Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
p1amen (2017)

Издание:

Автор: Ан Максуел

Заглавие: Диамантеният тигър

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Абагар“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5218

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Айрин Уиндзор седеше в лошо настроение в брокатеното кресло, поставено в къта за почивка на пренаселеното хотелско фоайе, и наблюдаваше как пътниците от реактивните самолети и групите от Холивуд едни след други пристигат в луксозния хотел. Тя би предпочела да отседне в някое не толкова изискано място като Бевърли Хилс, но апартаментът бе нает от адвокатите й. Сигурно искаха да й направят впечатление с него. Тази мисъл забавляваше Айрин. Макар че бе решила да напусне окончателно Арктика, тя все още смяташе перченето на цивилизацията по-скоро за досадно и объркващо.

За да убие времето, тя се постара да си представи как ли ще се чувства като собственица на отдалечено ранчо в западна Австралия. Никога не бе ходила там. А сега научи от Джеймс Роузън, семейния адвокат, който имаше солидна практика в Лос Анджелис, че е наследница на „станция“ и няколко рудни участъка, завещани й от мъж на име Абелард Уиндзор, неин правуйчо, за чието съществуване дори не бе подозирала. Роузън й бе показал на картата разположението на имота и дори се бе постарал да намери в пътеводителя няколко снимки на Западна Австралия.

От снимките ставаше ясно, че платото Кимбърли не е особено гостоприемна местност. Там живееха костелива порода говеда, наречена „Кимбърлийско късорого“, и други екзотични животни като кенгура, дългоопашати грабливи птици, наречени „блатари с разклонени опашки“ и силно отровни змии на име „мулга“. Като цяло Айрин намираше липсата на цивилизация приятна, особено като се имаше предвид, че й предстоеше неизвестно по своята продължителност пребиваване в Европа.

Ала сведенията на Роузън бяха само откъслечни. Когато въпросите й му омръзнаха, той обясни делово, че Коул Блекбърн, куриерът, упълномощен да връчи завещанието на Абелард Уиндзор, сигурно ще бъде в състояние да задоволи любопитството й.

Айрин обходи множеството с поглед и се запита как ли изглежда този мъж. Роузън знаеше твърде малко за него, освен че е геолог и представлява адвокатската кантора, която управлява собствеността на Уиндзор, голяма фирма с представителства в Австралия и Хонконг. Роузън призна също така, че предаването на завещанието по куриер е необичайно, но не дава повод за тревога. Адвокатската кантора имала отлични препоръки.

Въпреки това Айрин си бе избрала място, от което да бъде незабележима за тълпата в хотелската зала. Надяваше се да познае Коул, преди той да я е видял. Това не беше съзнателно решение. Айрин винаги нагласяваше така първите си срещи с непознати мъже, за да не преживее неприятна изненада. Една от причините беше свойствената и сдържаност. Другата бе, че овладяването на тази мъдрост й бе струвало големи болки.

Хотелското фоайе беше пълно с гости, натоварени с багаж, и делови хора със скъпи кожени чанти. Много от мъжете бяха загорели от слънцето и изглеждаха заможни, но никой от тях не стоеше бездеен и не търсеше лицето на непозната жена. За миг Айрин повярва, че небрежно облеченият, дългокос блондин с огромна кожена раница на гърба е търсеният от нея Коул. Изглежда бе добил загара си на чист въздух и много приличаше на геолозите в Аляска. Беше симпатичен и усмивката му беше приятна. Май беше от вида модерни мъже, които винаги се владеят и се стараят да не подчертават мъжествеността си. Айрин често се срещаше с този вид мъже при пребиваванията си в Ню Йорк и Европа. Младият мъж постоя известно време в близост до рецепцията, оглеждайки се очаквателно наоколо си. Айрин бе готова да стане и да се представи, когато една красива жена на средна възраст, облечена във вечерна рокля, изтича и се хвърли в обятията му. Айрин рядко бе гледала телевизия в Аляска, но веднага позна в лицето на жената подлата личност от една много популярна телевизионна серия. В действителност тя беше поне десет години по-стара.

Двойката размени няколко думи и после ръка за ръка се отправи към бара, където купонът беше в разгара си. На Айрин се стори, че артистката се е притиснала твърде собственически до младежа и го показва пред хората като домашно кученце. Може би това не му се нравеше, но по лицето му не се четеше нищо.

Мислите на Айрин не измениха сдържаното изражение на лицето й. Сега забеляза, че загарът на мъжа е съвършен, очевидно получен в някое студио, и по кожата му няма нито една бръчица от присвиване на очите. Раницата беше прекалено голяма. По скъпата кожа нямаше нито една драскотина, нито пък следи от износеност. Младежът се движеше като човек, свикнал да се качва в таксита и да слиза от тях.

Двойката едва бе изчезнала, когато погледът на Айрин бе привлечен към една учудващо тъмна точка сред светлия блясък на тълпата — чернокос мъж в черен копринен жакет и бяла риза с отворена яка. Кожата му бе белязана от слънцето и вятъра и в никакъв случай от грижливо дозирани изкуствени лъчи. Движеше се с несъзнателната грация на здраво животно. Черно кожено куфарче бе прикрепено с верижка за китката му.

Той гледаше право към нея.

За момент пулсът на Айрин се ускори в чисто женска реакция. После дълбоко присъщата й предпазливост отстъпи място на смущение, подобно на гняв, а още повече на страх. Този спокойно пристъпващ мъж със знаещи очи и силно тяло беше точно от вида хора, на които се бе научила да не вярва. Той беше хищник. Като баща й. Като брат и.

Като Ханс.

Айрин се опита да прикрие реакцията си от едрия непознат, защото знаеше, че тя няма нищо общо с действителността. Този мъж бе за нея само делова среща, той беше куриер, пратеник. В този момент непознатият се приближи до мястото, което тя си бе избрала, защитено от тълпите във фоайето с плътна завеса от листа. Тази защита очевидно не беше достатъчна, не и за Коул Блекбърн.

Коул дори не забави стъпка, когато Айрин се изправи и го зачака да се приближи. Той я бе открил без усилия сред множеството. Естествената й кестенява коса святкаше като лагерен огън сред тълпата от изрусени и боядисани гостенки на хотела. Айрин носеше черна памучна блуза и черен панталон, които имаха небрежния вид на дрехи, току-що извадени от куфара. Контрастът между черния плат, червената коса и светлата гладка кожа беше възхитителен, ала Коул предполагаше, че е избрала тези дрехи само защото бяха удобни за пътуване и в никакъв случай не от суетност.

Айрин направи крачка напред и кимна, сякаш искаше да потвърди, че е дошла да се срещне именно с него. Когато видя движенията й, Коул вътрешно изруга, защото внезапно се почувства като попаднал в капан.

Статичната снимка на младата жена му бе разкрила само малка част от истината. Още първите й движения моментално предизвикаха сексуален отклик в тялото му. Не бе усещал нищо подобно след Чен Лай с черните й очи, златната кожа и тайнствената усмивка. Чен Лай, сладката вещица, от чиито лапички едва можа да се измъкне невредим, след като й бе дал много повече, отколкото трябваше. Бе сметнал простото сексуално удоволствие за истинска любов. Никога вече нямаше да повтори тази грешка.

Докато се приближаваха един към друг, Коул внимателно наблюдаваше Айрин, за да открие дори най-малкия признак, че жената насреща му осъзнава първичната сексуалност във всяко свое движение. Но дори да беше така, тя не се издаваше. Не хвърляше дълги погледи на всички страни, за да провери как реагират на излъчването й околните мъже. Освен това женствената й повърхност не беше грижливо украсена — нямаше изискан грим, нито лакирани нокти, нито пък изкуствено разбъркани коси или отворени копчета. Сексуалността на Лай бе пресметната до последната дреболия. При Айрин беше различно и това още повече увеличаваше привлекателността и.

Очите й бяха със същия невероятен зелен цвят като диаманта, за когото в миналото бяха умирали хора и сигурно щяха да умират и в бъдеще.

Тази представа извика по лицето на Коул крива усмивка. Той бе виждал мъже да умират за много по-малко реални или изкусителни неща, отколкото диаманта с цвета на най-яркото лято, което бе създавал някога Господ. Идеология, теология, философия… тези неща не можеха да бъдат шлифовани и полирани, а после положени в нечия длан в блещукащи зелени тонове.

— Айрин Уиндзор? Аз съм Коул Блекбърн.

Очите на Айрин се разшириха, когато мъжът се изправи пред нея в целия си грамаден ръст. Коул вече познаваше тази реакция. Ръката му остана протегната, докато жената се възстанови от уплахата и я пое.

— Мистър Блекбърн — отговори учтиво Айрин и веднага пусна ръката му. — Аз… аз очаквах нещо по-различно. Моят адвокат, мистър Роузън, говореше за куриер.

— Казвали са ми и по-лоши неща. Има ли тук някъде място, където бихме могли да поговорим на спокойствие?

— Необходимо ли е?

Той сви рамене.

— Не и за мен. Само си мислех, че предпочитате да бъдете сама, когато ви предам сурови диаманти на стойност повече от един милион долара.

— Вие май се шегувате? — стресна се Айрин.

— Приличам ли ви на шегаджия? — Коул вдигна ръка с чантата и показа верижката и тънкия железен пръстен около китката си. — Можете да видите диамантите още сега, ако предпочитате, макар че аз бих препоръчал по-дискретна обстановка.

Айрин реши бързо, осланяйки се на инстинкта си за оцеляване, придобит в Арктика. Рискът да остане сама с Коул Блекбърн в хотелската стая изглеждаше по-малък отколкото да приеме цяло състояние в сурови диаманти посред голямата зала.

— Стаята ми е на деветия етаж — каза тя и се запъти към асансьорите.

Коул я последва, докато се опитваше да си втълпи, че вече е минал възрастта, в която дори само лекото поклащане на женските бедра беше в състояние да го възбуди. Само че тялото му говореше противното. Вратите на асансьора се затвориха безшумно, Айрин натисна едно копче и двамата се заизкачваха към деветия етаж.

— Какво ви каза адвокатът? — попита Коул.

— Как една много уважавана международна адвокатска фирма му е съобщила, че аз съм единствена наследница на някакъв правуйчо, чието име изобщо не бях чувала. Освен това знаех, че мистър Коул Блекбърн ще се срещне с мен в пет часа следобед в залата на хотела, за да ми предаде завещанието и да отговори на въпросите ми.

— Адвокатът ви е наполовина прав.

— Коя половина?

— Ще ви предам завещанието. Но вие ще имате много повече въпроси, отколкото съм в състояние да отговоря.

Откъде сте толкова сигурен?

— Жената, която умее да прави снимки като „Несигурна пролет“, сигурно задава въпроси, на които не може да се намери отговор.

В зелените очи проблесна видима изненада.

— Нарекохте ме Уиндзор. Откъде знаете, че съм Айрин Шейн?

— От снимката на обложката на „Арктическа одисея“.

Асансьорът спря и вратите се отвориха безшумно. Айрин внимателно изгледа Коул, сякаш все още обмисляте дали да го приеме в стаята си.

— Първият ви порив беше правилен — каза делово Коул. — Няма да ви докосна, освен ако вие изрично не ме помолите. — Вратата на асансьора започна да се затваря, но той я задържа с голямата си ръка и погледна Айрин право в очите. — А вие не сте особено склонна да помолите някой мъж за това, нали?

— Не — отговори спокойно тя. — Винаги ли сте така прям?

— Това пести време. Имате още четири секунди, преди вратата да се затвори. Вашата стая, колата ми или друго неутрално място?

Айрин погледна мъжа, чийто сиви очи бяха бистри като леда, но безкрайно по-живи. Имаше чувството, че трябва да вземе решение, чийто последствия са и напълно неизвестни. Само преди няколко години щеше да отклони всяка възможност, но тогава още не бе обхваната от днешното си неспокойствие и не познаваше чувството, че на живота й липсва нещо съществено. Само преди година щеше да се бои от мъж като Коул, но днес беше различно. Това съзнание й даде странното чувство, че се е освободила от клетка, издигната от самата нея. Същото чувство, както видът на зората след дългата арктическа нощ.

— В стаята ми — промълви тя и мина покрай Коул.

Когато влязоха, тя заключи вратата, хвърли чантата си на един стол и се обърна към него. Той я гледа внимателно в продължение на няколко секунди, после сведе глава и се зае да отваря ключалката на служебната чанта. Махна верижката, извади стара ламаринена кутия и износена кадифена торбичка и подаде кутията на Айрин.

— Завещанието на Ейб е саморъчно написано — поясни Коул. — То е най-отгоре и е съвсем просто. Цялата му собственост става ваша. Другите страници съдържат странни рими.

— Стихове? — примигна смаяно Айрин.

— Не и според моя вкус.

Тонът му я накара да се засмее.

— Май не са особено сполучливи, а?

— Не искам да ви влияя. Може пък на вас да харесат. Все пак има хора, които харесват вкуса на препечена на огън гоана.

— Какво е това гоана?

— Гущер.

Айрин се усмихна и си припомни някои от нещата, който бе видяла в Арктика. После взе завещанието и го зачете, смръщила чело от усилията да разгадае тънкия като паяжина, избледнял от времето почерк.

„Аз Абелард Уиндзор, в пълно владение на душевните и физическите си сили, завещавам цялата си собственост и всички рудни участъци на Айрин Шейн Уиндзор, дъщеря на Матю Маккуин Уиндзор, законен син на брат ми Натан Джоузеф Уиндзор.

С изключение на тринадесет сурови диаманти и документите в тази кутия, Айрин Шейн Уиндзор не може да встъпи във владение на наследството си, освен ако (1) пет години прекарва поне по единадесет месеца в станция Уиндзор, или ако (2) намери мината, от която произхождат тези диаманти, в зависимост от това, кое ще бъде първо. Ако не се изпълни нито (1), нито (2), собствеността ми да бъде дадена за благотворителни цели, освен тринадесетте диаманта, които във всеки случай остават собственост на Айрин Шейн Уиндзор, а участъците да бъдат изоставени.

Подписано от Абелард Джаксън Уиндзор.

Свидетел: отец Майкъл Конрой.

Айрин, не се доверявай на никой човек, свързан с «Кон Мин». Той ще продаде душата ти за шепа ламарина. Твоето наследство е съкровищница, погребана дълбоко под земята.

Стиховете ти сочат пътя.

Сбогом, моя кралице на лъжите.

А аз съм кралят.“

Айрин прочете още веднъж написаното и невярващо изгледа Коул.

— Имате ли въпроси? — усмихна се той.

— „Кон Мин“? Това ли е, за което го смятам?

— Фирмата „Консолидитед Минералс“.

— Диаманти — отсече тя. Погледът й се отправи към коженото куфарче.

— Това е най-известната страна от дейността на „Кон Мин“ — съгласи се мъжът. — Обаче картелът търгува и с други неща, например с железни руди, а и с други, много по-редки. Специализирани са в стратегическите минерали. „Кон Мин“ е най-мощният, най-богатият и най-дискретният монопол в света.

Айрин прегледа набързо стиховете и отново се върна на завещанието. Прочете последните думи:

— „Айрин, не се доверявай на никой човек, който има нещо общо с «Кон Мин». Той ще продаде душата ти за шепа ламарина.“

Коул не реагира.

— Вие нает ли сте от „Кон Мин“? — попита направо Айрин.

— Не. Не обичам да работя за когото и да било.

Айрин остави вестта да подейства върху нея и после леко се усмихна. Отлично разбираше становището му.

— Затова ли ви е изпратил Ейб?

— Не ме е изпратил правуйчо ви. Не съм го виждал от години.

В продължение на няколко мига се възцари мълчание, чуваше се само шумоленето на хартията, докато Айрин четеше стиховете.

— Адвокат ли сте? — попита тя, без да вдига очи.

— Аз съм проспектор, търсач на диаманти. Разбирате ли нещо от диаманти, мис Уиндзор?

— Те са твърди, скъпи и красиви.

— А някои от тях са необикновени — допълни меко Коул. — Някои са толкова скъпи, че заради тях умират хора.

Айрин дълго го гледа мълчаливо.

— Диамантите на вуйчо ми необикновени ли са?

— Всички добити от него камъни, които съм виждаш принадлежаха към най-нискокачествените промишлени диаманти, а това означава най-нискокачествените диаманти изобщо. Точка.

— Без всякаква стойност?

— Не съвсем. Но в тях нямаше нищо, което би могло да ускори пулса ми.

Айрин тайно се запита какво ли пък би могло да ускори пулса на този толкова овладян чужденец.

— Следователно диамантите на вуйчо ми въобще не са необикновени?

— Разтворете ръката си.

— Какво?

— Разтворете ръката си.

— Защо?

— Просто го направете, мис Уиндзор.

— Вървете по дяволите, мистър Блекбърн!

Изразът на лицето му не се промени.

Айрин имаше чувството, че по свой начин той я изпитва. Но не знаеше какъв е резултатът от изпита.

Гъвкавите му движения бяха учудващи за един толкова едър мъж. Коул отвори кадифената торбичка и изсипа съдържанието й в своята собствена шепа. Айрин видя как светлината заблещука по големите камъни, сякаш намазани с масло. Повечето бяха безцветни. Някои сияеха в плътно розово. Един само беше толкова искрящо зелен, че изглеждаше като сноп чиста, концентрирана светлина.

Айрин автоматично посегна към зеления камък, спря за миг и се взря в очите на Коул. За първи път усети, че очите му не са безцветно сиви, а около зениците святкат малки пръски светлосиньо, зелено и сребърно. Ефектът беше наистина поразителен.

— Протегнете ръка — помоли тихо той.

Този път Айрин не се поколеба.

Коул протегна своята голяма десница като купа към малката шепа на Айрин и леко спусна камъните в нея.

Докато падаха един върху друг, те издаваха глухи кристални звуци.

— Не е възможно това да са диаманти — пошепна тя.

— Нешлифовани, неполирани, необикновени. Това са диаманти, Айрин. И то ваши, каквото и да означава това.

Айрин мълчаливо опипваше с пръсти камъните в шепата си, сякаш искаше да се увери в реалността им. После ги изправи срещу светлината. Всички бяха прозрачни. И привличаха светлинните лъчи, както магнитът привлича желязото.

— Те са „вси“, „ввси“ или „чисти под лупа“ — обясни Коул.

— Какво?

— „Много, много малки примеси на чужди вещества“, или „много малки примеси на чужди вещества“.

— Не съм търсила примеси. Само… тези цветове — промърмори страхопочтително тя. — Боже мой, дори не подозирах, че такива цветове съществуват и другаде, освен в дъгата или в лазерните лъчи. Толкова чисти. Толкова дяволски чисти.

— Трябва по-често да се поглеждате в огледалото.

— Защо?

— Зеленото е същото като на очите ви.

Айрин внезапно вдигна глава, изненадана от тази толкова лична забележка. Изведнъж осъзна, че е застанала в непосредствена близост до един мъж, който и беше напълно непознат, че ръката му е под нейната и дъхът му се примесва с нейния — близост, която винаги я бе плашила. Докато и двамата си поемаха дъх, тя изчака да разбере дали страхът ще обхване цялото и тяло, онзи страх, внушен и толкова брутално преди седем години.

Ала единственото, което се случи, беше, че пулсът й заби още по-силно. Това не беше последствие от страха, а от една друга, също толкова първична реакция — близостта до мъж, който й харесваше. Съзнанието, че отново е способна на физическа реакция, проникна в Айрин като слънчево утро след дълга тъмна нощ и промени света около нея.

— От коя мина на Ейб са тези диаманти? — попита тя с тих, почти задавен глас.

— Не знам.

— Има ли там и други като тях?

— Не знам.

— Знае ли някой друг?

— Не знам.

Айрин изгледа силния, неподвижен чужденец насреща си, който продължаваше да стои в опасна близост до нея.

— А какво знаете, мистър Блекбърн?

— Че бих предпочел да ме наричате Коул.

Айрин се отдръпна в другия край на стаята, отвори завесите и се загледа към блещукащия град, който образуваше рязък контраст с потъмняващото небе.

— Какво знаете за произхода на тези диаманти, Коул Блекбърн?

— Вероятно са намерени в Австралия, но не в някоя от известните мини. Преди много, много години са промити от комина на вулкана, от който произхождат първоначално. Зеленият диамант е единствен по рода си. Розовите са необикновено редки. Всички бели, с изключение на един, са от най-високо качество. — Той помълча и спокойно добави: — Знам също, че ако желаете да задържите наследството си, в бъдеще ще трябва да се откажете от стоенето до прозореца.

Айрин рязко се извърна и втренчи очи в него.

— Какво искате да кажете?

— Попитайте баща си.

— Връзката с баща ми се осъществява много трудно. Вие сте тук. Питам вас.

— Ако ви го кажа аз, ще имате хиляди възражения и въпроси. Ако го чуете от баща си, ще му повярвате. Така ще спестим време.

— Ще спестим още повече време, ако ми го кажете сега.

— Който и да е собственикът на мините „Слийпинг дог“, той се превръща в жива мишена — отговори с подчертано равнодушие Коул. — Вие например.

— Защо?

— Цветните диаманти са единствени по рода си. „Кон Мин“ няма нищо подобно в трезорите си.

— И какво от това?

— Ако съществува мина, от която се добиват такива камъни, „Кон Мин“ трябва да я постави под свой контрол, иначе ще загуби монополното си положение. Монополът означава власт. В момента „Кон Мин“ има достатъчно власт, за да прави сделки дори с водещите световни нации по свое усмотрение, да владее по-малките народи или просто да купува страните от Третия свят. Мините „Слийпинг дог“ застрашават властта на „Кон Мин“ — продължи все така спокойно. Коул. — А щом правят това, те заплашват и интересите на различни нации, които разчитат на „Диамантения тигър“. Който се е покачил върху гърба му, има единствената задача да оцелее. „Кон Мин“ е главният ездач от преди петдесет години.

Айрин разглеждаше блещукащите камъни в ръката си.

— Май се оказа, че наследството ми е повече проклятие, отколкото подарък.

— Така е. — Коул погледна часовника си. — Обадете се на баща си. Като първо, той ще ви предложи да направят оценка на диамантите. Трябва да бъдете по възможност сигурна, че оценителят няма връзка с „Кон Мин“, иначе процедурата се обезсмисля. Бих ви казал името на един заслужаващ доверие оценител, но баща ви сигурно има свои хора.

— Май добре познавате баща ми.

— Никога не съм го виждал, но съм работил с хора като него. И аз съм един от тях.

— ЦРУ? — попита хладно Айрин.

— Не. От тези, които оцеляват.

Когато Коул вдигна очи от часовника си, Айрин буквално се вцепени. Настойчивостта му се усещаше просто физически. Той беше съсредоточен изцяло върху нея, също както тя се съсредоточаваше върху снимките си, когато работеше. В този миг тя бе единственото в света, което съществуваше за Коул Блекбърн. Фактът, че се бе озовала в центъра на подобно внимание, беше колкото обезпокояващ, толкова и странно въодушевяващ.

— Вие не обичате да ви дават съвети — проговори тихо Коул, — а аз не обичам да съветвам ближните си. Но знам какво рискувате. Вие не знаете. Поне двама души са се простили с живота си, докато тези камъни достигнат до вас. Знам, че сте достатъчно интелигентна, за да не ми противоречите, дори когато сте стресната. Ако се лъжа — аз все някак ще оцелея. Но не и вие. Можете да избирате. Доверете се на баща си, доверете се на мен. Или просто се доверете на Бога и се молете следващият непознат, който пристъпи прага ви, да не стиска в една ръка пистолет, а в другата новата версия на завещанието.

— Ще си помисля.

— Направете го, Айрин Шейн Уиндзор. Мислете. И помнете „Несигурна пролет“ и малките гъсета, които загинаха в неочакваната утринна поледица.

В продължение на един дълъг миг Айрин ясно си припомни онази жестока, красива сутрин, когато бе открила гъсетата под блещукащото ледено покривало. Като видя малките телца, от очите и бликнаха сълзи. Ала преди сълзите да замръзнат по бузите й, вече бе извадила камерата си, за да увековечи това брутално съвършенство на време, място и изгрева на новия ден.

— Животът винаги е определял смъртта и смъртта е определяла живота — каза Коул, без да откъсва очи от нейните. — Всеки, който разбира това толкова ясно като вас, би трябвало веднага да реши колко е ценна за него една диамантена мина, която може би не съществува. Независимо дали я има или не — притежанието й може да ви струва живота. Ако сте го разбрали, ще продадете наследството си на човек, запознат с тези неща.

— На някой като вас.

— Точно така.

— Какво бихте платили за мина, която може би не съществува?

— Повече, отколкото ви е необходимо. По-малко, отколкото струва животът ви. — Коул се обърна към вратата. — Ще ви се обадя в края на седмицата — заключи той и отвори вратата. — Ако преди това поискате да се свържете с мен, обадете се в „Блек Уинг“. Номерът е в ламаринената кутия с остатъка от наследството ви.

Вратата се затвори и Айрин остана сама с дузина необикновени диаманти.

Дълго време стоя неподвижна, загледана в необработените камъни в ръката си, наблюдавайки играта на светлинните лъчи в тайнствените им кристални ядра, част от действителност, с която никога не се бе сблъсквала.

След малко любопитно изпробва зеления камък на вкус. Той беше хладен, гладък, леко солен. За сравнение близна кожата си. По-малко солена. Опита и един от безцветните диаманти. Никакъв вкус.

Внезапно Айрин усети със сигурност, че Коул Блекбърн многократно е държал в ръка зеления диамант, че сигурно е плъзгал палец по повърхността му и се е взирал в ярката зеленина на лятото. Усети странно потрепване в стомаха, защото осъзна, че соленият привкус на зеления диамант идва от кожата на Коул. Най-много я обезпокои изкушението да опита повторно камъка. Да усети върху него вкуса на Коул.

С трескави движения Айрин напъха камъните в кадифената торбичка. Взе първата страница със стихотворенията и започна да търси някакви указания за находището на мината. Прелисти и другите страници, зачете се, отначало бегло, после все по-внимателно. Накрая смръщи чело и поклати глава, защото не бе разбрала и половината. Вярно, че диамантите се споменаваха многократно, но също толкова често се говореше за „пикаене“, „пиене“ и най-вече за „чукане“. Мината дори не се споменаваше.

Айрин промърмори нещо не особено прилично за откачените старци, натъпка листовете обратно в кутията и взе в ръка завещанието. Прочете го отново заедно с последното предупреждение и се почувства още по-зле. Споменът за разговора и с Коул Блекбърн беше също така обезпокоителен.

Който и да притежава мините „Слийпинг дог“, се превръща в жива мишена.

— Май се оказа, че наследството ми е по-скоро проклятие, отколкото подарък.

— Така е. Доверете се на баща си, доверете се на мен. Или просто се доверете на Бога и се молете следващият чужденец, който пристъпи прага ви, да не стиска в едната ръка пистолет, а в другата новата версия на завещанието.

Думите, разменени между нея и Коул, отекваха в съзнанието й и оставяха неприятен вкус в устата й. Тайните бяха всекидневието на нейния баща. Той живееше в свят, където всяко действие се разчленяваше на съставните си части и се изследваше под електронен микроскоп. В този свят човекът имаше повече от една сянка, имената се променяха по-често от парижката мода, а предателството беше единствената действителност, на която можеше да се разчита. Светът на баща й. Светът на брат й Фил. Светът на бившия й годеник.

Айрин разтърси глава в яден, отричащ жест и няколко немирни кичура нападаха по лицето и. Тя ги отметна назад, а заедно с тях и спомените, които не й казваха нищо ново. Предателството съществуваше. Измамата също. Знаеше това много добре. Но тя вече не живееше в техния свят.

Преди седем години бе станала жертва на една тайна война. Но сега вече не беше жертва. Бе овладяла различни техники, за да защитава тялото си. Бе се научила да пази и духа си, като открива нови светове, невероятни места, където ледът беше жив и планините блестяха. Места, където хората се смееха и споделяха последната си хапка с гладния чужденец. Места, където смъртта също беше действителност, но се смяташе за естествено продължение на живота, а не за планиран акт на перверзия или на политическа власт.

Може би там съществуваше дори място, където зеленият камък също беше действителност, където жаждата в тялото й щеше да бъде утолена, където на мъжете можеше да се има доверие.

Ако не на всички мъже, то поне на един.

— Там е въпросът, нали? — каза си тихо Айрин. — А сама не можеш да му отговориш. Важно е бъдещето, не миналото.

Телефонната слушалка в ръката й беше хладна и гладка, невероятно съвършена под чувствителната й кожа. Айрин се възхищаваше от факта, че в цивилизацията много повърхности бяха така невероятно гладки. Но съвършенството им беше измамно. Под гладката обвивка се таяха ужасни светове, които само чакаха някое пропукване, за да пробият навън. В примитивния свят беше точно обратното, защото неравната му повърхност криеше сериозност на чувствата, която увличаше. Примитивният и цивилизовалият свят имаха една много важна обща истина: смъртта винаги дебнеше непредпазливите, нещастните и незнаещите.

Ала ги очакваше и животът, също като огън, който пламти под леда.

Айрин набра номера, който винаги оставаше един и същ, независимо къде се намираше в момента баща и. Когато приеха обаждането й, тя говори спокойно и ясно и скоро затвори.

После седна на леглото и отново се взря в шепата камъни, които бяха диаманти, а може би и стъкълца, очаквайки да уведомят по радиото Матю Уиндзор, че трябва да се обади на дъщеря си.