Ан Максуел
Диамантеният тигър (12)

Глава единадесета

Айрин седеше до прозореца на новата си хотелска стая и наблюдаваше как мракът се спуска над залива на Лос Анджелис. Препълнените улици и тротоари я притискаха като тежък товар. Хотелският апартамент с две стаи и удобен кът за сядане беше просторен, но тя въпреки това се чувстваше притеснена. Не беше свикнала да дели жилището си с друг човек, най-вече с толкова едър и изявено мъжествен като Коул Блекбърн. Присъствието му в другата стая на апартамента беше колкото привлекателно, толкова и смущаващо.

Внезапно Айрин стана и даде воля на тревогата си. Закрачи напред-назад из стаята, без да забелязва индиговосиньото великолепие на килима и луксозните мебели. Но не й беше достатъчно да се раздвижи. Имаше чувството, че от цяла вечност е затворена в тези помещения. Копнееше за безбрежните, самотни ширини на Арктика, но сега би се задоволила и с хоризонта над Пасифика.

Когато Айрин застана на прага към спалнята на Коул, той вдигна глава от писалището, на което бяха разстлани няколко карти.

— Не може ли… — започна Айрин, но гласът й отказа. Дрезгавият тон веднага събуди тялото на Коул. В него недвусмислено се долавяше чисто женското желание за малко нежност, макар че Айрин бе застанала до вратата, готова да побегне още при първия знак на внимание. Още от самото начало беше така, противоречиви сигнали, които изпълваха цялото му същество с присъствието и.

Още при първата им среща тялото му бе взело самостоятелно решение да се държи колкото се може по-близо до Айрин Шейн Уиндзор. Можеше да предприеме някои стъпки в тази посока, ако не беше очевадното й недоволство по повод живота в общ апартамент. Айрин не се държеше като жена, която иска мъж.

И въпреки това го гледаше, сякаш го желае.

— Не може ли… какво? — попита окуражаващо той.

— Трябва да изляза оттук. Да се раздвижа. На брега. Знам, че е тъмно и вие ще кажете, че не е сигурно, но трябва да изляза оттук и ще го направя. С вас или без вас.

Настойчивият тон в гласа на Айрин беше недвусмислен. В продължение на няколко мига Коул обмисли възможностите. Ако беше сигурен, че ги заплашва опасност, просто щеше да я завърже за леглото й. Но не беше сигурен. „Кон Мин“ беше солидна компания, не правителство или криминална клика. „Кон Мин“ първо щеше да се опита да се доближи легално до Айрин и едва след това щеше да прибегне до други средства.

Освен това трябваше да признае пред себе си, че присъствието й оказва смущаващо въздействие върху него. Ако продължаваше да стои в тази стая, докато тя му изпраща загадъчните си женски сигнали, щеше да му става все по-трудно да държи ръцете си зад гърба. А не беше особено умно да започне пръв. Ако наистина го желаеше, тя трябваше да изрази ясна покана.

Изглежда обаче, че това не й бе дошло на ум, поне засега.

— Аз също не бих имал нищо против малко чист въздух — отговори спокойно той.

— Три минути — отговори веднага Айрин, обърна се и с бързи стъпки се оттегли в стаята си.

Появи се отново след по-малко от три минути, тъкмо когато Коул изваждаше от гардероба черното си непромокаемо яке. Без да го изчака, тя пристъпи към вратата за коридора.

— Айрин…

Жената дори не забави крачка, толкова бе обзета от желанието да излезе по-скоро навън. Коул прекоси стаята само с няколко бързи крачки. В мига, в който Айрин открехна вратата към коридора, той преметна ръце през раменете й и ги опря на вратата, за да й попречи да излезе. От гърлото й се изтръгна задавен писък. Силните мъжки ръце я обгръщаха отляво и отдясно, той беше навсякъде, прегръщаше я, държеше я здраво.

Айрин се вцепени, припомнила си една друга вечер, един друг силен мъж, който й попречи да избяга. Споменът се надигна в сърцето й като задушаващ черен порой, който заплашваше да пробие самообладанието й.

— Какво правите, по дяволите? — изсъска Коул. — Не можете просто така да отворите вратата и да излезете…

С див писък Айрин се обърна и се нахвърли върху него. Ръбът на ръката й се стрелна към гърлото му. Коул едва успя да отбие силния и неочакван удар. Пресрещна коляното й с горната част на бедрото си, докато тя удари с глава долната му челюст. Изгубил равновесие, но в никакъв случай не искайки да й причини болка, той я обхвана изотзад, изрита краката й и я притисна надолу, докато се озова легнала под него на килима.

Айрин се бореше мълчаливо, но упорито, пускаше в употреба всеки трик, който бе научила през изминалите години. Напразно. Коул обезвреждаше ударите й благодарение на по-голямата си сила и умение, като не допускаше тя да нарани самата себе си. Айрин скоро забеляза, че напразно хаби сили и енергия. Затова притихна и зачака мъжът над нея да сметне погрешно, че е признала поражението си.

Коул се взря в зелените очи, които бяха толкова близо до неговите, че по тялото му пробягаха тръпки.

— Чуй ме, Айрин, не искам да ти причиня болка, но не можех да те пусна да изскочиш в коридора, без да съм се уверил предварително, че е празен. Аз не ти причинявам болка, аз съм на твоя страна.

Той повтори няколко пъти тези думи, докато Айрин продължаваше да го гледа с див поглед. Бавно, много бавно смисълът им проникна до съзнанието й през стената от страх и ужас.

— Разбирам — пошепна тя. — Вече можеш да ме пуснеш.

— Не, още не — отговори бързо Коул и този път в гласа му нямаше утеха. — Само ако ми разкажеш защо току-що се опита да ме убиеш.

— Много съжалявам. Аз… аз изпаднах в паника.

— Забелязах го. Защо?

Гласът й пресекна, когато осъзна, че лежи под Коул напълно безпомощна, че силното му тяло е притиснало нейното. Трябваше да бъде ужасена, но изпитваше нещо съвсем друго. Много повече от утешителните му думи се почувства успокоена от проявената сдържаност. Тя го бе нападнала. Той не бе сторил нищо повече, освен да се защитава. Дори сега, макар че от разцепената му устна капеше кръв и ударената брадичка бързо се подуваше, той продължаваше да я щади.

— Ти не ми причини болка — прошепна тя. — И все още не ми причиняваш.

Учудването в гласа на Айрин направо смая Коул, но още преди да попита какво означават думите й, тя започна да обяснява:

— Когато задържа вратата, сякаш усетих зад себе си Ханс, който изтича след мен и ме хвана. После отново ме пусна, аз хукнах да бягам, той отново ме хвана и така няколко пъти…

— Ханс? — попита Коул меко, но в погледа му нямаше и следа от мекота.

В продължение на един дълъг миг Айрин не отговори.

— Разкажи ми, Айрин. С теб ще живеем толкова близо един до друг. Не искам да преживея още веднъж подобно нападение.

Айрин затвори очи. Коул беше прав.

— Ханс беше мой годеник. Преди седем години. Беше едър като теб. И силен. О, Господи, много силен… — Айрин потръпна и продължи със странно безизразен глас: — Залових го, когато преснимаше тайни документи от стенния трезор на баща ми. Исках да избягам, но беше късно. Той беше по-бърз от мен. Като теб.

Коул чакаше с широко разтворени очи.

— Когато се опитах да изпищя, Ханс ме стисна за гърлото — зашепна отново Айрин. — После ми нанесе силен удар. Не можех да викам, едва дишах, ръцете ми бяха изтръпнали, а пръстите бяха изцяло неподвижни. Той ме пусна и аз побягнах към вратата, но не можах да я отворя, не можах да помръдна ръцете си, да свия пръстите си. Когато му стана жал да ме гледа как се мъча, ме ритна в коленете. Така не можех изобщо да мърдам, само виждах и усещах, и винаги, когато затварях очи, той ми причиняваше болка.

Айрин замлъкна, но само след миг заговори отново и при звука на безчувствения и глас Коул целият потрепери. Продължи да я слуша, макар че нещо в него напираше да я спре, да й забрани да разказва. Не искаше да чува колко кървав спорт може да бъде сексът с годеника и.

Коул усети как челюстните му мускули се втвърдяват и в гърлото му се надига гняв, и сам се учуди на тази първична реакция. Беше чувал и много по-лоши неща, дори сам бе присъствал на страшни сцени, бе преживял и онзи вид насилие, наречен нечовешки, защото нормалните хора не могат да повярват докъде могат да паднат себеподобните им. Коул знаеше, че всъщност не би трябвало да се изненадва, нито пък да се гневи до такава степен от онова, което бяха сторили с Айрин.

По някое време жената под него замлъкна. Тя забеляза, че Коул отдавна се е отдръпнал настрана, за да я освободи от тежестта на тялото си. Единственият признак на близост беше нежното поглаждане на косите й през цялото време, докато тя говореше. Айрин погледна в очите му и видя в тях не само гняв, но и тъга, и сълзи опариха очите й. Без да се замисля, тя се сгуши в него, защото имаше нужда от топлината на тялото му. Запита се дали и той някога е имал нужда от тази обикновена човешка топлинка.

— Всичко наред ли е вече? — попита след малко Коул.

Айрин кимна.

— Мислех си, че съм забравила. Но се оказа, че всичко помня. Сега се чувствам по-добре. Леко ми е. Сякаш летя. — Тя потърка буза о гърдите му и доволно въздъхна. — Благодаря ти, че беше толкова… мил с мен.

— Ти си първата, която ме обвинява в подобно нещо — отговори със странна усмивка Коул.

Айрин вдигна очи и забеляза капката кръв, която сълзеше по долната му устна. Посегна и докосна с пръсти малката цепнатина.

— Извинявай.

— Няма нищо.

Пръстите й продължиха към брадичката и опипаха лекия оток, причинен от удара с глава.

— И тук — допълни тя. — Причиних ти болка.

Коул се опита да потисне неволната реакция от докосването й. Айрин огледа отока и го помилва меко, почти нежно. Той затвори очи, казвайки се, че тя не знае какво прави.

— Съжалявам, дори не помислих, че ще ти причиня болка — пошепна тя и оттегли ръката си, почувствала напрежението в тялото му. — Сигурно те боли, като те докосвам.

Коул измърмори нещо, което приличаше на потиснато проклятие или трудно сдържан смях.

— Не боли. Чувството е прекрасно. Прекалено хубаво е.

— Какво?

— Твоите пръсти върху моята кожа. Харесва ми тази комбинация. Ти какво ще кажеш по въпроса?

Ръката на Айрин се поколеба, но после отново намери лицето му. Младата жена безмълвно призна пред себе си, че по-скоро го гали, отколкото търси други наранявания. Коул бавно се надигна на лакът и започна отново да милва косата й. След известно време пръстите му последваха падащата върху скулите сянка и очертанията на устните и. Айрин вдигна очи. Неговите бяха затворени, изразът съсредоточен върху усещанията на пръстите, които изследваха меките устни.

— Ти се усмихваш — прошепна той, без да отваря очи.

— Гъделичкаш ме.

— Така ли? — попита Коул и отново плъзна пръст по долната й устна. — Затова ли затаи дъх? — Той усети как тялото й се напрегна и се приведе над нея. — Не се страхувай — прошепна той плътно над устните й. — Няма да те заболи, обещавам. Само искам да разбера дали и на вкус си толкова добра, колкото в бойните изкуства. Може ли?

Изненадана, объркана от смесицата между веселост и желание в гласа на Коул, Айрин зачака страхът да завладее цялото й същество. Но не се случи нищо подобно. Усети само нежния, привличащ дъх на мъжа до устните си. Неизпитвано досега чувство я прониза от сърцето към коленете и я накара да потрепери.

— Страх ли те е? — прошепна мъжът.

— Аз…

Коул търпеливо чакаше.

— След Ханс… — заговори отново Айрин и пое дълбок въздух. — После психиатрите ми казаха, че девственици изнасилени като мен, по-късно почти винаги стават монахини или проститутки. Цели седем години не съм допускала мъж до себе си. Не знам ще мога ли да го направя. Може би отново ще изпадна в паника.

— Ще рискувам, стига ти да го искаш — отговори Коул.

— Ще бъдеш ли… нежен?

— Ти как мислиш?

Айрин се взря в сивите очи, отдалечени само на сантиметри от нея, и се запита как е могла да ги сметне за студени.

— Да — пошепна тя.

Върхът на езика му нежно пролази по чувствителния ръб на горната й устна. В първия миг Айрин издаде някакъв неопределим звук. Докосването на мъжкия език беше толкова неочаквано, толкова чудесно, толкова различно от всичко, което бе изпитвала досега. Тялото й бавно се отпусна и омекна, после предпазливо се надигна срещу неговото, потърси още повече от топлината му. Той повтори нежното плъзгане, проследи линията на цялата й уста, наслади се на плахата нежност с порив, който го изненада.

Когато Айрин усети върха на езика му върху долната си устна, тя потръпна и инстинктивно затвори очи. После съсредоточи цялото си внимание върху чувствата, които лека-полека завладяваха тялото й. Докато Коул меко отпиваше от устните й, светът около нея започна да се променя, страхът изчезна, остана само топлата мъжка нежност. Когато Айрин усети под дланта си опънатия горещ мускул, тя най-после осъзна, че го е обгърнала с ръце и се притиска до него.

— Коул…

— Точно така — прошепна мъжът и езикът му се плъзна между отворените й устни. Помилва езика й със своя и продължи: — Нека те вкуся. Поне малко. Това е всичко. Няма да те боли. Знаеш това, нали?

Докато говореше, Коул не откъсваше устни от устата на Айрин, но не я държеше с ръце, не я принуждаваше, докосваше я само с върха на езика си, с топлината на дъха си.

И тъй като си позволяваше да я докосва само по този начин, чувствата му се съсредоточиха изцяло върху върха на езика му. Той усещаше топлината на устата й и я изследваше с такава чувственост, каквато не бе изпитвал никога досега. Тези нови усещания бяха наистина прекрасни. Той отново погали езика й със своя, потопи се в горещата й мека уста, вкуси я, както не бе вкусвал никоя жена в живота си, продължи да я вкусва и да я милва с език, докато усети, че всеки нерв от тялото му свършва върху върха на езика му.

Най-после Коул се принуди да престане. Обърна се настрана и с гъвкаво движение се изправи, като почти едновременно с това вдигна и нея. Имаше чувството, че скоро няма да издържи на тази близост с Айрин и ще я притисне с все сила до зажаднялото си тяло. Не бе свикнал само да целува жена, без да я има. И този факт бе също така нов за него, както и откритието за извънредната чувствителност на езика му.

Очите на Айрин бавно се отвориха. Дланите й бяха хладни, защото вече не докосваха тялото на Коул. Устните, вътрешността на устата, езикът също изстинаха.

— Коул? — промълви дрезгаво тя.

— Време е за разходка, Айрин.

Тя се вгледа в голямата ръка, протегната насреща й. Когато я улови, Коул я повдигна и бавно сплете пръсти с нейните. Дланта му беше топла и корава, вътрешните стени на пръстите учудващо гладки. Айрин усети как за миг дъхът й спря от бурята чувства, надигнали се по ръката й. Когато Коул понечи да я пусне, тя се възпротиви.

— Почакай.

Коул замръзна на мястото си.

Айрин докосна с трепереща ръка цепнатината на устната му. Когато плъзна пръсти по ръба на устата му, тя усети лекото драскане на небръснатата брада, която още повече подчертаваше учудващата гладкост на устните. И двамата мълчаха, докато пръстите й рисуваха черните вежди, високите скули, брадичката и отново устните. Коул затвори очи и изтърпя сладкото мъчение, докато едва не загуби контрол над себе си.

— Достатъчно — каза най-после той.

Айрин видя опасния блясък в очите му и веднага отстъпи крачка назад. Но ръката й остана в неговата. — Извинявай — прошепна тя. — Мислех, че ти харесва.

— Точно там е проблемът. Харесва ми твърде много. — Той я погледна, без да се старае да скрива първичния глад, който го изгаряше. — Желая те още от първата ни среща. И нищо, случило се след това, не промени чувствата ми. Никога не бях целувал жена, без след това да я имам, дори когато бях на четиринадесет години, така че…

— На четиринадесет? — прекъсна го Айрин. И после, когато проумя за какво става дума, учудено повтори. — Никога?

— Тя беше на деветнадесет и много добре знаеше какво иска. Аз също, когато свърши с мен. — Коул се усмихна и сложи пръст върху брадичката на Айрин, за да затвори открехнатите й устни. — Не ме гледай толкова ужасено. За областта, от която идвам, даже беше късно, но успях бързо да наваксам. Не исках да се женя, затова не се занимавах с момичета, които целуват, а после казват „не“. Момичетата, с които ходех, въобще не познаваха тази дума. Вечеря, кино и после задната седалка на колата.

— Май често сте пропускали киното?

Коул се усмихна криво и още веднъж притисна ръката и, при което неволно я привлече по-близо до себе си.

— Яденето също — призна той.

— Сега перчиш ли се или се оплакваш?

— Нито едното, нито другото — отговори засмяно той и вдигна ръката й до устните си. Меко захапа показалеца й, опита вкуса му и отново го пусна. — Опитвам се да ти обясня, че тази игра в някои отношения е нова и за мен, не само за теб. Или като младо момиче и ти си гледала цял куп тъпи филми през запотените стъкла на колата?

Айрин се опита да се засмее, но не успя.

— Не. Докато навърша деветнадесет, се държах като тринадесетгодишна. Закачлива, но плаха и незабележима. Брат ми Фил също има вина за това. Един път се влюбих ужасно в момче, три години по-голямо от мен, което беше в последния клас. Когато ме покани на вечеря, Фил му се обади по телефона и му заяви, че само ако ме целуне, може да си приготви завещанието. Дойде събота, но любимият ми така и не се появи. По-късно узнах, че много си падал по девственици. Даже си водел дневник.

— Смешно. Колко различни са мъжете. Никога не съм се интересувал от девствени, преди да те срещна.

Айрин затвори очи.

— Никак не е смешно. Аз не съм девствена.

— Но никога не си се отдала на мъж по своя воля — отговори делово Коул. — Затова ще те впиша в дневника си като девствена. — Той пусна ръката на Айрин. — Остани тук, докато проверя какво става в коридора.

Коридорът беше пуст, фоайето на хотела също. Един служител докара наетата от Коул кола. Той подкара бавно, после увеличи скоростта и повтори това няколко пъти, проверявайки в огледалото за обратно виждане дали някой не ги следи. Когато достигнаха крайбрежната алея, подминаха няколко празни паркинги и спряха до самия плаж.

Айрин посегна към вратата и погледна към Коул. Той внимателно оглеждаше задното и външното огледало. Макар че нямаше търпение да излезе навън и да няма нищо пред себе си, освен седем хиляди мили вода, тя не отвори вратата.

— Бързо схващаш — промълви признателно Коул.

— Болката е добър учител.

— Съжалявам. Опитах се да не ти причиня болка.

— Ти не ми причини болка — отговори бързо тя. — Затова и престанах да се боря. Смятах, че ще ми причиниш болка, но ти не го направи. Само че си дяволски тежък.

— Следващия път ти ще бъдеш отгоре — усмихна се Коул.

Айрин смаяно го изгледа отстрани и после се усмихна толкова плахо, че Коул разбра колко много й се понрави тази мисъл.

— Има две възможности, скъпа — продължи той. — Да се разходим или да чуеш уводен курс по замъглени прозорци.

— Не ме въвеждай в изкушение — усмихна се тъжно Айрин.

— Защо не?

За миг се възцари мълчание. Айрин обърна лице към мъжа, който само за минути я бе научил на чувственост много повече, отколкото бе узнала през целия си досегашен живот. И още нещо, много по-важно: тя бе проумяла защо я мъчеше онова вътрешно безпокойство, защо бе напуснала Арктика. Откритието на собствената й чувственост беше също толкова изненадващо, колкото и нежността на Коул.

— Предложението ти е привлекателно — прошепна тя. — Но не знам до каква степен и няма да го знам, докато не се стигне дотам. А може и нищо да не усетя. Това не е честно спрямо теб.

— Виж какво, ако в живота съществуваше честност и почтеност, някой щеше да разпори гърлото на онзи Ханс, още преди да е сънувал първия си мокър сън.

Айрин смаяно го погледна. Въпреки небрежния тон на гласа, в очите на Коул сякаш блестеше разтопено сребро.

— Само че животът никак не е почтен — продължи той. — По-скоро е дяволски непредвидим. Преди малко в хотела научих от теб нещо ново за сексуалното удоволствие, а бях готов да се закълна, че това е невъзможно. Може да умрем още преди да поемем въздух, а може и да продължим да живеем и да научим още много неща един за друг. Затова вземам онова, което идва, и не се притеснявам особено за онова, което не идва. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Аз… не знам.

— Помисли си. И имай предвид още нещо: човек, който не умее да се владее, принадлежи на този, който умее. Аз принадлежа само на себе си. Може да сме напълно голи, може да те чувствам върху себе си като топъл дъжд, но ако решиш нещо друго, ще стана и ще се облека и всичко ще свърши. — Докато говореше, хладният му поглед обхождаше огледалата. — Затова сега ще излезем да се разходим, а ти продължавай да мислиш. И двамата бяхме затворени по-дълго, отколкото сме свикнали.

Айрин изчака Коул да мине от другата и страна и да й отвори вратата, повече от предпазливост, отколкото от учтивост. Когато пръстите му отново се сплетоха с нейните, по устните й се плъзна усмивка. Коул забеляза лекото проблясване на белите й зъби на лунната светлина и отговори на усмивката й.

— Ти много обичаш да си навън, нали? — прошепна той.

— Да, но не се смея за това. Отново се чувствам на шестнадесет години, ръка за ръка с момче под лунната светлина. — Тя го изгледа отстрани. — Смятам, че първата ти среща с момиче е била, когато си бил на не повече от шест години.

Коул тихо се изсмя.

— Наслаждавай се на мига. Докато стигнем до Австралия, вече няма да имаш желание да стоиш близо до когото и да е, все едно има ли я луната или не.

— Защо?

— Заради проклетата жега. Платото Кимбърли се намира в северната част на континента, в тропическия пояс.

— Тропик? Снимките, които видях, бяха правени в пустиня.

— Така е, там е много сухо през повечето време на годината. После започва „билдъп“ и откъм Индийския океан се втурват облаци. Потиш се и потта си остава върху кожата, така че ти става още по-горещо. Потта не може да се изпари, защото въздухът е наситен с влага. Тялото не може да се охлади и слънцето те реже като с бръснарско ножче. Температурата се покачва над четиридесет градуса, влагата също се увеличава и така, докато завали. Този период продължава много дни, докато хората загубят самообладание и се побъркат.

Айрин издаде невярващ звук.

— Точно така е. Австралийците са измислили дори дума за този вид лудост. Казват, че човек става „тропо“. Самият аз вече няколко пъти едва не полудях. Така се научих да избягвам времето на „билдъп“.

— Звучи наистина непоносимо.

— О, това още не е най-лошото — продължи Коул, вдишвайки дълбоко соления морски въздух. — Когато най-после дойде дъждът, страната става непроходима. Месеци наред можеш да се движиш само със самолет.

— И с джип ли не може?

— Само ако колата може да плува.

— Няма ли мостове?

— Само по единствения аутобан — отговори Коул. — И по време на дъждовния период повечето отиват под водата. Те са плоски и с лека конструкция, за да не се натрупват наноси и да образуват нещо като дига. Въпреки това водата ги разрушава. — Той погледна Айрин. — Това е причината, поради която „Кон Мин“ е готова да ти покаже целия свят, за да направиш снимки на диамантените мини. Знаят, че няма да откриеш нищо преди лятото, ако не пристигнеш в имота на Крейзи Ейб най-късно след няколко седмици. Аз също би трябвало да бъда вече на платото Кимбърли и да се заема с търсене, преди температурата да се е покачила до петдесет градуса и въздухът да е станал прекалено влажен за дишане.

— Тогава е по-добре да не ходим в Лондон.

— Напротив. Така Фокнър и Ван Луик няма да ни закачат, а през това време Уинг ще подготви всичко в Австралия.

— Уинг?

— Партньорът ми.

— Ах, да, „Блек Уинг“. Татко спомена нещо за това.

— Сигурно. — Коул погледна надолу към Айрин. — Не се тревожи. Ако мога да открия мината, тя ще бъде твоя.

— И татко така каза.

Коул повървя мълчаливо, после спря и я притегли към себе си. Когато не усети съпротива, той се приведе и докосна устните и със своите.

— Не отивай в Австралия. При баща си ще бъдеш на сигурно място. Той може и да е посивял, но е корав мъж.

Айрин понечи да възрази, но нежната милувка на мъжкия език върху устните й и топлината на дъха му и попречиха.

— Климатът и местността са унищожили и много по-опитни и силни от теб. Платото Кимбърли не е място за бяла жена.

— Същото ми казваха и за Арктика — отговори небрежно Айрин. Устните й любопитно се плъзгаха по брадичката му, също както бяха вкусили повърхността на зеления диамант. — Солен. Мъжествен. Топъл. Вкусът ти е чудесен, Коул.

Мъжът шумно пое въздух. Внезапно притисна лицето и между големите си ръце.

— Милейди, ти май имаш особено предпочитание към рисковете, а?

— Какви рискове? — Тя вдигна очи, тъмни и тайнствени на лунната светлина. — Защо?

— Мога да те принудя да си останеш вкъщи. Ще те притискам до стената със сексуалните си умения, докато се обърнеш и побегнеш.

Айрин остана неподвижна, втренчила поглед в горещия сребърен отблясък в очите на Коул. После въздъхна и се усмихна почти тъжно.

— Вчера може би щеше да го направиш, защото не те познавах. Но не и днес. Днес открих, че си твърд мъж, но не си жесток. Нямаш нищо общо с Ханс.

— Има цял куп хора, които ще те уверят в обратното — отговори кратко Коул.

— Няма да им вярвам. Аз съм жената, която лежеше под теб като жертвено агне, но докато плачех, ти галеше косите ми, а после ме целуна толкова нежно, че едва не се разплаках отново. Бях готова да се закълна, че след Ханс никога вече няма да имам доверие на мъжете. Лъгала съм се. — Тя докосна устните му с върховете на пръстите си. — Твърде късно е да ме плашиш, Коул. Ще дойда в Австралия и няма да се отделям нито на крачка от теб.

Коул се опита да си внуши, че ще съжалява, дето не я е сплашил. Ала тя лежеше в обятията му, изпълнена с доверие, облягаше се на него, дъхът й топлеше кожата му. Не можеше да я отблъсне.

Дълго време двамата стояха прегърнати, вслушваха се в шума на вълните и Коул си повтаряше, че много му се иска да е преувеличил, когато описваше трудностите на платото Кимбърли. Но не беше. „Билдъп“ беше брутално време, което поставяше на огромно изпитание търпението на хората до прага на насилието, а понякога и зад него. Дъждовният период не беше по-добър. Когато пристигаше, той потапяше страната в каменната епоха, където и най-простите неща бяха трудни, дори оцеляването.

Преди всичко оцеляването.