Ан Максуел
Диамантеният тигър (5)

Глава четвърта

Въпреки че договорът за партньорство беше многословен и формулиран със заплетени юридически понятия Коул Блекбърн го прочете само веднъж. Той притежаваше почти фотографска памет и това свойство на мозъка понякога му помагаше, но по-често водеше до болезнени спомени. Бе преживял твърде много неща, които предпочиташе да забрави.

Уговорката, беше ясна. Договорът предвиждаше Коул да закупи половината от „Блек Уинг“ за един долар. Като ответна услуга той приписваше на фирмата всички свои права върху австралийските си участъци и минни патенти. Още преди пет години, когато Коул бе продал дела си на семейство Чен, „Блек Уинг“ струваше десет милиона долара. Оттогава стойността на фирмата се беше най-малко удвоила.

Следователно, според всички юридически клаузи на Коул се предлагаха десет милиона долара срещу вложение от един долар плюс минни участъци, които той изобщо не притежаваше. Договорът беше изцяло готов, липсваше само неговият подпис.

Всичко беше ясно — само не и причината за това нечувано предложение. Затова Коул прекара последните деветнадесет минути в четене между редовете. Признаваше, че обстоятелствата около развалянето на договора му с Уинг бяха доста необичайни. Семейство Чен бе заплатило на Блекбърн пет милиона долара отчасти и за да го обезщети за загубата на любимата му, която беше член на фамилията и сестра на Уинг. Ала сега изглеждаше, че кланът, комуто принадлежеше значителна част от Хонконг и Макао, има желание да поправи сторената грешка.

Коул не беше адвокат, но бе достатъчно умен, за да е наясно, че в договора не бяха скрити многозначни клаузи, които биха направили възможно семейство Чен да си върне разликата от 9 999 999 долара.

Без да подпише, той отпусна документа върху писалището.

— Има още много време до Коледа.

Уинг сви рамене.

— Това не е подарък. Геолозите на „Блек Уинг“ са или твърде несръчни или твърде корумпирани, за да открият онова, което търсим.

— И какво е то?

— Диамантени мини — отговори кратко Уинг.

— Защо са ви? Вие имате вече половин дузина други дейности, които освен всичко друго се рентират много по-добре от всяка средна диамантена мина.

Уинг замислено потърка ръце и поклати глава.

— Обръщал ли си внимание какви са в последно време цените на нефта? Или на златото? На медта? На желязото или на урана? Както се изразявате вие, американците, не стават дори за свинете. — Той се усмихна, сякаш много отдавна не бе употребявал подобни изрази.

— При диамантите има същите проблеми — възрази веднага Коул. — Онези, които през 1980 година струваха по двадесет и шест хиляди долара на карат, сега се продават най-много за двадесет.

— Така е. Ала ако погледнеш на проблема в по-дългосрочна перспектива, ще си спомниш, че през 1974 година същият диамант е струвал само четири хиляди и триста долара. Довери ми се, Коул, осведомил съм се най-подробно. Диамантите са единствената стока, която през последните петдесет години реално е увеличила стойността си.

— Благодарение на картела.

Уинг въздъхна.

— Те са направо гениални, нали? На събранията в ООН държавите се карат и не постигат нищо. На събранията на компанията „Консолидитед Минералс“ страните се обединяват и печелят пари. „Кон Мин“ е единственият монопол в историята, който по-скоро възпира, отколкото освобождава човешката алчност. Цените се покачват, но бавно. Дълготрайна стабилност, никакви краткосрочни печалби. „Кон Мин“ има почти китайска философия за времето.

— И мощ.

— Така е — съгласи се Уинг. — Това преди всичко.

— Значи затова семейство Чен иска познавач на диаманти, който не дължи нищо на картела.

В продължение на един миг Уинг изглеждаше смаян. През последните пет години, след като сестра му Лай бе развалила годежа си, той почти не бе виждал Коул. И междувременно беше забравил, че мозъкът на американеца е също толкова бърз, колкото и добре тренираното му тяло.

— Да, точно това е, което искаме — призна тихо той.

Коул се облегна в гладкото кожено кресло и се вслуша в инстинкта си. Беше свикнал при случаи, при които ставаше въпрос за нещо повече от пари, да следва вътрешния си глас. По тази причина бе пристигнал в Даруин веднага, щом Уинг го повика.

Инстинкт… или просто неспокойство.

Каквито и да бяха чувствата, които го вълнуваха, той бе готов да слуша. Все още не знаеше какво точно иска Уинг. Или по-скоро какво искаше семейството му. Обаче знаеше, че се почувства много по-жизнен от години насам, когато хвана в ръка зеления диамант.

Мина още една минута, без вътрешният глас да го предупреди за готвен капан. Чуваше само леко ускореното биене на сърцето си. Коул вече бе откривал по целия свят диаманти и диамантени мини. Беше намирал и загубвал малки, а и по-големи състояния. Но никога досега не бе виждал зелен диамант като този на Уинг.

А сега му се удаваше случай да намери цяла мина с подобни камъни. Личната съкровищница на дядо Господ.

Коул подписа документите с бързо, стремително движение. После безмълвно сгъна едно от копията и го прибра във вътрешния джоб на якето си. Извади банкнота от един долар, прикрепи я към останалите копия и ги побутна през бюрото към Уинг.

— Е, добре, партньоре — каза той, — разкажи ми за диамантената мина, която трябва да открия.

Уинг се усмихна развеселено.

— Семейство Чен те ангажира не само защото си един от най-добрите търсачи на диаманти. Включихме те в тази сделка, защото притежаваш устното обещание на Абелард Уиндзор да ти припише петдесет процента от мините „Слийпинг Дог“ като обезщетение за дългове при игра на карти, направени в течение на една нощ.

В продължение на един миг Коул загуби ума и дума.

Леката усмивка на победител по лицето на Уинг се превърна в широко хилене. Това беше първият път, когато бе успял да изненада Коул.

— Това беше преди дванадесет години — отговори Блекбърн. — Боже мой, тогава с теб изобщо не се познавахме!

Уинг направи пренебрежителен жест.

— Мистър Уиндзор изплати ли дълга си?

Коул издаде звук, твърде груб, за да бъде наречен смях.

— В ония времена Крейзи Ейб въобще не помнеше какво е правил предишния ден, защото непрекъснато беше пиян. Аз също не бях особено трезвен. Това важи и за всички останали в къщата.

— Имаш ли разписка за дълга?

— Е, старецът не беше чак толкова луд — отговори сухо Коул. — Освен това не играехме сериозно. Само седяхме в един хамбар и си убивахме времето, докато премине първата седмица на дъждовния период.

— Това беше намерено в къщата му. — Уинг извади пожълтял, с окъсани краища лист хартия от средното чекмедже на бюрото си. Хвана го много предпазливо за двата ъгъла, като че не искаше да го замърси… или да остави отпечатъци от пръсти.

Коул се приведе и прочете избледнелите редове: „Дължа на Коул Блекбърн половината от мините «Слийпинг Дог», защото един път загубих твърде много на карти!“

Подписът на Ейб Уиндзор и датата стояха отдолу, изписани с финия му, почти викториански почерк.

— Семейство Чен си позволи да предостави този документ на двама специалисти по почерците, така че от тази страна няма от какво да се страхуваш — каза спокойно Уинг. — Дори без заключението на експертите това е законна разписка за дълг на карти. С тази бележка австралийското правителство ще признае собствеността ти веднага, щом си я потърсиш.

— Няма да го направя — отговори с тих, решителен глас Коул. — Крейзи Ейб е коварен и подъл като змия, но никога не ме е мамил. Даде ми да ям, предложи ми сухо място за спане и толкова бира, че можех да се къпя в нея. — Гласът му стана делови. — Видях „Слийпинг дог едно“ От тази дупка не може да се извлече нищо друго, освен лошокачествена стока. А ако старецът е открил съкровище в някоя от другите мини, аз се радвам за него. Сигурно е, че няма да се опитам да оспоря откритието на живота му в името на някакъв си дълг на карти, който никога не съм взел на сериозно.

— Крейзи Ейб вече няма нужда от мините си. Вчера са намерили трупа му в храстите.

За миг Коул отвърна глава. Когато отново вдигна поглед, очите му имаха цвета на дъжд през зимата.

— Дано Бог даде нещастният старик да почива в мир. Когато бях при него, сякаш се бях върнал назад във времето поне един век, а може би и повече. Той беше същински първобитен дивак, въпреки европейското си образование.

— И аз имам същото впечатление, особено като чета поезията му. Има цял куп стихове, все лоши.

Уинг извади от най-долното чекмедже разкривена ламаринена кутия. В нея имаше разни документи и връзка от грубата хартия, на която бяха написани. Уинг взе един лист и бегло го прегледа.

Коул се усмихна малко накриво.

— Той пишеше цели метри стихове. Кои са тези?

— Нещо, което се казва „Хандър фром Даун Андър“. Казаха ми, че починалият мистър Уиндзор е измислил тези объркани стихове като един вид поетическа карта на съкровището, чрез която наследникът му да открие находището на диамантите.

— Какво искаш да кажеш?

— Ключът към местоположението на тайнствената мина е скрит някъде в тази бърканица от рими и спомени — обясни Уинг и му подаде листовете през бюрото.

Коул прегледа гъсто изписаните страници и прочете първата попаднала му строфа:

„Докато кенгурутата си продължават, прескачат горе по земята.

Лежи шепа стари бонбонени кутии съвсем долу, и те тракат и звънят.“

После вдигна очи.

— Бонбонените кутии са една интересна, хм, метафора, обаче като карта на съкровището този текст предполага наличие на голяма фантазия.

— Има и още — каза Уинг, като напразно се опитваше гласът му да не звучи твърде развеселено. — Но се страхувам, че всички са еднакво странни и тайнствени.

— Или просто откачени. Наричаха го „Крейзи Ейб“ не защото не им хрумваше друг прякор. Не само болтовете в главата му бяха развинтени. Цялата машинария на старика скърцаше.

— Така и предполагахме — въздъхна Уинг. — Въпреки това се надявахме, че тия писания ще означават за теб нещо повече, отколкото за нас.

— Значи, ако открия тази мина, в съответствие с договора, който подписах току-що, половината от нея ще принадлежи на вас като съсобственици на фирмата „Блек Уинг“. Накратко, семейство Чен вярва, че аз ще намеря за вас съкровищницата на Крейзи Ейб.

Уинг кимна.

— Значи току-що загубихте десет милиона долара — заключи делово Коул. — Може би това ковчеже с диаманти наистина съществува, но съм сигурен, че не се намира в „Слийпинг Дог едно“. Тя е хоризонтална галерия и няма нищо общо със седиментните залежи. Диамантите от „Дог едно“ не са промити от лампроита. За да ги извадиш на повърхността, ти трябват чук и взрив, после трябва да разтрошиш рудата, за да достигнеш до тях. Накрая получаваш островърхи боклуци. И деветдесет и пет процента от тях са за изхвърляне.

Уинг продължаваше да седи неподвижен. Коул нетърпеливо изръмжа. Новият му стар партньор просто не разбираше разликата между необичайните, с отлично качество камъни в изтърканата кадифена торбичка и дреболиите, които Крейзи Ейб бе вадил от своите мини. Както за повечето хора, така и за Уинг диамантите бяха просто диаманти — бисерите между скъпоценните камъни, най-ценните кристали на земята.

— Уинг, най-големият диамант, изкопан някога от Ейб в „Дог едно“, беше тежък около четиринадесет карата, целият в пукнатини, островърх и с цвят на лошо кафе.

Уинг продължаваше да мълчи.

Коул се приведе напред.

— Ти изобщо не ме слушаш. — Извади договора от джоба си и го хвърли на бюрото. — Скъсай го и веднага изгори разписката за дълга. Не съм заинтересован да измамя семейство Чен с десет милиона долара.

— Ние гледаме на тях като на капиталовложение.

— В камъни без всякаква стойност? — попита иронично Коул.

— В бъдещето.

Коул проумя, че Уинг говори сериозно, което означаваше, че семейство Чен е готово да инвестира дългосрочно. За подобен риск можеше да има само една причина. Някой беше убеден в съществуването на съкровището.

— Защо смяташ, че аз бих могъл да намеря мината, след като всички възможности на семейство Чен са се провалили?

— Как ти хрумна, че сме претърпели неуспех?

Изразът на лицето на Коул беше циничен и същевременно развеселен.

— Та вие не бихте ме повикали, ако имахте и най-малък шанс да се справите сами. Ние сме партньори, но никога не сме играли с милиони. Аз те познавам, ти ме познаваш. Затова край на празните приказки, нека говорим по същество.

— Наследникът на мистър Уиндзор е момиче. Жена.

— Има голяма разлика между момиче и жена — каза сухо Коул.

— Само за американците. — Уинг сви рамене. — За мен тя е непълноценно същество.

— Какво и липсва?

— Мъж.

— Не си ли чувал, че модерните жени се нуждаят от мъже също толкова малко, колкото рибата от велосипед?

Уинг тихо се изсмя.

— Тя не е от онези студени жени, които са жадни за власт. Вече е била сгодена. Предполагам, че желанията и по отношение на мъжете са съвсем нормални, макар засега да ги потиска.

— Какво се е случило?

— Официално се каза, че мъжът все още не е бил готов да встъпи в брак.

— А неофициално?

— Той бил шпионин, съветски таен агент, и се опитал да използва момичето, за да достигне до секретна информация. Баща й и брат и работят в американските тайни служби. След тази случка тя се държи далеч от мъжете.

— Умна жена.

— Понякога от миналото може да се извлече поука за бъдещето. — Уинг се поколеба, после замислено продължи: — Може би тази млада жена се е научила да бъде предпазлива. Същото вероятно важи и за теб.

Устните на Коул се присвиха в тънка линия. И двамата знаеха, че забележката се отнасяше до Чен Лай, сестрата на Уинг, жена с великолепна фигура и безкрайно измамен характер.

— Отдавна съм проумял, че диамантите са по-сигурни от жените.

— И по-възбуждащи?

Коул не отговори.

— А ако между теб и „личната съкровищница на дядо Господ“ стои само една жена, какво ще сториш?

За миг Коул си представи блещукащия зелен диамант. Той беше извънредно красив и толкова рядък, че стойността му надминаваше всичко, което би могло да се изрази в парични знаци.

Без да изчака отговора му, Уинг бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади голяма цветна снимка. Побутна я покрай диамантите към Коул. Американецът я погледна, както играч на покер се взира в последната си карта — с един — единствен, съсредоточен, безизразен поглед.

Жената на снимката имаше дълга, блестяща махагоновочервена коса. Слънцето я освети и тя сякаш лумна в огън. Кожата й беше със златист оттенък, от който личеше, че прекарва повече време на открито и в движение, вместо да лежи намазана на плажа. Устните бяха рязко очертани, пълни и усмихнати. А очите бяха блестящо зелени, със същия цвят като на зеления, диамант.

После се сети за онова, което Уинг бе казал за момичето и за „непълноценното същество“.

— Непълноценно? Не ми се вярва — каза Коул. — Това е една забележителна жена. Погледни подсъзнателното напрежение в израза на лицето й. В очите е скрито някакво първично, животинско внимание. Има още и невинност, впечатление за недокоснатост, истинска честност, която има вид, сякаш произхожда от фазата преди човешкия език с понятията му за истина и лъжа.

Уинг вдигна вежди.

— Снимката е много добра, но все пак не чак толкова.

— Познавам тази жена — отговори просто Коул.

— Какво? Как така?

— Никога не съм я срещал, но познавам работата й. Помня тази снимка от обложката на книгата „Арктическа Одисея“. Там фамилното й име е дадено като Шейн, не Уиндзор.

— Айрин Шейн Уиндзор — поясни Уинг. — Тя е праплеменница на Абелард Уиндзор.

В продължение на един дълъг миг Коул остана безмълвен. Припомни си някои от снимките на тази жена и сякаш чу глухия вой на вълците, който се носеше над замръзналата тундра. Вълчият рев криеше истина, позната само на диви животни и неспокойни мъже. И на малко жени. На много малко. Айрин Шейн Уиндзор беше една от тях. Той беше усетил това в снимките и. Те го бяха привлекли, бяха завладели вниманието му, бяха го разтърсили.

„Арктическа Одисея“ беше едно от малкото приятни неща, които Коул бе открил в последно време. Дори и сега в спомена му оживя интензивното чувствено излъчване на снимките, в които ледът, светлината и кадифените цветови отсенки сякаш молеха да ги докоснеш. И още нещо го бе смутило, фотографката имаше безстрашна и изключително ясна оценка за равновесието между живота и смъртта, между мрака и слънчевата светлина, между леда и жегата. Снимките бяха силни, но не сантиментални, интелигентни, но не затрогващи. И му говореха по начин, излизащ извън рамките на цивилизацията и човешкия език.

— Не би трябвало да залагаш десет милиона долара на умението ми да прелъстя Айрин Шейн Уиндзор — проговори хладно Коул. — От снимките й може да се заключи, че не е нито глупава, нито наивна, а една толкова забележителна жена сигурно не скучае.

— Дали ще я прелъстиш или не, това си е твоя работа. Задачата ти е да се погрижиш за сигурността и, докато разкрие тайната на Крейзи Ейб. Или докато самият ти откриеш мината. След това мис Уиндзор губи значението си. Само мината е важна и тя трябва да бъде опазена на всяка цена.

— Дори с цената на живота й?

— Нейният живот. Твоят. Моят. С изключение на тази мина нищо друго не е от значение. Нищо.

Коул изпитателно изгледа Уинг. Тези думи някак не подхождаха на приличния на бухал абсолвент на Харвардския университет. По-вероятно беше да ги е казал Чен Ли Цао, чичото на Уинг. По-старият Чен със сигурност беше в състояние да сложи човешкия живот на последно място в сметките си. Но Уинг беше друг — поне преди. Изглеждаше кротък и положително бе станал по-мек след полученото западно образование.

В този миг Коул проумя, че Уинг също се е променил през последните пет години.

— Семейство Чен работи доста отдавна над този проблем, прав ли съм? — попита бавно той.

— Едва след като се уверихме окончателно, че британците ще предоставят Хонконг на идеолозите от Китай. Един от чичовците ми живя при Абелард Уиндзор, и то по-дълго, отколкото си го познавал ти.

Коул потърси в спомените си.

— Готвачът, когото Ейб винаги наричаше „Дяволски грозния уог“. Готвачът беше там и през нощта, когато се напихме. Значи така сте узнали за дълга му на карти.

Уинг не отговори.

Коул мълчаливо се опита да разбере току-що чутото. Резултатът беше колкото зашеметяващ, толкова и неизбежен.

— Ще полудея — промърмори тихо той и погледна Уинг вече в друга светлина. — Искате да се преборите с Диамантения картел! Знаех, че семейство Чен е честолюбиво, но не предполагах, че ще се възправите срещу целия свят.

— Не се обръщаме срещу света. Само срещу „Консолидитед Минералс“.

— Няма разлика, Уинг. Един картел, който държи изкъсо както руснаците, така и Чичо Сам, може лесно да смачка между пръстите си семейния клан от Хонконг.

— А причината за голямата мощ на този картел са диамантите — допълни хладно Уинг. — По своето значение за равновесието на международните сили в момента диамантите са също толкова важни, колкото и атомната бомба, която преди почти половин век експлодира в Лос Аламос. Ала за разлика от една бомба диамантите не са свързани с насилие.

Коул се усмихна замислено.

— Теорията за силата като водна дупка. Същественото е не какво притежаваш, а какво контролираш.

— Точно така — отговори изненадано Уинг. — По-добре дипломация, отколкото война. Непреки действия вместо нападение. Диамантите дават власт, без да възбуждат национална омраза, защото кой мрази господар, когото не познава?

— Аз го познавам. Името му е „Диамантеният тигър“. Внимавай, Уинг. Може да паднеш и да те разкъса.

— Или да го яздиш и да бъдеш господар — отговори веднага Уинг.

— Привлекателна перспектива, нали?

— Ти би трябвало да знаеш. Нали вече си го яздил?

— Всъщност не — отговори с вдигане на рамене Коул. — Не както ти смяташ. Не отдавам ни най-малко значение на международните боричкания за власт.

— Но в миналото и ти участваше в тези игри. И се представи много добре.

— Само докато открих как да накарам хората да ме оставят на спокойствие — отговори Коул.

Уинг се подсмихна.

— Само американците вярват, че са свободни. Това им придава… хм, известно очарование като народ.

Коул отново погледна към снимката на Айрин Шейн Уиндзор. Преди да го поставят пред избор щеше да каже без колебание, че откриването на седиментната мина на Кейзи Ейб заслужава всички възможни жертви.

Ала сега го принуждаваха да избира и отговорът беше неочакван за него: животът на жената, която бе създала „Арктическа одисея“, струваше много повече, отколкото си въобразяваше Уинг. Едновременно с това осъзна още нещо: Айрин Шейн Уиндзор трябваше да запази живота си, а след като беше законна наследница на Крейзи Ейб това означаваше, че ще се нуждае от всяка възможна помощ.

Коул познаваше семейство Чен. Ако сега отклонеше предложението на чичо Ли, те щяха да фалшифицират нова разписка за дълг на карти и да хванат на въдицата следващия добър търсач на диаманти. А той надали щеше да се интересува особено от снимките на арктическата пустош, които доближаваха един мъж до собствената му душа.

Коул безмълвно взе в ръка разписката и снимката на Айрин и ги пъхна в джоба си. При това не погледна снимката, защото не искаше да усети отново невинността, заложена у Айрин Шейн Уиндзор също толкова дълбоко, колкото и предпазливостта. Дали тя го знаеше или не — за нея бе запазено едно местенце върху „Диамантения тигър“, там, където съществуваше само едно правило: в никакъв случай не падай, защото който падне, бива изгризан до кости.

А невинните винаги падат първи.

— Е, добре, Уинг. Кажи на чичо Ли, че съм готов.