Ан Максуел
Диамантеният тигър (34)

Глава тридесет и трета

Не беше възможно да проследят аборигена в мрака. След залез-слънце Коул разстла одеялото на земята. Въпреки горещината Айрин винаги се сгушваше до него. Тя прекара нощта в полузаспало, полубудно състояние. Постоянната жажда, която ги мъчеше, не можеше да бъде утолена с ароматичната вода от дестилаторите.

За разлика от предишните нощи облаците не изтъняваха. По небето непрекъснато се стрелкаха светкавици. Трещяха гръмотевици.

Мъчени от жажда и отчаяна надежда за дъжд, Коул и Айрин спяха неспокойно. Когато над земята се плъзна първият лъч светлина, Коул излезе, за да провери върнал ли се е през нощта пазачът им. Не намери нищо, освен следите в праха на мястото, където аборигенът внимателно бе заобиколил лагера им, преди да се скрие в храстите.

Веднага след изгрев-слънце падна малко дъжд. Капките бяха тежки, мокри и сладки. Но не изпълниха обещанието си. Действителността им предложи отново безмилостната, пареща горещина на изгрева.

— Побързай — подкани я Коул. — Светлината, при която мога да намирам следи, в тропика не трае дълго.

При първите косо падащи слънчеви лъчи следите по земята личаха, сякаш бяха изрисувани с неонови бои. Коул ги показа на Айрин.

— Това е единият край на последната ни надежда — заяви той. — Другият е някъде край извора с вода.

Коул бързо последва следите, рисувайки кръг около всяка. Ако загубеше следата, той се връщаше при последния кръг и се запътваше в друга посока. Айрин го наблюдаваше запленена и за миг забравяше мъчителната жажда.

Когато слънцето се изкачи по-високо и сякаш заудря с чук по главите им, Айрин усети как силите й отслабват. Коул настояваше да продължават и непрекъснато ругаеше, че следите вече избледняват.

— Колко далеч е отишъл да търси вода? — отрони едва — едва Айрин.

— Колкото трябва. Добре напредва. Не се връща, не описва кръгове, не се катери по хълмове, за да се огледа.

— Това добре ли е?

— Той явно знае къде отива. Трябва само да вървим по следите му.

Коул присви очи, забелязвайки лека неравност по повърхността на следата. Отпусна се на колене и вдлъбнатината изчезна. Клекна и се взря по посока на следата. Местността пред тях представляваше продълговата долина. Зад нея се издигаше онзи стръмен хълм с плосък връх, които след толкова часове ходене още не се бе приближил.

Коул се изправи с две камъчета в шепа и грижливо ги изтри в панталоните си. Подаде едното на Айрин, другото сложи в устата си.

— Представи си, че ти давам бонбон — помоли той.

Слюнчените жлези реагираха веднага. За първи път от два дни Айрин почувства влага в устата си.

— Това става само веднъж — усмихна се той, виждайки изненадата по лицето й — Така езикът ти си намира работа, вместо да пресъхва все повече.

— Добър номер.

— Целият живот се състои от номера — отговори глухо Коул. — Правим го, за да избегнем смъртта.

Айрин го последва през праха. Вече не вярваше, че някога ще завали. Дирята непрекъснато изчезваше и тя трябваше да спира на мястото, където Коул бе заградил следата в кръг, и да чака, докато намери следващата. По някое време светът пред очите й потъмня и се завъртя около собствената си ос. Тя се отпусна на колене, главата й клюмна на гърдите. Остана неподвижна и зачака възприятията й отново да се върнат към изгорената от слънцето австралийска земя.

Бавно, много бавно осъзна, че Коул се е надвесил над нея и й прави сянка с ризата си. Когато се опита да се изправи, той сложи ръка на рамото й.

— Почини си. Припадъкът ще премине.

Този път.

Но Коул не изрече на глас мисълта си. Още вчера, дори завчера очакваше Айрин да достигне границата на силите си. Учудващата й издръжливост в необичайния за нея климат го възхити и засили решимостта му да се бори за живота й.

— По-добре ли си вече? Ще можеш ли да ходиш? — попита меко той, но гласът му прозвуча дрезгаво.

— Да — прошепна Айрин и се изправи на крака, подпомогната от Коул. Той я отведе под сянката на близката акация и опъна одеялото над главата й.

— Недей — възпря го със слаб глас тя. — Трябва да продължим.

— Още не. Първо ще си починеш малко.

Коул навлече ризата си и огледа местността. Все още беше доста равно, като дъно на воден басейн, от който никъде не се оттича вода. Единственото по-значително възвишение наоколо беше онзи странно оформен хълм, който сякаш се носеше пред тях като Фата Моргана.

Оттук вече не му изглеждаше заоблен. Не му приличаше изобщо на хълм. Това си беше планинско било с грапава повърхност. Изпод оскъдната растителност надничаха оформени от водата и вятъра скални образувания.

— Коул?

Мъжът отмести поглед от разкривените скали и посвети вниманието си на жената, чиято воля за оцеляване беше не по-малка от неговата.

— Сигурен ли си, че вече не сме били тук? — попита тя.

— Напълно.

Айрин сложи ръка над очите си и примигна. После внезапно пое дълбоко въздух.

— Къде сме? — пошушна тя.

— На платото Кимбърли — отговори меко Коул.

— Да, но къде? Има ли наблизо някой от участъците на Ейб?

Коул се опита да си представи картите, над които бе прекарал толкова часове. Погледна компаса, после часовника си и направи няколко груби пресмятания. После се обърна отново към Айрин:

— Май сме някъде по границата на един от участъците. Защо?

За момент Айрин не отговори. Имаше чувството, че тъкмо се е върнала от света на сънищата и е дошла на себе си в друго измерение.

— Бил ли си някога тук? — попита тя.

— Не. Участъкът е малък. Преди четиридесет години бил основно огледан от златотърсачи. Намерили малко златен прах и продължили търсенето с години, докато накрая се отказали. Много е сухо.

— Ейб споменавал ли е пред теб този участък?

— Само когато беше пиян, но тогава говореше и за хиляди други места. Май не му предаваше особено значение. Защо?

— Мисля, че се намираме на „Бриджитс Хил“ — отговори просто Айрин. — Не съм съвсем сигурна. Но ако това е той, снимките са направени малко по-вляво от мястото, на което седя, с поглед към север.

Коул присви очи и сравни спомена си с обрулената от вятъра местност.

— По дяволите — промърмори най-после той. — Ти май си права. Ако е така, там има вода и по време на сухия период. Това обяснява защо Ейб е живял там по-дълго. Нататък водят и следите на аборигена.

Айрин с мъка се надигна.

— Спокойно — каза Коул и я подкрепи. — Не бързай чак толкова. Купчината варовик е от хиляди години там, следователно може да изтрае още няколко часа.

— А аз? — пошушна несигурно Айрин, защото усещаше как тялото й отслабва с всеки удар на сърцето.

Коул стегна хватката си.

— Ти си по-силна, отколкото мислиш.

От ниските черни облаци повя свеж вятър. Коул вдигна поглед към небето и установи, че сивата пелена на облаците се е сгъстила и е закрила безмилостното огнено кълбо. Подуши плътния, идващ на тласъци вятър, и ноздрите му се разшириха от жадното предчувствие за идващия дъжд.

— Коул? — пошушна Айрин и погледна към небето.

— Дъждът идва, мила.

— Кога?

Изви се ярка светкавица, последвана от гръм. Не толкова далече, едва ли не над близкия хълм.

— Не знам. Понякога кара така дни наред. — Коул се взря в хлътналото й лице и се потопи в зелените очи, непроменени дори от изтощението. — Ще намерим дебела сянка в полите на „Бриджитс Хил“. Там ще се подслоним.

— А вода?

Коул не отговори. Не можеше да я лъже. Нямаше тепърва да започне да го прави.

Айрин погледна втренчено парчето земя, към което се бяха запътили. Изглеждаше й много далече. Трябваше да положи огромни усилия, за да размърда вцепенените си крайници.

Първите няколко крачки Коул не сваляше очи от нея, готов всеки миг да я хване, ако падне. Сърцето му се късаше да гледа колко й е трудно да ходи, но знаеше, че е глупаво да я вдигне на ръце още сега. Неговите крачки също ставаха несигурни, тялото му бавно се поддаваше на горещината.

Поривите на вятъра и миризмата на дъжд тласкаха Айрин напред. Тя пристъпваше бавно към хълма, който бе видяла за първи път на старите снимки. Снимки от времето, когато Абелард Уиндзор е бил достатъчно млад да повярва в любовта на една жена. Само че „Бриджитс Хил“ сякаш се отдалечаваше с всяка стъпка.

— Да не би някой да движи тази планина? — пошушна дрезгаво тя. — Изобщо не се приближаваме.

— Вече минахме половината от разстоянието — отговори ободрително Коул. — Равнината пред нас и горещите вълни мамят.

Минаха един километър, после още един. Земята под тях бавно се сниши в дълъг, плосък склон. Хълмът се изправи още по-величествено над тази падина и сякаш надвисна над местността като демон, обвит в дремещи вълни горещ въздух. Айрин се препъна в гъстата пустинна трева. Коул я улови, придърпа една от ръцете и над рамото си и я хвана през кръста.

— Остави ме тук — пошушна тя.

Коул не си направи труда да отговори.

— По дяволите… Остави ме.

— Не говори. Продължавай да вървиш.

Коул я поведе към нацепената варовикова стена, издигаща се над потъналата в изпарения равнина. Следващата гръмотевица тресна точно над тях. И двамата не я забелязаха, приковали цялото си внимание върху скалната стена. Колкото повече се приближаваха, толкова повече Коул се уверяваше, че Айрин е била права. Пред тях се издигаше „Бриджитс Хил“. Айрин се препъна и щеше да падне, ако Коул не я държеше здраво. Той спря и зачака, поемайки тежко дъх. След минута тя се надигна и направи опит да продължи.

На двеста метра пред хълма се натъкнаха на лагерен огън. Овъглените клони бяха отчасти заровени в пясъка. Огнището беше огромно, от което Коул заключи, че тук са лагерували няколко племена. Изпочупени бирени бутилки и смачкани кутии от бира бяха нахвърляни в кръг около огъня. Не можеше да установи колко стари са следите, но знаеше, че аборигените са били тук след последния дъжд.

Една светкавица се спусна точно над „Бриджитс Хил“, следвана от трясък на гръмотевица, която пробуди Айрин от полусънното й състояние. Тя потрепери и преглътна на сухо.

— Тази земя е… свята — прошепна Коул.

Айрин примигна и се огледа. Едва сега забеляза, че е застанала в средата на огромен кръг пепел.

Двамата бавно излязоха от огнището и се запътиха към безредно нахвърляните варовикови блокове, събрани в полите на „Бриджитс Хил“. Стръмната скала наистина приличаше по-скоро на планина, отколкото на хълм, същински риф, създаден от дълго притискани едно в друго скални образувания, разтворими във вода, които ерозията бавно изваждаше на повърхността.

Коул разгледа стръмната скална стена и си каза, че само една много жизнена жена като Бриджит е могла да стигне до идеята, че трябва да се покатери на върха. Само един също толкова енергичен мъж е можел да я последва, за да я снима. Варовикът беше стар и промит от водата в най-необикновени форми. Горната страна на хълма сигурно се състоеше от цяла мрежа дълбоки прорези и цепнатини, с дупки, в които се образуваха водовъртежи, и издълбани корита на потоци, между които нямаше други живи същества, освен птици и гущери. Никой не можеше да знае дали „Бриджитс Хил“ е последният остатък от огромно варовиково образувание или само върхът на каменен „ледник“, който продължаваше в недрата на земята под тях.

Но колкото и внимателно да се взираше, Коул не откри по цялата скална стена нито едно място, където буйната зеленина на растенията и сочните им листа да го насочат към дупка с вода или извор.

Светкавиците бяха по-чести от всякога и сякаш танцуваха по билото на хълма. Гръмотевици разтърсваха земята. Вятърът с въздишка се спускаше по стръмнината и вдигаше облаци прах в полите й.

— Има ли вода? — попита дрезгаво Айрин.

Без да отговори, Коул се запъти към прореза в най-стръмната част на хълма. Там беше единственото място, където можеше да има скрит извор.

Пътят дотам бе осеян със скални блокове, върху които се виждаха многобройни вдлъбнатини и цепнатини. Там през дъждовния период се задържаше много вода. Но сега тя се бе изпарила и бе оставила само невероятни черни скулптури, покрити с фин прах. Пресъхнало корито на поточе се виеше между камъните като сух език, стърчащ от прореза на хълма.

На върха със смъртоносна грация се изви светкавица и почти в същия миг удари гръм.

Айрин последва Коул към входа на тясната клисура, където имаше достатъчно сянка. Някой беше идвал тук преди тях. Малки бучици земя бяха отхвръкнали настрани, а в центъра се виждаха същите широки следи от крака, които Коул бе следвал дотук от равнината. Мъжът обходи дупките и във всяка намери същото — около метър суха почва и под нея сух варовик.

— Досега онзи тип няма повече късмет от нас — промърмори мрачно той.

Следите се насочваха към пресъхналия поток в скалната стена и изчезваха по черните камъни. Без да се плаши от светкавиците, аборигенът се бе изкатерил по стръмния склон, за да потърси дупки, в които водата се задържаше през целия сух период.

Коул знаеше, че не му остава нищо друго, освен да последва примера му. Остави безмълвно раницата и започна да търси най-подходящия път през този каменен лабиринт.

— Недей — изхърка до него Айрин. — Ще те удари гръм. В същия миг небето бе раздрано от огромна светкавица, последвана от ужасен гръм. Въздухът бе толкова натоварен с електричество, че косите и на двамата се изправиха, а кожата им настръхна.

Само за минута небето притъмня. Сякаш някой изтръгна слънцето от мястото му. Светът промени облика си. Въздухът стана вода. Дъждът ги обля с такава сила, с каквато до преди малко бяха падали светкавиците, със същия шум, който вдигаха гръмотевиците. Сякаш върху главите им се изля океан, твърдо решен да покрие земята и небето едновременно.

Айрин и Коул паднаха в обятията си, премалели от смях, и обърнаха лица към небето, от което се изливаше даряваща живот влага.