Ан Максуел
Диамантеният тигър (38)

Глава тридесет и седма

Дъждът се лееше като из ведро и видимостта пред хеликоптера беше само няколкостотин метра. Айрин разчиташе вместо Коул данните, които той й сочеше. Гласът й звучеше глухо, усещаше цялото си тяло безчувствено. Би трябвало да изпитва ужасен страх, но беше твърде изтощена, за да се разтревожи от каквото и да било.

Знаеше, че Коул е още по-зле. Усещаше безкрайното му изтощение. Способността му да координира движенията си и зрението понякога направо отказваха. Потеше се, но кожата му оставаше хладна. Вертолетът непрекъснато се накланяше в една или друга посока, тласкан от силните пориви на вятъра, и всеки път Коул реагираше все по-бавно. Мозъчното сътресение бе отнело и последните му сили и той действаше просто инстинктивно. А около тях се бе разразила страшна буря.

— По-добре е да кацнем — опита се да го убеди Айрин.

— Не можем да вървим пеш. Няма да се справим.

Младата жена не възрази. Той беше прав. Тя едва се бе добрала до вертолета с раницата на гърба.

— Имаш сътресение на мозъка — промълви тя.

— Не говори глупости. Кажи какво показва компасът.

Айрин се съсредоточи върху уредите, усещайки тъпа болка в тила.

Ярка светкавица се стрелна близо до тях към земята и в слушалките се чу страшен трясък. Коул потръпна от болка и настрои радиото на минимален звук.

Също така внезапно, както бе започнала, бурята свърши. Само за няколко минути силният вятър проби дупки в черния фронт на облаците. Слънцето се провря през тях с неотразимата си мощ и вдигна гъсти облаци пара от напоената с влага земя. Вляво от тях, под мрачния буреносен облак, от който все още се изливаше дъжд, проблесна ламаринен покрив.

— Виж там! — извика Айрин, хвана ръката му и посочи наляво. — Това не е ли станцията?

— Алилуя!

Думата бе произнесена провлечено. Лицето на Коул се разкриви, докато полагаше усилия да промени курса. Влязоха в буреносния облак, който влачеше дъжда зад себе си като шлейф. Вертолетът се надигна и се разтърси като подплашен кон. Коул изруга, защото не можеше да контролира реакциите си, както му се искаше. Вертолетът полетя през дъжда и вятъра, като непрекъснато се люлееше и вибрираше, докато светлините на станция Уиндзор се озоваха само на триста метра от тях.

— Огледай за непознати превозни средства — нареди мрачно Коул.

Той наклони вертолета и описа голям, несигурен кръг около сградите на станцията. Голямата палатка, в която живееха китайците, бе осветена с няколко фенера, но в двора не се мяркаше жива душа. Очевидно всички се бяха оттеглили на сушина и изчакваха края на бурята.

Айрин забеляза проблясък от бяла ламарина.

— Зад къщата е паркиран бял джип.

— Той е на Стрийт. Има ли и други?

— Не.

Коул въздъхна, или по-скоро изохка.

— Това е добре.

Когато прелетя над къщата към площадката за кацане, някой отвори входната врата.

— Това е Лай — обади се Айрин.

— Сама ли е?

— Доколкото виждам, да.

Лай излезе под опънатия навес и вдигна поглед към небето, засенчила с ръка очите си.

Коул разтърси глава и потрепери.

— Извади пушката.

Айрин се обърна и извади пушката изпод седалката.

— Готова ли е за стрелба? — попита глухо той.

Айрин провери затвора, освободи спусъка и отговори:

— Да.

— Сложи я на скута ми. И дръж в готовност пистолета в раницата. Ако са ни заложили капан, никой няма да предполага, че и ти си въоръжена.

Айрин безмълвно сложи раницата в скута си, измъкна пистолета изпод диамантите и освободи спусъка. Сега трябваше само да извади ръката си и да стреля.

Коул рязко приземи вертолета в разкаляния двор. Ударът в земята беше доста силен. Едно от колелата се заби на двадесетина сантиметра в черната тиня. Другото достигна земята секунда по-късно и също потъна в калта. Коул изключи мотора, изчака го да загасне и клюмна над пулта за управление. Препъвайки се, Айрин изскочи навън още докато перките се въртяха над главата й, и политна към другата врата.

— Слез! — извика тя и го дръпна за ръката. — Не можеш да останеш тук.

Мъжът не помръдна.

— Трябва да слезеш — повтори настойчиво Айрин. — Не мога да те занеса в къщата. Хайде, Коул, помогни ми!

Главата му бавно се надигна. Той се измъкна от вертолета с пушка в ръка. Айрин беше увила каишките на раницата около ръката си и я влачеше след себе си към къщата, където ги очакваше Лай.

— Толкова се радвам, че мистър Стрийт ви откри — проговори с мек глас Лай и изгледа Коул със святкащи черни очи. — Тревожехме се за вас. Уинг беше побеснял. — После отмести очи от тях и попита: — Къде е мистър Стрийт?

— Мъртъв е — отговори направо Айрин.

— Мъртъв ли? Не разбирам…

— Стрийт се опита да убие Коул. Но не улучи. Коул обаче беше точен.

Лай пое дълбоко въздух. Айрин я бутна настрани и въведе Коул в къщата.

— Той е ранен. Донеси одеяла, превръзки и лед за отока. — Тя изгледа Лай, застанала като вкаменена, и изкрещя: — Направи каквото ти казах!

— Първо се обади на чичо Ли да изпрати подкрепление — промърмори глухо Коул. — Намерихме мината.

Лай изгледа втренчено мъжа, който се полюляваше, но очите му бяха ясни. Ръката му стискаше пушката. Айрин го побутна към дивана и той се раздвижи с някаква пречупена грациозност, издаваща желязна сила на волята.

Лай се обърна и хукна към задната част на къщата, докато Айрин притисна Коул да седне на дивана. Той се отпусна назад, измърмори някакво проклятие и се опита да се пребори с желанието си да затвори очи. Айрин остави раницата до себе си и коленичи до него, за да огледа раната. Коляното й се блъсна в дулото на пушката.

— Отокът е почти колкото юмрука ми — прошепна тя. Коул изръмжа нещо неразбрано.

— Но поне не кърви — продължи тя. — И не се е увеличил. Добре, че мускулите на врата ти са толкова здрави. Иначе и досега щяхме да бъдем в пещерата.

— Мъртви и изстинали.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Все едно и също.

— Какво?

— Гадене, двойно виждане, виене на свят.

Айрин се отмести настрана и отново закачи с коляно пушката.

— Аз ще я взема — каза тя и посегна към оръжието. — Вече сме на сигурно място.

— Не съвсем, мис Уиндзор — чу се гласът на Лай зад нея. — Но скоро ще бъдете. Махнете се от Коул!

Айрин смаяно вдигна глава и видя автоматичен пистолет в лявата ръка на Лай. Дулото сочеше право към сърцето му. И Лай говореше сериозно. В дясната си ръка стискаше малък магнетофон.

— Застанете далеч от обсега на Коул — продължи все така тихо Лай. — Даже да е ранен, все още е опасен.

Айрин се оттегли към края на дивана, където беше раницата.

— Пусни пушката на земята и я бутни с крак надалече — нареди Лай на Коул. — И бавно, иначе ще бъда принудена да те застрелям.

Коул бавно се приведе, остави пушката на пода и я блъсна с крак. Черните очи и дулото на пистолета следяха всяко негово движение. Вниманието на Лай беше съсредоточено изцяло върху Коул и тя изобщо не забеляза как Айрин извади ръка от раницата.

— Махни оръжието, Лай — проговори спокойно Айрин. — Твърде съм уморена, за да се притеснявам ще те убия ли или не.

Лай веднага забеляза оръжието.

— Не бъдете глупава — отговори бързо китайката. — Та аз се опитвам да спася живота ви.

— Дяволски съжалявам, че непрекъснато ме наричат глупачка — и ме смятат за такава. Ако Коул трябваше да ме убие, щеше да го е направил десетки пъти досега.

— Вие изобщо не разбирате какъв е залогът в тази игра. — Лай говореше с нисък, спокоен глас, насочила вниманието си изцяло към мъжа на дивана. Отлично познаваше силата му, умението му да съобразява бързо, интелигентността му. Очевидно Стрийт бе подценил всичко това. Лай никога нямаше да го направи.

— Стрийт се опита да настрои семейство Чен срещу „Кон Мин“ — продължи тя. — Надяваше се да спечели мината — за Австралия. Австралийското правителство не би поискало смъртта ви, мис Уиндзор, но ако вие с Коул бяхте загинали някъде в пустинята и Стрийт се бе върнал при началниците си с координатите на мината, правителството щеше да я регистрира, да ви обяви за мъртви и да издържи на протестите и нападките от страна на ЦРУ.

— Аз съм жива — отговори Айрин. — И ще си остана жива. Махни оръжието, Лай.

— Ако го направя, Коул ще ви убие. Чуйте ме, Айрин. Животът ви зависи от това. Коул притежава фалшифицирана разписка за дълг при игра на карти, подписана от Абелард Уиндзор, с която получава половината от мините „Слийпинг Дог“.

— Откъде знаете?

— Защото аз наредих да я фалшифицират — отговори просто Лай. — Коул притежава половината мина още от самото начало, плюс половината от вашата половина. Така ли е, Коул?

— Всичко, което кажеш — промърмори той. — Оръжието е у теб.

Айрин хвърли кратък поглед към мъжа на дивана. Той наблюдаваше внимателно Лай, изчаквайки само мига, в който нещо щеше да отклони вниманието й.

— Прекрасно — усмихна се Айрин. — Но Коул не е споменал нито дума за тази разписка.

Лай стисна устни.

— Не беше нужно. Той има много по-добро средство срещу вас: тялото си. Той е умел любовник, а вие сте жена с малък опит. Лесно завоевание. Сигурно вече е поискал ръката ви. Ако не, скоро щеше да го направи. И след няколко месеца щяхте да умрете, това поне е сигурно. Тогава щеше да разполага с пълен контрол върху мината и никой нямаше да може да му го оспори. Не искате да ми повярвате — проговори настойчиво Лай, — но ще го направите. Слушайте внимателно, Айрин Уиндзор. Животът ви зависи от това.

— Коул? — попита сухо Айрин.

— Направи онова, което ти се казва. Рано или късно ще го узнаеш. Разделяй и владей. Най-старата от всички игри. Но каквото и да правиш, продължавай да се целиш в Лай. В момента, в който трепнеш само за миг, ще бъдеш мъртва като диамантите в раницата.

Лай натисна едно копче и лентата се завъртя.

— Първият, който говори, е брат ми Уинг — поясни китайката. — Вторият също ви е познат. Коул Блекбърн. Разговорът се е състоял в деня, преди Коул да ви намери в Лос Анджелис.

След кратко мълчание прозвуча първият глас:

— Семейство Чен не те назначава само защото си превъзходен търсач на диаманти. Приехме те в този бизнес, понеже притежаваш устно обещание от Абелард Уиндзор да ти припише петдесет процента от мините „Слийпинг Дог“. Като обезщетение за дълга на карти, който е направил в течение на една нощ игра с теб. Имаш ли разписка?

— Старият Ейб не беше чак толкова откачен.

— Това беше намерено в станцията.

— Уинг му показва разписката — обясни в настъпилото мълчание Лай. — Там е написано следното:

„Дължа на Коул Блекбърн половината от мините «Слийпинг Дог» защото загубих няколко игри на карти.“

Мълчанието продължи още малко, после заговори отново Уинг:

— Семейство Чен си позволи да помоли двама експерти по почерци да проверят истинността на документа. Затова няма от какво да се безпокоиш. Дори без бележката става въпрос за неизплатен дълг на карти. С бележката австралийското правителство веднага ще признае собствеността ти, стига само да си я потърсиш.

Лентата замлъкна.

— Има и още — промърмори Лай.

Тя наблюдаваше Коул и в погледа й светеше сигурност. Той също не откъсваше очи от нея. След кратко мълчание се чу отново гласът на Уинг:

— Ами ако между теб и „личната съкровищница на Господа“ застане жена, какво тогава?

— Отдавна съм разбрал, че на диамантите може да се разчита повече, отколкото на жените.

— Пък и те имат повече очарование. — Последва кратка пауза и Уинг продължи: — Дали ще я прелъстиш или не, е твоя работа. Задачата ти е да се погрижиш тя да остане жива, докато открие тайната на Крейзи Ейб или докато самият ти намериш мината. След това мис Уиндзор вече не е от значение. Само мината е важна и тя трябва да бъде опазена на всяка цена.

— Дори с цената на живота на Айрин Шейн Уиндзор?

— Освен тази мина нищо не е важно. Нищичко.

Кратка пауза, после:

— Е, добре, Уинг. Кажи на чичо Ли, че ще свърша тази работа.

Последва тихото съскане на празната лента.

Лай чакаше, без да сваля очи от Коул.

— Много бих искала да чуя повторно касетата — проговори дрезгаво Айрин.

Лай посегна с една ръка към касетофона и потърси копчето за обратно превъртане. Ръката на Коул се стрелна нагоре и улучи китката й. Пистолетът отлетя надалеч. Ръката на мъжа се уви около нежния врат на китайката и тя замръзна на мястото си. С жест, който беше колкото милувка, толкова и предупреждение, палецът му се плъзна по пулсиращата вратна вена.

— Ти не преставаш да поднасяш изненади — проговори меко той. — Откога шпионираш за Стрийт срещу собственото си семейство?

Айрин чу гласа на Коул и потрепери. В него нямаше страст, нямаше омраза. Нито гняв, никакво чувство, само безмилостно търпение, което не беше нито цивилизовано, нито човешко. Същото личеше и в очите му: ледена липса на каквото и да било топло чувство.

— Започнах да търся отмъщение, когато ме принудиха да махна детето ти и да взема мъж, три пъти по-стар от мен — заговори Лай. Гласът й беше тих, мек, леко дрезгав, глас на жена, разговаряща с любимия си. — Накрая се свързах с Джейсън Стрийт. Аз повредих вертолета и роувъра. Казах на Джейсън да прати подире ви някой от аборигените на Ейб, за да узнаем веднага за смъртта ви. След това двамата с него щяхме да поправим роувъра, да открием трагичната ви смърт и да регистрираме участъците на нашите имена.

Ръката на Айрин стисна по-здраво тежкия пистолет. Лай изобщо не й обръщаше внимание. Тя съсредоточено се взираше в очите на някогашния си любовник. Продължаваше да говори със звънливия си глас, сякаш ставаше въпрос за любов, не за отмъщение и смърт.

— В деня, в който мината станеше моя, семейство Чен най-после щеше да проумее какво им е струвало да ме превърнат в дребна фигурка от играта си — каза Лай. — Аз съм кралица, не пешка. А мъжът до мен щеше да бъде кралят.

Силните пръсти на Коул продължаваха да стискат врата й.

— Кралица на лъжата. — Той отмести очи към Айрин. Лицето й беше бледо, очите толкова тъмни, че изглеждаха по-скоро черни, отколкото зелени. — Очевидно няма да има полза, но ще ти кажа, че се влюбих в снимките ти, преди изобщо да съм те познавал.

— Ти и любов? — Айрин издаде странен звук, смесица от смях и хълцане. — За Бога, Коул, признай ми поне искрица разум.

— Да, знаех, че няма да кажеш друго. Поздравявам те, любима. Ти най-после овладя тайната на оцеляването. Сега ще се озовеш очи в очи със същия проблем като моя — да намериш нещо, заради което си струва да оцелееш.

Айрин затвори очи, защото не можеше да понесе празнотата в погледа му.

— Ще се обадя на Чен Уинг и ще го повикам да прибере любимата си сестра — продължи глухо Коул. — Ако ти харесва, че държиш в ръцете си оръжие, използвай го.

Айрин се олюля, опитвайки се да се пребори с треперенето, което я надвиваше.

— Ти спаси живота ми в онази пустош — отговори безизразно тя и сведе дулото. — Аз попречих на Лай да те убие. Значи сме квит.

Смехът му пропълзя на ледени тръпки по гърба й.

— Лай нямаше да ме убие. По-скоро се надяваше да ме накара да подпиша договор за женитба — веднага след като убие теб.

Лай грациозно сведе глава и нежно погали с брадичка силната ръка, която продължаваше да стиска врата й.

— Ако детето беше момче — проговори дрезгаво тя, — никога нямаше да го убия. Но то беше момиче, а ти беше в Бразилия. Още не е късно, любими. Тя няма да те застреля. Вземи й пистолета. Двамата с теб ще завладеем Диамантения тигър.

В последвалата тишина пресекливият дъх на Айрин отекваше като гръм. Коул видя как дулото на пистолета се насочва към главата на Лай и пръстът на Айрин се свива около спусъка. Не направи опит да се намеси, просто зачака с нечовешко търпение какво решение ще вземе Айрин.

— Ти се справяш по-добре със змиите, отколкото аз — промълви най-после тя и сведе оръжието. — Убий я или я задръж като домашно животно, на мен ми е все едно.

И излезе от стаята, без дори да се обърне.