Ан Максуел
Диамантеният тигър (36)

Глава тридесет и пета

Коул предпазливо се хвана с една ръка за първото стъпало на подвижната стълба. Навсякъде, където скалата не оставяше място за пръстите на ръцете и краката, Ейб бе изкопал вдлъбнатини.

— Коул, сигурен ли си, че не е по-добре да почакаме?

— Сигурен съм, че преди началото на следващия дъждовен период тук ще става все по-мокро. И съм дяволски сигурен, че по-скоро ще преживеем тази стълба, отколкото покушенията на „Кон Мин“.

— Внимавай — пошушна тя.

Коул изръмжа нещо неразбрано и постави и другата си ръка върху стълбата. За миг дръжката на ножа, закрепен на китката му, проблесна в мрака.

Стълбата издържа. Коул бавно изпусна въздуха от дробовете си и опипа с крак за следващото стъпало. Стълбата леко се залюля и се удари в скалата. Кракът му намери опора и той бавно се спусна надолу. Раницата се опря в стената и заседна в тесния отвор.

Коул изруга и се качи едно стъпало по-нагоре. Освободи се от раницата и окачи една от каишките на дясното си рамо. Заслиза внимателно надолу, но едва не заседна отново. Ако раницата беше само малко по-пълна, нямаше да успее да се спусне.

— Ти си твърде голям — каза Айрин. — Остави аз да я сваля.

— Надявах се ти изобщо да не слезеш — промърмори Коул, но бързо се покатери обратно и й подаде раницата. — Облечи резервната риза, преди да си замръзнала.

— Колко време ще мине, докато варовикът се напълни свода? — попита тя, докато навличаше ризата.

— Не знам. Може би вече няколко хиляди години не е бил толкова пълен. Може би изобщо не се пълни. — Той вдигна глава и за миг остана взрян в яркото зелено на очите й. — Едно обаче е сигурно, Айрин. Надали бих се съгласил да се спусна повторно тук преди започването на следващия сух период.

Айрин захапа долната си устна и зачака Коул да се спусне отново. Чуваше как скалата стърже по дрехите и кожата му и как Коул ругае масивността на тялото си, без която двамата надали щяха да стигнат дотук.

— Успяваш ли? — повика го тихо тя.

— Трудно — изохка той и ядно изруга. — Ейб имаше доста по-тесни рамене.

Коул бавно изчезна в дупката. Айрин чу съскане на вода, когато капка улучи стъклото на каската му.

— Слизала ли си някога по подвижна стълба? — попита той, малко преди главата му да се скрие.

— Всеки път, когато се прекачвах от транспортен кораб в свързочна лодка. Обикновено при буря и сила на вятъра от шеста степен.

— Тогава тази тук ще бъде играчка за теб. Имаш достатъчно пространство за ръцете.

Когато Коул стигна долу, Айрин преметна раницата, пое дълбоко въздух и си припомни, че беше правила същото и при много по-неприятни обстоятелства.

Но не и в тъмното.

Коул мълчаливо наблюдаваше слизането й, докато наоколо водата плискаше и пръскаше. Тънките поточета бяха удвоили обема си и се спускаха с по-голяма сила. В края на стълбата водата беше до глезените. Там имаше място колкото двама души да застанат един до друг. Почти кръгъл коридор извиваше рязко встрани. Беше гладък и тесен.

— Внимавай! — Коул улови Айрин, когато кракът й потърси следващото стъпало, макар че бе застанала на последното. — Шахтата е половин метър по-дълбока от стълбата.

Айрин пое дълбоко въздух и краката й се потопиха в студената вода.

— Дано не се наложи да се спускаме още.

— Дано.

Коул огледа внимателно почвата с помощта на светлината върху каската си. На едно място, върху което през целия дъждовен период вероятно падаше водопад, водата бе издълбала необичайна по формите си дупка. В нея се виждаха малки, закръглени от водата камъчета.

— Качи се малко по-нагоре — помоли Коул и клекна, след като Айрин се изкачи отново на стълбата, за да му направи място. Потопи ръка във водата и започна да изтребва камъчетата от дъното. В осмата купчинка нещо просветна и заблестя.

— Улучихме — прошепна той, останал без дъх.

— Какво?

Без да отговори, мъжът вдигна ръка и лъчът от каската му я освети. Между палеца и показалеца си стискаше малък закръглен кристал, голям колкото детско топче за игра.

— Диамант ли е това? — попита невярващо Айрин.

— Точно така. Дръж го. Аз ще проверя дали Ейб е изпуснал още няколко.

— Изпуснал?

— Това е първата дупка под водопад, която забелязах. Ейб сигурно я е претърсвал неведнъж по пътя си към пещерата.

Диамантът в шепата на Айрин беше хладен. Сърцето й внезапно заби от вълнение. Тя сключи пръсти около камъка, докато усети болка. Под нея Коул продължаваше да претърсва дупката, опитвайки се да провре пръсти в цепнатината, през която изтичаше водата. Не можа.

— Е, нищо. Ако в този прорез има още някой камък, той сигурно не е особено голям.

— Как можеш да бъдеш толкова спокоен? — попита учудено тя.

— Спокоен? — засмя се Коул. — За Бога, Айрин, ръцете ми треперят почти толкова силно, колкото когато се любихме за първи път.

Айрин смаяно го изгледа и се постара да прикрие усмивката си.

Коул разсеяно изтри ръце в панталоните си и се надигна.

— Да не губим време.

— Време ли губим? Коул, та ние току-що открихме диамант!

— Внимавай с последното стъпало — отговори само Коул, отпусна се отново на колене и запълзя по тесния тунел, извиващ вдясно от този, по който се бяха спуснали. Подът му не беше толкова огладен, скалата около тях беше влажна, но не наситена с вода. На много места имаше вдлъбнатини.

Пътьом Коул продължаваше да претърсва падините и често намираше по някой малък диамант. Пъхаше го под езика си и продължаваше да пълзи, без да се задълбочава в търсене. Само кривеше лице, защото пътят навътре във варовика ставаше все по-неудобен.

Скоро Коул осъзна, че коридорът се спуска надолу. От стените и тавана се процеждаше вода, която се събираше на малки потоци. Те се вливаха в издълбаните от двете страни на тунела корита или изчезваха надолу в пукнатините. Запита се какво ли е нивото на подземната вода в Кимбърли и колко ли време ще мине, докато прастарият риф и пещерите му се запълнят с вода. Кога ли ще се напълни тунелът, през който се промъкваха?

— Таванът също изглежда измит — обади се Айрин. — Това означава ли, че тунелът дълго време е пълен с вода?

Коул само изръмжа.

Някъде напред се чу шум на течаща вода. Коул забави ход и грижливо освети пътя пред себе си за неочаквани препятствия.

Над главите им водата се стичаше като през сито от неравномерно разположени дупки. Тунелът стана по-широк, а подът му още по-неравен. На всяка крачка се срещаха падини, издълбани от водопадите по време на дъждовния период. Някои бяха колкото вани за къпане, други — не по-големи от човешки юмрук. Купчинки камъни бяха изтласкани от дупките и изхвърлени по краищата им.

Коул и Айрин скоро се намокриха до кости. Междувременно бе станало направо студено. Щом спираше, Айрин започваше да трепери. Но не можа да устои на изкушението и загреба в една малка дупка. Дори премръзналите й ръце усетиха разликата между парчетата варовик и закръглените от времето диаманти.

— Намерих един! — извика тя.

— Прекрасно. Сложи го под езика си и продължавай да пълзиш.

— Обаче…

— Ейб ги е оставил — прекъсна я Коул. — Виждаш ли купчините камъни отстрани? Старият е претърсил всички дупки.

— Защо тогава намерих диамант?

— Смятам, че по-нататък дядо ти е открил нещо, което го е накарало да забрави всичко останало.

Докато говореше, Коул продължи да се промъква към все по-отчетливия шум от падаща вода. Вълнението биеше в гърдите му и го караше да забравя болката от многобройните одрасквания по коленете и дланите. Таванът на тунела стана по-висок, Коул тръгна приведен и накрая се изправи. Краката му шляпаха във вода, но той не й обърна внимание и разтри схванатите си мускули. Когато лампата на Айрин светна малко зад него, той се приведе и й помогна да се изправи. Младата жена въздъхна от облекчение.

— Е, това прилича повече на пещера — промърмори Айрин и се огледа с помощта на лампата. — Таванът е малко нисък, но иначе е просторно. Има и много локви.

Коул изплю диаманта си и го пъхна в един от джобовете на раницата. Айрин му подаде и своя. За нейна изненада Коул не обърна внимание на просторната пещера и не пожела да я изследва. Остана неподвижен и само лампата му описа кръг наоколо. След това се обърна и заразглежда тунела, по който бяха дошли.

Голяма цифра „1“ беше издълбана в скалата над входа на тунела. Коул се обърна и лъчът на лампата му освети цифрата „2“ точно насреща.

— Виждаш ли и други маркирани отвори? — попита той.

Айрин се огледа, но не забеляза нищо. Усети само далечно, влажно въздушно течение.

— Надписи няма, но отнякъде влиза въздух.

— Вероятно защото приижда по-голямо количество вода, която изтласква въздуха пред себе си.

— Какво?

— Чуй — каза Коул. — Това не е гръмотевица. Някъде пред нас има поне един водопад, който е на това ниво.

Айрин потрепери и се вслуша.

— Ти замръзваш — пошепна той.

— Мръзнала съм и много повече и въпреки това съм оцеляла.

Коул се поколеба, после вдигна рамене.

— По-добре да продължим. Не знам колко време ни остава тук долу.

— В коя посока?

Коул посочи към стената.

— Виждаш ли стрелката? Тръгваме в обратна посока. В пещерата, както и в мината, всички стрелки сочат изхода.

Айрин разгледа внимателно стрелката и изненадано извика:

— Изглежда като току-що направена!

— За скалата десет или двадесет години не означават нищо.

— Коул се обърна и тръгна напред. След около десет метра стана ясно, че някъде пред тях водата се стича по-бързо, отколкото се оттича. На пода се появи широка локва. Само пет метра по-нататък водата стигна до глезените им.

— Внимавай с пода — посъветва я Коул. — Може да има дупки под водопади, достатъчно големи, за да се удавиш в тях. Можеш да плуваш, нали?

— Мога, но бих предпочела да не ми се наложи. Водата не е особено топла.

— Искаш ли…

— Не — отряза го тя. — Няма да се върна. Искам да видя съкровищницата на Ейб.

— Може би тъкмо минаваме над нея.

Айрин веднага спря и сведе глава, за да освети водата пред краката си.

— Сериозно ли говориш?

— Вероятно е, но не ми се вярва. Няма купчини изхвърлени камъни. Дори при седиментните скали миньорската работа оставя много отпадъци.

Съпътствани от все по-силното бучене на падаща вода, Коул и Айрин прецапаха широката плитка локва. Той се държеше близо до стената, докато стигнаха отвора, маркиран с цифрата две. Перспективата да лазят отново не беше особено приятна. Коридорът беше тесен. Водата беше почти двадесет сантиметра висока и се изливаше навътре с голяма сила.

— Ами сега? — пошепна Айрин и застана до него.

— Водата бяга от нас.

— Е, и?

Коул сви рамене.

— Очаквах да се оттича към водопада, но той остана зад нас.

Той се отпусна на колене и запълзя напред, бълвайки всевъзможни ругатни. Айрин го последва. След няколко минути проклятията му вече не й се струваха преувеличени. Таванът на тунела се сниши до тридесет сантиметра, страничните стени също се стесниха й скоро раменете му заеха цялото пространство.

— Ще минеш ли? — извика изплашено Айрин.

Коул сърдито изръмжа, след малко се чу плясък, а после поредното проклятие, когато тунелът рязко изви вляво. Коул успя да изтегли тялото си и установи, че пътят отново се разширява. Таванът се издигна. Скоро отново можаха да се изправят, но Коул бе принуден да върви с рамото напред, защото тунелът беше толкова тесен, че нямаше място за масивните му рамене.

Тесният процеп бе изпълнен с шума на падаща вода, макар да се виждаха само две малки поточета. След четири метра забелязаха втора стълба. Тя водеше нагоре през поредната дълга, тясна шахта, издълбана само от едната страна от течащата вода. Стъпалата бяха мокри.

— Почакай да стигна горе и след това се изкачвай — нареди Коул.

Без да се поколебае, сложи крак върху първото стъпало. Шахтата беше толкова тясна, че нямаше защо да се тревожи, че стълбата ще се извърти и той ще се удари в стената. Водата се стичаше на равномерни потоци от тавана и заливаше стълбата.

След четиринадесет стъпала Коул достигна следващия отвор в камъка. Изтърколи се горе и извика на Айрин:

— Тръгвай!

Лампата върху каската на Айрин загасна на половината път. Коул веднага освети пътя й със своята. Когато над ръба на шахтата се показаха раменете й с раницата, той я издърпа горе, свали каската и бързо запали лампата. Айрин въздъхна с облекчение.

— Уплаших се, че вече няма да иска да работи — проговори с треперещ глас тя.

— Случват се такива неща. Тази вода е прекалено много. — Коул се поколеба и предложи: — Можем да се върнем.

— Ако се наложи, имаме достатъчно свещи и кибрит.

Коул не можеше да откъсне очи от нея. Лицето й беше напрегнато, но решително. Тази жена обичаше светлината, тя беше най-важното в професията й. Слизането в черния мрак на пещерата я бе разтърсило до дън душа.

— Тук не ти харесва кой знае колко, нали? — попита меко той.

— Зарадвах се, като намерих диаманта. А останалото ще понеса, няма как.

Коул се усмихна.

— Само още четвърт час. Ако не намерим нищо, ще се върнем. Твърде е опасно за теб.

— А за теб не е ли?

— Аз познавам рисковете. Ти не.

— Рисковано ли е?

— Ако оцелеем, ще сънувам тази пещера и ще се будя, окъпан в пот — отговори честно той. — Лудост е, че изобщо слязохме.

— Ейб не е загинал.

— Бог пази лудите и пияните.

— Тогава сме поне наполовина сигурни — отговори смело тя.

Коул се засмя.

— Затвори очи, Айрин.

— Защо?

— Защото не искам лампата ми да те заслепи.

Айрин почувства топлите му устни върху своите, после и горещия му език. Целувката проби студената броня около сърцето й. Тя усети как Коул смъкна раницата от гърба й, после я вдигна и здраво я притисна до себе си. Целувката свърши също така внезапно, както беше започнала. Треперенето й беше повече следствие от студа. Само след миг Коул я облече със своята риза, въпреки че тя сърдито се възпротиви на третия кат облекло.

— И без това още в следващата теснина ще я скъсам — отговори спокойно той.

— Ще замръзнеш — промърмори тя и нарами раницата.

— Тежа двойно повече от теб. Значи съхранявам двойно повече топлина. Попитай който си щеш биолог.

Още преди Айрин да отговори, Коул се обърна и продължи по следващия коридор, който беше толкова тесен, че отново трябваше да се движи странишком. И тук имаше следи от присъствието на вода. При всяко разклонение бяха издълбани стрелки.

Шумът на течаща вода идваше от всички посоки и Айрин се почувства като в огромен въздушен балон посред каскада от водопади. Много й се искаше да разбере на каква дълбочина са слезли, но не посмя да попита. Всъщност не искаше да знае колко метра скали се издигат над главите им. И без това й беше трудно да се ориентира в непрекъснатите завои на тази пещерна система. Ако не бяха стрелките, никога нямаше да се справи с посоката.

Коул зави зад следващия ъгъл и внезапно усети как страничният натиск на скалните стени намалява. Направи още три крачки и се огледа да види къде точно се намират.

Бяха достигнали най-голямата досега пещера. От всички страни се чуваше плисък на вода. Таванът беше по-висок, отколкото достигаха лампите им. Не виждаха и стените, освен тази зад себе си. Въздухът леко потрепваше, раздвижван от множество водопади.

— Имаме само четири минути — установи Коул и погледна часовника си.

Айрин не можа да отговори, занемяла от възхищение. Смайващото усещане за голямото пространство около нея беше колкото приятно, толкова и страшно. Защото пещерата бе изпълнена с милиарди гласчета, идващи от течащата вода. Те шепнеха, бъбреха, шушукаха, изливаха се, пръскаха, гърмяха, плискаха се. Където и да погледнеше, навсякъде бяха заобиколени от вода. Светът се състоеше от водни капки и мокър мрак. Пред краката им се простираше огромно плитко езеро и лампите им не достигаха края му. Скрити течения караха светлината под повърхността да танцува и да блещука.

За първи път, откакто Айрин беше проникнала в този лабиринт от варовик, тя си пожела да имаше в ръка фотоапарат. След първата й потресаваща среща с дългата арктическа нощ не бе виждала нищо по-красиво и по-страшно от това подземно езеро.

Трепкащият светлинен кръг на лампата й падна върху купчина скални отломъци, стърчащи над водната повърхност. Тя сграбчи ръката на Коул.

— Погледни!

Лъчът на лампата му описа кръг в мрака и намери още няколко купчини, издигащи се над тъмното езеро. Коул пристъпи до брега и водното огледало се раздвижи като живо. Водата беше абсолютно бистра, защото прахът от повърхността бе останал някъде далеч назад по дългия й път. Ако лекото й движение не отразяваше светлината, водата щеше да бъде почти невидима. Ейб не беше поставил номер над тунела. Нито над другите отвори и процепи.

— Не виждам стрелки — пошепна Айрин.

Коул не отговори. Той направи няколко крачки навътре в езерото, търсейки знак, че Ейб вече е бил тук.

— Ето го. Във водата — каза след малко той.

Трябваше да го повтори по-високо, защото ревът на водопадите поглъщаше думите му. Айрин нагази и видя стрелката, издълбана във варовика под краката й.

— Това означава ли, че когато Ейб е бил тук, е било сухо?

— Вероятно — каза Коул. — Той не обичаше водата. По-точно казано, мразеше я. Не можеше и да плува.

— Сигурно се е чувствал ужасно, когато е изследвал пещерата.

— Не и по време на сухия период. Водата, която се стича тук, е от вчера.

Айрин затаи дъх и трябваше със сила да се принуди да вдиша отново. Припомни си проливния дъжд и огромната повърхност на планината, както и всички капки, които се събираха в малки и по-големи поточета, сливаха се във все по-големи реки и се стичаха надолу във вътрешността. Те бяха издълбали тези тунели, шахти и пещери, през които бяха минали с Коул, тонове и тонове вода, търсеща пътя си надолу към недрата на земята. Когато всички дупки се напълнеха, нямаше да остане нищо, освен мрак, вода и скала.

„Не оставай дълго. Ще пиеш черна вода и ще се удавиш.“

Айрин с мъка се откъсна от мисълта за скалите и пробиващата си път вода и внимателно закрачи след Коул. Сведе глава, за да наблюдава сребърните отблясъци от водните пръски около краката си. Потоците устремно се стичаха по стените, образувайки многобройни душове, сякаш някой беше отвъртял десетки невидими кранове.

— Между купчините камъни има дупки, направени от водопади — обясни Коул. — Има и падини, през които са текли буйни потоци вода.

— През миналия дъждовен период ли е станало това?

Коул не отговори.

Айрин не откъсваше очи от тихо плискащата се край краката й вода. Тя усети ясно идващото от мрака по-силно течение. Коул коленичи във водата, за да изследва някаква малка дупка, а тя се огледа наоколо, за да отклони вниманието си от тежките мисли.

Потърси дупка пред себе си и забеляза някаква кръгла сянка. Отначало помисли, че е само гладко заоблен камък. После осъзна, че неизвестният предмет е прекалено кръгъл и че около него има още много, също така съвършено кръгли. Направи крачка напред и уплашено извика, защото пропадна в дупка, по-дълбока, отколкото беше очаквала. Протегна ръце да се опре в камъка и пръстите й се сключиха около кутия от бонбони. Дупката беше пълна с бонбонени кутии.

— Айрин! — извика Коул и се изправи. — Наред ли е всичко?

Тя се опита да отговори, но от гърлото й не се изтръгна нито звук. Взе във всяка ръка по една кутия и ги вдигна, за да попаднат в кръга светлина от лампата му. Водата се стече по ръцете й и светлината се отрази в хиляди блещукащи точици, бели, зелени и жълти.

В този миг Айрин осъзна, че в ръждясалите кутии светят не капки вода, а скъпоценни камъни. Бе застанала до колене в личната съкровищница на дядо Господ. Ръцете й бяха пълни с диаманти.