Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (43)

Граф Сегеди

Докато очаквах отговор на молбата си за оставка, а отговорът по причини, които не са ми ясни и досега, не идваше, положението в империята от ден на ден ставаше все по-лошо. За това време е писано много — и научни трудове, и романи, и безброй свидетелства на очевидци. Реминисценциите на един дилетант едва ли ще бъдат полезни за историците. Затова ще се огранича с две забележки, важни за разбирането на по-нататъшното изложение, след което ще се върна непосредствено към записките.

Всичко, което съм видял, преживял и осъзнал през живота си, ме кара да мисля, че държавата е един огромен кипящ на огъня котел с чорба, а гражданинът е същество, което се е присламчило към този котел. Неизбежно настъпва момент, когато съдържанието на котела трябва да се разбърка с черпака или пък да се разклати, тогава използвачите се отдръпват и… милиони се мятат в изстъпление и всеки трепери от страх за насъщния. Едни се опитват отново да се лепнат за стария котел, други търсят нов, фантазията на трети ражда съд, който изобщо никой никога не е виждал, ала те са убедени, че той съществува и че им е писано на челото да го намерят. Цялата тази бъркотия продължава, докато някой не се сети да пребоядиса стария котел и да му даде съвсем ново име. Тогава, подобни на пиявици, гражданите отново се присламчват към котела и „земята пребивава вовеки“.

От събитията в края на века аз като длъжностно лице и човек, предан на престола, извлякох убеждението, че народът трябваше да прояви повече мъдрост, а властта — повече великодушие. Под мъдрост подразбирам съчетаването на противоречиви интереси, а под великодушие — конституционната монархия.

И още нещо. Винаги ме е увличал самият процес на съзряване и осъществяване на замислите, които са се пораждали в мене. Първо осмисляне на обстоятелствата, изучаване на фактите, формулиране на изводите. После: определяне на необходимите мерки и осъществяването им. Третият стадий: осмисляне на новата ситуация и приспособяване към нея. И накрая — ретроспективен анализ на причините, породили именно тази, а не някаква друга верига от умозаключения. Подобна ретроспекция по правило води до открития.

Моето откритие се състоеше в това, че на първото стъпало, когато още изучавах обстоятелствата и фактите, съвсем не бях взел пред вид собствената си натура и това по-късно изигра съдбоносна за мен роля. При тогавашното положение в империята за тази длъжност беше необходим по-силен и твърд човек.

Аз със своите възгледи, либерализъм и колебания, можех да донеса на трона и държавата само вреда. Осъзнах тази причина едва след като подадох рапорт за оставка и още веднъж се убедих, че постъпките се диктуват най-напред от интуицията и чак след това от стереотиповете и анализа.

И така, аз седях и чаках съгласието на министъра. Но още заемах длъжността си и трябваше да изпълнявам задълженията си. Именно през този период получих разпореждане относно евентуални бунтове в затворите. От мен се искаше да изуча щателно обстановката, настроенията на затворниците и да представя писмен доклад в министерството. Това беше необикновено трудна и отговорна работа, но аз се залових за нея сам с надежда, че междувременно ще получа съгласие за оставка, а работата ще бъде завършена от лицето, което ще ме замести. Ала стана така, че министърът даде съгласието си едва след като работата беше завършена и докладът написан.

Защо революционерите смятаха за необходими бунтовете в затворите? Те самите на разпити отговаряха така: „Манифестът от 17 октомври 1905 година наред с неприкосновеността на личността, свободата на съвестта, словото, събранията и съюзите обеща на народите от Руската империя и амнистия на политзатворниците. Беше необходимо съвсем малко време, за да стане ясно за всички, че с помощта на Манифеста царизмът иска да спечели време. Манифестът се изпълняваше само дотолкова, доколкото беше необходим на самото самодържавие. Това е всеизвестно.“

Държавната дума беше компрометирана, както и амнистията за политзатворниците. Безброй професионални революционери продължаваха да се измъчват по затворите, откъдето под различни предлози не ги освободиха.

Бунтът в Тифлиския затвор избухна три години след оставката ми. Разбира се, аз не участвувах в събитията и не бях длъжен да се интересувам от тях. Но един от участниците в бунта беше Дата Туташхиа и затова се оказах въвлечен в тези събития, разбира се, в ролята на наблюдател, който, макар и страничен, изпитва остър интерес към всичко. Към теоретическите ми представи за стихията на тълпата се прибави пълната осведоменост за бунта. Това ми дава право достатъчно компетентно да съдя за случилото се. След публикуването на Манифеста арестите станаха още по-ожесточени.

„Манифестът бе публикуван, Думата избрана, а революционното движение не само че не затихна, но се задълбочи и изостри. Защо? Защото масите скоро се убедиха, че царските обещания не струват пукната пара. Политически наивната част от народа изискваше Манифестът да бъде изпълнен. Ала политически по-зрелите слоеве, осъзнали, че Манифестът е само капан, разбраха, че единственият изход е в събарянето на самодържавието, в унищожаването на царизма. Затворническите бунтове бяха признати от нас за неделима част от общонародното движение. Трябваше да докажем на царизма, че не само няма да успее да задуши революционното движение със затвори, масови разстрели и непрекъснати арести, но че, напротив, революцията ще се задълбочава. Освен това трябваше да дадем пример. Другите трябваше да ни последват. Искахме да подкопаем основата на самодържавието — затворите. Можете ли да си представите империя, полицейска държава, където възмущението на масите се е усилило до такава степен, че дори затворите се пукат под напора му? Единственият изход на държавата в този случай е да се предаде или да започне масово изтребване на възмутените, което също ще приближи часа на нейния крах.“

Бунтът, както е известно, е активно действие на масите, съзрели за борба. В Ортачалския затвор имаше четири хиляди и седемстотин арестанти. На пръв поглед огромна сила, толкова повече, че условията в затвора бяха непоносими. В килиите направо на пода се търкаляха по четиристотин души. Нарове имаше само в карантинното и в килията на каторжниците. Храната беше под всякаква критика. Администрацията едва се справяше с приемането, проверката и раздаването на колетите. При това не всички имаха наблизо роднини, които да им носят колети. Но и онези, които носеха, от тъмно до тъмно висяха на опашка пред гишето. Случваше се да не им дойде ред и те връщаха вкъщи онова, което бяха донесли. На всичко отгоре в един прекрасен ден по заповед на началника на затвора вратите на етажите бяха заключени и оттогава арестантите можеха да се движат само в границите на своя етаж. След седмица окачиха катинари и на килиите. В клозета се ходеше по разписание, извеждаше се цялата килия. Но само два пъти на ден, сутрин и вечер, поради което сложиха по килиите огромни кофи. По етажите се разнесе смрад. Арестантите започнаха да роптаят. Зачестиха случаите на неподчиняване на началството и стълкновения с надзирателите. Идващите отвън новини за стачки, вълнения, изобщо за усилването на революционното движение, станаха единствена тема на разговорите. Тези разговори възбуждаха хората, зареждаха ги с решителност, създаваха боево настроение. Освен това в килиите се намериха и доброволци, и изпратени от революционерите агитатори, които пропагандираха революционните идеи и, трябва да се признае, твърде успешно. Дори след като бяха окачени катинарите и агитаторите не можеха свободно да влизат от килия в килия, словесното въздействие продължаваше. С една дума, на арестантската маса бе необходим само пример, но… случва се масите да са готови за борба, а да не преминат към активни действия. Обяснението на това явление трябва да се търси преди всичко в социалния състав на масата и в липсата на причина, която да предизвика взрив.

Съществува едно съвсем погрешно мнение, че метежите, въстанията и други масови прояви на народа започват в предварително определен от някого ден и час. Не говоря за правителствените преврати, когато заговорниците разполагат с предани войски и за начало на операцията е достатъчна само една заповед. Имам пред вид народните движения, където положението е съвсем друго. Масата, колкото и да е заредена, няма да започне да действува активно, преди да се превърне в тълпа. За това е необходим повод! Но ако и след това остане тълпа, очаква я поражение. И то неизбежно! За да прерасне действието й в сериозна акция, необходима е организираща сила в лицето на хора, въоръжени с определено учение, тоест сила, способна да въоръжи тълпата с тактика, да постави пред нея цел.

Какъв беше социалният състав на масата, която по онова време се намираше в Ортачалския затвор?

Най-малобройна беше прослойката на професионалните революционери. Не повече от трийсет души за почти петхилядното население на Ортачала. Говоря за революционерите, осъдени на затвор, не на каторга. Каторжниците също бяха около трийсетина и ги държаха в отделна килия; сред тях нямаше и десетина души политически, ала всички без изключение, независимо от характера на извършените престъпления, трябваше да вземат активно участие в бунта. В същата степен се предвиждаше и участието на онези, които веднага след първите си изяви се озоваваха в затвора и тук завинаги свързваха съдбата си с политическата дейност, с революцията. Неотдавнашната амнистия бе освободила повечето от тях, но не след дълго те отново бяха затворени за повторно участие в революционни прояви. Това бяха младежи от различни социални слоеве! Тук можеше да се срещнат и млади пролетарии, и издънки на духовенството и буржоазията, и учители, и чиновници, имаше дори син на полицейски инспектор!

По-нататък. Ако определена група пристъпи към активни действия, то многохилядната маса незабавно ще отдели от своята среда стотина съвсем неочаквани и предани техни съратници. Революционното движение вече разполагаше с такъв опит. Тези сто и петдесет, сто и осемдесет души ще станат авангард, но чий? Във връзка с това да преминем към редовната маса.

Повече от петстотин затворници или десет-единадесет процента от целия контингент представляваше „обслугата“ на затвора. Администрацията я комплектуваше измежду затворниците с краткосрочни присъди или от тези, които скоро трябваше да бъдат освободени. Арестантите, които принадлежаха към тази прослойка, работеха в канцеларията, в складовете, а също така като перачи, чистачи, асенизатори. Тази привилегирована прослойка се хранеше от духовните и физически огризки на администрацията и разчиташе да получи „повишение“, или намаляване на срока. От тези хора бунтът можеше да очаква само измяна, предателство, вероломство. Разбира се, имаше и изключения.

Към обслугата — ако говорим за евентуален бунт — трябва да бъдат причислени отявлените монархисти и верноподаници, към пет-шестстотин души. Те с удоволствие биха изпозастреляли бунтовниците, стига да получеха пушки или патрони. Биха могли да се наброят още толкова затворници, на които им оставаха от два до шест месеца, и които, от страх да не получат нова присъда, лесно биха могли да се обявят против бунта. По такъв начин главатарите на бунта не само че не можеха да разчитат на цяла третина от арестантите, но даже трябваше да помислят как да ги обезвредят. Такава третина има обикновено във всеки затвор. Без нея нито една затворническа администрация не би могла да изпълни предназначението си.

Сега за тъй наречената „шобла“. В тази прослойка влизаха към триста разхитители и дребни чиновници, извършили различни неполитически престъпления. Те по цели дни тънеха в сладостни спомени как на някого от тях тайният съветник Трататаковски благоволил да каже: „Господине, дръжте се прилично!“, или как генерал Тралалаковски изпуснал пенснето си и неговият адютант бързо го вдигнал и му го подал. Извън затвора духовната храна на тази прослойка бе пълзенето пред привилегированото съсловие и сега всеки от тях се надяваше, че като излезе на свобода, все пак ще постигне онова, за което преди ареста е можел само да мечтае. Наричаха ги лисици и никой не се съмняваше, че започне ли бунт, ще се разбягат по дупките си. Към шоблата можеха да бъдат причислени още седемстотин-осемстотин арестанти. Един плиснал сярна киселина в лицето на невярната си жена, друг ударил съседа си с кирката, защото свинята му се промъкнала в неговата градина, трети изнасилил малолетна. Един даже беше заклал с брадва собствената си баба — печалбата възлизаше на седем рубли и четиридесет копейки. Но мнозинството от тази прослойка все пак бяха дребни крадци, тъй наречените „логои“. Кой знае защо, всички тия типове, който изброих, се наричаха с общото име шобла. Към непригодните за бунт можеха да бъдат отнесени и към триста болни и симуланти, а също така и около стотина чужденци. Така че още към хиляда и петстотин души трябваше да бъдат отписани като инертно, пасивно, в най-добрия случай неутрално стадо.

Кастата на крадците в тогавашните затвори се смяташе за господствуващ слой. Казвам кастата, защото те си имаха свои неписани, но точно установени закони, морален кодекс и съдебна процедура. Те се смятаха за „стопани на затвора“. Тази претенция се основаваше на един твърде убедителен довод: „Моят живот е лежане в затвора, временно освобождаване и отново затвор. Затворът е моят дом. А ти си човек, попаднал тук случайно, временно, следователно, ти си гостенин.“ Тази, тъй да се каже, магическа предпоставка получаваше пълна практическа реализация, тъй като всеки, попаднал за пръв път в затвора, проявяваше обърканост и безпомощност, докато крадецът, благодарение на традицията и личния си опит, беше въоръжен с поразителна устойчивост, жизнеспособност и цял арсенал от всевъзможни похвати, за приспособяване към обстоятелствата. Кастата на крадците имаше особена методика, целева теория и практика на общуване както с администрацията, така и с различните слоеве на затворническия свят, което служеше на интересите на кастата като цяло или на отделните й членове. Тук трябва да отбележа, че по онова време беше изключено каквото и да било сътрудничество между легитимираните крадци и администрацията или неин представител, а също така и всякаква връзка с политиката. Крадецът е аполитичен, космополитичен елемент — работата му е да краде, независимо къде и от кого. Негов дълг е неотклонно да изпълнява законите и моралния кодекс на кастата, винаги, при всички обстоятелства и навсякъде! Наистина подемът на революционното движение в Руската империя и във връзка с него увеличеният брой на политзатворниците ограничиха до известна степен правата на крадците, но те и в този случай проявиха завидна гъвкавост. Както вече споменах, взаимоотношенията им с политзатворниците се изграждаха върху принципа „Не те закачам, не ме закачай!“ и по такъв начин те бяха успели да запазят значителна част от прерогативите си, включително и правото да се хранят и обличат за сметка на другите слоеве затворници, да се шляят свободно на територията на затвора и още редица дребни, но твърде важни за един затворник предимства. Тук трябва да кажа, че на крадците бе забранено да се разкарват из затвора дълго време, след като в Ортачалския затвор започнаха да заключват килиите.

Толкова за крадците. Наред с тях споменах „логоите“. Както подобава на всяка каста, крадците също си имаха привърженици. Това беше многочислена група углавни престъпници, всеки от които жадуваше да получи званието „легитимиран крадец“. За тази цел през време на затворничеството си те трябваше с поведението си да докажат, че в тях тече „кръв на крадци“ и че са извършили престъпление не поради материална нужда, още по-малко пък — случайно, а по вътрешна необходимост. По численост те бяха няколко пъти повече от легитимираните крадци и все пак влиянието на кастата върху тях бе неограничено. Нямаше съмнение, че в случай на бунт крадците и логоите ще запазят строг неутралитет, макар че посредством агитация въстанието можеше да намери доста привърженици сред логоите. Революционният опит показа, че по време на вълнения, демонстрации или барикадни боеве крадците прекратяват своята дейност, а понякога, без каквато и да било принуда, доброволно се наемат с функцията на борци против престъпността и добросъвестно изпълняват задълженията си.

И така, оставаха петстотин души, които според нас трябваше да подкрепят бунта, да се нагърбят с основната тежест, а най-добрите от тях дори да станат ударна сила. Повечето вече бяха участвували в борбата против царизма — от масови митинги до индивидуално противодействие. Бяха осъдени на дълги срокове от пет до десет години. Възрастта им варираше от двайсет до петдесет години. Това бяха по правило хора с формиран характер и мироглед. Всеки от тях се бе трудил честно и бе попаднал в затвора само благодарение на прогнилия режим.

Обърнете внимание: масата, готова да избухне, беше налице. Силата, въоръжена с тактика, способна да превърне стихийните действия на масата в организиран метеж съществуваше. Нямаше само конкретен повод, причина, която да претопи масата в действуваща тълпа. Наше задължение беше да не допуснем възникването на такава причина.

Втората половина на моя доклад представляваше добре премислен комплекс от профилактични мерки. Подразбираше се, че с проблема за евентуален бунт ще се заеме жандармерията. Но не стана така. Въпросът изцяло бе предаден на ведомството на затворите. Няма да се занимавам с оценка на действията на това ведомство, ще разкажа само какъв път избраха те и мисля, че всичко ще стане ясно.

Конкретно в Тифлиския губернски затвор обстоятелствата се развиха по следния начин. В един прекрасен ден началниците на корпусите обиколили владенията си и прочели на арестантите съчинена от господин Коц була! Смисълът й бил приблизително такъв: понастоящем в Руската империя е установено народовластие, което се осъществява от Държавната дума. Всяка агитация против народната власт се смята за действие, насочено против народа, с което Негово Величество общоруският император няма да се примири. Ако някой мисли, че от обещаната в Манифеста свобода на словото могат да се ползуват и арестантите, нека си припомни, че Манифестът е предназначен за гражданите, а арестантите от момента на произнасянето на присъдата са лишени от граждански права. Следователно арестантът не е гражданин! Такава беше, тъй да се каже, теоретичната част на булата на Коц. По-нататък се изреждаха санкциите: за хулене на царя — пет дни карцер, за оскърбяване на Държавната дума — четири дни, словесното оскърбяване на министри, тайни съветници, църквата или представители на висшето духовенство се оценяваше на три дни, а най-евтино струваха полицията и затворническата администрация — два дни. По-малко наказание в булата не бе предвидено. Великодушието на Коц изглеждаше изключително. Това нововъведение стана повод за непрекъснати шеги и остроумия, а Дембин съчини пародия на посланието и я разпрати по всички килии. Някой дори успя да подхвърли един екземпляр на бюрото на господин Коц. Лука Петрович Дембин беше руски писател, достатъчно известен по онова време не само с острото си перо, но и с това, че царското правителство току го изпращаше в затвора.

Дембин спешно бе тикнат за два дни в карцера — за оскърбление на администрацията на затвора. В карцера насадиха по един човек от всеки етаж и за да се илюстрира действеността на булата, един от тях бе наказан с пет дни карцер. Никаква грешка — и четиримата бяха щатни нелегални агитатори, а не някакви си доброволци, които впрочем действуваха още по-активно от изпратените по поръчение и затова от гледна точка на Коц бяха още по-виновни. Оттук заговорниците, ако имаше такива, трябваше да си направят два извода: първо, че Коц смята да провежда твърдо набелязаната от него политика и второ, че той е прекрасно осведомен за всичко, което става в затвора. И двата извода излязоха правилни, тъй като той настойчиво продължаваше да наказва агитаторите и то тъкмо онези агитатори, които изпълняваха революционни поръчения. Нелегалните не отстъпиха, а засилиха работата. Не отстъпваше и Коц — засили репресиите. Мина половин месец и началниците на корпусите съобщиха на арестантите обещанието на началника на затвора: падне ли ни някой в ръцете за втори, да не говорим за трети път, така ще го наредя, че той не само завинаги ще се отучи да оскърбява царя и Държавната дума, но вече няма да се покаже пред хората от срам.

Стара и всепризната истина е, че на света няма загадка, която арестантът да не може да разгадае. Но смисълът на Коцовата заплаха беше непостижим. Какво можеше да измисли Коц, за да затвори устата на тези красноречиви, прекрасно подготвени, увлечени от агитаторската дейност гимназисти? С какво можеше да ги наплаши, и то толкова, че от срам да не смеят да се покажат пред хора?