Ан Максуел
Диамантеният тигър (21)

Глава двадесета

Коул изпитателно погледна в обратното огледало и после бързо обърна глава към Айрин, разтревожен да не е забелязала нещо. Все още нямаше причини да й разкрие истината. Адреналинът щеше да я съсипе много по-бързо от ужасния климат.

Лека-полека бяха започнали да се изкачват. Коул помнеше, че на десетина минути път се издигаха продълговати, ниски възвишения. Там шосето се разделяше. Черен път водеше надолу към клисурата Уинджана. Гиб Роуд продължаваше до планинската верига „Крал Леополд“ и свършваше зад нея в малкото селище на брега на Гиб Ривър. Движението по шосето се ограничаваше до няколкото станции, разположени наблизо. По време на „билдъп“ местните хора не посещаваха клисурата Уинджана. А в Дерби нямаше туристи. Двамата с Айрин бяха толкова необичайно явление, че хората по улиците ги изпращаха с учудени погледи.

Това означаваше само едно: ако на разклонението облакът прах се отдалечеше от тях, всичко беше наред. Обаче ако ги последваше към Уинджана, работата ставаше дебела.

— Коул?

Мъжът извърна глава от огледалото.

— Какво има?

— Защо диамантите се намират във вулкани?

— По-рано се смяташе, че са изкристализирали при охлаждането на разтопените скали — обясни Коул. Гласът му беше спокоен и не издаваше нищо от напрежението, което все повече нарастваше с наближаването на отклонението. — В кратера на вулкана е дяволски горещо. Диамантите биха се разтопили вътре като парченца лед в прясно сварено кафе.

Той млъкна и се обърна да провери дали Айрин не гледа във външното си огледало. Не. Тя се бе извърнала към него, с широко отворени и внимателни зелени очи, забравила всичко наоколо си.

Първата табела беше непосредствено преди разклонението. „Гиб Роуд“ продължаваше направо. Пътят вдясно водеше към клисурата Уинджана и националния парк „Тунел Крийк“. Коул зави вдясно.

— Преди не много дълго време — продължи да разказва той, — както си седял в лабораторията, един умен момък се вгледал в тъмните петна във вътрешността на един диамант и се запитал какъв ли е съставът им.

— Мислех, че диамантите са от въглерод. Нали знаеш, малки парченца материя, които не са успели да станат диаманти.

— Всички мислеха така. После някой реши да провери. Чуждите вещества се наричат „пироп“, това означава особен сорт гранат. Възрастта на този пироп може да бъде определена, като се измери радиоактивността му. Диамантът, прегледан от мъжа в лабораторията, бил изваден от кимберлитов комин под кратера на вулкан от преди сто и тридесет милиона години. Диамантът и гранатът в него би трябвало да са на еднаква възраст с комина на вулкана. Но те били на милиарди години.

— Добре, но как диамантите са попаднали във вулкана? Може би магмата все още не е била достатъчно топла?

— Никой не знае. Моето мнение е, че някъде дълбоко под земята има диамантено поле, много дълбоко, отвъд точката, в която желязото се топи и скалите стават течни като восък, изложен на слънце. От този пласт диамантите са били издигнати на повърхността, когато преди повече от четири милиарда години планетата започнала да изстива.

Айрин несъзнателно положи ръка върху колана под ризата си, в който бяха скрити дванадесетте прастари камъка.

— Когато земята се охладила до известна степен — за — разказва отново Коул, — условията за възникване на диаманти завинаги отминали. Но изхвърлените скъпоценни камъни останали и образували тънък слой в една от вътрешните земни сфери.

— Как тогава се качват нагоре в пластове, където могат да бъдат открити?

— От време на време земната кора се раздвижва и тънък поток магма излиза на повърхността. Той преминава толкова бързо през диамантения пласт, че камъните просто нямат време да се разтопят, преди скалата около тях да се е охладила отново. Всъщност повечето се топят. Само в един от двадесет комина се откриват диаманти.

Айрин остана да седи мълчаливо, представяйки си блещукащо покривало на милиарди години, фантастичен кристален остатък от времето на възникването на земята.

— Колко жалко — въздъхна най-после тя.

Коул отмести поглед от външното огледало.

— Кое? Че диамантите се топят ли?

— Не. Че онези, които продължават да живеят, най-често се озовават у разни глупави стари дами.

Коул се усмихна, но усмивката му беше като в миналото. Празна. Облакът прах бе завил по техния път.

Мъжът тихо изруга и с една ръка затърси в торбата си на задната седалка, докато с другата стискаше кормилото.

— Да ти помогна ли? — попита Айрин.

— Обуй се колкото може по-бързо — отговори той. — После ще караш, докато аз обуя обувките си.

След бърз поглед към лицето му Айрин престана да задава въпроси. Веднага обу обувките си и хвана с една ръка волана, докато Коул бързо нахлузваше своите. Нямаше как да избегнат забавянето на скоростта.

— Благодаря — промърмори той, без да настъпва газта. — Вземи далекогледа и провери дали някой ни следи.

Айрин настрои далекогледа и внимателно провери пътя зад тях.

— Има една бяла кола.

— Ще ни надмине ли?

Тя огледа отново.

— Не.

Коул тихо изруга.

— Коул?

Ръцете му се сключиха здраво около кормилото, но гласът прозвуча безизразно:

— Следва ни още от Дерби. Голям хитрец. Винаги се съобразява с нашата скорост. Колко души са в колата?

— Много е далеч и въздухът трепери, за да ти отговоря точно.

Коул посегна под седалката, измъкна късоцевната пушка и я подаде на Айрин.

— Служила ли си си някога с такова нещо?

— Да.

— Много добре. Дръж я до себе си, но не сваляй предпазния колан.

— Какво ще правиш?

— Ще подкарам колкото се може по-бързо.

Без повече приказки Коул даде газ. Роувърът профуча през ниско възвишение и се спусна по склона. Коул продължи да натиска газта до дъно и да я задържа с голямото си стъпало. Джипът изведнъж се разбърза и моторът зарева на пълни обороти. Стрелката на спидометъра се завъртя и достигна сто и тридесет километра.

Айрин се опита да не мисли за многото животни, които обикаляха тази лишена от огради местност.

Ръждивочервеният път прелиташе под колелата на роувъра. Профучаха покрай клисурата в началото на долината и се изкачиха по дългия склон зад нея. При изкачването роувърът забави ход. Коул остави педала за газта натиснат до последно, като не изпускаше от очи показанията за маслото и температурата на мотора и се стараеше да държи колата в най-гладката част на пътя.

Преодоляха още едно възвишение, преди облакът прах отново да се е появил в задното огледало. Пътят стана по-равен и зави край скалисто възвишение, което според Айрин вече беше нещо като хълм.

Коул безмилостно продължаваше да натиска газта.

Пътят към клисурата Уинджана внезапно се стесни и почти се изгуби между ниски храсталаци, но въпреки това разликата във височините се запази, така че Гиб Роуд скоро изчезна от погледа им.

Айрин стискаше в ръка пушката, а с другата се държеше да не падне. Хвърли поглед към арматурното табло и попита:

— Колко ще издържи роувърът?

— Няма да бъде достатъчно. И онзи отзад много добре го знае. Оставя ни да се мятаме като риба на въдицата.

— Какво можем да направим?

Коул изкриви лице.

— Онова, което правят рибите. Ще дръпнем въдицата и ще офейкаме с нея.

— А ако всичко е случайност и този човек изобщо не ни преследва?

— Тогава ще си обръсна краката и от утре нататък ще нося къси поли.

Роувърът се тресеше, защото Коул рязко превключваше скоростите, за да се справи с неравностите по пътя. Айрин се хвана здраво, тъй като ставаше все по-каменисто. Струваше и се, че всеки момент ще се блъснат някъде, но кой знае как, Коул успяваше в последния миг да обърне колата. Роувърът прескачаше с бучене сухи легла на потоци или затъваше в пясъци. В продължение на няколко километра чуваха само рева на натоварения до крайност мотор. Айрин все по-често поглеждаше към таблото.

— Коул — промълви най-после тя, — моторът прегрява.

— Знам. Ако в околностите на Уинджана има туристи или някакъв къмпинг, ще се залепим за тях. Лесно е да убиеш човек. По-трудно е да оправдаеш деянието си, ако един от убитите е дъщеря на висш офицер от ЦРУ. „Кон Мин“ със сигурност няма да го направи пред свидетели.

Коул се оглеждаше наоколо, без да престава да следи температурата на мотора. Горещина. Корава, суха земя. Тук имаше повече дървета, отколкото в Дерби, високи дървета, но те не правеха гора. И няколко ниски хълма със скалисти върхове. Нямаше достатъчно място, където да се скрие роувърът.

Изскочиха от храсталака и се озоваха върху песъчлива, открита повърхност. Зад нея в небето се издигаше скална стена, прилична на тъмен зид. След напълно равната местност варовиковите скали изглеждаха нереални. Река Ленард беше прорязала през тях широка бразда. Самата река не се виждаше, но по дълбочината на клисурата личеше колко е мощна водата през дъждовния период и как не спира да променя местността.

— Виждаш ли напред някакви превозни средства? — попита Коул, докато се носеха с пълна скорост към клисурата.

— Не. Но все пак трябва да има хора, нали сме в национален парк.

— Да, посред тоталното нищо.

— Няма ли поне пазачи?

— Тук е Западна Австралия. Тук туристите се пазят сами.

Айрин се взря по-внимателно, докато профучаха покрай избледняла табела, обясняваща, че са стигнали националния парк Уинджана. Тук беше също така пусто. Нямаше нищо, освен неясно очертано място за паркиране и няколко ветровити бараки без покрив. Никакво скривалище. Никакви свидетели.

Пътят се разклони. Коул последва завоя, който излизаше от входа на клисурата и обикаляше по южния край на скалата. По ръба на стената се виждаха изтрити от времето варовикови скали, подобни на пръстите на ръка, които образуваха дълбоки, но много тесни клисури. В близост до сянката на скалата растяха високи дървета, които вече приличаха на горичка. Ниски храсти запълваха всяка пукнатина, навсякъде се виждаха пътеки, проправени от животни.

Полският път, който следваха, зави около издадена скала и колата се скри от очите на преследвача. Коул зави рязко вляво, право към ръба на скалата, и роувърът се заклатушка между дърветата, които препречиха погледа назад. С плашеща внезапност се озоваха непосредствено пред нацепената варовикова стена. Коул рязко натисна спирачката и изключи мотора.

— Извади от чантата ми кутия патрони — нареди той и грабна пушката, докато слизаше. — Тичай по края на стената, докато те настигна. Побързай!

Порив на вятъра бавно разнесе вдигнатия от рязкото спиране прах. Айрин хукна с все сили покрай ръба на стената, препъвайки се в песъчливата почва. Само за няколко секунди цялото й тяло се покри с пот. След минута вече имаше чувството, че вдишва разтопено олово. Когато Коул я настигна и я издърпа в тесния отвор на скалата, тя се чувстваше изтощена до крайност.

— Заличих следите ни… Остани долу, за да не те видят — прошепна Коул, дишайки пресекливо.

Айрин му подаде патроните и кимна, едва поемайки си дъх.

Той се обърна и измери с поглед суровата, разцепена от водата скала, която беше зад гърба му. После безмълвно метна пушката през рамо и започна да се катери. Проверяваше внимателно всяка опора и се издърпваше нагоре с привичното спокойствие на опитен алпинист. След тридесет секунди се изкачи достатъчно високо, за да огледа пътя. Сви се в сенчестата цепнатина, свали пушката от рамото си и зачака.

Само след пет минути облакът прах се появи. Свежият вятър откъм клисурата бързо го разнасяше. Напълно неподвижен, скрит в сянката на скалата, Коул чакаше.

Скоро видя и колата. Шофьорът беше сам в малкия джип, произведен по японски лиценз. Без дори да се поколебае, джипът профуча покрай мястото, където Коул бе завил между дърветата. Мъжът впери поглед в часовника си и започна да брои. В следващите десет минути щеше да се разбере дали играта му е успяла или ще се наложи да нападне преследвача, да го убие и да го зарови в пясъка — ако, разбира се, той не го улучеше пръв.

Айрин чу как колата профуча по тесния път, но не можа да я види. Гледаше нагоре към Коул и напрежението, излъчващо се от свитото в тъмната цепнатина тяло, я накара да запази пълно мълчание.

Тя също чакаше.

Най-после Коул слезе при нея.

— Мина покрай нас, без дори да погледне встрани.

— Слава Богу.

— Още не сме свършили. Сега ще се върнем обратно на „Гиб Роуд“, а после право през полята към „Грийт Нортърн Хайуей“.

— Защо?

— В момента той е между нас и станцията на Ейб. Да приемем, че има достатъчно гориво, за да стигне дотам…

— А ние? — прекъсна го тя.

— Не — отговори Коул и продължи: — Ако му стане ясно, че ни е изгубил, има две възможности. Или ще продължи по този път до станцията на Ейб и ще ни чака там, или ще тръгне през полето към асфалтовия път с надеждата да стигне преди нас във Фитцрой Кросинг.

— Какво има във Фитцрой Кросинг?

— Там е единствената бензиностанция в обсег петстотин километра. Бензинът едвам ще ни стигне.