Ан Максуел
Диамантеният тигър (28)

Глава двадесет и седма

Хуго ван Луик беше забравил колко безутешни могат да изглеждат диамантените мини. Мината Арджил се намираше в толкова пустинно място, че работниците отиваха на работа със самолет като военен персонал на особено важен пост. Тук най-важното беше техническата ефективност. Тази мина произвеждаше промишлени диаманти с механична редовност, дори когато при добива им се налагаше да разтрошат няколко многообещаващи скъпоценни камъка.

Ван Луик би искал да има повече такива мини. Индустриалният добив на диаманти беше полезен. В момента скъпоценните камъни не бяха.

Той с въздишка се облегна назад в седалката на малкия самолет. Почувства се облекчен, че задължителното посещение е свършило, включително груповите снимки с фалшивите им усмивки. Не беше дошъл тук от чиста учтивост, или защото мината бълваше прекалено големи количества промишлени диаманти, а защото преди известно време един японски синдикат бе проявил интерес към закупуването й. Ван Луик желаеше на японците всичко хубаво. Защото за „Кон Мин“ беше предимство, ако те бяха решили да не влагат повече пари в производството на изкуствени промишлени диаманти.

Холандецът затвори очи и се опита да не мисли за разширяващата се болка зад очите, която се усилваше още повече от „билдъпа“ с неговата влажна горещина. Едва когато машината се приготви за приземяване в Кунунура, той изтри потта от зачервеното си лице и се замисли над същинската причина за посещението си в Австралия.

Докато самолетът се снижаваше, жегата още повече се усили. Климатът тук толкова приличаше на адския, че му беше чудно как хората го понасяха. Ван Луик за кой ли път се усъмни в разума на английските заселници, които преди много години бяха решили да заживеят в Западна Австралия.

Машината се приземи леко и се отправи към халето на минната компания. Един стюард спусна стълбичката.

— За следващия си полет ще вземете онзи самолет, сър — поясни младежът и посочи машината, която тъкмо кацаше от юг. — Ще излети след деветдесет минути.

Ван Луик кимна и се запъти към сградата на летището. Истинската причина за идването му щеше да отнеме само няколко минути, но не беше по-приятна от престоя в мината Арджил. Ако можеше да избира, никога нямаше да рискува да го видят в компанията на човек като Джейсън Стрийт.

Но нямаше избор. Отчасти защото писмото, което трябваше да му предаде, бе твърде важно, за да бъде доверено на куриер, но преди всичко, защото шефовете му не бяха особено доволни от начина, по който той се справяше с наследството на Ейб Уиндзор. Фактът, че го изпращаха като куриер без удобствата на самолетите, собственост на фирмата, му показа ясно колко недоволна е „Кон Мин“. Това означаваше, че ако не уреди случая в полза на компанията, тя щеше да се лиши от услугите му също както и от тези на Джейсън Стрийт.

Когато влезе в климатизираното помещение, холандецът потрепери. Хладината беше приятна, но придружаващите я бодежи зад очите бяха мъчителни. На гишето стояха двама боси аборигени с широкополи сламени шапки и джинси и една жена от „Аутбак“ с ревящо бебе на ръце и две непрекъснато мрънкащи деца, уловени за полите й.

Ван Луик се запъти към вратата с надпис „Бар“. Вътре цареше приятен полумрак. Джейсън Стрийт седеше на едно от трите високи столчета и разговаряше с пищната бардама. Ван Луик мрачно изгледа широкоплещестия мъж с прашни ботуши и небрежно отметната на тила избеляла шапка, която беше оставила ярка ивица върху челото му. Там свършваше и загорялата от слънцето кожа.

— А, ето го нашият уморен турист — извика Стрийт. — Здрасти, приятел! Какво ще кажеш за един тур през „Аутбак“?

Ван Луик направи опит да се усмихне.

— Днес не, но следващия път ще доведа жена си. Може би ще намерим място, където климатът да не я притеснява твърде много.

Стрийт се усмихна и се обърна към жената зад бара.

— Две бири, скъпа, и още една за теб.

Жената бутна две кутии бира през тезгяха и се оттегли с третата на стола зад касата.

Стрийт поведе Ван Луик към най-тъмния ъгъл.

— Казвай, каквото имаш да казваш, приятел — започна безцеремонно той.

— Не съм ви приятел — отговори остро Ван Луик, макар че се стремеше да не повишава тон.

Стрийт се облегна назад, отпи глътка бира и се ухили.

— Малко сме нервни, а? Горещината ли ни измъчва?

Холандецът обърна гръб на помещението.

— Говорете по-тихо.

Стрийт знаеше достатъчно френски, за да разбере, че го бяха обидили. Усмивката му стана още по-широка.

— Какво ще направите, приятелю, ще ме изхвърлите ли?

— По света има стотици агенти по сигурността — отговори Ван Луик. — Толкова ли сте сигурен, че вече не съм назначил заместника ви?

Усмивката на Стрийт беше студена.

— Нека само да ми дойде. Ще го нарежа на парчета, за да го изядат мухите, а после ще се заема с теб. Разбра ли ме, приятел?

Двамата мъже се измерваха с горещи погледи. Най-после Ван Луик се предаде, посегна към кутията с бира и отпи голяма глътка. Питието беше хладко и горчиво.

— Напредвате ли? — попита той.

— Нищо не мога да направя, преди да съм отишъл в станцията, нали знаете.

— Смятах, че сте замислили нещо, което да има ефект и след което да останат по-малко следи, отколкото при автомобилна катастрофа — парира го Ван Луик.

— Съм, приятелю, съм — усмихна се Стрийт.

— Къде са сега двамата? — попита тихо холандецът, докато болката в главата му ставаше нетърпима.

— В станцията, къде другаде — отговори небрежно Стрийт. — Направили са няколко кратки излета, но единственото блестящо, което са открили, е собствената им пот.

— Сигурен ли сте?

— Сигурността на радиопредаванията им е мизерна. В бюрото си в Даруин имам същия деформатор като техния. Чета всеки ред.

Ван Луик отпи още една глътка бира и се запита защо имаше чувството, че Стрийт лъже.

— Как се справя жената с климата?

— „Билдъпът“ здравата я тормози. Вече не е толкова мила с Блекбърн, както по-рано.

— Толкова ли близки са станали?

— Дяволски близки.

Ван Луик изкриви лице.

— Успяла ли е да разчете нещо от „Хандър“?

— Продължава да се рови в него.

— Добре.

— Защо?

— Никой не работи върху загадка, която вече е решил. — Ван Луик с усилие потисна напора да разтрие основата на носа си. — Как се справя мистър Блекбърн?

— Той е като отровна змия — отговори весело Стрийт. — Но ще трябва да свикне с намалените дажби.

— Дажби? Нима в станцията имат проблеми с изхранването?

— Не. Проблемите са със секса. Двамата спят в една стая, но не и в едно легло.

— Много добре сте осведомен.

— Такава ми е работата — отговори хладно Стрийт. — Ако не ми вярвате, идете сам.

— Предоставям на вас това съмнително удоволствие. — Ван Луик извади от вътрешния джоб на сакото си тънко пакетче и му го подаде. То беше опаковано в жълта пластмаса и завързано с шнур. — Не го отваряйте.

— Какво е това? — попита недоверчиво Стрийт и изгледа пакетчето.

— Пропуск за станцията. Препоръчително писмо до мис Уиндзор. — Ван Луик бръкна в джоба си и извади лист хартия. — Ето ви копие.

Стрийт безмълвно пое листа и прочете написаното.

— Истинско ли е?

— Важно ли е това?

— Ако подписът е верен, не.

— Никой няма да се усъмни.

— Триста дяволи. Явно някой здравата е настъпил ЦРУ по яйцата.

Ван Луик прибра копието, стана и излезе, без да се сбогува.

Болкоуспокояващите подействаха едва над Тихия океан. Малко преди да заспи, му хрумна една мисъл, която през цялото време беше дремала под мъчителната болка: Стрийт никога не бе споменавал, че има още един информатор, освен този, който му бе връчил лично Ван Луик.