Ан Максуел
Диамантеният тигър (15)

Глава четиринадесета

Хуго ван Луик премина дългия коридор като безплътен дух. Луксозният вълнен килим в зелен цвят, тапицираните стени и тежките завеси поглъщаха всеки шум. Камера, поставена на облицованата с дърво стена, следваше движенията му. В зависимост от датата, в този кабинет се съхраняваха необработени диаманти на стойност между два и три милиарда долара.

Когато достигна тежката, ръчно резбована врата в края на коридора, холандецът спря и избра тайното четирицифрено число в секретната ключалка. Вратата се отвори и го пропусна в следващия коридор, където трябваше да отвори нова секретна ключалка. Най-после се озова в залата за конференции.

Макар че събиранията на „управителния комитет“ на ДСД, отдела за продажба на диаманти към „Консолидитед Минералс“, бяха „неофициални“ и „чисто съвещателни“, те бяха от съществено значение за стопанските очаквания и потребности, на участващите държави. Отделните участници известяваха на ДСД в писмена форма какви са потребностите им, но само уговореното в тази зала установяваше окончателно доколко — и дали — те ще бъдат задоволени. В една, за външни лица учудващо висока, степен ДСД вземаше решения, от които зависеше икономическото положение на много народи.

Ван Луик погледна часовника си. Много му се искаше да премести днешното съвещание след пет седмици. Дотогава в Западна Австралия щеше да е започнал дъждовният период и случаят с опасното наследство на Абелард Уиндзор щеше да се замрази за следващите шест месеца. Но съвещанието нямаше как да се отложи.

Той се обърна рязко към чиновника, който чакаше на вратата:

— Да влязат.

Пръв се появи представителят на Израел. Моше Арам беше строен, пъргав и винаги в добро здраве. Беше член на израелската тайна служба Мосад. Търговията с диаманти беше твърде важна за Израел и не можеше да бъде поверена в ръцете на политици или търговци.

Следваше го представителката на Съединените Щати Нан Фокнър. Тя седна на мястото си, наля си чаша ледена вода, изпи я и отново напълни чашата. После запали една от своите тънки пури и я остави върху кристалния пепелник.

Ван Луик кимна с глава, но не каза нищо. Въпреки че Фокнър отдавна присъстваше на съвещанията на ДСД, Ван Луик продължаваше да се държи на разстояние от нея. Смяташе я по-скоро за политическа фигура, отколкото за равностоен играч в международната борба за власт.

Ван Луик се отпусна в креслото начело на масата и мълчаливо изчака всички да заемат местата си. Пратениците на отделните страни бяха дошли да уведомят Диамантения картел за своите интереси.

Представителят на Съветския съюз Борис Яраков изглеждаше необичайно мрачен. Атар Сингх, индийският пратеник, беше както винаги учтив. А и не му оставаше друг избор, защото Индия вече не произвеждаше диаманти и съответно значението й намаляваше. Индия бе представена в това събрание по простата причина че разполагаше с огромен капацитет евтина работна сила, готова да употреби времето и очите си в шлифоване на дребни скъпоценни камъни, които иначе щяха да бъдат продадени на четвърт цена като нешлифовани промишлени диаманти.

Диамантената търговия на континента бе представена от Натаниъл Файнберг. Както индийските, така и европейските интереси клоняха по-скоро към шлифоването. Шлифовачите притежаваха в Диамантения картел не толкова голяма власт, като собствениците на диамантени мини, които доставяха скъпоценни камъни. Мините бяха основното в дейността на картела, защото по света имаше предостатъчно находища, които задоволяваха нуждите от диаманти.

Австралия беше изследвала платото Кимбърли със свои собствени геолози, без да търси помощ от „Кон Мин“. Резултатът беше мината Арджил. Ала тъй като тази отдалечена мина се оказа твърде скъпа, Австралия потърси капитал извън своите граници. Когато банките узнаха, че тя не членува в Диамантения картел, те незабавно се отдръпнаха.

Играта обаче продължи. Индия, недоволна от картела, предложи да гарантира изкупуването на диамантите „меле“ от Арджил. Австралия отново се обърна към банките, този път с осигурено изкупуване. Но още преди кредитът да бъде отпуснат, на индийското правителство бе неофициално съобщено, че ДСД ще наводни индийския пазар с камъни от същото качество. ДСД и „Кон Мин“ бяха достатъчно богати, за да понасят загуби неопределено време. Индия не беше.

Нито една от страните, произвеждащи диаманти, не можеше да удържи срещу богатствата на лондонските трезори на ДСД. Индия оттегли предложението си да финансира развитието на мината Арджил и Австралия направи това, което би направила всяка страна, открила диамантена мина. Обедини се с „Кон Мин“.

Австралийски представител при ДСД беше Йън Макларън. Той наблюдаваше внимателно Ван Луик и имаше своите основания за това.

Ван Луик отвори кожената папка пред себе си и с това откри заседанието. От всички страни към челото на масата бяха подадени отделни изписани страници. Всеки месец страните производителки известяваха за предвидените количества, а шлифовачите съобщаваха какви количества суров материал са им нужни. Задачата на Ван Луик беше да съгласува интересите на двете страни.

Той събра „молбите“ на участващите, макар че това беше само формалност. Същите цифри му бяха изпратени по факса предишния ден. Освен това молбите бяха напълно безсмислени. Той знаеше от седмица насам как ще върви търговията с диаманти в течение на следващите три месеца.

Ван Луик остави листовете пред себе си и сравни цифрите с тези в главата си. Днес някои хора щяха да напуснат залата много недоволни. Това не беше за пръв път и Ван Луик много добре знаеше, че няма да бъде и за последен.

— Мистър Макларън — заговори внезапно Ван Луик, — в този момент ДСД не може да гарантира пазар за разработваните от вас мини Елъндейл. Както знаете, делът на скъпоценни камъни в Елъндейл е много висок, шестдесет до осемдесет процента.

— Така е, но…

— Не ви ли е ясно — прекъсна го Ван Луик, — че пазарът още не се е възстановил от кризата на 1980 година? Сега не е удобният момент да подкрепим нова мина със скъпоценни камъни.

— Не бихме ли могли тогава да изчислим по-добра цена за нашите промишлени диаманти? — попита кратко Макларън.

— За съжаление не. Ако цената на промишлените диаманти се покачи още, японците ще се изкушат да започнат масово производство в лабораториите си. Тогава Австралия ще увисне със своята невероятно скъпа и невероятно непечеливша мина и няма да има възможност да изплати направените по нея разходи.

— Но…

— Скоро ще посетя лично мината Арджил, за да поговорим по дългосрочното планиране. Бъдете уверен, че интересите на Австралия са и интереси на ДСД, Ала в този момент последното, от което се нуждаем, е нова мина със скъпоценни камъни.

Без да изчака отговора на австралиеца, Ван Луик бутна молбата му най-отдолу и се зае със следващата.

— Мистър Сингх, ще получите две трети от мелетата, които сте заявили.

— Нашите шлифовачи ще ви бъдат много благодарни, ако камъните не бъдат толкова дребни.

— Вие имате единствените работници, които са в състояние да преработят малките камъни така, че да носят печалба — отговори Ван Луик. — Но ако Индия желае по-малка част, ДСД ще се съгласи. Преди известно време Китай също изяви желание да участва в пазара на меле. Тогава им отговорихме, че цялото производство на сурови диаманти е планирано. Естествено това би могло да се промени.

Лицето на Сингх под блестящия тюрбан потъмня от гняв, но въпреки това гласът му прозвуча напълно спокойно:

— Индия няма възражения срещу вида или количеството диаманти, които ще получи от ДСД през следващите три месеца.

— Отлично. Сътрудничеството ви ще получи признание. Мистър Файнберг, вие получавате всичко, което сте заявили.

Файнберг кимна.

— Мистър Яраков, пазарът на по-големи диаманти едва сега се възстановява от катастрофалните спекулации в началото на осемдесетте години — продължи Ван Луик. — Съжаляваме, но не можем да поемем повече от производството ви.

Яраков изкриви лице, но не каза нищо.

Ван Луик почака малко и отново заговори:

— Мистър Арам, изискванията ви са неправомерни. Ако ви дадем толкова много диаманти, шлифовачите в Индия и в Съветския съюз ще бъдат лишени от препитание.

Сухият, тих глас на Ван Луик се чуваше ясно в голямото помещение, тъй като никой не помръдваше, нито проговаряше. Дори Моше Арам не каза нищо. През седемдесетте години Израел шлифоваше осемдесет процента от диамантите „меле“. Но след това се включи активно в спекулациите през осемдесетте, които едва не разрушиха мощта на Диамантения картел. „Кон Мин“ не забрави това. И не прости. Отмъщението беше неумолимо. На сто и петдесет търговци на диаманти бе отказан достъп до съвещанията. Това унищожи пазара на диаманти в Тел Авив. Сега повечето диаманти „меле“ отиваха в Съветския съюз и в Индия.

— Ще получите тридесет и седем процента от заявеното количество — продължи Ван Луик. — А Съветите ще получат осемдесет и девет цяло и осем процента. Тези количества ще бъдат разпределени равномерно при следващите три съвещания. По-нататъшното им разпределение остава въпрос на вашата дискретност.

— Вече достатъчно ни наказахте — заговори дрезгаво Арам. — Направихме всичко, което поискахте. Променихме банковите условия и изпълнихме всичките ви изисквания. Шлифовачите ни не могат да спекулират. Какво още искате? Кой ви дава право да обезкървите икономиката на една малка демократична страна и да дадете нашия основен поминък в ръцете на Съветите, които преследват евреи?

— ДСД търгува с диаманти, не с идеологии — отговори делово Ван Луик и прибра молбата на Израел. — Естествено при следващото съвещание вие можете повторно да поискате по-голямо количество.

— Но…

— Неутралитетът на ДСД е общоизвестен — намеси се сухо Нан Фокнър, за да предотврати следващата сърдита забележка на Арам. — По някакъв начин враговете от Втората световна война успяха да създадат добро сътрудничество в търговията с диаманти. И оттогава нищо не се е променило. — Тя изгаси пурата си и пренебрежително изгледа Ван Луик. — Световното въздействие на тези съвещания също е добре известно. Те често излизат извън рамките на диамантения пазар. Може би решенията, които вземате, не са идеологически, но това е работа на всяко от представените тук правителства. Ако решението ви за Израел остане същото, ще бъда принудена да препоръчам на нашите американски купувачи да намалят значително покупките си.

Ван Луик се изненада, макар и да не го показа.

— Направете го, щом искате. Само че предприемачите във вашата страна са свободни да действат срещу вашите препоръки. В такъв случай ДСД ще доставя непосредствено на пазара — на отделните търговци на бижута.

Усмивката на Фокнър беше студена като чашата ледена вода, която изпразни, преди да отговори.

— Да, това наистина е проблем в една истински демократична страна — каза тя и запали следващата пура. — Но ще ви кажа още, че няма да ни бъде много трудно да увеличим данъците за всички видове диаманти — от внесените сурови камъни до обкованите и необкованите. След една-две години всички диамантени украшения в САЩ ще поскъпнат с около шестдесет процента. Така е с луксозните стоки, нали? Щом станат твърде скъпи, хората просто се отказват от тях.

— А що се отнася до традиционните скъпоценни камъни — продължи тя, предчувствайки какво ще каже Ван Луик, — много американци вероятно ще последват примера на принцеса Ди и ще поръчат цветни камъчета за годежните си пръстени.

Фокнър млъкна и отново се зае с пурата си. Нямаше нужда да продължава. Продажбите в САЩ съставляваха повече от една трета от всички сделки със скъпоценни камъни в света — най-печелившата трета.

— Остава обаче Япония — установи Ван Луик.

— Да, разбира се — съгласи се любезно Фокнър. — Съединените щати внушиха на японците идеята да си купуват диамантени годежни пръстени. Сега можем да ги запознаем с някои други идеи. Така ще останете с половината от досегашния си пазар, което означава, че всяка представена в тази зала страна ще може да разчита само на половината от досегашното количество. Смятам, че не си струва да опитвате, само защото ви се иска да ударите още веднъж Израел, нали?

— Би трябвало да имате предвид, че „Консолидитед Минералс“ контролира не само диаманти, мисис Фокнър.

— И само заради това в САЩ не сме провели досега сериозна акция срещу диамантите — възрази остро Фокнър. — Вие се нуждаете от нашия пазар за диаманти, а ние — от вашите стратегически суровини. Затова нека оставим приказките и намерим малко по-великодушен компромис от досега предлагания.

Ван Луик усети ударите на сърцето си в непоносимата болка зад очите. Той беше предупредил началниците си, че САЩ ще се опитат да им създадат трудности, ако „Кон Мин“ продължава да притиска Израел до стената. Но сега не му оставаше друг избор. Хвърли кратък поглед към Сингх, но Фокнър го изпревари:

— Оставете това. Израел няма нужда да получи предимствата си за сметка на индийците. Защо не посегнете към дебелата козина на мечката? Съветският дял в пазара на диаманти „меле“ се покачваше с десет процента на полугодие през последните девет години.

Яраков се обърна към американката и каза:

— Вашата страна може и да подкрепя гласността в световната преса, но ние все още плащаме американската пшеница с американски долари.

— Тогава трябва да извършите още някои промени — намеси се твърдо Арам. — Приватизирайте селското стопанство.

— Моля ви, господа — прекъсна ги остро Ван Луик. — Смятам, че ще постигнем определен компромис. Руснаците винаги ще имат работа по диамантите „меле“, защото за същите пари шлифоват камъните много по-добре.

Арам изкриви лице, но премълча. Колкото и неприятно да беше, Ван Луик казваше истината.

— Съветският съюз ще гарантира добра цена за диамантите, които израелски бижутери ще преработват в бижута — продължи Ван Луик, взирайки се настойчиво в Яраков. — Срещу това Израел ще се съгласи да обучи известен брой съветски занаятчии в производството на луксозни изделия. — Той се обърна към Нан Фокнър: — Достатъчно добър ли ви изглежда този компромис?

— Попитайте Моше. Става въпрос за неговата страна — отговори Фокнър и издуха гъст облак дим. — Съединените Щати нямат нищо против, докато не е заплашена позицията на Израел в световната икономика.

Ван Луик кимна и усети огромно облекчение. Ключът беше у Фокнър. Мълчаливото й съгласие с компромиса доказваше, че днес по-често побеждават пазарите, отколкото идеологиите.

— Мистър Арам? — обърна се той към израелеца.

— В такъв случай изискваме в продължение на двадесет години да няма съперничество — отговори остро Арам. — Ние научихме руснаците да шлифоват диаманти „меле“ и сега си носим последствията. Завладяват пазарите ни.

— Пет години — отговори Яраков, забил поглед в едрите си ръце.

— Петнадесет.

— Пет.

— Три…

— Пет! — прекъсна го нетърпеливо Яраков. — И това е последната ми дума.

— Това е може би вашата последна дума, миличък, но можете ли да сключите подобна сделка без съгласието на Москва? — попита меко Фокнър. Тя раздвижи пълната си чаша и парченцата лед в нея леко прозвъннаха. Когато Яраков не отговори, Фокнър се обърна към Арам: — Какво ще кажете за дванадесет години?

Въпреки че гласът й звучеше небрежно, в предложението нямаше нищо несериозно и Арам го знаеше. Той се поколеба и мрачно кимна. Яраков също не изглеждаше особено щастлив, но изрази съгласие и случаят бе приключен.

— Мисис Фокнър, вашите потребности от скъпоценни камъни са разочароващо ниски — продължи Ван Луик.

— Такъв е и пазарът.

— Ние обаче сме на друго мнение. Изследванията на ДСД показват, че по цял свят търсенето на луксозни украшения нараства. Прибавихме още двадесет процента към заявеното от вас количество. Сигурни сме, че американският пазар ще поеме цялата стока, особено като се има предвид новата рекламна кампания, подета от американските бижутери.

Фокнър изтръска пепелта от пурата си и го изгледа недоверчиво.

— Темата на рекламната кампания гласи: „Дошло е време да покажете любовта си. Диамантът е непреходен.“ Ударението ще падне върху диаманти в обков, по-тежки от един карат — поясни Ван Луик.

Фокнър поклати глава и скъпоценните диаманти на ушите й блеснаха.

— Трябва да мине известно време, преди тази кампания да подейства. Междувременно ще се насадим върху доставените от вас количества. Дайте ни година време.

Ван Луик записа нещо в листа пред себе си.

— Три месеца, мисис Фокнър. Ако вашите бижутери не харесат съдържанието на пратката, можете както винаги да я откажете.

Фокнър изгаси пурата си, без да отговори.

— Разбрахме ли се? — попита Ван Луик и огледа присъстващите. Никой не повдигна възражения. — Мазл и брокхе.

В хор прозвуча „мазл и брокхе“, традиционният еврейски поздрав „щастие и благословия“.

Дори Нан Фокнър поздрави с традиционните думи, преди да бутне настрана стола си и да излезе от стаята. В ума си вече оформяше доклада до министъра на отбраната. Едно беше сигурно. Щеше да приключи с общоизвестната истина: необходима е нова мина с висококачествени диаманти, която да е в ръцете на САЩ, не на „Кон Мин“.