Ан Максуел
Диамантеният тигър (22)

Глава двадесет и първа

Късно следобед Айрин и Коул се върнаха на „Грийт Нортърн Хайуей“, без да знаят дали са пред или зад преследвача си. Коул караше с най-високата възможна скорост. След неравните пътища асфалтовото шосе изглеждаше странно спокойно, почти недействително.

Местността отново беше равна. Баобаби с бледи кори се облягаха върху евкалиптовия храсталак като джуджета, изправени сред равно синьо-зелено море. По единственото платно на шосето имаше повече движение, отколкото на Гиб Роуд. На всеки двадесет минути профучаваше някакво превозно средство. Срещаха най-вече леки автомобили и малки камиончета. От време на време с бучене се задаваше дизелов камион с три ремаркета. Когато Айрин за първи път видя сивото чудовище, невярващо извика:

— Какво, за Бога е това?

— „Роуд трейн“.

— Така значи — промърмори тя, без да разбира.

— Това означава автовлак и представлява камион с три ремаркета — обясни Коул и вдигна крак от педала на газта, за да намали скоростта на сто километра.

— Колко е общата му дължина?

— Не знам точно. Някои от тия грамади стигат до петдесет метра, или поне така се говори.

Айрин не каза нищо. Автовлакът наближаваше и сякаш изпълваше цялото шосе, защото и от двете му страни се надигаха облаци прах. Караше също така бързо, както и роувърът.

— Но на шосето няма достатъчно място и за двама ви — прошепна страхливо младата жена.

— Не се бой, скъпа — усмихна се Коул. — Страничната ивица е достатъчно широка.

После рязко изви роувъра встрани, така че двете му колела излязоха на черния път. Автовлакът направи същото. Роувърът се разтресе целият от рязката маневра и още повече, когато огромният камион профуча покрай тях.

След кратко, заслепяващо сияние, което за секунди оцвети облаците от кремавобяло и кармезин в мастилено черно, слънцето залезе толкова внезапно, че Айрин едва успя да се възхити на цветовете, изчезнали също така бързо, както се бяха появили.

Коул включи дългите светлини и натисна още един шалтер, който включи силен прожектор над сенника. Широкият кръг светлина прорязваше мрака пред тях двойно по-далеч от дългите светлини.

— Вдясно има крава — обади се Айрин, забелязала кратко проблясване, което можеше да бъде само отражение от очите на животно.

— Проклети гадини — изруга Коул и настъпи спирачката. Едновременно с това изключи прожектора. Премина покрай кравата, обвит в гъст облак прах, и скоро възстанови предишната скорост. Водеше колата твърдо и бързо, но никога по-бързо, отколкото позволяваха светлините, защото след залез-слънце мършавите кимбърлийски късороги излизаха от сенките на храсталака и започваха да пасат в края на шосето, където топящата се от асфалта вода осигуряваше сравнително богата растителност.

Колкото повече се стъмняваше, толкова повече Айрин и Коул съсредоточаваха вниманието си върху сенките в края на светлинния кръг. Това поне отклоняваше вниманието им от горещината. На небето скоро се появи дебелият звезден килим. Шарките му бяха за Айрин също така чужди, както и местността сутринта. С изключение на южния кръст всички звезди бяха еднакво ярки.

Коул непрекъснато натискаше спирачката, изключваше светлините и чакаше сенките пред тях да пресекат шосето.

— Защо изключваш светлините? — попита най-после Айрин.

— Те заслепяват говедата. Ако са на шосето, спират като вцепенени. Затова и не давам сигнал, иначе ще изпаднат в паника, а паникьосаната крава се хвърля право върху колата.

След малко Айрин попита, въпреки че бе взела твърдото решение да не го прави:

— Виждаш ли светлини отзад?

— Не.

— Възможно ли е да се движи без фарове?

— Можем само да се надяваме — усмихна се хладно Коул. — Малката машинка, която кара, не тежи повече от една крава.

В мрака пред тях от нагъсто насъбраните звезди внезапно се отделиха десетина изкуствени светлини. Това бяха първите лампи, които Айрин виждаше след напускането на Дерби.

— Фитцрой Кросинг ли е това? — попита тя.

— В тази пустош няма друго.

Във Фитцрой Кросинг шосето пресичаше течението на река Фитцрой. Реката и целогодишните резерви от вода поддържаха живота на няколко стотици бели и непрекъснато променящ се брой аборигени.

Коул зави към вехтата бензиностанция, изключи мотора и на слизане каза:

— Остани в колата. Ако забележиш нещо обезпокоително, натисни сирената. Пушката е под седалката ми.

— Не съм добър стрелец.

Зъбите му се белнаха в мрака.

— Няма нищо. Цевта е толкова къса, че е предостатъчна за бой с близък противник. Заредена е с двойна порция патрони. Само се прицели, натисни спусъка и гледай как надменният ти противник ще се свлече в праха.

Айрин безмълвно бръкна под седалката и сложи пушката на коленете си. Коул напълни резервоара и резервните туби, които бяха изразходвали поради високата скорост. После допълни водата и маслото, провери разни кабели и маркучи и влезе в къщата, за да плати.

Айрин не преставаше да се оглежда, но не откри нищо, освен стар абориген с посивяла коса и подути крака, натрупал около себе си цяла пирамида бирени кутии. Когато Коул излезе от къщата, която беше едновременно бар, кафене и супермаркет, носеше пълна торба сандвичи и хладни напитки от препълнения хладилник. Спря за миг, размени няколко думи с аборигена, подаде му един сандвич и се запъти към роувъра.

Само след минута двамата отново бяха на път. Айрин ясно усещаше, че Коул се радва на мрака и безлюдния път.

— На седемдесет километра северно оттук има паркинг. Можем да преспим върху масите за пикник или да продължим направо към станцията.

— Кое е по-сигурно?

Коул сви рамене.

— Тук често се срещат малки японски коли. Ако приятелят ни е наистина много сръчен и е отпрашил през полята към „Тунел Роуд“, сега сигурно е някъде пред нас. Ще пресметне, че ние ще продължим пътя си до имота на Ейб, защото там има хора. И дяволски лесно ще ни устрои засада някъде в храстите.

— Отдавна ми се иска да преспя върху маса за пикник.

— Не се бой, мила — засмя се тихо Коул. — Отзад имам чергило и спални чували. Ще си изровим яма в пясъка и ще спим като къпани.

В следващите десет минути не се появиха други превозни средства. После обаче на половин миля пред тях изникнаха светлини, чийто брой и височина показаха на Коул, че ще се срещнат с „роуд трейн“. Дългите му фарове бяха заслепяващо ярки. Търсещият прожектор беше закован върху роувъра като обвинително насочен пръст.

Коул автоматично намали скоростта и започна внимателно да претърсва края на шосето за животински очи. Айрин се опита да направи същото, но ярката светлина я заслепяваше.

Разстоянието между двете превозни средства бързо се смаляваше. Коул изключи светлините, но автовлакът не отговори на учтивия жест. С гръм и трясък той се насочи право към тях, като все повече ги заслепяваше.

— По дяволите! — изръмжа Коул. — С тия фарове онзи би могъл да търси, крави и по луната. — После сърдито вдигна ръка, за да защити очите си, и насочи роувъра още по-встрани. Идващият насреща им автовлак имаше на разположение цялата ширина на шосето. Той също се отклони малко встрани, но изобщо не намали скоростта. Продължаваше да трещи насреща им като изпуснат от контрол товарен влак.

— Този човек забравил ли е какво трябва да направи или просто е невъзпитан? — попита Айрин и няколко пъти изключи и включи прожектора. Огромните фарове угаснаха само на двеста метра пред тях.

— Време беше, вол такъв — изруга сърдито Коул.

Ала едва очите им бяха свикнали с мрака, когато отсрещният шофьор отново включи дългите фарове. Синьо — белият лъч се насочи право към навеса на джипа и се заби като нож в очите на Коул. Огромният камион се носеше право срещу тях, без да им дава шанс да се измъкнат. Заслепен, Коул инстинктивно завъртя кормилото наляво, така че роувърът се понесе направо през тъмната степ. Колата зави между къщичките на термити, които стигаха до гърдите му. Евкалиптовите храсти шумно се чупеха в амортисьора.

След няколкостотин метра Коул избягна поредния термитен хълм, остърга с вратата някакво дебело стъбло, ала предните колела се забиха в изникналата точно пред тях къща на термити и колата едва не се преобърна. Предните колела се изкачиха по хълмчето и роувърът спря, увиснал безпомощно косо във въздуха, с диво ревящ мотор.

През последните метри от това безумно пътуване главата на Коул се бе ударила в страничния прозорец. За миг той остана неподвижен, после инстинктивно изключи светлините и разтърси глава, за да се осъзнае. Макар че го направи няколко пъти, продължаваше да вижда всичко двойно.

Откъм пътя се чу свистене на спирачки и съскане на триещи се в асфалта гуми. Автовлакът също имаше намерение да спре.

— Айрин — пошепна дрезгаво Коул, — добре ли си?

— Да, или поне така мисля — отговори прегракнало тя.

— Вземи пушката и бягай.

— Но…

— Веднага!

С пушка в ръка Айрин отвори вратата и скочи от къщата на термитите. После отиде до вратата на Коул и я отвори.

— Нали казах… — започна той.

— Не мога да те оставя просто ей така! — кресна тя и гласът и надви ревящите спирачки на автовлака. — Веднага слез!

Коул се претърколи от седалката, стъпи на крака и се залюля като тръстика. Айрин го улови, за да го подкрепи с рамото си. Той се изправи и затича с несигурни стъпки, доверявайки се изцяло на Айрин, която го водеше покрай объркващите сенки на нощта.

След известно време зрението му се възстанови. Крачките му станаха по-дълги, докато в далечината скърцането на спирачките заглъхваше.

Силен прожектор, приличен на святкащ бял меч, започна да описва кръгове в мрака. При следващата обиколка непременно щеше да открие и тях, и роувъра.

Без предупреждение Коул събори Айрин на земята зад един голям термитен хълм и легна отгоре й, надявайки се прашните му защитни дрехи да бъдат достатъчно прикритие и за двамата. Едва после през главата му мина мисълта какво всъщност бе извършил — свали я на земята и упражни насилие над нея, също като Ханс.

С лице в праха Айрин безпомощно се мъчеше да си поеме въздух. Ала не изпадна в паника. Коул беше мъжът, който я притискаше към земята, Коул, който никога досега не бе й причинил болка, който се беше бил за нея, докато тя лежеше безпомощна в крайбрежния пясък. Коул никога не беше използвал силата си, за да я нарани или унижи. Беше й доставил удоволствие, не болка, бе споделил тялото си с нейното, за да събуди всичко човешко, което бе останало в него.

Когато тялото й се отпусна, Коул бавно и облекчено въздъхна. После тихо проговори:

— Не се движи. Не вдигай очи. В тях светлината се отразява също като при кравите. Разбра ли ме?

— Да.

Той нежно докосна с устни бузата й и пошепна:

— Ти си възхитителна жена. Смела си като снимките, които правиш. Моля те да бъдеш също толкова умна. Каквото и да стане, не мърдай от прикритието. Не искам по погрешка да улуча теб. Мога ли да ти имам доверие?

— Да.

Айрин почувства как тежестта му върху тялото й внезапно отслабна. Той взе пушката от ръцете й, тя чу само леко прошумяване в тревата и после отново се възцари тишина.

Коул запълзя по корем, докато прожекторът не улучи роувъра, продължи още по-нататък и бързо се върна върху него. Колата приличаше на животно, застанало на задните си крака и вирнало нос във въздуха. Коул се постара да не обръща глава към светлината и пропълзя по-близо. Знаеше, че убиецът от автовлака трябва да слезе, за да провери успешно ли е свършил работата си.

Когато прожекторът се насочи към него, той светкавично затвори очи, за да не ослепее, и ги отвори едва когато светлинният лъч продължи по-нататък. След няколко минути вляво от него се появи сянка. Може би това беше просто самоизмама, предизвикана от все още невъзстановеното зрение.

А може и да беше човек.

Коул застина неподвижно, после съвсем бавно обърна глава. Нищо не се помръдваше, въпреки това той беше сигурен, че наблизо има някой. Мъжът очевидно познаваше „Аутбак“ и се плъзгаше от сянка в сянка, от прикритие в прикритие, безшумен и сигурен като кралска мулга. Коул примигна, за да се увери, че вече не вижда двойни образи.

Убиецът изчезна в сянката и миг по-късно се появи в близост до роувъра. За съжаление все още беше твърде далеч, за да бъде улучен със сачмите на двуцевката. Бученето в главата също не помагаше особено на Коул.

Внезапно силуетът на мъжа се очерта пред прозореца на роувъра. Коул безшумно се изправи и със същото движение облегна двуцевката на рамото си и стреля. После даде изстрели вляво и вдясно от мястото, където бе застанал мъжът, и веднага се хвърли настрани, защото огънчетата, изскочили от цевите, бяха издали местоположението му.

Изстрелите отекнаха като гръм в нощта, после отново се възцари тишина. Никакъв шум, ни най-малък признак дали двуцевката поне отчасти е улучила целта. Коул остана неподвижен, вслушвайки се напрегнато. Леко прошумоляване, намек за стъпка, неясна сянка по обратния път. Хвърли се настрани, претърколи се по-далеч и даде още един изстрел. Сви се на кълбо и зачака.

Тишина.

Коул зареди още три патрона в магазина на пушката и безшумно се придвижи към автовлака. Неволно си припомни, че вече бе преживял подобна ситуация: непроницаема, гореща нощ и тишината на джунглата около него. Убиваш или биваш убит. Живееш или умираш.

Но този път беше по-различно, по-трудно, защото носеше отговорност не само за собствения си живот. Вслуша се в посока към Айрин, за да бъде сигурен, че не се е раздвижила.

Айрин продължаваше да лежи неподвижно и да се вслушва в тишината, потискайки със сила желанието си да извика името на Коул. Вече се бе промъквала в мрака на нощта с фотоапарат в ръка към спотаили се животни, бе наблюдавала как вълците ловуват, но никога не бе лежала в прикритие и не бе чакала хора да убиват и да бъдат убити. Напразно си пожела да има нещо по-добро на разположение от свитите си до болка юмруци.

Чу се трясък на затваряща се врата. Дизеловият мотор на автовлака нададе силен вой, камионът заскърца и потегли, бързо набирайки скорост. Светлините угаснаха, сякаш бягащият убиец се страхуваше да не го обстрелват отзад.

Коул предпазливо пропълзя към роувъра и тихо повика Айрин по име.

— Тук съм, крия се — отговори шепнешком тя.

Само след секунди той беше при нея, притискаше я в силните си ръце и я милваше, докато тялото й престана да трепери. Държа я още дълго, след като и най-малкото потръпване изчезна, продължавайки да се вслушва в нощта. Скоро отново се разнесоха нощните шумове на насекомите, което със сигурност означаваше, че никой не е останал да ги издебне в тъмнината.

— През целия ден искаше ти да караш — каза най-после той. — Какво ще кажеш да ме смениш?

Айрин кимна.

— Остани тук, а аз ще огледам наоколо. Ако всичко е наред, опитай да свалиш роувъра от къщата на термитите.

— Защо не почакаме? Може би онзи е решил да ни заложи нов капан — пошепна Айрин. — Или са били двама и единият е още тук.

— Шофьорът отфуча към Фитцрой Кросинг. Ние ще тръгнем в обратната посока. Не сме толкова глупави, че да останем тук.

— Гласът ти звучи разочаровано — установи с въздишка Айрин.

Белите зъби на Коул проблеснаха в мрака.

— Страшно ми се искаше да пратя това куче в ада. — Усмивката му бързо изчезна. — Вече не преследват само мен. Едва не загина и ти. От тази нощ нататък ловният сезон е открит.

Още преди Айрин да успее да отговори, той заключи устата й с внезапна, жарка целувка, която свърши също така бързо, както бе започнала.

— Пет минути — нареди Коул. — Ако не се върна и не си чула нищо, опитай се да свалиш роувъра от тази купчина. Ще те настигна, преди да излезеш на шосето.

Айрин почака пет минути и отиде при колата. Доста трудно се покатери в наклонения джип, но щом седна зад волана, успя веднага да запали мотора. Скоростите бяха направени за силен мъж и тя трябваше с все сила да натисне задната, за да даде бавно газ. Роувърът измина няколко сантиметра. Айрин превключи на първа, даде малко напред, после бързо смени на задна, гумите се захванаха и колата слезе от хълма. Бавно и внимателно тя продължи пътя си на изгасени светлини и когато достигна шосето, Коул внезапно изникна от сянката на нощта.

— Аз ще карам, ти дръж пушката — каза Айрин, когато той седна до нея.

— Карай до разклонението за станцията, после ще карам отново аз. Днес няма да излезе нищо от нощувката върху маса за пикник. Ще продължим пътя си, докато не започна отново да виждам двойни образи.

— В станцията няма ли да бъдем на сигурно място?

— Сигурно? — изсмя се Коул. После я погледна и в блесналите му очи се отразиха светлинките върху арматурното табло. — Още ли не си проумяла? Станцията не означава сигурност, тя е ловното поле на Диамантения тигър.