Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
p1amen (2017)

Издание:

Автор: Ан Максуел

Заглавие: Диамантеният тигър

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Абагар“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5218

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Полярната звезда, осветяваща тундрата, реката и планините, създаваше блещукащия център на ледената нощ. Под бледото сияние на луната реката искреше сребърна. Играта на светлината беше неземна и студена като снега. Вятър, идващ сякаш от неизвестното бъдеще, се плъзгаше по долината и нашепваше за прастари глетчери и за предстоящата среднощ, която не познава изгрев.

Именно тези мигове се стараеше да улови Айрин Шейн Уиндзор, да запечата върху лентата крехкостта и студа на вечността, изрисувани върху обляната от лунна светлина река, чиято повърхност бавно се превръщаше в лед. Без да усеща студа наоколо и самотата в безкрайните простори на Аляска, Айрин за последен път нагласи камерата и отстъпи крачка назад от статива. Натисна копчето с толкова измръзнали пръсти, че изобщо не усети движението му. Блендата се отвори и затвори доловимо бавно, точно както го искаше. За да бъде сигурна, направи още няколко снимки. В тишината на Арктика процесът на фотографиране беше неестествено шумен.

След последната снимка Айрин веднага се зае с нов мотив. Изруга тихо, докато променяше за втори път фокуса, при което дъхът й се превърна в сребристо ледено облаче. Нямаше търпение. Оставаше й твърде малко време за снимката, която си представяше. В момента луната беше под точния ъгъл, за да освети три извивки на реката, чиито форми сякаш бяха повторени от релефа на планините.

Ала светът продължаваше да се върти и вятърът събра облаците в плътна маса. Всяка секунда неотменимо променяше най-важната съставна част на картината — светлината.

Часовникът на Айрин предупредително иззвъня. Тя обаче не му обърна внимание. Това беше само първият от предварително програмираните. Често правеше така, защото когато снимаше, напълно забравяше действителността. Умението й да се съсредоточи изцяло върху онова, което вършеше, беше нож с две остриета, защото затрудняваше възможността й да се справя с една цивилизация, която разделяше времето на все по-прецизни отрязъци.

— Хайде, ръчички, дявол да ви вземе — мърмореше Айрин, докато безчувствените и пръсти бавно обслужваха ръчките на фотоапарата.

Часовникът иззвъня за втори път.

Докато Айрин изключваше звука, част от нея неохотно започна да се примирява с факта, че освен фотографията й съществува и друг свят и че в този свят тя трябва да се яви навреме на летището, за да не пропусне самолета, който щеше да я отведе обратно в цивилизацията. В света, в който избягваше да се връща вече седем години. Също като крайбрежните птици на тундрата и като китовете, които беше снимала от кожените лодки, Айрин щеше да се отправи на юг. Ала за разлика от животните тя щеше да се върне във време, строго разпределено по часове, минути и секунди.

Натисна отново копчето, превъртя, снима пак, нагласи отново апарата и се заслуша как блендата грижливо измерваше мънички отрязъци от време, като удари на часовник или пулсиране на сърце.

Вдълбочена, търпелива, трепереща от студа, който не усещаше, Айрин работеше, запленена от черно-сребърните контрасти на местността, която обичаше и с която се прощаваше с тези последни снимки. Арктика притежаваше нещо митично, което я бе привлякло още от първия миг, нещо, намерило израз в начина на живот на ловците и ескимосите, с които се бе срещнала и сред които бе живяла.

Беше ходила на лов за китове с мъже в кожени лодки, които се мятаха през непрекъснато променящите се пукнатини в трошащия се лед. Излязла в открито море с тези крехки плавателни съдове, тя бе узнала, че хората се страхуват от улова си, обичат го и го почитат. Модерният човек просто убиваше с технически усъвършенствани оръжия, при което самият той не рискуваше нищо и затова не научаваше нищо за себе си и улова си, за живота и смъртта. Айрин познаваше и такива хора, модерни същества в крак с времето си. Ала предпочиташе безличните студове на Арктика.

Часовникът й започна да се обажда по-често, докато накрая зазвъня непрекъснато и неволно й напомни настойчивата телеграма, която й бяха прочели тази сутрин по късовълновото радио:

„Върнете се веднага Стоп Спешен семеен въпрос Стоп Следват по-точни указания Стоп.

Джеймс Роузън Еск.“

— По-спокойно — промърмори тя. — Тихо… тихо, по дяволите!

Безчувственият показалец с все сила натисна копчето на часовника, за да го накара да замълчи. Макар да знаеше, че вече беше късно. Съсредоточаването й бе нарушено. Джеймс Роузън, ескуайър, нямаше да се успокои така лесно както часовника.

„Веднага се върнете Стоп“

Айрин се опита да прогони от мислите си настойчивата молба. От седем години не обръщаше внимание на цивилизацията. Още седем минути нямаха толкова голямо значение.

Можеше и окончателно да пренебрегне повикването, ако не й беше ясно, че времето й в Арктика и без това свършваше. Все още не бе направила всички желани от нея снимки, но онези, което й бяха нужни, бяха готови. Обстоятелствата, прогонили я преди седем години в тази пустош, се бяха изменили. И тя не беше същата като тогава. Отговорите, които можеше да й даде Аляска, вече не подхождаха на въпросите, които си задаваше.

Джефри ще се побърка, помисли си тя и си пожела тази мисъл да беше по-утешителна. Джефри Филтър, нюйоркският й издател, така и не разбра защо тя трябваше да прекара част от живота си по тези диви места. Не проумя и безпокойството, което я теглеше към местности, почти непосещавани от хората. Той харесваше техниката на снимане и творческия й поглед, но непрекъснато се опитваше да я подтикне към „по-цивилизовани“ теми, стари гръцки статуи или модерни курорти по Средиземно море.

Отначало Айрин се опитваше да разясни на Фишър защо не е съгласна с европейските му проекти. Обясняваше му, че, от една страна, цивилизацията е премахнала ужаса от физическите лишения, но пък, от друга, е уравнила психическите полети във висините, предприемани от хората в стремежа им за оцеляване, Фишър не я разбираше. Предпочитаният от нея свят на арктическата пустош и на северните култури беше според него твърде отдалечен от Манхатън и затова просто непонятен.

За нещастие Айрин скоро изчерпа всички възможни извинения, с които отклоняваше европейските му проекти, селските къщи, винарските изби и стърлингското сребро на лунна светлина. Тя прегледа основно сроковете в бележника си, за да не бъде принудена да откаже някой от тях, ако се махне за няколко месеца или за година. Уреди всичко, само дето не успя да изрази поне малко въодушевление към снимките от Европа. Всяка друга част от земята би я заинтересувала много повече.

Тя бе посещавала често стария континент и всеки път се връщаше у дома по-скоро потисната, отколкото впечатлена. Отчасти причината беше и в това, че бившият й годеник беше европеец или поне твърдеше, че е такъв.

„Важен семеен въпрос Стоп“

Друга част от причините беше и в това, че за нея Европа бе свързана с дейността на баща й, с дипломация, тайни и измами. С онзи вид дейност, която белязваше за цял живот хората, занимаващи се с нея.

„Следват по-точни указания Стоп“

Указания, но не и истини. Човекът бе създал цивилизацията за да избегне истините на природата и бе открил измерването на времето за да се справи по-добре с човешките лъжи.

„Важен семеен въпрос“

Айрин стоеше неподвижно сред сияйната тишина на нощта, която сякаш излъчваше властно презрение към любимите човешки идеи: истина и лъжа, живот и смърт, справедливост и несправедливост.

„Веднага се върнете“

Животът не беше справедлив и несправедлив, той просто беше непредвидим. Понякога житейските изненади бяха замайващо красиви, като Арктика например. Друг път бяха зашеметяващо жестоки, като Ханс. Ала в основата на живота винаги стояха изненадите. Айрин бе взела решение да живее.

Тя натисна за последен път копчето на тревожно звънящия си часовник и започна да събира фотографските си уреди, за да се подготви за дългото пътуване към Лос Анджелис.