Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
p1amen (2017)

Издание:

Автор: Ан Максуел

Заглавие: Диамантеният тигър

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Абагар“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5218

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора

Коул се събуди още преди първите звезди по южното небе да са избледнели. Въздухът ухаеше на влага и бе изпълнен с тихите шумове на зараждащия се ден. Айрин се протегна в съня си и се сгуши в него, защото топлината, която се излъчваше от мъжкото тяло, беше много приятна в утринния хлад. Коул се извъртя така, че да я обгърне с две ръце.

При рязкото движение, което направи, установи, че не е останала и следа от снощното главоболие. Не го усети и когато тялото му внезапно се събуди, почувствало притиснатите до себе си меки женски форми. За миг Коул се изкуши да я събуди както вчера, от съня направо в чувственото отдаване, за да се докосне до онази скрита страст, която години наред се бе таила в прекрасното тяло.

Още докато се опитваше да убеди сам себе си, че съществуват десетки причини, поради които не бива да го прави, ръцете му се плъзнаха по тялото на Айрин, мушнаха се под леката ризка и намериха гъвкавата й талия. Той започна да я милва бавно, усети реакцията й и се запита какво ли сънуваше в момента.

Дишането й се ускори, тя отвори очи и учудено се вгледа в звездната нощ.

— Това май ти стана навик — промърмори с усмивка Айрин и сладостно се протегна.

— Мога и да престана.

— Наистина ли? — Ръцете й се плъзнаха надолу по тялото му, намериха втвърдения член и започнаха да го милват. Коул усети как с цялото си същество инстинктивно се устреми насреща и. — Кога?

— Винаги когато поискаш.

Айрин вдигна поглед към блестящите сиви очи и разбра, че мъжът над нея говори сериозно. Ала тя само се шегуваше. Още в полусън, подчинявайки се на първичните си инстинкти, тя го желаеше.

Ръката му намери интимните й части и в стомаха и сякаш се разля гореща вълна. Тялото й потръпна. Ръката на Коул потъна още по-дълбоко в нея, докато пръстите му напипаха чувствителната точка между пламналите гънки. Айрин затвори очи и дишането й се учести. От ръката му сякаш излитаха стрели на удоволствие, които я разтапяха. Тя погледна в очите му и отново осъзна колко много го обича.

Коул изохка дълбоко, когато Айрин го придърпа върху себе си и телата им се сляха в едно. С бавни насрещни движения той увеличи удоволствието й, докато и двамата забравиха света около себе си. В последния момент той покри устата й със своята и изпи сладостните й викове, докато семенната течност се изливаше в утробата й. После я държа в обятията си, докато и двамата започнаха да дишат по-спокойно и пулсът им намери обичайния си ритъм. Коул усети как тялото на Айрин се отпусна отново в люлката на съня.

— Не заспивай — засмя се той. — Време е да ставаме.

Айрин измърмори нещо и се отдръпна от него. Коул усети как в слабините му отново се надига страстта. Ала не обърна внимание на тръпките й и побърза да се облече. После събра спалните чували и покривалото и ги нареди в роувъра. Изкачи се по склона и се огледа напрегнато в мрака.

Запуснатата прашна писта към станцията на Ейб едва личеше. Само човек, който познаваше пътя, можеше да го следва без затруднения — или някой със забележителната памет на Коул.

— Смятам, че онзи глупак най-после се е отказал — каза той на Айрин, когато тя се покатери при него.

— Слава на Бога.

— Бог няма нищо общо с тази работа — отговори с усмивка Коул и зъбите му се бялнаха.

— Как е главата ти? — Айрин внимателно зарови пръсти в гъстата му коса и опипа мястото над дясното слепоочие. Коул стоеше неподвижен, макар че кожата на главата му веднага реагира и цялото му тяло се напрегна. — Подутината почти е изчезнала.

Мъжът протегна ръка и помилва скулите й.

— Да се връщаме при роувъра, преди да съм направил поредната глупост — измърмори той и в гласа му се усети нарастваща възбуда. — Жено, ти си прекалено голямо изкушение за мен.

Айрин бавно тръгна след него в мрака. Обувките й се плъзнаха, но бързо намериха опора. Някъде в далечината проехтя странен животински вик.

— Какво беше това? — учуди се тя.

— Крава, която говори с луната.

Вятърът довя още един пронизителен вик.

— Дали това не беше луната, която отговори на кравата? — попита сухо Айрин.

— Бързо се учиш — усмихна се Коул.

Без да включват светлините, двамата се понесоха по неравния път и скоро се озоваха отново в равнината. По следите личеше, че скоро оттам са минали тежки камиони.

— Май тук е доста оживено — промълви Айрин.

— Досега не видях нищо неочаквано — отговори Коул. — Само следи, които понякога се срещат по входната алея на Ейб.

— Каква ти входна алея? Та тя е поне шестдесет километра дълга!

— И то по въздушна линия, или по-точно по какаду-линия. Все пак сме до платото Кимбърли. Освен това имай предвид, че в станцията са пристигнали няколко души от „Блек Уинг“. И дано е така, защото в противен случай няма да намерим нищо, преди да започнат дъждовете. Може би Сара също е тук, или поне някои от децата и внуците й. Мъжете вероятно са офейкали след смъртта на Ейб.

— Коя е Сара?

— Никой не знае точно — отговори със странна усмивка Коул. — Когато Ейб и брат му започнали работа тук, тя била дете. Племето й или е измряло или просто я е изоставило. Тя живееше с Ейб.

Роувърът се тресеше. Айрин се подпря на арматурното табло, докато Коул намали скоростта и се насочи към твърдите като цимент остатъци от пресъхнало блато.

— Вярваш ли, че Сара знае нещо за мината?

— Надали. Пък и да знае, й е все едно. Диамантите са част от цивилизацията. А аборигените нямат нужда от модерни неща. Все пак англичаните и говедата им са дошли от Куинсланд едва преди стотина години. Вървели почти две години. Тръгнали с десет хиляди глави добитък и по пътя загубили повече от половината. Нищо чудно, че никой не бързал да повтори примера им. През последните двадесет години в тази област са се появили много повече заселници, отколкото през миналите сто.

Роувърът продължи пътя си през тинеста местност и Айрин се смая.

— Това е първата вода на открито, която виждам, откакто съм в Австралия. — Тъмнината около тях все още беше непроницаема. Тя въздъхна и се облегна назад. — Ейб споменавал ли ти е някога, че има брат?

— На мен никога. Не направо. Тук се носи легендата, че след като брат му заминал с Бриджит Маккуин, Ейб известно време живял при аборигените. Научил езика им, спазвал обичаите им и станал за тях нещо като Бог или дявол. Седял край огньовете им, а те му давали млади жени и най-добрите парчета от печените крокодили и гущери.

— Ти харесваше ли Ейб? — попита Айрин след кратка пауза, придружена от тракането на роувъра.

— Уважавах упоритостта му. И се възхищавах на знанията му за страната. Но да го харесвам? — Коул сви рамене. — Никой не обичаше Ейб, най-малко онези, които го познаваха най-добре — аборигените. Хората не обичат боговете или дяволите си. Просто живеят с тях колкото се може по-добре. Той беше луд по секса, но мразеше жените повече от всеки друг мъж, когото познавам.

— Защо тогава е оставил имота си на мен, а не на татко или Фил?

Коул отмести очи.

— Може би все пак не ги е мразел достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

Коул тихо процитира няколко реда от „Хандър“:

„Слизам долу сам, където се носят черни лебеди над море от мъртви кости.

Каменна жена, която ми дава надежда. Тайни по-черни от смъртта.

И да кажеш истината означава смърт.

Но на теб ще кажа.

Слушай ме, о дете на разочарованието.

Ти ще проклинаш деня. Както аз моята лейди и кралица.“

Произнесени с дълбокия мъжки глас под огромното австралийско небе, стиховете звучаха много по-различно, отколкото в луксозния хотел на Лос Анджелис. Айрин потръпна и й стана неприятно.

— Какво толкова са му сторили жените? — попита тя.

Коул изкриви устни в корава усмивка.

— О, вероятно обичайното.

— Какво означава това?

— Направили са го на глупак.

— Ако съм разбрала добре онова, което ми разказа за Ейб, той с удоволствие се е забавлявал с жени.

— Въпреки това една от тях го е разочаровала дълбоко.

Айрин не отговори.

Коул си припомни за Ханс.

— Прощавай, Айрин, не помислих за това. — Усмивката му беше горчива. — Жалко, че Ханс не е срещнал сестрата на Уинг. Те са просто отредени един за друг. Но справедливостта е сляпа, а милостта е непредвидима мръсница.

След кратко мълчание Коул се върна на по-безопасната тема:

— Не знам защо Ейб толкова ненавиждаше жените. Никога не ми е говорил за това. Но като гледам снимките ти, ми се струва, че братята просто са обичали една и съща жена. Само че не са могли да я имат и двамата.

— Баба ми ли?

Коул кимна.

— След като Бриджит изчезнала, един от белите съседи на Ейб го попитал защо Нат Уиндзор е заминал за Америка. Ейб го нашибал с камшика си. Ако не бил мъртво пиян, сигурно е щял да убие бедния човек. Същото ставало всеки път, когато някой споменавал името на дядо ти. Ейб направо побеснявал. След известно време хората престанали да говорят за Нат Уиндзор и започнали да наричат правуйчо ти „Крейзи Ейб“.

Пистата се загуби в нисък склон. Коул изключи светлините, преди да изкачат възвишението, а горе изключи и мотора. Под тях, в създадена от вятъра падина, блещукаха светлинки.

— Какво е това? — попита Айрин.

— Станцията на Ейб.

— Още е толкова рано, а вътре вече е оживено.

— По време на „билдъп“ хората стават преди разсъмване, за да си свършат работата. Иначе е прекалено горещо.

Коул извади от багажа си кутия патрони и ги напъха в джоба си.

— Ще проверя дали всичко е наред. Ако е така, ще светна два пъти лампата на входа. Дай ми един час. Ако не получиш знак от мен, тръгни обратно към Фитцрой Кросинг, обади се на баща ти и се крий в полицията, докато дойде.

— А ти?

— Моя работа. Искам да останеш жива. Каквото и да се случи, не влизай след мен! Щом сляза от колата, всеки, който се изпречи на пътя ми, може да бъде враг.

— Коул… — започна Айрин.

— Обещай ми да останеш в колата — прекъсна я той и се приведе над лицето и. — Може да ми струва живота, ако трябва да се тревожа и за теб.

Тя усети горещия му дъх и нежното докосване на устните му. Потръпна, защото езикът му я опиваше като вино.

— Добре…

Думата беше по-скоро въздишка, но Коул разбра. Целувката му се промени и от мека стана жадна, напориста. Но след миг вратата се отвори и той изскочи от роувъра. Нощта скоро го погълна.

Фигурата му безшумно се придвижи надолу по склона в сянката на храстите. След двадесет минути достигна къщата, около която цареше пълна тишина, с изключение на дизеловия мотор, задвижващ мощен електрически генератор. На покрива бе закрепена голяма сателитна антена за приемане на новини и друга за предаване.

Коул обиколи къщата и видя отзад два нови джипа. Нищо не помръдваше в тъмнината, освен малко облаче дим, което издаваше наличието на пост. Коул се промъкна към прозореца на кухнята и в този миг вратата се отвори само на сантиметри от него.

Яркият лъч светлина почти го заслепи. Беше твърде близо, за да реагира другояче, освен с нападение. Когато вратата се затвори, той обви ръка около врата на излезлия и го стисна с все сила.

— Да не си мръднал! И тихо! — изсъска Коул.

Но сетивата му веднага усетиха аромата на познатия екзотичен парфюм, жив в спомените му не по-малко от крехката фигура, безпомощна под яката му хватка:

— Хелоу, Лай — прошепна тихо Коул. — Отдавна не сме се виждали. Но май не чак толкова…