Ан Максуел
Диамантеният тигър (14)

Глава тринадесета

— Затова ли опаковах дрехите и апаратите си и ги изпратих в Лондон? — възмути се Айрин.

— Не — отговори Коул, без да вдига поглед от картите си. — Направи го, за да повярва „Кон Мин“, че послушно ще се съгласиш с предложението й. Объркване, заблуда, отклоняване на вниманието. Това са единствените възможности за оцеляване.

— Ако още веднъж прочета „Хандър“, ще ми е все едно дали ще оцелея — отговори сърдито тя.

После захвърли настрана страниците с обърканата поезия на Ейб. Беше седнала до прозореца на хотела в Даруин, с папката стихове на коленете, загледана в буйната тропическа растителност отвън. Но нито едно от двете не беше в състояние да задържи вниманието й задълго.

Коул вдигна очи от бюрото в дневната на апартамента. Пред него бяха разстлани прозрачни топографски и геоложки карти на Австралия, карти на откритите досега находища в Западна Австралия и в Северната територия. Върху тях бяха разположени прозрачни карти на платото Кимбърли и на Западна Австралия. Отстрани бяха поставени компас, линеал и молив заедно с бележник с широки редове.

Всъщност той не очакваше да открие в картите отговора за местоположението на мината, но така поне имаше нещо, над което да размишлява. Нещо, което отклоняваше мисълта му от топлите устни и дрезгавия глас на Айрин.

— Не се учудвай — промърмори той. — „Хандър“ е австралийска дума за „повръщано“.

— Колко мило — потърси се Айрин. — Старият Ейб Уиндзор е бил истинско литературно светило.

Коул се задоволи с крива усмивка. Думата „хандър“ беше една от най-приличните в поемите на старика. Той предполагаше, че Айрин няма ни най-малка представа какво означават думите, които току-що му бе прочела — иначе щеше да се изчерви цялата. Ейб се отличаваше с необуздани сексуални желания — до последния си ден.

— Колко е часът? — попита тя.

— Твърде рано за лягане.

— По дяволите.

Айрин се прозя и отиде при него, за да погледне картите през рамото му.

— Какво ще кажеш да ми обясниш някои от тези неща? — Тя се облегна на рамото му и се приведе още по-напред. — Този път ще се опитам да не се прозявам в ухото ти.

— Седни, защото иначе ще паднеш — отговори Коул и меко я придърпа на скута си.

Тялото й веднага се напрегна. Коул спокойно започна да й обяснява знаците върху, най-горната карта. Докато говореше, тя лека-полека се отпусна, довери тежестта си на мускулестите му бедра, облегна се на твърдите гърди и остави топлината на тялото му да се влее в нейното. Макар че Коул се наслаждаваше на всеки миг, в който женското тяло се сгушваше до неговото, той продължаваше да обяснява картите.

— Топографските са ми ясни — каза Айрин. — Какви са тези?

Тя се раздвижи в скута му за да се приведе напред и при мекия натиск върху бедрата си Коул усети как дишането му се ускорява. Безмълвно изруга неприличната реакция на тялото си и съсредоточи вниманието си върху фолиото, за което говореше Айрин. То беше метър на метър и двадесет, също като топографската карта, покрито с шарки във всички цветове на дъгата.

Коул нарочно пресегна с две ръце през раменете на Айрин и разстла фолиото върху топографската карта. Мускулестите му китки се плъзнаха отстрани на гърдите й. Айрин пое дълбоко дъх, но не се отдръпна. Мъжките ръце се върнаха по същия път и тя отново усети нежното им докосване. Коул заговори, показвайки с пръст нужните места:

— Сините линии са пясъчник. На Кимбърли го има много. Кафявите кръстове са варовик. Жълтите диагонални линии са вулканични камъни. Розовите точки са отлагания, довлечени от водата, белите са от вятъра. Това е важна разлика за нас, защото диаманти се срещат обикновено само във водните седименти.

Айрин свикна да гледа едновременно фолиото и картата под него. При това установи, че водните седименти се намират почти винаги край реки или морски брегове, или пък в някои по-дълбоки точки на топографската карта. Имаше обаче и няколко розови точки, в близост до които не се виждаха водоизточници.

— Това място също ли е с водни седименти? — попита тя. — Наблизо няма никакви признаци за наличие на вода.

Коул се взря в стройния пръст с дълъг нелакиран нокът. Когато видя къде е насочила вниманието си Айрин, мислено й сложи висока оценка.

— Геолозите наричат това област на древни наводнения, когато някогашните реки са излизали от бреговете си и са оставяли камъни и седименти. Реката вече отдавна не съществува, но характерните за наводнената област седименти са се запазили.

— Това означава ли, че там е възможно да се намерят диаманти?

— Ако праисторическата река е текла през скали, съдържащи диаманти, да. Но тази река не е минавала през вулканични скали.

— Изобщо не знаех, че на платото Кимбърли имало и вулкани.

— Това е било преди много хилядолетия. Ерозията ги е изравнила, а на места дори ги е издълбала чак до магменото ядро. От тях не се е запазило нищо, освен последните остатъци от дивата някога природа. Когато копаеш за диаманти, сякаш се ровиш в гроб.

— Колко приятна мисъл — промърмори Айрин.

Коул посегна към следващото фолио и го разстла върху другите. Този път Айрин дори не трепна, когато пръстите му докоснаха гърдите й.

— Тъй като на повърхността няма следи от изгаснал вулкан — продължи той, оставяйки ръцете си върху раменете й, — трябва да погледнем малко по-надолу.

— Как става това?

— На тази карта са нанесени станциите, минните участъци и находищата на руди по платото Кимбърли. Станциите в зелено, работещите и запазени участъци в червено, изоставените в синьо.

Айрин смаяно изгледа мрежата от засичащи се линии.

— Нито една частица от платото не е останала неизследвана! Навсякъде са търсили нещо.

— Много хора са набили колчета за участъци и после са ги изоставили. Разликата е голяма. — Коул стегна хватката си около раменете на Айрин и леко я отмести настрани, при което устните му помилваха меката и коса. — Не ми трябва неизследвана земя, за да открия нещо интересно. Повечето хора просто не владеят занаята си, както трябва.

Топлият дъх на Коул в тила й накара Айрин да потрепери. Това беше по-скоро тръпка на сладост, не на страх, която се разля на топли вълни по кожата й и тя несъзнателно се облегна още по-удобно на гърдите му. Коул се усмихна, помилва раменете й и продължи да говори с дълбок, задушевен глас, сякаш се интересуваше единствено от картата.

— Повечето от участъците на Ейб са изследвани през двадесетте години от златотърсачи. Не са открили нищо значително и участъците са били изоставени. Оттогава натам не се е мяркал никой, освен може би някое торбесто животно или бродещ самотно абориген.

Айрин продължаваше да гледа втренчено натрупаните една върху друга карти, виждайки само линии, повърхности, цветове, но не и отговор на въпросите си.

— Проблемът не е, че платото е добре изследвано — каза Коул, докато прибави още едно фолио върху предишните и притисна Айрин още по-близо до себе си. — Проблемът е, че знанията ни са недостатъчни.

Айрин се опита да каже нещо, но не успя. Силата на Коул, топлият му дъх, цялото му присъствие я омайваше.

Единствената й мисъл беше да се приближи още до него.

— На това фолио са показани растенията — продължи Коул, нежно докосвайки с устни косите й. — Растителните видове се менят според височината, количеството валежи и почвата. По тях може да се разбере дали основата е от варовик, пясъчник или вулканични скали.

Коул постави още едно фолио върху купчината. Правеше го подчертано бавно, наместваше листовете, защото с всяко движение на ръцете си усещаше приятната закръгленост на тялото й.

— Тук са нарисувани пътища, пътеки, диги, селски пътища, градове, къщи, вятърни мелници и всичко останало, което човекът е прибавил към природата. Разгледай ги подробно, Айрин. И бъди внимателна.

Казвайки това, Коул се отдръпна от нея. Айрин се взря в последното фолио, опитвайки се да събере мислите си, отклонени от внезапните изблици на удоволствие, обземащи я при всяко докосване на телата им. Тя бавно осъзна, че последната карта е най-празна.

Човекът почти не бе докоснал Западна Австралия, а още по-малко платото Кимбърли.

— Ето че събрахме всичко, което знаем за платото Кимбърли — поясни Коул. — Сложи ръка върху картата. Където и да е.

Айрин объркано изпълни молбата му.

— Под ръката ти има няколко хиляди квадратни километра. Вдигни я и ми кажи какво знаем за това парче земя.

Айрин отмести ръката си и внимателно огледа фолиото с легендата отстрани.

— Няма асфалтирани пътища — започна тя. — Едно шосе и няколко пътя към станции, които не са нищо повече от едва очертани пътеки. Пет къщи. — Тя се приведе още напред. — Три от тях са изоставени. Няколко вятърни мелници. — Айрин почти полегна върху картата, взирайки се в долните листове. — Степни треви. Трева „Спинифекс“. Дребни евкалипти.

Коул вдигна двете най-горни карти, за да открие предишните.

— Части от три станции — продължи тя. — Седем участъка в редица един след друг. Участъците са по коритото на реката — поясни тя с поглед върху топографската карта. — Е, поне известна част от годината е река, през останалото време е суха. Защрихованите линии, нали?

— Точно така. Продължавай.

Айрин смръщи чело и се обърна към следващата карта.

— Страната е почти изцяло равна. Пясък и пясъчник. Няма постоянни водоизточници.

— Още нещо?

За миг се възцари мълчание. Айрин огледа внимателно всички карти и вдигна поглед.

— Това е всичко.

— Разбра ли ме сега, Айрин? Хиляди квадратни километри. А ти обобщи всичко, което се знае за тях, само за няколко минути.

Айрин изненадано изхъмка.

— С чиста съвест можем да наречем собствениците на станциите пионери — каза Коул. — На Кимбърли двадесетият век е само слух. Западна Австралия е друго място, друга страна, в друго време. Цивилизацията е само онова, което можеш да носиш на гърба си.

Айрин помълча малко и попита:

— На колко години е бил Ейб, когато е умрял?

— Сигурно най-малко на осемдесет.

— Здрав ли е бил?

— Издържаше на ходене повече от всички, които познавах — отговори Коул. — Можеше да надпие, когото си иска, включително и мен.

Тя отново смръщи чело.

— Значи в участъците му не е имало място, което не е можел да достигне поради напредналата си възраст?

— Точно така. Поне по времето, когато го познавах. А съм сигурен, че е открил съкровището си, преди да се запознае с мен.

— Какво ще кажеш за „Слийпинг дог“ едно, две и така нататък? — попита Айрин. — Защо си толкова сигурен, че в тях няма нищо ценно?

— Слизал съм в „Дог“ едно. Мината е вулканична, но не е добра. Камъните са нискокачествени. Диамантите в ламаринената кутия произхождат от седиментна мина със значителен дял висококачествени скъпоценни камъни.

— А кои са нискокачествените?

— Промишлените диаманти — обясни Коул. — Използват се само за шлифоване и за глави на бургии.

— Никакви скъпоценни камъни?

— Нищо, което да послужи за направа на накити. Камъните на Ейб бяха с остри ръбове, с много примеси, а цветът им беше жълтеникавокафяв.

— Всички мини на Ейб ли са такива?

Коул се усмихна на разочарованието в гласа й.

— Страх ме е, че да. И никоя от тях не е в близост до днешна река, което означава, че няма никаква вероятност мините „Слийпинг дог“ да крият седиментни диаманти.

Айрин мрачно заразглежда отново картите.

— Какво искаш да кажеш с „днешна“ река? Има ли и други?

Коул несъзнателно плъзгаше пръсти по картата, докато размисляше как времето е променило лицето на страната, времето, което променяше всичко, до което се докоснеше, което отнасяше старите планини и натрупваше нови.

— Праисторическа река — отговори най-после той. — Стара като хълмовете. Още по-стара.

— Не разбирам.

— Платото Кимбърли е прекарало милиард и половина години над морското равнище. Това означава, че принадлежи към най-старата земна повърхност. Остатъкът от австралийския континент — както и всички останали континенти — в течение на времето е бил обърнат с главата надолу. Не и Кимбърли.

Коул се наклони встрани и извади изпод купчината голямата карта на Австралия.

— Виж това — посочи той. — Австралия е най-плоският обитаем континент на земята. И най-сухият. Платото Кимбърли е така да се каже единственото възвишение западно от Айърс Рок, което е достатъчно високо, за да бъде отбелязано като планина.

Айрин го изгледа учудено и отново се обърна към картата.

— Средата на Австралия е толкова плоска, че дъждът се събира в правилни кръгли локви като роса върху огромна маса за пикник.

Показалецът му описа кръг около платото Кимбърли.

— Тази област винаги е била малко по-висока и по-суха, но останалата част от Австралия, плоската среда и още по-равният югозапад, са били по-дълго време под водата, отколкото над нея. Доказателството е, че ги покриват огромни варовикови и пясъчникови пластове.

Когато Коул вдигна очи от картата, видя, че Айрин се е съсредоточила върху нея също както върху фотоапаратите си, и почти физически усети напрежението и.

— В края на платото местността слиза надолу. Местните жители наричат това планини. Всеки друг би им казал хълмове. Това са остатъци от варовиков риф, погребан дълбоко в земята, но отново изваден на повърхността от ерозията.

„Костите на мъртво море“ — процитира тихо Айрин, припомнила си ред от стихотворението на Ейб.

Коул присви очи. Той избута настрана картата на Австралия и извади отново тази на Кимбърли. Пръстът му описа възвишенията Нейпир и другите варовикови хълмове, които днес обграждаха платото Кимбърли, а някога са били морски рифове в близост до брега. Седем от участъците на Крейзи Ейб бяха върху варовикови възвишения, три от тях в близост до станцията. Никой не бе близо до мините „Слийпинг дог“.

— Коул?

Вместо да отговори, мъжът посегна към друга карта, на която бяха представени днешните реки и потоци. Нямаше целогодишно течащи реки, но в дъждовния период от небето падаше толкова много вода, че дори напуканата, пресъхнала почва не можеше да я поеме. Вследствие на това се появяваха редица „временни“ реки, които бяха очертали няколкокилометрови корита.

Айрин наблюдаваше как внимателният сребърен поглед на Коул правеше преценка на разстоянията и обмисляше възможностите. Бързината и решителността на работата му предполагаше интелигентност, която я възхищаваше почти колкото силното му тяло.

Докато Айрин наблюдаваше Коул, напрежението й нарасна дотолкова, че тя се принуди да признае пред себе си колко привлечена се чувства от този мъж. Сега повече от всякога, защото усещаше физически интелигентността и самодисциплината му. Знаеше колко е опасно дори само да помисли, че би могла да му стане любовница. Тя не беше човек, който върши нещата наполовина. Ако му отдадеше тялото си, нямаше да успее да опази и останалото. А нямаше никаква гаранция, че Коул желае нещо повече от тялото й, и тя много добре го знаеше. Ала всеки миг, прекаран близо до него, увеличаваше изкушението.

Коул внезапно вдигна поглед и срещна две блестящо зелени очи, впити с възхищение в лицето му. Жената осъзна какво е направила и побърза да извърне поглед.

— Е? — попита тя и посочи картата.

Мъжът сви рамене.

— Около две трети от Австралия биха могли да претендират за титлата „море от мъртви кости“.

— О… — промърмори разочаровано тя.

— От друга страна, когато става въпрос за съществуващи участъци, аз ще се заема първо с местата, където има варовикови формации.

Лицето на Айрин светна в усмивка.

— Значи все пак ти помогнах?

Коул отговори на усмивката й.

— Надявам се. Във всеки случай предстои ни да изследваме огромно пространство.

— Там има ли река?

— Не е това, което си представяш. Обаче е имало праисторически реки. Те са се вливали в плиткото море и са образували рифове. Имало е и плажове, вероятно като в Намибия, където при всяко разкопаване до старите варовикови пластове се откриват шепи диаманти.

— Къде са старите реки в участъците на Ейб?

— Досега не съм видял нито една — отговори Коул. — Но те съществуват. Сигурен съм, че съществуват.

— Заради диамантите?

— Не. Защото платото Кимбърли открай време е било над морското равнище и е граничило с море, а водата винаги тече към морето.

Айрин несъзнателно захапа долната си устна. Правеше го често, когато беше нервна или сериозно размишляваше.

— А твоите карти? Отбелязани ли са върху тях стари реки?

— Не — отговори Коул. — Единствените карти, които мога да набавя, са тектонични. Те са безполезни, когато търсиш нещо, по-малко от сто квадратни мили.

— Колко големи са диамантените находища?

— Повечето не надминават няколко хектара на повърхността. Някои са по-малки. Други са огромни.

— Значи говорим за игла в купа сено…

— Бих предпочел да беше така — усмихна се иронично Коул. — Тогава щях да докарам силен промишлен магнит и за нула време да измъкна това парченце стомана.

Погледът му отново се насочи към картите. Той потъна в мислите си и се задълбочи в неща, за които Айрин можеше само да предполага. Тя продължи да го наблюдава, съжалявайки, че фотоапаратите са на леглото й, а не на масата. Макар че рядко правеше портрети, защото предпочиташе вечната красота на природата пред преходността на човешките лица, сега силно пожела да направи няколко снимки на Коул. Също както в природата, и под неговата сурова повърхност блещукаха неочаквани искри.

Айрин продължи да размишлява, докато накрая заспа в скута на Коул, сключила пръсти около въображаем фотоапарат, притиснала лице във врата на мъжа до себе си.