Ан Максуел
Диамантеният тигър (33)

Глава тридесет и втора

Към четвъртата нощ от прехода им жаждата се превърна в техен постоянен придружител. Тя беше по-страшна от топлината, по-всепроникваща от нощта и огромна като обсипаното със звезди небе. Айрин се опитваше да не си представя течаща вода и продължаваше да върви напред. Коул крачеше пред нея, сякаш не усещаше същата отчаяна жажда.

Айрин обаче знаеше, че това не е така. Бе забелязала лекото треперене на ръцете му, докато режеше големия гущер, когото бе успял да застреля. Въпреки ужасната влажност на въздуха и всекидневната порция евкалиптова вода телата им се изсушаваха с всяка изминала минута, с всяка поета глътка въздух.

Между струпаните черни облаци проблясваха студени бели звезди. От време на време по небето се стрелкаха светкавици. За разлика от друг път, облаците не се бяха разнесли с настъпването на мрака. Тази нощ беше по-тъмна от всички, които Айрин бе преживяла, и по-дълга от най-дългата полярна нощ.

Нова светкавица проряза хоризонта. Айрин видя Коул, обграден от бледото й сияние. Изразът на лицето му беше помрачен от нощта. Когато посегна към ръката му, той я притегли до себе си. Знаеше, че ако седнат, ще заспят. Затова постояха известно време прегърнати, почивайки по единствения начин, който можеха да си позволят.

Някъде в далечината отново проблеснаха светкавици. Гръмотевиците след тях повече се усещаха, отколкото се чуваха.

— Ако имаме малко късмет, след ден-два ще завали — прошепна прегракнало Коул.

Айрин кимна. Говоренето изискваше големи усилия.

Коул притисна бузата си до нейната, после я пусна. Погледна компаса си, огледа изпитателно околността на слабата светлина на светкавиците и тръгна към веригата от хълмове, която може би беше наблизо и беше ниска, но може и да беше далечна и стръмна. Както и да е, тя беше на пътя им към Гиб Роуд.

Когато небето на изток бавно избледня, хълмовете все още не бяха се приближили. Коул спря и изчака Айрин да го настигне. Откачи манерката от колана си, отпи две глътки и й я подаде.

— Последната е за теб — прошепна той.

— Не. Ти я изпий.

Коул отпи голяма глътка и я притегли към себе си, за да я целуне по начин, който не бе практикувал, откак бяха напуснали станцията. Когато устните на Айрин се отвориха, той изля в устата и водата, която тя не бе поискала да изпие от манерката. Айрин се смая, но не й остана нищо друго, освен да я преглътне. Коул се засмя и продължи да я целува, докато в продължение на няколко мига и двамата забравиха жаждата. Когато я притисна до себе си, това беше сякаш за последен път.

Точно когато я пусна, зад черните облаци се появи слънцето. Само за няколко секунди земята се превърна в пространство от учудващи перспективи, наситени цветове и движещи се структури.

— Да вървят по дяволите диамантите — пошушна едва — едва Айрин и се взря във фантастичното, вечно превръщане на нощта в ден. — Бих дала всичко за зареден фотоапарат.

Коул тихо се изсмя.

— Вярвам ти. — Той приглади с ръка обърканите й коси и ги отмахна от зачервеното лице. — За мен диамантите са онова, което е за теб снимането: ключът към един друг свят. Но ако сега открия мината на Ейб, ще я заменя за филми и ще ти ги дам.

Видя уплахата по лицето й, усети я в движенията на тялото й, когато Айрин отстъпи крачка назад и внимателно го погледна.

— Ти говориш сериозно, нали? — прошепна тя.

— Винаги казвам онова, което мисля. — Коул отново я притисна до себе си и блестящите зелени очи потънаха до гърдите му. — Когато разтворих „Арктическа одисея“, имах чувството, че съм открил нова диамантена мина — бях изпълнен със страхопочитание и треперех от главата до петите.

Той я подържа още малко и отстъпи крачка назад.

— Моля те, оглеждай се дали няма да забележиш някъде птици или наситено зелени растения. Това е карстова местност. Водата трябва да се е събрала в дълбоки цепнатини или тесни клисури, а може би дори в пещери. Трябва само да ги намерим… и да се надяваме, че не ги е открил никой преди нас.

Два часа след изгрев-слънце Айрин и Коул изпиха последната си вода. Лежаха в сянката на одеялото, опънато между две мършави дървета, и гледаха как горещината се издига на стълбове от земята. Водата в манерката беше почти гореща. Вкусът й беше като на листата, от които беше дошла. Въпреки това беше прекрасно да поемеш нещо течно през изсъхналото си гърло. Коул внимателно наблюдаваше тъмните облаци, които се стичаха към тях откъм Индийския океан и се приближаваха към слънцето като огромни зъбчати кули.

— Толкова са близо и толкова дяволски далече — промърмори ядно той.

След няколко минути обърна гръб на далечните, измамни облаци и съсредоточи вниманието си върху местността пред тях. Евкалиптовите дървета се кривяха като зли духове върху червената равна земя. Храсталаци от твърди пустинни треви се конкурираха с разрушени от бурята варовикови скали. Равнината бе обкръжена от начупени хълмове. Някъде в далечината се издигаше дълго, стръмно възвишение. Там беше един от центровете на огромния басейн, където без съмнение се събираше водата през дъждовния период. Оттук не се виждаха нито прорези в скалата, нито клисури, през които водата би могла да се оттече.

Въпреки това, колкото и внимателно да се взираше, Коул не откри никакви признаци, че по време на дъждовния период равнината се превръща в езеро. Когато осъзна това, в стомаха му се надигнаха тръпки на нетърпение. Те веднага отклониха вниманието му от измъчващите го жажда и глад.

— Какво търсиш? — попита Айрин и също започна да оглежда местността.

— Знак, че водата се събира някъде по време на дъждовния период.

Младата жена мълчаливо се огледа наоколо, после смръщи чело и се вгледа по-внимателно.

— Вчера не бяхме ли пак тук?

Коул я изгледа крадешком и се запита дали горещината, гладът и липсата на течности не са се отразили на способността й да преценява.

— Не, мила.

— Струва ми се… някак познато.

— Оттук до морето местността навсякъде изглежда еднаква.

— Сигурен ли си? — Айрин присви очи, за да се предпази от маранята, и се огледа отново, сигурна, че вече е била тук.

— Не се бой. Жаждата още не ме е подлудила дотолкова, че да вървя в кръг. Спи сега — пошепна Коул и се надигна. — Времето за тръгване ще настъпи по-рано, отколкото предполагаш.

— Къде отиваш?

— Ще се кача на хълма. — И посочи с пръст възвишението, от което току-що бяха слезли.

Коул остави раницата, но взе със себе си пушката и патроните. Айрин остро го изгледа.

— Има ли нещо, което криеш от мен?

— Спи, ако можеш. Скоро ще се върна.

— Коул!

— Няма нищо. Ще те виждам отгоре.

И изчезна, преди Айрин да повтори въпроса си. Тя се отпусна с въздишка на земята, докато облаците все повече се сгъстяваха и до известна степен намаляваха силата на слънцето. Но въздухът си оставаше гъст и тежък, така че беше почти невъзможно да се диша. Гръмотевиците постоянно трополяха през спусналите се ниско облаци, един от които висеше точно над тях.

Отделни капки дъжд се удариха шумно по одеялото, разгънато от Коул. Айрин веднага скочи и се измъкна навън. Отметна глава назад и разпери ръце, за да улови дъжда. За миг усети едра капка върху горната си устна и протегна език. Дъждовната капка беше вкусна и чиста, макар да бе примесена с потта и фините частици прах, с които бе изпълнено платото Кимбърли.

Паднаха само дузина капки. Светкавиците прорязваха небето точно над главата й, гръмотевиците отекваха с учудваща сила. След малко върху пресъхналата земя се изля още дъжд. Капките бяха едри и тежки, като бременни с живот. Всяка капка оставяше тъмно петно върху пратилата земя, което бързо изчезваше.

— Хайде, ела най-после — промърмори дрезгаво Айрин, и заклинателно замаха към надвисналия облак. — Хайде, започвай!

Но също така внезапно, както бе дошъл, дъждът престана. Ядрото на бурята се отдалечи, прогонено от дивия слънчев пек. Айрин падна на колене от изтощение, забравено за миг пред надеждата за дъжд.

След малко вдиша очи към сребърното небе, където допреди минута се носеха облаци.

Не забеляза връщането на Коул, докато той не я издърпа да стане.

— Върни се на сянка — подкани я той. — Много е горещо, за да завали. Капките се изпаряват, преди да стигнат до нас.

Айрин кимна като замаяна и се върна под одеялото. Строполи се на земята, без да усеща твърдостта й.

— Намери ли нещо? — попита дрезгаво тя, когато Коул се изтегна до нея.

— Водата е някъде под земята.

— Къде точно?

— Това е най-важният въпрос. Не мога да ти отговоря.

Пресипналият глас на Коул съответстваше на мрачното изражение на лицето му. Айрин с трепереща ръка докосна устните му, за да пресече напиращите горчиви думи.

— Ти не си виновен — пошушна тя.

Ръката му нежно улови нейната. Двамата потънаха в неспокоен сън прекъсван от жажда, глад и далечни гръмотевици.

По някое време Айрин се събуди и установи, че е сама. На мястото, където бе лежал Коул, бе оставена пушката и няколко патрона. До тях беше и един от дестилаторите, в който се бяха събрали няколко глътки вода. Горещината беше непоносима, а до здрачаване оставаха няколко часа. Айрин седна и зачака виенето на свят да премине.

В праха до пушката Коул бе написал три думи: „Отивам на лов“.

Останалите дестилатори бяха недокоснати и продължаваха да събират вода от листата с помощта на слънцето. Айрин взе пушката, провери дали е заредена и я остави така, че да й е под ръка. После отново се излегна на земята, питайки се кое е било толкова важно, та Коул е излязъл навън в този парещ следобед.

Отговорът дойде малко преди залез-слънце. В храсталаците вляво от убежището им се чу шум и Айрин веднага скочи. Грабна пушката, освободи спусъка и зачака.

— Аз съм, Айрин.

Гласът му дойде отдясно, не отляво. Айрин рязко се извърна и видя Коул, застанал на три метра от нея. Потрепери, осъзнавайки за кой ли път какъв страшен противник може да бъде той. Затвори пушката и бавно се надигна.

— Имаше късмет, че не те застрелях — прошепна тя.

— Затова първо хвърлих камък в храстите.

Тя погледна празните му ръце и закрепения за китката нож.

— Намери ли онова, което търсеше?

С отсъстващ вид Коул изтри ръцете си от сухите листа и потта.

— Да.

— И какво е то?

— Един абориген: Той е на около четиристотин метра зад нас.

— Точно сега?

Коул кимна.

— Това не е смел чернокож момък, който е тръгнал да броди през пустинята. Той ни следва, откак изоставихме роувъра. Вече опитах да го хвана, докато ти спеше, но е много сръчен.

Айрин поклати глава, опитвайки се да разбере.

— Защо ни следва? Иска да ни убие ли?

— Не. Той е един от лешоядите на Кимбърли и чака да умрем. Тогава ще повика хеликоптера и ще „намерят“ телата ни, също както е станало с Ейб — отговори делово Коул. — Колко съжаляваме, каква нещастна, случайност, двамата американци са намерили смъртта си в пустошта на „Аутбак“, защото роувърът им се е повредил. Няма куршуми, няма признаци на насилие по труповете. Нищо, освен липса на течности, глад, последствията от горещината, смърт. Няма неприятни въпроси, няма трудности с международните институции, няма разследване от страна на баща ти и ЦРУ.

— Никой няма да повярва, че просто ей така сме тръгнали и сме загинали. Роувърът беше повреден нарочно!

Усмивката на Коул не се отрази в очите му.

— Така ли? Или просто не сме имали вода за пиене, пречистили сме тази от охладителя и сме продължили пътя си пеша?

Когато видя, че Айрин е разбрала, кимна.

— Ще заменят маркучите, ще поправят радиото и шоуто за пресата е готово — продължи Коул. — Всичко ще стане, както са си го представяли, с изключение на една малка подробност. Никой не е предполагал, че в раницата си винаги нося материал за дестилатори. Живеем двойно по-дълго, отколкото са очаквали. А дребният съгледвач — абориген, когото са изпратили по следите ни, вече е свършил водата. Това куче е принудено да я търси също като нас. И точно това прави: търси вода като луд.

— Какво ще правим сега?

— Ще се молим да намери.