Ан Максуел
Диамантеният тигър (31)

Глава тридесета

На следващия ден двамата продължиха пътя си в посока към местността зад „Дог четири“, където може би имаше подземни води. Цял ден над главите им се събираха подобни на кули облаци, които заплашваха с буря, но тя така и не се разрази. Айрин с копнеж се взираше към небето, надявайки се най-после дъждът да дойде и да сложи край на мъчителната горещина и влажност.

— Защо не завали, по дяволите — мърмореше непрекъснато тя.

— Днес няма да стане — успокои я Коул. — Вероятно ще мине още една седмица.

— Иска ми се да вали, да вали и пак да вали — въздъхна Айрин.

— Ще ми го кажеш отново през януари. Вече съм виждал как един следобед започва да вали и не спира цели четири седмици.

— Това са само празни обещания. — Айрин отново започна да си вее с ризката. Лекият бриз галеше гърдите й. — Нищо чудно, че хората се побъркват. Този „билдъп“ е нещо като непрекъснат стриптийз. И като проклетите мини на Ейб — всяка следваща беше по-добра от предишната, но не ни донесе нищо съществено.

Коул с усилие отмести очи, корито тънкият плат отново прилепна към гърдите й. Това, че я желаеше и не можеше да я има, много повече от климата беше причина за повишената му раздразнителност.

— Поне отново се намираме във варовикова местност — каза той. — Искам да огледам и над този поток.

— Какви потоци измисляш? Единствената вода на няколко мили разстояние е собствената ми пот. И твоята — допълни тя и се вгледа в блестящите струйки, спускащи се през тъмните косъмчета на гърдите му. Докато се взираше, една едра капка се плъзна по кръста му и изчезна под колана на памучните панталони. Айрин трепна и бързо отвърна поглед.

— Не забравяй манерките — напомни й Коул. — В тях също има вода.

— Как бих могла да ги забравя? Моята е по-тежка от чантата с апаратите.

— Съмнявам се. Ти винаги влачиш със себе си поне пет фунта филми.

— Вече съм ги изразходвала. Останаха ми само три ролки — промърмори с въздишка Айрин. — Иска ми се да се върна до роувъра и да взема още няколко, но нямам сили да вървя толкова дълго.

— Това тънък намек ли е?

Айрин се усмихна накриво и поклати глава, продължавайки да си вее с ризата.

— Благодаря, но не е нужно. Слънцето е много високо и сенките са плоски. А когато светлината отново започне да пада косо, облаците ще бъдат точно над нас. Може би при залез-слънце осветлението отново ще стане подходящо. Ако не, утре ще потърся нещо по-добро.

Айрин продължи да си вее, размишлявайки с копнеж колко по-удобно щеше да се чувства, ако можеше да захвърли проклетата манерка. Коул обаче й беше наредил да я носи със себе си винаги когато слиза от роувъра за снимки. На него също не му беше лесно. Мъкнеше не само голяма манерка, но и раница с минни съоръжения.

Айрин учудено бе установила, че пушката и кутията с патрони бяха също така неотменна част от оборудването, както и компасът, далекогледът, лопата, торбички за проби, етикети, сгъваем нож, брезент и големи парчета найлон, които служеха неизвестно за какво.

— Пий — посъветва я Коул. — Водата в стомаха тежи по-малко, отколкото когато ти виси на хълбока.

Айрин послушно отвинти капачето и надигна манерката. Водата беше застояла и по-топла от устата й. Тя въздъхна и си представи блестящ бял глетчер, големи парчета от който се откъртваха и падаха в морето.

— Ще продължиш ли да снимаш? — попита Коул.

— Ти как мислиш?

Той я погледна отстрани и се усмихна.

— Глупав въпрос, нали?

Контрастът между развеселената му усмивка и силното, почти голо тяло накара Айрин да затаи дъх. Обля я вълна от желание и тя почти болезнено усети собственото си тяло. Пронизаха я спомени, по-горещи и по-живи от слънцето; картони от едно изпълнено с чувства време, преди да бе заварила съвършената Чен Лай в прегръдките на Коул.

— Просто върви нагоре по продължение на потока. Така няма да се изгубиш — предложи й той.

Айрин кимна.

— Ти къде отиваш?

— Вървя след теб. По пътя ще сея пясъка в речното корито.

Айрин долови промяна в гласа му?

— Нима преди малко намери нещо?

— Някъде нагоре, сигурно има седиментни участъци или стар плаж, или старо речно корито — отговори той и посочи с палец двата ниски хълма отляво и отдясно на пресъхналия поток. — Намирам материал, който е много по-закръглен и се състои от скала, различна от всички, които съм намирал досега.

— Диаманти? — оживи се Айрин.

— Не. Но онова възвишение е варовиково. Затова се оглеждай за места, където временният поток би могъл да потъне в земята. Там може да има пещери.

— Наистина ли?

— Където има варовик и вода, винаги е възможно да възникнат пещери — отговори сухо Коул. — Не съм сигурен, но съществува известна вероятност. Повечето пещери биват откривани, когато някоя река си проправи път през скалите като нож през швейцарско сирене. Така дупките във вътрешността излизат на бял свят.

Очите на Айрин засвяткаха. Тя понечи да каже нещо, но само нетърпеливо отпъди мухите.

— Време за намазване с лосион — установи Коул и посегна към голямата раница. — Тези гадинки много те обичат, Айрин.

Айрин изкриви лице, изля малко от бялата течност в шепа и започна да я размазва по тялото си.

— И внимавай за змии — продължи Коул. — Те се крият в сянката и в цепнатините. Ако видиш птици или прилепи, кажи ми. Това означава, че наблизо има вода.

— Трябва ли ни вода? — попита Айрин.

— В роувъра имаме за още няколко дни, но ако намерим извор, който не е нанесен на картата, можем малко да затрудним Стрийт.

Айрин затвори лосиона и върна шишето на Коул.

— Може би Стрийт е точно такъв, за какъвто се представя. Защо да не е дошъл да инспектира мините от името на австралийското правителство?

— Така е. Но ще заложиш ли живота си срещу подобно предположение?

Айрин понечи да отговори, но внезапният жест на Коул я накара да замълчи. Ръката му сочеше към небето. Айрин се вслуша и скоро долови тихото бучене на вертолет.

Коул улови ръката й и отново посочи нагоре. Айрин се загледа в маранята и след малко видя тъмно петно, което се плъзгаше над равнината. Вертолетът летеше на около триста метра височина и в момента беше на два — три километра от тях. Ако продължеше да лети в същата посока, нямаше да ги забележи.

— Някой сигурно търси „Дог четири“ — прошепна Айрин.

— Ако е така, току-що прелетя над нея.

Внезапно вертолетът смени посоката. Коул изруга, стисна по-здраво ръката на Айрин и я повлече към група евкалиптови дървета, които растяха в края на потока. — Залегни и не мърдай! — нареди тихо той. Айрин нямаше избор, защото той я захлупи на земята и я притисна с една ръка през кръста. Тя отвори уста, за да поиска обяснение, но в този миг чу вертолета. Беше толкова близо, че долавяше ритмичното бучене на моторите. Скоро след това шумът заглъхна.

— Не — прошепна Коул, когато Айрин понечи да се изправи. — Едва след като в продължение на пет минути не чуем нищо.

Айрин отново залегна, без да усеща многобройните камъчета и напуканата земя под тялото си. Осъзнаваше само мъчителната тишина и съсредоточената напрегнатост на мъжа до себе си. Шумът, който се вдигна при зареждането на патрон в пушката, прозвуча като гръм в ушите й.

— Сигурен ли си, че „Дог четири“ е в тази посока? — попита най-после тя.

— Да.

— Може да се е заблудил.

Бръмченето на вертолета отново се усили и проряза тишината.

— Продължавай да вярваш в Дядо Коледа — промърмори мрачно Коул. — Този ни търси систематично, на зигзаг. Когато кажа да лежиш тихо и да гледаш надолу, направи го.

Айрин потръпна от решимостта, прозвучала в гласа му.

— Ами ако открие роувъра?

Коул не отговори, зает да определи ъгъла на слънцето. Щеше да мине още доста време, преди да се стъмни. Можеше само да се надява, че дърветата, под които бе паркирал роувъра, представляваха достатъчна защита. Шумът на моторите наближи и се удари в стръмните стени на клисурата. Айрин не се нуждаеше от втора заповед, за да остане неподвижна. Тя притисна буза в парещата земя и се запита как е възможно околността да бъде толкова пустинна и в следващия миг да се изпълни с многобройни опасности.

Шумът достигна връхната си точка и после бавно започна да отслабва. Вертолетът беше променил посоката.

— Ако продължава така, ще мине точно над роувъра — промърмори Коул. — Ако кацне, ще тръгна към колата. Ако не се върна и някой те извика, стани и иди при него.

— Но…

— Никакво „но“ — прекъсна я строго той. — Шансът ти за оцеляване в това сухо място може да се сравни с моя, ако попадна чисто гол върху някой арктически ледник. Стрийт може би има причини да те запази жива. А на тази суха земя хич не й пука жива ли си или мъртва.

Коул нахлупи шапката и изтри потта от челото си, без да престава да оглежда местността. Сухото корито на потока беше тясно и с много завои водеше нагоре към прореза между два ниски хълма. До тях имаше няколко километра. Горещината направо пареше. Увеличаващата се гъстота на облаците я правеше още по-непоносима, но тежкият въздух поне провеждаше отлично звука. И двамата чуха как вертолетът обръща.

— Защо е съсредоточил вниманието си върху тази местност? — промърмори Айрин.

— Защото само тук има голям брой гъсти храсталаци и повърхността е достатъчно нагъната, за да се скрие един джип. Може би има някакъв чувствителен уред, който да открие метала на роувъра.

— Да не би в колата ни да има скрита сигнализация? — пошепна нещастно Айрин.

— Надали. Нали я прегледах.

Внезапно шумът се усили. Вертолетът отново приближаваше. Само след минута прелетя над главите им. Ритмичното бучене на моторите отново се удари в скалите. Айрин с мъка си поемаше въздух. Затвори очи и съсредоточи цялото си внимание върху пожеланието натрапникът да изчезне.

Шумът бавно заглъхна. Айрин въздъхна облекчено, но преди да успее да каже нещо, бученето рязко се усили и внезапно замлъкна. Вертолетът се бе приземил.

— Открил е роувъра — прошепна Коул.

После бързо се изправи, захвърли всичкия си багаж, с изключение на пушката и кутия патрони и хукна надолу по пресъхналото речно корито. Непоносимата жега и пясъчните дупки го затрудняваха, в дробовете му пламтеше огън, мускулите тежаха като олово. Роувърът беше на около два километра и той можеше да измине това разстояние за осем минути. При тези обстоятелства обаче надали щеше да се справи за по-малко от дванайсет. Беше наоколо четиристотин метра от мястото, когато видя как перката на вертолета отново се завъртя и машината се издигна във въздуха. Остана на височина тридесет метра и отново се зае със спираловидното търсене. Внезапно се наклони и се насочи право срещу Коул. От земята се надигаха тънки облачета прах. Мъжът направи кръгом и се втурна към евкалиптовите храсти на брега. Точно зад групичката дървета, в полите на стръмно плато, бяха разпръснати варовикови скали, нападали вероятно през дъждовния период. Коул стигна до тях, когато вертолетът беше на стотина метра от него, и отчаяно затърси прикритие под усилващия се шум. Най-доброто, което успя да открие, беше скална издатина, под която водата бе отмила пръстта.

Коул се хвърли в дупката точно когато вертолетът леко се наклони напред и нападна като разярен бик. Моторът му гърмеше, но не успя да заглуши изстрелите на бордовата пушка. Няколко куршума се забиха с тъп писък в земята, други отскочиха от скалите. Коул притисна гръб до горещия камък, вдигна пушката и стреля. Шумът в малкото прикритие беше оглушителен. Коул задъхано сложи друг патрон, стреля, зареди отново и пак стреля, без да си дава труд да се цели. Вертолетът беше толкова близо, че не можеше да го сбърка.

След минута машината се издигна високо в небето и се отдалечи като изплашена птица. Коул извади патрони от кутията и напълни магазина. После вдигна пушката и зачака с пръст върху спусъка.

— Хайде, ела пак, кучи сине — процеди през зъби той. — Приближи се, какво чакаш! Ще ти дам да се разбереш…

Вертолетът нервно се издигна извън обсега на изстрелите му и се задвижи със силни тласъци настрани. Коул чакаше с търпението на хищник, който, скрит в плиткия вир, дебне предпазлив противник, търсещ убежище в скалната стена.

Пилотът или беше твърде самонадеян, или надцени разстоянието. В мига, когато машината влезе в обсега му на стрелба, Коул натисна спусъка и я засипа с парчета олово. Пилотът уплашено даде газ и вертолетът отлетя.

Коул автоматично зареди отново, докато изпразни кутията с патрони. Ревът на моторите изтъня, докато не остана нищо, освен бученето в собствените му уши. Коул внимателно се измъкна от скривалището си и се огледа. Между мястото, на което бе застанал, и роувъра не се забелязваше движение. Би предпочел да изчака още двадесетина минути, в случай че някой от убийците дебнеше наблизо, но се съмняваше, че Айрин ще изтърпи толкова дълго.

Коул се постара да се възползва от защитата на дърветата и притича нагоре към мястото, където бе оставил Айрин. Тя не бе мръднала. Като го видя, скочи и се хвърли в обятията му. За миг се притисна силно до него. Дишането й беше неравномерно и пресекваше. После отстъпи крачка назад.

— Добре ли си? — прошепна тя и зелените очи блеснаха. — Чух изстрели.

— Не ме улучиха.

— Кой беше?

— Не бях достатъчно близо, за да го позная. Но беше вертолетът от станцията.

Айрин де зададе друг въпрос. Двамата бавно заслизаха обратно към роувъра. Тя с облекчение се запъти към колата. Вътре беше задушно, но все пак по-добре от безмилостното слънце.

Коул пръв забеляза тъмните петна по сухата земя. Бе очаквал подобен акт, но все пак побесня.

— Коул?

— Точно това е, което си мислиш. Водата от охладителя — проговори дрезгаво той.

Айрин мълчаливо го наблюдаваше, докато вдигна капака и провери основните части на мотора.

— Тази мръсник е работил много добре — изръмжа Коул и хлопна вратата. — Не ни е оставил нито едно парче маркуч, нито една капка вода.

— Взел е водата ни?

— Не. Само храната. Водата просто е излял на земята.

Айрин шумно пое въздух.

— Радиото?

— Няма го. Взел е и картите.

Айрин изохка и се извърна настрани, защото не искаше Коул да забележи страха й.

— Ами сега?

Коул вдигна поглед към забуленото в мараня небе, после сведе очи към пламналата й кожа.

— Пий от манерката, Айрин. Колкото можеш.

— Не е ли по-добре да запазя малко вода?

— Няма да повярваш, но много от хората, намерени мъртви, са носели пълни шишета с вода. Обезводняването е като преохлаждане. Преди да те убие, отнема способността ти да преценяваш. Пий, докато още можеш. Жаждата ще дойде после.