Ан Максуел
Диамантеният тигър (26)

Глава двадесет и пета

Още преди Айрин да му извика, че няма никакво намерение да пита Лай за каквото и да било, Коул излезе. Младата жена сърдито грабна старата си чанта от спалнята и хукна навън.

Парещото слънце сякаш я парализира. Вътре беше горещо и задушно, но навън беше толкова непоносимо, че й заприлича на сауна без стени и без изход. Върху й се нахвърлиха рояци мухи. Тя ги отпъди автоматично и се запъти към вертолета без врати, който чакаше зад къщата.

Коул разговаряше с пилота. После мъжът слезе, Коул седна на мястото му, провери данните на таблото и затегна колана си. Моторите нададоха силен рев. Разхвърляните от Ейб бирени кутии се разхвърчаха по двора и спряха в близките китки пустинна трева. Когато приключи с проверката, Коул махна с ръка на Айрин. Като я видя със старата чанта с фотоапаратите, той сърдито изкриви устни. За Айрин фотографията не беше просто професия, тя беше нейната страст. Въпреки това не бе пожелала да попита Лай къде са новопристигналите чанти. Коул болезнено проумя колко сърдита му е Айрин и че въпреки прошепнатите любовни обяснения тя му нямаше достатъчно доверие.

В душата му се надигна гняв, но той бе твърдо решен да не губи самообладание. Нямаше да позволи чичо Ли да тържествува. Отлично познаваше прастарата му тактика: да сее раздори и в най-удобния момент да нанесе удар.

Макар да бе разкрил намеренията на противника, Коул не можеше да се пребори с чувствата, които заплашваха самообладанието му. Чичо Ли имаше непогрешим инстинкт за добре прицелени удари под кръста.

Проклетата стара лисица…

— Затегни колана и сложи слушалките — нареди кратко Коул, опитвайки се да надвика шума. — В страничния джоб има слънчеви очила и крем против изгаряне, използвай ги.

Айрин направи, каквото й бе казано, нагласи слушалките с микрофона и постави слънчевите очила. Не толкова ярката светлина създаде облекчаваща илюзия за хладина. За съжаление тя си остана само илюзия.

— Готова ли си? — попита в микрофона мъжът.

Айрин само кимна. Коул изкриви лице, защото тя очевидно не желаеше да говори с него и нямаше намерение да промени решението си. Настроението му никак не се подобряваше от това. Не се бе ядосвал толкова, откакто Лай бе абортирала детето му.

Това прозрение го изуми.

Даде газ и вертолетът се издигна, кръжейки във въздуха. През това време Айрин мажеше лицето си с крем. Щом свърши, тя погледна през прозореца, но видя твърде малко от местността и прекалено много от спомена за нежното лице и очите като тъмни сълзи, които се взираха възхитено в Коул — видя и мъжката ръка, която милваше тънкия женски врат. С новопробудил се гняв Айрин се запита дали всички мъже по света са непочтени или просто тя попада все на такива.

Какви са тия мисли, укори се тя, Коул няма никакви задължения към мен, освен работата си. Не ми е обещал нищо, дори непряко, не ми е заявил, че ме обича. Никога не е говорил за бъдещето. Не е много учтиво да се занимава с друга жена, докато съм наблизо, но това често се е случвало в историята на човечеството. Нищо страшно не е станало. Този път се отървах невредима. Щом се измъкна от този подлудяващ климат, сигурно цялата тази история ще ми се струва смешна.

Въпреки това младата жена усещаше как някъде дълбоко в душата й се разстила мрак и капка по капка потиснатостта й нараства. Не й помагаше знанието, че е по-лесно ранима — и физически, и душевно — поради факта че преди седем години бе станала невинна жертва на тайно водена война.

Коул поне не си служеше с нож. Белезите, които оставяше той, щяха да бъдат невидими.

Тази мисъл не беше особено утешителна, но в миналото Айрин се бе научила да живее с малко утеха. По-добре още сега да проумее какъв е Коул, за да не я боли после. По-добре мечтите й да свършат сега, отколкото когато ще бъде късно.

Най-добре беше изобщо да не бе започвала да мечтае.

— Сега летим над източния край на имота — проговори най-сетне Коул и пусна в скута й карта. — После ще се отправим на север. Там е „Дог едно“. Летим бавно на височина около триста метра.

Айрин мълчеше.

— Никога не съм виждал земите на Ейб от въздуха — продължи Коул, стараейки се да прикрие нарастващото раздразнение. — По този начин могат да се видят неща, които отдолу ти убягват. Опитай се да намериш пътя върху картата.

Айрин кимна, разгъна картата и се постара да не мисли повече за предателството, което бе преживяла току-що. Съсредоточи вниманието си върху местността под себе си. Различията в повърхността бяха забележителни, особено след равнината на Дерби. В имота на Ейб имаше планински възвишения и тромави върхове от черна скала. Между тях се виждаха тесни ивици тревиста местност, осеяни с редки дървета. Много рядко се срещаха петна гъста зеленина.

— Това са места, където се просмуква влага, или малки извори — обясни Коул, забелязал интереса й. — Черните скали са варовикови възвишения от триаския период.

Айрин кимна с отсъстващ вид, потънала в съзерцание.

Като не чу отговор, Коул я изгледа отстрани. Раменете й вече не бяха толкова сковани като по-рано. Устните й също се бяха отпуснали. Гневът и започваше да отслабва.

Айрин се учуди колко дълго трябваше да пътуват до източния край на имота, за да завият на север. Тук скалните била и падините между тях бяха още по-чести. Разпръснатите по хълмовете червени скали изглеждаха като шарки на огромен килим. Нямаше пътища, нито пътеки. Нито една постройка, или какъвто и да било знак, че тук са стъпвали хора.

От време на време Айрин забелязваше по някое говедо или кенгуру, което се втурваше да бяга от гърмящата тъмна сянка на вертолета. Веднъж видя малък черен кръг, обкръжен от нещо, отразяващо слънцето в безброй святкащи точици.

— Какво е това? — попита тя.

Коул тъкмо оглеждаше едно интересно от геоложка гледна точка образувание, но се обърна и се вгледа в мястото, посочено от Айрин.

— Лагер на аборигени — отговори той. — Черното петно е от огнище.

— А какво блещука наоколо?

— Счупени бирени шишета и смачкани кутии.

Когато и да бяха лагерували аборигените, сега вече нямаше никой. Само дивата, неопитомена природа.

— Къде са местните хора? — попита Айрин.

— Може би са се махнали след последния дъждовен период, а може и едва вчера. Оттук не мога да позная.

— Къде са жилищата им?

— По време на сухия период не им трябват. Когато завали дъждът, се укриват под скални навеси или отиват в резерватите. Там правителството им е построило къщи.

Вертолетът полетя на север, като не бе преминал дори над половината от обширния четириъгълен имот на Уиндзор. Айрин най-после осъзна колко огромно е разстоянието и че то е непреодолимо за човек, тръгнал пеша. Потиснатостта й се засили, защото трябваше да признае, че е преценила погрешно не само мъжа до себе си, а и местността долу. Въпреки всички предупреждения тя не бе очаквала, че Австралия ще бъде толкова сурова и пуста и така грижливо ще пази тайните си. Не бе помислила, че малкото петно на картата, наречено „Станция Уиндзор“, ще се окаже толкова обширно. Изследването му представляваше огромна трудност. Нямаше ледове, нито бързи реки, нямаше нито джунгла, нито планини, нямаше дори гъста гора — нищо, което можеше да скрие истинската природа на тази страна. Това поне й даваше надежда — диамантената мина на Ейб нямаше да убегне от вниманието и.

Айрин дори не беше подозирала колко негостоприемна е тази страна. В Аляска имаше море и богати на риба реки, които изхранваха местните хора. На платото Кимбърли нямаше нищо подобно. Липсваха и стадата животни или ядливите птици, липсваше растителният свят с многобройните си семена и плодове.

И преди всичко никъде нямаше чиста, студена вода.

Колкото по-дълго се вглеждаше надолу, толкова повече куражът я напускаше.

— Божичко — въздъхна най-сетне тя, — как оцеляват хората в тези места?

— С предпазливост.

Айрин рязко поклати глава.

— Не е толкова безнадеждно, колкото изглежда — опита се да я успокои Коул. — Срещат се извори с вода за пиене и големи змии, годни за ядене.

Смехът й нямаше нищо общо с веселие.

— Когато ми каза, че до идването на белите културата на аборигените е била статична, аз не повярвах. Сега се убедих с очите си.

Коул въпросително я погледна.

— Когато ми разказа, че десетки хиляди години аборигените са живели върху най-богатите железни находища на земята и въпреки това не са ги открили, аз се запитах защо. Запитах се и защо при толкова много злато не са създали нито едно украшение. Нямали са дори домашни животни, не са знаели да тъкат, не са носели обувки, не са имали писменост. Сега вече не се учудвам. Те са се радвали, когато са успявали да достигнат необходимата възраст, за да имат деца, децата им са били щастливи, ако стигнат до възрастта да имат свои деца и така нататък, и така нататък. Амин.

— От твоята уста говори „билдъп“ — каза Коул и се взря в запотеното й лице със зачервена кожа. — Когато е толкова горещо и лепкаво, просто не ти се иска да живееш. Обаче щом завали, ще усетиш живота в Кимбърли другояче.

Айрин изгледа носещите се откъм морето облаци, които се увеличаваха и почти закриваха хоризонта. Горната им страна беше ослепително бяла, долната — тъмносива. От тях сякаш се излъчваше обещание един ден да сложат край на страшната горещина и влажност.

— Иска ми се облаците да престанат да се превземат и да почнат да си вършат работата — промълви Айрин.

Коул се усмихна накриво.

— Недей да искаш такива неща. Дъждът означава край на нашето търсене.

Докато говореше, той не сваляше внимателен поглед от данните върху таблото. Смръщи чело и почука с пръст върху показателя за гориво. Стрелката се залюля, показа по-голямо количество, после бързо се отклони наляво и пак се върна надясно.

— Трудности ли имаш? — запита след кратко мълчание Айрин.

— Пилотът каза, че данните в тази част на скалата не са особено достоверни. Ако не бях проверил лично колко е горивото в резервоара, сега по принуда щяхме да летим обратно.

— Долната част на скалата изправна ли е?

— Пилотът не каза нищо за нея. Но не се тревожи. Малко преди нашето тръгване човекът се е върнал от „Дог три“ и е напълнил резервоара докрай. Наблюдавах го, за да не направи някоя беля.

Коул очакваше саботажа като нещо разбиращо се от само себе си и Айрин се учуди.

— Ти нямаш доверие никому, нали?

Той я погледна изпитателно.

— Ти също. Не вярваш дори на мен.

— Имам доверие в теб. Ти ще откриеш диамантената мина — отговори спокойно тя.

— Но не ти се вярва, че мога да държа ръцете си далече от Лай, така ли?

— Това не би било особено умно от моя страна, нали, особено като се има предвид трогателната сцена от тази сутрин?

— За Бога, Айрин…

— Забрави го — прекъсна го с разтреперан глас тя. — В крайна сметка ти ми обеща единствено да положиш всички усилия, за да откриеш диамантената мина. Онова, което стана, е резултат от пространствената близост и адреналина! Да не говорим повече за него.

— По дяволите, момиче, ти наистина си мислиш, че ще успееш да ме извадиш от равновесие, нали? Ако искаш да знаеш…

Айрин рязко смъкна слушалката.

Коул едва не се пресегна да я грабне и да я нахлупи отново на упоритата и глава. Беше смаян колко бързо се гневеше в нейно присъствие. Още докато си казваше, че трябва да бъде разумен, потта се стече в очите му. Изтри нетърпеливо ръцете и лицето си, но само след секунди те отново бяха влажни и лепкави.

А преди да завали, щеше да става все по-лошо. Часове, дни и нощи на безмилостен пек, задушаваща влажност, а над всичко слънцето като огромен висящ чук.

— Проклето време — изруга на висок глас той.

Айрин не го чу. Тя остави слушалките в скута си, за да няма повече връзка с мъжа, комуто бе отдала толкова много от себе си. Това беше характерно за нея — всичко или нищо, живот в цялата му пълнота, без междинни усещания. Дори насилникът Ханс не бе успял да я промени. Такава щеше да си остане до край.

Местността под нея отново се промени, когато Коул насочи вертолета по северната граница на земите. Айрин учудено го изгледа, после взе картата и затърси нещо, което би могло да повдигне духа й.

Когато отново погледна надолу, видя само пресъхнала, ерозирала земя, страна, изцедена докрай от непоносимо влажния въздух, слънцето и неизказано дългото време.

Айрин тъжно трябваше да признае пред себе си, че завещанието на Крейзи Ейб в много отношения е същото разочарование, каквато беше и тазсутрешната прегръдка между Коул и Лай. И от двете тя бе почерпила надежда за нов живот, обещание за отърсване от товара на миналото. Но завещанието на Крейзи Ейб се оказа само парещ, прашен ад. А Коул Блекбърн беше мъж, неспособен да се противопостави на една ловка изкусителка, макар да беше любовник на друга жена.

С мрачен поглед Айрин се взря в едно петно на картата и отново се зае да сравнява местността с нея. Единствените полезни бележки върху картата бяха грижливите допълнения на Коул. Те отбелязваха редките водоизточници и най-важните геоложки граници, сухи речни корита и варовици, които на места излизаха на повърхността.

В суровата местност внезапно се появи редица учудващо зелени евкалиптови дървета и вниманието на Айрин веднага бе приковано към тях. Разгледа ги по-внимателно и й направи впечатление, че дърветата обграждат почти невидима рекичка между разтрошени скални блокове от черен варовик. Айрин погледна картата, после отново местността и накрая нахлупи слушалките.

— Още ли се движим по северната граница? — попита тя.

Коул се обърна към нея. Очите зад тъмните слънчеви очила бяха само неясни сенки.

— Да.

— На път към „Дог едно“?

— Да.

— Тогава има проблем. — Айрин посочи дърветата и после картата. — Тук е северната граница. Тук е „Дог едно“. А ние сме тук.

— И точно тук — Коул посочи картата — има едно място, което трябва да погледна.

— Какво има там?

— Варовикови възвишения. Смятам, че се касае за остатъци от стар риф, но може и да са възникнали по друг начин.

— Какво означава това?

За момент Коул се изкуши да спре геологичните обяснения и да изиска разговор за лични неща. Но не биваше да допуска тя още повече да се отдалечи от него. Налагаше се да останат заедно — ако не като любовници, поне като делови партньори.

— Ако тези скални формации са част от стар риф, брегът е бил някъде наблизо — отговори Коул. — А където е брегът, има пясък. Бих дал живота си, за да открия нова Намибия. Но тукашните пясъчни плажове междувременно са се превърнали в пясъчници. Може би пясъчникът е разрушен от ерозията и пак е станал на пясък.

— Възможно ли е?

— Как мислиш, откъде е дошъл пясъкът в пустинята, ако не от скалите?

Айрин учудено примигна.

— Никога не съм мислила за това. Ти казваш, че пясъкът се превръща в пясъчник, после отново в пясък и така нататък?

— И така нататък. Земната повърхност е била преобръщана вече много пъти, при това всичко се е изменяло, дори и диамантите. Само платото Кимбърли си е останало същото от милиард и половина години насам. Това е най-старата земна повърхност, а това означава, че диамантите, които ерозията е извадила на повърхността от първоначалните им пластове, все още лежат някъде, закръглени и събрани в седиментни находища като в дупките за топчета, които само чакат да ги намериш.

Коул кацна на малка полянка между евкалиптовите дървета. Вдигна се облак прах, в който имаше и малки камъчета. Щом перките забавиха ход, Айрин понечи да снеме слушалките.

Чакай.

Коул присви очи и се вгледа в сенките под дърветата и между скалите. Внезапно една от сенките се запъти право срещу тях. Коул сложи ръка върху лоста и зачака.

— Виждаш ли го? — попита той.

Айрин много внимателно погледна в сянката и затаи дъх, като съзря прашната черна кожа и дебелите извити рога на воден бик. Животното сведе глава, готвейки се да прогони натрапника.

— Господи — промърмори смаяно тя. — Той е направо огромен!

— И твърдо решен да ни нападне.

Коул даде газ и издигна вертолета над земята. Внезапният шум и движението направиха бика предпазлив. Той спря и мрачно ги загледа.

— Възможно ли е да има и други? — попита Айрин.

— Не. Те са единаци, освен по времето на чифтосване.

— Като мъжете — промърмори хладно Айрин.

Бикът нападна, още преди Коул да отговори. Той вдигна вертолета на три метра над земята и животното премина под тях, спря и се обърна, за да преследва бягащия неприятел. Коул държеше вертолета така, че върху бика да падат колкото се може повече прах и камъчета. След известно колебание бикът се обърна и сърдито закрачи обратно.

— Този бик ми напомня Ейб — извика през шума Коул. — Гневен, сам и решен това да не се променя.

— Когато гневът му е отминавал, Ейб сигурно е бил много самотен мъж.

— Защо мислиш, че гневът го е напускал?

— Винаги става така с това чувство.

Коул я изгледа остро, но слънчевите очила скриваха израза на очите й.

— Затова ли напусна Аляска? — попита той. — Гневът ти срещу живота най-после отслабна и се почувства самотна, така ли?

Айрин наклони глава, сякаш размишляваше над въпроса.

— Отчасти да. А кое е твоето извинение, Коул? Какво ти стори животът, та те превърна в единак?

— Доверих се на жена, която твърдеше, че ме обича.

— Лай? — промърмори изумено Айрин.

— Да, Лай — отговори тихо той.

— Какво се случи?

— Обичайното. Тя не ме обичаше.

— А ти? Ти обичаше ли я?

— Какво е любовта? — сви рамене Коул. — Желаех я.

Айрин рязко му обърна гръб и отново се загледа в голата земя на наследството си.

Коул бързо приземи хеликоптера и намали газта, не преставайки да наблюдава храсталака, в който бе изчезнал бикът. Когато се увери, че нищо не помръдва, той изключи мотора и се обърна към Айрин.

— Остани тук.

Айрин понечи да се възпротиви, но се сети, че без изкуствения вятър по мотора горещината скоро става непоносима. Не й се искаше да се изложи на изпепеляващото слънце само за да направи напук на Коул.

Без да откъсва очи от храстите, мъжът закрачи към една от безформените тъмни скали, които стърчаха направо от земята. Извади проба от тях с геоложкото чукче и видя, че под грапавата черна повърхност камъкът е бял и шуплест. Взе още няколко проби и се върна при вертолета. Когато се качи, беше толкова мокър, сякаш се връщаше от плуване.

— Е? — попита Айрин.

— Много прилича на скалите в парка Уинджана, а това означава, че си имаме работа с риф. Мога да бъда напълно сигурен само когато изследвам пробите под микроскоп.

Вертолетът бързо се издигна във въздуха. Само след десет минути се приземиха отново край една дупка в земята, която се оказа направена от човешка ръка. От едната страна на падината се виждаше тунел.

— „Дог едно“ — съобщи лаконично Коул.

Веднага след като моторът изгасна, горещината ги обгърна като дебела, невидима покривка. Коул свали ризата си и я хвърли зад седалката.

Айрин се опита да си вее със своята.

— Съблечи я — предложи той. — Ние сме единствените хора на сто мили разстояние.

Айрин сърдито го изгледа отстрани.

— Ще го преживея.

— Както желаеш.

Коул се приведе и затърси нещо зад седалката й. Айрин се постара да не гледа към черните косъмчета, покриващи мъжествените му гърди. Когато се изправи, Коул държеше в ръка голяма манерка. Той отви капачката и я подаде на Айрин.

— Пий.

Водата беше топла и имаше дъх на застояло. Айрин отпи няколко големи глътки и му я върна. Мъжът поклати глава.

— Още — отбеляза кратко той. — Ти идваш направо от Аляска. Докато тялото ти привикне с Кимбърли, трябва да пиеш много повече, отколкото ти се струва, че искаш.

Когато Айрин се напи достатъчно, той също надигна манерката. Едва след това слезе и се запъти към дупката, която беше единственото доказателство за съществуването на „Слийпинг дог едно“. Не се огледа дали Айрин го следва. Тя посегна към чантата с фотоапарата и скочи върху изгорената от слънцето земя. Върху кожата й веднага се образуваха струйки пот.

Не се виждаше нищо, освен безразборно нахвърляна пръст от неуспяла разкопка. Лопата и кирка лежаха изоставени в пустинната трева.

— Тук май няма нищо — проговори мрачно Айрин.

— Така е.

Вътре в тунела въздухът беше малко по-хладен. Айрин свали очилата и зачака очите й да привикнат с мрака. Когато погледна обратно към входа, остана възхитена от контраста между ярката слънчева светлина и черния ръб на грубо изкопаната скала. Без да отмества поглед, извади от чантата фотоапарата и се зае да запечата върху лентата първичната разлика между плътната кадифена сянка и ярката слънчева светлина. Напълно погълната от работата си, тя виждаше света единствено през обектива на фотоапарата.

Коул, който беше продължил навътре в тунела, обърна глава, за да разбере защо се забави Айрин. Когато усети съсредоточаването й, той включи донесената лампа и насочи вниманието си към стената на тунела. Подпорите бяха груби, но както винаги стабилни. Ако не в нещо друго, Ейб поне беше предпазлив при навлизането под земята.

Доволен от сигурността на мината, Коул продължи да напредва по тунела, останал непроменен след последното му посещение. Стените бяха от мътен лампроит. Галерията свършваше внезапно на мястото, където Ейб бе загубил лампроита и се бе отказал, защото качеството на откритите диаманти не си струваше вложения труд. Разкопките щяха да се изплатят само ако бе открил скъпоценни камъни.

По обратния път Коул провери грижливо всяко отклонение с надеждата, че Ейб може би е открил някое старо речно легло или друг пласт, възникнал от течаща вода. Не намери нищо интересно.

Гласът на Айрин го повика от мрака. Той освети ръчния си часовник и установи, че е минал почти час. Развеселено си каза, че този път наистина е срещнал жена, която не скучае по време на подземните му експедиции.

— Идвам — извика той и се разбърза.

— Намери ли нещо? — попита Айрин, когато Коул изникна от тъмнината, носейки пред себе си съвършено кръгъл сноп светлина.

— Нищо ново.

Когато Коул продължи, светлината падна върху малка купчинка земя край стената, която странно заблещука.

— Какво е това? — учуди се Айрин.

Коул плъзна светлинния лъч по купчината и спокойно отговори:

— Скална маса, съдържаща диаманти.

Айрин нададе изненадан вик и бързо вдигна шепа камъни. В жълтия кръг на електрическата лампа скалната маса приличаше на нормална пръст. Малкото дребни кристалчета в нея бяха с цвят на тънко кафе и въобще не изглеждаха прозрачни.

— Та те изобщо не приличат на диаманти — установи разочаровано Айрин.

— Това са промишлени камъни.

Айрин приближи до очите си грозните малки кристалчета.

— Няма нито едно зелено.

— Ако имаше зелени, Ейб щеше да бъде затрупан от купувачи. Но те рядко идваха насам. Самият Ейб никога не отиваше по-далеч от магазина във Фитцрой Кросинг. Винаги имаше достатъчно пари за минни съоръжения, храна и бира. Не искаше нищо повече от цивилизацията.

— Той не е обичал хората, нали?

— Хората са лъжливи — отговори Коул. — Свободата тук ги прави алчни.

— Вие с Ейб много си приличате. Парен каша духа.

— Ти също имаш опит в подобни истории, Айрин. Щом усетиш огъня, бързаш да си плюеш на петите. — Той освети пътя към изхода. — Да вървим. Тук няма нищо за нас.

Айрин безмълвно се обърна и излезе в ярката слънчева светлина, която ги очакваше в края на тунела.