Ан Максуел
Диамантеният тигър (39)

Глава тридесет и осма

— Радвам се, че дойдохте — поздрави Чен Уинг и затвори вратата на кабинета си зад Айрин и Мано Уиндзор. Намираха се в сградата на „Блек Уинг“ в Лос Анджелис. Тъмният поглед на китаеца изучаваше внимателно Айрин. Беше различна от снимката, която познаваше. По-възрастна. По-сдържана. По-овладяна. Косата й беше опъната назад в строга прическа. Облеклото й беше скъпо и изискано.

Най-много обаче се бяха променили очите й. В тях личеше хладно пренебрежение, което по-рано липсваше.

— Моля, седнете — покани ги Уинг.

Той се усмихна и им посочи места зад дългата маса. В средата беше оставен голям плик от компютърна хартия. Айрин го погледна и после съсредоточи цялото си внимание върху Чен Уинг. По свой собствен начин той беше много красив, също като сестра си. Същото физическо съвършенство. Същата интелигентност. Същите хитри черни очи.

— Как е сестра ви? — започна направо Уиндзор, след като седнаха.

— Психиатърът дава голяма надежда, че ще се оправи — отговори с усмивка Уинг. — Но дотогава ще продължава да взема успокоителни и ще е под строг надзор.

— Защо? — попита просто Айрин. — Коул й счупи китката, не черепа.

— Боя се, че духът й още не е укрепнал. Трябва да се погрижим да я върнем отново в нормалния живот.

— Така ли? — промърмори сухо Айрин. — Трябва да сте уверен, че надзирателите й имат здрави столове и камшици със стоманени върхове.

Уиндзор погледна часовника си.

— Програмата ни е запълнена, Уинг.

— Разбира се. — Китаецът се обърна направо към Айрин: — Коул настоява, че негова е само половината от мините „Слийпинг Дог“, която сте му обещали като награда за откриването.

— Дадох му половината от наследството си. Дали съм наследила половината или всичките мини, зависи от факта колко е добър подписът под разписката за дълга, която спомена Лай. Ако, разбира се, не твърдите, че сестра ви е луда.

— Коул отказва да поиска признаването на тази разписка, макар да няма и капка съмнение, че дългът наистина е бил направен — отговори предпазливо Уинг. — Коул също така отказва да преговаря с „Блек Уинг“ и ДСД за повече от половината приходи от мините „Слийпинг Дог“. Разберете, че членовете на Диамантения картел са… неспокойни. Половината мина не е под контрола им.

Айрин вдигна рамене.

— Просто ще печелят по-малко пари. И какво от това?

Уинг погледна Уиндзор.

— Вие не й ли казахте?

— Баща ми не притежава нито един от диамантите, намерени в Австралия — отговори спокойно Айрин. — Говорете с мен, не с него.

— Ако картелът се разпадне, цената на промишлените диаманти ще се вдигне до суми, които развиващите се държави, като Китай например, не са в състояние да си позволят — обясни Уинг.

— Това е невъзможно. Ако картелът го няма, цената би трябвало да падне.

— Цената на скъпоценните камъни — да. Но не и цената на промишлените.

— Защо?

— Разработването на една диамантена мина струва много пари — обясни Уинг. — Промишлените диаманти сами по себе си не покриват разходите по експлоатацията. Затова скъпоценните камъни се продават по завишени цени, които покриват разходите и носят известна печалба.

— Тогава нека произвеждат изкуствени диаманти — предложи невъзмутимо Айрин.

Уинг изгледа с мълчалива молба Уиндзор, който въздъхна и се опита да обясни:

— Не е толкова просто, дъще. Синтезирането им в лаборатории е възможно, но съвсем не е толкова евтино, колкото промишлените диаманти на картела. Дори ако цените се вдигнат, най-добрата технология си остава у японците. А никой не иска Япония да укрепи положението си в световната икономика.

Айрин помълча малко и попита:

— Искаш да кажеш, че за страните от Третия свят ще бъде много по-трудно да развият своята промишленост, ако нямат евтини промишлени диаманти.

Лицето на Уинг доби непроницаем израз.

— Това е възможно. Диамантите са много по-важни за икономиката, отколкото мислят повечето хора. Особено за видовете промишленост, които са от значение за развиващите се страни. — Той разпери ръце и настойчиво продължи: — Не е ли по-добре търговията със скъпоценни камъни в богатите страни да финансира поне отчасти производството на промишлени диаманти в Третия свят?

— А това е индустриализация, която семейство Чен ще владее в Китай — установи спокойно Айрин. — В страна, където живее повече от една пета от световното население и която по традиция е център на азиатската мощ. А който контролира Китай, скоро ще контролира и страните по крайбрежието на Тихия океан, с изключение на САЩ и Япония. В този случай САЩ ще си създадат много по-тесни стопански връзки с Европа.

Уинг постепенно осъзнаваше, че Айрин наистина е толкова умна, колкото бе предсказал Коул. И опърничава.

— Няма да споменавам постоянния интерес на семейство Чен към стратегическите суровини, за които отговаря една от дъщерните компании на „Кон Мин“ — продължи Айрин. — Няма да спомена и факта, че ако картелът пропадне, стойността на мините „Слийпинг Дог“ ще намалее значително, а с нея и участието на „Блек Уинг“ в тази извънредно привлекателна сделка.

Уинг хвърли кратък поглед към Уиндзор. Бащата на Айрин не го забеляза. Той наблюдаваше дъщеря си със смесица от уважение и задоволство.

— Написала си си домашните, малката ми.

— Което означава, че се научих да си държа очите отворени, нали? — усмихна се хладно Айрин. — Казах на Коул, че се уча бавно, но се уча.

— Семейство Чен е достатъчно заможно — намеси се неутрално Уинг. — При това не зависи нито от „Кон Мин“, нито от мините „Слийпинг Дог“.

Айрин погледна баща си.

— Това е истина — отговори Уиндзор. — Семейство Чен се стреми да се наложи над Хуго ван Луик и ДСД не само заради парите. Искат власт.

— А какво казва по този повод Нан Фокнър? — попита Айрин.

— Предпочита да даде повече власт на семейство Чен, вместо да развали картела. Съветите много зависят от него. Освен това картелът е познато зло. За четиридесет години сме се научили да се оправяме с него. Тук не става въпрос само за интересите на отделната страна. Даже и на нашата.

Айрин чакаше. Баща й не каза нищо повече.

— Значи нямаш добър съвет за мен? — попита тя. — Това е ново.

— Ти си жадна за кръв и не ме слушаш — засмя се Уиндзор. — Освен това не ти трябва съвет. Ти си се променила, детето ми.

— Случва се, особено когато те гонят като дивеч.

— Не ме разбирай грешно — отвърна бързо той — Не се оплаквам от промяната. Човек не може да притежава половината от приказно богата диамантена мина и в същото време да е доверчив и кротък. А ти нямаш намерение да преотстъпиш половината си другиму, нали?

— Още не съм решила.

— Има три възможности — отговори Уиндзор и се прозя. — Предай отговорността си за мината на друг човек. Запази собствеността си и заеми мястото си върху гърба на Диамантения тигър. Или убий тигъра, като убедиш Коул да не предава своята половина на ДСД.

Айрин кимна.

— Както ти казах, още не съм решила.

Уинг тихо се покашля.

— Третата възможност е нереалистична.

— Искате да кажете, че добрият чичо Ли няма да допусне Коул да разруши картела? — Това беше по-скоро установяване на факт, отколкото въпрос.

Усмивката на китаеца беше тънка като острието на бръснарско ножче.

— За нещастие никой не може да контролира човек като Коул, дори извънредно умният ми чичо Ли. Но Коул не е глупак. Знае, че за да се разруши пещерата, трябва само една малка бомба, която ще бъде представена като нещастен случай.

Айрин небрежно вдигна извитите си вежди.

— Звучи доста драстично.

— Престани да си играеш на котка и мишка — усмихна се Уиндзор и отново се прозя. — По един или друг начин десетки държави са свързани с Диамантения картел. Никой не би ти помогнал да се пребориш с него. Всички биха предпочели мината да бъде разрушена, дори ти да бъдеш премахната, само и само да останат под крилото на картела.

— Коул познава опасността — обърна се Уинг към Айрин. — Той не иска да ви сполети нещо лошо. Стана неприятно ясен пред чичо Ли, като му обясни какво именно ще се случи със семейство Чен, ако ви връхлети някаква… неприятност.

— Коул не е единственият, който ще се нахвърли върху семейство Чен, ако с Айрин стане нещо.

— Съгласен съм — кимна Уинг. — Но ние се боим именно от него.

Айрин с мъка успя да скрие обхваналата я тревога.

— Смятам, че се лъжете, мистър Уинг. Коул Блекбърн без колебание би ме заменил за кофа диаманти. Всъщност той вече го направи.

— Говориш глупости, малката — упрекна я остро Уиндзор.

Айрин млъкна.

— Говорих с Коул — допълни баща й. — А ти не можеш да кажеш същото и за себе си.

— Кога? — изтръгна се задъхано от гърдите й. — Как е той?

— Черепът му е останал здрав. Мозъкът му отново работи. Щом се изправи на крака, ми се обади и поиска да узнае две неща. Първо, къде е в момента Ханс Шмит.

Айрин не можа да скрие уплахата си.

— Защо, за Бога, е решил да открие Ханс?

— За да го убие — отговори нетърпеливо Уиндзор. — За какво друго?

— Аз… аз… — Айрин поклати глава, неспособна да произнесе нито дума.

— Казах му къде е Ханс. Името, военното звание и точния адрес на болницата, където лежи Ханс с уреда си за обдишване и стомашната сонда, която е пришита за корема му и го храни.

Айрин отвори уста, но отново я затвори.

— Както изглежда, преди седем години бедничкият е претърпял катастрофа — продължи с ледено задоволство Уиндзор. — Един от подлите номера на съдбата. Катастрофа с кола. И навсякъде стъкла, също и в тялото на Ханс.

— Катастрофа — повтори глухо Айрин.

— Той е напълно парализиран — продължи по-тихо Уиндзор. — Почти напълно. Би могъл да примигне с очи, ако имаше мигли. И да гледа, ако имаше очи. И да говори, ако имаше език. Би могъл да изпита оргазъм, ако имаше член и тестиси. Но няма такива неща. Само мозъчните му вълни са нормални, мозъкът и разумът му са в ред. Ханс наистина имаше късмет.

Уинг произнесе няколко бързи китайски думи.

— Коул размисли над разказа ми — продължи спокойно Уиндзор. — И стигна до извода, че Ханс би се радвал да умре. Не му стана особено приятно, като си представи какво му е на Ханс. Но му желае дълъг, дълъг живот. Аз също, детето ми. Аз също.

— Катастрофа — прошепна на английски Уинг. — Колко… подходящо.

Уиндзор го погледна.

— Нищо лично. Само изпратихме вест на отсрещната страна, че в случая с Айрин цивилно лице е било наранено от професионалист от чисто садистично удоволствие. Имах задачата да избера начина, по който да направя съобщението. То пристигна. През изминалите седем години не се е случвало нищо подобно. — Матю отново се обърна към Айрин: — Второто, което поиска да узнае Коул, беше дали писмото с моя подпис, донесено от Джейсън Стрийт, е било фалшификат.

— Защо? — попита едва — едва Айрин.

— Вероятно по същата причина, поради която искаше да узнае къде е Ханс — отговори сухо Уиндзор. — Може ти да си се отказала от Коул, но не и той от теб. Искам да ти кажа нещо, дете. Дяволски радостен съм, че писмото беше фалшиво. Имаш до себе си истински твърд мъж.

— Той не ми е мъж. Иска само мината.

— Не вярвам. Ти също не го вярваш.

— Щеше да повярваш, ако беше чул касетата.

— Вече изслушах две-три различни версии — отвърна веднага Уиндзор. — И всички бяха истински, макар и непълни. Хората непрекъснато забравят, че Коул Блекбърн е независим като котка. Той не се е оставил семейство Чен да го върже на диамантена каишка и покорно да размахва опашка.

— Откъде знаеш?

— Много е просто. Водих „неофициален“ разговор с него, преди да го посетя официално с Нан Фокнър. Попитах го защо прави това. Отговори ми, че жена, която създава снимки като твоите, е по-важна от теглото й в диаманти.

Айрин смаяно извика.

— Затова съм готов да се обзаложа, че е взел разписката от Уинг само за да предотврати намерението на семейството да фалшифицира още една разписка и да ангажира друг търсач, който няма да се интересува жива ли си или мъртва. И аз щях да постъпя така, ако бях на негово място и се мъчех да запазя живота ти.

Уинг се усмихна накриво.

— Чичо Ли наскоро стигна до същото заключение. Вие с Коул доста си приличате, мистър Уиндзор.

— В някои отношения да — съгласи се Матю. — Но не и в едно. Аз бих предпочел да умра, вместо да седя сега в онази проклета черна дупка и да се надпреварвам с мусона за кофа диаманти. Особено като гледам как се покачва водата около мен, докато не остане друг изход, освен смъртта.

Айрин рязко протегна ръка и сграбчи баща си за рамото.

— За какво говориш?

— Нали чу!

— Коул много добре знае колко опасно е там! Не би рискувал живота си за диаманти, колкото и много да са!

— Защо не? Какво има да губи? Жената, заради която се изложи на смърт — и заради която едва не го убиха, — го изостави. Така че му остава най-богатата диамантена мина на всички времена — и най-скъпото парче от ада, в което е влизал някога човек!

— Не може да бъде — прошепна задавено Айрин. — Аз означавах много малко за Коул. Бях само дребно приключение по пътя към големия успех.

— По дяволите, Айрин…

— Това всичко ли е, мистър Чен? — Айрин се обърна с остър глас към китаеца и пресече думите на баща си.

— Освен че имам задължението да върна вашата собственост.

— За какво говорите? Вече ми заменихте фотоапарата и статива. Всичко останало взех на тръгване от станцията.

— Не е точно така.

С бързи движения Уинг отвори пакета, оставен в средата на масата. Обърна го и от него се изсипаха стотици снимки с размери осем на десет.

— Изкопирахме негативите. Пазим ги в сейфа на правителственото казино в Даруин — обясни той. — Другото копие е тук, в нашия сейф. Коул не искаше да рискува дори частичка от работата ви да се изгуби.

Късчета от „Аутбак“ просветнаха и заблестяха като картини в калейдоскоп: къщи на термити, прилични на странен град под парещата сребърна мараня; крехки, прашни, невероятно жилави акации, израсли от камъка; светкавица посред празното небе; равнина, стигаща до хоризонта, безкрайно пуста, без нито едно възвишение, квинтесенция на самотата; и преди всичко слънцето, все то, яркото око на всемогъщия Бог.

Това бяха снимки от филмите, изоставени от Айрин в повредения роувър.

— Чудесни са — промърмори Уиндзор, който внимателно ги разглеждаше. — По дяволите, това е невероятно! Най-доброто, което си правила досега, включително „Арктическа одисея“. Какво ще кажеш, малката?

— Мисля… — Гласът на Айрин отказа. — Защо не казахте истината за роувъра, мистър Уинг? Той изобщо не е бил повреден. Всички снимки са от филмите, които оставих в него.

— Роувърът заедно с всичко в него беше разрушен — отговори спокойно Уинг. — Коул е носил всички филми в раницата, докато сте се спуснали в пещерата.

— Но защо? — пошушна Айрин, продължавайки да разглежда снимките, сякаш търсеше в тях отговора. — След като унищожиха роувъра, с нас беше свършено. Всеки грам, който носеше на гърба си, трябваше да служи единствено на оцеляването ни. Филмите тежаха няколко килограма. Не е възможно да е изразходвал силите си, за да ги опази. Това е лудост, а Коул не е луд.

— И аз му казах така — промърмори хладно Уинг. — Но ми отговори, че от вас е научил, че в живота има и неща, по-ценни от оцеляването.

Айрин продължи да се взира тъпо в снимките. Те бяха стотици, но от една така и не можа да откъсне погледа си. Коул беше сниман в сухото корито на потока, малко преди да дойде вертолетът и да ги изпрати в отчаяната им одисея по Кимбърли. Изследваше шепа пресята пръст, но бе усетил приближаването й. Бе вдигнал очи точно в мига, когато тя натисна копчето. Даже под сянката на шапката очите му святкаха като сиви кристали. Обичайната за него съсредоточеност се усещаше също толкова ясно, колкото и желанието да я има, което никога не се бе старал да скрие.

Ако сега намерех диамантената мина на Ейб, щях да я заменя за филми и да ти ги дам.

Айрин затвори очи, защото не можеше да гледа повече снимката. Вече знаеше, че Коул наистина е пренесъл филмите й през целия този ад от жега, болка, жажда и опасност. И дори за миг не бе й отстъпил част от товара си.

— Вие наистина не сте знаели, така ли е? — попита тихо Уинг, наблюдавайки сълзата, която бавно се плъзна по бузата й — Не говоря за филмите. За Коул. Той ви обича.

Тялото на Айрин се разтърси от силни тръпки. В тишината, последвала думите на Уинг, сякаш отекнаха нейното тогавашно обвинение и отговорът на Коул:

— Вие с Ейб много си приличате. Парен каша духа.

— Ти би трябвало да го знаеш най-добре, Айрин. Щом видиш огън, хукваш да бягаш колкото те държат краката.

Айрин затвори очи, за да спре напиращите сълзи, и се запита дали всичко преживяно беше истина.

— Простете ми, мис Уиндзор, но трябва още веднъж да ви попитам: какво ще направите с вашата половина от мините „Слийпинг Дог“?

Айрин безмълвно се обърна и напусна стаята.