Ан Максуел
Диамантеният тигър (2)

Глава първа

— Двама души трябваше да умрат, за да стигне до мен това тук.

Коул Блекбърн устреми поглед към малката, износена кадифена торбичка.

— Струваше ли си?

— Питам теб — отговори Чен Уинг и с бързо движение изтърси съдържанието на торбичката върху писалището от абаносово дърво. Шепа прозрачни камъни се изсипаха като дъжд от светлинни капки, придружен от тихи, кристални шумове. На пръв поглед напомняха на големи, груби топчета за игра, нащърбени и изпочупени от дълга употреба. Девет от тринадесетте камъка бяха безцветни, три — розови. Единият беше блестящо зелен като вир на бистра река.

Ръката на Коул веднага се стрелна към зеленото топче, голямо колкото палеца му. Камъкът беше учудващо тежък за големината си. Мъжът го потърка между пръстите си. Повърхността беше почти плъзгава, като намазана с масло. Откри едно плоско, гладко откъртено място и дъхна отгоре му. Повърхността не се замъгли.

Коул усети как го обзема възбуда. Безмълвно посегна към една тежка кристална чаша от близкия подвижен бар и погледна към Уинг, който му кимна с глава. С бързо движение американецът остърга камъка в стената на чашата.

Камъкът остави дълбока бразда в кристала, но самият той остана незасегнат. Коул взе и други от писалището и повтори опита. Образуваха се още прорези. После извади от джоба си стара бижутерска лупа, нагласи настолната лампа и се зае да изследва зеления камък.

Стори му се, че се потапя в море от плътна смарагдовозелена светлина. Но камъкът пред него не беше смарагд. Дори нешлифован, той пречупваше светлината по начин, възможен единствено за диаманта. Блещукаше и при най-лекото движение на ръката му. Светлината проникваше през всички неравности на повърхността и се събираше в святкащите му дълбини.

Не се виждаха цепки, само две малки вдлъбнатини, които нямаше да се отразят на стойността му, защото бяха толкова плитко под повърхността, че щяха да изчезнат при шлифовката.

Коул разгледа още няколко камъка, прибра лупата си и каза:

— Бяла хартия.

Уинг извади от чекмеджето на писалището си снежнобял лист и му го подаде. Коул измъкна от джоба си малка торбичка от дивечова кожа и извади от нея суров диамант, за който бе сигурен, че е чисто бял и от първата вода.

Наистина, камъкът от торбичката на Коул не беше шлифован, но въпреки това представляваше правилен осмостен. Изглеждаше неестествено съвършен сред захабените, неравномерно оформени камъни от торбичката на Уинг. Коул нареди диамантите върху хартията. Един от тях леко измени цвета си, от розово към кораловочервено, останалите засилиха яркостта си, от розово към прекрасно, ярко розово-червено. Повечето бели камъни заблещукаха в синкаво, също като диаманта на Коул, или добиха лек жълтеникав оттенък, видим само за окото на експерт. Зеленият камък заблестя още по-силно и заприлича на смарагдовозелен пламък върху снежна повърхност.

Коул отново се зае с него. Блещукането му бе едновременно горещо и студено. Преди години бе видял един камък в Тунис, който беше почти равностоен на този тук. Контрабандистът, комуто принадлежеше, твърдеше, че камъкът е дошъл от Венецуела, но Коул се съмняваше в думите му. Още преди да успее да събере пари за да го откупи, някой затвори завинаги устата на контрабандиста, като му преряза гърлото.

Коул не се впечатли особено от смъртта на мошеника. По диамантените полета и на черния пазар на скъпоценни камъни необичайните умирания бяха често явление. Щом ставаше въпрос за диамант, животът на човека имаше значение единствено за самия него, докато смъртта му можеше да бъде от полза за десетки други.

Затова Коул се изненада, че тези диаманти бяха стрували живота само на двама души. Досега не бе срещал камъни, които биха могли да се сравняват с подредените на бялата хартия пред него.

Грижливо прибра своя диамант и обърна поглед към тъмната кадифена торбичка на бюрото. Платът беше толкова стар, че времето и твърдите диаманти го бяха изтрили и на някои места бе станал направо прозрачен.

А колко великолепни бяха камъните! Блестяха, пълни със светлина, с време и с неутолимата човешка алчност за редки неща.

— Какво искаш от мен? — попита Коул, втренчил замислените си сиви очи в скъпоценните камъни.

За миг на Уинг се стори, че Коул е попитал някой от камъните. Бизнесменът от Хонконг познаваше отдавна мъжа насреща си, ала все още не вярваше, че е проумял докрай мислите и настроенията на американския геолог и търсач на диаманти, или че може да предсказва реакцията му.

— Диаманти ли са? — попита тихо Уинг.

— Да.

— Възможно ли е да се заблуждаваш?

Коул сви рамене. При това движение светлината, която го заливаше, се промени. В спортното му яке проблесна черна сурова коприна. Косата му беше все така лъскава и светла. Кожата му се бе излагала на всички пустинни ветрове по света. Очите бяха обкръжени от фини лъчи, защото често се бяха взирали в изгарящото пустинно слънце или в ярката светлина на миньорските лампи. Над дясното му слепоочие се виеха няколко сребърни кичура и прорязваха гъстата коса. Изглеждаше по-възрастен от тридесет и четирите си години. И в действителност беше по-зрял от десетилетията, които бе изживял.

— Заблудата никога не е изключена — отговори Коул, — но ако тези камъни са направени от човешка ръка, това ще означава фалит за всички диамантени мини по света.

Уинг само се усмихна.

— Ако се тревожиш за това, ще намеря някой от Даруин, който да измери със специален уред светлопроводимостта им. Този тест не може да измами никого — засега.

Този път Уинг беше този, който сви рамене.

— Ако не носиш уреда със себе си, нямаме време. Камъните трябва да потеглят на път само след няколко часа.

— Накъде?

— Към Америка.

— А откъде идват?

— От Кимбърли.

Коул замълча. Когато отново заговори, гласът му беше равнодушен:

— Находищата в Африка са вече доста изтощени.

— Не говоря за Кимбърли в Африка — поправи го Уинг. — Става въпрос за платото Кимбърли тук, в Австралия.

Уинг се усмихна, сякаш се наслаждаваше на случая да докаже, че разбира разликата между двете Кимбърли. Често се случваше да ги объркат, защото при споменаването на диамантите всеки се сещаше първо за Африка, макар най-голямата диамантена мина в света, мината Арджил, да се намираше в отдалечената тропическа пустиня на Западна Австралия.

Коул отговори на усмивката, но устните му останаха твърди и малко настроени за шеги.

— Въз основа на тези камъни ли семейство Чен инвестира в мината Арджил?

— Не съм казал Арджил, само Кимбърли.

Коул мълчаливо обмисляше какво можеше да означава това. Ако камъните бяха добити в мината Арджил, тогава картелът, под чийто контрол беше световната търговия с диаманти, бе направил важно откритие и щеше да забогатее още повече. Ала ако камъните идваха от нов източник, тогава в големия диамантен покер щеше да се появи нов играч и скоро тук щеше да настане същински ад.

— Кимбърли в Австралия — повтори Коул и изгледа Уинг със сивите си очи, ясни като глетчерни ледове. — Там ли са намерили тези камъни?

За първи път Уинг се поколеба.

— Оттам ги получих, но къде са открити първоначално… — Той направи несигурен жест с тесните си ръце.

— Има ли повече от тоя вид? — попита Коул и посочи камъните.

— Донесоха ми само тези — отговори предпазливо Уинг.

Коул пристъпи към прозореца и се загледа към редицата палми пред казиното на Даруин, Северна Австралия, град, отдалечен на хиляда и петстотин мили от платото Кимбърли. Жарката слънчева светлина и влажните изпарения придаваха на морето Тимор вид на разтопен алуминий.

Коул усещаше горещината дори през двойните стъкла на прозорците. Чуваше жуженето на климатичната инсталация, която прочистваше пушека от игралните помещения долу и едновременно с това охлаждаше задушливата, тежка жега на тропичния октомври. Тук, в „Даун Андър“, „отдолу“, или както британците наричаха намиращата се според тях под земното кълбо Австралия, тъкмо свършваше пролетта. Вече беше започнал „билдъп“, времето, през което животните умираха, а хората полудяваха.

Коул разбираше защо. Тропическа Австралия през октомври бе едно от малкото места по света, които бяха непоносими за него. Кой знае по каква причина, горещината и влажността в равнинната местност, обрасла с евкалипти и акации, му се отразяваха много по-тежко, отколкото подобните климатични условия във Венецуела или Бразилия.

Ала вътре в казиното на Даруин сътворените от човека машинарии държаха тропиците в шах и доставяха технически пречистен въздух, освободен както от миризмите, така и от съставките на външния. Ако по стените не висяха рисунки на аборигените, местните австралийски жители, това помещение можеше да се намира в кое да е място между Хонконг, Лондон, Бомбай и Йоханесбург.

— Произхождат ли тези диаманти от мина на платото Кимбърли? — попита направо Коул, защото нямаше смисъл повече да заобикалят същността на въпроса.

— Надявах се ти да ми го кажеш.

Коул присви очи под гъстите черни вежди. Обикновено Уинг не шикалкавеше, не и когато наистина искаше нещо. Но пък и не се разхождаше с цяло състояние в нешлифовани диаманти в джоба. Той и семейството му бяха твърде практически ориентирани, за да се насочат към една област на търговията с минерали, в която цените се определяха от всевластен монопол. Семейство Чен обичайно се ограничаваше в добив и преработка на минерали, чиито имена бяха известни само на космически специалисти и производители на оръжие.

— Не мога да ти кажа точно откъде идват диамантите — отговори най-после Коул, — но твърдя със сигурност, че не са от мината Арджил.

— Това личи ли по камъните? — попита недоверчиво Уинг.

Коул почака малко.

— Откъде си толкова сигурен? — поиска да узнае Уинг. — Все пак в мината Арджил се намират и розови диаманти.

— Мината Арджил е една дупка, в нея се добиват почти само индустриални диаманти. Сигурно от време на време намират и по някой и друг розов, но тези тук са по-тъмни, по-ясни и неколкократно по-едри от всички, които досега са били открити официално в Австралия. Трябва да имаш търпението на индийски бижутер, за да направиш украшения от боклуците на Арджил.

Уинг търкаляше внимателно диамантите с върховете на пръстите си. Светлината се пречупваше в тях и те блещукаха като дъждовни капчици.

— Да не искаш да кажеш, че диамантите не са австралийски?

— Не казвам това. Но не са от Арджил. По дяволите, Уинг, на платото Кимбърли работят седемдесет различни компании. И никоя от тях не е открила досега дори промишлени диаманти. — След кратка пауза Коул добави: — Поне „Кон Мин“ не е съобщавала такава вест.

Уинг изръмжа нещо. Само „Кон Мин“ имаше право да публикува новостите, които светът трябваше да узнае за диамантите.

— Какво друго ти казаха камъните?

— Те са алувиални.

— Обясни, ако обичаш.

— Промити са преди много, много време от първоначалното си място. Причината е в ерозията.

— Това лошо ли е?

Коул поклати глава.

— Човече, ти все още ли не различаваш шистата от боклука?

— Когато бяхме партньори, никога не отклоняваше въпросите ми.

— Когато още бяхме партньори, ти никога не се опитваше да ме хванеш на въдицата с шепа невероятни сурови диаманти — отвърна Коул. — Тези камъни са най-добрите образци от ерозирало в прастари времена находище. Повредените и по-малките с течение на времето са станали на прах. Останалите диаманти така са се закръглили през вековете, че първоначалната им кристална форма вече не може да се различи.

— Това добре ли е? — попита със съмнение в гласа Уинг.

— Ако става въпрос за шлифоването им, да. Камъни, изровени от находището с остри ръбове, губят при шлифоване половината от теглото си. Тези алувиални камъни ще загубят не повече от двадесет процента, преди да се озоват върху пръстчето на някоя разглезена дама.

— Това означава, че те имат поне тридесет процента по-висока стойност в сравнение с неалувиалните диаманти при същото тегло, така ли?

Коул се усмихна. Уинг можеше и да не знае много за диамантите, но разбираше достатъчно от сделки. Това беше една от причините, поради които можеше да има доверие на някогашния си партньор. Американецът винаги знаеше какво е в състояние да вдъхнови Чен Уинг — печалбата.

— Ако към цвета прибавиш и големината — допълни Коул, — ще разбереш, че при търгуване на едро ще извлечеш от камъните най-малко милион долара, дори ако ги продадеш в този им вид. Ако ги шлифоваш, стойността им ще стане много по-висока.

— Колко?

— Зависи колко бърза купувачът. „Красавиците“…

— Какви „красавици“? — прекъсна го Уинг.

— Цветните диаманти. Те са дяволски редки, а истинското зелено е още по-рядко. Откъдето и да са дошли, находището им е личната съкровищница на дядо Господ.

— Има ли такива мини?

— В Австралия? Не съм знаел досега.

— Другаде има ли? — настоя Уинг.

— Чувал ли си някога за Манагуа? Намира се на югозападното африканско крайбрежие, на юг от делтата на Оранже.

Уинг поклати глава.

— Преди около шестдесет години един геолог на име Ханс Меренски копал на това място. Натъкнал се на няколко диаманта, които просто лежали почти на повърхността, подредени като яйчица в гнездо на пъдпъдък.

Уинг не каза нито дума, само седна и се приведе към Коул.

— Накъдето и да се обърнел, Меренски откривал все нови и нови диаманти — продължи Коул. — Скоро не можел да ги обхване в шепата си. Повечето били твърде големи, за да ги напъха през гърлото на манерката си. Трябвало да ги събере в кутии от бонбони.

Уинг тихо изпъшка и втренчи поглед в купчинката диаманти на бюрото си, представяйки си как открива огромното находище.

— Да — проговори тихо Коул, — така се чувствах и аз, когато чух за първи път тази история. Всеки търсач на диаманти лежи нощем буден и си мечтае как ще открие своята съкровищница.

— Съкровищница! Значи говориш сериозно?

— Съкровищница, диамантена мина, наричай я както искаш. Говоря за място, където времето, водата и силата на притегляне са свършили досадната работа по добиването им. Те са промили по-меките скали, отнесли са остатъците и са подредили диамантите близо един до друг.

— Това не го разбирам.

Коул потисна нетърпението си и започна да обяснява:

— Диамантите са по-тежки и много по-твърди от останалите минерали, следователно те се събират в извивките на реките, зад скалите или в корените на дърветата. Същото важи и за златото. И то е тежко. Повечето големи диаманти са открити по места, където е било промивано злато.

— Какво е станало с Меренски?

— Напълнил половин дузина бонбонени кутии с диаманти до осемдесет карата единия. Всички с качеството на скъпоценни камъни. После продал добива си за един милион фунта, а тогава това било цяло състояние.

— На кого?

— Е, хайде, Уинг, знаеш това не по-зле от мен.

Китаецът изкриви лице и изсъска:

— Мръсници!

— Ти го казваш, обаче притежателите на диаманти много държат на „Кон Мин“.

— Вярваш ли, че тези диаманти са на картела? — попита Уинг и отново се втренчи в камъните на писалището си.

— Не.

— Толкова бърз отговор? Нямаш ли съмнения?

— Щеше да загубиш повече от двама души, ако се беше опитал да откраднеш подобни камъни от Диамантения картел — отговори направо Коул.

— А смяташ ли, че картелът ще се заинтересува от тях?

Коул пренебрежително се изсмя.

— Ако всички камъни в тази торбичка произхождат от едно и също място и то е ново, картелът ще преобърне земята и небето за да го притежава. Архимед е казал, че ще повдигне земята, ако има достатъчно дълъг лост. Мината, от която са добити тези камъни, представлява точно такъв лост.

Уинг отново изръмжа.

— Какво още можеш да ми кажеш за тези камъни, колкото и незначително да ти се струва то?

— Само това, че не се „усещат“ като африкански камъни. Например, цветовете не си схождат. Розовото е твърде ярко. Няма и следа от жълтеникавата белота на капщатските. Някои от белите камъни са двойни кристали, с които е известна Австралия. Зеленият диамант е направо невероятно да се срещне в Африка, може да се намери в Бразилия. Но това зелено е и по-силно, и по-огнено от зеленото на „Дрезденския диамант“, най-добрия, намерен в Бразилия.

Коул помълча малко и продължи:

— Ако тази купчинка е представителен подбор от притежанието на някой търсач, много се съмнявам, че той идва от Африка. Единственият друг източник на „Кон Мин“ за диаманти е Съветският Съюз, който не е особено известен с производството на скъпоценни камъни, камо ли пък синьо-бели. Техните имат по-скоро лек зеленикав оттенък.

— Значи тези тук наистина са дошли от Австралия?

— Възможно е. В Елъндейл бяха открити зелени диаманти. Естествено, не толкова големи и с такъв ярък цвят като твоя, иначе австралийското правителство щеше да се заеме с експлоатацията на Елъндейл, а не на Арджил.

— Значи смяташ, че е възможно всички тези камъни да произхождат от едно и също място в Австралия?

Един поглед към лицето на Уинг и Коул проумя, че вече не може да му има доверие. Тук ставаше въпрос за нещо повече от печалба. Беше виждал как работи Уинг при други подобни случаи. Този път нямаше и следа от веселия и предприемчив китаец; насреща му седеше решителен, настойчив бизнесмен, приличен на граблива птица чак до старателно изрязаните си нокти.

— Толкова ли е важно това за теб?

— Не за мен. За нас. За теб и за мен.

Лицето на Коул едва забележимо се стегна.

— За нас? Вече не сме партньори. Преди пет години продадохме „Компанията за суровини Блек Уинг“ на чичо ти.

— Смятам, че ще бъде добре отново да станем партньори — отговори Уинг и посегна към купчината листове в едно от чекмеджетата на бюрото. — Ето ти договор за сътрудничество, подобен на този в „Блек Уинг“.

Коул хвърли поглед към документите, но сякаш не искаше да посегне.

— Чета твърде бавно, Уинг — излъга тихо той. — Затова най-добре ми преведи жаргона на разговорен език. И не се превръщай веднага в адвокат, защото ей сега ще изляза през тази врата и ще взема следващия самолет за Бразилия.

Без колебание Уинг остави документите на бюрото, приглади ги с пръсти и започна да обяснява бавно и грижливо:

— Преди десет години основахме фирмата „Блек Уинг“ на базата на твоите геологични познания и моите финансови възможности. Имахме добро и доходно сътрудничество, защото талантите ни бяха различни.

— Работата вървеше и защото ти назначи геолози да надзирават труда ми, а аз намерих счетоводители, които да преглеждат сметките ти — промърмори студено Коул.

Уинг кимна.

— Сътрудничеството ни се основаваше колкото на интелигентност, толкова и на доверие. Семейство Чен отново се нуждае от уменията ти. Трябваш ни, Коул.

— За какво?

— Имаме основания да смятаме, че ти притежаваш част от находището, където са намерени тези камъни.

В продължение на няколко мига се чуваше единствено шумът на климатичната инсталация. Коул не откъсваше очи от Уинг.

— През живота си съм купил, продал и разменил цял куп диамантени участъци — проговори накрая той. — Да не намекваш, че съм пропуснал най-доброто?

— Подпиши договора за сътрудничество и ще отговоря на всичките ти въпроси. Иначе няма да чуеш от мен нито дума повече.

— Уинг събра диамантите и започна да ги пуска един след друг в износената кадифена торбичка. Коул изчака зеленият камък да потъне в мрака, след това взе документите и започна да чете.