Ан Максуел
Диамантеният тигър (20)

Глава деветнадесета

Дерби правеше впечатление на умиращ град. Къщите се люлееха върху подпорите си, сякаш обширната равнина непрекъснато бе заливана от вълните на морето. Главната улица имаше достатъчно платна във всяка посока, но само две от тях бяха асфалтирани. Алеята помежду им бе залесена с трева и баобабови дървета, които с дебелите си стебла и извити клони приличаха на коренища. Асфалтът беше целият на петна и омекнал от горещината. Не се виждаше нито едно превозно средство. Климатът правеше невъзможна всяка човешка дейност, освен потенето.

В Даруин беше горещо, но имаше климатични инсталации и други завоевания на цивилизацията. Дерби беше горещ и първобитен.

Роувърът, който Коул и Айрин бяха чакали осемнадесет часа, правеше същото лошо впечатление като града. Беше отдавна в употреба, тракаше и изглеждаше като някоя все още внушаваща доверие развалина, изкърпена навсякъде с резервни части от бунището, препълнена със сандъчета за инструменти и брезенти, резервни гуми и всевъзможни метални тръбички, които служеха Бог знае за какво. На покрива имаше плосък багажник. Калниците бяха свободни, но стоманената решетка, която отделяше багажника от кабината на шофьора, беше закрепена здраво и достатъчна да удържи дори напора на бик.

Коул прегледа много внимателно роувъра, преди да напуснат града. Между Дерби и Фитцрой Кросинг, разположен на няколкостотин километра по-надолу по Грийт Нортърн Хайуей, нямаше нито град, нито село, нито пък бензиностанции или кръстовища, нищо — само пустинна трева, евкалиптови храсти и типични за западна Австралия акациеви дръвчета.

Айрин стоеше под оскъдната сянка на ламаринения покрив и наблюдаваше как Коул проверява мотора. Дори и раната да му причиняваше известна болка, той не допускаше тя да се забележи. На сутринта беше същото, когато я събуди с целувки и нежни докосвания, които запалиха буен пламък в сърцето й и накрая сляха телата им в такова съвършено взаимодействие, че болката ставаше немислима.

Айрин се усмихна на спомена, без да обръща внимание на потта, която се събираше под трикотажната ризка без ръкави и с дълбоко кръгло деколте и се стичаше на струйки надолу към късите панталони. Макар че атмосферата в Дерби беше невероятно влажна, въздухът беше наситен с ръждивокафяв прах. В промеждутъците между кратките, но силни пориви на вятъра върху нея се нахвърляха ята мухи. Айрин автоматично ги пъдеше от лицето си. Коул правеше същото, докато се беше привел над лъщящия от смазка мотор.

Айрин не преставаше да се учудва на горещината. Беше благодарна на Коул, който бе настоял тя да вземе в багажа си само къси панталони, ризи без ръкави, бикини и блузи с презрамки. Единствената отстъпка пред западното облекло бяха чорапите и здравите туристически обувки. Меката платнена шапка, която бе нахлупила на главата си, почти черните слънчеви очила и леката найлонова чанта до краката й бяха нови. Дори канадският паспорт в чантата й беше нов, поне за Айрин, макар че изглеждаше доста употребяван. Коул й го бе връчил в Пърт заедно със своя. Мистър и мисис Маркхем от Нанаимо в Британска Колумбия. Айрин бе получила дори употребяван венчален пръстен с името на майка й. Не се чувстваше особено добре, откакто го носеше на пръста си. Заедно с паспортите бяха пристигнали и няколко стари семейни снимки, най-вече портрети на бабата на Айрин Бриджит Маккуин Уиндзор. Като видя снимките, паспортите и пръстена, Айрин се запита дали Нан Фокнър е осведомена за предприетото от Матю Уиндзор, или баща й рискува кариерата си, за да поправи злото, което бе сторил на детето си преди седем години.

Но не бе получила отговор на този въпрос, само кратка бележка от баща си, в която пишеше:

„Не можах да открия нищо повече за живота на баща ми в Австралия. Бъди внимателна, Айрин. Обичам те.

Татко.“

Златният пръстен проблесна на тропическото слънце и припомни на Айрин фотосите в чантата й. Тя се наведе, разрови вещите си, намери плика и бързо се изправи.

Извади снимките, прегледа ги набързо, после се зае да ги изследва по-внимателно. Те бяха от времето, когато двамата братя Уиндзор били още млади и заедно разучаваш пустинния австралийски „Аутбак“. Черно-белите снимки показваха бедна, пуста, гола земя. Въпреки това и двамата мъже се усмихваха, особено когато на снимката присъстваше мис Бриджит Маккуин.

Една от снимките направо омагьоса Айрин. Тя показваше младата Бриджит в старомодната й рокля, застанала на някакво скално било, обкръжена от тънки, странни на вид дървета и своеобразно оформени скали. Бриджит сияеше и с дяволито изражение на лицето, през спуснати дълги мигли се взираше дръзко в невидимия мъж, който я снимаше. Зад нея се виждаше мъж с гъсти прави вежди, рошава коса и израз на страстно желание, взрян в младата жена, чиято коса се развяваше от лекия вятър.

На задната страна беше написано:

„Някой обича злато и сребро, ако го е дал Бог. Ние обичаме горещината, която никога не секва.“

Почеркът беше равен, старомоден и елегантен. Май склонността към лоши стихове и красив почерк беше заложена дълбоко в семейство Уиндзор.

— Готово — обади се Коул. — Да тръгваме.

Капакът на мотора падна с трясък, сякаш за да подчертае думите му. Айрин прибра снимките в плика и го скри в чантата с фотоапаратите. Когато се наведе, слънцето прониза главата й. Горещината беше задушаваща. Трябваше да положи много усилия, за да вдиша наситения с прах въздух. Имаше чувството, че кислородът достига до нея през десетина пласта използвани в сауната хавлиени кърпи.

А все още беше пролет, не лято. Айрин се опита да си представи какво ще бъде в Дерби, когато настъпи лятото, но не успя.

Вътрешността на роувъра беше прашна и задушна. Моторът веднага се включи. Айрин седна на седалката и се обля в пот.

— Прав беше — пошепна тя.

— Какво?

— Прав беше, че от потенето няма никаква полза.

Коул се усмихна, но усмивката му беше доста мрачна.

— Бих предпочел да съм сгрешил. Мразя тази проклета земя, когато настъпи „билдъп“.

Когато роувърът потегли, Айрин се освежи от постоянния вятър, нахлуващ през отворените прозорци. След петнадесет минути горещината и влажността вече й се струваха незначителни и незаслужаващи да им се обръща внимание, въпреки че продължаваха да я дразнят. Дерби изчезна в облак прах.

Чуждият вид на страната, през която пътуваха, беше не толкова драматичен като климата, но имаше много по-дълбоко въздействие. Айрин, свикнала с Аляска и Калифорния, се почувства паднала на друга планета. Докъдето стигаше погледът, местността беше напълно равна. Нито един планински връх не се надигаше от маранята, нито един хълм, нито дори незначителни възвишения. Срещнаха само няколко изкривени дървета. Тук-там се виждаха оскъдни треви. И навсякъде почвата беше червена като желязо.

Въпреки това тази страна постепенно завладя съзнанието на Айрин и тя започна да възприема формите й, горещината и влагата, и преди всичко невероятната равнинност, която беше колкото невидима, толкова и замайваща.

Коул хвърли бърз поглед към огледалото за обратно виждане. Маранята не даваше възможност за по-точно наблюдение, но той въпреки това установи, че ги следва някаква кола. Тъй като нямаше други пътища, тя също бе излязла от Дерби. Коул смръщи чело, погледна в страничното огледало и внимателно даде газ.

Отстрани на пътя се появиха разрушени къщички на термити, някои от които образуваха цели селца. Нямаше видима причина за разположението им точно по този начин. Повечето бяха с остри върхове, високи до колене и много напомняха външните корени на мангрови дървета. По-големите достигаха до два метра височина и бяха доста широки. Големите сухи буци червеникава земя приличаха на малки замъци, построени някога от ръждивочервен восък и стопени от безмилостното тропическо слънце.

Въздухът просто пареше. Отстрани на роувъра се кълбяха сини облаци пара, а небето над него блещукаше във всички отсенки между бялото и тъмносиньото. Някакъв неизвестен източник сякаш създаваше все нови и нови облаци.

— Откъде идват облаците, след като няма нито планини, нито реки? — попита най-после Айрин.

— От Индийския океан.

Айрин небрежно подръпна ризката си, влажна и залепнала по тялото й. Коул видя движението й с ъгъла на окото си и леко се извърна настрани, за да вижда по-добре. Тя бе последвала съвета му и бе ограничила до минимум дрехите си. Вече не носеше сутиен. Овлажнелият памук беше залепнал върху пълната извивка на гърдите й и ясно разкриваше тъмните им върхове. Изкушението да помилва голата кожа под плата стана толкова силно, че Коул побърза да отвърне поглед.

Тъй като слънчевата светлина беше твърде ярка, двамата повече усетиха, отколкото забелязаха профучалата по небето светкавица. Не се чу гръм.

— Мислех, че все още сме в сушавия период — промърмори Айрин и погледна назад.

— Така е.

— Защо тогава вали?

— Изобщо не вали — изръмжа Коул.

Айрин недоволно издуха кичура коса от лицето си.

— Не тук, при нас. Отзад.

— Ти май се шегуваш. Когато тук вали, облаците и светкавиците кръстосват небето от единия край до другия и дъждът се лее като из ведро.

— Шега значи… — Тя въздъхна и отново задърпа лепкавата от влага риза.

— Моля те, остави това. Прекалено е горещо, за да направя онова, за което си мисля в момента.

Тя го погледна отстрани и на лицето й се изписа знаеща усмивка.

— Престани да ме разсейваш и се запознай със страната — настоя Коул и й подаде голяма карта. Но отговори на усмивката й.

Айрин разгъна картата въпреки съпротивата на вятъра, положи я на коленете си и започна да я сравнява с местността. Не й беше трудно, защото „Грийт Нортърн Хайуей“ беше най-важното шосе на Западна Австралия, което свързваше Даруин и Пърт, минавайки през почти пет хиляди километра необитаема земя. Шосето имаше само едно платно, но беше по-добро от другите две, които навлизаха във вътрешността на страната.

След Дерби пътят се разделяше. „Гиб Ривър Роуд“ водеше на север. „Грийт Нортърн Хайуей“ — на изток. Щом веднъж бе взел решение, човек можеше да се движи само напред или назад. Нямаше шосета, които да ги свързват. „Гиб“ беше малко по-широко, но не беше асфалтирано. То водеше на север към платото Кимбърли и някъде там свършваше. Тук-там се срещаха станции или минни участъци.

Когато стигнаха кръстовището, Коул продължи по „Гиб Роуд“. Под гумите се надигна облак прах.

— Смятах, че станцията на Ейб е по-близо до „Грийт Нортърн Хайуей“ — учуди се Айрин.

— Права си. Но ние сме туристи и сме тръгнали към клисурата Уинджана, не помниш ли?

Коул не допълни, че на неасфалтирания път ще им бъде доста по-лесно да се справят с преследвача си.

Айрин отново се съсредоточи върху картата. На всеки тридесет до петдесет километра бяха отбелязани тесни пътища, които водеха към основните.

— Как се казват тези пътища? — попита тя. — Не видях нито една табела, а на картата няма и номера.

— Те нямат имена, нито пък номера. Повечето свършват пред следващата станция.

Айрин забеляза пред тях облак прах. Някъде далеч напред се появи силует на кола. Първата, която виждаха след излизането от Дерби. Затаи дъх, защото пътят й се струваше тесен за разминаване.

Скоро разбра, че въпреки редките срещи с други коли те ще бъдат огромно изпитание за нервите й. До последния момент двете превозни средства се носеха едно срещу друго с непроменена скорост. С поглед към спидометъра Айрин осъзна, че наближават другата кола с повече от осемдесет километра в час.

След невидим, но разбираем и за двете страни сигнал двамата шофьори наклониха левите външни колела към края на пътната ивица и двете коли се разминаха само на сантиметри една от друга. При срещата водачите вдигнаха за поздрав десния си показалец.

След като третата насрещна кола профуча непосредствено край тях, обвита в облак прах, Айрин шумно изпусна въздух.

— Мисля, че тук разполагаме с най-дългото игрално поле за онази прастара игра „кой е с най-здрави нерви“.

Коул се усмихна и помилва бузата й. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и усмивката му изчезна.

— Защо е онази тръба отпред на бронята? — попита след малко тя.

— По тези места я наричат „ловец на бикове“. Имат я повечето коли в „Аутбак“.

— Защо?

— Защото е по-евтино от истински амортисьор — отговори той. — Ловецът на бикове предотвратява преобръщането, когато нещо попадне под колелата.

— С какво можеш да се сблъскаш тук, освен с къщички на термити?

Коул посочи с глава към стадото ръждивочервени костеливи крави, които пасяха в оскъдната сянка на разкривените дървета.

— Кимбърлийско късорого.

— Те приличат повече на магарета — усмихна се Айрин.

— Но са достатъчно големи, за да ти струват живота. Освен това тук се среща още какво ли не. Няма огради и всички се разхождат свободно — кенгурута, диви магарета и коне, бикове. И всяко животно е достатъчно голямо, за да попадне под колелата на някой роувър.

— Често ли се случват такива неща?

— Когато се движиш по тези пътища нощем, рано или късно се срещаш с нещо, което е достатъчно голямо, за да стане опасно. — Коул обърна поглед към външното огледало и присви очи. — Затова при посещенията си в „Аутбак“ винаги нося къса пушка. Човек не може да бъде сигурен, че при сблъсъка животното ще бъде убито. Особено ако е бик.

Айрин отново огледа говедата. Бяха мършави, с големина на пони и с раздърпана козина.

— Има ли бик между тях?

— Вероятно. Но бикът, за който ти говоря, е нещо друго. Нарича се воден бик.

Айрин със съмнение огледа песъчливата, прашна земя.

— Воден бик ли?

— Горе в областта около Даруин падат поне сто и петдесет сантиметра валежи на година. Най-вече през четирите месеца на дъждовния период. Щом дойде мусонът, става доста мокро.

— По четиридесет сантиметра на месец?

— През януари повече, през останалите месеци не толкова много. По това време всички защриховани линии върху картата се превръщат в широки тинести реки и във всяка вдлъбнатина се стича вода. Бродовете стават непроходими и повечето мостове отиват под водата. Всеки неукрепен път е безполезен.

Коул щателно огледа пътя зад тях и отново съсредоточи вниманието си напред.

— Защо при толкова много дъжд не направят диги, за да осигурят снабдяване с вода през цялата година? — попита Айрин. — Така поне бедните говеда ще имат по-добра храна.

— В тази местност няма как да се построи дига. Твърде равна е. Дори и да направят огромен язовир, почвата пропуска прекалено много. Водата ще потъне вдън земя.

Докато говореше, Коул гледаше във външното огледало и бавно натискаше газта с надеждата, че Айрин няма да забележи.

— Погледни картата — продължи той. — Фитцрой и Ленард не са реки в истинския смисъл на думата. Те са по-скоро канали за оттичане на водата и след дъждовния период пресъхват. През по-голяма част от годината се състоят от доста дълбоки вирове, не по-големи от хвърлей камък.

Айрин смаяно го погледна.

— Така е — усмихна се той. — Платото Кимбърли прилича на саваната, но това впечатление е измамно. Човек има нужда от пет литра вода дневно, дори ако седи на сянка — ако въобще има такава. В тази местност умираш също така лесно, както и сред дюните на Сахара. Даже и по-бързо, защото просто не ти се иска да повярваш. Но междувременно аз повярвах. Климатът на тази земя е способен да те довърши.

Айрин се обърна навън и се загледа в равнината, която прелиташе покрай тях. Опита се да си представи как в продължение на четири месеца над нея ще се излива дъжд и попита:

— Къде отива цялата тази вода?

Коул отново провери огледалата и със смръщено чело нагласи огледалото за обратно виждане, за да не вибрира. Но нямаше съмнение. Някой караше след тях, съобразявайки се със скоростта им. Коул отново даде газ.

— Част от нея се изпарява. Най-голямата част попива в почвата и през подобните на гъба шуплести скали като пясъчник и варовик се промъква към морето.

Айрин си припомни картите в „Блек Уинг“, които бе разгледала внимателно.

— Нали сините кръстчета по твоите карти означаваха варовик?

Коул кимна, отново хвърли поглед към огледалата и установи, че разстоянието между двата джипа не се е увеличило. Предпазливо отмести крака си от педала на газта и забави ход.

— Клисурата Уинджана е разположена в прастар риф — започна да обяснява той. — Възвишенията Оскар са пясъчници от праисторическо море. Невероятно стари рифове, заедно с вкаменелостите в тях, които го доказват.

— И никаква вода?

— Понякога във варовика се образуват пукнатини, от които изтича вода. Тя е чиста и е на хиляди години.

— Ами ако няма извори? Няма ли вода там?

— Не е задължително. При определени съотношения водата си проправя път през варовика и тази от повърхността веднага изчезва под земята. По този начин цели реки си проправят път през масивни скали. Така възникват пещерни образувания като например „Карлсбадските каверни“ в Ню Мексико.

— Вярваш ли, че в Кимбърли може да съществуват такива пещери, които само чакат да бъдат открити като диамантите на Ейб?

Коул усети интереса в гласа на Айрин и се опита да скрие усмивката си.

— Не ми се вярва. Пещерите са временни явления и рядко достигат възраст повече от шест милиона години.

— Това ли е всичко? По дяволите, защо не караш по-бързо?

Коул изгледа невинното и лице и въпреки лепкавата горещина, която ненавиждаше, и колата, която ги преследваше, и се усмихна.

— Според човешките понятия пещерите съществуват дяла вечност, но в сравнение с диамантите те са еднодневки. Камъните в колана ти са едни от най-старите образувания на земята.

— Какво? — смая се Айрин.

— Това е дълга история — отговори Коул и отново погледна в огледалото.

— Пътят също е дълъг — отговори с усмивка тя.

Усмивката и събуди в душата на Коул желанието да бъде някъде другаде, на сигурно място, защото тук явно ги заплашваше опасност. Джипът зад тях всеки път бе променял скоростта си в съответствие с тяхната. Който и да беше, този човек не възнамеряваше да ги настигне и надмине. Може би шофьорът променяше скоростта си просто несъзнателно, но може и намеренията му да не бяха толкова безобидни.

Както и да е, Коул просто нямаше възможност да се отърве от преследващата го кола. Трябваше да изминат следващите четиридесет и пет километра по същото това шосе. Нямаше друг изход.