри към участъка.

— Почакай! — завика след него Махмуд.

— Какво?

— Аз ще дойда.

Хасан не успя да си отвори устата, Махмуд го хвана под ръка и двамата изчезнаха в участъка.

Аз излязох от засадата. Не чаках дълго. От участъка излезе Лука. Той ме извика, разпита ме подробно за всичко, чукна ме по носа и тръгна към пазара.

Влязох в двора на участъка, надигнах се на пръсти и погледнах през прозореца. Махмуд се бе разположил на същата пейка, където преди малко седеше Лука. Хасан приставът, седнал до масата, прелистваше някаква дебела тетрадка. Тримата полицаи дремеха с по една оръфана книга на коленете.

Щом се дочу тропотът на Шевелихиновия файтон, Хасан скочи и с няколко пестника разбуди задрямалите полицаи. Махмуд легна на пейката с гръб към вратата и се престори, че спи. Полицаите си оправиха мундирите, засукаха мустаци, седнаха отново на пейката и с видимо усърдие се съсредоточиха в книгите си.

Файтонът спря пред участъка, охранените с държавен овес коне възбудено чаткаха с копита. Чу се как полицейският началник скочи на паважа и веднага след това от разтворените врати на участъка се разнесе гърлено: „Ми-и-рно!“ Приставът Хасан се изпъна пред влезлия Шевелихин, козирува и извика: „Свободно!“

— Как вървят работите, орли? — се обърна Шевелихин към сънените полицаи.

Грамадните носове на „орлите“ бяха зачервени и подпухнали. Те доложиха в един глас, че служат на царя и отечеството. Началникът се поинтересува какво четат и като разбра, че подчинените му през свободното си време четат Евангелието, изказа одобрението си и даже реши да ги препита на бърза ръка. Първият полицаи промърмори на негово благородие: „Не убивай“, вторият: „Не прелюбодействувай“, третият: „Обичай ближния си“… Докато Шевелихин бе погълнат от изпита, Маруда, който се бе вмъкнал след него, се опитваше да разгледа през отворената врата онзи, който лежеше на пейката, но негово благородие, потресен от учеността на своите полицаи, се люшкаше на пети и му пречеше. Като свърши изпитът, той се запъти към стаята, дето лежеше Махмуд. Хасан и Маруда го последваха. Най-после полицейският началник обърна въпросителен поглед към Маруда и онзи бутна с пръст спящия Махмуд. „Стани!“ — изрева негово благородие тъй силно, че портретът на императора, закачен на стената, потрепери и едва не падна. Махмуд сладко се протегна, лениво се обърна на другата страна, погледна тези, които стояха пред него, и едва се надигна от пейката.

— Селям, ваше благородие!

— Мосю Жамбеков!… — Изуменият Шевелихин внезапно избухна в смях.

Той се смя дълго и гръмогласно.

Хасан приставът раболепно се усмихваше, но стоеше нащрек, разбирайки, че работата няма да свърши само със смеха на началника. Вцепененият Маруда не можеше да си отвори устата. Само Махмуд беше безгрижен, дори сянка от безпокойство не се забелязваше на лицето му.

Шевелихин спря да се смее и се вторачи в моя господар. В участъка се възцари тишина.

— Това не е той — едва промълви Маруда.

— Не е той, казваш!… — И полицейският началник пак избухна в смях.

— Мосю Жамбеков, защо сте тук? — като се насмя до насита, попита той Махмуд.

— Ей това говедо — Махмуд, без да го гледа, кимна към Хасан — с още трима скотове нахлу в заведението на Папчук и ме арестува.

— Въз основа на какво? — От предишното му веселие не остана и помен. Хасан бързо дойде на себе си.

— Въз основа на доноса на този тъпак! — Хасан гледаше в упор Маруда. — Той заяви, че двете овце, откраднати вчера от кабардинците, ги е откарал Махмуд… арестувай го, казва, не се съмнявай, аз ей сега ще доведа свидетели.

На другия ден шапкарят Гедеван се кълнеше, че плесницата, която началникът зашлевил на пристава, че чула чак в неговата работилница.

— Маруда за всеки случай се примъкна по-близо до вратата.

— Ваше благородие! — кипна изведнъж Махмуд. — Това е оскърбление! Да ме обвиняват мене в кражба на две овце, две нищо и никакви агнета! Че вие ли не знаете… В Армавира изчезна тендерът на един локомотив, в Баку се изгуби керван камили, натоварени със стоки… Но два овена! Вах! Какво унижение! Какъв резил!

— Да, ваше благородие, два! — упорствуваше Хасан.

— Какво два?

— Два овена — така ми каза. — Хасан беше толкова искрен, че ми дожаля за него.

— Да пази бог нашия господар император! — Шевелихин с цялото си тяло се обърна към портрета на царя. — Как да управлява владетелят, когато неговите поданици са такива дръвници! Лесно ли се управлява такава паплач?! Бащице ти наш многострадален.

В скръбната поза на пристава Хасан имаше сега толкова благоговение и съчувствие, че ми се стори просълзен.

— Стига! — Шевелихин се върна към разправията и протегна длан към Маруда.

Моят господар сложи върху нея дебела пачка банкноти. Петдесетте рубли, които ми беше обещал, също бяха в тази пачка.

— Ваше благородие — напомни за себе си Махмуд. — Тоя подлец на всичко отгоре ме глоби двайсет и пет рубли!

— Върни ги!

Едва Хасан се опомни от наглостта на Махмуд, намисли какво да каже и отвори уста, когато Махмуд го изпревари. — Ваше благородие! Спомняте ли си, питахте за конете на Бастанов?

Полицаят замря.

Двайсет и петте рубли мигновено преминаха от джоба на Хасан в джоба на Махмуд.

— Днес ми казаха, че Бастанов намерил конете си.

Тази новина създаде на Шевелихин прекрасно настроение, той поръча на Хасан и полицаите да ударят петнайсет тояги на Маруда, качи се заедно с Махмуд във файтона и си замина.

Когато в двора на участъка биеха моя господар, приставът Хасан най-много се стараеше.

Върнах се в къщи. Лука го нямаше. На масата бяха оставени десет златни рубли. Разплакан, се хвърлих да търся Лука — мислех, че ще го намеря някъде из пазара. Започна да се стъмва. Видях само Селим бъчваря.

— Лука ли? — каза той. — Лука вече въведе ред в нашия край. Сега е отишъл други краища да оправя.

Дълго и безуспешно го търсих и с времето престанах да се надявам, че някога ще срещна човека, който в детството ми така благотворно ми повлия и спомена за когото и до днес пазя в сърцето си с чувство на най-дълбока почит.

След няколко години с брат ми продадохме къщата и се преселихме в Ростов. Там имахме роднини. Аз се цаних за разсилен в хотела. По-късно ме взеха в ресторанта за келнер. Вече не се надявах да видя Лука, но съдбата ме срещна с него. Той беше един ден гост в нашия хотел. Срещата зарадва и двама ни. Вечерта му поднесох обилна вечеря. Дълго седяхме, спомняхме си, смяхме се.

— Весело е да си спомняш — каза Лука, — сега всичко е смешно. Но като си помисли човек, знаеш ли какво излиза? Маруда с години беше обирал хората, съгласен ли си?

— Разбира се.

Това, което направих, беше от състрадание към непознати хора — довърших Маруда, той престана да мами хората. И какво излезе от това? Ти сам знаеш, че работите на Маруда от ден на ден вървяха все по-зле и по-зле. Не можа да изкупи гъските, загуби капарото, пропи се от мъка и умря в Пашковска. Това — едно. Друго — ти загуби една доходна работа. Много мислих после къде ли се скитат моите близначета, гладни и измръзнали. Хасан пристава го изгониха от службата — трето. Гедеван цяла година го мъкнаха по участъците, докато го съсипаха — това четвърто. Махмуд — сигурно си чувал — за своя номер лежа половин година в затвора. Това пето. А сега най-важното: хората, изглежда, не могат да живеят, без някой да ги тормози, да ги мами, да ги обира. Свърши се с мошеничеството на Маруда и ето ти го дойде Гришка Пименов и с три карти[2] започна да смъква от същите тия хора на пазара десет пъти повече. Нищо добро не излезе от моите старания. Виждаш ли колко лоши неща ти изброих. Само злини. Чел съм в книгите и от хората съм чувал: виждаш ли някого в беда, постъпвай, както сърцето ти подскаже, и бъди доволен от това, което стане. Нека да е така, но все едно, трябва и да си помислиш заслужават ли хората да се намесва в работите им един порядъчен човек. Запомни думите ми. Но, знаеш ли, и аз още не съм наясно къде е истината. Трябва да се мисли, пък и опит трябва, за да разбере човек…

Ние се сбогувахме. Съдено ни беше да се срещнем в Тифлис, в губернския затвор. Но нека оставим това за друг път.

Бележки

[1] Едно, две… шест (перс.). — Б.а.

[2] Фокусническа игра с карти. — Б.а.