Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 17 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
p1amen (2017)

Издание:

Автор: Ан Максуел

Заглавие: Диамантеният тигър

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Абагар“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5218


Пролог

Ако се окаже, че Ейб Уиндзор още не е умрял, заклевам се да го убия със собствените си ръце.

За Джейсън Стрийт тази мисъл беше едновременно пожелание и обещание. Бяха минали само десет часа, откакто осведомителят му в станцията на Крейзи Ейб в Западна Австралия бе предал съобщение по радиото. Оттогава Стрийт беше непрекъснато на път към запустялото селище в близост до мините „Слийпинг Дог“. Първо четирите часа полет с наетия в Пърт самолет, после безкрайните нощни часове зад кормилото на един раздрънкан джип, препускащ с бясно темпо по каменистите пътища в посока към една от най-западналите области на континента.

Ала не рискованото пътуване бе причина за яда на Стрийт, много повече го измъчваше страхът, че имаше голяма вероятност десетте години търпение и усилия да отидат напразно. И виновно бе само пиянството на един подивял старец.

Южният кръст на небето избледня и бавно отстъпи място на жаркия ослепителен диск на изгряващото слънце. Още отсега в югоизточния край на платото Кимбърли беше тридесет градусова горещина, а с появата на слънцето температурата щеше още да се повиши. Ярката светлина разкри сухи пустинни треви и разкривени евкалиптови дървета, червен прахоляк и отделни скалисти възвишения. А над всичко бе слънцето, все това слънце, единственото нещо, което изглеждаше наистина на мястото си в Западна Австралия.

Сякаш отекваха изстрели, когато вихрушки от камъчета се удряха в шасито на раздрънкания автомобил, клатушкащ се по едва очертания път. Ала Стрийт знаеше много точно накъде се е запътил. В продължение на десет години бе изминавал многократно това разстояние, десет години, през които се бе опитвал по всевъзможни начини да изтръгне тайната на стария човек. Ако с Крейзи Ейб все още можеше да се разговаря, Стрийт щеше да узнае всичко още преди Южният кръст отново да се издигне над Австралия.

Джипът вдигна облак прах над лекото възвишение и Стрийт се озова пред имота на Ейб с мизерната му къщурка. Притежанията на стареца бяха разхвърляни като боклук върху няколко десетини равна гола земя: паянтова къща с ламаринен покрив, изкривени от вятъра навеси, ръждясали локомотиви, изпотрошени минни съоръжения и остатъците от един витлов самолет, разбил се наблизо малко преди края на Втората световна война.

Внезапно, непосредствено зад къщата, в небето се издигна блестящ, шумен и много модерен вертолет. Стрийт удари спирачка и се опита да открие някакви отличителни знаци, докато машината направи завой и профуча над главата му. Може би знаците на полицията, на армията или на въздушната спасителна служба.

Но гладките стени на вертолета бяха ненадписани, анонимни. Очевидно собствениците му имаха също толкова малък интерес да бъдат разпознати, колкото и самият той. Разтревожен, треперещ от трудно сдържан гняв, Стрийт стовари юмрука си върху кормилото, после рязко включи на скорост и се спусна по ниския хълм.

Джипът още не беше спрял в червения прахоляк, когато мъжът се претърколи навън с полуавтоматичен пистолет в ръка и залегна на земята. После умело припълзя към ъгъла на къщата и хвърли бърз поглед през мръсния прозорец.

Една-единствена парафинова лампа осветяваше голямото помещение. На дългата маса насред стаята лежеше труп с боси крака, увит в парче парцаливо платно. Единствените движения идваха от обичайните за тази част на страната рояци мухи.

Стрийт изруга и забравел всяка предпазливост, ритна вратата с ботуша си. В безлюдния двор нахлу мирисът на смъртта. Мъжът огледа помещението над дулото на пистолета си. Нищо не се изпречи пред погледа му. Задушавайки се от миризмата, той пристъпи към масата и вдигна крайчеца на платното. Разхвърчаха се ята мухи.

Ако се съди по състоянието на тялото, Ейб Уиндзор бе умрял преди доста време. Дори ако се вземеше под внимание нормалната за октомври влажна горещина на „билдъп“ — времето на нарастваща задуха преди дъждовния период, — старецът беше мъртъв най-малко от три дни. А широкият белег на лявата му китка, устоял на гниенето по-дълго от меката плът наоколо, не оставяше и сянка от съмнение, че мъртвецът е именно Ейб Уиндзор.

Стрийт промърмори нещо и с отвращение зави трупа с мръсното платно. После се огледа. Сигурно вертолетът не бе оставил в станцията нищо повече от мухите. Ала беше възможно той да ги е изненадал, преди да са претърсили навсякъде. Изкриви лице и отново се обърна към трупа върху масата. Захабената кожена торбичка не беше на обикновеното си място под ризата на Ейб. Стрийт вдигна очи към мръсната лавица край люлеещия се стол. Изкорубената ламаринена кутия също липсваше.

— Е, най-после и ти пое последния си път, стари мошенико — промърмори дрезгаво мъжът. — И сега ли взе със себе си проклетата кутия? Отнесе ли тайната си в отвъдното? И кой, по дяволите, те е наблюдавал, освен мен?

Отговори му само злобното мълчание на мъртвеца.

— Ти през цялото време знаеше какво чакам, така ли беше? Само какво удоволствие ти доставяше да ме дразниш! Но ти, стара свиньо, най-после умря, а аз съм жив!

Старите дъски на пода в кухнята тихо изскърцаха. Някой излизаше от къщата. Стрийт се извърна рязко и се втурна в мрачната кухня, тъкмо колкото да забележи измъкващата се през задната врата тъмна фигура.

С един скок мъжът се озова на прага и светкавично даде изстрел. Куршумът достигна беглеца малко преди да се е скрил зад близкия навес, фигурата политна напред и се строполи в ръждивокафявия прах. Стрийт предпазливо пристъпи навън и след като претърси ранения за оръжия, грубо го обърна с крак. Позна Хю, готвача на Ейб, който вдигна към него разкривен от болки поглед Стрийт се прицели в точката между очите му.

— Къде е кутията, граблив китаецо?

Хю изохка, но не отговори. Стрийт вдигна крак и стъпи върху раненото му рамо.

— Е?

Хю изстена и промърмори нещо на китайски, може би проклятие, а може би и молба за милост.

Стрийт натисна по-здраво. С ъгъла на окото си забеляза как някаква фигура: изскочи от тъмния навес и се втурна към него. В този миг, усетил, че Стрийт е отклонил вниманието си, Хю се опита да го ритне. Двете събития бяха толкова добре координирани, та Стрийт веднага проумя, че си има работа с професионалисти. Той реагира по същия начин — бързо и смъртоносно. Без да се цели, стреля по Хю и светкавично отскочи за да избегне ритника му. После се хвърли настрана и насочи оръжието си към втория нападател. Стреля два пъти още докато летеше към земята. И двата изстрела не успяха, ала все пак предотвратиха прицеления в главата му скок, който със сигурност щеше да му разбие черепа.

Нападателят прелетя покрай Стрийт, който се претърколи настрани, докато се озова по корем. Извърна се леко на една страна и стреля два пъти в гърба на непознатия. Нещо в начина на падане и в нададения писък му подсказа, че току-що е стрелял по жена. Отново се претърколи встрани в очакване на ново нападение и се надигна приведен, с гръб към къщата, с насочен към празния двор пистолет.

От петдесетина метра разстояние между изгърбените дървета прозвучаха крясъците на няколко подплашени какаду. Когато след няколко секунди птиците се издигнаха в клоните, над имота на Ейб Уиндзор отново се възцари тишината на смъртта.

Стрийт набързо претърси двата трупа. Не откри нито ламаринената кутия, нито кадифената торбичка. Тъй като Хю и китайката нямаха у себе си нито документи, нито каквито и да било опознавателни знаци, Стрийт не можеше да разбере кой ги е изпратил и защо. Хю бе живял тук още преди десетилетия, но Стрийт така и не бе забелязал мазолите по ръцете и краката му, които разкриваха опитния боец. Ръцете на жената бяха същите. Очевидно двамата бяха екип, създаден да убива или да умре.

Ето че сега бяха мъртви, а Стрийт така и не бе получил отговор на въпроса кой ги е изпратил, нито пък бе узнал къде се намира диамантената мина на Крейзи Ейб. Той се изплю на земята и обърна гръб на двата трупа. Надали щеше да открие нещо ценно, но след десетте години, през които бе наблюдавал тази миша дупка, нямаше да рискува да пропусне и последната дреболия. Все пак бе възможно скиците на стареца, стихотворенията и завещанието му да са скрити някъде тук.

Вонята в къщата беше непроменена. Стрийт претърси навсякъде, както го бе правил многократно, но и този път търсенето остана безуспешно. После отново застана пред трупа. Неволно си припомни „Хандър фром Даун Андър“, ужасните стихове на мъртвия старик.

— Десет години понасях фалшивия ти смях, дано се скапеш, Ейб Уиндзор. Пожелавам същото и на онзи, който наследи мините „Слийпинг Дог“, който и да е той.