Ан Максуел
Диамантеният тигър (11)

Глава десета

Айрин тъкмо излизаше от хотелската си стая, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката, очаквайки да чуе баща си или Нан Фокнър, която тихо, но решително бе настояла да присъства на срещата с Коул Блекбърн. Глухите шумове по линията обаче показаха, че става въпрос за междуградски разговор, още преди Айрин да бе познала гласа на Джефри Фишър, главния редактор на нюйоркското й издателство. Той беше на нейната възраст и една от изгряващите млади звезди в издателствата, занимаващи се с книги по изкуствата. Изглеждаше толкова развълнуван, че едва говореше.

— Как го правиш? — проехтя възбуденият му глас. — Ти си магьосница, сигурен съм! Омагьосваш хората от колибата си в Аляска. Досега смятах, че съм единственият, който се е побъркал по теб, но днес съм склонен да вярвам, че целият свят е в краката ти. Направо се бият, за да проникнат до теб и да те отрупат с богатство и слава.

— Джеф, какво си се разбъбрил, за Бога? Карай малко по-бавно!

— Бавно? Невъзможно, не мога да го направя, а сигурно и ти ще се побъркаш като мен, щом чуеш какво се случи преди малко. Това е шансът на живота ти. Книгата ще те направи най-известната фотографка на света. Това е направо фантастично, невероятно… — гласът му пресекна. Вече не намираше думи.

— Изплюй камъчето, Джеф. За какво става дума?

— За диаманти — отговори глухо той.

Внезапно я побиха тръпки.

— Диаманти?

— Точно така. Току-що получи покана да направиш най-великата книга по най-блестящата тема в света.

— Покана? — покашля се Айрин. — От кого?

— От хората, на които принадлежат всички диаманти на земята. „Консолидитед Минералс“, компанията, която контролира всички по-значителни мини в света, е решила да издаде най-подробната и скъпа документация на производството си. И иска фотографката да бъде Айрин Шейн. Сигурно някой от шефовете им е видял „Арктическа одисея“ и си е казал, че щом се справяш така блестящо с леда, кой знае какво ще измайсториш с диамантите…

Айрин затвори очи и се опита да мисли за случайността.

Фишър веднага усети, че тя не е и наполовина толкова въодушевена като него.

— А сега ме чуй добре, малката. Ти явно си била твърде дълго на студа в Арктика и мозъкът ти е замръзнал. Хари Конър едва не се побърка като чу, че „Кон Мин“ е готова да подпише такъв проект. Освен това ще получиш добър аванс — поне шестцифрен, а може би повече. Твоят агент може да ги убеди да минат и на седемцифрени суми, ако се включиш в тази историческа борба за световните права.

Айрин издаде някакъв неопределим звук, смесица от радост и отчаяние.

— Джеф?

— Да, знам, това е просто…

— Кога ти се обадиха? — прекъсна го тя.

— Кой?

— От „Кон Мин“.

— Преди около час, някакъв тип с холандско име, Хюг ван Лоук или нещо подобно. Двамата с Хари още обсъждат подробностите.

— Разбирам.

— Не, нищо не разбираш, иначе щеше да бъдеш възбудена не по-малко от мен — отговори Фишър. — Помниш ли книгата, която искаше да направиш преди няколко години? Ето, това те чака. „Диамантите, от камъка към брилянта“. Този път босовете на „Кон Мин“ ще ти покажат всичко, което поискаш да видиш. И ще ти платят царски. Точно навреме за теб, нали? Ще отложим книгата за Европа, аз и без това имах чувството, че проектът не ти харесва особено.

Айрин му зададе още няколко въпроса и бързо остави слушалката. Много и се искаше да вярва в случайности, но не и се удаваше. Питаше се само как „Кон Мин“ е успяла толкова бързо да узнае за нея.

Може би баща й знаеше нещо повече. Или Коул. Но тази мисъл не беше особено утешителна.

Когато Айрин пристигна в сградата на „Блек Уинг“, беше в такова настроение, че би сторила всичко, за да узнае каква игра се играе. Коул я очакваше до асансьора. Айрин го погледна и внезапно осъзна, че и двамата са облечени със същите дрехи, както и вчера. Във всеки случай и на двете ризи личеше, че са изпрани. Това означаваше, че и двамата пътуват по един и същи начин — с малко багаж. Странно успокояваща мисъл.

— Баща ми тук ли е вече? — попита тя.

— Охраната още не е съобщила за него — отговори Коул, без да лъже. Като видя загриженото изражение на лицето и, очите му се присвиха. — Какво има?

— Не знам и няма да го узная, преди да съм получила отговор на няколко въпроса.

Още преди Коул да успее да каже нещо, телефонът иззвъня. Той скоро остави слушалката и поясни:

— Баща ви вече се качва. С него има една жена.

— Нан Фокнър. Тя има нещо общо с диамантите.

Няколко минути по-късно мъжът от охраната въведе Уиндзор и Фокнър. Жената се представи накратко всички насядаха около голямата маса в залата за конференции.

Само Айрин остана права. Тя застана срещу останалите и направо попита:

— Кой от участниците в тази игра има интерес да узнае, че аз съм наследница на Ейб?

— Какво искате да кажете? — попита Фокнър.

— Това, което чухте. Кой има полза от това? ЦРУ? Кон Мин? Коул? Или аз?

— „Кон Мин“ — отговори Коул.

Фокнър и Уиндзор се спогледаха и Нан кимна. Айрин се обърна към Коул:

— Предлагат ми един милион. Колко платиха на вас?

— Нито цент.

— Айрин, какво, по дяволите, означава това? — намеси се рязко Уиндзор.

— Кой ти предлага милион?

Тя отговори, без да сваля очи от Коул:

— „Кон Мин“ ми направи предложение чрез моя издател, за което повечето фотографи биха минали през трупове. Само защото съм толкова добра, твърдят те, само защото съм единственият човек във вселената, който умее да натиска копчето на фотоапарата така, че да създаде най-великата книга за диамантите. И от преголямо въодушевление добавят, че ще ми дадат около един милион долара аванс.

— Боже господи — промърмори Уиндзор.

— Съмнявам се, че Бог има нещо общо с тази работа — каза Коул. — Кой ви се обади?

— Джеф Фишър, главният ми редактор. Хари Конър, издателят, тъкмо уговарял подробностите. И двамата са превъзбудени.

— Какво мислите да правите? — попита Коул. Айрин нервно махна с ръка.

— Идеята е добра. Още преди пет години направих опит да заинтересувам Джеф с тази тема. Само че от Кон Мин му затвориха вратата под носа. Никакви лични причини. Въз основа на деловата си политика отказвали на всички издателства. — Тя пое дълбоко въздух. — Защо внезапно са променили мнението си?

— Много просто — отговори Коул. — Защото вече знаят, че вие сте наследницата на Ейб.

— Удивително, драги Уотсън — отвърна Айрин. — Е, кой от нас четиримата е уведомил „Кон Мин“?

Нан Фокнър се изсмя едва чуто. Айрин остро я изгледа.

— Мат, ти се тревожиш прекалено много за малкото си момиче — заговори Нан. — Тя е достатъчно хитра, за да се справи с положението. Добрата вест е, че ЦРУ не е издало нищо. Знаем само ние с Мат, а ние мълчим.

— Не съм аз — обади се Коул.

— Докажете — озъби се Фокнър.

Мъжът сви рамене.

— Аз знаех къде да намеря Айрин, а „Кон Мин“ пропиля най-малко два дни, за да се свърже с нея чрез издателството. Това означава, че не са знаели къде се намира тя. Иначе щяха да разговарят направо с нея. Освен това аз искам да откупя от Айрин наследените участъци. „Кон Мин“ също. Те са ми конкуренти и нямам интерес да ги осведомявам.

Айрин обмисли чутото и след малко кимна.

— Е, добре. Кой друг?

— Нямам представа. — Коул изгледа Фокнър, после отново се обърна към Айрин: — Кой е направил предложението?

— Някакъв мъж на име Хюг ван Лоук или нещо подобно.

Фокнър шумно изпусна въздуха от дробовете си.

— Името му е Хуго ван Луик, злият дух номер едно на „Кон Мин“, шеф на отдела за специални предприятия на ДСД, а това е организацията, която търгува с диаманти. Има още няколко славни титли, но съдържанието им е едно и също: той отстранява трудностите. Когато картелът има затруднения, Ван Луик прегазва всичко и всеки по пътя си.

— Познавате ли го? — попита любопитно Айрин.

— Всеки пети понеделник се хващаме за косите, честно казано, оттук отлитам направо за Лондон.

Коул погледна към Матю Уиндзор.

— Откога мис Фокнър работи за „Кон Мин“?

— Никога не съм работила за тях — отговори остро жената. — Защитавам интересите на американската диамантена индустрия на ниво съвещания, но не работя за „Кон Мин“. Има цял куп хора, които с удоволствие биха заели мястото на „Кон Мин“ върху Диамантения тигър. Все още обаче не знаем как да свалим картела от гърба му.

— Всеки пети понеделник — заключи Айрин и си припомни някогашните си изследвания върху диамантената индустрия, свързани с подготовката на книгата. — Това са така наречените „огледи“, нали?

Фокнър учудено вдигна изписаните си вежди.

— Правилно. — Тя запали клечка кибрит и я поднесе към тънката си пура. — Десет пъти годишно, винаги в понеделник, представителите на диамантената промишленост се събират в Лондон и получават заповеди от ДСД под формата на сурови диаманти — точно толкова, колкото благоволи да им отпусне картелът. — Тя изпусна гъст облак дим. — На моето ниво, съвещателното, страните производителки получават информация колко големи са потребностите на ДСД, тоест колко сурови диаманти искат да купят те. От другата страна шлифовчиците и търговците — някога бяха около триста, сега са не повече от сто и петдесет — разглеждат стоката и узнават цената й.

— Разкажете и за преговорите — обади се иронично Коул.

— Какви преговори?

— Точно това исках да кажа. — Коул погледна към Айрин. — Всъщност преговори няма. Принципът е един: влизаш в занаята или не. „Кон Мин“ купува и плаща определена цена, а на шлифовчиците и търговците се съобщава колко сурови диаманти да купят и на каква цена. Ако се съгласят, плащат в брой. Ако откажат повече от един път, престават да ги канят на „огледите“, което означава, че излитат от световната търговия с диаманти.

— И „Кон Мин“ иска аз да снимам всичко това? — пита Айрин. — Ако правят подобни сделки, нека ги пазят в тайна, вместо да ме канят да издам книга за тях.

Фокнър отхвърли тази забележка с нетърпелив жест.

— Те са толкова силни, че не им е нужно да се извиняват или да се крият. Докато остават извън САЩ, където дейността им е забранена от антимонополния закон, хората от „Кон Мин“ сключват сделките си, както си искат.

— Изглежда ми почти същото като в ОПЕК — промърмори Айрин.

— Почти — кимна одобрително Фокнър. — „Кон Мин“ е толкова високомерна, колкото на ОПЕК винаги и се е искало да бъде. Разликата е само в това, че светът може да живее много по-дълго без диаманти, отколкото без петрол. Нямахме друг избор, освен да разбием ОПЕК, но Диамантеният картел е друго нещо. Диамантите са лукс, а не необходимост, иначе щяхме да пречупим „Кон Мин“ също толкова бързо, колкото и организацията на шейх Ямани. Нямаше да имаме друг избор.

— Щом „Кон Мин“ е толкова мощна, защо е този театър с книгата?

— Защото всичко останало би било твърде очевидно — отговори направо Фокнър. — Босовете на „Кон Мин“ са силни, но не са глупави. Ако бяхте друг човек, не дъщеря на офицер от ЦРУ, щяха да ви премахнат още преди да сте успели да преброите диамантите на Ейб. Но тъй като сте дъщеря на Мат, „Кон Мин“ е принуди на да сложи кадифените ръкавици. Те не пречат на откриването на новото диамантено находище, а подкрепят един художествен проект. Не заплашват красивата ви главица, а ви предлагат целия лукс на света. — Тя отново дръпна от тъмната си пура. — И ви казвам, миличка, щом свършат с програмата си, вие ще им продадете участъците си и благодарно ще ги разцелувате за добрината им. Все пак още не знаете съществува ли в действителност тази мина ли не, така ли е?

Айрин кимна.

— И дори ако съществува, нямате никаква гаранция, че ще я откриете — продължи Фокнър и презрително изгледа Коул. — На ваше място бих поискала всички възможни гаранции, за да се уверя, че с този човек може да се работи. Според мен от него могат да се очакват само трудности, макар че жакетът му е копринен и явно ушит от скъп шивач. Нека „Кон Мин“ продължи да ви ухажва, това не вреди никому. Така баща ви и аз ще имаме време да изпратим добър екип в станцията на Крейзи Ейб, който да провери как стоят нещата. — Настойчивият й поглед остана прикован в Айрин. — Какво ще кажете? Така всички ще останат доволни, освен може би Блекбърн.

В помещението се възцари напрегната тишина. Айрин ясно чу как недалеч излетя самолет. Тя погледна към баща си, после отново впи очи в лицето на Нан Фокнър. Мотивите на тази жена бяха ясни и разбираеми, макар че тя не ги споделяше. После се обърна към Коул, който беше също така тайнствен, както и камъните, които й бе донесъл. Накрая попита баща си:

— Коул човек на „Кон Мин“ ли е?

— Не знам със сигурност — отговори предпазливо Уиндзор.

— Коул търсач на диаманти ли е?

— Да.

— Добър ли е?

Уиндзор кимна.

За момент отново се възцари мълчание. Айрин продължаваше да обмисля възможностите, които стояха пред нея. Никоя не й изглеждаше по-привлекателна от останалите.

Затова реши друго.

Бръкна в чантата си, извади прокъсаната кадифена торбичка и изсипа диамантите в шепата си. Отново се възхити на тайнствения им блясък и внимателно ги върна обратно в торбичката. Запази само зеления. После безмълвно вдигна очи от диаманта към мъжа, който го бе държал достатъчно дълго, за да остави вкуса на кожата си върху старата столетия повърхност.

— Няма да ви продам участъците — каза тя на Коул — Но ще ви дам половината от добива на всяка диамантена мина, която вие…

— За Бога, Айрин… — намеси се Уиндзор.

— … която вие ми помогнете да открия в наследените от мен участъци — продължи без колебание Айрин. — Никой няма да ви направи по-добро предложение, защото никой не е готов да се откаже от половината мина и властта, която дава тя. И за да подпечатаме сделката ви давам това.

Тя протегна насреща му зеления диамант, който блещукаше и искреше в шепата й. Коул леко подсвирна през зъби. Очите му се втренчиха в нейните с физически доловима настойчивост.

— Да ви помогна да откриете… — повтори бавно той. — Това означава, че вие ще дойдете с мен.

Айрин кимна.

— Така изисква завещанието.

— Смятате ли, че можете да следвате указанията ми?

Сухият смях на Уиндзор направи отговора излишен.

— Така си и мислех — продължи Коул. — Но то не е достатъчно, Айрин. Ще има време и място, когато ще ви наредя нещо, и то само веднъж, защото няма да има време за обяснения.

— Ще го преживея някак си.

Коул направи опит да се усмихне.

— Тогава си събирайте багажа. Заминаваме за Лондон.

— Защо?

— За успокоение на „Кон Мин“. — Коул не спомена, че така щяха да успокоят и ЦРУ, и Фокнър. — Ако „Кон Мин“ повярва, че може да ви спечели за своя проект, няма да прибегне скоро до по-драстични методи.

Това никак не се хареса на Айрин и тя го показа, но отговори кратко:

— Готова съм.

— Второ нареждане: докато намерим мината или продадете участъците си, двамата ще живеем в една стая, каквото и да се случи.

В залата надвисна напрегнато мълчание. Айрин измери с поглед едрия мъж, който не откъсваше очи от нея.

— Съгласи се — посъветва я безизразно Уиндзор. — Щом си толкова глупава да тръгнеш за Австралия, най-добре е винаги да имаш до себе си човек като Блекбърн.

— Ще живеем в един апартамент — поправи го хладно Айрин.

— Само ако свързващата врата е винаги отворена — контрира я веднага Коул. — Винаги, Айрин. Във всяка една минута.

Младата жена кимна кратко и без повече думи хвърли камъка в ръцете му. Коул го улови толкова бързо, че никой не забеляза движението на ръката му.

— Съгласен — заключи той.

Фокнър го изгледа с неприкрита ярост.

— Мазл и Брокхе, сладкият ми. Надявам се да си отхапеш опашката.