Ан Максуел
Диамантеният тигър (9)

Глава осма

Късното следобедно слънце пламтеше като огън през западните прозорци на хотелския апартамент. По пътя си лъчите срещаха тринадесет сурови диаманта, подредени на масичката от розово дърво, и изтръгваха от недрата им блещукащи светлинки. Айрин Уиндзор бе застанала до масата, приведена над статива на фотоапарата, изцяло съсредоточила вниманието си върху камъните, омаяна от този нов свят на светлината, разкрил се пред нея в многократно увеличение. Бе прекарала целия ден с тези тайнствени парченца кристал.

Повече от един път имаше чувството, че няма да й се отдаде да улови променливата игривост на светлината и невероятно чистите цветове, бездънните сенки и мъничките дъги, възникващи при силно увеличение между закръглените вдлъбнатини на повърхността. Щом обърнеше камъните настрани, светлината се отразяваше на петънца по масата. Щом ги завъртеше в обратна посока, се образуваха езерца, блещукащи така, сякаш кристалите бяха живи и дишаха. От следващата перспектива се виждаше как светлината изригва от недрата на камъните като пламъци в леда.

Наистина ли сте диаманти? — питаше се възхитено Айрин.

Скоро следобедната светлина се измени, стана по-тъмна, превърна се в златна жарава. Кристалите също пламнаха. За миг Айрин замря над камерата си, омаяна от настъпилата промяна. Камъните бяха като песен без думи, някак нечовешки в красотата си, кристално ясните сълзи на Бога на небесната дъга.

Внезапно Айрин усети, че й е все едно дали камъните са наистина диаманти, или са изкуствени, от цирконий или от кварц. Продължи да работи упорито, да натиска копчето на фотоапарата, да мести камъните и да сменя филмите. Мотивираше я не само дивата им красота, но и нейното собствено диво желание да улови мига, в който кристалът и светлината се съединяваха като влюбени.

Едва когато слънцето залезе, Айрин се изправи и обърна гръб на статива. Постара се да се отпусне след дългите напрегнати часове, прекарани в наведено положение. Чувстваше се изтощена и едновременно щастлива, като изследователка, завръщаща се от още неизследвана област, изпълнена със съвсем нови впечатления и все пак незадоволена докрай.

Неохотно отмести очи от камъните и погледна часовника си, обмисляйки дали ще може да направи още няколко снимки на изкуствено осветление, или баща й скоро ще се появи с въпросите от миналото, които тя нямаше желание да разисква с него. Ала може би щеше да чуе от устата му и отговори за бъдещето, а тях можеше да изслуша, без да се почувства разгневена или предадена.

На вратата кратко се почука.

— Малката? Аз съм, отвори.

След известни затруднения със секретните ключалки Айрин успя да отвори вратата. Баща й застана пред нея, едър и красив както винаги, облечен в графитеносив костюм, бяла риза и копринена вратовръзка. Мъжката униформа в света на сделките и дипломацията.

— Не бих имал нищо против да ме прегърнеш — усмихна се Уиндзор, но очите му останаха сериозни.

Без да се колебае, Айрин пристъпи напред и обви ръце около врата му. Бащата затвори очи и я притисна в обятията си, при което я вдигна във въздуха.

— Вече нямаш проблеми с прегръдките, нали? — попита съвсем тихо той.

За миг Айрин го изгледа смаяно. После осъзна, че той беше прав. Вече не се страхуваше да се отпусне в ръцете на силен мъж.

— Още не съм помислила за това, но ти си прав — отговори радостно тя.

— Затова напусна Арктика, нали? Най-после остави зад гърба си онзи проклет лъжец Ханс. Слава на Бога, детето ми.

Преди Айрин да успее да отговори, Уиндзор я пусна и отстъпи крачка настрана. Зад него бе застанала жена, която досега чакаше търпеливо и без да се намесва.

— Здравейте, Айрин Шейн Уиндзор. Аз съм Нан Фокнър.

Айрин учудено стисна едрата ръка, която й бе протегната. Също като жената, ръкостискането беше сериозно, овладяно и кратко. Костюмът, с който бе облечена, се състоеше от тясна пола и беше един тон по-тъмен от този на Уиндзор. Фигурата й беше масивна, ниска и набита, но без грам излишна тлъстина. Тънка черна пура димеше в лявата й ръка. Под мишница стискаше черна кутия със светеща скала отгоре и дълга пръчка отстрани.

Уиндзор влезе след нея и бързо се справи с всички секретни ключалки, Фокнър хвърли кратък поглед към блещукащите камъни върху малката масичка и през стиснатите й зъби се изтръгна смаяно възклицание:

— Велики боже!

С овладяна, но бърза стъпка тя отиде до масата, хвърли недопушената пура в празната чаша от кафе, вдигна завесите за да използва и последните остатъци от светлина и включи донесения апарат. После бързо провери всички камъни с върха на пръчката, от най-малкия до най-големия.

— Велики боже — промърмори отново тя, когато всички камъни показаха съпротивителната сила на диаманти. Накрая се зае със зеления камък и неговите стойности също показаха, че има пред себе си диамант. — Велики боже… По дяволите!

Най-после Фокнър изключи уреда и извади от костюма си лупа. Разгледа един след друг тринадесетте камъка и се обърна към Уиндзор.

— Всички с едно изключение са от първата вода, „Д“, „Ривър“, най-фино бяло, „Бланк Ексепсионел“ или както щеш го наричай — поясни тя. — Това са най-съвършените камъни, които съм имала късмет да видя.

— По дяволите — промърмори Уиндзор.

— Цветовете може и да са облъчени — продължи Фокнър, — макар че се съмнявам. Облъчването лесно се доказва. Използва се за прикриване на примеси или несъвършени форми, но тези камъчета нямат дори незначителни пукнатини, да не говорим за повреди, които би трябвало да се укрият. Обичам да се обзалагам, затова сега се обзалагам, че става въпрос за така наречените „красавици“.

Уиндзор промърмори нещо неразбрано и попита:

— Какво е положението?

— Не може да бъде по-лошо. Пред тези камъни другите диаманти приличат на стъклени перли.

— Не ви разбирам — намеси се Айрин.

Фокнър остави диамантите обратно на масата, като задържа в ръка само зеления.

— Представете си една средностатистическа диамантена мина. Само двадесет процента диаманти добити от нея, имат качество на скъпоценни камъни. А след шлифоването остават по-малко от един процент, които имат повече от един карат. С други думи: по-малко от две десети от процента от целия добив на една диамантена мина представлява скъпоценни камъни с тегло повече от един карат. А между тях има съвсем малко от вида „Д“ чисти при наблюдаване под лупа.

Айрин примигна и втренчи очи в диамантите. Всички бяха много по-големи от един карат.

— Вече съм твърде стара, за да давам категорични заключения за цветовете — продължи Фокнър. — Но съм готова да се обзаложа на любимия си син, че всички тези камъни, с изключение на един от белите, са от вида „Д“. Но дали „Д“ или не, тези гадинки са чисти при наблюдение под лупа. Редки диаманти. Много, много редки.

Уиндзор приглушено изохка.

— Така е — каза Фокнър. — Но това не е най-страшното. Щом става въпрос за „красавици“, би трябвало да открием нова дума за „редки“. Именно това прави тази купчина камъчета толкова опасна: ако просто бяха големи и чисти под лупа, „Кон Мин“ щеше да им противопостави диамантите от Намибия. Но цветни като тези няма дори в Намибия. Няма ги никъде. Това зелено е единствено по рода си.

След дълъг миг мълчание Фокнър обърна гръб на красивите, опасни камъни и погледна Уиндзор.

— Май трябваше да доведем няколко войници и да ги поставим на пост пред вратата. Това тук е по-лошо от всичко, което очаквахме. И — тя се усмихна студено — много по-добро. Толкова отдавна чакам да се разправя най-сетне с Ван Луик.

— Вие сте експерт на ЦРУ по диаманти, така ли? — попита хладно Айрин.

Фокнър се поколеба и най-после вдигна рамене.

— Мат твърди, че можем да ви имаме доверие. Дано има право. В момента съм правителствен съветник при най-голямата американска фирма за търговия с бижута. Службата ми изисква да работя с една компания, която няма право да стъпи на американска земя, тъй като монополите у нас са извън закона.

Айрин усети как земята се разлюля под краката й. Отново трябваше да влезе в света на баща си, в света на международната борба за власт. Светът, който едва не я унищожи.

— Поръчахте ли експертиза на камъните? — попита бързо Фокнър.

Айрин поклати глава.

— Много добре — успокои се жената. — Светът на диамантите прилича на мрежа от кабели. Все едно дали ще отнесете камъните в Санта Моника при експертите на ЦРУ, или ще ги покажете на някой дребен оценител на „Лил Стрийт“, това ще предизвика експлозия, която само след няколко часа ще отекне в Лондон и Антверпен. „Кон Мин“ има компютри, които я държат в течение за появата на всеки по-голям суров диамант по всички краища на света, дори там, където картелът няма достъп. А, повярвайте ми, вашите диаманти съвсем не са маловажни.

— Защо ЦРУ е заинтересовано от моята мина? — попита направо Айрин.

— Диамантите са важно платежно средство в стопанския баланс на дузина държави. Сигурно ще се изненадате, ако разберете какви неща се вършат заради американските долари или японските йени, особено в страните, които са построили идеологиите си на основата на марксизма. Когато се пенсионира, предшественикът ми ми обясни, че светът се върти около ос от диаманти — отговори спокойно Фокнър. — Това невинаги е вярно, но все пак се проявява достатъчно често, за да ме плаши до смърт. Да, дори мен.

— Затова бих желал да ме оставиш да реша този проблем вместо теб, малката — намеси се Уиндзор. — Не искам още веднъж да ти се случи нещо лошо.

Айрин погледна баща си право в очите. За първи път забеляза бръчиците по лицето му, сребърните нишки в някога тъмната коса и кръговете около очите. Той изглеждаше уморен и очевидно се чувстваше неловко, раздвоен между бащинските си чувства и дълга на офицер от тайните служби, положил клетва да защитава страната си.

— Има ли някакво обяснение или карта на диамантената мина? — попита Уиндзор. — Или правителствена грамота за минни участъци, или поне нещо, което да ни насочи към произхода им?

— Всичко ми бе предадено в тази стара ламаринена кутия, без допълнителни обяснения.

— И го донесе онзи Коул Блекбърн?

Айрин кимна.

— Каза ми да проверя диамантите при оценител, които няма нищо общо с „Кон Мин“. — Младата жена се обърна към Нан Фокнър: — Не съм сигурна дали съответствате на това изискване, но поне знам, че не сте лоялна на първо място към Диамантения картел.

— Блекбърн каза ли ви още нещо за тези диаманти.

— Само че са принадлежали на Ейб и че двама души са загинали, за да получа наследството си. Освен това ме предупреди, че ако проявя непредпазливост, и аз мога да умра. После ме помоли да се обадя на татко.

— Много съм му задължен. Ти също, малката ми. Вероятно този човек ти е спасил живота. Нека аз уредя наследството вместо теб, Айрин.

— Не мога да ти позволя, дори да исках, а аз не го искам. Завещанието изисква да живея пет години в Австралия, за да стана истински собственик на имота, или да открия сама мината.

— Никое богатство на света не е достатъчно ценно, за да те убият заради него.

— Не става въпрос за парите — отговори спокойно Айрин. — Всъщност, няма никаква гаранция, че ще намеря дори един-единствен диамант. Очевидно Ейб е бил единственият, който е знаел къде се намира диамантената мина, и не е издал тайната си никому. Не е оставил и карта.

Уиндзор не можеше да допусне да бъде победен толкова лесно.

— Щом не искаш пари, защо държиш да отидеш в Австралия?

— Този континент е напълно непознат за мен. Един съвсем нов свят. Искам да го помириша, да го вкуся, да го снимам, да живея в него.

— Там е работата, малката. По-скоро ще умреш там, отколкото да живееш.

— Така ми казваха и когато заминах за Арктика. — Айрин се опита да смени темата. — Знаеш ли нещо за Абелард Уиндзор?

Баща и поклати глава.

— Татко никога не го е споменавал.

— Собственият си брат?

— Случват се такива неща. Стават събития, които разделят семействата.

„Като например Ханс Шмит. Таен агент на врага.“

Ала нито бащата, нито дъщерята изказаха на глас мисълта си.

Айрин се изправи, извади ламаринената кутия от голямата си чанта и подаде изписаните листове на баща си.

— Докато не знаех, че диамантите са истински, имах чувството, че цялата тази работа е някаква шега — обясни тя. — Честно казано, след като прочетох „Хандър фром Андър“, помислих, че правуйчо ми Абелард е съчинил цялата история в някоя болнична стая. Ето. Прочетете стиховете му. Според него те съдържат указания за местоположението на мината.

В продължение на няколко минути се чуваше само шумолене на хартия. Уиндзор ги четеше набързо и ги подаваше на Нан Фокнър. След петата страница вдигна очи.

— И нататък ли продължава така? — попита мрачно той.

— Формулировките са малко по-различни, но в общи линии, да.

Той изръмжа нещо и помоли Фокнър да му върне първата страница.

— Няма да стане по-добро, ако го прочетеш повторно — усмихна се Айрин. — Вече не зная колко пъти го четох, като при това прилагах всевъзможни трикове, които научих като студентка по литература в университета.

— И? — попита Уиндзор.

— Не открих други значения, освен очевидните. Героят яде суров дроб от крокодил, пие, говори за черни лебеди, пие, пикае, пие, чука всичко, което се движи и дори някои неща, които не се движат, пак яде крокодил, пикае. И пие. Споменах ли го вече?

— Може би това е код или шифър или нещо подобно — намеси се Фокнър. — Имате ли нещо против, ако го изкопираме и го изпратим във Вашингтон?

— Предполагам, че ще имаме повече полза от някои австралиец, отколкото от експерт по шифроване — отговори Айрин. — Знаете ли какво означава „Хандър“? Може би ще узнаем нещо повече.

— Никога не съм го чувал — изръмжа Уиндзор. — Родителите ми бяха австралийци, но никога не са ми разказвали за живота си там, преди да дойдат в Америка.

— Странно, не мислиш ли?

Уиндзор сви рамене.

— Сигурно е семейна черта. То е същото, като да търсиш диамантена мина, която може би изобщо не съществува, ала въпреки това те заплашва със смърт.

Айрин сви рамене в същия жест като баща си.

— По дяволите, момиче! Защо се хвърляш в тази авантюра? Какво толкова има в Австралия, което не можеш да намериш и тук? Митичната диамантена мина на някакъв откачен старец? Това ли е, което очакваш от живота?

— Това не е лошо начало — отговори Айрин. После въздъхна и се опита да изрази с думи онова, което никога досега не беше изказвала гласно: — След „Арктическа одисея“ няма нищо, с което бих искала да се заема. В Арктика намерих нещо като вътрешен мир, но вече не вярвам, че бъдещето ми е свързано с това място. Може би то ме очаква в Австралия. Може би не. Но няма да го узная, преди да съм живяла там.

— А какво ще кажеш за Америка?

— Не ми се вярва, че като живея тук, ще те виждам по-често. То е същото, както когато бях в Арктика.

— Чуй, детето ми…

— Там е работата — прекъсна го спокойно Айрин. — Вече не съм дете. От седем години сама вземам решения за живота си.

За миг Уиндзор затвори очи и когато ги отвори, погледна с болка дъщеря си — точното копие на жената, която бе обичал. И която бе загубил, защото един пиян, не бе успял да задържи колата си на завоя при скорост сто и двадесет километра в час.

— Сега ти си наред, Нан — проговори най-после той. — Веднага ти казах, че Айрин няма да се съгласи с мен.

Уиндзор отиде до прозореца и им обърна гръб, подчертавайки, че не иска да има нищо общо с това, което следва.

— Аз също имам син — заговори Нан Фокнър и отново запали една от тънките си пури. — Ако той се намираше в подобно положение, аз щях да бъда тази, която щеше да стои до прозореца и да остави баща ви да обяснява нещата от живота. Мат е добър човек. Но той е лично засегнат, затова днес аз решавам от името на ЦРУ.

Айрин неподвижно чакаше да чуе останалото.

— Нека си представим няколко възможности — продължи Фокнър. — Да приемем, че Ейб е бил просто луд и че в онази станция няма нищо, освен говеда и мухи. Тогава проблемът се решава от само себе си. Отивате в Австралия и или оставате там, или се връщате вкъщи. Нищо особено, нали?

Айрин кимна.

— Би било чудесно, ако стане така — каза Фокнър. — Но предчувствам, че нещата изглеждат другояче.

— Защо? Само защото вие и баща ми живеете в свят на предателства и лъжи, не е нужно и моят свят да бъде същият, нали?

— Преди да станете наследница на Ейб, можехте да избирате свободно начина си на живот. Сега вече не. Представете си следното: диамантите са истински, но не са от Австралия. Може би са били откраднати в Намибия от дисиденти, които ще ги употребят за закупуване на оръжие.

— Как тогава са стигнали до Ейб?

— Това не е важно. Нормалният път на камъните на черния пазар минава през Египет към европейските и американските предприятия. Може би приятелите на стария са били контрабандисти. Може би самият Ейб е бил такъв. Как мислиш, Мат?

— Много се надявам да е бил, защото това би означавало, че Айрин няма да бъде в опасност, когато замине за Австралия. Контрабандистите надали ще се опитат да влязат във връзка с нея. Ако наистина става въпрос за контрабанда, тогава е ясно защо са предупредили Айрин да внимава с „Кон Мин“. Нали те са истинските собственици на диамантите.

Айрин никак не хареса тази версия, но беше достатъчно интелигентна да проумее, че двамата имаха право.

— Тук остава отворен въпросът какво е искал да каже Ейб с „личната съкровищница на дядо Господ“ — продължи Уиндзор. — Може би това е просто псевдоним за откраднатата стока от Намибия? Ако е така, Айрин ще бъде в голяма опасност, защото в играта са замесени и други контрабандисти.

— Баща ви е прав — каза Фокнър. — Ако наистина става въпрос за контрабанда, е по-лесно да се справите с положението. Например можете да претърсите станцията с помощта на добре обучени бодигардове. Няма да намерите нищо и ще правите спокойно снимки на „Аутбак“. После ще си отидете и никой няма да ви заподозре. — Фокнър изпусна тъмен облак дим и продължи: — Да преминем на следващата сцена. Приемаме, че Ейб е бил хитър като лисица. Приемаме, че някъде в участъците си наистина е открил личната съкровищница на дядо Господ. Мина, която е в състояние да даде стотици фунтове от диаманти като тези. — Тя посочи към масата.

Фокнър видя как Айрин я погледна отначало невярващо, после замислено и накрая с израз на неловкост. Очевидно беше разбрала.

— Така е — каза жената и кимна. — Става въпрос за толкова много пари, че те вече се превръщат във власт. Корава, политическа власт. Онази, заради която хората убиват, все едно дали представляват фирми или народи.

— Не искам това — каза Айрин.

— Човек невинаги получава онова, което иска — продължи безмилостно Фокнър. — Четвърта сцена. Имате ли представа колко нови диамантени мини са били открити през последните петдесет години?

— Не.

— Аз обаче знам. Написах по този въпрос доклад, който вече е заключен в един държавен трезор във Вирджиния. Нови мини бяха открити в Съветския съюз, в Австралия и в някои африкански страни. Всички са под контрола на картела. Съветите трябваше да измислят няколко нови идеологически понятия, но веднага сключиха договор с „Кон Мин“, защото компанията контролира продажбата на камъните им по цял свят. Същото беше и Австралия. В последно време са открити твърде малко нови мини, може би една на десетилетие.

— Нищо чудно. Все пак диамантите са рядкост.

— Това заявява и „Кон Мин“ при всеки удобен случай — отговори веднага Фокнър. — Диамантеният картел разполага със стотици геолози, които са готови да преровят целия свят. Те принадлежат към елита на експертите. Но те никога — повтарям: никога — не са открили диамантена мина. Нито веднъж. Единствените нови мини през последните петдесет години са открити от проспектори, които не работят за „Кон Мин“, и то в местности, които са били основно претърсени от геолози на картела. Какво ви говори това?

— Или геолозите на „Кон Мин“ са лоши, или картелът просто няма късмет, или пък не желае да открива нови мини — отговори замислено Айрин.

— Бързо, кратко и точно в целта. Жалко, че не харесвате професията на баща си. Бих могла да се възползвам от услугите ви — но само ако наистина сте готова да си служите с мозъка си. Диамантеният картел протяга пипалата си към всяка нова мина по света, навсякъде, където са открити значителни количества сурови диаманти за обработка. Този монопол има както политическо, така и икономическо значение.

— Диамантената ос, така ли? — попита Айрин, която никак не искаше да повярва в чутото, но не можеше да се противопостави на логиката му.

— Така е. Крехкото равновесие на силите, където дори най-лекото поклащане преобръща лодката. В момента САЩ не биха имали нищо против да контролират новооткрита мина, която да ги постави в по-изгодно положени спрямо картела. Но това важи и за куп други държави.

— Разбираш ли сега? — попита спокойно Уиндзор. — Ако Крейзи Ейб наистина е открил диамантена мина, собственикът й автоматично се превръща в жива мишена. Вярвам, че не си достатъчно сръчна, за да се прикриеш светкавично и да останеш достатъчно дълго в това положение. Аз обаче съм. Затова ме остави да уредя наследството ти, Айрин.

Младата жена безмълвно пристъпи към прозореца. Без да си припомня ясно предупреждението на Коул, застана до рамката, за да може да гледа навън, без да я виждат. Светлините на града й напомняха езеро, чиято вода блещука между тъмни брегове.

— Коул Блекбърн сигурно ще ви се понрави — проговори най-после тя. — Той също иска да ме държи настрана от тази игра. Утре ще се срещна повторно с него, за да му съобщя съгласна ли съм с предложението за изкупуване на наследството ми.

— Какво предлага той?

— Три милиона долара.

— Заедно с тринадесетте диаманта тези пари ще те направят богата — отговори веднага Уиндзор. — Няма да ти се налага да работиш, ако нямаш желание. Никога няма да изхарчиш толкова пари.

— А ако искате повече — допълни бързо Фокнър, — ще ви насоча към инвестиции, които ще удвоят богатството ви. Ние предпочитаме солиден американец пред непредвидим тип като Блекбърн.

За момент в стаята се възцари мълчание. Айрин наблюдаваше диамантите на масата. Дори в затъмненото помещение през тях преминаваха светлинни рефлекси, изчезваха и неочаквано се появяваха на други места. Тези кристали я възхищаваха повече от всичко, видяно досега. Дори повече от леда на Арктика.

— Не, благодаря — отговори тихо тя. — Ще запазя наследството си. Всяко най-дребно и още неизвестно парченце от него.