Ан Максуел
Диамантеният тигър (8)

Глава седма

„Това не може да бъде! Да дойдат при теб и да ти връчат ламаринена кутия с един милион долара. Не и в моя свят. Дори не и в хотел «Бевърли Уилпгър». Това са само пъстри стъкълца, малката ми. Когато се яви повторно този Блекбърн ще иска да ти продаде картата на диамантената мина.“

Айрин гледаше втренчено слушалката, която тъкмо бе оставила, докато хладният глас на Матю Уиндзор все още отекваше в ушите й. Думите на баща й я объркаха. От една страна бе готова да му даде право. От друга обаче, вярваше, че камъните са действителност, както и Коул Блекбърн беше действителен.

Той беше дори прекалено действителен.

Промърмори някакво проклятие и се извърна. Въпреки това Уиндзор бе изявил готовност да направи „някои дискретни разследвания във Вашингтон“. Щом — или в случай че — се намери нещо интересно, щял да й се обади. Айрин не се опита да му противоречи. Като главен офицер в Централното разузнавателно управление баща й имаше достъп до всеки правителствен компютър, от ФБР до списъка на геолозите.

Само след двадесет минути телефонът отново иззвъня. Когато Айрин вдигна слушалката, гласът на Уиндзор прозвуча подчертано делово:

— Опиши Коул Блекбърн.

— Едър и широкоплещест — започна Айрин, опитвайки се да възстанови образа му в съзнанието си. — По-висок дори от Фил, но няма и следа от тлъстини. Корав. Кавказки тип. Американски акцент. Интелигентен. Със самочувствие. Движи се гъвкаво. Черна коса. Сиви очи. Добре очертана уста, едностранна усмивка. Стар белег отстрани на долната челюст. Различни дребни белези по ръцете. Големи ръце, впрочем. Дълги пръсти. Не носи пръстени. Скъпо облекло, но не се старае да направи впечатление. Въобще у него няма и следа от суетност. Като цяло смятам, че би бил неприятен противник.

— Имаш добър поглед — изръмжа Уиндзор. — От край до край Блекбърн.

— Нали знаеш, че съм фотографка. Живея от наблюдението върху нещата. — Айрин почака малко, но баща и не отговаряше. — Какво става, татко? Измамник ли е Коул Блекбърн?

— Това не е разговор за по телефона, малката ми.

Айрин усети как в гърдите и се надига гняв. Отчасти и затова че се чувстваше неудобно в контакт със света, от който бе избягала преди седем години. Но още по-неприятни бяха старите й спомени, в които бе изключена от света на тайнствените шпиони, от света на баща си и брат си.

— Блекбърн показа ли ти нещо, което да потвърди самоличността му? — попита Уиндзор.

— Само себе си. От край до край, както се изрази ти преди малко. Да вярвам ли в думите му?

— Мила, не мога…

— Да или не — прекъсна го Айрин. — Една дума.

— Не е толкова просто. Утре пристигам в Лос Анджелис и ще поговорим за всичко.

Айрин изгледа смаяно телефона, сякаш внезапно бе сменил цвета си.

— Ти ще дойдеш в Лос Анджелис?

— Не се плаши толкова, детето ми. Не съм те виждал почти година. — Гласът му се промени и доби нещо от старата твърдост. — И за да не те изпусна, остани непременно в стаята си! Нека ти сервират яденето горе, а ти лежи и си почивай. Разбра ли ме, мила?

— Да — отговори тя, защото й беше ясно, че Уиндзор не й позволява да напуска стаята си. — Макар да не ми е особено приятно.

— На мен също — отговори тихо той.

След кратка пауза Айрин отговори:

— Добре, ще те чакам тук.

— В стаята си.

— В стаята си — промърмори през стиснати зъби тя.

Чу се нещо като облекчена въздишка.

— Благодаря ти. Това означава много за мен, наистина. Обичам те, малката ми.

Още преди Айрин да успее да отговори, връзката прекъсна. Баща й често казваше, че я обича, но през последните седем години не изчакваше да чуе отговора й.

Айрин бавно остави слушалката и направи няколко крачки в стаята. После запали лампата, защото зад спуснатите завеси вече падаше мрак. При това не преставаше да се пита защо баща й настоя тя да остане в стаята си. Дано утре да й го каже. А може би нямаше. Той бе прекарал живота си в онази гора от огледала, която различните държави бяха издигнали, за да се измамват взаимно. Бе изживял основната част от живота си в места, за които не биваше да говори. Нито с жена си, нито с дъщеря си, може би даже със сина си, също офицер от ЦРУ.

Айрин разбираше необходимостта от работата на баща си, но въпреки това изпитваше дълбоко отвращение от нея, не само заради събитията, които я засягаха лично, но и защото баща й, когото познаваше като интелигентен, разсъдлив и човечен мъж, се бе променил неузнаваемо поради тази професия. Работа в тайните служби означаваше живот, скрит от очите на другите, и този скрит живот правеше чисто човешкото доверие невъзможно. А Айрин искаше да има доверие на баща си, както искаше да вярва и на целия останал свят.

Макар че доверието към всички хора не беше особено умно житейско правило и можеше да доведе до много болезнена смърт. Тя едва бе успяла да се изплъзне от ноктите й. Следващият път може би нямаше да има този късмет.