Ан Максуел
Диамантеният тигър (27)

Глава двадесет и шеста

— Не — отсече Матю Уиндзор. — Стрийт е работил за много страни и изобщо му нямам доверие.

— АСИО се застъпва за него — отговори делово Нан Фокнър. — Ми-6 също.

— Ми-6 често е подкрепяла предатели.

Фокнър тихо изруга и запали една от тънките си пури.

— Бих могла да го формулирам като заповед — промърмори тя и впи очи в седналия насреща си мъж.

— Имаш оставката ми. Използвай я.

— Предпочитам да използвам теб. — Тя забарабани с пръсти върху масата и внезапно реши. Отвори едно чекмедже и извади касетофон. — Чуй това. — Натисна едно копче, за да пусне касетата. Уиндзор остро я изгледа и внимателно се вслуша. Първият глас беше мъжки, непознат за него. Вторият беше на Коул Блекбърн. От разговора ясно пролича, че на Коул е платено, за да открие мината, каквото и да струва тя — дори живота на Айрин.

— Познах гласа на Блекбърн — промълви той, когато касетата свърши. — Прав ли съм в предположението си, че другият е Чен Уинг?

— Позна — усмихна се мрачно Нан. — Не си глупав, Мат. Знаеш какво означава това.

— Кажи ми какво мислиш ти.

— Коул Блекбърн изобщо не е вълкът единак, за когото го смятахме. Той е на служба при честолюбивия клан от Хонконг, а главата на този клан е безогледно старо куче и по случайност чичо на Уинг. — Тя почака малко, но Уиндзор мълчеше. — Животът на дъщеря ти е застрашен, а ти мълчиш?

— Животът на Айрин е поставен на карта, откакто получи наследството на Ейб Уиндзор.

— По дяволите! — Фокнър дръпна толкова силно от пурата си, че върхът й просветна. — Беше ужасна грешка, че не отстранихме Блекбърн, и ти много добре го знаеш.

— Не си права. Нищо от онова, което чух, не доказва, че той е решен да убие Айрин.

— Уинг каза, че след като намерят мината, всичко останало губи значението си, а Блекбърн си мълчи.

— Това въобще не доказва, че той… — започна Уиндзор.

— По дяволите, Мат — прекъсна го сърдито Фокнър. — Надявах се да се зарадваш, когато разбереш, че искаме да изпратим телохранител на дъщеря ти. Иначе, след като намерят мината, тя ще умре. Много добре знаеш, че кланът Чен още от сега владее половината.

— Австралийското правителство…

— Не! — прекъсна го отново Фокнър. — Те няма да си помръднат пръста. Много им се ще да набутат новото откритие в задника на картела, защото са побеснели от гняв заради мината Арджил.

— Това още не значи, че Блекбърн е убиец. През целия си живот той се е стремял да остане независим. Защо се е променил така внезапно?

— За пари.

— И по-рано са му предлагали. Купища. Но той не ги е взел.

— Слез на земята, човече! Ако в земите на Ейб се намери дори само половината от онова, което предполагаме, ще се променят куп неща. И то бързо. Дори Блекбърн.

— Въпреки това не вярвам.

— Мат, руснаците жадуват за валута, а картелът е най-дойната им млечна крава. Ако той пропадне, пропадат и Съветите. Ние не искаме това, човече! Трябва да контролираме тази проклета мина! — Нан издуха гъст облак дим. — Трябваше да изслушам няколко доста неприятни упрека, защото ти не препоръча Томас като експерт по диамантите, който да замине с дъщеря ти.

— Томас е част от ЦРУ.

— Прав си. Точно за това става дума!

— Не. Става дума за това, че при всяко добро предложение Томас ще замени живота на Айрин срещу мината. — Уиндзор погледна жената насреща си и забеляза признаците на стрес по лицето й — Кой те притиска?

Фокнър дръпна няколко пъти от пурата си и уморено отговори:

— Не исках да ти го кажа, но най-добре е сега да скоча в ледената вода и да приключа с тази работа. — Тя изгаси полуизпушената пура. — Или ще дадем на Джейсън Стрийт препоръчително писмо до дъщеря ти, или можем да забравим за стратегическите суровини, които получаваме от „Кон Мин“. От Южна Африка не получаваме нищо. От руснаците също. Това означава, че САЩ са наистина натясно.

Уиндзор не отговори.

— Кажи нещо, Мат.

— Какво? Просто не мога да повярвам, че „Кон Мин“ отива толкова далеч заради някаква диамантена мина, която може би изобщо не съществува.

— Точно това правят. Ти знаеш къде е Айрин. Обади й се. Вземи моя телефон.

— Не.

Фокнър го изгледа смаяно.

— Какво?

— Веднъж вече проявих подобно честолюбие. Едва не убих собствената си дъщеря, използвайки я като несъзнателен източник на фалшива информация за съветския агент на име Ханс Шмит.

Фокнър не каза нито дума. Беше прочела всичко по това дело и се беше питала каква е била ролята на Уиндзор. Сега вече знаеше.

— Казвах си, че всичко ще мине добре — продължи тихо Уиндзор. — Знаех наизуст делото на Шмит и бях разпитал всички възможни източници. Ако не беше от другата страна, можеше да бъде всичко, което един баща би пожелал за дъщеря си интелигентен, силен, честолюбив, човек, който винаги печели. Той се държеше като истински влюбен в Айрин. А тя със сигурност го обичаше.

— А ако беше направил от него двоен агент, това щеше да означава пряка линия с Кремъл.

— Така е — отговори просто Уиндзор. Затвори за малко очи, защото знаеше, че не може да скрие от острия поглед на Нан старата болка, шева и срама.

Жената въздъхна.

— Не се обвинявай. Не можеше да знаеш, че Ханс обича да реже момичета с нож…

— Не, но ако й бях казал какъв е, тя щеше да развали годежа. А така…

— Така се озова в болницата. Това не беше по твоя вина. А ти му се отплати — установи с крива усмивка Фокнър. — И то здравата.

След кратко мълчание Уиндзор каза:

— Вече не съм толкова сигурен кое е правилно и кое не. Направих онова, което смятах за правилно, за нужно и полезно. И получих малка златна звезда в документите си, защото по причина на фалшивата информация Съветите цели три седмици не научиха нищо за тайните преговори с Иран.

— Тогава всеки час беше от жизнено значение — отговори твърдо Фокнър. — Ние наистина спечелихме, Мат. Почти успяхме да доведем умерената партия до властта.

— Почти. И затова дъщеря ми бе бита от някакъв садист, изнасилена и измъчена. От онзи ден Айрин загуби доверието си в хората. Дори и в мен. Седем дълги години. Тя няма още трийсет. А й предстои живот, изпълнен с кошмари и недоверие.

Фокнър изкриви лице, но не възрази.

— През дългите часове, когато седях до леглото и в болницата, се кълнях, че никога повече няма да използвам в работата си невинни хора — които и да са те. Казвам не.

Вратата към кабинета на Фокнър се отвори. Двама мъже влязоха и застанаха от двете страни на Уиндзор. Мъжът с мъка потисна напиращия в гърдите му гняв. Ако не съумееше да се овладее, нямаше да помогне на Айрин.

— Домашен арест? — попита кратко той.

— Съжалявам — отговори искрено Фокнър. — Вчера изпратихме писмо до дъщеря ти. Утре Джейсън Стрийт ще бъде в станцията на Уиндзор. Айрин ще бъде в безопасност.