Ан Максуел
Диамантеният тигър (35)

Глава тридесет и четвърта

Час след изгрев-слънце Айрин наблюдаваше лагерния им огън, пламтящ под замъгленото небе. Когато пороят най-после престана, нощта почти беше настъпила. Малко преди изгрев-слънце отново повя хладен бриз с мирис на дъжд и Айрин отчетливо долови шума на водата, която се стичаше от всяка цепнатина в „Бриджитс Хил“.

Въпреки опънатия от Коул навес и втората риза, взета от него точно за такива случаи, Айрин усети как потръпва от студ. Това усещане беше толкова ново, че й се стори забавно, също както и факта, че се зарадва на остатъците от мулгата, прогонена от дъжда от убежището си в скалата и заловена от Коул. Тя се засмя, посегна към пълната манерка и се напи до насита.

Коул вдигна очи от огъня и се усмихна.

— По-добре ли си вече?

— Чувствам се невероятно — призна тя и побърза да остави манерката. — Може би утре или вдругиден ще умрем, но сега седя тук и се радвам на студените тръпки по тялото си. Освен това ми потича слюнка, като си помисля, че имаме змия за закуска.

Смехът му беше също така жизнен, както и отражението на огъня в очите му.

— По-вкусна е от тюлена, нали?

— И дума не може да става за сравнение. — Айрин потрепери и седна по-удобно. — Колко е различно всичко, когато дойде водата! Честно си признавам, че за миг се уплаших да не се удавим.

— Аз също — усмихна се Коул. — Все още не мога да повярвам, че през цепнатината в скалата върху нас не се изля порой, за да ни отнесе чак до морето. — Той погледна Айрин, която разтриваше раменете си. — Ела, седни до огъня да закусиш. След час вече няма да вярваш, че ти се е искало такова нещо.

— За яденето ли говориш?

— Не, за седенето край огъня. Днес ще бъде също така горещо, както и вчера, но ще ти се стори още по-непоносимо. Влажността на въздуха става още по-голяма след дъжд.

— Що за климат! — поклати глава Айрин. — Наистина е чудо как оцеляват аборигените.

— Голяма част от тях загиват — отговори Коул и й подаде парче почерняло от пламъците месо.

— А той? Какво е станало с него?

— Онзи, който ни следеше ли?

Тя кимна, понеже устата й беше пълна.

Коул вдигна рамене и захапа крехкото змийско месо.

— След дъжда не съм виждал пресни следи. Ако е слязъл от хълма, направил го е от другата страна.

Още преди да довършат закуската си, земята почна да пуши, защото слънцето привличаше водата. Коул се изправи и започна да оглежда „Бриджитс Хил“ на ярката слънчева светлина.

— Аборигена ли търсиш? — попита любопитно Айрин.

Мъжът бавно поклати глава, съсредоточил цялото си внимание в полите на хълма. Айрин се надигна, застана до него и погледна в същата посока. Не откри нищо, освен малък водопад, който весело плискаше над грапавите скали.

— По дяволите — изръмжа след малко Коул.

— Какво има?

— Виждаш ли водопада?

Айрин кимна.

— Виждаш ли как се стича надолу между храсталаците и стига до купчината камъни в полите на хълма?

— Да — отговори Айрин и се наведе.

— Виждаш ли къде водата излиза отново на повърхността?

Младата жена се приведе още, взря се внимателно с намръщено чело и отговори:

— Не.

— И аз не.

Коул също се приведе, грабна раницата и пушката и се запъти към водопада. Айрин вървеше до него с дълги крачки, за да не изостава.

Отговорът на загадката не се изясни и когато се изправиха край купчината камъни. Беше очевидно, че водата се стичаше между храстите — но зад камъните вече я нямаше.

— Какво… — започна Айрин, но Коул с рязък жест я накара да замълчи.

— Чуваш ли нещо? — попита той.

Айрин се вслуша.

— Само водопада — отвърна след малко тя.

Коул свали раницата и й подаде пушката.

— Ще огледам какво става тук. Постарай се да откриеш и други места, където водата се спуска от хълма, но не стига долу.

Айрин внимателно огледа „Бриджитс Хил“ и смущението й нарасна. Въпреки поройния дъжд от огромната варовикова скала не се стичаше почти никаква вода. Даже ако приемеше, че храстите скриват повечето потоци, имаше твърде малко места, по които водата би могла да се стече до оставеното от аборигените огнище. Дори в най-дълбокото място на падината се виждаше само малка локва.

Коул се надигна от купчината камъни и дойде при нея.

— Има нещо странно в това място — промърмори неуверено тя.

— Оттича се дяволски малко вода — обясни спокойно той.

— Това ли имаше предвид, като сравни варовика с гъба?

Той се засмя, но пламъчето в очите му се разгаряше.

— Не точно. Трябва много време и силно налягане, за да проникне вода във фините пори на варовика.

— Къде отиде дъждът, който се изля вчера? Хълмът е доста висок. На върха е поне четири квадратни километра.

— По-скоро десет. А вчера паднаха най-малко три сантиметра валежи.

— Нима всичко се е стекло през нощта?

— Ако е така, щяхме да се събудим в някой вир. Обзалагам се, че само нищожна част от водата, която се излива върху „Бриджитс Хил“, вижда отново слънчевата светлина. Останалата част изчезва в отворите и цепнатините на варовика, пробива си път през промитите в скалата празни пространства и стига чак долу, до нивото на подземната вода.

— Значи така стои въпросът и с нашия водопад?

Коул кимна.

— Всяка капка вода, която е паднала върху плоското било, прави опит да си пробие път надолу. Обзалагам се, че варовикът е осеян с празнини.

— Има ли и пещери? — попита Айрин с треперещ от възбуда глас.

— „Личната съкровищница на дядо Господ. Заключена под каменен дворец“ — Коул се засмя и зъбите му блеснаха снежнобели под прораслата брада. — Да вървим, Айрин. Трябва да потърсим ключалката.

Първото вълнение на Айрин имаше достатъчно време да се уталожи, докато двамата с. Коул претърсваха полите на „Бриджитс Хил“ за някакъв отвор, който да ги отведе в пещера. Имаше достатъчно цепнатини в камъка, в които водата изчезваше, без да се появи отново. Имаше прорези, в които се стичаше повече вода, отколкото излизаше навън. Но не намериха отвор, достатъчно голям да пъхнат в него ръцете си, камо ли да влезе човек.

Отново започна да вали, бавно, топло и равномерно. Сякаш бяха затворени в кабина с наполовина отвъртян душ.

След два часа Айрин свали мократа шапка, изтри лицето си и седна на един камък в близост до стръмния склон под сянката на няколко ниски дървета. Температурата се беше покачила над четиридесет градуса и въздухът беше докрай наситен с влажност, макар че понякога дъждът преставаше.

— Сега поне си поела достатъчно течности, за да се потиш както трябва — пошегува се Коул.

— Не се оплаквам.

Той се усмихна и помилва бузата й.

— Знам. Никога не се оплакваш.

— Е, само от месото на гущера.

— Нали каза, че е по-добро от тюленовото?

— По-добро е от глада — отвърна с усмивка Айрин. — Е, почти. — Тя въздъхна и разпери ръце. След малко учудено възкликна: — О! Истинско чудо!

— Кое?

— Усетих хладен бриз!

— Ти да не си полудяла? — измърмори Коул и изтри потта от лицето си. — Само побърканите от тропика хора усещат хладен бриз в областта между Кимбърли и Сноуи ривър.

— Напротив, ето го. — Айрин взе ръката му и я вдигна над главата си. — Увери се сам.

В мига, когато усети хладния полъх, вените му сякаш се наляха с адреналин. Той изтича покрай Айрин, провря се през гъстия храсталак и спря като закован. Там, почти скрит между растенията и натъркаляните скали, пред очите му се разкри тесен отвор.

— Коул, истина ли е това, което виждат очите ми? — Дотичалата след него Айрин не откъсваше очи от тъмната дупка. — Толкова е тясна. Как изглеждаше Ейб?

— Беше по-дребен от мен.

— Така е с повечето мъже — отвърна сухо тя. С гъвкаво движение Коул остави пушката и пусна раницата на земята.

— Влизам. Ти остани тук.

— И дума не може да става.

— Пещерите са опасни — предупреди я кратко той. — Повечето интересни неща в живота са опасни. Коул хвърли кратък поглед към нея и се усмихна накриво.

— Тогава нека поне се уверя, че не ни дебне някой капан.

— Добрият стар Ейб, кралят на лъжите — промърмори Айрин.

— Нещо подобно. Няма никаква гаранция, че пещерата на Ейб е именно тук. Нали ти казах, че целият хълм е осеян с празни пространства.

— Но този отвор е по-специален — отвърна сухо Айрин. — Той непременно е напомнял на мръсния старик нещо типично женско.

След миг на изумено мълчание Коул разбра какво имаше предвид тя, избухна в смях и залепи на устните й звучна целувка.

— Дано имаме късмет — прошепна той и я пусна също така бързо, както я беше прегърнал.

Още преди Айрин да му каже да внимава, той изчезна също като водопада.

Отворът съвсем не бе толкова тесен, колкото изглеждаше на пръв поглед, защото беше леко извит встрани. Само след секунди Коул се озова в непроницаем мрак. Спря, запали една клечка кибрит и я скри в шепата си. Първото, което забеляза, беше купчина дебели бели свещи. Освен тях няколко миньорски каски с лампи, пълни с гориво.

Третото беше ръждясала кутия от бонбони. Коул я вдигна с треперещи ръце. Вътре имаше нещо. Остана загледан в нея, докато клечката изгори пръстите му. Тихо изруга и посегна за следващата.

— Коул? — повика го Айрин. — Всичко наред ли е?

Мъжът въздъхна пресекливо и едва сега забеляза, че за минута бе спрял дори да диша.

— Всичко е наред. Можеш ли да донесеш раницата и пушката до входа?

Айрин побърза да изпълни молбата му. Тежестта на раницата я смая. Мисълта как Коул я е мъкнал на гръб под смъртоносните лъчи на слънцето, докато тя е вървяла с празни ръце, я накара да стисне сърдито устни. Препъна се в камъните и коренищата пред входа и погледна в тъмнината.

Коул тъкмо палеше втора свещ от пламъка на първата. Подаде й едната с треперещи от възбуда ръце.

Отначало Айрин не видя нищо, освен отвора, усети само хладния мрак, който поглъщаше светлината и я отразяваше от неочаквани ъгли, в които мокрият камък служеше за огледало. Някъде в далечината се плискаше вода. Близо до нея се чуваше постоянно капене, бълбукане и ромон на малки поточета, приличен на въздишка, която се разпространяваше в безкрайната нощ на пещерата.

Варовикът беше жив, изпълнен с вода.

— Какво е това? — смая се Айрин, като забеляза кутията от бонбони.

— Нещо, оставено от Ейб.

— Празно ли е?

— Не.

— Диаманти ли има? — оживи се тя.

Коул вдигна капака.

— Не. Но в пещера като тази има и по-важни неща от диамантите. Кибрит.

Вътре имаше и неколкократно сгънат лист хартия, сложен върху купчината кибритени клечки и водоустойчивите кутии с още кибрит. Айрин внимателно извади листа и го разгъна. Бледите, елегантни букви в почерка на Ейб добиха форма в трепкащата светлина на свещите.

„Внучке,

Щом си стигнала толкова далеч, значи имаш повече кръв от мен, отколкото от Бриджит. Тя мразеше Кимбърли. Казваше, че е създадено само за престъпници и чернокожи.

Но тя обичаше мен, не брат ми. Роди моето дете.

Господарка на лъжите.

Проклета да е.

Пий светената вода, дете на сънищата ми.

Виж къде плува черният лебед.

Докосни съкровищницата на Господа.

Почувствай студените каменни ключалки.

Довиждане, внучке на предателството, кръв от моята кръв, плът от моята плът. Не оставай твърде дълго.

Иначе ще изпиеш чернилката и ще се удавиш.“

— Ти имаше право — прошепна Айрин. — Бриджит е била бременна с детето на Ейб, когато се е омъжила за дядо ми.

— „Кралица на лъжите“ — изръмжа Коул. После претърси раницата и извади от нея всичко, освен малкото фенерче.

— „Проклети да са горещите й викове“ — продължи цитата Айрин. Сгъна листа и го постави обратно в кутията. — Той не е бил от хората, които прощават лесно, нали?

— Ти какво щеше да направиш на негово място?

— Времето лекува рани — отговори Айрин и сви рамене. Извади една от кутиите с водоустойчив кибрит, провери съдържанието и я пъхна в джоба на панталона си.

— Това означава ли, че си простила на Ханс? — попита Коул и опря пушката на скалата край входа.

— Това означава, че съм простила на самата себе си, дето съм била достатъчно глупава да се доверя на такъв мъж. — Айрин затвори кутията и я остави на земята. — Не вярвам старият Ейб да е стигнал до такова прозрение. Мисля, че се е удавил в река от бира, вместо да се изправи срещу самия себе си.

Коул се обърна към нея и сивите очи блеснаха на светлината на свещта.

— А сега? Прости ли ми, че не сключих ръка и не притиснах нежното вратле на Лай, за да я удуша?

— Питаш не когото трябва. — Айрин вдигна няколко от дебелите свещи и ги напъха в другия си джоб.

— Какво означава това?

— Питай себе си, не мен.

За няколко мига в пещерата се възцари мълчание, само водата капеше през пукнатините в камъка.

Коул отново нарами раницата и се обърна. Шумът от стъпките му заглъхна в далечното плискане на водата. Той провери карбидните лампи и се опита да запали една от тях. За негова изненада лампата беше в ред. Чистият й пламък се разгоря и се отрази многократно в мократа скала отзад. Коул сложи стъклото, което пазеше пламъка.

После изгаси свещта си и се зае с втората лампа. Тя не се запали. Третата също не проработи. Четвъртата обаче беше изправна. Мъжът свали шапката си, нахлупи каската с лампата на челото, закопча я и протегна втората на Айрин. Тя бързо се научи да не гледа право в светлия кръг над челото му.

— Свали си шапката — подкани я Коул. Каската й беше голяма, затова Коул затегна токата и опита още веднъж. Този път беше по-добре.

— И върви поне на три метра зад мен — помоли той. — Не е нужно и двамата да пропаднем в една и съща дупка.

Айрин присви очи. Поколеба се и духна свещта.

— Опитваш се да ме изплашиш, за да си остана на входа, нали?

— Не. Казвам истината. Тук стъпваме върху варовик, който е дебел като планина или тънък като ледена покривка — обясни делово Коул. — Ще го открием само когато земята под нас издържи или се сгромоляса.

Айрин неволно погледна скалата под краката си. Тя беше грапава и приличаше на солидна каменна плоча.

— Може би не бива да продължаваме, докато не се върнем с въжета и всички необходими съоръжения — промълви тя.

— Чакай ме на входа — отговори кратко Коул. — Там си на сигурно място.

— Не.

— Тогава ме следвай и стъпвай само там, където съм минал. Ако земята издържи моята тежест, ще издържи и твоята.

Айрин го последва, стараейки се да спазва разстоянието. Коридорът бързо се снижи и трябваше да вървят приведени. За да не мисли непрекъснато за тъмнината и невероятната тежест на скалната маса над главите им, Айрин се опита да възстанови в съзнанието си историята на Крейзи Ейб.

— Колко годишен беше Ейб, когато почина? — попита дишайки тежко тя, напрегната от ходенето с приведен гръб.

— Достатъчно стар, за да ти бъде дядо. Защо?

— Може би в бирата и суровия крокодилски дроб има нещо повече, отколкото съм мислила досега.

Коул се изсмя и веднага след това изруга, защото таванът се снижи още и двамата бяха принудени да продължат пътя си пълзешком. От всички страни се стичаше вода. Камъните бяха влажни и хлъзгави. По гладките стени личаха продълговати отвесни петна. Дъното също се снижаваше.

— С тази пещера нещо не е наред — проговори след малко Айрин. — Толкова е малка, тясна и грозна. Пещерите са големи, просторни и великолепни.

— Само онези, за които четем по вестниците. Повечето пещери са дребни, кални дупки, за които никой не говори.

— Защо?

В коляното на Коул се заби остро камъче. Той изруга и промърмори:

— Условията не са подходящи.

— Защо?

— Защото аз го казвам — отвърна кратко той.

Айрин разбра намека и престана да му досажда. Докато пълзеше, обръщаше глава настрани, за да осветява с лампата си тесния ходник. Трябваше да се пребори с хладния ужас, който й шепнеше, че „Бриджитс Хил“ ще се срути върху раменете й и ще я размаже. Вдясно от себе си забеляза няколко непроницаеми сенки, през които не проникна дори светлината на лампата. Отворите бяха достатъчно големи, за да се промъкне през тях мъжко тяло. Някъде от тъмните дълбини нахлуваше шум от падаща вода.

Айрин потрепери и продължи да пълзи. Капещата вода се събираше на малки поточета, които се втурваха напред през варовика. Водата беше хладна и тайнствена, изчезваше в черните цепнатини или течеше по края на коридора. Отвесните тъмни петна по стените отиваха все по-нагоре и накрая изчезнаха. Във вдлъбнатините се събираха локви, а тунелът изглеждаше като загладен от силно течаща вода.

Коридорът се спускаше все по-надолу. Айрин си припомни отворите, покрай които бяха минали.

— Откъде знаем, че се движим в правилна посока? — попита тя.

— Има стрелки.

Коридорът се спусна стръмно надолу. Остър ръб в камъка се вряза в коляното на Айрин и цялото й тяло потрепери.

— Колко път изминахме?

— Най-много двадесет метра.

Тя изръмжа нещо през стиснатите си зъби.

— Не се движиш в нечистотии, Айрин. Това е тинята, обичайна за всички пещери. Има нужда от много време, докато се насъбере. По-точно казано… Спри!

— Какво има? — Айрин замръзна на мястото си.

— Подът изчезна — съобщи кратко Коул.

После бавно раздвижи глава и лампата освети края на кръглата сянка, изникнала внезапно пред краката му. От невидима дупка в тавана водата се стичаше на тънки, блещукащи поточета и изчезваше в отвора. Коул легна по корем и бавно се плъзна напред по хладната тиня, докато освети тесния отвесен тунел.

Танцувайки, водата изчезваше в мрака. На около шест метра под него в светлината се отрази неспокойната повърхност на голяма локва. Друго отражение дойде от нещо като метал. Коул напрегна очи и различи стълба от метални гривни, навита край входа на дупката. Улови единия край на тежкото алуминиево съоръжение и го пусна в отвора. Водата се разплиска и се надигна покрай гривните. Горният край на стълбата беше забит в скалата с помощта на тежки дюбели само на половин метър от края на дупката.

Коул внимателно огледа дюбелите. Изглеждаха износени, но не много.

— Сигурно ли е при теб? — извика Айрин.

— Тъкмо размишлявам над този проблем.

Когато вече бе убедена, че Коул няма да каже нищо повече, той все пак продължи:

— Ейб беше добър миньор. Подпорите във всички мини са стабилни както винаги.

— А това означава?

— Означава, че е направил дюбелите достатъчно тежки да удържат дори тежест като моята. Освен това са толкова дебели, та ми се струва, че ще издържат дори и Бруклинския мост.

— Стълба ли има?

— Нещо подобно.

Коул изохка, защото трябваше да положи усилия, за да извие масивното си тяло в тесния коридор и да спусне краката си в дупката. Опря се на лакти и на Айрин се стори, че е потънал в камъка до мускулестите си гърди.

— Не насочвай лампата си право в очите ми — помоли той.

— Прощавай — отговори Айрин и бързо сведе глава.

Десният му крак намери първото алуминиево стъпало. Той опипваше внимателно стълбата, без да се интересува от водата, която се стичаше по раменете и лицето му. Кракът му се плъзна и той увисна с цялата си тежест на лакти.

— Коул!

— Няма нищо, просто стъпалата са хлъзгави.

Този път постави крака си така, че да опира скалата с върха на обувката си. Металът леко издържа тежестта на тялото му. Коул нарочно се поклати няколко пъти, за да провери стълбата, но тя не се помръдна.

— Старото куче не е било съвсем откачено — промърмори Коул и вдигна глава към Айрин. Лампата му хвърляше странни отблясъци. — Бих предпочел да не изпробваш тази стълба, Айрин.

Младата жена безмълвно поклати глава.

Коул отново вдигна глава и се взря в тъмната дупка над себе си, от която се стичаше вода. Още докато гледаше, осъзна, че през малкото минути, които бяха минали след слизането му, водата се бе увеличила.

— Това е лошо.

Айрин проследи погледа му и лъчът от лампата й се присъедини към неговия. Въпреки това плътните потоци вода изглеждаха по-скоро черни, отколкото прозрачни.

— В момента тече достатъчно вода, за да ни досажда — установи Коул. — След няколко часа може да се лее като из ведро. Зависи каква част от леещия се дъжд се събира тук и колко време минава, докато дъждовната вода премине през камъка.

— При Ейб прочетох нещо като „да изпиеш черното и да се удавиш“, но си помислих, че говори за страха от тъмнината — проговори замислено Айрин.

— Не е било това. Колкото по-дълбока беше мината, толкова по-добре се чувстваше Ейб. Освен това всичките му метафори са по-скоро буквални. Щом пише „ще се удавиш“, значи точно това иска да каже. Да потънеш във водата.

— Черна вода.

— В пещерата няма друга. — Коул предпазливо стъпи и с другия крак. — Вече сме под нивото на наводненията.

— Какво?

— Отвесните тъмни петна по стената, които видя по пътя дотук. Те показват докъде стига водата.

— Много успокояващо.

— Ако ти е необходимо спокойствие, върни се при входа.

Айрин пое дълбоко въздух и замълча.

— И по дъното на тунела личи, че през него е текла вода и може би скоро ще потече отново. Когато варовикът отдолу се насити, нивото на водата се покачва. Стига дотам, че през отвори като входа на нашата пещера изтича водопад. А може би под нас има достатъчно водопади.

— Ами ако няма?

— Тогава скоро ще узнаем колко черна вода можем да погълнем, преди да се удавим.