Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
p1amen (2017)

Издание:

Автор: Ан Максуел

Заглавие: Диамантеният тигър

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Абагар“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5218

История

  1. — Добавяне

Глава петнадесета

Когато чу стъпките на идващия към нея Коул, Айрин вдигна очи от остатъците на вечерята си. Обграждаше ги обичайният ресторантски шум, но Айрин не чуваше нищо наоколо си. Тя наблюдаваше гъвкавата му походка с несъзнателно напрежение. По същия начин го слушаше, гледаше в очите му, вдишваше въздуха, който го заобикаляше. Снощи бе заспала в скута му, усещайки до бедрото си твърдото доказателство за мъжествеността му. На сутринта се събуди сама в леглото, напълно облечена. Коул изцяло умееше да контролира завладяващата си мъжественост, която беше също така реална, както и големите му ръце.

И въпреки това Айрин знаеше, че не бива твърде много да разчита на сдържаността му. Той я желаеше и беше достатъчно интелигентен да знае, че сексуалният натиск надали ще го доведе до целта. Тя също започваше да го желае все повече и беше достатъчно интелигентна да знае за емоционалния риск, скрит в това желание. Коул Блекбърн не й приличаше на мъж, чувствителен към женската любов. А тя не беше жената, която би се отдала на мъж, без да го обича.

— Готова ли си? — попита Коул и протегна ръка.

Айрин се изправи и пъхна ръката си в неговата.

— Взе ли ги?

— Завързани са за кръста ми. Наех стая в друг хотел и оставих вещите ни там.

— Чантата с апаратите там ли е? — попита бързо тя.

Коул тихо се засмя.

— На сигурно място в стаята. Но все още не ти позволявам да снимаш. Никой, който те види наведена над фотоапарата, няма да повярва, че си туристка.

Айрин въздъхна и Коул стисна ръката й.

— Утре рано ще наемем кола с новите паспорти и ще потеглим на запад. Щом излезем от града, ще можеш да снимаш, колкото си щеш.

— Внимавай какво обещаваш. Ще ти го припомня дума по дума.

Двамата се засмяха и излязоха от ресторанта ръка за ръка, като двойка, решила да прекара приятна вечер в чуждия град. Навън беше топло и влажно, а ухаеше, сякаш градът бе заобиколен от грамадни оранжерии.

Когато излязоха от осветения кръг на уличната лампа, двамата изглеждаха неузнаваеми. Коул носеше лек памучен панталон, риза от същия плат и здрави обувки, всичко в черно. Айрин беше облечена по същия начин. Коул бе настоял нощем да носят тъмни дрехи, а денем каки. Тъй като бе платил всичко, включително и найлоновите чували, в които събраха вещите си, Айрин не се бе възпротивила. От предишния им багаж остана само чантата й с фотоапаратите — и диамантите, зашити в коланите около талиите им.

Надигна се лек бриз с дъх на море.

— Мога ли сега да видя Индийския океан? — попита Айрин.

— По-точно казано, морето Тимор.

— Щом казваш.

Коул тихо се засмя и погледна надолу към жената, която пристъпваше край него с толкова неосъзната прелест. Откакто бе заспала в скута му, в нея беше настъпила промяна. Тя все по-често се отпускаше пред него и дори предпазливо се шегуваше, а това още повече увеличаваше желанието му. За това допринасяше и откритото признание в очите й, когато го наблюдаваше.

— Да вървим — каза Коул. — Ей там слиза пътека към морето.

Пред тях се извиваше неосветен път, прикрит от буйна растителност. Бяха само на няколко метра от плажа, когато Коул внезапно спря и без да каже дума, притисна Айрин до едно дърво. Той я задържа с тялото си, сякаш нямаше търпение да осъществи любовното сливане. След кратък миг на ужас Айрин се отпусна. Вниманието на Коул не бе насочено към нея, а към пътя зад тях, водещ обратно в оживените улици на Даруин.

— Стори ми се, че чух стъпки — пошепна в ухото й той.

Айрин усещаше с всяко свое дихание силата и тежестта на тялото му. Но само малка част от реакцията й бе предизвикана от стария страх. Днес надделяваше ново събудилото се желание.

Издигащата се луна ги осветяваше едва-едва и Айрин виждаше само твърдите жили по врата на Коул, наболите черни косъмчета, които хвърляха сенки по лицето му, и дълбокия, постоянен ритъм на пулса в гърлото му. Натискът на тялото му беше по-скоро безличен, отколкото сексуален, по-скоро защитнически, отколкото изкушаващ. Тя си каза, че така е по-добре.

Но не си повярва докрай.

— Хайде — пошепна едва чуто Коул. — Ще слезем долу на плажа и ще се върнем по друг път.

Обувките им леко проскърцваха в едрозърнестия пясък. От дясната им страна морето уморено се плискаше в брега. Облаци с разкъсани ръбове се диплеха като каймак на мляко по небето и поглъщаха луната и звездите, докато върху водата остана само слаба светла линия. Надвисналите над плажа дървета хвърляха плътни сенки. Буйната игра на светлини и сенки завладя вниманието на Айрин. Тя бе съвсем различна от многобройните съчетания на светло и тъмно, които беше виждала досега.

— Чакай тук — помоли тихо Коул. — Ако видиш нещо или някого, извикай високо името ми и бягай.

— Ти къде отиваш?

Единственият отговор беше съскането на стомана, което й показа, че Коул измъква ножа, скрит под китката му. Като една от многото крайбрежни сенки той се плъзна обратно по пътя, по който бяха дошли. Айрин напразно се взираше в тъмнината.

Внезапно от мрака се стрелнаха две ръце и я сграбчиха. Още преди да усети надигащата се в сърцето и паника, тя последва правилата за самозащита, които бе научила така, че се бяха слели изцяло с нея, също като спомена за Ханс.

Мъжът, уловил Айрин, издаде ликуващо ръмжене, което премина в болезнено охкане, когато кракът и улучи коленната му става. Той се олюля, стисна я само с една ръка и посегна с другата към коляното си. Айрин изпищя името на Коул и се опита да обезвреди ръката на нападателя с ръба на китката си, но падайки, той я повлече със себе си. Тя се търколи на земята, точно както беше учила, гъвкаво и меко, и веднага скочи на крака, решена да избяга. Бягството си оставаше най-добрата защита. Ръката на мъжа се стрелна напред и се сключи около глезена й. Айрин инстинктивно го изрита право в лицето. Непознатият изрева от болка.

Внезапно се оказа заобиколена от мъже, които посягаха към ръцете и краката й. Още докато прилагаше всички трикове, овладени през дългите тренировки, Айрин знаеше, че нападателите са прекалено много, че са силни и на всичкото отгоре умеят да се бият. Можа да изненада първия, защото той не очакваше жертвата му да се отбранява. Но с останалите не можеше да се справи сама. Бяха прекалено много.

Айрин продължи да се бори с мъжете, без да издава звук, защото преди седем години се бе заклела пред себе си, че ще убие или ще умре, преди да допусне повторно да я изнасилят. Внезапно върху диафрагмата й се стовари силен удар, който я вцепени и отне дъха и. Тя се свлече в пясъка и изобщо не чу как един от нападателите й изпищя и се стовари на брега, изгубил съзнание. Повторно бързо движение — и втори мъж бе вдигнат високо във въздуха и запратен далеч назад. Той се удари в крайбрежните камъни и остана да лежи, загубил ума и дума.

— Бързо, тичай! — заповяда Коул.

В първия миг Айрин не можа да познае гласа му. Звучеше някак си глухо, а тя никога не бе го чувала такъв. Вляво от себе си усети нечие движение и обърна глава.

— Тичай, по дяволите!

На слабата лунна светлина Коул изглеждаше огромен. Ръцете и тялото му се очертаваха рязко и сякаш хипнотизираха, докато стоеше и очакваше следващото нападение. С всяко движение лицето му се променяше и той бе винаги готов да се, защитава от всяка страна или да напада. Ножът в ръката му хвърляше сребърни отблясъци. Той бавно пристъпваше назад, за да отклони вниманието на мъжете от Айрин, която продължаваше да лежи в пясъка.

Мъжете наскачаха и безредно се нахвърлиха върху Коул. Айрин забеляза внезапния блясък на стомана, когато двама от тях също извадиха ножове. Опита се да го предупреди, но в дробовете и нямаше въздух. Трябваше да се пребори със самата себе си, както се бе преборила с мъжете, за си поеме дъх, да направи повече, отколкото да лежи безпомощно в пясъка.

Коул обходи с поглед нападателите и подреди жертвите си с хладната прецизност на мъж, свикнал с лютите битки. Знаеше, че има две предимства. Първо, нямаше защо да се тревожи, че може да улучи приятел. И второ, противниците му очакваха само да се защитава, не и да напада.

Двамата мъже с ножовете нетърпеливо пристъпиха напред, запазвайки помежду си толкова разстояние, че Коул да се бори само с един от тях. Той вече бе направил избора си — по-едрия от двамата, който се движеше като професионален борец. Коул направи крачка встрани към другия мъж, после рязко се извърна и се нахвърли върху големия. Лявата му ръка изби ножа настрана, едновременно с това ръбът на дясната се стовари право върху гърлото на мъжа. Нападателят се задави, строполи се на земята и загуби съзнание.

Коул използва тласъка при въртенето и със силен ритник улучи главата на дребния мъж. Чу се тъп шум, когато улучи и мъжът падна по лице в пясъка.

Остана един-единствен прав противник. Други двама се надигаха несигурно на краката си.

— Айрин! — повика тихо Коул.

Тя се опита да му отговори, но не успя, защото дробовете й все още бяха празни.

— Айрин!

Отговори му само тишина. Коул изгледа мрачно тримата мъже насреща си.

— Ей сега ще умрете.

С неясен звук един от нападателите бръкна в якето си и извади дълъг, странно оформен пистолет.

За част от секундата Коул се приведе, после се изправи и хвърли шепа пясък в лицето на мъжа. Двамата невъоръжени се нахвърлиха върху него. Коул ги остави да се приближат, защото трябваше да обезвреди поне единия, преди стрелецът да възстанови зрението си.

Айрин с усилие се изправи на крака и измъчено пое първата глътка въздух. Тя видя как Коул падна между двамата нападатели и чу третия да ругае с тежък лондонски акцент. Беше паднал на колене, разтъркваше с ръце очите си и проклинаше временната си слепота. Айрин нямаше достатъчно сили да се бори, затова направи единствено възможното. Пропълзя малко по-напред, напълни и двете си шепи с пясък и ги хвърли в лицето на мъжа. Ръцете му диво се замятаха и това само вкара още пясък в очите му. Той изрева някакво проклятие, изправи се на крака и като побеснял размаха оръжието си. Айрин набързо премисли дали да посегне към пистолета, но веднага осъзна, че е твърде слаба за това. По-добре да хвърли още пясък в лицето му. От тъмнината зад нея се носеха ръмжене и охкане, последвани от острия трясък на счупена кост. Във внезапно настъпилата тишина металното щракане на пистолета проехтя като гръм. Мъжът беше освободил спусъка.

— Прикрий се!

Айрин моментално последва заповедта на Коул и се хвърли на земята. После се претърколи встрани и се сви на кълбо. Ослепелият мъж даде два изстрела в посоката, от която бе дошъл пясъкът. Айрин очакваше силен трясък, но чу само тъпо съскане.

Коул също се бе претърколил встрани, защото следващите изстрели щяха да се насочат към мястото, откъдето бе дошъл гласът му. Само след миг два куршума се забиха в пясъка, където стоеше до преди секунда. Стрелецът може и да беше временно сляп, но в никакъв случай не беше глупав.

Айрин продължаваше да лежи неподвижно, стараейки се дори да не диша, защото предполагаше, че и най-малкият шум ще изпрати куршум в нейната посока. Беше абсолютно тихо и тя прие, че Коул също е залегнал някъде, след като не чуваше движенията му. После забеляза с ъгъла на окото си съвсем леко размърдване и внимателно обърна глава. Трябваше да повика на помощ цялото си самообладание, за да не изпищи, защото Коул бавно, с напълно пригодени към лекия шум на вълните движения се промъкваше към мъжа с пистолета.

Хладен ужас пропълзя в сърцето на Айрин. Ако направеше дори най-малката грешка, Коул щеше да бъде застрелян и нямаше да успее да го предотврати. Това се отнасяше и за нея в тази смъртоносна игра на сляпа баба. Бяха сигурни само ако останеха напълно неподвижни. Тя обаче трябваше да се раздвижи, защото само след няколко мига стрелецът щеше да възвърне зрението си.

Айрин зарови пръсти по-дълбоко в едрозърнестия пясък. После обърна глава към Коул, за да прецени колко е разстоянието между него и мъжа. Главата на Коул се поклати в лек отричащ жест. Той бе видял ръцете й в пясъка. Не искаше тя да се помръдне и да рискува нов обстрел, преди да е успяла да се скрие.

Коул продължи да се плъзга напред, за да се приближи колкото се може повече до мъжа, застанал между него и Айрин. Ако метнеше ножа си по него, съществуваше вероятност при падането на тялото да бъде ударена Айрин. Затова трябваше да застане съвсем близо до него, толкова близо, че да не може дори да си поеме дъх, без да рискува да се издаде.

Ръцете на Айрин се заровиха в пясъка с такава сила, че тя усети болка. Тялото й неволно се раздвижи и сърцето на Коул лудо заби. Ако стрелецът усетеше присъствието й, той щеше да се обърне и да стреля, преди Коул да е успял да се намеси. Трябваше да лежи напълно неподвижна, за да е в безопасност. Тя обаче продължаваше да се изтегля съвсем бавно напред, за да хвърли още веднъж шепа пясък в лицето на мъжа.

Стрелецът бе наполовина с гръб към нея, готов да се обърне във всяка посока, потиснал дишането си, изцяло съсредоточен в ослушване. Оръжието, снабдено със заглушител, се стрелкаше насам-натам, за да покрие колкото се може по-голямо поле за стрелба.

Айрин видя отблясъка на лунната светлина в очите на мъжа, който се обърна към водата. Уплаши се, че той скоро ще прогледне, а бледият силует на Коул ясно се очертаваше на фона на морето. Дори все още да беше заслепен от пясъка, нападателят им можеше да го забележи.

Айрин запрати шепа пясък в лицето му и в същия миг се хвърли рязко настрани. Въоръженият мъж подскочи и даде изстрел още докато се обръщаше. Куршумът се заби в пясъка. Човекът веднага обърна глава към морето, макар че бе предупреден за възможно нападение по-скоро от инстинкта си, отколкото от шума, вдигнат от Коул. Оръжието отново изгърмя.

Коул изохка само миг преди ръбът на ръката му да улучи със силен прав удар носа на мъжа. Главата на стрелеца политна назад и по лицето му потече струя кръв. Без да издаде звук, той рухна на земята.

— Айрин, добре ли си?

— Да. Само не мога да се държа на крака.

— Наблюдавай пътя, по който дойдохме.

Коул грабна пистолета и с няколко бързи движения провери затвора. Накрая пъхна ножа в калъфа му и методично се зае да преглежда другите четирима мъже за признаци на съзнание.

— Идва ли някой? — попита той, докато се навеждаше над първия. Последва рязък удар с дясната ръка и мъжът се отпусна в пясъка.

— Не. К-какво правиш?

— Трябва да съм сигурен, че не ни очаква ново шоу.

Методът на Коул беше брутален, но действаше бързо — протегнатите пръсти на дясната ръка силно стискаха между краката. Никой мъж в съзнание не беше в състояние да понесе режещата болка без да извика и да направи опит да се защити. Айрин тъпо се взираше в пътеката. След толкова много адреналин тя трепереше, но дълбоко в себе си усещаше някакво неестествено спокойствие. Вече бе преживяла внезапното насилие и бе взела твърдото решение никога повече да не смята света за оазис на спокойствие. Този път го бе понесла много по-добре. Бе успяла да се защити. Пребори се с нападателите и дори не беше ранена. Душевността и също не бе засегната. Вече нямаше да загуби наивната си вяра в своята собствена сигурност. По-късно може би щеше да избухне в плач и да се разтрепери, но не и сега. Сега всяка чувствителност беше притъпена. Тя бе оцеляла.

И третият мъж загуби съзнание под удара на Коул. Айрин потрепери.

— Нищо ли не се вижда? — попита отново Коул.

— Не. Няма ли да повикаме полиция?

— Тогава е също толкова сигурно, че ще ни обезвредят, както и след опита на тези мъже.

Коул издърпа четвъртия мъж и го сложи да седне на пясъка.

— Ако ме чуваш, отвори очи, иначе ще смачкам яйцата ти.

Мъжът отвори очи.

— Кого искахте да убиете, мене или момичето? — попита остро Коул.

Мъжът не отговори. Ръката на Коул стисна по-силно между краката му и той изпищя болезнено. Тялото му се сви.

— Кой беше целта? — попита отново Коул.

— Ти — изохка мъжът.

Коул усети огромно облекчение. Обърна се и запрати пистолета далеч в морето.

— Искахте да ме отстраните завинаги ли? — попита той.

— Само да те простреляме в коляното — простена през зъби мъжът.

Айрин затаи дъх, осъзнавайки, че тези мъже можеха завинаги да осакатят Коул.

— Кой те изпрати? — продължи Коул.

— Не знам.

Коул му повярва. Беше нещо обикновено тези хора да познават само целта и как да я постигнат. Той впи пръсти във врата на мъжа, докато вената прекъсна и убиецът падна в безсъзнание на земята.

— Идва ли някой? — попита отново Коул.

— Не.

— Въпреки това ще минем по другия път. По тази пътека също ни следваше някой, макар че не се намеси в боя.

— Защо?

— Може би е отишъл да извика полицията. Да вървим.

Коул се изправи и се наведе да помогне на Айрин.

Обичайните му гъвкави движения бяха заменени от леко куцукане при всяка втора стъпка. Айрин веднага забеляза кървави отблясъци върху тъмния плат на панталона над лявото му коляно.

— Ранен ли си?

Мъжът недоволно изръмжа.

— Коул — пошепна настойчиво тя.

— Благодарение на твоята помощ не улучи коляното ми. Само ден-два ще куцам.

— Но…

— По-късно. Шокът е добра упойка, но въздействието му бързо отслабва. Дотогава трябва да сме на сигурно място.

— Къде е то?

Коул се обърна, без да отговори, и това беше повече, отколкото Айрин искаше да знае.